Николай Райнов — „Нирвана“

Нека почнем да живеем честито ние,
които нямаме нищо. Нека почнем
да се храним с радост и да пием
блаженство, както правят Боговете.
Сута-Нипата

Когато събраните запитаха Буда за пътя към блаженството, той им каза:

– Оставете лутането по бляскавите талази на Самсара, мои заблудени братя! Човек е подобен на сляпа камила, която не може да върви без водач. Мамят го блясъци, звуци на вина, звънтеж на медни кръгове. Тегли го Самсара в златната си мрежа. Погледне ли морето на Едното и се вгледа в него, той казва: „Аз съм“, вместо да каже: „То е“.  Дори когато стане съзерцател и си повтаря: „Аз съм Онова“; дори когато смята да раздава себе си за другите, опивайки се от това себераздаване; дори когато си мисли, че е постигнал вси тайни, той се още люшка в талазите на Самсара: и тогава у него крета сляпата камила, която не може без водач. Де е пътят, що води извън тия джунгли, мои заблудени братя? Ето пътя: когато измамата се разбие в сърцето, тя се разбива и пред очите. Мрежата на Самсара е мрежа от страсти. Нейни брънки са желанията. Оловни топчета са привързаностите. Додето съзерцателят казва: „мое“, той лъже и света, и себе си. Додето дума: „виждам“, мами и людете, и душата си. Додето мълви: „Съм“, покорно повтаря звуците на Самсара. А отреже ли от себе си свилената връв, що го стяга о голямата измама на самостта, той заживява без грях, без привързаност, без похот. Нищо не е трайно: всичко е лъжа и скръб. Трайност и блаженство не се намират по пътя, където върви сляпата камила: те се намират само в Нирвана.

Още дълго говори блаженият Джина (което ще рече Победителят). Между събраните бе и постникът Нагасена, слязъл от планината, за да напълни паничката си с ориз. Но всички слушаха словото за Нирвана. Никой не погледна просещия отшелник и той си отиде с празна паничка.

На път за планината Нагасена се размисли за онова, що бе чул от Шакия Муни, когото слушаше първица.

И той си рече (в дългата самота бе свикнал да размисля на висок глас):

– Наистина, тоя ден не напълних своята паничка с ориз и днес ще гладувам, но затова пък душата ми се нахрани с мъдрост. Върховно озарение личеше в думите на тоя постник, когото зоват Победител на Самсара. Радостно ми е на сърцето. Людете ме не видяха, че протягам ръка за милостиня, защото тъкмо тогава душите им събираха милостиня. Да, те сториха добре, че ме не видяха…

И като се уплаши да не би вдън душата му да кипне недоволство, че са го оставили тоя път гладен, Нагасена се спря в котловината, наведе глава и погледна в себе си. Душата му бе тиха и кротка. Нищо не беше накърнило светото величие на чутите и запомнени думи.

Като се усети примирен с всичко живо, постникът се извърна бавно към четирите краища на света и промълви с молитвен шъпот:

– Ом! Мир на всичко живо! Блаженство на всичко живо! Пробуда на всичко живо! Единение на вси същества!

А сетне пое стръмната песъклива пътека, що лъкатушеше между едри бодливи кактуси, дребни жълти цветя и напукани сиви канари.

Когато измина половината от своя път, Нагасена усети страшен глад. Три деня не беше ял той, но вълнението що пробуди в душата му словото на Татагата, бе укротило алканието на плътта. Ала колкото и покорна да бе станала тая плът, тя искаше да живее. Нагасена усети, че му премалнява от глад. Той се отби от пътя, сви нозе и седна.

Пред очите му почна да трепти планината, да играе пътеката, да пламти небето. Всичко наоколо стана невеществено, прозрачно, искрящо.

Светът запотъва в някаква лъчезарна бездна.

По пътя се показа мъж в черни дрехи. Приличаше на браман. („Навярно отива в храма на планината“ – си каза на ума Нагасена.) Движенията на брамана бяха мудни и тържествени, лицето му – здраво и със светъл цвят, а снагата му – стройна, изправена и горда.

Той стигна до Нагасена и спря стъпки. („Види се, иска да каже нещо“ – си каза на ума отшелникът.) Нагасена стана, защото пред него стоеше браман.

Мъжът с черни дрехи рече:

– Ти днес остана гладен, брате мой. Ела в планината; при мене: там ще бъдеш сит!

Нагасена тръгна с него, но душата му бе плаха и той не смееше да го запита кой е и откъде иде. В облика на брамана имаше нещо достойно за почит, но в гордия му (едва ли не надменен) вървеж и в тежките му покровителствени думи Нагасена усети друго нещо, което се не нрави яко на отшелниците. Но плътта го тласкаше, току-речи, насила подир непознатия: постникът усещаше, че слабее все повече и повече; той се боеше, че скоро ще падне изнурен, и се гневеше на себе си, че още не може да покори снагата си напълно.

Когато стигнаха до първите кедри, с които се начеваше гората, браминът видя, че другарят му едва-едва крета.

– Седни – рече му той, – та си почини! Ти днес дълго слуша за Нирвана, но никой от слушателите и следовниците на Готама Буда не се сети, че край него има отшелник, който премалнява от глад. Всеки търсеше спасението си, затова никой не се помъчи да се спаси от властта на изгладнялата снага. Да, брате мой, силно е животното у човека: и силно е, и яко, па и жестоко… Щом се ободриш, ще те заведа в храма да се нахраниш. Наистина, не мога ти обеща Нирвана – аз не раздавам Нирвани, – но всичко, което иска твоят глад, ще намериш в изобилие.

На отшелника не стана приятно от тия думи. Защо браминът не говори дружелюбно за проповедника, когото всички тачат?

Той му възрази кротко, както бе свикнал да възразява всекиму, с когото не може да се съгласи:

– Не вярвам синът на Брама да иска да урони величието на оногова, когото зоват Татагата. Вярно е, че плътта ми днес остана гладна, но душата ми се нахрани. В думите на тоя постник намерих голяма поука. Той мълвеше не като книжник, а като озарен.

Браманът се позапря. Той посочи надолу, дето се гушеше селото в скалистите пазви, край свещената река, и рече размерно и спокойно:

– И ония там мислят като тебе.

Па като се опря о жезъла си, продължи:

– Не става дума за Шакия Муни, а за тия около него, които го слушаха. Толкова люде се бяха сбрали днес да слушат слово за милосърдие и за пътища към Нирвана, а ни едному не дойде наум за най-дребното милосърдие и за първия дълг на човека: да нахрани своя гладен брат. Може би ти видя как учениците на тоя проповедник (без негово знание, вярвам) шътаха между народа и пълнеха неговата паница и своите с отбран ориз, а към твоята никой не погледна. Между толкова люде, някои от които минават за ясновидци и душевидци, се не намери никой да издигне глас и да рече: „Братя! Гладен има среди нас. Един отшелник вече три деня не е хапнал зърно ориз. Пригледайте го!…“

Нагасена се смути, като чу тия думи.

Той не рече нищо. Само си наведе главата отново и почака да се избистри душата му. Но тревогата защити великия светец и неговите ученици. А пред него стоеше браманът – висок, властен (може би справедлив) – и му не даваше да се опомни. Стиснат в черните облаци на тежка мисъл, постникът се преви одве от страдание.

Когато мъжът с черни дрехи го подкани да отидат в храма, Нагасена тръсна рамене, сякаш се насили да хвърли невидимото бреме, но не можа. Той чувствуваше, че трябва да каже нещо, за да не постъпи като роб, недостоен за отшелие.

И той рече:

– Чул съм, че най-страшна е Карма на клеветата. Клеветникът се ражда в другия живот и ням, и лишен от разум, защото е сгрешил с език и помисъл. Така съм слушал да говорят по-мъдри от нас.

Браманът го съжали с поглед и каза:

– Всеки си тъче ориста с вътъка и основата, що си е насновал. Да знаеше кой стои пред тебе, мигар би говорил тъй? „Моят път не е с тебе“ – искаш да кажеш, нали? „Не желая да ме нахранва клеветник, за да не споделя неговата бъдна участ.“ Това ли си мислеше, когато каза тия думи? Остани тогава тук, накрай гората, и се бори със своя глад! Аз трябваше да ти дам каквото мога, но дава ли се на стисната ръка? Ти ми предрече зловеща участ, без да премислиш дали съм я заслужил. Това ли научи днес от словото на Учителя? Ти дори размъти светлата кротост, която живееше доскоро в душата ти, за да защитиш Едного, Когото не познаваш, и да похулиш другиго, когото виждаш първица.

Като чу тия думи, Нагасена се опомни.

В душата му се роди мъка и голямо страдание. Той се вгледа в лицето на брамана и разбра, че го е дълбоко наскърбил.

Тогава му рече със сълзи на очи:

– Нека ми прости синът на Брама: аз го оскърбих и с това се показах недостоен за добрината, която желаеше да ми направи. Слаб съм в различаване, слаб – в прозрение, слаб – в пътищата, що водят от душа до душа. Ето: когато те оскърбих, аз забравих, че сме едно с тебе. Изумих, че като говоря против клеветата, негли самин клеветя. Изпуснах от очи, че твоите страдания ще легнат и върху мене, защото и ти, и аз, и Татагата – сме едно.

И той добави със слаб глас (защото бе съвсем изнурен от страданието):

– О, защо не дойде Татагата да ми каже, че устата ми изрича лъжа, за да защитят истината?

Като рече това, черната сянка се махна пред очите му.

Бремето падна от душата му.

Той отвори просветлени очи.

Било ли е всичко това?

Къде е строгият браман?

Не вървеше ли той с него към храма на планината?

Нагасена седеше пред своята пещера, а пред него стоеше Готама Буда, Учителят на Карма и Нирвана, когото народът наричаше Татагата.

В дълбоките светли очи на Господа грееше небесна усмивка. Над него се издигаше лазурен храм от многоцветни лъчи, създаден от съзерцание и молитви. А в сиянието на лъчезарния му облик се топяха тежките очертания на планината, сякаш цялата земя е пренесена на небето.

Готама Буда протегна ръка към изнурения отшелник.

Нагасена видя в ръката на Господа своята паничка пълна с ориз.

Николай Райнов — „Нирвана“

Споделете публикацията

Google1

За Сътрудници

В този раздел са поместени интересни преводни или авторски материали, писани или намерени от сътрудници и читатели на „От Извора“. Вие също можете да направите своя принос, като изпратите предложение за авторска публикация или собствен превод на is@otizvora.com.

Всички публикации

Коментарите са заключени.