Искрено и лично: Гласовете ви чувам, но…

През последните три месеца постоянно ме мъчи дисковата херния – все е било зор, но такова чудо и толкоз продължително не е било. Болките слизат чак до коляното, та от време на време тръпнат и върховете на пръстите ми. Бастун иде, бастун. На доскоро гладкото ми чело се вкопаха първите две трайни бръчки. А по брадата ми до неотдавна нямаше ни един бял косъм – вече редовно по един нов новеничък ме поздравява с „добрутро“.

Може да се каже, че съм едно от децата на Прехода, закачих малко и от „забравената“ епоха на „Партията любима“, но вече се чувствам стар, досущ Партията, и постепенно така изглеждам – може би двойно по-стар, отколкото съм в действителност. Дълъг се проточи пусти Преход опустял, доколкото изобщо някой може да каже откъде и към какво… прехождаме?! И не опира въпросът до някаква суета за външния вид – повече вътрешно се превих от всякакви болки и тревоги…

Нямах ищах за нищо!

Ето, служебната работа си тече в рутина, както реката се провира криво-ляво в коритото, което сама си е създала – измежду застрашително надвисналите и необезопасени зъбери на планините, готови всеки миг и при първия по-сериозен землетрус да се разместят, да заприщят реката, да я пресушат или да я отклонят, за да протича вече от друго, по-далечно и чуждо място. Реката, службата… текат си, кога по-пресъхнали, кога по-пълноводни.

Втората книга пък ми взима нощите и съвсем изцежда здравето ми – но, кажи-речи, усеща ѝ се краят. Преминах онази непредвидима граница, отвъд която тя сега си се пише и сама. И ако не бях зарязал „Исполинът от Палена“, стана близо месец, може би щеше да е готова и пратена на редакторката да я кълца и превързва в доизкусурителна пластична операция. Но тя не е готова и не знам кога ще се върна упорито при нея – колкото ѝ се вижда краят, толкова и ищахът намалява. Не защото се страхувам, че е слаба, безинтересна, безсмислена… Напротив – за разлика от първата, от тази няма да срамувам и след 100 години, нито заради сюжет, нито заради послание, нито заради стила на писане или тук-там оставени по-силни и по-мръсни думи, отколкото е прилично да бъдат. Не, не, напреднах по Пътя към слънцето, поучих се от дебютантски грешки и сега същият този Път продължава вече по-широк, по-познат и… по-прав(еден).

Гласовете ви чувам... Но само един глас слушам

Във втората книга влагам – види се отвън, усеща се и отвътре – последните си младежки сили, както и най-доброто от душата ми. И го правя с ясното съзнание, че ще хвърля бисерите си на свините – ето защо и не бързам да я завърша, за да я пусна да живей собствения си път. Мило ми е за нея, усещам я жива вече – направо от сърцето ми се къса и искам да я подържа по-дълго при мен, да заякне повече. А като казвам, че ще я тъпчат прасета, нямам предвид онези хора, които със сигурност ще я четат и ще ми викат „евала“ – редовните ожаднели люде, поспиращи се край Извора, или случайно попадналите на нея антропософи и белодрешковци. Имам предвид всички онези читатели, за които всъщност я пиша – тепърва търсещите повече от любопитство, отколкото по душа, предубедените и „всезнаещите“, тъпчещите на едно место, дирещите щастието навсякъде, където го няма, фанатиците, политически-коректните, мекушавите, страхливите, които презират чуждата смелост, душевно остарелите присмехулници на всичко ново, което трябва да си проправи път, ако му е писано на човешкия род да пребъде… Имам предвид всички онези, дето живеят с идеалите и химните на скотовете:

„Щом се пее и се пие,
много ясно, пак сме ние,
щом един живот живеем
няма спиране.

Живеем един живот,
само един живот.“

За целия разнолик народ пиша сега, може би дори за човечеството (доколкото то има установен ясен облик) – като безотговорен сеяч хвърлям семе върху почва и безплоден камък, без да мисля и да пророчествувам кое ще е повече – кярът или загубата. Но като че ли повече за „другите“ пиша – онези, които се уча да любя и с недостатъците им, а като се сетя за тях, нарочените читатели извън моята комфортна и приятелски-съмишленическа зона, в главата ми зазвучава противното послание от песента на адашката. И знам, че ще разбият сърцето ми, което едва-що се отваря за тях, знам, знам…

Затова и липсата на ищах постепенно се проявява като желание да полегна със свит стомах, за да почета. Доста четох, откакто ме замъчи кръстът, намирам си една поза на леглото, в която не се мъча толкова, или направо на твърдия под лягам – като куче, за да зобя буквите на Димитър Талев и да поглъщам мислите му. Споменавал съм и преди – любимата ми българска книга е „Преспанските камбани“, втората поред от неговата тетралогия за човешката мъка по Македония, редовно я препрочитам през две или три години.

Тази година обаче, подир поредното препрочитане, най-сетне си дадор зор да подхвана третата книга от тетралогията, после – и четвъртата. Досега все си намирах причини да ги държа настрана, не ме увличаха, още от първите страници ми идваха твърде политически – сега си давам сметка и че доскоро не съм бил зрял за тях. Ако ги бях подхванал юнашката преди, да речем, 10 години, съвсем другояче щях да ги възприема – щяха повече да ми навредят, да ме обезверят и озверят, а не както сега… Не, не както сега – да ме накарат да се слея с протагониста Борис Глаушев, на моменти и аз да си казвам: „Гласовете ви чувам“, преди да се отдръпна в някоя описвана сцена и да се изненадам: „А тук, в тази ситуация, бих постъпил по-чисто дори в сравнение с младия Глаушев – с Милостивия! Улягаш, Иване, остаряваш…“.

Велик е Талев не за друго, а защото работи въпреки всеки и всичко

Чува той гласовете на разноликия и разединен народ – описва го такъв, какъвто е. Няма го превъзнесения патриотичен патос на Дядо Вазов – напротив, у Талев усещам същото почтително презрение към „патриарха на българската литература“, каквото винаги съм имал, без досега да съм го обявявал открито. Ако не за друго – за да не ме цафарят в училище, че нали там се очаква да декламираш чужди мисли и анализи, не да ги пресяваш или – Боже опази! – да ги раждаш и култивираш сам. Няма го и висшият мистицизъм на Н. Райнов, който и на мен, напредващия по Пътя, продължава да ми е смътно разбираем, а понякога – даже твърде далечен: както заради далечните епохи, от които днес има само екот, така и заради далечните места на Изток, които са далечни не само заради разстоянията.

Гласовете ви чувам... Но само един глас слушамТалев ми е най-близък и като време, и като място, и като мисли. И ето, той ме поучава, че човек трябва да работи за Правдата и за Истината даже когато читавите ти герои са по-скоро въображаеми и само от три поколения на един единствен род. А почти всички останали са или презрени доморасли чорбаджии, или сякаш безлични мракобесници – човешки сенки с фесове, или властолюбци, умопобъркани баш-войводи и страхливи комити, които се носят с чужди жълтици в чантите или връчват оръжието на оня, който е решил да погуби сънародник – но преди всичко брат. И тук-там, измежду двете крайности – сред рода на чистите и оня на опетнените човеци – трайна следа оставят крайни патриоти (Вардарски и комитите от следващото поколение), крайни пазители на семейното огнище (баба Султана), крайни бранители на Любовта, които въстават срещу омразата с нож… срещу самите себе си (о, бедна Ангелика!).

И колкото да са ми чужди тези образи, те са ми и близки. Защото продължават да живеят нашир и надлъж около мен – те са потомците на споменатите герои, ако не кръвни, непременно ще са духовни. Може и формите на крайностите да са се изменили за отминалия век, но в същността си те остават неизменни и обтегнати до краен предел – тук, в тази Земя на крайностите, в която имах (не)щастието да дойда в този не единствен, а пореден живот. Гласовете ви чувам – модерни върховисти, модерни стамболисти, модерни русофили, еврозаплеси и дерящи се с пълно гърло пред Клинтън: USA, USA!… Па и гласовете на ония чувам, дето държат, че България трябва сама да се оправя – без външна помощ, само със собствени сили. Па и стонът на Талев от отвъдното долавям, някъде там сред шумоленето от страниците на творчеството му – плаче и той, че остава неразбран, преди да захвърли перото, за да си отиде, да си отдъхне след всеки и всичко.

Докато ушите ми чуват шумни гърла и тихи подсмърчания, очите ми гледат същите мрачуняци като описаните в тетралогията – същите по естество, макар не в подковани опинци и навуща, а в китайски маратонки или кожени тежки чепици; не се червенеят широки селски пояси и фесове с пискюли, но и невидимите фесове виждам с духовни очи, и поясите все тъй, макар разпасани, крепят и топлят мигар единствените грижи за търбусите и детеродните телесни функции. Мрачуняк отвсякъде живей и се шири до днес – щото „живеем един живот, само един живот“. И няма нищо по-горе от икономиката на ненаситния свински търбух, ни сърце човешко, ни по-висш от скотски идеал в главата – да живей непременно сит под пояса, докато умре в своя „един живот“, заобиколен от задържаната челяд. Че и тя, челядта – колкото мила, толкова и проклета – още в отдавна описани времена дири по-сносен живот в „по-свободни княжества“. Или ако народът не ходи на гурбет, днес окупира жълти павета и орлови мостове, както Талеви комити кацат по остри камъни да пукат по забравили се чорбаджии, мъчители с родна кръв…

„Един беше Велко Скорнев.“

Един е този Талев герой, но си струва да го опишеш. Па и жена му – Дона Крайчева, пò героиня и от братовчедите си в Глаушевия род – Лазар и син му Борис, едни сами по себе си и в цялата робска земя.

„Опиши ги, а да става, каквото ще! Ти свърши работата си, а който може да чуе твоя глас – другар ти е, другар на орлите, които не познават ни въже, ни окова. Който няма уши – негова си работа, нека те заобикаля или да те сочи за личен враг, народен, общочовешки.“

Това ми казваше Талев тия дни, това ме поучаваше. Със свои думи подкрепи нещо, което знаех, но и се случва да забравям – че всичко си струва: привидно безнадеждното – също. Един честен автор ще зарази читател и ще зарази друг автор за истинолюбие и работа. Един герой, бил той и напълно въображаем, ще стане модел за подражание. И тъй, един по един, ще късаме въжето – всеки един от нас ще минава „оттатък“, като къса по едно влакно от дебелото въже, което задържа човека в земния ад и го морѝ, безмилостно и от памтивека. Не е ли това Талево сравнение за късането на влакната от въжето като онова модерно наблюдение, че маймуните си знаят своето, докато се съберат сто маймуни да извършат нещо смело, нещо непривично, нещо ново?…

Гласовете ви чувам... Но само един глас слушам

Сто маймуни трябват. И никога не знаем дали вече не са се събрали 99 в очакване на последната, само още една!… 99 влакна са скъсани от въжето омразно, може би остава само още едно!… Започни от себе си, скъсай и ти едно влакно – ако не е последното, все ще подтикнеш барем един да скъса и той едно на свой ред. И така, и така… до края на въжетата, на оковите, на всичко онова, което осмисля и дава облика на зандана. Общо истинолюбие трябва, което да замени разединението. Безверието, отбягването на Истината, поругаването ѝ – това е проклетията на нашия народ. И на цялото човечество е това черта, но, за жалост, е отличителна народностна черта. Наша черта, бих казал – българска, ако сам се чувствах българин. Но аз съм пътник и съм тук само по необходимост на един вечен и неумолим Закон. Ни се радвам, ни се оплаквам – приемам съдбата си такава, каквато е, и работя, къде с радост, къде с мъки наложена воля. Освобождаването от безверието ще доближи човека и народа му до Истината, а тя, Истината – само  тя носи Свободата, понеже е нейно качество. Сам намери Бога и Му доведи поне един твой събрат – това е Пътят към избавлението.

Аз знам, че въздействам на другите – не толкова, колкото би ми се искало – но, ето, тия дни ми пише един гурбетчия от Щатите. Мисли да се връща, пита ме – кога да го направи, не идва ли решаващото време, Последният час от Последните времена? Казвам му: „Стой там, докато сам вътрешно усетиш, че е назрял моментът. Не прави нищо заради предупрежденията на врачки или заради тревогите на един изворен Стопанин, попаднал в чуждото му Царство на крайностите.“ Нека Духът диктува на всеки кога и какво да прави – понеже всеки има своя роля в голямото театро, ама само баш-Режисьора я знае.

И той, човекът, будният гурбетчия, се съгласява – вижда се, мислил е и той, па и за децата си мисли – да не пораснат твърде много в още по-чуждото от българското царство, да се привържат там, та да е невъзможно един ден връщането им. Барем гробовете им да са на родна земя – една от последните грижи и на Талевата баба Султана. Радват ме такива писма, както нищо друго през последните месеци – нищо, че идват от хора далечни, непознати. Гласът им чувам, духът им усещам – радват ме, какво да го обясняваш. Трябва ли да се обяснява радост – сякаш я… оправдаваш?!

Малките радости крепят надеждата. А честите болки – физически и душевни, на каквито все повече се пресищам – въздигат до Бога. Нима болката не е дадена точно за това – да търсим спасение от нея в Бога, когато не идва помощ отникъде другаде. На мен много ми се дава, сигурно и още мога да понеса – значи, Господ ме обича; значи, трябва да съм щастлив и в нещастието си. И съм аз, съм!…

Е, да, плаче ми се, случва се и да се насилвам за рев –

но, като се надигне буцата в гърдите, стига до гърлото и там засяда; като се насъберат сълзите, напояват миглите и не щат да потекат по бузите – май и те са ми свидни като бисери, не ща да ги давам, за да ги тъпчат с крака. Нека си седят в мене – да ме мият отвътре, да разтопят ледената буца и да използват силата ѝ за нещо по-добро, по-смислено. Например – да кажеш на събрата си, било и като глас в пустиня: който мисли с търбуха си няма да иде по-далеч от задника на човечеството.

Да, даже в това има повече смисъл, отколкото да ревеш. Но ти, Иване, и друго можеш да кажеш, Господ и акъл ти е дал, не само болка. Кажи им, че умът трябва да е много по-високо от стомаха. То и затова там е поставен, най-високо, чак в главата. Стомахът е най-долу. По-долу са само червата с нечистотиите, оръдията на низшите страсти и краката, които тъпчат черната земя. Та даже и белите дробове са по-горе от него, ненаситният. Кажи им, напомни, че само с ядене и грижа за пояса и онова под пояса не се живей. Трябва и дишане – духовен живот, даже по-често от пълненето на корема, по много пъти в минута! Добави още, Иване, че трябва и мисъл, по-висока от дробовете – да знае човекът, братът ти, че не всеки въздух става за дишане. Случва се газовете около теб да ухаят хубаво, да те унасят, а така – неусетно да те тровят, ако ги вдишваш без мярка, на едното юнашко доверие. Не самоубийствени комити и войводи, а здрава юзда трябва на всичко, що е под главата, че инак и главата ще се затрие.

Така е устроен човекът, така трябва да се уреди и животът му –

личният, пък и социалният, защото човекът е поставен сред други. Човек сам расте, но живее сред себеподобни. Ако не расте сред своите, няма да израсте като човек. Огради високи ще вдигне и ще живее на чардака си като катил, като скот.

Няколко жизнени системи са в човека, по техен образ и подобие може и трябва да е външният живот, средата, всички условия. Тури, брате мили, стомахът или стопанският живот – икономиката, на най-ниското място. Не ги издигай в кумир. Не можеш без тях, още не, но ги сложи на правилното място, там, в ниското – да служат на по-висшите системи. И дишай, дишай свободно, по възможност чист въздух – ненаситно, с пълни и здрави гърди. А колкото ум ти е даден, използвай го да туриш всяко нещо в ред, по-напред – себе си, а като добиеш нещо ново, сподели го. Че то, инак, и да искаш да ми дадеш пет лева или развит ум, ако ги нямаш, отде ще ги вземеш?!

Така уреди себе си, така уреди и средата си

А както кръвта циркулира между търбуха ти, дробовете ти, нервната ти система – така остави и събрата си свободен да циркулира. Не му мисли кой е бяла кръвна клетка, кой – червена, кой – черна, ракова, проклетата!… Има кой да нарежда кой какъв да е, кой каква роля да играе в Божия большой театр. Ти си подреди трите жизнени системи и развържи кръвта да тече, така да направиш и със средата си. И знай – последните днес утре ще са първи.

Дай свобода на духовния си живот, правдивият и честен ум да бъде прокурор на вечното човешко чревоугодие – стопанския живот. Погрижи се България да е първата страна в света, приложила този Божи ред, пък бъди честит! И се радвай на сбъднало се пророчество: „Последните ще станат първи.“ Нека от теб се почне – като личност, после и като част от обществото. И от ученик на лоши учители и лъжливи далечни приятели сам ще станеш учител – ама не авторитетен, с правото на силата, а с правото на реда, неписаното право, с което всяка добре поддържана и подредена къща сякаш сама привлича чуждите погледи.

Вечната язва Македония показва нещо

Гласовете ви чувам... Но само един глас слушамАко изобщо историята учи на нещо, днешна Македония е жив, що-годе пресен пример за това, как можем да станем други. Само за едно-две поколения! С просвета и съответната пастирска воля. Разбира се, целта не е да станем още по-прости и по-диви, като нашите отродени братя. Не, не, целта е, като по-големи и уж по-разумни братя, да бъдем жив пример за избавлението. Едно, две поколения трябват – не повече, и каруцата ще заизлиза от блатото. Ще, ще!… стига да се въдвори Божият ред, защото „Бог не е Бог на безредие“, и поетият Път да се следва – без обръщане назад, без търсене на неуредени сметки, без жажда за мъст. Стари неща са това, вехти, състаряват човека, правят го на жива дреп – спъват го по Пътя, карат го едва-едва да крета с бастун, всеки ден да брои новите си бели коси. А не е това целта, не е целта човешка да стигне възмезден до гроба – а да надскочи себе си и да прескочи гроба, съюзник да му бъде Богът, Който подмладява, възкресява, избавя от страха, гнета, мрака и плътта. Да, може и да падне човекът в гроба, но трябва и да знае как да излезе от него, пък в по-далечен живот – вече да не пада (за кой ли път).

Не мога да имам за кумири ни комити, ни баш-войводи, ни сладкодумни патриоти, ни умници, дето търсят да ме сродят с все, що ми е вече чуждо. Не ща нищо, дето ме връзва с груба сила за авторитет или преходна идея. Пътник съм аз, пътник – късам нишка от въжето, а пък който иска и може – нека скъса още една… За собственото си, но и за взаимното освобождение. Дай добър пример – личен и народностен – дори да се съмняваш в Пътя, в Целта… Инак ще дадеш тъжен пример на цял свят, личен и общонароден – в това вече не би трябвало да имаш и грам съмнение. Добрият пример или лошият, светлина или позор – ти решаваш. Изборът безсрамно се е разчекнал пред теб.

Още е поробена България – само формите на робството се смениха, че даже не и достатъчно, че да се залъже душата. И както Талев остави къс от душата си в поробена Македония, така и аз с тази статия дарявам още един къс, но от моята душа. И още ще дам, преди да си замина. Защото съм пътник – в повече от един смисъл. Да, винаги има нещо, което да ми напомня, че българското царство не е мое царство. И никое земно царство не е мое.

Аз съм чужденец тук и такъв ще си остана. И така ми е по-добре – ще се затрие това царство, няма и да му е за първи път, но Аз няма да се погубя с него. И заедно с другите странници – знам го – ще се намерим у дома си. А около нас ще бъде Истината и Божият ред, защото ревностно сме ги търсили. И ще ги заслужаваме, доколкото не изневерихме на най-доброто у Себе си и съвестта ни говори – единично и колективно:

„Направихме всичко, което трябваше, за да свалим Истината и Божия ред на Земята. Колкото ни беше дадено от условията и колкото ни позволяваше нетрайната човешка мърша.“

Гласовете ви чувам. Чувам разединените.

Но слушам другите, дето звучим като един глас – още е тих, но пък – вечен. Мени напева си, формата си, но не и съдържанието. С нас са Вечността и Истината, които отдалеко тръбят, че човекът е създаден да бъде повече от роб на плътта и условията, както и че ще дойдат по-добрите времена, когато даже вълкът ще се гнуси да яде овцата, камо ли човек да яде брата си. А гласът, който чувам, колкото и да е още леко фалшив и неукрепнал, пее същата песен. Ще докъсаме влакната от робското въже и с тях ще подсилим гласните си струни – от гнета ще създадем органа, който ще ражда бъдещия човек от Светлина и Слово.

Да бъде!

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

17 коментара за "Искрено и лично: Гласовете ви чувам, но…"

  1. Мислещ  02.08.2013 г. | 08:20 ч.

    Благодаря ти Стопанино!
    Имах нужда от едно, така силно и въздействащо откровение.
    Че, нещо напоследък, и при мен се е загнездила една голяма буца на гърлото, дето ме задушава, а аз отварям ли широко ноздри и напъвам да вдишам свеж и чист въздух, който да изпълни дробовете ми и да проясни замъгленото ми съзнание от отровите, проникнали в мен.
    Благодаря за „Извора“, където се чувствам в свои води. Не съм очаквал някога, че минавайки през този „Извор“, той ще стане част от мен, и аз част от него. Силна му е чистотата, силна му е истината, силен му е Духът.

    „Но ти, Иване, и друго можеш да кажеш, Господ и акъл ти е дал, не само болка. Кажи им, че умът трябва да е много по-високо от стомаха. То и затова там е поставен, най-високо, чак в главата. Стомахът е най-долу. По-долу са само червата с нечистотиите, оръдията на низшите страсти и краката, които тъпчат черната земя. Та даже и белите дробове са по-горе от него, ненаситният. Кажи им, напомни, че само с ядене и грижа за пояса и онова под пояса не се живей. Трябва и дишане – духовен живот, даже по-често от пълненето на корема, по много пъти в минута! Добави още, Иване, че трябва и мисъл, по-висока от дробовете – да знае човекът, братът ти, че не всеки въздух става за дишане. Случва се газовете около теб да ухаят хубаво, да те унасят, а така – неусетно да те тровят, ако ги вдишваш без мярка, на едното юнашко доверие. Не самоубийствени комити и войводи, а здрава юзда трябва на всичко, що е под главата, че инак и главата ще се затрие.

    А както кръвта циркулира между търбуха ти, дробовете ти, нервната ти система – така остави и събрата си свободен да циркулира. Не му мисли кой е бяла кръвна клетка, кой – червена, кой – черна, ракова, проклетата!… Има кой да нарежда кой какъв да е, кой каква роля да играе в Божия большой театр. Ти си подреди трите жизнени системи и развържи кръвта да тече, така да направиш и със средата си. И знай – последните днес утре ще са първи.

    Дай свобода на духовния си живот, правдивият и честен ум да бъде прокурор на вечното човешко чревоугодие – стопанския живот. Погрижи се България да е първата страна в света, приложила този Божи ред, пък бъди честит! И се радвай на сбъднало се пророчество: „Последните ще станат първи.“ Нека от теб се почне – като личност, после и като част от обществото. И от ученик на лоши учители и лъжливи далечни приятели сам ще станеш учител – ама не авторитетен, с правото на силата, а с правото на реда, неписаното право, с което всяка добре поддържана и подредена къща сякаш сама привлича чуждите погледи.

  2. Стопанина  02.08.2013 г. | 13:11 ч.

    А ето какво намерих преди малко, след като го търся от търся от година и нещо, без да съм сигурен, че го има:

    Съвременната философия е отразяла главата на човека и я турила отделно. Извадила е дробовете му и ги турила отделно. Извадила е стомаха и него е турила отделно. Всичко е разпръснато. Какво e главата без тяло, без дробове, без стомах? Какво са дробовете без глава, без стомах? Какво е стомахът без дробове и без глава? (Милият поглед – неделна беседа от Учителя, държана на 22.10.1944 г. в София на Изгрева)

    Не можеше да го няма. Учителя и Щайнер говорят едно и също, колкото и да е трудно понякога да се направи взаимовръзката. На повечето белодрешковци и през ум не би им минало, че в горния кратък цитат е всичко, което Щайнер казва в цял лекционен цикъл за Троичния соц. организъм.

  3. Петър Иванов  02.08.2013 г. | 13:36 ч.

    „Докато ушите ми чуват шумни гърла и тихи подсмърчания, очите ми гледат същите мрачуняци като описаните в тетралогията – същите по естество, макар не в подковани опинци и навуща, а в китайски маратонки или кожени тежки чепици; не се червенеят широки селски пояси и фесове с пискюли, но и невидимите фесове виждам с духовни очи, и поясите все тъй, макар разпасани, крепят и топлят мигар единствените грижи за търбусите и детеродните телесни функции.“

    @Стопанина

    И на мен Талев ми е много близък сърдечно. Ето, че започнахме онзи разговор, който така и не можа да се състои (по разбираеми причини) в „Де зората“. Между другото, сигурно си спомняш, че там темата „Македония“ бе една от основните и най-живи дискусии за ядрото от хората, включително и за мен.

    Да видим какво бих могъл да извадя и аз, от това, дето от години се е насъбрало в мен, по всичките тези неща, дето ги пишеш по-горе…

  4. Стопанина  02.08.2013 г. | 14:50 ч.

    Помня, разбира се, за македонските теми. Но не помня да съм участвал активно или продължително в тях – вероятно се досещаш и защо беше така. Смятам, че е чиста загуба на време да бориш лъжите на македонизма с лъжите на Божидар-Димитровци. От малък съм автохтонист, такъв ще си и умра, затова и някои твърдения на македонистите са ми по-близки – стига да не беше съпътстващата я българофобия.

    Но и българофобията мога са си обясня – народопсихологически, политически, окултно-исторически, всякак… Очаквана е, не може да бъде друго, инак просто Македония не би имала смисъл като автономна политическа единица. Затова и може би не ме уязвява толкова, не ме ангажира в безсмислените словоизлияния из „Де Зората“, които не се отличават с нищо съществено от историческите форуми на Dir.bg или произволно друго място. На по-високо ниво е само изказът, езикът, но той не е решаващ за моето формиране на становище. Точно по македонския въпрос „Де Зората“ ми беше най-безлична, с нищо повече от всяко друго интернетно царство.

    Твоите мнения, Петре, относно Македония също не съм ги запомнил, ако изобщо съм влизал да ги чета. Някои подраздели там ги избягвах отдалеко. Ако съм пропуснал нещо ценно, повтори го тук.

    Виж, израелофилията, сърбофобията, сълзите и сополите за Неда, „европейските ценности“ и някои религиозни възгледи, граничещи с анти-ислямски фанатизъм, ми дойдоха в повече – заради тях се махнах, а не заради македонските спорове. И най-вече, защото мястото ми стана твърде предвидимо и отблъскващо. Знаех кой и как ще коментира всеки мой ред, преди да съм го написал. Дори интересни хора, като Теодор Дечев, не можаха да ме задържат. Специално Дечев и след отбоя ми от ДЗ продължих да го чета в News.bg… колкото да въздъхна тъжно, че не съм изпуснал нищо особено и обнадеждаващо: може би честен и морален човек, но без необходимата смелост и възгледи да промени каквото и да било.

  5. Петър Иванов  02.08.2013 г. | 19:55 ч.

    Стопанина
    Помня, разбира се, за македонските теми.

    Специално Дечев и след отбоя ми от ДЗ продължих да го чета в News.bg… колкото да въздъхна тъжно, че не съм изпуснал нищо особено и обнадеждаващо: може би честен и морален човек, но без необходимата смелост и възгледи да промени каквото и да било.

    А аз продължавам да следя блога на Милен Радев, когото изключително много уважавам и се радвам на прогреса му като личност. Доколкото си спомням той също беше с македонско потекло. Благодарение на него научих за търсенията на д-р Асен Чилингиров.

    Днес видях, че е публикувал тази скръбна вест: “България загуби един от най-свидните си македонци”

  6. Снежанка Димитрова  03.08.2013 г. | 00:12 ч.

    Абсолютно си прав Стопанино. Учинелят и Щайнер говорят едно и също и не е толкова трудно да се види. А за това, доколко Бялото Братство в България е тръгнало по криви пътеки – това е дълга тема и си е за тяхна сметка. Членство, членски внос….остава и по една партийна книжка да раздадат, ама да не е червена.
    Аз съм далеч, както вече споменах на друго място, по друг повод и съм много благодарна за сайта ти, който следя и очаквам всяка нова публикация, а междувременно чета и изучавам беседите на Учинеля, лекциите на Щайнер и се уча да живея. Защото истината е, че аз съм в началото, ама съвсем в началото на пъта.
    Да си жив и здрав!

    А Талев го чете сега дъщеря ми, сама го е открила за себе си на 23. А аз и помагав да открие Учителя.

  7. Gergana  03.08.2013 г. | 03:04 ч.

    Двама мъже се родили, единият в края на август, другият в началото на септември 1898 г. Земя на много дължини ги разделяла, на различна кръв, на твърде много господари и на още повече човешка повинност. Бедно им било детството, почти безуко, осеяно с острите ръбове на камъни и гъстата жилавост на търпеливи, от никого незасети, но и от никого неоскубани, безропотно издържливи стебла на безцеремонна и неподозираща силата на собствените си корени приемственост. Но страшният вятър, който обединява народен опит, безлични царства и премъдра история, преодолял съпротивата на орисаната им безнадежност и ги подел в стихията на народната памет. Моберг било името на единия, Талев – на другия. Което било чудно, защото Моберг на езика на Талев значи планина обрасла с борове, а борове на езика на Моберг било Тал. Било каквото било. Отрасли момчетата, всеки на своето си място, а жажда имало в тях – непричинена от летни суши, неутолена от пролетни дъждове, нехарактерна за никой сезон на обичайното за навикналия на селско и всеотдадено трудолюбие. Едно непреодолимо желание се разраствало във всеки един от тях да разкъсат загадката на вековете и да разнищят вехтата оскъдност на родния език, потъпквана и претърквана като Богоугодно разстлан килим под нозете на разсеяно недостойни хазяи, изтриващи калта от безчет ботуши в нишките на народната памет.
    Така се случило, че Моберг от страната на шведите видял упорство и издържливост в своите, но по заобиколния начин. Трябвало да избягат те, за да открият отново старите епархии и да се опълчат срещу гнета в отдалечената на един цял Океан родина. В едно четиритомие го описал. Талев бил по-прям – нямало място за бягство, а само за сподавена скръб. За безсилието на правдата срещу страха на подтиснатите. В едно четиритомие го описал.
    Нека не забравяме, че не сме сами и че има хора. Ако аз съм показател за нещо, общувала съм с македонци, те не ме числят за чужда.
    Да бъде! Стопанино, благодаря ти, че споделяш.
    С уважение

  8. Стопанина  03.08.2013 г. | 11:34 ч.

    Моберг и Талев от един „грозд“ ще да са се търкулнали „горе“, за да дойдат долу, почти по едно и също време и със сходни задачи. И аз благодаря, Гери, че ми отвори очите за Моберг, когото не бях чувал даже като име. 😳

  9. House M.D.  04.08.2013 г. | 00:58 ч.

    Димитър Талев е графоман 😉 Ако започнете да четете „Железният светилник“, бързо ще установите, че от всеки 100 страници 99 са в следния стил: „Той отиде, пък се върна, пък пак отиде, пък пак се върна, пък отиде, пък се върна…“ Ако една книга не те грабне още от самото начало, по-добре е да я зарежеш. Е, точно това направих с „Железният светилник“. Стигнах до средата на книгата, а героят едва успя да стигне от родното си село до гр. Преспа, да се ожени и да завъди собствена търговийка. Никаква динамика. Във всеки един момент, когато има възможност действието да стане по-динамично, Митето с изключително майсторство „убива“ тази възможност и връща действието в руслото на скуката и досадата. Ако някой смята, че има нещо динамично в „Той отиде, пък се върна, пък пак отиде, пък пак се върна, пък отиде, пък се върна…“ в продължение на 99 от всеки 100 страници, то проблемът си е лично негов и, най-вероятно, от психиатрично естество.

  10. Стопанина  04.08.2013 г. | 01:25 ч.

    @\House M.D.

    Прав си напълно. Никаква динамика няма. Липсва динамичното порнографско описание на забременяването на Катерина. Отсъства и сочният скандал, който трябваше да й вдигне Лазар, а баба Султана направо трябваше да я пребие и да я натири от дома си, като задължително сбере махалата. И като стана дума за Лазар, той не е никакъв екшън герой! Никакви пушки не пуцат – само една в гърдите му и даже не е смъртоносна. Само говорят, говорят, споглеждат се, а понякога и не говорят, ами оставят въздишките да говорят. Скука, скука.

    „Преспанските камбани“ е още по-зле. Ни екшън, ни говорене. Първите 20 страници свекърва и снаха се дебнат за някаква си газена ламба и ръждясалия светилник. Вместо да се хванат за косите… И цяла похабена страница описание как пада едно листенце.

    Да се чуди човек що ми е любимата книга.

    Димитър Талев е графоман

    Като навършиш 12 години, може би ще научиш значението на думичките, които използваш, и тогава няма да си каниш сарказма.

  11. Петър Иванов  04.08.2013 г. | 11:48 ч.

    А какво да кажем за великия наш писател Йовков? Повечето от неговите герои са кротки и тихи, а на пръв поглед бездейни и дори апатични, но Боже мой, каква огромна вътрешна работа отвхърля душата им!!!

    Има свидетелства, че докато е пишел разказите си, Йовков е плачел… не толкова заради трагичната съдба на въображаемите си герои, а поради мъката и обичта си към цялото човечество. Сигурен съм, че същите пречистващи, състрадателни сълзи бликат от и очите на неговите истински читатели…

    Външно активните хора нямат време (и изтънчена сетивност) да надникнат, какво става в собствената им душа, затова залъгват сетивата си, подобно на често срещаното маниакално гледане на филми (сериали – турски, латино и т.н.). Съвсем разбираемо е, че при одухотворените е точно обратно – например в „Песента на колелетата“ виждаме майсторът-ковач Сали Яшар най-често да седи на пейката и далеч по-рядко в ковачницата, за да упражнява занаята си. В този разказ няма почти никакво външно действие, но вътрешният драматизъм е потресаващ…

    ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
    “ Като си отидеше вкъщи, той сядаше отвън на пейката, седеше си сам и гледаше към полето.

    „Малко по-късно Сали Яшар седеше пак на пейката, изненадан от промяната, която беше се извършила: полето беше почерняло, там нищо вече не се виждаше, а зад хоризонта, сред раздиплените мъгли от прах, беше се показал месецът, голям и червен, като нагорещено желязо. Идеха часовете, когато Сали Яшар преставаше да гледа навън и обръщаше мислите си към самия себе си.

    По обичая си, Сали Яшар продължаваше да седи всяка вечер вън на пейката.

    Преди няколко дни дъщеря му беше си отишла и сега Сали Яшар, седнал, както по-рано, на пейката, мислеше най-вече за нея.

    Един есенен ден, един от ония дни, когато слънцето пече меко, когато небето е много синьо и във въздуха, като сребърни жици, се носят паяжини, Сали Яшар стоеше на пейката си и забеляза, че към него се приближаваше Джапар с преметната на рамо пушка.“
    ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    Голям Мъдрец е и Йовков, щом е бил способен да напише един такъв финал:

    „Мъдрец наистина беше Сали Яшар, много нещо беше видял, много нещо беше преживял, но едно беше ясно за него: с мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго – любовта между хората. С тая каруца щеше да се връща Джапар и Шакире щеше да го чака. Тя трябва да пее! И Сали Яшар започна да почуква по дисковете с чука, даваше ухо, внимаваше, ловеше всеки звук, проверяваше всяко съзвучие.“

    Та така за Талев, Йовков и другите като тях…

  12. Стопанина  04.08.2013 г. | 12:17 ч.

    Има свидетелства, че докато е пишел разказите си, Йовков е плачел…

    И без свидетели и свидетелства Йовков сам е казвал, че плаче. Имам конкретен спомен за финала на „Последна радост“ и съдбата на Люцкан. Но и той, Йовков, го няма много по „динамиката“. 😆 Може би и този „графоман“ хич не го бива да описва батални сцени – затова акцентира на вътрешни състояния и „абсурдни сюжети“, в които, вместо да се трепят, войници зяпат птици и ги карат да носят много здраве по родните им места.

  13. House M.D.  04.08.2013 г. | 21:16 ч.

    @Стопанина

    Ако започнете да четете “Железният светилник”, бързо ще установите, че от всеки 100 страници 99 са в следния стил: “Той отиде, пък се върна, пък пак отиде, пък пак се върна, пък отиде, пък се върна…”

    Ако някой смята, че има нещо динамично в “Той отиде, пък се върна, пък пак отиде, пък пак се върна, пък отиде, пък се върна…” в продължение на 99 от всеки 100 страници, то проблемът си е лично негов и, най-вероятно, от психиатрично естество.

    Ето какво съм написал.

    А какво да кажем за великия наш писател Йовков? Повечето от неговите герои са кротки и тихи, а на пръв поглед бездейни и дори апатични, но Боже мой, каква огромна вътрешна работа отхвърля душата им!!!

    Динамиката може да бъде и вътрешна. В този ред на мисли разказите на Йовков са изключително динамични. Изключително въздействащи. И, за разлика от Талев, героите на Йовков не се чудят 30 страници да влязат ли в кръчмата или да не влязат. Просто като произволен пример мога да спомена Серафим. Още щом научава за затруднението на Павлина, той пристъпва към конкретни действия, а не се чуди, по подобие на Митето Талев, дали да окаже въпросната помощ или не. Ако този разказ бе написан от Митето, без всякакво съмнение, Серафим щеше да се чуди минимум 30 страници дали да пристъпи към действие. 30 страници в следния стил: „Ще помогна. Не, няма да помогна. Пък що да не помогна? Бе, к’во ще помагам? Не, не, ще помогна. А дали да помогна?“

    Като навършиш 12 години, може би ще научиш значението на думичките, които използваш, и тогава няма да си каниш сарказма.

    Нека позная! Стопанинът е имал лична опитност, сиреч получил е откровение за моята възраст 😆

    Надявам се, че уважаемият Стопанин няма да приеме последното като лична нападка, богохулство или нещо друго от отрицателния идеен регистър. Само изложих виждането си относно Талев и Йовков. Аргументирах се, доколкото в сферата на изкуството изобщо е възможно да се аргументираш относно харесването/нехаресването на даден творец и/или негова творба.

  14. Gergana  04.08.2013 г. | 22:19 ч.

    Уважаеми @House M.D.,

    пишеш:

    Аргументирах се, доколкото в сферата на изкуството изобщо е възможно да се аргументираш относно харесването/нехаресването на даден творец и/или негова творба.

    Как да не е възможно да се аргументира човек, ти го направи по такъв блестящ начин. “Той отиде, пък се върна, пък пак отиде, пък пак се върна, пък отиде, пък се върна…” Добре, че и ние поназнайваме буквите, та да не останем с едната гола вяра в убедителните ти аргументи.

    Но как да приемем:

    Ако някой смята, че има нещо динамично в “Той отиде, пък се върна, пък пак отиде, пък пак се върна, пък отиде, пък се върна…” в продължение на 99 от всеки 100 страници, то проблемът си е лично негов и, най-вероятно, от психиатрично естество.

    ?

    Дали като лична нападка към някого или като предоверяване от твоя страна в силата на собствените ти полемични способности?

    Надявам се в коментарите да следваш личните си съвети относно динамиката на писаното слово и да не се ползваш от остарелия шаблон на тролното витиеватство. Да не почнем и за теб да въздишаме: “Той отиде, пък се върна, пък пак отиде, пък пак се върна, пък отиде, пък се върна…” и да се чудим накъде ще те отнесе сюжетната нишка.

  15. Стопанина  04.08.2013 г. | 23:26 ч.

    @ House M.D.

    Етикецията изисква да коментираш произведения, които познаваш. Дори в тази част, която си чел – а както изглежда, не си стигнал до главните герои – няма нищо от това, което твърдиш, че има. Освен ако не посочиш конкретни примери, разбира се. Въображаемите ти реплики в цитати са измислица, която не мога да отнеса към нищо в книгите. И да бяха адекватни въображаемите ти примери, в тях има много повече глаголи и динамика, отколкото в безсмислените ти постове с изобилието от прилагателни.

    Серафим щеше да се чуди минимум 30 страници дали да пристъпи към действие.

    В моята нова книга героят се чуди 90 страници дали да пристъпи към едно действие – от една страна, му е чужд моделът на поведение, от друга, нещо в него не му дава мира. И когато в крайна сметка се решава да действа, се плаши дали да не дърпа дявола за опашката, затова сега се чуди и мае дали да пипа с бели ръкавици. Нарича се вътрешно противоречие – човещина.

    И нещо повече – героят ми ще се чуди дали постъпва правилно още поне 150 страници, преди да разбере защо е трябвало да действа, когато всъщност действието му е неприятно. Представям си каква рецензия би написал заради „нереалистичната“ нерешителност. Аз вече съм се изказал горе в статията защо не бързам да завършвам материала…

    Аргументирах се, доколкото в сферата на изкуството изобщо е възможно да се аргументираш относно харесването/нехаресването на даден творец и/или негова творба.

    Ами там е работата, че антипатията не се нуждае от аргументация! Не можеш да я рационализираш. Ако опиташ, ще изпадаш в нелепа ситуация за тебе, каквато е сегашната.

  16. House M.D.  05.08.2013 г. | 22:10 ч.

    Въображаемите ти реплики в цитати са измислица…

    Къде съм написал, че цитирам? 🙄 Писах, че книгата е в този стил. Никъде не съм твърдял, че цитирам.

    Дори в тази част, която си чел – а както изглежда, не си стигнал до главните герои – няма нищо от това, което твърдиш, че има. Освен ако не посочиш конкретни примери, разбира се.

    Правя го веднага. В началото на „Железният светилник“ героят, напускайки селото, преминава по мост над някаква река и тръгва към гр. Преспа. След което, абсолютно ненужно, се връща и, стигайки отново моста, чува потерята и се скрива под него. Абсолютно ненужно по 2 причини:

    1. Той можеше да чуе потерята и да се скрие под моста, още при първото си минаване по него. Минимум 10 спестени страници.
    2. Още в първите страници на романа става ясно, че път назад за него няма. Така, че сцената може напълно да отпадне без романът да пострада ни най-малко. Или, ако чак толкова не може без нея, то /вж. т. 1/.

    Надявам се да съм внесъл яснота в позицията си. 😉

  17. Стопанина  06.08.2013 г. | 00:51 ч.

    абсолютно ненужно, се връща

    Не е ненужно. Посочени са даже три причини.

    Минимум 10 спестени страници.

    Не са 10 страници. И да бяха, в тия страници стават важни неща.

    Още в първите страници на романа става ясно, че път назад за него няма.

    И все пак той се престрашава да се върне, тъй като трите причини в града привидно не му отварят път и напред.

    Така, че сцената може напълно да отпадне без романът да пострада ни най-малко.

    Да, най-добре щеше да е Стоян да се срещне със Султана още във втора глава. Какво е това спане в плевнята няколко вечери поред – отива на работа, връща се, после пак отива, а редовно бъдещата му жена му оставя постеля на чардака. То се види, че се искат. Направо да ѝ беше нахълтал – от вратата за краката и в леглото. Щеше да е много реалистично – край на сарказма.

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.