Николай Райнов – „Видения из древна България“: Цар Аспарух

Там, дето се кръстосват сред диви балкански урви четири потока, върху древни кули, зидани от чуждоземци, цар Аспарух сгради своя дворец.

Сгради го от гранитен камък и пъстроцветни дървета, украси го с хубостта на своята царица, утвърди го с властта на царската повеля и принесе жертва на боговете, да крепят с мощна ръка и мъдро слово народа му.

А после сбра войводи и бранни пълчища, та замина в далечни краища – бран с врази да води. Защото е люто изпитанието на всеки нов престол и горчива орис чака всяко ново царство. Та всичко живо въстана срещу Аспаруха и вси съседи плашеха с меч държавата му.

А гордостта Аспарухова не търпеше рани и десницата му не понасяше иго. Та реши да се опре на цял свят, ала да спази основаното и да разшири синурите на своето царство.

– Наша плът са те! – казваше царят. – Как ще дадем враг да ги откъсне от нас? Та нали ще боли!…

И сбра сговорни дружини, та потегли срещу лихи врагове. Защото за свои се бореше. И не рачеше да разсипят тугини това, що е съзидала ръката му с усилие и мъка.

* * *

И като стръвна буря се разнесе над земята кървавият глас на бранта, като буря, която изпепелява градове, разсипва стройни селища и праща червен пожар на узрели ниви.

Ала хората не разбираха тъмната повеля на Съдбата – и люто кълняха бран и бранници. И размъти безумие несвестни умове. И мъгла замрежи злобни погледи.

Защото бяха слаби.

В много богове вярваха те.

Ала в себе си не вярваше никой.

Тръгна жрецът Кардам между тях, за да пречисти душите им, та дано видят истината.

Защото съзря, че стъпките им дирят гибел.

И рече им Кардам:

– Недъгави и хилави ми се виждате, мои родни братя, на мъртъвци до един приличате! Та помислете: как ще се роди силен, освен в борба? Някаква тежка мъгла виси над душите ви: виждам! На гибел в пътеките вървите, към смърт се люлеят крачките ви… На леш ми замирисва, доближа ли ви.

И каза им още Кардам:

– Защо слязохте в долините и траповете на живота, а презряхте ледния съсък на вихъра по върховете? О, виждам ви, братя мои: смърт ви зове и тлен ви блазни…! Защо не тръгнете след мене?

А те му отвърнаха:

– На людокос ли ни викаш? На смърт ли каниш синовете ни? Или в словата ти звучи люта глума? Та с меч ли ще родим силния? И с кръв ли ще го откърмим? Не, не звучи правда в словата ти!

А рече им Кардам гневно:

– Та нуди ли ме някой на слепци дъга да показвам и на глухи да дрънкам харфа! Но чуйте ме, безумци: горда ли е десницата, що не е държала меч? И де ще изпита човек себе си, ако не в бран? Кога ви стръвни вълци стадото нападнат, не улавяте ли брадва? Ала знам ви, клетници: задуха жадува тясната ви душа, задуха край огнището: та вам ли е с вълци да се борите?

* * *

Напусна жрецът тези хора, та отиде при друго племе.

И казваше им:

– Помня дните, кога с дълги ладии пресякохме голямата река, за да подирим тук своите родни братя. О, помня добре! И защо сторихме това тогава? Защо се вселихме в Онгъл и защо сградихме държава между вас? Знаехме ви отдавна отцепени от нас: на чужди богове служите вече, чужд език ви чувам да говорите… Нима е чуждо и сърцето ви? Вижте, мои родни братя: врази разсипват нашата земя, горят пшеницата на нивите ни, избиват синовете и сестрите ни! Да ги оставим ли да горят и пленяват? Па нали пепел ще стане това, що сме мечтали, и нали дим ще станат нашите градове? Чуйте ме, братя мои, кажете на синовете си да емнат меч и да тръгнат след цар и войводи!

…Ала вредом се оплакваха пред белокосия жрец. И вредом спомняха сълзите на вдовиците, плача на сираците и мъката на осакатените от меч и копие.

И вредом думаха Кардаму, че бранта е кръв и вопли.

– Не ме разбират! – рече Кардам. – Нямат уши за словата на мъдростта… Нима с копие трябва да пронижа душите им, та да чуят!

И напусна жрецът Кардам заселищата по котловините, та тръгна да настигне царя и бранниците.

* * *

Николай Райнов - „Видения из древна България“: Цар Аспарух

А бранта растеше като ръка, която с бесен кипеж лети от скала на скала, за да стълпи потоците и да ги смъкне в морето.

И накрай цялата земя крайдунавска пламна: народ срещу народ полетя, племе срещу племе дигна меч. Сепна се тогава и силен, и слаб, възправиха се ръце нагоре и едни дигнаха меч, а други дигнаха костеливи длани за молитва. И по небето се разиграха мълнии, а по друмовете полетяха звънливи колесници. И огън бележеше пътя на враговете.

А някаква голяма кървава ръка отлъчи слаби от силни. И силните между народа грабнаха оръжие, за да отидат по върховете на бран. А слабите останаха в долините, защото се бояха от смърт и скъпяха своите дребни души…

И видя цар Аспарух това.

И сянка падна по лицето му.

Та той промълви тихо:

– Силни създадоха боговете своите хора. Ала людете допуснаха нега, сласт и леност да пресушат мишците им. И на Греха дадоха за храна своята сила… Та малцина останаха силните. Знам го: извека е било така! И ето ги слабите: и те са наша кръв, ала като безумци тичат да се тулят в топлите кътове и да мрат в прегръдките на жена!… Сън е за човека жената и кой има право на сън, ако не е морен от труд? Та какви чада би родил слабият?

И царят изкриви от скръб лицето си, махна с ръка и тръгна пред своите бранници.

А по бронята му играеха отблясъците на алмазни звезди.

И звънът на меча му чертаеше друма на цял народ.

* * *

Те летяха от връх на връх и сняг играеше пред очите им, а в душата им цъфтеше смела, мразна глума.

Защото се надсмиваха на всеки топъл кът и на всяко дребно щастие.

От върха на планините те гледаха цял свят и стъпките им бяха искри, а мечовете им – зелена мълния.

Те творяха щастието на Новия ден.

* * *

Мразът бе посипал със сняг балканите и по пресните транки на боровете висяха тежки алмазни цветя. И отрупани с бяло, дърветата сънуваха своята снежна приказка.

А бранниците вървяха.

Над тях висеше голямо бяло небе; по урвите, засипани с преспи, пълзяха бели мъгли, а вихър летеше диво от връх на връх, за да разчисти пътя на бранниците.

И там в снежните пазви на върховни балкани, те намираха своя студен гроб. И падаха те, вкочанели и бледи, падаха един по един, а отгоре им се стелеше бялото мразно небе като чиста плащаница, като сребърен покров, като бяла надгробна песен.

И малките хора отдолу, хората в долините на живота, с безумни пламъчета в страхливите очи се питаха един другиго шепнешком и несмело:

– Защо умряха те?

А после падаше нощ, тежка нощ, пълна с мъка и горест, страшна, недедома нощ, и кога хората в долините заспиваха, скътани в своето малко щастие, вихърът слизаше от върховете, раздипляше над спящите своята кървава лента и шъпнеше заплашително и остро:

– Те умряха за вас!

* * *

В струмния друм на бранта те трябваше да се борят с врагове и свои. Защото чужда кръв се смесила в жилите на старите братя, смесила се бе в кръвта на силните.

И те ги срещаха като потисници, дошли да обсебят чужда страна, да покорят чужд народ. Защото старата кръв бе млъкнала и те вадеха нож срещу свои братя.

А бранниците вървяха на смърт за свои и за чужди.

Те бързаха към своята голгота, дето снежни чуки се смееха, озарени от кръвта на залязващото слънце: там трябваше да залезе голямата душа, разпиляна за другите.

Към своя заник летеше всеки – към заника на един голям живот.

А презнощ над тях се смееше ширно безлунно небе, по което пълзяха бели мъгли – мокри и студени.

А край тях бляскаха звънтящи мечове, светли копия съскаха – равномерно и бързо, като стан, на който се тъче човешката участ.

И призори там, под боровете, дето бе текла най-благородната кръв – кръвта на смелите, – цъфтяха едри алени цветя, светли като зорница и благоуханни като молитва на дете.

Те цъфтяха над гроба на безсмъртните.

* * *

Николай Райнов - „Видения из древна България“: Цар Аспарух

Като зеница на огромно око светеше слънцето, спряло взор над пустинята на човешката скръб. Нямаше трева по безкрайното поле: само бодили растяха там. Дърветата се гърчеха като жили на болен човек. А над тях, по горещото небе, се тъчеше змиевидна лъчиста коприна и ставаше тежко и задушно. И над прашния друм се дигаха жълти кълба, а в тях потъваха образите на коне и бранниците.

Дълго бе траяла бранта и по това скръбно поле се връщаха от победа бранниците на цар Аспаруха. Те се връщаха морни. И по лицата им не грееше победна радост, и в очите им се не ломеше весело тържество. Те вървяха замислени, сякаш се връщаха от погребение.

И стар войвода по име Властимир разклати броня от медни пулове, разтърси десница, па каза угрижено на цар Аспаруха:

– За кого веяхме знамена, царю: за кого се бихме и ляхме кръв? И кой вървя след нас? На хиляди един от тези племена, чиято вяра ни е чужда! Дори езика им едва разбираме!… Та що сторихме накрай? Сякаш бяхме дошли да ги грабим и убиваме, така ни изглеждаха навред: под череп ни изглеждаха… Защо бе то? Та на грабеж и на людокос ли бяхме тръгнали?… Всуе ги жреци увличаха с реч на мъдрост; те служат на бог, разпънат на кръст – а някои знаят само Перуна и Морана! Та и вярата ни една ли е? Те не знаят нашите богове, тези чужденци! А мислехме, при кръвни братя тръгваме, за братя подехме бран и бяхме готови да погинем. Лъжа! Лъжа! Нима брат брата не познава!

А жрецът Кардам рече:

– Неправо мълвиш, Властимире! Та що? Времена ни делят от тях, а преданията на друго време и мълвата на чужди племена са обсебили душата на нашия разпръснат народ и ето че ги не познаваме, а и те не познават нас! Ех, лесно ли е разсеяно племе да сплъстяваш? Ала ще дойде ново време, кръвта ще заговори! Казвам ви аз, помнете, кръвта ще заговори!… Търпете само, войводи!

А войводите чакаха да чуят що ще каже царят.

Тогава цар Аспарух сбърчи вежди, замисли се, па промълви бавно:
– Правда говориш. Още стар Кубрат бе завещал: да се не разсейва племето! Ала не стана. Те се пръснаха вредом, приеха разни вери, забравиха родна реч, повярваха в спасители, разпънати на дърво, не помнеха дори отде са дошли. И ето: ние сме им чужди… Тугин е Аспарух за тях, ала за мене те са родни братя: не всуе водих бран след бран за тях!… Едно ще ви река: не се гневете, вожди! Мой стар грях е това: днес кая се за него… Те ме викаха отдалек; викаха ме, без да ме знаят, викаха един свой смелец да ги сплъти в едно. Те ме викаха на своя забравен език; душата им, кръвта им, смътният им спомен за родните степи ме викаше. И аз не ги чух! Не ги винете, вожди! Виновни ли са те?

И войводите не казаха нищо.

Те слушаха с наведени глави и само ръцете им опъваха поводите на конете.

А слънцето грееше, жестоко, едро и разтопено. И по ширното скръбно поле дърветата изпъваха нагоре сухи, премалнели клони. И конниците вървяха, и безчетните пълчища на Аспаруха покриваха дългата прашна лента на задушния друм.

Дрънчеха щитове и броня, разклащаха се копия, насочени нагоре, стъпваха тежко коне, покрити с мед и желязо.

А пред тях се протягаше безкраен прашен друм и високи чужди планини деляха бранниците от огнищата на техните хижи.

* * *

Николай Райнов - „Видения из древна България“: Цар Аспарух

И кога вечерта пълчищата проснаха стан в подножието на планините, войводите се сбраха в шатъра на своя цар.

И тогава жрецът Кардам каза:

– Ти рече днес права реч, царю. Но аз ще запитам пак: за кого се бихме? За свои ли се бихме или за тугини? Не ги познах, царю, наши ли бяха… А помня, че са били наши: тъй ни е казвано. Ала кога се бихме, аз ги не познах: ни вярата им беше наша, ни езикът им, ни сърцето им. Та не знам ли колко злоба им пърлеше устните, кога ги зовях на обща бран: не знам ли? И кой от тях дойде? На сто – един! И той дойде, да си пази нивите!

А цар Аспарух го изгледа, па рече:

– Чужда им е вярата. И чужд им е езикът: не го ли казах сам? Без бог и без език човек не може да живее. И те избраха Морана, Перуна и Разпънатия. И повлякоха се подир чужда реч. Забравиха език и вяра. Но чудно ли ви се вижда, войводи? Кардам белокосият се гневи, че отслабнали забравените наши братя, та не вървят след нас на бран… Не може! Много племена срещна моят меч и моята десница, но всяко племе имаше на що да служи и с що да си мери силите: вяра и бог сложи всяко племе над себе си, за да разбира родна орис и да върви нагоре. А онези, които ни срещнаха като чужденци, не знаеха след кое ги викаме да вървят, защото не помнеха нищо наше. Та що е бог, вяра, път нагоре? Човек самин си твори бог и вяра, и път нагоре! И силом води след себе си другите. А нямаше що да сложи над себе си моят разсеян народ: нямаше бог и вяра за него, нямаше родина. Като руда пръснат по земята, над него тежеха сипеи, планини и скалисти хълмове: под тях той плачеше и ние късно чухме този стон. Ние сме виновни, вождове, ние! Като скъпа руда погребан между чужди, той чакаше ръка и слънце, за да блесне в златен излитък, в озарен от слънце истукан. И дойде ден. Та чудно ли е, че те не ни познаха? Подвиг трябваше да видят и те го видяха. А време ще дойде и свой подвиг ще го назоват: не ги кълнете войводи, не ги кълнете!

* * *

… И в ранното утро, кога по веление на боговете царица Ахинора бе пренесена в жъртва за онзи народ, що бе мечта и дело на Аспаруха, царят изпусна своя щит, защото мъка сгърчи десницата му.

И щом пламъците погълнаха младата снага на царицата, той извърна глава, за да не гледа.

Ала погледът му падна върху коленичилия народ и той видя онези, на които бе дал бранници и съпруга в жъртва, паднали ничком пред светостта на подвига, покорни, плахи, като широко затихнало море.

* * *

… И слънцето озари коленичилия народ, както озарява златен истукан, излеян пред олтара на една нова вяра.

Споделете публикацията

Google1

За Сътрудници

В този раздел са поместени интересни преводни или авторски материали, писани или намерени от сътрудници и читатели на „От Извора“. Вие също можете да направите своя принос, като изпратите предложение за авторска публикация или собствен превод на is@otizvora.com.

Всички публикации

2 коментара за "Николай Райнов – „Видения из древна България“: Цар Аспарух"

  1. Koнстантинъ Биковъ  26.05.2014 г. | 16:48 ч.

    Забележителен е нашият Николай Райнов. Аз си го харесвам.

  2. Митко Червеняков  21.04.2016 г. | 10:30 ч.

    В подтекста на езотириния му изказ е скрита самата Истина!

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.