Николай Райнов — „Майя“

Един ден, когато великият Готама (Татагата в образ на човек), въплътен, за да спаси света от заблуда, седеше под дървото Боди и размисляше, за пътищата на Карма, за четирите велики истини и за осморния спасителен път, до слуха му долетяха сладки звуци на вина.

Сякаш в затихналата вечер лек ветрец извиваше пръсти по невидими струни и разсипваше звънтежи като бисерни зърна, що падат по златен щит. Песента трептеше в толкова сладки преливи, че славеите наоколо млъкнаха и се вслушаха, поточето спря своя кимвален плясък, а шъпотът на листата стихна.

И небе, и земя се заслушаха в песента на невидимите пръсти.

Сам Готама прекъсна своето съзерцание и се озърна: толкова дивна беше мелодията. Той бе минал всички изпитни: душата му беше сигурна и пълна с упование.

– Навярно – каза си той – моите предходници по пътя към Нирвана ми пращат тая песен, за да ме подкрепят при сетните крачки по върлата пътека.

И великият Татагата от рода на Саките се заслуша в мълвежа на песента – дано чуе в нея съвет.

Из небесната мелодия се разнесе глас.

А ето що говореше той:

– Учителю на Дарма и проповедниче на Нирвана! Цар Судодана, твоят баща, чака на седемдесет години смъртта си. От жал по тебе косите му станаха като бяло повесмо. Очите си изплака по тебе той. Сълзи му не останаха от плач по оногова, който тръгна да си спасява душата в самотни отшелия. С треперливи нозе излиза той всяка сутрин да чака сина си, който напусна и престолонаследие, и народ, за да дири утеха за своята душа. Старецът е накрая на своя живот и огнената клада скоро ще приеме костите му. Защото, наистина, от тялото му, силно и яко някога, са останали само кости. Какво ще прави скръбният народ без цар и водач? Сепни се, княже Сидарта, върни се овреме в Капилавасту, защото душата на стохиляден народ струва пред Брама повече от твоята мъничка душа! Кой те накара да избягаш от дълг и почит към народ и баща?

Като чу тия думи, Готама Буда рече в сърцето си:

– Може да е прав тоя глас, който повелява кой знае откъде. Но той мълви неща чудновати. Кой беше цар Судодана? Не ми се струва да познавам тоя човек. И за какво престолонаследие говори гласът? Не знам такова нещо… Какво може да свързва Готама със земните царе? Чудя се, наистина, що иска да каже песента…

Мъчително се видя на мъдрия да се връща към земя и земни спомени, но той направи това усилие и влезе отново във веригите на плът и на помисъл за лично. Пред погледа му се изнизаха вси дни на живота му в обратен ред, както домакинът гледа гости, които си отиват. А като стигна до деня на своето раждане, той си припомни всички минали превъплъщения на земята.

И тогава си каза:

– Има нещо право в думите на небесната песен, що чух. Премного съм се откъснал от минало и сегашно, та съм изумил. Да, наистина… едно време аз ще да съм бил княз и наследник… ще да съм бил син на цар Судодана… Тоя човек може да е още жив, но княз Сидарта умря. Тук ме не лъже паметта. Погина младият наследник на престола в Капилавасту: аз видях с очите си как той издъхваше още преди да стигне до дървото Боди. Не, тая песен не говори за мене: другиго лучи тя.

Гласът на песента бе стихнал, но когато отшелникът каза това, мелодията отново повдигна звук и ясно заговори:

– Вестителю на осморния път и победителю на страданието! За тебе, не за другиго, мълви Незнайният, и тебе, не другиго, зове в обратен път. В Капилавасту ти остави жена си Ясодара и сина си Рахула да въздишат по съпруг и баща. Като беглец напусна ти огнището си, за да търсиш заледени пътеки и върхове, по които съска студен вятър. Намери ли повече от онова, що изгуби? Ти проследи пътеките на Карма. Знаеш ли що чака мъжа, който напуска жена и дете, за да дири лично спасение? Клетата Ясодара отколе носи вдовишки дрехи, а малкият Рахула плаче по смъртта на баща си. Чия ръка ще обърше тия сълзи? Върни се в своя дом, преди чужди ръце да са склопили очите на умрелите от жал по тебе!

Тия думи пронизаха сърцето на Татагата и той бе готов да порони сълзи от разкаяние. Той погледна към оная страна на света, дето му се струваше, че е градът Капилавасту, и се приготви да тръгне веднага натам, но нечия кротка ръка го спря и той се поколеба.

– Размисли, Татагата! – му каза един глас, който идеше отдън душата му. – Размисли, преди да тръгнеш!

И Готама остана там, дето беше.

Гората мълчеше. И птичките не пееха. И оная песен, що идеше невем от небето, не се обаждаше вече.

Мъдрецът се замисли. Такова страшно мълчание не е имало за него дори и когато е първица встъпвал в Нирвана.

Най-сетне той продума скръбно:

– Да, княже Сидарта, ти едно време бе женен. Да, ти остави жена и дете, за да отидеш в пустинята. Но кой е княз Сидарта? Ти не познаваш о, Татагата, тоя човек. Той бе млад и обичаше една жена и едно дете, а сега под дървото Боди седи сивокос старец, който обича с еднаква жар вси люде и вси божии създания. Мигар за Буда говори тоя глас?

Мълчанието все още стоеше настръхнало наоколо и гората не смееше да трепне.

– Знам – продължи мудно Просветленият, – знам: едно време Татагата бе тигър, а Ясодара – тигрица. Сетне той бе водолаз, който живееше от лов на бисери, а тя – негова съпруга. Най-сетне, той бе княз Сидарта, а тя – Ясодара, жена на престолонаследника. Но ето, че Сидарта стана Буда и над него трепти Звездата на божествения Пратеник, а Ясодара седи в двореца и чака изчезналия княз. Нима Буда чака тя? Не. Тя чака княза, който е починал. Татагата носи жълта власеница, главата му е обръсната, раменете – голи: той носи дървени сандали и просяшка паничка. А княз Сидарта бе облечен в злато и накичен с алмази. Тя не би познала този отшелник без име, когото не познава вече никой. Ясодара е пъстропера птица, която търси родовито дърво – да кълве зърната му. А Татагата е камък, макар и скъпоценен.

И Просветленият седна отново под дървото Боди и си склопи очите, защото беше много уморен.

Тогава се чу далечен и закъснял отйек от небесната мелодия, но и той затихна, както затихва вятър, отлетял вдън гората.

А светлият отшелник усети на рамото си отново кротката ръка, която бе усещал много пъти преди това, и в сърцето му заговори друг глас (оня, който го бе спрял да не отива в Капилавасту). Но той не знаеше дали е гласът на собствения му дух, или е гласът на Брама.

И тъй замълви тоя глас:

– О, Татагата, носителю на мъдростта, светилниче на спасението, пратениче на обичта! Майя говореше това, което те смути. Знаеш ли коя е Майя?

А Готама Буда отговори:

– О, Господи! Мигар не знам коя е Майя? Та нали Майя е моя майка?

Но гласът рече:

– Преди време Майя бе наистина твоя майка. Да, Майя бе майка на тигъра и на бисероловеца, и на княз Сидарта, но Майя не е майка на Татагата: негова майка е Нирвана.

Божият глас затихна, както бе затихнал преди това гласът на Великата измама.

Гората се разтревожи. Заваля силен дъжд, сякаш за да смути ведрата размисъл на отшелника. Птиците се изпокриха. Само една песен се чуваше – скръбният барабан, който биеше по вси листа, по вси дънери, по вси пътеки.

Но Буда го не чу. Отвън бе мрачно – в притъмнялата гора, където се тъчеше сивото мокро було. Но в душата на отшелника изведнъж лумна ослепителна светлина – и той видя света, както не бе го виждал дотогава.

И рече той на себе си и на цялата вселена, заключена в душата му:

– Майя, Великата измама, ни раждаше, кърмеше ни и ни мореше до вчера. О, мой свете, моя земьо, която чакаш мене – твоето слънце – да изгрея, за да родиш нови билки, палми и дървеса, за да добиеш други животни и зверове, каквито няма сега, за да създадеш тела на люде, които моят дух ще оживи и насели: о, моя вселено, през нашата Велика Юга, не ще има Майя! Оная, що ме бе родила, ме роди за последен път. Посем сега не ще пее вината на Майя и златистите люспи на Вселенската змия ще се стопят, защото ще се стопи всяка измама и ще изчезне всяко страдание, родено от измамата. Защо страдаше до днес човекът? Защото се мамеше. Той летеше след радостта, а радостта е къса: подир нея иде дълга скръб. Пиеше страст, а страстта е вино, след него жаждата расте, а се не утолява. Кърмеше душата си със слава, а славата е лъжовен кърм и човек вечно гладува, ако се храни с него. Майя заседна в душата му и тъй мълвеше тя на тая душа: „Ти си цената на всяко битие.“ И той я варваше, защото му бе приятно. Той трупаше лична добродетел, лично познание, лични отлики и знаци, с които да блести пред другите. А вие, мои люде и мое племе, не ще се храните с измами. Вие ще знаете, че дъждът, що вали сега и пада на отделни капки поземи, в небето е цял облак, а и след като падне, ще стане цял поток. Само в прехода от небе към земя има капки, а горе и долу има цялост: измама е всяка мисъл за самост и отделност. И Брама, и вие, и аз, и светът – сме едно. Наш път е жъртвата, която се ражда в радост. Да се забравиш в другите: има ли по-добро от това щастие? Наша победа е денят, когато ще изчезне всяка отделност. Ето: в душата ми плаче Ясодара – не като княгиня, напусната от своя мъж, с когото е жадувала да царува, а като страдаща жена, която не знае, че и самият плач, и самата скръб, и самото страдание са измама. И Татагата плаче с нея. Ще минат години. И Ясодара ще разбере, че щастието е в полета над самостта и в разрушение на измамата. Дъждът ще престане скоро, мои люде, и тогава всеки ще види, че капките са станали поток.

Когато Буда рече това, дъждът наистина престана.

Отвъд голямата гора, пълна с постници, се изви седмоцветна зуница – като скъпоценно ветрило, с което Майя мами людските очи. Но за погледа на Татагата зуницата бе мост, що води душите от Океана на Самсара (превъплъщението) към Острова на Нирвана (блаженството) и обет на Върховния, че капките души ще станат Море.

И тогава той си каза, като се изправи със светнало лице:

– Седем цветни лъча вижда окото в тая бляскава зуница: червен, портокалов, жълт, зелен, син, морав и теменужен. А тия седем лъча са един – белият лъч. Но погледът, обсебен от Майя, вижда различие там, дето има единство. Иде ден, когато вси багри ще се стопят и вси шарки ще изчезнат. Изгрява Вечното слънце, а неговата светлина е бяла.

Зуница околовръст кръст

Споделете публикацията

Google1

За Сътрудници

В този раздел са поместени интересни преводни или авторски материали, писани или намерени от сътрудници и читатели на „От Извора“. Вие също можете да направите своя принос, като изпратите предложение за авторска публикация или собствен превод на is@otizvora.com.

Всички публикации

Коментарите са заключени.