Николай Райнов — „Елмазено сърце“

Николай Райнов  — „Елмазено сърце“

Както се случва понякога (в приказките то става често), в една далечна земя царували цар и царица, които нямали деца. Те тъжали много поради това. Целият народ чакал престолонаследник, а царицата все не добивала. Кому ще остави царят престола, когато умре? Той нямал ни брат, ни сестра. Па и царицата била още от мома сираче.
Тежко им било — и те все за това мислели. Една заран царят излязъл по лов, а царицата отишла в градината, зад двореца — да се изкъпе в езерото. Тъкмо се била изкъпала и облякла, ето че дървесата зад нея се разклатили, сякаш силен вятър подухнал. Обърнала се тя — замръзнала на мястото си от учудване. Видяла едър елен с огромни рога, а между тях — бляскав златен кръст.
Царицата се дори уплашила — толкова голям бил еленът, който вървял към нея.
— Не бой се, царице! — рекъл й той с човешки глас. — Дойдох да ти кажа, че подир година ще имаш момче. Но добре го пази от вода! То ще бъде юнак и хубавец, — морската царкиня ще го хареса и ще поиска да го вземе.
Като рекъл това, изгубил се. Дървесата и храстите изпращели зад него — и се не видял вече еленът. А царицата се върнала в двореца много зарадвана.
— Защо не е тука мъж ми — да му кажа, та и него да зарадвам? — рекла тя и въздъхнала.
А царят по това време бил на лов. Цял ден се лутал по горите. Надвечер, когато слънцето вече залязло, той се озовал всред най-гъстото място на една гора. Свирил, свирил, на рога, но никой от неговите другари не се обадил. Царят се бил изгубил. И тъкмо когато се чудел, в коя посока да тръгне, между дървесата светнало.
Царят се уплашил. Светлината се приближавала към него. Дървесата се клатели, шумели и пращели. Наоколо изведнъж притъмняло — сякаш е дълбока нощ. Само едно място между клоните светело — и оттам се показала огромна глава на елен, с бляскав кръст между рогата. Той бил същият елен, що видяла царицата.
Царят не вдигнал оръжие срещу елена. Животното било толкова хубаво, тъй мъдро гледало и толкова бил величествен изгледът му, че никой ловец не би го померил. Еленът пристъпил към царя и му казал същото, което бил предрекъл на царицата заранта — ще им се роди син — хубавец и юнак, какъвто не се е раждал, но трябва да го пазят от вода — да не би да го грабне дъщерята на морския цар.
Когато еленът изчезнал, зачули се надалеч роговете на ловците. Царят потеглил натам и намерил другарите си. Скръбен и мълчалив си отишъл той в двореца.
Жена му не спяла. Тя го чакала цяла нощ — да му каже радостната вест. Но той я изслушал, без да се зарадва и — когато тя се почудила — казал й:
— Ти си запомнила, че ще имаме момче. Но забрави ли, че ще го дебне морската царкиня? Ако тя го грабне, кой ще остане на моето място, след като умра?
— Защо да се грижим още от сега? — рекла царицата. — Ще го пазим. Няма да го пущаме да ходи край реките и езерата. Нека ни даде Бог син, па ние ще го увардим!
Когато се добило момчето, царят заповядал да затрупат с камъни езерото в градината и всички водоскоци. Синът растял — от ден на ден все по-хубав, по-силен и по-смел. Когато станал на шестнадесет години, бил вече пръв юнак в цялото царство.
Баща му го не пускал да излиза никога сам. Дето и да тръгне, с него вървели мъже — да го пазят. До вода му не давали да се приближи. Това го ядосвало много, и веднъж момъкът се оплакал на баща си. Тогава царят му казал кротко:
— Недей се гневи, сине, че те не пускаме да вървиш сам! То си има причина. Преди да се родиш, на майка ти и мене биде предречено, че ще те гони морската царкиня — да те отвлече в морето. Затова е.
— Как ще ме отвлече? — рекъл докачено князът. — Че аз съм по-силен от нея! Що може да ми направи?
— Недей приказва ти! — казал баща му. — Ти ли си по-силен, или тя, — не се знае. Духовете имат сила, каквато ние не сме дори сънували. После — те могат да омагьосат човека.
— Добре тогава, — съгласил се накрая царският син. — Яз ти давам дума, че додето съм жив, няма да пристъпя до вода. Само недей праща люде да ме пазят — аз мога и сам да се пазя.
И наистина, момъкът се държал на страна от водата. Не от страх, а само за да угоди на баща си, когото обичал много. Дори и локвичка да види на пътя, заобикалял я от далече.
Когато пораснал, обявила се война. Царят бил стар, та синът трябвало да води войските. Той ги сбрал и повел. Дълго траяла войната, но князът най-после надвил. Повел войските си назад, км бащиното си царство.
Една вечер се спрели да нощуват край голяма река. Князът бил забравил вече за обещанието, що дал преди години на баща си. Войските се разположили на стан, до реката. Опнали палатки, запалили огньове. Стъмнило се съвсем.
Князът излязъл да се поразходи с войводите край реката. По едно време из водата се подала голяма зелена глава — чорлава, мокра, космата. Страшна глава — озъбена и опулена.
— Я вижте там! — викнал царският син й посочил главата на войводите.
Но те не могли да видят нищо.
— Привидяло ти се е, — рекли. — Нощем на човека се привижда всякакво.
Но той им посочил отново главата и казал:
— Ето я, още седи. Пули се и ми се зъби. Брадата и мустаците й са дълги, а косата — рошава. Наместо влакна, обрасла е с водорасли. Очите й са големи, като паници, току се въртят и светят. А зъбите й са завити, като охлюви.
Загледали се пак войводите, но и тоя път не видели нищо. Тогава князът замерил главата с копието си — да я прободе, но тя изчезнала.
Прибрали се да спят. Князът бил сам в шатрата си. Месецът светел — едър и сребрист. На княза се не спяло. Както лежал, ето че шатрата се отворила и влязъл водният дух. Той бил толкова голям, че трябвало да се превие доста, за да се побере в палатката. Брадата и косата му изглеждали още по-дълги. От тях капело вода. Ръцете му нямали пръсти, а щипки — като на рак. Нозете му били като опашки на риба, та той ходел трудно. Цял бил зелен, обрасъл във водорасли, а по гърба и гърдите му имало бляскави люспи.
Колкото и да бил юнак, князът се уплашил и се обърнал да грабне меча си. Но колко се учудил, като не видял никъде своето оръжие! Нямало ни ризницата, ни шлема, ни щита, ни меча, ни лъка, ни копието му. Нямало дори обувките му — той бил бос.
А в това време духът се приближил и рекъл с гръмовит глас, като че ли реве цялото море в палатката:
— Не бой се, княже — няма да те изям! Аз ти мисля доброто. Дошъл съм да те отведа в своето царство. Ти там ще бъдеш много по-добре, отколкото на земята.
— Къде ти е царството? — запитал князът. — И що ще правя там аз?
— Моето царство е голямо, най-голямото от всички. То е в дъното на океана. Там има дворци, каквито никой от вас не е дори сънувал. Има съкровища, които човешко око не е още видяло. Ти ще ми бъдеш главен пълководец. И ние там водим войни, и нам трябват юнаци. Аз см стар, трябва ми помощник. От тебе няма по-голям юнак на земята, затова съм дошъл да те повикам.
На княза се не понравил грозният цар с рибените опашки и рачешките щипки.
— Не ща, — рекъл. — И тука ми е добре.
— Не щеш ли? — озъбил се морският цар и почнал да се приближава към него и да простира ужасните си щипки. — Ей сега ще те грабна и отвлека!
На княза изведнъж дошло нещо на ума.
— Чакай малко! — рекъл. — Ти искаш да ме водиш в царството си, а си ми взел оръжието и дрехите. Дай ми ги, че тогава да говорим!
Морският цар се засмял, па казал:
— Защо ми е твоето оръжие? Яз имам оръжия, на които не може никой да се противи. Не съм ти взел оръжието, ами ти от страх си го съборил на земята. Я го виж, къде е!
И наистина, когато князът се извърнал, той видял, че оръжието и дрехите му лежат зад него. Той се засрамил, но все пак се чудел, как не ги е видел, ако са били там, когато се е обърнал първия път.
— Добре, — казал той смутено. — Да се облека, па ще видим.
Облякъл си князът военните дрехи и погледнал към морския цар. Било го много яд, че оня го е сметнал за страхливец. Той си изтеглил меча, размахал го и рекъл заканително:
— Хайде, приближи се сега, ако смееш!
Морският цар се навел над княза и разтворил страшните си щипки. Юнакът го ударил с меча, но острието се плъзнало. Замахнал втори път — мечът се плъзнал отново. Я в това време щипките стиснали яко княза за двете ръце и го понесли. Той изпуснал меча, надал ужасен писък — и се пробудил.
Скочил от леглото — нямало никакъв морски цар. Отвън се развиделявало. Князът надул своя рог — и войниците наскачали. Почнали да се стягат за поход. Но когато излизал от палатката, князът намерил досам леглото си голям зелен водорасъл, — като ония, с които била обрасла главата на морския цар. Той го прибрал, да го покаже на баща си, когато му разкаже своя сън.
Върнал се князът с войските си. Но, откак взел оня водорасъл, като че ли някой го омагьосал. Той виждал нощем странни сънища, а денем — чудновати видения. Сънувал огромни дворци от кристал, сапфир и изумруд, в дъното на морето. В тях светели големи елмазени звезди и се леели реки от течен огън. Прелестни моми с бляскава бяла кожа се носели и пеели, накитени с цветя като скреж. Водела ги морската царкиня — най-хубава от тях, много по-хубава от всички земни моми. Когато, през деня, поеме някоя чаша да пие вода, князът виждал в нея отразени очите на морската царкиня — сини, като незабравки, и дълбоки, като самия океан. Понякога, както си седи, дочувал да се носят около него същите песни, които сънувал, че пеят русалките.
Затова той не казвал никому нищо; боял се, че ще му се изсмеят, или ще го сметнат за луд. Криел дори от баща си. Той му не разказал и оня сън, що видял край реката, през време на похода. Нито пък му показал водорасъла.
Но родителите забелязали, че сина им се топи от някаква тайна мисъл. Питали го, — той не казвал нищо. Решили най-сетне да го задомят, — дано се оправи, когато се загрижи за дом и челяд. Но момъкът не харесвал ни една от момите в царството.
— Щом е тъй, — казал царят, — върви си потърси мома другаде! Но недей се бави, че мене и на майка ти ще бъде тежко да живеем без тебе.
Сбогувал се князът със своите родители и тръгнал на път сам-самичък. Не искал — никой да го придружава. Път не знаел — тръгнал, накъдето му очи видят. Вървял, що вървял, стигнал до морския бряг. Спомнил си тогава думите, що му бил казал баща му преди години; да се пази от вода. Макар че го теглело нещо към брега, върнал се, та поел друг път.
Пак вървял дълго — и накрай се озовал отново на морския бряг. Тоя път му се още повече прищяло да се приближи до морето — поне да го послуша, как бучи и се удря о скалите. Но пак му дошли на ум бащините му думи. Върнал се и тоя път. Поел друга посока.
Но колкото и да вървял, не срещал ни човек, ни село, ни град. А храната му се била свършила. Гладен бил. Решил — да се спре в първото село, което срещне. Повървял още малко — стигнал до черни скали, високи като кули. Отвъд тях се виждало морето.
Князът бил много уморен. Спрял се под скалите да си почине. Слънцето залязвало и позлатявало всичко наоколо, и пясъка, и вълните, и черупките по брега; всичко било като червено, разтопено злато. Само скалите били черни, а слънцето се скривало все повече и повече, оставала на небето само една тънка, тънка ивичка, сякаш златно ножче.
Когато и тая ивица потънала в морето, зачули се откъм скалите гласове:
— Хайде, време е! Хайде, време е!
Изведнъж князът усетил, че камъните под него се повдигат. Видял, че плочите, на които седи, образуват нещо като голям престол. Изправените наоколо канари се раздвижили, като живи. Те неочаквано се превърнали на черни великани, навели се, вдигнали каменния престол и го понесли, заедно с учудения княз, право към морето.
Додето момъкът се опомни от почудата, той се намерил всред водата. Но вълните се изправили наоколо, като кръгла стена; великаните спуснали престола чак на дъното, оставили го там и се наредили около него. Те държали в ръцете си по един широк железен меч и по един голям костен боздуган. Отде се явило това оръжие, момъкът не видял. Черните исполини мълчали — те се сякаш вкаменили отново.
Князът се изправил на престола и погледнал нагоре. Над него се издигала празнина — като дълга тръба, през която не смеела да мине нито една риба. А много риби плували наоколо. Навръх празнината се виждало небе, а по него летели сини птици с дълги крила и разцепени опашки. Момъкът не знаел, какви са тия птици, но разбрал, че ще да пътуват много отдалеко.
Мръкнало се. Птици се не виждали. Небето горе почерняло — и се явили звезди. Тогава цялото морско дъно светнало, сякаш озарено някъде отдолу. Заблестели червени корали, сребристи бисери, златни песъчинки, жълти морски звезди. Закръстосвали насам-натам големи риби, прозрачни като стъкло и светли — сякаш в корема им има огън. Едни — сини, други — зелени, трети — червени или теменужни, или пък портокалови.
Зачули се и песни — много по-хубави от ония, що слушал князът насъне. Задали се най-после и прелестните русалки. Те били много на брой, чет нямали. Косите им били златисти или сребристи, а очите — сини или зелени. Тия сладкопойни моми, задиплени в тънки развиващи се дрехи, украсени с цветя, се носели право към княза и пеели в един глас. Когато наближили, каменните великани почнали да се топят във водата, както се топи буца сол. След малко от тях не останало нищо. Тогава вълните нахлули — и празнината над престола се запълнила с вода.
Князът усетил, че вълните го подемат и понасят на някъде. Всичко почнало да играе пред него. Той се уплашил — да не би да се стопи, както се били стопили исполините. След това изгубил свяст.
Когато се опомнил, видял, че лежи на легло от морска трева. Над него се издигал огромен свод от прозрачен синкав камък. По стените на големия чертог, направени от разноцветни камъни — все прозрачни, като стъкло, били изваяни какви ли не морски чудовища, хвъркати риби, стоглави и крилати змии, водни прасета с крила и рибешки опашки, морски костенурки с човешки глави и ръце — и много други. Очите на всички светели ярко, като пламъци, и люспите им блестели.
Додето разглеждал всичко това, князът чул, че нечий силен глас — звучен, като камбана — извикал:
— Донесете гостенина!
И отведнъж леглото се разлюляло, понесено от невидими ръце. Малко след това, юнакът се озовал в престолния чертог на морския дворец. Нищо от онова, що бил видял той на земята, не можело да се сравни по разкош, великолепие и блясък с тоя чертог и неговата чудна украса. Би рекъл човек, че и стените, и сводът, и покъщнината са все от едри скъпоценни камъни, злато и платина — тъй блестяло всичко, изработено много майсторски от водните духове. Замаян от такъв невиждан блясък, юнакът се озъртал наоколо и не знаел, на що да спре очите си.
Но ето, че гръмовитият глас проговорил отново — тоя път по-тихо:
— Добре дошъл в моето царство!
Князът си вдигнал главата и видял пред себе си много стъпала от бял камък. Те водели към широка площадка, дето имало златен престол, а на него седял морският цар. Той не бил такъв страшен, какъвто го видял князът на сън. Нямал ни щипки, ни рибешки опашки. Очите му не били като паници, нито косата и брадата му — от водорасли. На престола седял снажен мъж, хубавец и силен, с буйна сребриста коса и брада, синеок, с кротък поглед. Той бил облечен в златотъкани дрехи. Усмихвал се.
Князът му се поклонил.
— Защо си дошъл тук? — попитал го морският цар.
Чак тогава юнакът си спомнил, защо бил напуснал бащиния си дом.
— Тръгнал съм, — отвърнал той, — да си търся жена. В нашето царство се не намери мома като за мене.
— Доведете най-хубавите моми от моето царство! — заповядал царят.
Изведнъж леглото изчезнало. Стъпалата, на които се издигал престолът, потънали под земята — и князът се озовал пред самия престол на морския владетел.
В това време се разнесъл шум — като от вихрушка. И ето, че се извило около княза бясно хоро; все що имало русалки, заиграли, наловени ръка за ръка, под омайните звуци на музика, която се не виждало, откъде иде.
Момите се въртели толкова бързо, че князът не можел да разгледа ни една. Но музиката почнала да свири все по-бавно и по-бавно. Въртежът на хорото се също позабавил. Момъкът можел вече да разглежда русалките, но те били премного — и все хубави. Гледал, гледал, не можел да спре погледа си ни на една, макар че били по-хубави от земните моми. Очите им били много големи, снагите — тънки и високи, а нозете и ръцете — с ципа между пръстите.
Това не му се понравило.
— Няма тук мома за мене, — рекъл князът.
Морският цар го погледнал усмихнато, па казал:
— Вярно е, че нашите моми не са родени да живеят на земята, затова и не приличат на ония горе. Но ако се ожениш за някоя от тях, тя ще се промени и ще може да живее с тебе на земята. Ципата между пръстите й ще изчезне. Виж ги пак! Избери си!
Музиката засвирила отново. Хорото се завъртяло втори път. Князът започнал да разглежда още по-внимателно русалките, една по една. Но и тоя път не могъл да избере.
Тъй три пъти играли русалките своето хоро около него, а сърцето на момъка все оставало празно.
Тогава морският цар казал:
— Има още една. Ти може да я харесаш, но не знам, дали тя ще те хареса.
— Искам да я видя, — рекъл князът. — Коя е тя?
— Дъщеря ми, наследницата на морското царство.
— Искам да я видя.
— Можеш да я видиш, но само отдалече. Ела тук!
Морският цар снел от ръката си един пръстен, украсен с едър елмаз, приближил го до дясното око на момъка и рекъл:
— Гледай!
Князът видял малка стая, украсена богато — пребогато. Всред нея седяло момиче на седефено столче и нижело бисер, корали и скъпоценни камъни — правело си огърлица. То било най-хубавото момиче на света. Като слънце светело, та всичко наоколо помрачавало. Колкото го гледал момъкът, все повече се унасял. Искало му се вечно да го гледа.
— Хареса ти се, а? — попитал морският цар, като дръпнал пръстена.
Князът навел глава; той нямал сила да изрече дума.
— Но, — добавил царят, — за да ти дам дъщеря си, трябва да направиш три неща: да отделиш, да пречистиш и да превърнеш. Наемаш ли се?
Без да помисли, князът казал, че се наема.
— Ала и това не стига, — рекъл царят. — Трябва дъщеря ми да те хареса.
— То се знае, — казал князът.
— Тогава да се заловим за работа. Донесете ведрото!
Невидими ръце донесли голямо ведро с тиня и вода над нея. Морският цар си потопил жезъла във водата и разбъркал сместа. Князът надникнал и видял рядка кафена кал.
— Виждаш ли тая смес? За четири часа трябва да отделиш в нея червеното от зеленото. Ако успееш, ще видиш морската царкиня, не успееш ли, ще те превърна на морска пяна.
Рекъл това морският цар — и се изгубил. Изгубили се и момите. Никой не останал в големия чертог. Князът се навел над ведрото. Ни червено, ни зелено не виждал той, всичкото било кафена тиня и кална вода. Кое от кое да дели — и как да го дели? Замислил се, но нищо му не идвало на ум. Яла, както се бил загледал в тинята, тя се утаявала и водата излизала над калта. Той се надявал, че все може да се покаже нещо зелено или червено.
Тъй гледал той дълго. По едно време, когато сместа се избистрила, на повърхността на водата се мярнал образ на глава. Като се загледал князът в него, видял лицето на морската княгиня. Тя го гледала и му шепнала нещо. Вслушал се той и едва-едва дочул тия думи:
— Една сълза ще отдели червеното от зеленото.
Разбрал князът. Но отде да вземе сълзата? Той не помнел да е плакал през живота си. Образът се изгубил. Наоколо притъмняло дотолкова, че нищо се не виждало; ни златният престол, ни бляскавата покъщнина, ни светлите стени.
Отведнъж момъкът си спомнил един миг от миналото. Когато се връщал с войниците от война, наизлезли сестрите и майките на юнаците да ги посрещат. Той видял, как една стара жена гледа с жадни очи — дано съзре сина си между многото. Син й бил млад и той паднал убит във войната. На княза станало тогава толкова мъчно, че си извърнал главата — да не види отчаяното лице на майката. Той си спомнил това, сърцето му се разкъсало от болка — и едра сълза капнала във ведрото.
Изведнъж наоколо светнало. Сълзата се стопила в сместа, тинята кипнала и се разделила на две — отдолу останала зелена утайка, а отгоре — червена вода, червена — като вино. Бръкнал князът — то не било вода, а червен камък. Извадил го той и го сложил на пода.
На уреченото време царят дошъл и се почудил, като видял червения камък, че лежи на пода, а във ведрото се зеленее друг — прозрачен и чист.
— Ти успя, — рекъл. — Доведете княгинята!
Малко след това, се отворила една голяма врата. Сто и двадесет и четири русалки въвели морската царкиня в чертога. Князът й се поклонил, а тя му се усмихнала. Тая усмивка се разляла в сърцето му, като балсам.
— Сега, — рекъл морският цар, — трябва да пречистиш, след като си отделил. Изнесете ведрото.
Изнесли ведрото със зеления камък. Останал червеният.
— Ще го вземеш — казал царят, — и ще го пречистиш, докле стане румен, като цвят на трендафил. Ако успееш, моята дъщеря ще ти проговори. Ако ли не — ще се вкамениш.
Морският цар изчезнал, а след него — момите и княгинята. Останал само князът — и, пред него, червеният камък от ведрото. Пак се загледал той в него. Как да му избистри цвета, че да стане от винен — румен, като трендафил? Мислил, мислил — нищо не могъл да измисли. Но колкото се повече вглеждал в камъка, толкова по-бляскава ставала червенината. По едно време камъкът заблестял, като огън. И ето, че в него се отново показал образът на хубавата морска княгиня.
Князът чул пак шепот:
— Една добрина ще избистри червеното и ще го направи румено.
Момъкът разбрал, що трябва да направи. Но кому да стори добрина, когато е затворен в тоя дворец, вдън морето, и край него няма никой? Образът се изгубил, камъкът потъмнял, та станал дори черен. Почерняло отново всичко наоколо — нищо се не виждало, не се виждал и камъкът.
Князът се замислил. Той си спомнил за добрите каменни великани, които го пренесли, заедно с тежкия престол, в дъното на морето. Спомнил си, че те се стопили във водата, когато се разнесли песните на русалките. Изведнъж му дожаляло за тях.
— Те загинаха заради мене, — си казал той. — Добре им беше горе, където стояха на стража, край морето, да посрещат и изпращат слънцето. Ах, да можех да ги съживя! Половината си живот… — не, целия си живот бих дал — само да можеха те да оживеят!
Изведнъж наоколо светнало. Толкова силно било желанието на княза — да се съживят исполините, че то ги възкресило. Те се изправили около него — мощни, едри и снажни, но не черни, а бели — сякаш от сняг. Наредили се, поклонили му се и вдигнали мечовете си — да го поздравят.
В това време камъкът започнал да се избистря. От винен станал кърмъзен, а после — румен, като бледен рубин, като росен цвят на шипка.
Дошъл морският цар. Дошла и дъщеря му. Тя заговорила с момъка. Разпитала го за горното царство, откъдето идел, и му разказала за много чудеса на морския свят. Гласът й бил толкова сладък и омаен, че князът не забелязал, как минава времето; той се унесъл.     Но морският цар им прекъснал разговора.
— Остава още едно, — казал: — най-мъчното. Ще трябва да превърнеш тоя камък от прост румен камък на рубин. Яко извършиш това, ще бъдеш достоен да поискаш морската княгиня; не успееш ли, ще се разтопиш във водата.
След тия думи, морският цар изчезнал. Изгубила се и дъщеря му, заедно с русалките. Изгубили се и белоснежните великани. И сега останал едничък князът, а пред него — руменият камък.
И тоя път момъкът се загледал в камъка, но умът му бил все у момата. Колчем помисли за нея, отведнъж камъкът изчезвал от очите му. Направил той голямо усилие — да забрави морската княгиня, та да не изпуща от погледа си камъка. Това било много мъчно, ала най-сетне успял.
Загледал се князът втренчено в румения камък, без да мисли за нещо друго. Но как да го превърне на рубин? Мислел все за това, но пак не измислил нищо. Ала колкото повече се взирал в камъка, толкова камъкът се смалявал и сгъстявал. По едно време станал дребен колкото пестник и заприличал на звезда. От него наченали да бликат лъчи и да изскачат искри.
— Превръща се вече, — рекъл си князът.
Но той се излъгал. Щом казал това, камъкът се отново разширил, наедрял и станал какъвто бил преди това. На княза станало тежко и досадно. Той трябвало отново да се загледа в румения камък и все за него да мисли, докле го накара да се сгъсти пак. Тоя път камъкът се смалил колкото яйце и заблестял още по-силно. От лъчите му се извила дъга, и в нея се явил образът на княгинята.
Чул се шепот:
— Една дума ще преобрази камъка на рубин.
Момъкът се замислил още по-дълбоко. Коя е тая дума? Той не бил магьосник. Не знаел думите, които имат сила да преобразяват. В това време образът на момата се стопил. Лъчите на камъка се прибрали, като пипала на морско животно. И тоя път притъмняло наоколо. Не се виждал дори и руменият камък.
Коя е думата, що трябва да се каже? Князът се отчаял. Не каже ли думата, ще се разтопи във водата, както се били стопили ония каменни исполини. Па и ще ли се намери след това някой да го съживи, както съживил той тях? Тежка мъка обзела момъка. Защо му е трябвало да слиза в морето? Защо му е трябвало да взема оня водорасъл, който го обаял с потайната си сила и го накарал да мисли все за морето и за морската царкиня? Не би ли било по-добре да не вижда оня страшен сън? Не би ли било по-добре и никога да не чува, че дъщерята на морския цар ще го хареса и ще иска да го отвлече?
И, както бил отчаян, князът извикал:
„Татко…“
Той искал да каже: „Татко, защо ти трябваше да ми казваш, какво ми е предречено?“
Ала тъкмо тая била думата, що трябвало да се каже. Тутакси целият дворец светнал. Всичко заблестяло с ослепително сияние. Ала най-силно светел камъкът, който се бил превърнал на рубин. Той пръскал толкова много искри и лъчи, че се не виждал от тях.
В тоя миг внезапно гръмнала тържествена музика. Влязъл морският цар, придружен от своите царедворци — едри, като ония исполини, които князът възкресил, но облечени великолепно. Дошла и царкинята, с корона на глава и с празнична мантия — толкова дълга, че я носели деветдесет и три момичета, съвсем мънички русалки, колкото охлювчета.
Морският цар казал тържествено:
— Признавам, че нашият гостенин успя да направи и трите мъчни неща, които му предложих. Той може да се ожени за морската княгиня, стига тя да го хареса.
Тогава момата се приближила и казала със своя звънлив глас:
— Аз харесвам княза, но той трябва да спази обичая на нашето царство, ако иска да се ожени за мене.
— Какъв е този обичай? — попитал момъкът.
— Ти трябва да се вречеш, че ще ми бъдеш верен вечно.
— Кълна се, че ще ти бъда вечно верен, — казал князът.
— Това не стига. За да ми бъдеш наистина верен и за да можеш да живееш и в морето и на сушата, в гърдите ти трябва да има, наместо сърце, елмаз. Съгласен ли си?
— Съгласен съм, — отговорил момъкът, — но как ще стане това? Може ли сърцето ми да стане елмазено?
Тогава се чул гласът на морския цар:
— Гостенинът е съгласен. Сменете сърцето му с елмаз.
До княза се приближили белите исполини. Един го хванал за ръцете, друг — за главата, трети — за нозете. Сложили го на пода, прибрали му нозете една до друга, а ръцете му прострели тъй, че тялото му образувало кръст. Сетне четвъртият великан му разпрал с меча си гърдите, петият му извадил сърцето, а шестият му сложил, вместо сърце, голям елмаз. Седмият се приближил, намазал раната с морска пяна, и тя тутакси зарасла.
Изправил се тогава юнакът и усетил у себе си сили, каквито нямал до тогава. Той можел да вижда всичко, що става по света. Можел да чува всичко, що се приказва и на земята, и в морето. Можел да лекува всички болести. Имал сила — ако поиска — да вдигне цялата земя. И други сили имал — всякакви.
Князът се оженил за морската царкиня и заживял в лъчезарния дворец, вдън морето. Но, като се минало време, спомнил си за своите родители и решил да ги навести. Казал на тъста си — морския цар.
— Бива, — рекъл царят. — Но повече от година няма да се бавите. След година ще се върнеш, заедно с дъщеря ми.
Царят заповядал да извикат най-голямата крилата риба. Тя била по-стара от хиляда години, но била по-силна от другите. Яхнали й се младоженците и тя ги понесла. Летяла, що летяла, излязла от морето, хвръкнала над брега — и се понесла право към онова царство, отдето бил князът. Спряла се тъкмо пред двореца, на големия площад.
Събрали се люде да гледат: огромна хвърката риба, голяма — като някоя джамия, а на нея седи князът им, пред него — млада хубавица, каквато никой не бил виждал. Князът и княгинята слезли, а рибата отлетяла.
Старият цар и царицата заплакали от радост, като видели, че син им се връща, па си води и булка — хубава, за чудо и приказ. Поживял князът при баща си година. Много добрини направил той на людете. Нали всичко виждал и всичко чувал — нищо не можело да се скрие от него. Що имало крадци, убийци и злосторници — той ги ловял и затварял. Като се разчуло по царството, че от княза нищо не може да се укрие, никой се не решавал да напакости на другите. Князът отсъждал винаги право — нали имал елмазено сърце, никому не угаждал. Но той обичал всички. Лекувал болните, помагал на злочестите. Понеже силата му била голяма, никой цар не смеел война да му обяви; всички гледали да му бъдат приятели.
Тъй прекарал той при баща си година — и онова царство станало най-щастливо на земята. Като изтекла годината, рекъл на родителите си:
— Стига съм живял тук — и долу ме чакат. Ще ида в морското царство.
Баща му и майка му не желаели да го пуснат, но той настоял.
— Дума съм дал, — рекъл, — на тъста си, след година да се върна. Как мога да го излъжа? Не съм ли ви казал, че сърцето ми е елмазено?
— Ями как ще ни оставиш? — почнали да го придумват родителите му. — Ние ще умрем. Кой ще управлява царството? Не ти ли е жал за людете? Всички казват, че не могат да намерят цар като тебе.
— За това се не грижете! — утешил ги синът. — Ще ми се роди наследник — него ще пратя да ви управлява царството. Додето не порасне той, вие няма да умрете. И той ще има елмазено сърце. Може да излезе по-добър и от мене.
Като казал тия думи, князът погледнал през прозореца — на площадът вече чакала хвърковатата риба. Той се сбогувал с царя и царицата и заминал с жена си. Яхнали се на рибата и отлетели.
Казват, че той царува и днес в бляскавото морско царство, а син му управлява държавата на дяда си. Може и да е вярно, защото се знае, че оня, който има елмазено сърце, не умира.

 

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

20 коментара за "Николай Райнов — „Елмазено сърце“"

  1. Петър Иванов  02.08.2013 г. | 14:14 ч.

    “Както се знае, аналогията между младежа и духовнородения почива върху три факта: първо – една жена трябва да пробуди към узряване младежа, а един Учител – да разбуди тайната сила у второродения; второ – и в двата случая узряването се движи от основата на гръбначния стълб нагоре, като се вие по цялата нервна система, с основа в половата и симпатично-нервната област; трето – и в двата случая усилването на животинския импулс и темпо зависи главно от непознатите тайни на пола: в първия случай узрява оплодяващата физически енергия, а във втория – духовно оплодяващата енергия.

    При любовта жената оплодява младежа, за да я оплоди той, когато узрее като мъж, а при духовния живот същото върши Учителят.

    И тъй – аналогията е пълна: ето защо раждането на Христа в човека винаги се символизира с брака и неговите атрибути.” (“Богомилство и богомили”, Н. Райнов)

  2. Стопанина  02.08.2013 г. | 15:09 ч.

    Имаше един лекционен цикъл на Щайнер, в който той нещо се противеше на средновековните възгледи, оприличаващи Христос на жених за душата. Помня, че го смяташе за обяснимо, но нередно – губят ми се конкретните детайли.

    Иначе както в самата приказка, така и в цитата от Райнов, под „мъж“ и „жена“ разбирам повече архетипните черти, заложени у всеки човек, а не човек като физически полова единица.

    Такива приказки, като горната, развиват имагинативните заложби у детето, както и въображението му. Толкова дълбоко са се вкоренили образите за елмазеното сърце и сур-лените, че и днес, близо три десетилетия по-късно, съзнателно и дори несъзнателно ги използвам в ежедневието си, та даже и в собственото ми творчество. Детайли от приказката на Райнов бях забравил, но образите живееха в мен разпилени.

  3. Петър Иванов  02.08.2013 г. | 15:59 ч.

    Стопанина
    …, оприличаващи Христос на жених за душата.

    Райнов използва аналогията (цитирайки богомилски източници) само като добре онагледяващ процес, който в основата си е идентичен, но разликата произтича само от нивото, на което се случват трансформациите.

    Трябва да се обърне внимание на тъждествата: „раждането на Христа в човека“ = „второродения“ = „небесен брак на душата“. Мисля, че тук не става дума архетипните черти, а само за прибягване до аналогията като най-достъпното средство за онагледяване на скрити (горе) за сетивността (долу) процеси (Каквото горе, това и долу – Принципът на съответствието).

    Тази методика за въвеждане в понятията и процесите в Свръхсетивните вероятно не е средновековна или дори антична, а идваща някъде отвъд понятията ни за „историческо време“. Може и да греша в изводите си…

    Като дете и за мен приказките на Н. Райнов бяха магнетично привличащи и дълбоко очароващи ме. И сега държа под ръка „Български приказки“, и в определени моменти ги ползвам като душевен балсам.

    Темата за „долната“ и „горната“ земя, за самодивски, нечовешки и човешки царства, за които Райнов повествува, „развиват имагинативните заложби у детето, както и въображението му“ (цитирам твоята мислъл), но от себе си бих добавил към нея, че същите „семена“ дават своите добри плодове най-вече в зряла възраст. Сиреч, съдейки по себе си (а допускам, че и при теб е така) това, което е великият българин някога е успял да посее (чрез приказките си) в детската ми душа, днес, като възрастен, се е развило в едно по-зряло разбиране и усещане за тънките планове на Битието. Това е причината доживотно да се чувствам задължен и признателен на писателя и човека Николай Райнов!

    Тази тема при Райнов е изключително вариативна, в доста от своите интерпретации на народни приказки (да не кажа в почти всичките) я засяга и разглежда в детайли. Например в „Самодивско царство“:

    Дълго си приказвали те — майка и син, — защото имало да си кажат много нещо.

    Тя му разказала за своите патила, а той — за Самодивска земя с нейните чудесии, за Вечерница и Зорница, за децата им, за своята добра, хубава и вярна жена, за своето княжество и най-сетне за своя кон, който пие само сълзи. Той казал на майка си:

    — Стани да те отнеса там, в нашето царство! Зуница ще те излекува веднага. Там е много хубаво. Никъде не е тъй хубаво, както там. Слънцето е голямо. То свети постоянно: няма никога нощ. И колкото да грее, не изсушава ни тревата, ни цветята, ни листата на дървесата. Там няма ни студ, ни горещина, ни болест. Всички са здрави и силни, винаги засмени. Не съм чул никого да заплаче, ни да каже някому лоша дума, ни да прокълне някого. А тука, на човешката земя, е много тъмно и страшно студено. Ако постоя още малко, ще измръзна.

  4. Стопанина  02.08.2013 г. | 16:13 ч.

    но от себе си бих добавил към нея, че същите “семена” дават своите добри плодове най-вече в зряла възраст. Сиреч, съдейки по себе си (а допускам, че и при теб е така) това, което е великият българин някога е успял да посее (чрез приказките си) в детската ми душа, днес, като възрастен, се е развило в едно по-зряло разбиране и усещане за тънките планове на Битието.

    Същото имах предвид – детето е подготвителен фаза за зрелия живот.

    Тази методика за въвеждане в понятията и процесите в Свръхсетивните вероятно не е средновековна или дори антична, а идваща някъде отвъд понятията ни за “историческо време”. Може и да греша в изводите си…

    Не грешиш. Трябва само да не забравяме, че много истини заблестяват с нова, различна светлина от Голгота насам. В дълбоката античност и даже в Атлантида са търсили Христос на Слънцето. Сега обаче няма да Го намерим там, защото е на Земята и импулсът Му вибрира във всяка християнизирана душа – бил осъзнат, или не.

  5. Петър Иванов  02.08.2013 г. | 17:42 ч.

    … Трябва само да не забравяме, че много истини заблестяват с нова, различна светлина от Голгота насам. В дълбоката античност и даже в Атлантида са търсили Христос на Слънцето. Сега обаче няма да Го намерим там, защото е на Земята и импулсът Му вибрира във всяка християнизирана душа – бил осъзнат, или не.

    С това уточнение разбирам какво си имал в предвид с: „Имаше един лекционен цикъл на Щайнер, в който той нещо се противеше на средновековните възгледи, оприличаващи Христос на жених за душата„.

    Вярно е, че схващането за „Христос като жених за душата“ е често срещано, но е характерно повече за външното християнство. И днес монахините се самонаричат „Христови невести“.

    В горния цитат Райнов визира ползваните и от богомилите изключително стари и универсални символи, известни като фалос и ктеис – символи на зачатието, брака, плодородието, архитипните начала и т.н., но богомилите ги ползват като понятия в по-тесни граници, спазвайки древната посвещенческа традиция, като част от парадигма за обозначаване на нетелесни или надматериални процеси и факти. В този смисъл аз не можах да ги разпозная като „средновековни възгледи“, които Щайнер визира. Ще трябва да прочета въпросния лекционен цикъл, за да си доизясня.

    Райнов казва буквално следното: „раждането на Христа в човека винаги се символизира с брака и неговите атрибути“, което има отношение към вече коментираните тъждества: “раждането на Христа в човека” = “второродения” = “небесен брак на душата”. Според много свидетелства в богомилските книги често е имало илюстрации, изглеждащи като обичаен полов акт или изобразени гениталии, но всичко това е в контекст, който Н. Райнов подробно осветлява в “Богомилство и богомили”, а и в някои от другите си книги. А това е по-

    Външната църква не е имала знанието за това, което стои зад тези символи (макар, че подозирам, че в някои изолирани случаи го е имала – по-точно върхушката на Инквизицията) и затова богомилските книги са били изгаряни като еретични, сатанински или просто порнографски.

  6. Стопанина  02.08.2013 г. | 18:50 ч.

    Да, за външното християнство ставаше дума. И доколкото си спомням, не толкова се противеше на сравняването на Христос с Жених, колкото поставяше термина в различен контекст от католическия. Ако не ме лъже паметта, недоволството на Щайнер беше повече за култа към Исус в някои католически среди, което прави Жениха неадекватен термин в контекста на Христос. Но не намирам сега цитата и може би говоря наизуст, затова спирам.

  7. Петър Иванов  03.08.2013 г. | 13:29 ч.

    За „Небесния брак“ Н. Райнов има различни интерпретации и стилизации в много от своите приказки. Под „Небесен брак“ най-общо може да се подразбира Свещеният съюз, който на определено стъпало от своето развитие, „облечения“ в материя човек сключва с Духа (от незапомнени времена и до днес). Свързването с Христос (или раждането му в човека) е една по-късна степен в човешката еволюция, която има отношение към Мистерията на Голгота (Щайнер). Както Стопанина отбеляза – „В дълбоката Античност и даже в Атлантида са търсили Христос на Слънцето“, което от своя страна обърква много хора, как така може да се говори за Христос, хилядолетия, преди Новата ера?!

    Според оставените свидетелства за богомилите (от Н. Райнов), последните са имали по-широка и ясна представа за Универсалната космическа същност, която се крие под този „код“. Неслучайно в богомилските легенди това е „по-младият син“ на Твореца: „Преди да се наченат вековете, живееше Бог и с Него двата Му сина: по-старият се казваше Сатанаил, а по-младият – Христос.“, т.е., според това схващане Христос е съществувал далеч преди да се роди Иисус на грешната земя. Щайнер също казва много по този въпрос. Съвсем разбираемо е объркването на последователите на външното християнство, как така може да се говори за Христос, във времена, които по правило се считат за диви и езически! В юдаизма още се пази семаниката на „Машиах“, понятие, което освен „Божи помазаник“ иносказателно означава и Цар. Транслитерацията през гръцкия ез. (Χριστός) преекспонира и акцентита предимно върху една част от неотменимото „царско достойнство“ (Спасител, Избавител е само малка част от по-общия смисъл на контекста, в който плува думата). Мистично разбрано, царско достойнство или сан включва в себе си квинтесенциални за Битието функции – Цар, Жрец и Първенство (първенство в духовен смисъл). В „Богомилство и богомили“ четем:

    „45. Ясно е от цитираното за какво отиват тримата древни владетели при праотеца на царете. Той им дава царско достойнство, дава им онова „знамение на царственост“, което е „разбуждането на Великия Змей“ у човека и има за свой външен израз магичния жезъл и короната.

    46. На езика на древните етруски царят се нарича Rex Pontifex Maximus, което слива три понятия – Цар, Жрец и Първенство.

    47. Това бе Посветеният, който в средните векове получаваше от Хиерофанта своите външни атрибути – жезъл и корона, у тамплиерите – меч и държава, у розенкройцерите – кръст и амфора, у орфеиците – тирс и маслинена вейка, у офитите – зъб от пепелянка и люспа от крокодил, у елевсинците – лавър и фигова семка, у богомилите – жезъл и перо от паун, у първите масони – екер и кръгъл пентакъл, у Йоанистите – стрела и чаша,
    у египетските секти – стилон и пергамент, у първите кабалисти – перо от злато и кръгла плочка, у китайците – памучна книга и тривърха игла, у бранниците – свастика и чаша със сома, у гностиците на Маркиона – Клин и светилник с елей, у есеите – житно зърно и кърчаг с вино, у първите талмудисти – каменен скрижал и жезъл от кедър, у зароастрианците – плат на раменете и ваза с горещо масло, у старите християни – стихар и орар.“

    „50. Дълбокият вътрешен смисъл на тия атрибути ясно ни говори за характера на древно-юкатанското посвещение.
    Тези знакове са ясни, мисля. Ето ги за ония, които не разбират: 61 ключове на Таро, самовластие, разбиране законите на седемте архетипни сфери, обладание равновесие на мистичната Змия (далекия мистичен проводник на Елифас Леви), тайни за минаване във висшите области на първите форми и четене идеите на тяхното собствено поле, власт над Четирите стихии, познание на вътрешната природа на човека, подчинение под себе си на Деветте Монархии във Вселената, разчитане на Клинопистта на Съдбините, мистичен устрем, постигане Всемъдрост (добиване злато и бисер – мистично разбрани), схващане вътрешната схема на Битието и вътрешния ред на Съществуването, власт над скритата змиевидна сила у човека, долавянето на Божественото Влияние, способност за апостолство и проповед, магична догма и магичен ритуал – с една дума – постоянните способности на Миналия през Вратите.

    „Преданията на Мексико и Юкатана, както и тия на скандинавите, ни ясно чертаят тайнствените фигури на трима души – онези, които историята нарича Вотан, Алтотас и Иисус от Назарет.

    Вотан – Огненият Папагал. (* Щайнер твърди, че това е същата индивидуалност, известна и като Гоутама Буда постави началото на будизма в Изтока, виж по-долу – бел. моя)
    Иисус – Вожд на Уксиал; още – Цветето на Звездата.
    Алтотас – Великата Змия на Океана.“

    „Това е строго и верно – еднакво верно, както и това, което ръкописа на Майската царица е запазил. Защото векове подир ония дни двама души – жена и мъж – пишат тия странни начертания, чудни по език и страшни по мисъл, от които лъха студеният дух на глухи, подземни тайнохранилища – лъхът на първите творчески форми.

    59. Двамата – Майската Царица и Майският Ваятел – са известните Алтотас и Иисус.
    Една връзка на кръв и дух минава в историята на Западния път и свързва тези титани. Виждаме същия Иисус – майка на ония, които историята ни е дала като Боян и Богомил. Тя е момата, Майската Мома, чието име е Сквик, бързата кръв, на която е посветена цяла глава от Попол Вух.

    60. Праотци на Гхунахпу и Сбаланке бяха Вотан и Алтотас, а тяхната майка е Иисус. Ето що говори същата книга по това: „Чуйте, какво ще разкажем сега за раждането на Гхунахпу и Сбаланке. Ето повестта за раждането им, която ние предаваме. Кога дойде часът, предначертан за това, младата мома на име Сквик, бързата кръв, роди. Старата не беше там, когато се родиха те; мигновено се те появиха, и двамата излязоха от утробата – Хвърляч на Топки и Тигърът – Ягуар, Гхунахпу и Сбаланке. Защото тъй бяха имената им там, на Планината, дето се те появиха.“

    61. В тази връзка на кръв и дух влизат Четиримата – ония, които сега държат Разклоните на Западния път.

    62. И ето ги пак – сега едновременно: Боян е Балам – Квитце, Богомил е Балам – Агхаб, Ракоци е Магхукута, а Самуил е Ика – Балам.

    63. Попол Вух говори: “ Четирима бяха те, нашите предци, нашите бащи : Балам-Квитце, Балам-Агхаб, Магхукута и Ика-Балам. Тъй бяха имената им: Тигър с кротка усмивка, Тигър на нощта, Тигър (..?..), Тигър на Луната. Те бяха и от тях се разотидоха земните племена, големи и малки.“

    Както се вижда, от редовете по-горе, объркването става още по-голямо? Как така Иисус е Гхунахпу и Сбаланке? Или Иисус е Вожд на Уксиал? За да няма двусмислие, че става дума за друг Иисус, Райнов специално указва, че „онези, които историята нарича Вотан, Алтотас и Иисус от Назарет„! Доколко сложна е плетеницата в приемствеността между Имена на отделни Личности, живяли през различните епохи, сами можем да си дадем сметка. Още един многозначителен пасаж от „Богомилство и богомили“ :

    „В Малта се пазят творенията на Филон, Йоан Богослов, Климент и Ориген.

    78. Ред е сега да се спомене и друг един от четиримата, когото ще срещнем в развитието на събитията, които са тема на тая книга. Онзи, който късно се яви в нашата история като цар Самуил, в рода на мировите събития носи много имена: Орфей, Луксорий, Гавриил Лесновски, Исус Навин, Лао-Тзъ, Йоан Кръстител, Марк Подвижник.“

    Представителите на външното християнство, които по правило отричат преражданията, видимо не притежава емоцианален и ментален ресурс, за да ревизират догмите си, независимо какви и колко като количество доказателства им се представят. Не така стоят нещата, обаче, в лекциите на Щайнер, беседите на Учителя или приказките на Райнов…

    * Щайнер не прави изключение и подобно на Райнов в своите лекции понякога дава точни указки, за различните инкарнации и мисии на същите тези Велики исторически личности:

    „Защото ние знаем: същата индивидуалност, която се появи на Изток като Гоутама Буда, е участвувала по-рано също и в развитието на Запада, и че някои легенди и предания, свързани с имената Бодха или Вотан, се отнасят до същата тази индивидуалност, която като Гоутама Буда постави началото на будизма в Изтока; така че в известен смисъл тази индивидуалност се завръща на същата арена, която беше подготвена от самата нея с оглед на бъдещата общочовешка еволюция. Ето как се преплитат духовните течения, които вземат у частие в напредъка на човечеството. (Събр.съч.131 „От Исус към Христос“)

    От друга страна, в записаните спомени в “Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее“, том първи намираме следния пасаж по адрес на Щайнер, казани от Учителя:

    „Навремето Питагор допусна жена в Школата си и заради нея гърците му изгориха Школата. Но не си научи урока тогава. И ето сега, на същия Питагор – на днешния Щайнер също му изгориха Школата, и то също заради жена.” Това разбуни духовете на “Изгрева”. Всички тръгнаха да търсят исторически извори за Питагор и да намерят как се е казвала онази жена, заради която гърците са му изгорили Школата. А брат Боев намери как се казва новата жена, заради която швейцарците му изгориха Школата. Казваше се Мария Сиверс, рускиня по произход. Тя владеела руски, френски, немски и английски и му става първа помощница. Накрая приятелите отиват при Учителя и носят две имена на две жени – едната от времето на Питагор, другата от времето на Щайнер. “Учителю, какво ще ни кажете за тези две жени?” “Това не са две жени, но една и съща. Онази от времето на Питагор е същата, която е преродена сега при Щайнер. При кардинални прераждания тези души вървят заедно.

    Една от най-неподатливите за обяснение и разбиране от нас, страничните наблюдатели, е темата за това, доколко се припокриват и разминават личност и същност. За пример могат да се посочат алогичните на пръв поглед твърдения, че личността на Петър Дънов не е напълно припокриваща се и тъждествена с духовната същност, известна ни като Учителя Беинса Дуно, аналогично можем да прехвърлим казуса и върху диадата Иисус и Христос, с което всъщност започна този дълъг пост…

  8. Петър Иванов  03.08.2013 г. | 13:36 ч.

    Горе съм пропуснал да добавя „е майка на“:

    Както се вижда, от редовете по-горе, объркването става още по-голямо? Как така Иисус е майка на Гхунахпу и Сбаланке?

  9. Петър Иванов  03.08.2013 г. | 13:55 ч.

    За “Небесния брак”, подразбиращ Свещеният съюз, който на определено стъпало от своето развитие, “облечения” в материя човек сключва с Духа, Н. Райнов пише и в приказката „Кушкундалево“

    Веднъж зърнал прелестния свят на Духа, отключвайки една подир друга стаите с Тайни на Живота, човек никога не може да го изличи от паметта си и постоянно търси връзката си с него, дори да му се наложи да отиде накрай света. Този вълшебен свят изглежда безкрайно ефимерен и непостижим, но в действителност това не е така. Цената, която трябва да заплати вече няма никакво значение, а и предишният спокоен живот, основан само на земни неща, вече става невъзможен за второродения:

    „— Моля ти се, дядо — рекъл той, — дай ми и ключа от оная стая да видя какво има там. Само ще погледна и пак ще ти го дам.

    — Не може — казал старецът. — Не ти е работа да влизаш там. В онази стая има два страшни орела: щом влезеш, ще ти изкълват очите. Ако ти трябва ядене и пиене или нещо друго — в трите стаи ще намериш: ключовете са у тебе. А пък ако ти трябва да ходиш цял живот без очи — отключи четвъртата стая и влез!

    Момъкът се уплашил от тия думи и вече не повторил молбата си. Тъй минало много време. Когато старецът излезел нанякъде, момъкът си турял ухото на ключалката — да чуе пърхат ли в стаята орлите. Но нищо се не чувало. Турял си окото на дупката — нищо се не виждало. Тъй днес, тъй утре — един ден се решил да влезе и да види що има в стаята. Старецът бил заспал; той му бръкнал в брадата и взел ключа. Старецът усетил и му рекъл в просъница:

    — Злото си дириш, синко. Хайде, отключи — щом ти не дава мира любопитството!

    Момъкът взел ключа, престрашил се и отворил четвъртата стая. Вътре видял голям извор с бистра вода; в извора се къпела една хубава мома. Тя била толкова хубава, че момъкът останал на мястото си като вкаменен, щом я видял: не можал дъха да си поеме. А тя си дигнала ризата и полетяла с нея нагоре; стаята имала отгоре свод; момата долетяла до свода и почнала да удря стъклата с ръка — да ги счупи и да избяга; но те били дебели, та не могла да ги счупи. Момъкът я погледнал, па като се уплашил да я не изпусне да побегне из вратата, бързо излязъл и заключил стаята. Старецът се събудил от трясъка на вратата и го попитал:

    — Е, синко, видя ли какво има в стаята?

    — Видях, дядо. Една мома се къпеше във водата на извора. Хубава, хубава, не може да се намери друга като нея. Само слънцето е негли по-хубаво от тая мома.

    — Добре си я видял, сине — казал му старецът. — Ами тя що направи, като те видя?

    — Побягна. Искаше да разбие прозорците и да избяга оттам.

    — Да не бе ходил, сине, лошо си направил.

    — Рекох да видя що има, дядо.

    — Е, като видя, каква полза?

    — Полза никаква, дядо. Тая мома ми е още в ума. Накъдето погледна, все нея виждам. Ума ми взе.

    — Тъй е, синко, аз нали ти казах? Все нея ще виждаш и за всичко друго сляп ще ходиш, додето се не задомиш с нея. Но и после няма добро да видиш.

    Минало се, що се минало, момъкът паднал болен от мисъл по момата. Все тя му в ума, все тя му пред очите.

    Не може работа да залови като света. Час по час отивал, отключвал вратата — да види момата. А тя все си грабвала ризата и отлитала. Веднъж той рекъл на стареца:

    — Това не може тъй да върви, дядо. Нали ме видиш, че се топя? Болест ме налегна, смърт ще ме довърши. Искам да взема тая мома, дето се къпе в стаята, и да си я отведа у дома, при нашите хора.

    — Не си намислил добро — казал старецът. — И да я вземеш, тя няма да седи при тебе: ще отлети, ще избяга. После ще трябва накрай света да я дириш.

    — Ти ми кажи как да я хвана, дядо — рекъл момъкът, — па после нека бяга, ако може. Няма да я пускам никъде; дето се казва, в клетка ще я държа.

    — Да ти кажа, синко — рекъл старецът. — Ти влез през нощта в стаята, докато момата спи, па се скрий в някой ъгъл. На заранта рано-рано тя става и отива да се къпе. Щом се съблече и си просне ризата, ти скочи, та й я вземи. Ако ризата е у тебе, момата не ще има сила да хвръкне и да избяга. Като агне ще тръгне подире ти. Тя не е мома като всяка мома: самодива е. Само пази добре ризата: вземе ли я, ще хвръкне, та не можеш я стигна вече.

    — Добре, дядо, жив да си! — рекъл зарадван момъкът. — Ще направя, както ме учиш.

    Вечерта, когато се мръкнало добре, той поискал от стареца ключа.

    — Недей бърза! — рекъл му оня. — Чакай да се навечеряме, па сетне влез в оная стая, та вземи едни хубави женски дрехи, един самун хляб и малко сол, па в полунощ отключи тихо вратата и се промъкни! Като вземеш на заранта ризата, подай на момата сол и хляб, да разбере, че я искаш за жена — в мир да си живеете, та и тя да те обикне.

  10. Стопанина  03.08.2013 г. | 14:19 ч.

    Погледнато антропософски, Исус, в когото слиза Христос, не е имал предишни земни животи – първият му, твърди Щайнер, е този в Палестина преди 2000 години. Това е била душа, необременена от изкушенията на Луцифер през Лемурия и на Ариман през Атлантида. Специално за Христос е пазена тази индивидуалност през всичките тези епохи – далеч от клопките на Земята и натрупването на карма. Преражданията на Исус започвали едва след Голгота.

    Имам основания да смятам и че историята за връзката Питагор-Щайнер е съчинена от съставителя на томовете „Изгревът“ или от неговите източници. Единият от аргументите ми е доволният коментар на автора, омаловажаващ Щайнер и фанатично издигащ Учителя в единствен възможен авторитет, като в култ. Нещо, което, впрочем, прави редовно – не само за Щайнер, но и за Михаил Иванов, и всякаква друга „конкуренция“. С други думи, в тази история е намерил точно това, което е търсил.

    Друг аргумент е, че на поне две места в беседите съм срещал Учителя да дава други причини за изгарянето на Гьотеанума, като посочва и извършителите – както директните, така и подбудителите (йезуитите). Не е случайно и че след трагичното събитие самият Щайнер изнася лекциите за най-големия враг на антропософията – йезуитския орден от черни посветени, които отдавна и до днес са по-големи врагове на истинския окултизъм, отколкото западните окултно-политически ложи.

    Третият ми аргумент е, че връзката между Щайнер и Сиверс, както изглежда, е била платонична. Дори имам причини да смятам, че Щайнер е имал доста аскетичен съпружески живот с жената, която по-рано му е била съпруга. От източниците на „Изгревът“ излиза едва ли не, че на Щайнер му е бил слаб ангелът към жените, което е безобразна хула. И отново сам Щайнер обяснява защо му е била НЕОБХОДИМА въпросната жена. Освен добре известните факти, че тя е двигателят зад мистерийните драми и евритмията, по-малко известен факт е, че само с нейна помощ е можел да получи отговори на въпроси, които не се е сещал да провери в небесните летописи.

    Какво общо тук може да има изгарянето на Гьотеанума?! Внушава се, че това е станало едва ли не от някой ревнивец, който е отмъстил на Щайнер, задето е прибрал чужда жена. Да не говорим, че припознаването на Щайнер като нова инкарнация на Питагор също е доста съмнително с оглед на начина, по който Щайнер говори за Питагор. Не по-малко съмнителна е и безпочвената вяра на антропософите, че Щайнер е прероден Тома Аквински – нещо, което също не съм склонен да приема току-така.

    Ако обърнем изострено внимание на сведенията от Щайнер за личността на Аристотел и за връзката му с Александър Велики, живели по-рано като Енкиду и Гилгамеш, ако забележим личното от Щайнер, което се прокрадва всеки път, когато ги споменава, може би ще се доближим повече до истината за „старогръцката инкарнация“ на антропософския основател. И това е спекулация, но поне лежи на по-достоверни изказвания от Щайнер, а не на слухове от обкръжението му или това на Беинса Дуно, които няма как да се потвърдят.

    В това, да се говори за Христос преди въплъщението Му, слизането Му на Земята в Исус, няма и не би трябвало да има нищо странно. За древните индуси е бил Вишну Карман, за древните перси – Аура Маздао, богът на Слънцето, намираме го и в Троицата на египетската окултна доктрина, пак там, като Слънчев Бог. Дори във външното християнство поне това би трябвало да е решено – заложено е даже в символ веруюто:

    1. Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо.
    2. И в един Господ Иисус Христос, Сина Божий, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало.

    Когато Христос казва, че е „алфата и омегата“, съсем не казва, че трябва да Го търсим едва от средните букви в азбуката. Почва се още от алфата!…

  11. Петър Иванов  03.08.2013 г. | 16:53 ч.

    Стопанина

    Имам основания да смятам и че историята за връзката Питагор-Щайнер е съчинена от съставителя на томовете “Изгревът” или от неговите източници. Единият от аргументите ми е доволният коментар на автора, омаловажаващ Щайнер и фанатично издигащ Учителя в единствен възможен авторитет, като в култ. Нещо, което, впрочем, прави редовно – не само за Щайнер, но и за Михаил Иванов, и всякаква друга “конкуренция”. С други думи, в тази история е намерил точно това, което е търсил.
    Друг аргумент е, че на поне две места в беседите съм срещал Учителя да дава други причини за изгарянето на Гьотеанума, като посочва и извършителите – както директните, така и подбудителите (йезуитите). Не е случайно и че след трагичното събитие самият Щайнер изнася лекциите за най-големия враг на антропософията – йезуитския орден от черни посветени, които отдавна и до днес са по-големи врагове на истинския окултизъм, отколкото западните окултно-политически ложи.

    От много време и аз имам подобни на твоите резерви, по отношение на томовете “Изгревът”, а и въобще по отношение на цялото подобно „съставителство“. И друг път съм го казвал в коментари под съответните теми, че според скромното ми мнение, в средите на „белодрешковците“, както ти ги наричаш, би било добре да се даде предимство на хора с ерудиция и честност като д-р Асен Чилингиров. Само „отдаденост на делото“ не стига, иска си ерудицията, за да дойде и разбирането при разчитането на стенограмите, да не говорим за добросъвестността и честността, присъщи на учения, който подхожда към фактите непредубедено и скрупульозно

    Освен това, пак ще се повторя, с други мои, по-стари коментари – подобна, макар и далеч по-незабележима тенденция съм забелязал и сред трудовете, списанията на антропософите, които циркулират на български език. И в техните записки, преводи и коментари към лекциите на Щайнер се откриват видими противоречия, несъответствия, вероятно поради недобросъвестен, а може би и просто некачествен превод. Естествено, зад всичко това стоят съвсем конкретни причини, някои съвсем разбираеми и извинителни (като напр. човешкия фактор) на които няма да се спирам.

    За себе си съм стигнал до извода, че единствено онова, което е излязло непосредствено под перото на Н. Райнов има цялото ми доверие и респект към стойността му. Разбира се, с това си мнение не ангажирам никого извън себе си.

    Когато за пръв път попаднах на „Богомилство и богомили“, освен, че бях потресен от съдържанието му, в мен се прокрадна съмнението, че може да е поредния фалшификат или в някаква степен целенасочено подправена книга. В последствие направих своите разследвания, част от които съм публикувал в „От Извора“, и изводът до който достигнах е, че въпросната апокрифна книга, качена във виртуалните библиотеки е автентична, поне в общи линии. Обаче подозирам, че определени пасажи, на много места в текста, не са разчетени правилно от ръкописа, други въобще не са разчетени, а някои направо са заличени…

    Тази книга иска сериозна редакция, за да стане това, което всъщност е, т.е. да може истински да се обнародва, а впоследствие и да се изследва от по-широк кръг учени и заинтересовани. И отново опираме до ерудицията (подобно на проблема с разчитането и редакцията на стенографираните беседи от Учителя) – колцина сред живите днес, са поне близко до нивото на Н. Райнов?

    Пак ще направя уговорката, че това са мои разсъждения, с които не бих ангажирал никого, извън себе си! Допускам, че е твърде възможно да греша в генералните си изводи.

  12. Gergana  03.08.2013 г. | 18:05 ч.

    И друг път съм го казвал в коментари под съответните теми, че според скромното ми мнение, в средите на “белодрешковците”, както ти ги наричаш, би било добре да се даде предимство на хора с ерудиция и честност като д-р Асен Чилингиров. Само “отдаденост на делото” не стига, иска си ерудицията, за да дойде и разбирането при разчитането на стенограмите, да не говорим за добросъвестността и честността, присъщи на учения, който подхожда към фактите непредубедено и скрупульозно…

    Много пъти съм си мислела същото, Петре.

  13. Стопанина  03.08.2013 г. | 19:01 ч.

    А д-р Чилингиров вече на нас разчита.

  14. Gergana  03.08.2013 г. | 19:12 ч.

    Знаем си го, сигурна съм, че си го знаем, но как ще стигне времето човек да се образова. Мен, лично, ме е много срам.
    Благодаря ти още веднъж.

  15. Стопанина  03.08.2013 г. | 19:14 ч.

    Да се образоваш за кое, Гери?

  16. Петър Иванов  03.08.2013 г. | 19:29 ч.

    Вероятно Гери има в предвид да я докараме до ерудицията на д-р Асен Чилингиров…

  17. Gergana  03.08.2013 г. | 19:38 ч.

    Точно това, което Петър казва, имам предвид. Нищо де, това са си „мои“ проблеми. Да не разводнявам темата.

  18. Стопанина  03.08.2013 г. | 19:57 ч.

    Опасявам се, че не разбирам и двама ви.

    Защо ни е чужда ерудиция, когато само нашата собствена ерудиция ще ни помогне в нашите уникални житейски задачи? Най-добрият учител е самият живот – само благодарение на собствените ми опитности (но също и като набор от знания) мога да съм полезен на себе си и на околните. Ако бях с комплекта знания на д-р Чилингиров, нямаше да мога да му помагам, нито той щеше да допринесе нещо за моя живот. Щяхме да кимаме един срещу друг: „знам, знам“, вместо да си съдействаме и да си посочваме взаимно грешките. Нещата са наредени така, че да има симбиоза.

    Ще дам пак примера с Енкиду и Гилгамеш, живели по-късно като Аристотел и Александър. Ако Александър искаше да има ерудицията на Аристотел, щеше да бъде Аристотел, а нямаше да има кой да свърши работата на Александър. А работата на Александър никак не е била лека и животът на бойните полета, вкл. вербуването на чужди народи за обща кауза, изисква ерудиция, каквато не е имал дори Аристотел. Нищо, че Аристотел, признат и от Щайнер, е бил каймакът на старогръцката философия.

  19. Gergana  03.08.2013 г. | 20:04 ч.

    Много ми е широка глътката, затова 🙂 Все си мисля, че мога да гребна повече, отколкото побира устата ми.
    Прав си.

  20. Savana Blue  05.08.2013 г. | 20:41 ч.

    Томовете „Изгревът“ на д-р Вергилий Кръстев

    Лично при мен стана така, че отрих Учителя чрез тези томове, които не са само спомени, но в тях има публикувани и оригинални писма и беседи от Учителя Беинса Дуно. Стопанина изказва своето си мнение. А според това, което аз съм изчел, нещата са много дълбоки, изисква се старателно четене и анализ. Моят извод е, че трудът на Вергилий Кръстев е знаменит. Това са уникални спомени от съвременници в школата на Учителя. Може да се виждат слабости в спомените. Но това е славното време на пребиваването на Учителя в земята Българска. И това са спомените, други няма. Трудовете на Вергилий ще останат за поколенията и ще се четат и ще се анализират внимателно в бъдеще. Наскоро излезе и поредният 26-ти том от поредицата. Приятно четене!

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.