Николай Райнов – „Видения из древна България“: Царица Ирена

Ръка на ваятел изкусен нека изсече върху плочата на гроба ми образ на пепелянка, която смуче очи на орел: тъй аз искам! И всеки минувач да знае, че стои пред гробницата на царица Ирена: тъй аз искам! И всеки тугин да помни, че оброк на вечна мъст е тази гробница, дето спи пепелянката: тъй аз искам!

И влязат ли в обител „Света Параскева“ иноци да чевствуват по светли празници паметта на княз Бенеамина с литии и църковни ектении, и промълвят ли, че той учил българите да не убиват, моята сянка ще се отдели зад тъмни кипариси над гробницата и ще изрече с властен глас:

„Той уби мене – царицата на Преслав!“

Николай Райнов, Боян Магът

Кеазим Исинов: „Боян Мага“

* * *

…Тя скоро издъхна – млада и силна.

Погребаха я с велелепие на печално тържество. Погребаха мира с Бизанс, защото името ? бе Мария, но я назваха Ирена, че бе залог за мир с ромеи венчилото ? с Петра, Симеонов син и цар на българи и гърци.

* * *

„В тази гробница почива Ирена, царица българска, племенница на базилевса ромейски Роман Лакапена, съпруга на Петра, цар български.“

На мермерна плоча бе всечено с длето на ваятел това.

А над словата изкусно се гънеше пепелянка, обвила шия на орел и засмукала очите му.

И сложена бе тази плоча зад урната на базалтов саркофаг, в царските гробища на обител „Света Параскева“, зад базиликата на Борис-Михаила, до Преслав.

И сбираха се миряни и монаси вощеници да палят и да разливат елей – за помен.

И по задушница раздаваха пшеница и пееха упокойни песни, та се молеха за душата на една голяма грешница.

За царица Ирена.

Но студен бе саркофагът. И синкавият базалт, донесен от Масър, мълчеше. Та нямаше кой да разкрехне тайната на тази гробница.

И никой не можеше разтълми защо бе вдълбан там образ на змия и орел.

Само тъмни кипариси вееха над гробницата като крила на прилеп и разнасяха наблизо и надалек словата на онази, която спеше мъртва в саркофага.

Словата на царица Ирена.

* * *

– Като пъстро чудо мина животът ми, та сама не мога да го повярвам. Отдалек дойдох аз: от града на свети Теодор Студит – в една бедна и проста страна. Напуснах мъдрите тайни на Свещения дворец заради Преслав, дето хората са сурови, та не знаят ни бисер на царска реч, ни златна тънкост на болярска клюка.

Зад мене погаснаха завинаги златоцветните мозайки на Хризотриклиния, алмазните многосвещници на Халкея, сребровезаните покрови на Порфирния чертог, пропъстрен с бисери – и самоцветните камъни по короните на света София.

Аз влязох в тесните, тъмни ходове на ширна сграда, накитена с шарени дъски, пъстри кожи и високи стълпове от бук и дъб. Това ли бе преславският дворец?

Аз отидох при хора, които обличат одежди от кожа и мъкнат обувки, обковани с желязо. Обичаше ме цар Петър, ала от дните на своето постничество не рачи да дели с мене легло и моята чаровна гиздост трябваше да учудва несръчни боляри.

Та нима по Петра дойдох в Преслав аз, племенница на златокъдър ромейски базилевс?

Не беше тъй!

Истина мълвя: не беше тъй!

Света Богородице Ходегетрейа! Прости моя смъртен грях: аз обикнах за свой позор едного от Твоите монаси! Обикнах княз Бенеамина, когото народът зве Боян Магът. Ала студено бе сърцето му, студено като железен пръстен, на който приковават осъдени. Той презря моята снага на девица и в душата ми разпали пъклени огнища.

Още младеж, сред Великата магнаурска схола на Бизанс, дето с мене ведно учеше изкуството да се управлява народ, той презираше всички нас, а мъдрият Николай Мистик бе пред него като неуко дете. И закопнях по него оттогава.

А после тихите тържества на душата ми се смениха с кървав мор и смъртни тръпки: такава бе моята любов. Политаща от сластна изтома, креех по него там, зад дългите прозирни завеси на Гинекея, та звях с плах взор стъпките му: „Ела! Ела!“

Но той ми не продума.

Аз влагах в пергаментите му свитъци пера от паун и гранки от лавър, защото се гордеех със зноя на любовта си към него и раздиплях из покоите на Свещения дворец лентиона на неговата пъстра слава.

Но той ме не погледна.

Той цяла нощ четеше законника на Юстиниана и тълмеше мъдрите страници на Атина и Рома. И с непознати меднолики сирийци бродеше низ предградията на Бизанс. И водеше беседа с посланици на тевтони и гали, мъдруваше до късна презнощ с иноци и схемници: на едни предричаше златна слава, а на други – позорен заник.

Но с мене дума не смени.

boyНиколай Райнов, Боян Магът

Аз линеех по пожара на неговите черни очи, по пергаментната смуглост на лицето му, по свиления блясък на дългите му коси, по тръпното обятие на страшните ръце, които нощем вършат вълшебство, по мрачния му глас, който често гърмеше с укор, а никога със страст, по знойната целувка на тънките му устни, които се не засмяха ни веднъж!

Ала той бе по-студен от мермерните стълпове на голямата трапезна горница.

Що исках аз, безумната, от него?

Не бе ми дълго съдено горчиво щастие да пия. Умря наскоро Симеон, баща му, славният български базилевс с дългите къдрави коси. И княз Бенеамин остави златна Бизанс, за да отиде в Преслав. Тежко се носела Симеонова корона – говореха български посланици, корона на горда слава и на безчисли бранни подвизи. Не бил сръчен Петър в управа и съд, та брат му наметнал мантия на царски съветник.

Но чу се друг низ Свещения дворец. Търговци казаха един ден, че князът надянал покривало и расо на монах, но пак се мяркал низ двореца на Преслав. И възрадва се старият Николай Мистик, та му писа послание, ала ответ не получи.

Чух веднъж, че княз Бенеамин дошъл в Свещения дворец. Видели го да приказва с Никета Странник и Базилия Книгохранител.

Ала не посмях да напусна Гинекея, защото бях връстна мома и пазех нравите на царското семейство. Той си отиде, а пратеници дойдоха да уговарят сватбата ми с българския цар.

* * *

– …О! Та по княз Бенеамина отидох в Преслав, дето не везат коприна и дамаска, ни с тънка ръка сглобяват мозаична стенопис, а орат земята и отглеждат пчели. И ето моят смъртен грях: назад трябваше да се върна, а останах.

Царица Ирена намрази кръвно Боян Мага: намрази го за неговата строгост и суровост. Той вярваше в някакъв намръщен мършав бог, непознат на Бизанс, който прави хората девственици и ги учи да не убиват.

Да можех бран да разпаля между Преслав и Бизанс, да можех видя убит онзи, който учеше българите да не убиват!

Да можех зърна тялото на този девствен съзерцател, който знае вси чарове и вълхвования, да го зърнех мъртъв, носен на медна колесница: о, мой би бил тогава!

Като две знойни пепелянки ще се обвият ръцете ми около шията му, устата ми ще изпият очите му в стръвна целувка: той, мъртвец, ще потръпне от ужаса на пъклена страст и аз ще изсмуча с жестоки устни очите му – двете му черни, огнени очи, които свежда надолу, говори ли с жена!

О!

И молих тогава пъклени духове да ми помогнат: призвах стари вълшебници копти от Масър и Сирия, за да не издъхне ромейката неотмъстена!

И помогнаха ми!

Душата ми вовеки ще се лута по мъртвите полета на преизподнята, но моята мъст бе по-знойна от вси марни адски пламъци!

Царица Ирена отмъсти!

* * *

И притихват мрачни кипариси над гробницата, мътен шепот просъсква надалек и нищо се не разбира.

* * *

Раздипля късна нощ кидари звездни и лумват кървави огньове по далечни хълмове и балкански чуки.

Спи Преслав като старец, облегнат о своя посъх.

Играят сенки зад крепостни стени и бойни кули. И ечат глухо по плочите железни стъпки на късни стражи.

А там, около гробницата, сноват нечуто стъпки на мъртва царица, която не знае никога мир.

Но вещанията на позорна съвест се сливат в печалния шепот на мрачни кипариси, ломат се в скъдни недомлъвки и нищо се не чува, ни разбира.

Припламват кандила над гробници и кръстове в тъмата и хиляди сенки на мъртви жени и мъже се тълпят под черни кипариси: да чуят страшните слова на мрачна царска изповед среднощ.

Та що каза още царицата?

Не е спастрил летописец в пожълтелите страници на никоя хроника онова, що е станало отпосле. Та още се не знае как е изпила пепелянката на гордия орел очите.

Ала тъмниците на Нумера – мразните зандани, зидани от мермер и потънали в ледна вода, надвиснали като кървав змийски зяв над Златния рог – шъпнат страхотно жестоката участ на княз Бенеамина.

* * *

…Кървава орис разсипа над Преслав една царица: за чудо и за приказ!

Велможи и народ с плах взор зряха страшни деяния: как гибел огнено цъфти над стария град – и как рухват една по една крепостните кули… Как мрат хора на клада и в мразен зандан за вяра и небе – как цар немощно чупи пръсти, а в царски покои се извива и съска стоуста змия.

* * *

И от онази вечер, кога гордата ромейка се яви пред княз Бенеамина в чара на своята измамлива голота, а той я оттласна със студените думи: „Иди си!“, оттогава царица Ирена го възненавидя.

Право мълвеше презвитер Йеремия, кого народът звеше поп Богомил – право мълвеше: „Не е за вяра никоя жена: презреш ли ? снагата, кръст те чака; страстта ли ? потъпчеш, мъртъв ще те видят!“

И отиде царицата при Георгия Сурсубул, та с реч и топли ласки облада душата му.

И от онази вечер тя често пращаше посланици до Свещения дворец – да разгласят скритом пред цар и велможи що се мни и крои в Преслав.

А там, в престолния град на Петра, едничък Боян Магът сещаше това.

Че помнеше той как с хитра стъпица отнеха жезъл на Константина Порфирородни, разгласиха по стъгди и предградия, че е недъгав – и безумец назваха плахия мъдрец, който в бисерна огърлица нижеше мъдростта на векове и народи.

Помнеше още как царско лукавство от престола на Бизанс пилееше злато и дар по метежници и отпуснати тъмничари – бунтове да подигат и метеж да разпалват из българска земя.

А сетне страхливите вожди на коварен метеж избягваха български меч, за да се довлекат до Свещения двореци, де като в бездна потъваше всяко злодейство, да облекат порфирни одежди и да подслаждат с измирско вино тучен царски хляб.

Помнеше и се боеше.

Ала всуе бяха навети.

Всуе мълвеше на цар Петра да не доверява на царицата, която всичко носи в Бизанс, нито на Сурсубула, който е нейна десница и по нейно веление гори на костер богомили и отравя праведници в подземните тъмници на Преслав, за да извика народа към вътрешна бран.

Глух бе цар Петър: глух към навети и здрава реч. Гъмжеше дворецът от църковници и недостойни отшелници, напуснали пещера и постница за злато и царски хляб.

* * *

И успя царицата: отвори бран Бизанс на Преслав. Знаеше императорът, че България е слаба и хилав цар я води.

Завърза се бран люта и кървава: такава се не помнеше отколе. Поведе Никефор Фокас гъсти пълчища срещу българи и безчет бранни колесници литнаха към балкански проходи и теснини: много врани коне и анатолски бикове, бронирани с мед и желязо, много огненосни кораби, годни да изгорят със слаба искра цял вражи стан.

Те идеха: много, безбройни и страшни!

А цар Петър не искаше бран: не била достойна бран за отшелник цар.

Мълвеше се по предградия преславски, че царят снема венец, та патриарх Дамиан с власт ще увенчае княз Бенеамина.

Тълпяха се в двореца иноци, свещеници и клирици – да увещават царя по-скоро да проеме схема, та да напусне град и престол за нетленна слава на отшелнишки подвиг.

Разгласяха боляри и слуги, че не ще царят бран с Бизанс, да не очерни преславното име на господа Иесуса, което пръвно бизантинци научили българите да тачат и песнословат.

Мълвеше се.

А те идваха: много, безбройни и страшни!

* * *

Нощ тъмнееше, прокобно капеха едри звезди, а кипарисите над гробницата вееха още.

Те вееха като приспиващ ветрец над гроба на една забравена жена, която е била царица някога.

Те вещаеха, че всичко се мени: и трон по трон рухват държави, а остава само нетленният лик на това, което човек е направил.

И те разгласяха околовръст в шепот скръбните слова на жестока изповед: словата на онази, която спеше мъртва в саркофага.

Словата на царица Ирена.

* * *

– Аз малко живях, ала много греших. И не вярвам пъклена мъка да ми изкупи греховете! Донесох бран в България: а бях дошла за мир! Защото моето име е – Ирена!

Те идеха: много, безбройни и страшни! Те нахлуваха все навътре и навътре, а царят не излизаше от своя параклис. И не смееше никой поведе войска срещу победителя на Сирия и Малта.

Мълва се разнесе, че княз Бенеамин снема расо и покривало, за да препаше меч и да поеме шлем на главата си. На бран искал да води българите.

И чух една вечер как свещеник Козма го ехидно пита: „Защо ставаш вожд на бранници, когато сам мълвиш, че не трябва да се убива? Нападаш бран, а бран сега самин ще водиш!…“

И възрадва се стръвно сърцето ми, защото жадувах да видя как се ломи в жестока борба тази горда и велика душа, да видя ще ли понесе борбата и не ще ли размъти безумие духа му, кога потрябва да смаже веленията на своя намръщен бог.

Но – не стана: той твърдо и властно произнесе:

„Змия говори през устата ви, скопци на дух и вяра! Не помните ли, лицемерни витии, че онзи, който пръв изрече: „Не убивай!“ – сам уби египтянина, като видя, че притесняват народа му? Тежка орис се твори през тези дни в душата на народа ни, та сега, когато велико предсъждане тегне над народна участ и трябва да се предвари с меч иго на лукави ромеи: сега аз сам народ повеждам! А ти си стой при царя! Приспивай болната му съвест с вещания на хитроумство, но му спомни, че брат му отива на смърт вместо него!“ Той каза тъй и после се загуби.

* * *

– И замечтах тогава да видя разсипани българските пълчища, а вожда им – мъртъв, с окървавена снага, раздрани одежди и спукан лоб; да го видя вързан о победна колесница на напет император, влачен позорно по прашните плочи на ширна Бизанс!

И закопнях още – да зърна плахо воинство, което в тревога лети като ято разпръснати птици низ теснини и усои да укрива своя позор, а вожда му – пленен, изправен на Хиподрума, пред балдахина на великия базилевс, облечен като скопец, който ще дели залък с псета и ще свива глава вечер в позорно легло при най-долните от стражата! Това аз исках!

О! А знаех силата Никефорова, която всели червен ужас в сърца на араби, о, знаех коравото сърце и ловката десница на онзи, който бе дълги години стена на крепост между Бизанс и Възток!

И трепкаше празнично пред моя захласнат взор мигът, кога княз Бенеамин ще срещне императора и ще потръпне пред суровия поглед на горд властелин. И после съзерцавах голямата червена буря на бранта: плясъка на телени бичове, кърваво впиване на челични жегли, стръвните куки, които порят рана в снага на червени коне, острите широки ножове, които прорязват жили на бикове, пияната злоба на огъня, жадната наслада на внизано копие, лукавия съсък на отровна стрела, страшната победна мълния на безброен низ гърмящи колесници!

О! И плахите стражи пред двореца на Преслав, падащи мъртви след убийствената вест, разтичаните бледи велможи – отчаяната грозна молитва на мниси и свещеници, – писъка на тръпни моми и мършави жени, – дивия пожар на победата – и гръмните зловещи празници на необуздани победители!

О! Страшна ще бъде мъстта на царица Ирена: за едного – на цял народ ще отмъсти. Така са мъстили само древни богове!

Аз гледах гордия ден на своята сбъдната мечта, като кървав трендафил, поръсен с отрова: всмуче ли някой измамлива миризма, ще погине в спазми на люта наслада!

* * *

Николай Райнов, Боян Магът

– Но се не сбъдна бясната мечта!…

Победител се върна княз Бенеамин и с венци накитиха сребърната му колесница, а по пътя му старци и моми натрупаха трендафил и гранки дъб.

А взорът му бе приведен надолу и лицето му бе румено като на мома.

Не го видях, ах, не го видях мъртъв и ни една клетва не зърнах сбъдната! Душата ми кипна: – оброк на вечна вражда му пратих: пепелянка в сандъче от кобалтов камък.

Но той ми прати орлови криле.

И един ден… никой го не видя: той бе затворен по моя тайна повеля в подземията на Нумера, в Бизанс. О, знам: сръчни са етиопците на Йоана Цимисхеса – черните страшни палачи, които носят наслада на смърт. О, знам: дълбоки са занданите на Нумера и стон оттам не стига до света! Той падна най-сетне там, отдето не ще види ни лъч, ни небе!

И там ледът на мътни зелени води ще смрази в мрака на талази кръвта му, а огнени клещи ще откъснат неговия мълчалив език, червен като мълния.

И – нека!…

Така ще бъде отмъстена царицата на Преслав: така пепелянката ще изпие очите на гордия орел!…

* * *

През една влажна, мъглива нощ джелати на цар Иоана Цимисхеса удушиха в подземните тъмници на Нумера монаха, който бе водил някога най-славната българска бран.

Удушиха Боян Мага.

Рано, през мократа и сива сутрин, Босфорът понесе тялото му, за да го потопи във въртопа зад сирийското пристанище.

Никой не чу това.

В Преслав горяха клади.

В Бизанс гореше мъст.

А царицата умря, без да чуе за смърта на оногова, който славно живя и когото позорно убиха: както се убива животно.

* * *

А в разрушената обител „Света Параскева“ тугини палъмници гледаха саркофага от синкав базалт, дивяха се на пепелянката, която пие очи на орел, и питаха:

– Чия е тази гробница?

А непознат монах отговаряше:

– Тук почива царица Ирена, която уби най-великия от българите!

 

Споделете публикацията

Google1

За Сътрудници

В този раздел са поместени интересни преводни или авторски материали, писани или намерени от сътрудници и читатели на „От Извора“. Вие също можете да направите своя принос, като изпратите предложение за авторска публикация или собствен превод на is@otizvora.com.

Всички публикации

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.