Николай Райнов – „Видения из древна България“: Свети Гавриил

Очите му бяха замрели в изгубен поглед и той не виждаше наоколо си нищо. Пред неговата пещера се бореха бесове с ангели за душата на светеца – за собствената му душа се бореха, но той ги не видя. Взорът му бе спрян далек, там, дето над острите зъбери на Лисец планина гореше отломка червено небе.

Той се взираше натам и диреше да стигне с поглед онова, що бе оставил отдавна.

А Гавриил бе воин някога, болярин и вожд при великия български цар, Борисовия син. В бран и буря бе минал животът му, та не всуе го доведе морна съвест до Великата Лесновска пустиня.

Той помнеше: много хора бе затрил по бранни полета, безчет роби запленил с меч и пранги. Години дълги по балканите на ширна Македония бе стъписвала ръката му врази: години бе самин обсаждал бизантински крепости от камък и желязо, самин с реч и оръжие бе чертал бранни замисли.

Сам Гавриил е бил воин някога. И до Блахерни с меч е водил Симеонови пълчища. И мил е кървави ръце в кладенеца на „Света Богородица Блахернска“.

И сега пред взора му застинал се пронесе не шествие на неговата бранна слава, а чуждо: шествие на онези, що ликуваха този ден.

Нещо голямо се твореше през сетните му дни, сложна участ се въплътяваше в кръв и подвизи, за да се сломи предателството на лукава царица и духовното лихоимство на чужденец велможа.

Николай Райнов – „Видения из древна България“: Свети Гавриил

* * *

Над бездна грохотна той видя да виси съдбата родна. Велика участ се твореше.

С големи пълчища Никефор Фокас бе препълнил теснините на погранични планини, та вредом урвите разсипваха кървав ек на вражеска тръба.

Горко на род, потънал в грехове!

Горко на цар, прехласнат в нимба на светия!

Горко! Горко!

Но Бог всемъдро сломи меча на властника, който бе разбил араби, венецианци и херсонци. Самин княз Бенеамин, черноризец мъдър и маг велемощен, именит из Бизанс и Преслав по чудеса на тайновъдство, мъж твърд, изпитан в опит и мъдрост: сам Боян Магът потегли войски вместо цар Петра, който не смееше да стисне ръкоем на меч.

И там, в снежните клисури на балканите, Бог чудо извърши: стъписаха се враговете, претеглиха големи загуби, та занесоха в златна Бизанс позор на победени.

Пръв път през тридесет години бран непобедимият Никефор бе победен!

Срам покри лице Никефорово – и в сърце му плъзна мътно предугаждане: наближава ден на мъст, Бог го наказва за смъртни грехове: че без свян е грабнал живот и брачно ложе на своя господар.

А разчу се вредом по селища, че Никефор с позор се върнал, та се затворил в двореца Буколеон, ограден от стражата на хетериарха Романа, затворен като черноризец, който се кае, дири отшелници за беседа, изповедници – за духовен подвиг.

Мълва бе това: тя стигна чак до Преслав.

Но позорът на поражението бе правда, а не мълва.

* * *

Николай Райнов – „Видения из древна България“: Свети ГавриилИ той дочу за славата на родни бранници в самотата на своята пустиня.

Сам Гавриил бе бранник някога. И до Блахерните самин е водил Симеонови пълчища. И мил е кървави ръце в кладенеца на „Света Богородица Блахернска“.

И той сега разбра за втори път онова – делото на стари дни – Делото на Кръвта.

Той гледаше натам – към Лисец планина, към червеното небе, и диреше с око да стигне това, що бе оставил някога.

А то бе далече, далече.

Там, дето се къдри в пенлив въртоп Янтра, та разбива талази по бели канари, и по-нататък, дето пъстрее в синината на топло лятно небе вълшебната назъбена корона на Преславския дворец: пъстър и гиздав, бляскав и накитен: там бе това!

А то бе далече, далече.

* * *

Пред взора му застинал се пронесе в гръм и слава наново шествието бранно на българите.

– И ето: те минаваха!

Те минаваха: много, безчислено много и носеха радост в душата си, но лицата им бяха наскърбени, а ръцете им – кървави.

Те се носеха в строен бранен ред: тържествени и светли.

Те се носеха – страшни и заплашващи.

– И одеждите на всички бяха изпръскани с кръв, а по телата им цъфтяха рани от меч и копие, разкрехнати като страшни пъклени цветя.

Те идваха: много, безчислено много и носеха радост в душата си, но лицата им бяха наскърбени, а ръцете им – кървави.

* * *

„Сам воин някога, от бран се връщам пак назад. Уви! От Бога победен…

О, бранници с наскърбен лик и кървави ръце: вам Родината светло се усмихва!

Подобно Божии архангели пристъпвате, разнесли меч в света за правда: че Той погледна от чертозите на Своята лазурна вис – и видя Своя лик за стотен път презряно поруган!

О, бранници с наскърбен лик и кървави ръце: вам Родината светло се усмихва!

Аз видях Бога: не намери Той сърце на чистота и устни на помазаник и аз Го гледах как избираше сред легиони своите архангели на славата: и аз Го видях, как избира – вас!

О, бранници с наскърбен лик и кървави ръце: вам Родината светло се усмихва!

Сам воин някога, от бран се връщам пак назад. Уви! От Бога победен!“

* * *

…Те стоеха пред него в някакви червени облаци – победителите на големия цар и в техните очи блестеше нещо страшно, мълнийно, лъчезарно, а ръцете им бяха кървави.

* * *

– Защо са кървави ръцете ви, херувими на Божията мъст? Защо са червени като зловеща зора вашите одежди? От кървав гроздобер ли идете и чий страшен лик обагри с тържество вашите бели души?

– Защо са скръбни лицата ви, херувими на Божията мъст? Защо са сбръчкани като попукана нива вашите лобове? От зловеща жътва ли идете и чий огнен потир обжегна с мълния на подвиг вашите бели души?

– Защо са изранени телата ви, херувими на Божията мъст? Защо са цъфнали като знойни карамфили по снагата ви безчисли рани? От късен цветобер ли идете и чие ристалище стъпка с подкови на исполински коне телата ви, когато неверници са ви мъчили за Христа?

* * *

– Ние бяхме там, дето плачеха, и утешихме! Ние бяхме там, дето страдаха, и отмъстихме! Ние бяхме там, дето слепци владееха златните ниви на Бога, и с блясък на меч внесохме слънце в подниците на душата!

– Ние се не бихме с царе и вожди, а с бясове, вихри и кървави бури! Ние надвихме пламъка, въртопа, градушката и греха! Ние спасихме от плевел златните ниви на Бога и с пламък пречистихме душите, ридаещи в отчаяние и стенещи в грях! Ние донесохме зора за очите и волност за душата!

* * *

Те стояха пред него в някакви червени облаци – победителите на големия цар, и в очите им блестеше нещо страшно – мълнийно-лъчезарно, а ръцете им бяха кървави.

* * *

Николай Райнов – „Видения из древна България“: Свети ГавриилБранта бе свършена и Делота на кръвта – забравено.

А Гавриил бе завършил своя друм и виждаше кончината на дните си.

В душата му като далечен среберен кораб изгря видение за Сетния ден и той разбра, че дните му са малко.

Стихна всяка буря в тази голяма душа и забрава прегради спомен за люта бран с бясове и хора.

Той стъпваше тих и кротък към своя Празник на смъртта и го чакаше като бял, спокоен сън, когато няма сенки, ни здрач, а взорът слепее от бели пожари на невидена светлина.

Той чакаше своя сетен час като девица, която с тръпки предсеща миговете, що я делят от пира на младоженеца.

Той чакаше Бог.

* * *

Разнесе се вредом по къщи и колиби, че властелинът на Лесновската пустиня умира. И сбра се младо и голямо – благословия да проси. И безчисли тълпи покаяници прииждаха да търсят при светеца на българската земя спасение.

Пред него пак премина шествие: много хора, навели очи надолу. Те бяха облечени с власеници. Те бяха строги, изпити и бледни.

И той ги видя.

И той ги позна: те бяха същите – онези от миналото.

* * *

– Ние дохождаме да се каем, затова носим черни власеници и лицата ни са сбръчкани, а косите ни посипани с пепел. Ние носим в ръцете палъмнишки жезъли, а в душата ни кипят сълзи, отче Гаврииле!

– В гърлото ни тежи горчивият пясък на житейска пустиня и ние с печална глума на устни я напуснахме, за да подирим твоята пустиня, отче Гаврииле!

– Ние дохождаме при тебе да се каем, затова лежим проснати ничком. Ти Бога си видял, отче Гаврииле: виж нашия голям позор и петната по кървава съвест, та от Бога попроси хисоп на изкупление!

– …Спаси ни, отче Гаврииле!

– Но що сторихте, палъмници на страданието, и зечернихте своите души!?

– Ние убивахме! А Той бе казал: „Не убивай!“

* * *

Те стоеха пред него в своите черни власеници, а главите им бяха посипани с пепел и треперливи пръсти едва крепяха тежък посъх.

Защо те стоеха толкова тъжни пред него?

И защо тържеството не грееше в очите им?

Той ги бе видял по-рано, в гръмния миг на победата, и бе ги обикнал.

А сега те стоеха пред него плахи и тръпни.

* * *

Очите му се насълзиха и той рече:

– Не знаете ли, че някога бе казано: „Кой е достоен да разгърне Книгата на съдбините и да разломи седемтях ѝ печата?“

– Нима нам е дадено да знаем Божиите пътеки? Той създава и руши, ражда и покосява, с огън и смърт обновява голямата земя. Вие сте страшните огнеоки пророци на Грядущето – о, смирени палъмници! Защо се сепнахте? Чий глас ви ужаси? Една страшна върховна съдба ви прати там и вам Бог повели да пронесете през широката пустиня на живота крилете, съскащи на Божия вихър! Та кой би обвинил мълнията, че разсипва мрачини?

– Вие сте кървави бичове, с които Върховният изля Своя гняв над света! Аз виждам да гори в очите ви огън на страшно откровение и вие се родихте да разбулите на света пламенна мрежа от тайни, които носите на време и на хора! Нещо велико ви е пратило между сганта безоки, хроми и хилави, да пронесете по света славата на Всесилния и да пожънете с огън мировия смет! Потопните води ви бяха преобраз. Той чрез вашата десница приготви с меч ширното Си царство – царството на Оногова, Чието име е Мир!

-Убили сте, мълвите! Убили сте, но вие сте избрани мълнии на страшния наказващ херувим: защото можеха и вас да убият! Убили сте, мълвите! Но Бог ви прости тогава още, кога презряхте смъртта и възлюбихте безсмъртието!

Очите му се препълниха с мълнии на страшно откровение – и трепетни тайни раздвижиха душите.

Гласът му стана тръпен и властен като глас на пророк, който вижда:

– Аз ви виждам – о, смирени палъмници! Аз ви виждам – облечени в бели одежди от сребротъкан лен, по-бял от снега на родните балкани, и вашите души светят като звезди, а вие стъпвате по пламъци и възхождате към олтара на Великата жъртва, предложили себе си като Хляб и Вино на Литургията за изкупление на света! Аз виждам усмивката на Христа по вашите устни и по смирения ви облик грее бялата чистота на Небесна дева!

– О, смирени палъмници! Бъдете благословени!

* * *

Николай Райнов – „Видения из древна България“: Свети ГавриилТе лежаха ничком пред него, а в тяхната душа се разтапяше страшният камък – в очите им бликаха сълзи. И думите му, знойни  и пророчески, носеха на душата лекота и утеха, че не са сторили грях.

А старецът влезе в своята постница.

И никой не посмя да го последва.

Те останаха отвън, паднали на колене, издигнали нагоре ръце – треперящи и бледи.

Те се молеха.

И отеднаж – там, в тъмното, над пещерата – се разнесе пърхане на страшни крила. Мракът се разсече от меч на червена мълния и всички паднаха по очи.

Нещо велико бе станало, а никой не смееше да отрони дума.

Там – вътре, – в мрака се твореше великото Дело на Тайната.

През сърцата пропълзя огнен трепет, а в душата на всекиго се разломи една вселена.

Беше минал кървавият херувим на Смъртта.

Беше умрял Свети Гавриил Лесновски.

Те се възправиха и по лицата им грееше нещо странно и лъчезарно. Те провидяха Великото милосърдие, което измива пурпурната душа, та я прави по-чиста от светлината. Една кротка ръка бе пратила на скръбните души небесна милувка.

Бог ги бе простил: те видяха това.

Защото бе простил и своя воин: Свети Гавриила.

* * *

Пред очите им бе станало чудото и те виждаха с огнен взор пророческа картина: отпреде им се разстилаше, безгранна и ширна, златната нива на Бога, която бяха пожънали.

Те – страшните жътвари!

* * *

И всички казаха:

– Амин!

 

Споделете публикацията

Google1

За Сътрудници

В този раздел са поместени интересни преводни или авторски материали, писани или намерени от сътрудници и читатели на „От Извора“. Вие също можете да направите своя принос, като изпратите предложение за авторска публикация или собствен превод на is@otizvora.com.

Всички публикации

2 коментара за "Николай Райнов – „Видения из древна България“: Свети Гавриил"

  1. xixi  31.08.2013 г. | 21:44 ч.

    http://story.sanovnik.bg/s-7233
    Казаха ми, кой ще спаси България
    Добавен от Рика на 2013-08-31, Оценка 5.0 от 5 за Казаха ми, кой ще спаси България
    За пореден път се убеждавам , че няма случайни случайности . Преди няколко години сънувах много странен за мен сън … и до сега го помня сякаш съм го сънувала току що … толкова силно ми се е запечатал в съзнанието.
    Сънувам , че съм в черква … но нито е православна ,нито е католическа … огледах се и виждах само бели много чисти стени и прозорци които ми приличаха на черковни , но по-тесни и островърхи .Нямаше нито стенописи , нито статуи , нито свещници , нито свещи … само една голяма маса в средата с натрупани много книги .Аз бях върху масата , вземах книги ,разглеждах ги /но сякаш само кориците / и се качвах все по-нагоре по самите тях като стълба.Взех една книга която беше най отгоре и когато я отворих да прочета какво е написано … тогава чух глас…Давид ще ви спаси !
    Събудих се на мига … това беше може би преди 7 години и много често ми изплува в съзнанието, и все съм се чудила как пък точно Давид ще ни спаси.
    Аз не бях чувала за предсказанието на Слава Севрюкова …но съм сигурна , че Бог е с нас българите и България ще се възроди .Йордан – Давид скоро ще се появи … ВЯРВАМ В ТОВА !

  2. underdog  03.09.2013 г. | 22:45 ч.

    Toва е доста силен текст. Направо страхотен. Пътят към Бога може и да е такъв; всъщност той е всякакъв. А по-какъв обаятелен начин е описан, тръпки да те побият, останах без думи.

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.