Лев Толстой за Закона на Любовта и законите на насилието

„Войната може да бъде унищожена само тогава, когато хората откажат да вземат участие в насилието и бъдат готови да понесат всички гонения, на които могат да бъдат подложени за това.“

Въпрос: XXI  век е век на мира или на войната?

Лев Толстой: В наше време не може да не бъде ясно, че животът на всички народи от християнския свят не може да продължава така — с все повече увеличаващите се нужди на бедните и разкоша на богатите, с борбата на всички против всички, на революционерите срещу правителствата, на правителствата срещу революционерите, между поробените народи и поробителите, борби между самите държави, на запада с изтока, със своите все по-нарастващи и поглъщащи силите на народа въоръжения, със своята изтънченост и развратеност. Ако не се промени, животът на християнските народи ще става все по-бедствен и все по-бедствен.

Това е ясно на мнозина, но хората често не виждат причината за това бедствено положение и още по-малко виждат средство за избавление. Като причина за това положение се посочват много и най-разнообразни условия и се предлагат най-разнообразни средства за избавление.  А същевременно причината е една, едно е и средството за избавление.

Коя е причината и кое е това средство?

Причината за бедственото положение на християнските народи — отсъствието сред християнските народи на общо за всички тях висше разбиране за смисъла на живота, вярата и произтичащото от него ръководство за поведение

Средството за избавление от това бедствено положение — и то не фантастично, не изкуствено, а съвсем естествено, — се състои в усвояването от хората в християнския свят на откритото от тях преди 20 века висше, съответстващо на днешната възраст на човечеството, разбиране на живота и произтичащото от него ръководство за поведение, т.е. християнското учение в неговия истинен смисъл.

Но нима науката, промишлеността и икономиката не са основа за разумното устройство на живота?

Едно от най-грубите суеверия е суеверието на учените за това, че човек може да живее без вяра. Истинната религия е такова установено от човека отношение към обкръжаващия го безконечен живот, което свързва живота му с тази безкрайност и ръководи постъпките му. Ако съзнаваш, че у теб няма вяра, то ти си в най-опасното положение, в което може да се намира човек на този свят.

Хората могат да живеят свойствения на хората разумен и съобразен живот само тогава, когато се съединят с разбирането за смисъла на живота. Вярата в едно и също. Ръководството за постъпките, произтичащи от това разбиране.

Лев Толстой за Закона на Любовта и законите на насилието

Какво е вяра?

Вярата е установяване на отношение на човека към Бога и света, и произтичащото от това отношение и прозрение за собственото предопределение.

Не е достатъчно да се отхвърли лъжовната вяра, т.е. лъжовното отношение към света. Нужно е да се открие истинното.

Трагизмът в положението на хората от християнския свят е в това, че християнските народи са приели учение, което в своето истинно значение в определен смисъл се самоотричало, разрушавало целия този строй на обществения живот, в който хората са живели дотогава и не са можели да си представят живота извън него.

В това е и трагизмът на положението, в това е и великото, изключително благо на християнските народи.

Християнството е отричало  жизнения строй на европейските народи?

В този извратен вид, в който християнството било предложено на езическите народи, то им се представяло само като по-малко грубо разбиране на божеството. Като по-дълбоко разбиране за предназначението на човека и изискване за нравственост. Истинното значение на учението е било скрито до такава степен за тях от сложни догми и привлекателни внушителни обреди, че те дори не са подозирали за него.

А същевременно това учение в неговото истинно значение е било не само ясно изразено в признатите от църквите като божествено откровение книги с евангелията. Това учение е било до такава степен присъщо и близко на човешката душа, че независимо от затлачването и извращаването на учението от лъжливи догми, най-чувствителните към истината хора все по-често и по-често възприемали учението в неговото истинно значение. И все по-ясно и по-ясно виждали противоречието между устройството на света и истинното християнско учение.

И без да говорим за учителите на църквата в древния свят: Татиан, Климент Александрийски, Ориген, Тертулиан, Киприан, Лактанций – това противоречие се е осъзнавало и в средните векове. В по-ново време то се изяснявало все повече и повече, и се изразявало в огромното количество секти, отричащи противното на християнството държавно устройство с необходимото условие за неговото съществуване — насилието. Изразявало се в най-разнообразни хуманитарни учения, даже непризнаващи се за християнски, чиято същност — също както и на особено разпространилите се в последно време социалистически, комунистически, анархически учения — не е нищо друго, освен едностранни проявления на отричащото насилието християнско съзнание в неговото истинско значение.

Причината за страданието на християнските народи е в това, че народите от християнския свят са приели в скрит, извратен вид това учение, което в своето истинско значение неизбежно би трябвало да разруши този жизнен строй, в който те живеят и с който не искат да се разделят.

А в какво се състои тогава „великото, изключително благо“ на това положение?

Великото им благо е в това, че, приемайки в извратен вид християнството, включващо в себе си скритата от тях истина, те неизбежно идват до необходимостта от приемане на християнското учение вече не в извратения, а в истинския му смисъл. И истинният смисъл на християнското учение се изяснявал все повече и повече. И напълно се изяснява сега. И само едно – приемането на християнското учение вече не в извратения, а в истинния му смисъл, — може да спаси хората от бедственото положение, в което се намират.

Главната причина за лошото устройство на живота е лъжливата вяра. Достатъчно е чисто и просто да се разбере Христовото учение, за да стане ясна ужасната лъжа, в която живеем всички ние и всеки един от нас.

Християнското учение в цялото му истинно значение, което все повече и повече се изяснява в наше време, се състои в това, че същността на човешкия живот е съзнателно, все по-голямо и по-голямо проявление на Началото на Всичко, признакът на проявлението на което в нас е любовта. И че затова същността на човешкия живот и висшият закон, който трябва да я ръководи, е любовта.

Но нали не само християнското учение казва, че любовта – това е свойство на просветленото, очистено съзнание?

Всички религиозни учения в древността са признавали, че любовта е необходимо и добро условие за човешкия живот. Във всички учения: на египетските мъдреци, на брамините, стоиците, будистите, даоистите – дружелюбието, състраданието, милосърдието , благотворителността и въобще любовта са се признавали за едни от главните добродетели.

Това най-висше признаване в тези учения е стигало дори до такава степен, при която се възхвалявала любовта към всички и даже отплата за злото с добро, както това се проповядвало най-вече от даоистите и будистите. Но нито едно от тези учения не е поставило тази добродетел за основа на живота, за висш закон, който трябва да бъде не само главен, но и единствено той да ръководи постъпките на хората. Това е направено от последното от религиозните учения – християнството.

Във всички дохристиянски учения любовта се е признавала за една от добродетелите, но не така както се признава тя в християнското учение: метафизически – за основа на всичко, практически – за висш закон в човешкия живот. Тоест такъв закон, който в никакъв случай не допуска изключения.

В това ли е особеността на християнското учение?

Лев Толстой за Закона на Любовта и законите на насилиетоПо отношение на всички древни учения християнското учение не е ново и особено учение. То е само по-ясно и определено изражение на тази основа на човешкия живот, която се е чувствала и се е проповядвала неопределено от предшестващите религиозни учения. Особеното на християнското учение в това отношение се състои само в това, че то, като най-късно появило се, най-точно и определено е изразило същността на закона за любовта и неизбежно произтичащото от него ръководство за поведение.

Така че християнското учение за любовта не е, както в предходните учения, само проповед за определена добродетел, а е определение на висшия закон на човешкия живот и неизбежно произтичащото от него ръководство за поведение. Учението на Христа изяснява, защо този закон е висш закон в човешкия живот, а от друга страна показва редицата постъпки, които човек е длъжен или не е длъжен да извършва вследствие от признаването на истинността на това учение.

Преди всичко в християнското учение е ясно и определено изразено, че изпълнението на този закон – тъй като е висш закон – не може да допуска, както са допускали предходните учения, никакви изключения. Любовта, определена от този закон, е любов само тогава, когато не допуска никакви изключения и е еднакво обърната както към чужденците, друговерците, така и към враговете, които ни ненавиждат и ни причиняват зло.

В изясняването, защо този закон е висш закон за живота на хората, и в точното определяне на неизбежно произтичащите от него постъпки, в това е крачката напред, която е направило християнското учение. В това е главното му значение и благодеятелност.

В християнското учение казва ли се направо, че това е висш закон?

Обяснението, защо този закон е висш закон на живота, е особено ясно изразено в посланията на Йоан: „Възлюбени, ще се обичаме един друг, защото любовта е от Бога и всеки любящ е роден от Бога и познава Бога. Който не обича, той не е познал Бога, защото Бог е Любов. Никой никога не е виждал Бог; ако се обичаме един друг, то Бог  пребивава в нас. Бог е Любов, и този който пребивава в любовта, пребивава в Бога и Бог – в него. Ние знаем, че сме преминали от смъртта към живота, защото обичаме братята си, който не обича брата си, пребивава в смъртта“. (Първо послание на Йоан).

В този закон ли е същността на учението?

Учението се състои в това, че това, което наричаме наш живот, е ограниченото в нас от нашето тяло божествено начало, проявяващо се в нас чрез любовта, и че затова истинният живот на всеки човек, божествения, свободния, се проявява в любовта.

Къде още в Евангелието се говори за този закон?

Произтичащото от такова разбиране на закона на любовта ръководство за постъпките, недопускащо никакви изключения, е изразено на много места в евангелието. И особено точно, ясно и определено в четвъртата заповед от Планинската проповед: „Чували сте да казват: око за око и зъб за зъб (Изход,21,14), а аз ви казвам, не се противете на злото“, 38 ст. V гл. Матей.

Също и в стихове 39 и 40 – като че ли предвиждайки изключенията, които могат да се сторят необходими при приложението на закона за любовта – ясно и определено се казва, че няма и не бива да има такива условия, при които би било възможно отстъпление от най-простото и първото изискване на любовта: не прави на никого това, което не искаш да направят и на теб. Казва се: „Като те ударят по дясната буза, обърни и другата буза, и който поиска да те съди и да ти вземе рубашката, дай му и връхната си дреха“. Тоест извършеното над теб насилие не може да служи за оправдание за насилие от твоя страна.

Тази недопустимост за оправдаване на отстъплението от закона за любовта за никакви постъпки на другите хора още по-ясно и точно е изразена в последната от заповедите, прямо указваща на обичайните лъжливи тълкувания, при които като че ли би било възможно нейното нарушение: „Чували сте да казват: обичай ближния си и ненавиждай врага си (Левит. 19, 17-18). А аз ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте тези, които ви проклинат, вършете добро на тези, които ви ненавиждат, и се молете за тези, които ви обиждат и преследват, бъдете синове на вашия небесен Отец; защото той повелява на слънцето да изгрее и над злите и над добрите, и изпраща дъжд и на праведните, и на неправедните. Защото ако обичате само тези, които ви обичат, каква ви е заслугата? Не правят ли същото и измамниците? Ако приветствате само вашите братя, какво по-особено вършите? Нима не постъпват така и езичниците? И така, бъдете съвършени, както е съвършен вашият небесен Отец.“ (Матей V, 43-46).

Трябва не само да „възлюбиш ближния си“, но да обичаш и враговете си?

Ето това е признаване на закона за любовта за висш закон в човешкия живот и ясно изразено ръководство за поведение, произтичащо от християнското учение за любовта – еднакво за враговете, за хората, които ни ненавиждат, обиждат и проклинат – и съставлява особеността на учението на Христа. Тази особеност, която, давайки учението за любовта и произтичащото от него ръководство с точно, определено значение, неизбежно влече със себе си пълно изменение на установеното устройство на живота не само на християнските, но и на всички народи по света.

В това се състои главното различие от предходните учения и главното значение на християнското учение в истинния му смисъл. В тази крачка напред в съзнанието на човечеството, която била направена от християнското учение.

Крачката е в това, че всички прежни религиозни и нравствени учения за любовта, признавайки, което и не може да бъде иначе, благодетелността на любовта за живота на човечеството, същевременно са допускали възможността за условия, при които изпълнението на закона за любовта би било незадължително и би могло да бъде пренебрегнато.

Никакви изключения? Какъв е смисълът на такова твърдо изискване?

Когато законът за любовта преставал да бъде висш, неизменен закон в живота на хората, тогава се унищожавала и цялата добротворност на закона. Учението за любовта се свеждало до с нищо необвързващи красноречиви поучения и слова. Оставящо цялото устройство на живота на народите такова, каквото е било и до учението за любовта, тоест основано единствено на насилието. Християнското учение в истинния му смисъл, признавайки закона за любовта за висш, а приложението му в живота неподлежащо на никакви изключения! – унищожавало с това признаване всяко насилие, а следователно, не могло да не отрича и цялото основано на насилие устройство на света.

Да-а-а….. силно.

Ето това е главното значение на учението и е било скрито от хората от лъже-християнството, признаващо учението за любовта не за висш закон на човешкия живот, а също така, както и дохристиянските учения, само като едно от правилата за поведение, което било полезно да се спазва, ако нищо не го възпрепятства. Учението на Христа в истинния му смисъл се състои в признаването на любовта за висш закон на живота, и затова не можещо да допуска никакви изключения. Християнството, тоест учението за закона на любовта, допускащо изключения във вид на насилие в името на други закони, е такова вътрешно противоречие, както студен огън или горещ лед.

А как е… в живота?

Изглежда очевидно, че щом едни хора могат, независимо от признаването на благодетелността на любовта, в името на някакви бъдещи благи Цели, да допускат необходимост от мъчения или убийства на едни хора, то, точно със същото право, други хора могат, също признаващи благодетелността на любовта, да допускат, също в името на бъдещи блага, необходимостта от мъчения и убийства на други хора. Изглежда очевидно, че допускането на каквото и да било изключение от изискването за изпълнение на закона за любовта унищожава цялото значение, целия смисъл, цялата благодетелност на закона за любовта, лежащ в основата и на всяко религиозно учение и на всяко нравствено учение.

Изглежда толкова очевидно, че чак е съвестно да се доказва това. Впрочем, хората от християнския свят – както признаващите се за вярващи, така и смятащите се за невярващи, но признаващи нравствения закон, — гледат на учението за любовта, отричащо всякакво насилие и в частност на произтичащата от това учение теза за несъпротивление на злото със зло, като на нещо фантастично, невъзможно и съвършено неприложимо в живота.

Но нима в реалния живот може без насилие?

Разбира се, властващите ще казват, че без насилие не може да има никакъв ред и добър живот, разбирайки под „ред“ такова устройство на живота, при което малко хора могат да се ползват в излишество от труда на други хора, под „добър“ живот пък разбирайки безпрепятственото водене на такъв живот.

Но колкото и несправедливо да е това, което те говорят, разбираемо е, че те могат да говорят така, защото унищожението на насилието ще ги лиши не само от възможността да живеят така, както живеят, но и разобличава цялата отколешна несправедливост и жестокост на техния живот.

Но на работещите хора, като че ли, вече не е нужно това насилие, което те, колкото и да е удивително казано това, така старателно извършват над самите себе си, и от което те толкова страдат. Тъй като насилието на властващите над покоряващите им се не е пряко, непосредствено насилие на силния човек над слабия и на болшинството над малцинството. Насилието на властващите се крепи, както се крепи насилието на малцинството над мнозинството — само на отдавна устроената  от ловки и пресметливи хора лъжа, вследствие на която хората, заради своята близка и очевидно малка изгода, не само се лишават от най-големите изгоди, но се лишават от свобода и се подлагат на най-жестоки страдания.

Насилието се крепи на „ловка лъжа“?

Същността на тази лъжа е била изказана още преди четиристотин години от френския писател Ла Боети в статията „Доброволното робство“. Ето какво пише той за това: „Не оръжията и не въоръжените хора – конници или пешаци – защитават тираните, а, колкото и да е трудно за вярване, трима или четирима души поддържат тиранина и държат в негова полза цялата страна в робство. Винаги кръгът от приближените на един тиранин се е състоял от пет или шест човека; тези хора или сами са се домогвали до неговото доверие, или са били привлечени от него, за да бъдат съучастници на неговите жестокости, другари в неговите удоволствия, устройници на неговите наслаждения и съобщници на неговите грабителства. Тези шестимата разполагат със шестстотин под тяхна власт, които се отнасят към шестимата така, както шестимата се отнасят към тиранина. Шестстотинте пък имат под себе си шест хиляди, които са били издигнати от тях, на които е било дадено управлението на провинции или финансови дела, с цел да служат на тяхното користолюбие и жестокост. После следва още по-голяма свита. И този, който има желание да разплете тази мрежа, ще види, че не само шест хиляди, а стотици хиляди, милиони са оковани в тази верига заедно с тиранина. Заради това се умножават длъжностите, чиято същност е поддръжка на тиранията.“

Да, съвършено очевидна лъжа.

Лев Толстой за Закона на Любовта и законите на насилиетоЕто, от тази лъжа, вкоренила се до такава степен у народа, че същите тези хора, които само страдат от употребяването на насилие, го оправдават, даже го искат за себе си, като нещо необходимо, и сами го извършват един на друг… От този навик, станал втора природа, произлиза и това удивително заблуждение на хората, вследствие на което хората, страдащи най-много от лъжата, сами я поддържат.

Изглежда работещите хора, неполучаващи никаква полза от извършеното над тях насилие, може би ще видят най-сетне тази лъжа, в която са оплетени, и като видят лъжата, ще се освободят от нея по най-простия и лесен начин: чрез прекратяване на участието в това насилие, което може да се извършва над тях само благодарение на тяхното участие.

Изглежда толкова просто работещите хора да разберат това и да кажат най-сетне на тези, които смятат за свои началници: „Оставете ни на спокойствие. Ако на вас – императори, президенти, генерали, съдии, архиереи, професори и всякакви учени люде, ви е нужна войска, флота, университети, балети, синоди, консерватории, затвори, бесилки, гилотини, — устройвайте всичко това сами, сами от себе си събирайте пари, съдете, вкарвайте се един друг в затвора, екзекутирайте се, убивайте хора на войни. Но го правете сами. Нас ни оставете намира, понеже нищо такова не ни е нужно, и не искаме повече да участваме в тези безполезни за нас, и най-важното, лоши дела“.

Кое може да е по-естествено от това? А междувременно работещите хора, и в частност земеделците, на които нищо такова не им е нужно, не само в Русия, но и в никоя друга държава, не го правят. Някои, болшинството от тях, продължават сами себе си да измъчват, изпълнявайки противно на волята си изискванията на началството, сами постъпват в полицията, като бирници, във войската. Други пък, малцинството от тях, за да се избавят от насилието, когато могат да го направят, извършват по време на революции насилие над тези хора, от чието насилие страдат, тоест гасят огъня с огън, и с това само увеличават насилието над себе си.

Защо хората постъпват така?

Защото, вследствие на продължителната лъжа вече не виждат връзката между своя гнет и своето участие в насилието.

А защо не виждат тази връзка?

Все по тази причина, поради която са и всички хорски беди. Защото у тези хора няма вяра, а без вяра хората могат да бъдат ръководени само от изгодата. А човек, ръководен само от изгодата, не може да бъде друго, освен лъжец или излъган.

А как да се унищожи такъв вид насилие, като например войната?

Войната може да бъде унищожена само тогава, когато хората откажат да вземат участие в насилието и бъдат готови да понесат всички гонения, на които могат да бъдат подложени за това. Това е единственото средство за унищожението на войната.

А ако войната вече е в ход? Нима е възможно „да не се участва“?

От самото начало на християнство най-искрените и горещи отци на църквата са говорили същото – за несъвместимостта на християнството с едно от основните неизбежни условия за съществуването на държавното устройство, — с войската, че един християнин не може да бъде войник, тоест да бъде готов да убива всекиго, когото му заповядат. Християнската общност през първите векове до пети век определено е признавала, в лицето на своите ръководители, че на християните е забранено всякакво убийство, а оттам и убийството на война.

Моля, дайте конкретни исторически примери.

През втори век преминалият към християнството философ Татиан счита убийството на война също толкова недопустимо за християните, колкото и всяко друго убийство, и счита почетния войнски венец за непристоен за християнина. През същото столетие Атинагор Атински казва, че християните не само никога не убиват, но и избягват да присъстват на убийства. През трети век Климент Александрийски противопоставя на езическите „войнствени“ народи  — „мирното християнско племе“.

Но най-ясно е изразил отвращението на християните от войната знаменитият Ориген. Прилагайки за християните словата на Исая, че ще дойде време, когато хората ще прековат мечовете си в сърпове и копията — в плугове, той съвсем определено казва: „Ние не вдигаме оръжия против никой народ, не се учим на военно изкуство, защото чрез Исус Христос ние станахме деца на света“. Отвръщайки на обвинението на Целз към християните в това, че те се отклоняват от военна служба (така че, според мнението на Целз, ако цялата Римска империя стане християнска, тя ще загине), Ориген казва, че християните повече от другите се сражават за благото на императора, сражават се за него с добри дела, молитва и добро влияние над хората. Що се отнася до борбата с оръжие, то Ориген съвсем справедливо казва, че християните не се сражават заедно с императорските войски и не биха тръгнали, ако императорът ги принуди.

Така решително се изказва и Тертулиан, съвременник на Ориген, за невъзможността на християнина да бъде военен: „Не подобава на християнина да служи на знака на Христа и на знака на дявола, – казва той за военната служба, — на крепостта на светлината и на крепостта на тъмнината. Една душа не може да служи на два бога. А и как да се сражаваш без меч, отнет ти от самия Господ? Мигар може да се упражняваш с меч, когато Господ е казал, че който вдига меч, от меч умира. И как ще участва в сражение един син на света?“

„Светът безумства във взаимно кръвопролитие, — казва знаменитият Киприан, — и убийството, считано за престъпление, когато хората го извършват поотделно, се нарича добродетел, ако се върши масово. Престъпниците придобиват безнаказано умножение на яростта“.

В четвърти век Лактанций казва същото: „Не трябва да има никакво изключение от божията заповед, че да се убие човек винаги е грях, — казва той. — Не е разрешено носенето на оръжие, защото тяхното оръжие е само истината“.

В правилата на египетската църква в III век и в така нареченото „Завещание на господа наш Иисуса Христа“ е безусловно забранено на всеки християнин да постъпва на военна служба под страх от отлъчване от църквата.

В деянията на светците има много примери на християнски мъченици от първите векове, пострадали заради отказ от военна служба.

Така Максимилиян, повикан да се яви за отбиване на военна повинност, на първия въпрос на проконсула, как се казва, отговорил: „Моето име е християнин, и затова не мога да се сражавам“. Без оглед на това заявление го зачислили войник, но той се отказал от службата. Било му заявено, че трябва да избира между отбиването на военната повинност и смъртта. Той казал: „По-добре да умра, но не мога да се сражавам“. Дали го на палача.

Марцелий бил стотник в троянския легион. Повярвал в учението на Христа и убедил се в това, че войната е нехристиянско дело, пред целия легион снел от себе си военните доспехи, хвърлил ги на земята и обявил, че е станал християнин и не може да служи повече. Изпратили го в затвора, но той и там говорел: „Християнинът не бива да носи оръжие“. Бил екзекутиран.

По примера на Марцелий се отказал от военна служба и служащият в същия легион Касиан. Той също бил екзекутиран.

При Юлиян Отстъпника се отказал да продължи военната си служба Мартин, възпитан и израсъл в среда на военни. На разпита, извършен от императора, той казал само: „Аз съм християнин и затова не мога да се сражавам“.

Първият вселенски събор (през 325 година) ясно определил строга епитимия за напусналите и завърнали се отново във войската християни. Автентичните думи на това постановление в превод, признат от православната църква, са следните: „Благодатие за призваните към изповядване на вярата, явили се в първи порив на усърдие и захвърлили войнските пояси, но после върнали се като псета при своята бълвоч… такива десет години да се кланят в църквата, молейки за прошка, три години да слушат св. Писание в притвора“.

На останалите във войските християни се вменявало задължението по време на война да не убиват враговете. Още в четвърти век Василий Велики препоръчва да не се допускат в продължение на три години до причестяване войници, виновни за нарушаването на това постановление.

По този начин, не само през първите три века по време на гоненията, но и в началото на тържеството на християнството над езичеството, когато християнството било признато за господстваща държавна религия, в средата на християните още се поддържало убеждението, че войната е несъвместима с християнството.

Феруций изказал това определено и решително и бил убит за това: „Не е позволено на християните да проливат кръв, даже в справедлива война и по заповед на християнски господари“.

В четвърти век Луцифер, епископ на Каляри, проповядва, че даже най-ценното за християните благо – вярата – те трябва да защитават „не с убийството на други хора, а със собствената си смърт“.

Павлин, епископ на Нола, умрял в 431 година, заплашвал още с вечни мъки заради служба при кесаря с оръжие в ръка.

Така е било през първите четири века на християнството. При Константин на знамената на римските легиони вече се появил кръст. А в 416 година бил издаден указ за недопускане на езичници в армията. Всички войници станали християни, тоест всички християни със съвсем малки изключения се отрекли от Христа.

И в V-ти век всичко свършило?

Оттогава в продължение на 15 века тази простичка, несъмнена и очевидна истина за това, че изповядването на християнството е несъвместимо с готовността по волята на други хора да се извършва насилие от всякакъв вид и даже убийства, е скрита до такава степен от хората, до такава степен е отслабено истинското християнско религиозно чувство, че хората, поколение след поколение, по вяра изповядващи християнството, живеят и умират, разрешавайки убийства, участвайки в тях, извършвайки ги и ползвайки се от тях.

Така преминават вековете. Като подигравка над християнството се извършват кръстоносни походи, в името на християнството се извършват ужасяващи злодейства, и малкото хора, удържащи основните начала на християнството: манихеи, монтанисти, катари и други, предизвикват в болшинството хора само презрение или гонение.

Но истината, като огън, прогаря малко по малко скриващите я покрови и все по-ярко и по-ярко започва да излиза пред хората, волю-неволю привличаща към себе си внимание.

А в историята на Русия?

Лев Толстой за Закона на Любовта и законите на насилиетоТази истина се проявявала на много места, но особено ярко в началото на XIX век в Русия. Вероятно е имало много проявления, които не са оставили никакви следи. Известни са ни само някои от тях.

През 1818 година, както е записал в дневника си генерал-губернаторът на Кавказ — Муравьов, в Кавказ били изпратени от Тамбовска губерния петима крепостни селяни, които били дадени за войници, но отказали да служат. Няколко пъти ги били с камшици, гонили ги от строя, но те не се предавали и говорели все едно и също: „Всички хора са равни, господарят е човек също като нас; няма да станем войници, няма да плащаме данъци, и най-важното, няма да убиваме на война своите братя – хората. Можете да ни режете на парчета, няма да се предадем, няма да облечем шинели, няма да ядем дажбата, няма да станем войници. Няма да приемем милостиня и нищо държавно не искаме“.

Такива хора били пребивани до смърт, морили ги в тъмници, и всичко, отнасящо се до тях, било старателно скривано, но техният брой се увеличавал постоянно през миналото столетие. Така: „През 1827 година гвардейците Николаев и Богданов избягали от военна служба в разколнически скит, направен в гората от еснафа Соколов. Когато ги заловили, те отказали да служат военна служба, защото това било противно на убежденията им и отказали да положат клетва. Военното началство решило за тази простъпка да бъдат  изгонени от строя и да бъдат предадени в арестантските роти“.

„През 1830 година в Пошехонска околия, Ярославска губерния от местния околийски началник били хванати неизвестни мъж и жена. При разпита мъжът дал такива показания: казва се Егор Иванов, откъде е – не знае, баща освен Христос Спасителя не е имал и няма, на 65 години. Същото заявила и жената. След увещанията на свещеника в областния съд тези хора допълнили, че освен единствения небесен цар, никого другиго не признават на земята, като: господаря император, определеното гражданско и духовно правителство. На разпита в съдебната палата Егор Иванов повторил, че е на 70 години, не признава духовните и гражданските власти, а ги счита за отстъпници от правилата на християнската религия. Егор Иванов бил заточен в Соловецкия манастир като работник, но по незнайни причини останал в затвора, където бил до смъртта си през 1839 година. Умрял „непоклатим в своите заблуждения“.

„През 1849 година новобранецът от селячеството от Московска губерния Иван Шурупов, на 19 години, при приемането му на служба, оказал да даде клетва, въпреки всевъзможните принуждения. Той мотивирал отказа си с това, че по словата Божи, трябва да се служи само на един Бог, затова той не иска да служи на господаря и не желае да даде клетва, за да не стане клетвопрестъпник. Началството, разсъждавайки, че ако предаде Шурупов на съда и делото се разгласи, това би било изкушение, решило да го затвори в манастир. Император Николай Павлович положил следната резолюция на доклада за Шурупов: „Упоменатия новобранец да бъде изпратен с конвой в Соловецкия манастир“.

Такива са някои от попадналите в печата сведения за отделни лица, едва ли една хилядна част от процента на всички хора в Русия, които не признават възможността за обединяването на изповядването на християнството с военната служба на държавната власт. Цели общности, много хиляди хора е имало в миналия век, признаващи несъвместимостта между учението на Христа и съществуващия ред, и това продължава да съществува и сега, те са много: и молоканите, и йеховистите, и хлистите, и скопците, и староверците и много други, до голяма степен скриващи своето непризнаване на държавната власт, но считащи я за дело на началото на злото – дявола.

Защо „на дявола“?

Държавният закон с изискването си за военна служба, тоест готовност за убийство по волята на други хора, не може да не бъде противоположен на всеки религиозно–нравствен закон, винаги основаващ се на любовта към ближния, както всички религиозни учения, не само християнското, но и магометанското, и будисткото, и браминското, и конфуцианското.

Това най-точно определение на закона за любовта, не допускащо никакви изключения, което било изказано от Христос преди 2000 години, в наше време вече не е резултат от следването на Христос, а се съзнава непосредствено от нравствено най-чувствителните хора от всички вери.

Излиза, че държавният закон и законът за любовта си противоречат?

Християнинът се освобождава от държания закон, защото не се нуждае от него нито за себе си, нито за другите, считайки човешкия живот за по-обезпечен от закона за любовта, който той изповядва, отколкото от закон, поддържан с насилие.

За християнина, познаващ изискванията на закона за любовта, всички изисквания на закона на насилието не само не могат да бъдат задължителни, но винаги ще им се струват такива хорски заблуди, които подлежат на разобличение и изтръгване.

Изповядването на християнството в неговото истинно значение, включващо несъпротивление на злото с насилие, освобождава хората от всякаква външна власт. Но то не само ги освобождава от външната власт, заедно с това то им дава възможност да достигнат до това подобряване на живота, което те напразно търсят чрез изменение на външните форми на живота.

Чрез изменение на външните форми на живота не може да се постигне подобряване на живота?

На хората им се струва, че положението им се подобрява вследствие изменението на външните форми на живота, а всъщност изменението на външните форми винаги е следствие само на изменението на съзнанието. И само в такава степен се подобрява живота, в каквато това изменение е основано на изменението на съзнанието. Всички външни изменения във формата на живота, нямащи в основата си изменение на съзнанието, не само не подобряват съзнанието на хората, но в голямата си част го влошават.

Не правителствените укази са унищожавали избиването на деца, мъченията, робството, а изменението на съзнанието на хората е извиквало необходимостта от такива укази. И животът се е подобрявал само дотолкова, доколкото това било основано на изменение на съзнанието. В такава степен, в която в съзнанието на хората законът за насилието бил заменен от закона за любовта.

На хората им се струва, че ако изменението на съзнанието влияе на изменението на формата на живот, то би било възможно и обратното. И тъй като да направляваш деятелността към външни изменения е и по-приятно (последствията от деятелността са по-видни) и по-лесно, те винаги предпочитат да отправят своите сили не към изменение на съзнанието, а към изменение на формата. И затова в по-голямата си част са заети не със същността на делото, а само с неговото подобие.

Външната суетна, безполезна деятелност, състояща се в установяване и прилагане на външните форми на живот, скрива от хората съществената вътрешна деятелност към изменение на съзнанието — единствената, която може да подобри живота им.

И това суеверие повече от всичко пречи за общото подобрение на живота на хората. По-добър живот може да има само тогава, когато съзнанието на хората се измени към по-добро, и затова всички усилия на хората, искащи подобрение на живота, трябва да бъдат насочени към изменение на собственото съзнание и това на другите хора.

Християнството в истинното му значение освобождава хората от това робство, в което се намират в наше време, и само то дава на хората възможност за истинско подобряване на личния и обществения им живот.

Защо учението на Христос не е било разбрано веднага?

Това, че християнското учение не е било прието в пълното си значение тогава, когато се е появило, а било прието само във външен, извратен вид, е било и неизбежно, и необходимо.

Учение, което разрушава цялото съществуващо устройство на света, не би могло да бъде прието при своето появяване в цялото си значение. А било прието само във външен, извратен вид. Хората, тогава огромното болшинство хора, не били в състояние да разберат учението на Христос по духовен път: трябвало да бъдат доведени до разбирането, че всяко отстъпление от учението е гибел, и да усетят това в живота със собствените си телесни страдания.

Учението било прието като външно богопочитание, заменило езичеството. Но жреците на лъже-християнството, въпреки всичките си старания, не могли да скрият от хората самата същност на учението, и истинното учение, против тяхната воля, разкривайки се малко по малко пред хората, станало част от тяхното съзнание.

Какво се е променило сега?

В продължение на 20 века е вървяла тази двойна работа: положителната и отрицателната. От една страна, все по-голямо и по-голямо отделяне на хората от възможността за добър и разумен живот, а от друга страна, все по-голямо и по-голямо разкриване на учението в истинния му смисъл.

И в наше време делото стигна до там, че християнската истина, позната преди на малко хора, надарени с живо религиозно чувство, сега, в някои свои проявления, във вид на социалистически учения, стана истина, достъпна за всеки обикновен човек, понеже животът на обществото по най-груб и очевиден начин противоречи на тази истина на всяка крачка.

Обичайно това се излива в революции…

Положението на европейското човечество с неговата поземлена собственост, данъците, духовенството, затворите, гилотините, крепостите, пушките, динамита, милиардерите и бедните, действително изглежда ужасно. Но нали всичко това, всичките тези ужаси, които се извършват, и тези, които очакваме, нали всичко се извършва и се подготвя за извършване от самите нас.

Спасението на хората от унижението, поробването и невежеството ще стане не с революции, не с работнически съюзи, световни конгреси, а по най-прост път – всеки човек, когото ще се опитат да привлекат към участие в насилие над неговите братя и над самия него, осъзнавайки своето истинно духовно „аз“, да попита с недоумение: „А защо да правя това?“

Не революциите – хитри, мъдри, социалистически, комунистически устройства на съюзи – ще спасят човечеството, а само неговото духовно осъзнаване, когато то стане общо.

Нали си струва човек само да се пробуди от хипнозата, скриваща от него истинното човешко призвание, не за да се откаже от исканията, които му предявява държавата, а да изпадне в страшно удивление и негодувание, че към него могат да се обръщат въобще с такива искания.

Какво ще стане тогава с властта на държавата?

За непробудения човек държавната власт – това е някакво свещено учреждение, съставни органи на живо тяло, необходимо условие за живота на хората.

За пробудилия се човек – това са много заблудени хора, приписващи си някакво фантастично значение, нямащи никакво разумно оправдание, и привеждащи в изпълнение своите желания посредством насилието. За пробудилия се човек това са заблудени и в голямата си част подкупни хора, насилващи други хора, точно същите като разбойниците, които хващат хората по пътищата и ги насилват. Древността на това насилие, размерът на насилието, неговата организация – не могат да изменят същността на нещата. За пробудилия се човек не съществува това, което наричат държава, затова и няма оправдание за насилията, извършвани в името на държавата, затова и за него е невъзможно участие в тях. Държавното насилие няма да се унищожи с външни средства, а само със съзнанието на пробудените за истината хора.

Но как може да се живее без правителство, без власт?

Хората са привикнали към тази държавна форма, в която живеят. Тя им изглежда неизбежна, вечна форма на живот на човечеството. Но това само така изглежда. Има хора, които са живели и живеят извън държавната форма. Така са живели и живеят и днес всички диви народи, не достигнали до това, което се нарича цивилизация. Така живеят и хора, които са поставили в своите разбирания смисъла на живота над цивилизацията: има такива и в Европа, и в Америка.

Държавната форма е временна, но съвсем не постоянна форма за живота на човечеството. Както животът на човек не е неподвижен, а постоянно се променя, движи се, усъвършенства се, така и животът на човечеството не престава да се променя, да се движи, да се усъвършенства. Всеки човек е сукал, играл с играчки, учил, работил, женил се, възпитавал деца, освобождавал се от страсти, помъдрявал на старини. Точно така помъдрява и се усъвършенства животът на народите, само че не за години, както при отделния човек, а за векове, хилядолетия. И както за човека главните промени се извършват в невидимата, духовната област, така и в човечеството главните промени се извършват преди всичко в невидимата му област, в неговото религиозно съзнание.

Както измененията на отделния човек се извършват така постепенно, че никога не може да се посочи точен час, ден или месец, когато детето престава да е дете, а е станало юноша, а юношата – мъж, а същевременно ние винаги безпогрешно разбираме, когато тези промени вече са станали, така също не можем никога да посочим точно годините, през които човечеството или известна част от него е преживяла една религиозна възраст и е встъпила в друга, следваща. Но така, както знаем за детето, че е станало юноша, знаем и за човечеството, че е преживяло една и е встъпило в друга, по-висша религиозна възраст, когато тази промяна вече е извършена.

Такъв преход от една възраст на човечеството в друга се извърши в наше време в живота на народите от християнския свят.

Вече се е извършил?

Не знаем точния час, когато детето е станало юноша, но знаем, че бившето дете вече не може да си играе с играчки. Така също ние не можем да назовем годината, даже десетилетията, през които хората от християнския свят са надраснали предишната форма на живот и са преминали към друга, но не можем и да не забелязваме, че хората от християнския свят вече не могат сериозно да си играят на завоевания, на срещи между монарси, на дипломатически хитрости, на конституции, със своите палати и парламенти, на социално-революционни, демократически, анархически партии и революции, а главното – не могат да вършат всички тези дела, основавайки ги на насилие.

Това се забелязва най-вече сега у нас в Русия, с външното изменение на държавното устройство. Сериозно мислещите руски хора вече не могат да не изпитват сега по отношение на всички нововъведени форми на управление нещо подобно на това, все едно на възрастен човек са подарили нова играчка, която не е имал през детството си. Колкото и нова и интересна да е тази играчка, тя не му е нужна и той може само да я гледа с усмивка. Същото е отношението у нас, в Русия, на всички мислещи хора и на голяма част от народа към нашата конституция, към народното събрание и към различните революционни съюзи и партии.

Нали руските хора от нашето време – мисля, че няма да сгреша като кажа, усещащи вече, макар и неясно, същността на истинното учение на Христа, — не могат сериозно да вярват в това, че призванието на човек на този свят се състои в това, да употреби дадения му кратък промеждутък от време между раждането и смъртта, изнасяйки речи в палатите или на социалистически събрания, или в съда да съди своите ближни, да ги арестува, затваря, убива, или да хвърля по тях бомби, или да им отнема земята, или да се безпокои за това, че Финландия, Индия, Полша, Корея биха могли да бъдат присъединени към това, което наричаме Русия, Англия, Прусия, Япония? Не е възможно човек в наше време да не съзнава в глъбината на душата си цялото безумие на такава деятелност.

И все пак, не е ясно – как ще се живее без държавна власт?

Хората, намиращи се в изключително изгодно положение, следствие на съществуването на държавно устройство, си представят живота на хората без държавна власт като огромен безпорядък, борба на всеки против всеки, като че ли става дума за съжителство не само между животни (животните живеят мирно и без държавно насилие), а между някакви ужасни същества, ръководени в своите действия само от ненавист и безумие. Но те си представят хората такива, само защото им приписват качества, противни на самото им същество, породени от същото това държавно устройство, в което са поставени и което продължават да поддържат, независимо от това, че то е очевидно ненужно и само вредно.

Всичко това може би е справедливо, но въздържането от насилие би било разумно само тогава, когато всички или мнозинството от хора разберат неразумността на насилието. Докато това не се случи, какво да правят отделните хора?

Злодей е вдигнал нож над своята жертва, в ръката си имам пистолет, ще го убия. Но нали аз не зная и никак не мога да зная, дали вдигнатият нож ще извърши или няма да извърши своя замисъл. Той би могъл да не извърши своето зло намерение, а аз навярно ще извърша своето зло дело. И затова единственото, което човек може и трябва да направи, както в този така и във всички подобни случаи, е това, което трябва да прави винаги и във всички възможни случаи: да прави това, което счита за свой дълг пред Бога, пред своята съвест. А съвестта на човека може да поиска от него да жертва собствения си, но в никакъв случай чуждия живот.

Това се отнася и до начините за противодействие срещу общественото зло. Така че, на въпроса, какво да прави човек при вида на извършвани от един или много хора злодейства, отговорът е само един: да постъпваш с другите така, както искаш да постъпват с теб.

Това разсъждение е приложимо и в международните отношения. „Какво да правим, когато ни нападнат диви народи, ще ни отнемат плодовете на нашия труд, нашите жени, дъщери?“ – казват хората, мислейки само за възможността за предупреждение за същите тези злодейства и престъпления, които те, забравяйки ги, не спират да извършват срещу други народи.

Белите казват: жълтата опасност. Индусите, китайците, японците казват с много по-голямо основание: бялата опасност.

Струва си само да се освободим от суеверието, оправдаващо насилието, за да се ужасим от всичките престъпления, които са били извършвани и не спират да се извършват от едни народи срещу други. И още повече да се ужасим от тази нравствена, произхождаща от суеверията тъпота на народите, как например англичани, руснаци, немци, французи, южноамериканци си позволяват да говорят не само за заплашващите ги опасности от насилие, но и за необходимостта да опазят себе си от тях, като се знаят ужасяващите престъпления, извършени и извършвани от тях в Индия, Индокитай, Манджурия, Алжир. Струва си само, поне за кратко в мислите си, човек искрено и сериозно да погледне на живота на хората, и ще му стане ясно, че признаването на необходимостта от съпротива на злото с насилие не е нещо друго, а само оправдание на хората за техните обичайни, любими пороци: мъст, корист, завист, честолюбие, властолюбие, гордост, страхливост, злоба.

Иля Репин - Толстой на работа

Иля Репин — „Толстой на работа“

Какво още искате да кажете на хората?

Освободете се от измамите на лъже-християнството и държавността, които скриват от вас това, което ви е разкрил Христос, и което искат вашият разум и вашето сърце. И ще ви стане ясно, че във вас и само във вас са причините за всички телесни страдания – нужди – и духовни: съзнанието за несправедливост, завист, раздразнение, които ви мъчат. Във вас самите са причините за тези страхове, укори на съвестта, съзнанието за греховността на вашия живот, които повече или по-малко, в зависимост от степента на нравствената ви чувствителност, ви тревожат.

Вие не сте родени нито роби, нито господари на други хора, вие сте свободни хора. Но свободни и разумни само тогава, когато изпълнявате висшия закон на своя живот. Този закон е открит за вас, и трябва само да се отхвърлят тези лъжи, които го скриват от вас, за да стане ясно – в какво се състои този закон, и в какво е вашето благо. Този закон е в любовта, и благото е само в изпълнението на този закон.

Ще ви спаси, ще ви избави от изтърпяваното от вас зло и ще ви даде истинно благо, към което така неумело се стремите, не желанието за облаги, не завистта, не следването на партийна програма, не ненавистта, не негодуванието, не желанието за слава, даже не чувството за справедливост, и най-важното, не грижата за устройването на живота на другите хора, а само деятелността за вашата душа (колкото и странно да ви се струва това), нямаща никаква външна цел, никакви съображения за това, какво може да излезе от нея.

Разберете, предположението за това, че човек може да устрои живота на другите хора, е грубо суеверие, признавано от хората само заради своята древност.

Разберете, че хората, занимаващи се да устройват живота на другите, започвайки с монарсите, президентите, министрите и завършвайки със шпионите, палачите, както и членовете и ръководителите на партии, диктаторите, не представляват нещо висше, както мислят сега мнозина, а напротив — те са жалки хора, дълбоко заблуждаващи се, занимаващи се не само с невъзможни и глупави, но и с едно от най-отвратителните дела, които може да избере човек.

Хората вече разбират жалката низост на шпионина, на палача, започват да разбират това отношение към жандарма, към полицейския, даже отчасти и към военния, но още не разбират това по отношение на съдията, сенатора, министъра, монарха, ръководителя на партия – също толкова низко, несвойствено на човешката природа, отвратително, даже по-лошо от делото на палача, шпионина, защото е същото като делото на палача, шпионина, но прикрито с лицемерие.

Разберете, всички вие, особено вие – младите хора, че да посвещавате живота си, а и да се занимавате мислено за устройството на живота на другите с насилие, е не само грубо суеверие, но е отвратително, престъпно, погубващо душата дело.

Разберете, че да желаете благото на другите е свойствено на просветената човешка душа…, че това желание се удовлетворява не чрез суетата на устройството на живота чрез насилие – а само с вътрешната работа над себе си, в която човек единствено е напълно свободен и властен. Само тази работа, състояща се в увеличаване на любовта вътре в нас, може да служи за удовлетворяване на това желание.

Разберете, че всяка деятелност, насочена към устройството на живота на другите посредством насилие, не може да служи на благото на хората, а е повече или по-малко съзнавана лицемерна лъжа, скриваща под личното служене на хората низки страсти: тщеславие, гордост, користолюбие.

Разберете това, особено вие, младежи, поколението на бъдещето! Престанете, както досега вършат това болшинството от вас, да търсите въображаемо щастие в добиването на блага за народа посредством участие в управлението, в съда, в обучението на другите, престанете да участвате в разни организации, имащи за цел уж благото на народните маси. Търсете само едно — това, което винаги и единствено е нужно на всеки човек, което е винаги достъпно за всеки, което ви дава най-висшето благо и най-вярно служи за благото на вашите ближни. Търсете в себе си само едно:  увеличаване на любовта чрез унищожаване на всичко, което пречи за нейното проявяване – грешки, грехове, страсти. И така най-истински ще съдействате за благото на хората.

Разберете, че хорското благо е само в тяхното единение, а единението не може да бъде постигнато чрез насилие. Единението се постига само тогава, когато хората не мислят за единение,  а всеки мисли само за изпълнението на закона на живота. Само този висш закон на живота, един за всички хора, съединява хората.

Ето това исках да кажа на своите братя преди да умра.

Лев Толстой

2 юли 1908 г., Ясна поляна

Препечатка. Източник »

* * *

Още от Толстой за несъпротивлението на злото с насилие:

Болшинството хора, считащи себе си за нравствени и образовани, ще говорят и спорят сериозно за триединството на Бога, за божествеността на Христа, за изкуплението, тайнствата и т.н., или за това, коя от двете политически партии има по-големи шансове за успех, какъв съюз между държавите е най-желателен, кои предположения са най-основателни: на социалдемократите или на социалистите-революционери. Но и едните, и другите абсолютно единодушно са убедени в това, че за несъпротивлението на злото с насилие не бива да се говори сериозно.

Защо?

А затова, защото хората не може да не чувстват, че признаването на тезата за несъпротивление на злото с насилие разрушава из основи целия им установен живот и изисква от тях нещо ново, неизвестно и струващо им се страшно.

Оттам произлиза и това, че въпросите за триединството, за непорочното зачатие, за причастието, за кръщенето могат да занимават религиозните хора, а нерелигиозните хора ги занимават въпросите за политическите съюзи, партиите, за социализма и комунизма, но въпросът за несъпротивлението на злото с насилие им се струва някаква удивителна безсмислица, и тази безсмислица е толкова по-голяма, с колкото по-големи предимства се ползват хората при днешното устройство на света.

Затова, най-рязкото отрицание на учението за несъпротивлението и неразбирането му са винаги пропорционални на степента на власт, богатство и „цивилизованост“ на хората.

 

Споделете публикацията

Google1

За Светльо

sbonev@otizvora.com | Автор на свободна практика за „От Извора“. „Ако не е оживена от дела, вярата сама по себе си е мъртва.“

Всички публикации

5 коментара за "Лев Толстой за Закона на Любовта и законите на насилието"

  1. пачо  15.11.2013 г. | 08:54 ч.

    Смисълът на живота изразен ясно и точно!
    Благодаря!

  2. веско  20.11.2013 г. | 10:40 ч.

    Колега украинец ми сподели веднъж, че всъщност оригиналното заглавие на романа ,,Война и мир“ е ,,Война и миръ“. Това ,,миръ“ всъщност означава ,,Общество“ но някой го е променил с течение на времето.;-)

  3. Снежанка Димитрова  21.11.2013 г. | 09:24 ч.

    Прекрасно!!! Когато попадна на такива статии си ги записвам и ги чета на спкокойствие, когато душата ми е най-разположена, като лекарство.:-) И ги препрочитам, когато имам нужда от нещо красиво. Благодаря на Стопанина!

  4. Pavel  07.12.2013 г. | 18:28 ч.

    Разкошна статия, обхваща целия мироглед! Много мъдро и лесно разбираемо

  5. B. Петров  27.12.2013 г. | 18:28 ч.

    Благодаря ви Стопанино!

    Питате „Какво мислите?”.
    Ами, от една страна – мисли, вдъхновени от прекрасното слово на Толстой. Първата от тези мисли е за спасението на индивидуалната душа на човека, което в същност е смисъла на живота, както това е обяснено така ясно в неговата Изповед, публикувана пак от вас на

    http://www.otizvora.com/2011/03/2536/

    И за този превод ви благодаря. Прекрасен е.
    А втората мисъл, предизвикана от настоящата статия на Толстой (на тази ваша страница), е за обществения живот на хората, който според него би се устроил от само себе си, ако повечето хора , в братско разбирателство и взаимопомощ, успеят всеки в своето индивидуално душеспасение. И това звучи вдъхновяващо, макар и несравнимо по-трудно постижимо.

    Но има и мисли, провокирани от смразяващата „оценка” на Ленин за Толстой, която вие удачно сте поместили между Изповедта на цитирания сайт. В първия момент, тази „оценка” предизвиква възмущение, дори отвращение. Но може би има все пак някакво сериозно обяснение (не и оправдание) за тази груба оценка, което следва да се има пред вид, ако не желаем отново да се случи това, което Ленин е направил, вместо да се сбъднат пожеланията на Толстой за реализация на истинското християнство.

    По мое скромно мнение, Толстой е велик учител на хората в тяхното духовно оцеляване, което сигурно е най-важното, ако човек както се казва „ вече е осигурил хляба си”. Но тъй като подобна „осигуреност” липсва за мнозинството, те са принудени да се занимават почти през цялото си съзнателно битие с материалното си оцеляване. И тогава, на преден план излиза основното противоречие на на материалния живот на пазарното общество: То ражда и увеличава имущественото неравенство между хората, благодарение на „свободата” едни да печелят за сметка на загубите на много други. Така неравенството постепенно нараства до степен на непоносимост от страна на губещите, които в стремежа си към оцеляване са принудени да прилагат всички средства, в това число незаконно придобиване на собственост (престъпност, корупция и т.н.). Всичко това в един момент става толкова непоносимо, че вместо духовните напътствия на Толстой, на преден план излиза материалистичното учение за ликвидиране на пазарната система. Това учение не е за подценяване и изглежда приблизително така:

    Сегашният либерално-пазарен модел на обществено устройство спомага за увеличаването на имущественото неравенство, което от своя страна води до дестабилизация и цикличност на пазарната икономика. Единият от начините да се противодейства на тази разрушителна тенденция е в повишаването на покупателната способност на потребителите чрез прогресивно данъчно облагане. Другият е по-кардинален (и по-рискован) – национализация на средствата за производство. Така проблемът на пазарното общество се явява преди всичко икономически, и едва на второ място правен (правна държава и т.н. както обичат да го спрягат „пазарниците”).

    Изглежда, че така описаното икономическо учение е възможно скоро да започне своята реализация навсякъде по света, да се надяваме – без катаклизми. Дано в процеса на неговата реализация, на преден план да излязат истините на които ни учи Толстой.

    Всичко най-добро.
    В. Петров

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.