Николай Райнов — „Макове“

Изтече дългата черна нощ.

Изнизаха се морите и чемерните сънни видения, повтарящи мъката, глада, болките, униженията и плача на хиляди минали дни.

Съмна се.

От земята, още кървава и вонеща на барут, се въззеха към предизгревното небе големи кринове, пълни със сълзи – благоухайни цветя, милиони сребърни чаши с прозрачна напитка – напитка не за пиене: горчива и солена.

И като стигнаха до небесния свод, изведнъж заблестяха алмазно, сякаш всред всеки цвят бе пламнало сребристо слънце.

Тия милиони блясъци звучеха като тайнствена песен на страдащи гърла:

– Помогни! Закрили! Благослови! Обедини! Присъди! Украси! Просвети!

Песента се не молеше, а – искаше.

Тя трептеше като стрела, а се не извиваше като наведен гръбнак.

И тогава се яви огромен образ на небето – високо над сребърните кринове, идещ от безпределността, изпълващ цялото пространство, дето трептеше все по-надалеко многогърлата песен.

Мъж с тяло от светлина, изпълнен с трепетна сила, прибра в своите жили всички звукове на тая песен – и тя потече като алмазна кръв низ Неговата божествена снага.

Спокойното чело, още набраздено с рубини от бодливия венец, изплетен от първосвещеници и царе, се наведе над земята.

Черните дълбоки очи – спокойни пламъци на обич – погледнаха людете и се кротко усмихнаха.

Белите нозе, още непрободени от клинове, изковани ръбесто от търгуващи в храма, стъпиха на черната почва, разорана от гранати, напоена с човешка кръв, засадена с бодили на омраза, с татули на лъжа, с изтравничета на грабеж и с гърмотръни на изтезание.

Чистите ръце, още неразпрани от гвоздеи, приготвени щедро от законници и фарисеи, се разпериха като мощни криле над пеещите и ги благословиха.

И тогава от широката гръд, където още не бе се впило копието на наемника воин, с блясък на светкавица се изтръгна сърцето на обичта – съскаща спирална искра, която стана звезда, а сетне – слънце и засия в пространството с чиста синя светлина.

Това сияние звучеше с песен, каквато никой не бе чувал.

Земната песен престана.

Криновете издигнаха още по-високо своите чаши, пълни с напитки на страдание, както дете се издига на пръсти, за да целуне икона.

И мигом синият пламък на изгрялото слънце изсуши до капка сълзите.

Цветята наведоха своите венчета, но те бяха преобразени.

Всеки цвят бе пълен с огън и този огън пееше.

Като пурпурни макове бяха тия цветя.

Земята се оживи.

Боси деца се разтичаха да продават вестници. Окъсани девойки нахлуха във фабриките. Невръстни момчета се изправиха над наковалните – с тежки чукове в ръце. Старци впрегнаха гладни волове в оралата. Вдовици поведоха воловете.

Не, тоя ден не приличаше на другите дни.

В очите на всекиго светеше бистрият пурпурен пламък на маково венче.

В тоя поглед не блестяха сълзи, а сияеше уверено воля към нов свят и щастие на творящи ръце.

Николай Райнов — „Макове“

Споделете публикацията

Google1

За Сътрудници

В този раздел са поместени интересни преводни или авторски материали, писани или намерени от сътрудници и читатели на „От Извора“. Вие също можете да направите своя принос, като изпратите предложение за авторска публикация или собствен превод на is@otizvora.com.

Всички публикации

Коментарите са заключени.