Николай Райнов — „Карма“

Когато Готама Буда тръгна на проповед, той стигна и страната Магада. В престолния град на тая страна – града Раджагриха, живееше цар Бимбисара, който обичаше своя народ.

По царьова повеля Татагата биде посрещнат с тръбни звукове и голямо шествие излезе вън от столнината да го причака. Дванадесет слона с позлатени зъби бяха изведени – като дар на оногова, който бе извел мнозина на спасителната пътека и първица идваше да поучава в Раджагриха. Цар Бимбисара се бе зарадвал, че между толкова столнини – Готама Буда е избрал неговата. Освен тоя дар царят бе обрекъл на Учителя голямата бамбукова гора Велувана, през която протичат пет потока и в която има толкова пещери, колкото ученици вървяха след Буда.

Но когато Озареният влезе в града, той накара тръбачите да млъкнат, отпрати слоновете назад в двореца и каза на царя, че не само той – Татагата, – но и никой от неговите ученици не ще приеме друг дар освен къс хляб или шепа ориз, колкото може де се побере в просяшката паничка.

Натъжи се цар Бимбисара, като чу това.

– О, Дармараджа! – каза той. – Приеми в дар поне гората Велувана; тя не е кой знае колко голяма: не може дори да се смята за имот. Но все пак ти ще можеш спокойно да поучаваш там народа и да живееш с учениците си: никой не ще те тревожи в гората и птица няма да прекъсна съзерцанието ти.

Шакия Муни му отговори тъй:

– Царю Бимбисара, брате мой. В гората Велувана мога да живея, мога и да поучавам там. И отшелници могат да живеят, макар и да не са следовници на учението, що проповядвам. Но и тогава Буда не ще нарече гората своя, защото цяла земя е Божия и отшелник не бива да назовава свой дори и оня къс земя, на който стои. Ти си цар. За царете може да има друг закон. Но за отшелниците законът е един: нестежание.

След това Блаженият отиде в гората Велувана (която наричат още Гора на Бамбуците) и начена да проповядва на цар, придворни, брамани и народ учението за справедливост и възмездие, назовано в свещените книги Закон за Карма.

Неговото слово бе толкова живо, че не само вси люде от града и окрайнините, ами и вси добри и зли духове – деви, асури, прети и бути – се стекоха да го слушат.

Николай Райнов — „Карма“

Когато Шакия Муни свърши своето слово, той каза по обичая си късо изречение, за да сбере в него всичко издумано.

– Щото си посял, това ще пожънеш – измълви той. – Ти си в твоя живот облик на онова, що си вършил, говорил, желал и мислил в миналия.

Тъй завърши той.

Народът почна да се разотива, а край Господа се стълпиха учениците му – да го разпитват. Между тях се провря един от най-старите отшелници в оная страна – белокосият Бодабикшу, приближи се до мъдреца и му пришепна, че цар Бимбисара желае да го запита нещо насаме.

След като Татагата свърши своята беседа с учениците – на брой седемдесет души, – той се отдели от събраните и отиде при царя.

Бимбисара чакаше Просветления в тихата палмова градина, зад чертозите на двореца, дето мълчанието се чупеше само от пръсъка на висок водоскок, а сянката се разбиваше от многоцветните крила на светозарни пеперуди.

Там бе седнал Бимбисара – самин, без роб или царедворец, замислен и посърнал от грижа, навел хубавата си глава. Когато Буда влезе в градината, царят падна ничком пред него, целуна пясъка, по който бяха минали сандалите му, и като се възправи, рече:

– Господи, позволи и на мене, недостоен цар, да вляза в пътеката.

А Шакия Муни му каза:

– Не е моя светата осморна пътека, царю Бимбисара. Тя е път Божи и никому не може да се възбрани да встъпи в нея. Колкото повече люде тръгнат по пътеката, толкова по-малко зло и страдание ще има по света. Радвам се, че желаеш.

И той седна до него.

А после рече още:

– Знай едно: цар и роб са братя по пътя на спасението. Който остави всичко свое и нарече себе си „чужд“, него ще приемат ония свети Мъже, Които са Пазители на Таинствата. Царю Бимбисара, разкажи на своя брат що ти мъчи душата.

Тогава царят на Магада начена с муден глас:

– Грях ще ти изповядам, Господи. Мъж на години съм, връстни синове и дъщери съм отхранил, слабост начена да посещава мишците ми, а пък похот ме разтърсва от време на време. Явява ми се насъне и наяве млада мома с невидена хубост, кръвна и палава, с поглед като светкавица. Насъне ме блазни ту към небесна мома, родена от облак или от морски талаз, като русалка ме блазни, ту като земна девойка, която ми се явява всред непозната гора. А наяве ми се привижда където и да отида. Нейният дух облича плътта на моите най-гиздави робини, на свирачките и танцувачките, дори и на младите ми сродници. Късам се, Учителю, от безсилен гняв към самия себе си, махам бясно с ръце дано махна образа, бягам в най-потулени места – дано ме остави, но той все ме гони; неотлъчен от мене, все мой, сякаш от мене роден, заседнал в душата ми, врат на моята помисъл и воля. Нито светите химни към боговете, записани във Ведите, можаха да ме отърват, нито дългите размисли върху чистите слова на Упанишадите смогнаха да ме избавят. И мантри четох, Господи, и жъртви принасях на боговете очистители, и сома възливах при изгрев пред истуканите на вси богове и богини: не ми олекна… И ето, като се мъчех и страдах денонощно, чух веднъж, че Просветленият, когото чака цял свят, е напуснал дървото Боди и е тръгнал да проповядва истините, що му е открил Върховният. Зарадвах се много и пратих посланици да ти напомнят за нашата земя – да не би да ни отминеш и да отидеш другаде. А днес, като чух колко мъдро говориш за Карма, разбрах, че виждаш издъно людските души и знаеш да лекуваш духовни недъзи. Никой друг не може да ми помогне.

Готама Буда и цар Бимбисара

Благословеният погледа за малко водоскока, чиито струи пръскаха алмазни блясъци, поклати глава, сякаш отговаря на себе си, па каза:

– Царю Бимбисара, виждам злочестината ти. Нали чу днес учението за Карма? Всичко, що теглим през живота си, е последица от минали деяния, пожелби, думи или помисли. Който е раздавал милостиня или е давал на другите, без да дири възмездие, ще се роди богат. Който е крал или убивал, ще се роди безрък, за да се научи, че ръцете се дават човеку не за да се лени или да върши зло, а да работи и да прави добро. Който е лъгал, ще се роди ням. Но това е не наказание от Брама, Вишну или Шива, а вериги, които човек сам си кове. Човек самин себе си наказва, за да се научи да не повтаря миналите грешки. Така е. Досещаш ли се, царю Бимбисара, откъде идва у тебе тоя съблазнителен образ, за който ми приказваше? Ти си го някога създал и днес той те гони. Помниш ли кога си го създал?

– Нищо си не спомням – отговори царят.

Тогава Шакия Муни каза:

– Преди хиляди години ти живееше в Червената земя. Там беше жрец на малко племе. Тогава се водеха дълги войни между две царства – царството на Бялата корона и царството на Черната корона. Царете, жреците и пълководците и на двете царства бяха магесници, но едните правеха добро, а другите – зло. Ти помагаше със своето племе на добрите магесници, които бранеха царството на Бялата корона. За зло на людете и за своя облага, вашите врагове си служеха с потайните дири на небе и земя и с духовете на стихиите. Три пъти нападаха те Града със Златни врата, който бе столнина на Бялата корона. Те искаха да го превземат и да избият магиите на доброто и чистотата. Три пъти бидоха отблъснати те и се върнаха с големи загуби. На четвъртия път те решиха да употребят най-страшната сила, що живее в недрата на естеството: оная сила, с която Шива твори и разрушава, нея решиха да употребят те. Белите маги узнаха за това, но не склониха да се бранят със същата сила: те знаеха какви грозни нещастия чакат оногова, който дръзне да употреби тая сила за щит над себе си или за стрела срещу другиго. Вещерите от царството на Черната корона сбраха потоци от тая сила, изляха ги върху Града със Златни врата и го разрушиха. Някои от добрите маги смогнаха овреме да избягат по подземни проходи. Други паднаха мъртви. Трети бидоха пленени. Между тия пленници бе и ти, царю Бимбисара. Ти биде отведен в чуждата столнина – Града със Сто пещери. Там ти се промени, царю Бимбисара. Черните маги те съблазниха. Ти почна да честиш на техните бесовски сборища, дето вещерите извикваха с пъклени заклевания призраци на женска хубост, обличаха ги в плът и насищаха с тях своята похот. И ти, царю Бимбисара, извика призрак: ти извика духа на богиня Лакшми, закрилница на обичта. Богинята се разгневи на тебе и ти не прати своя образ; вместо него бесовете ти пратиха призрака на хубава разпътница и ти помисли, че е богиня Лакшми. Ти бе на крачка от греха, царю Бимбисара. Да не беше помощта на едного от Великите посветени, ти щеше да погинеш ведно с черните, на които бе станал другар. За тебе се застъпи пред гнева на богинята Белият властител на Смелостта и Подвига, който бе царувал в Града със Златни врата. Той ти помогна да се опомниш овреме и ти прокле часа, когато си влязъл първица в бесовското сборище. После Брама наказа с потоп черните маги и цялата Червена земя потъна в океана. Ти бе между ония, които се спасиха навръх една висока планина, далеч от столнината на черното царство. Тъй сгреши ти, царю Бимбисара, и сега изкупваш греха си. Поради това, че тогава употреби дарбите си, за да се поругаеш с образа на една богиня, ти се роди сега лишен от какви-годе потайни сили. Ти не можеш да си спомниш дори онова, що си преживял отвъд тоя живот. Но тъй като заслугите ти пред защитниците на Бялата корона са големи, Посветените ти помогнаха да се защитиш от всяка нечист, която те налиташе изневиделица. В оня далечен живот, царю Бимбисара, ти не омърси плътта си в сливане с въплътения призрак, ала душата си омърси, като го пожела и извика. И ето същият призрак те още гони. Но не бой се, царю! Той е прост образ на твоята лична помисъл. Винаги, когато те нападне, срещни го с тия думи: „Махни се от мене, бесе, комуто самин дарих живот: аз те не желая!“ И не се отчайвай, ако на другия ден те сподири пак! Втори път го прокуди! Накрай той ще се стопи и душата ти ще си отдъхне.

Беше почнало да се свечерява.

Като тръгна към порфирните стълпове, що извеждаха от градината, Шакия Муни добави:

– Човек става с време това, за което мисли. Начени да мислиш за Бога, и твоята помисъл ще роди ангели: те ще разкъсат вси бесове, които влачиш от миналото си. Не бой се, царю Бимбисара: Бог е в тебе!

И когато стъпките на Татагата окънтяха вече отвън стълповете, а жълтата му власеница се изгуби в сянката на сводовете, царят на Раджагриха стана и погледна пред себе си.

Там, откъдето бе минал Готама Буда, по пътеката, бяха коленичили един до друг ангели, които изпращаха с поглед отминалия Спасител.

 

Споделете публикацията

Google1

За Сътрудници

В този раздел са поместени интересни преводни или авторски материали, писани или намерени от сътрудници и читатели на „От Извора“. Вие също можете да направите своя принос, като изпратите предложение за авторска публикация или собствен превод на is@otizvora.com.

Всички публикации

Коментарите са заключени.