Неиздаваното наследство на Н. Райнов: Опит за още отговори — побратими

— Татко ти – сепна се тя  пита кой е човекот до тебе?

 За Светлин ли?…  сепна се и Богомил. – Светлин ми е приятел… Ти знаеш, лельо Ванге…

Ванга обаче не даде знак, че чува думите му. Само рече:

 А отдавна ли  пита он.  Отдавна ли сте приятели двоицата?

 От много години…

 Е тогава  вика,  да вземете да си отпразнувате приятелството… Разбра ли?… Да си го отпразнувате приятелството, вика татко ти! Чуеш ли и ти, Светлине?

Така викна, че ме стресна. И по думите, и по вида й личеше, че тя излиза от транса.

Отпуснатото й време за срещата с Николай Райнов бе свършило. Всъщност беше минал по-малко от час. През него аз си мълчах. Гледах останалите. И Людмила мълчеше, наклонила леко глава. (Откъс от разказа на Светлин Русев, публикуван в книгата „Случаят Ванга“ на Н. Стоянов)

 

Ако отново се завърнем към темата за неиздаваното литературно наследство на великия писател Николай Райнов, ще намерим една полу-открехната врата, зад която сякаш се крият неизмеримо повече въпроси, отколкото отговори. Твърде е възможно да има множество сериозни причини, поради които желанието ни да научим цялата истина за съдбата на книгите да остане в някаква степен неудовлетворено. Тази тема все още е гореща пресечна точка между жив и днес свидетел на визираните събития, и някои свидни на много хора лица, отпътували по различно време към Отвъдното.

Богомил Райнов през 1950-те години

Богомил Райнов през 1950-те

Доколкото е възможно и оправдано, ще се опитаме да направим още една хипотетична възстановка на част от събитията, протекли по време на мистичната среща между починалия писател (Н. Райнов) и неговия син (Б. Райнов), чрез посредничеството на необикновената дарба на Ванга. От разсъжденията по въпроса (в предходния материал) се стигна до логичния (и доказан) извод, че синът не е изпълнил надлежно завещанието на своя баща, защото не е предал цялото съдържание на сандъка с неиздадените книги на посоченото приживе от Н. Райнов лице (т.е. на близък на писателя приятел). Предмет на настоящия текст ще бъде загадъчната поръка на Н. Райнов, препредадена почти заповедно, чрез устата на пророчицата Ванга: „… да вземете да си отпразнувате приятелството…!“. Преди да стигнем до някакво умозаключение, какво може да означават тези думи, е редно да прелистим достъпната ни фактология (или предистория) на едно знаменателно приятелство.

В телевизионно интервю от 16.12.2009 г., по БНТ, по повод откриването на една особена изложба: „Избрани творби на Светлин Русев от колекцията на Богомил Райнов“, акад. Светлин Русев разказва за дълбоките корени на връзката между двамата: „Аз първо имах някаква мистична връзка, ако може (така) да се каже, с Николай Райнов, когото не бях виждал и не бях познавал и мисля, че много от нещата се прехвърлиха (впоследствие) към Богомил… И няколкото думи, които има в (неговата книга) „Този странен занаят“, и на които адресът е към мене, са достатъчно ясни за това, което пък той е изпитвал към мен.“

В своята книга за колекционерството, наречено от писателя „тихата лудост“ – „Този странен занаят“, Богомил Райнов е написал следното по адрес на своя приятел: „Понякога изваждам една картина, гледам я дълго и усещам, че от нея ми става добре. И най-добре ми става от картините на най-близкия приятел… И тогава си помислям, че човек не може да има толкова много любими произведения, както не може да има чак толкова много истински приятели.“

Има множество сходни черти и предразположености в характерите им, изразяващи се в общото и за двамата увлечение – те са страстни колекционери на шедьоври на изобразителното изкуство, но също така и щедри дарители на обществото. Богомил е горещ почитател и на изкуството на Св. Русев, той започва да събира цели серии с акварелни рисунки, графики и голи тела още в зората на кариерата на бъдещия академик. Също така, той изключително много е държал да открива всички изложби на художника.

От 1953 до 1960 г. Богомил Райнов е аташе по културните въпроси в посолството ни в Париж. Интересите му са разнообразни, а натрупаната ерудиция по време на престоя в Париж му позволява да издаде стойностни трудове в областта на естетиката, изкуствознанието и културологията. Многобройните му монографии и студии за художници са изключително ценни с познавателното си естество.

Днес Сливен притежава една впечатляваща сбирка от графични шедьоври на световноизвестни автори, като Гойя, Жерико, Дьолакруа, Шасерио, Домие, Гаварни, Коро, Миле, Добини, Мане, Рьонуар, Уистлър, Рафаели, Израелс, Стайнлен, Форен, Либерман, Цорн, Вламенк, Дерен, Дюфи, Марке, Фужита, Шагал, Пикасо, Мазерел, Миро, Мур и др. Творбите са събирани с обич към изкуството и с уважение към неговите талантливи създатели през 50-те години на XX век, по време на пребиваването му като културно аташе в Париж. Всичките творби са от личната колекция на Богомил Райнов, който през 1987 г. (вероятно следвайки примера на Светлин) дарява на Сливенската художествена галерия 300 произведения от 200 автора, обособени в самостоятелна експозиция „Западноевропейска графика XIX-XX век“.

Светлин Русев: „Майка и син“ветлин Русев: „Майка и син“
Светлин Русев: „Майка и син“

Три години по-рано, през 1984 г., художникът акад. Светлин Русев (който е един от най-големите колекционери на изобразително изкуство в България), дарява на родния си град Плевен 322 творби живопис и скулптура. В залите на галерията могат да се видят възрожденски щампи, съвременни български автори, както и западноевропейска графика от ХVІІІ, ХІХ и ХХ век, между които творби на Миле, Гойя, Пикасо, Шагал, Салвадор Дали, Роден, Дега, Реноар… Дарителят продължава периодично да дообогатява дарената вече колекция.

Горните факти имат единствено за цел да ни подскажат едно предпоставено от съдбата вътрешно родство, между душите на писателя и художника, което в крайна сметка се разгаря с пламъка на истинско духовно братство и води до взаимно повдигане и за двамата. Ако в този контекст облечем думите на Ванга (т.е. на Н. Райнов), ще открием, че те са директна препратка (подтик) за извършване на древния обреден обичай, известен под името побратимство или побратимяване. Същността на побратимството се състои в това, че две личности, чужди по кръв, след извършването на обреда стават помежду си духовни братя. Това е висша форма на сродяване, което става императив в техните последващи отношения и дори в отношенията на техните наследници има силата на кръвно родство.

Някога този обичай се е срещал много често по нашите земи и е играел изключително важна роля в духовния живот на народа ни. Според разбиранията на някогашните българи, побратимството трябва да е „чисто като пшеница, благо като хляба“, наричане, което ни препраща към някои от най-свещените формули, гарантиращи хармонията и правилната подреденост в космогоничен план. Изследователят на живата народна старина – етнографът Димитър Маринов, някога е пренесъл на хартия, за наше щастие, съхраненото в народната памет за побратимяването.

* * *

(Ето малка част от записките му:)

„Кога, как и при какви случаи се извършва побратимството? Побратимството, или побратимяването, се извършва при няколко случаи.При оказана помощ за благодарност.

Когато някой окаже някому помощ в нещастие, премеждие, напаст, беда или явна смърт. Така, когато някой е паднал в вода и друг се хвърга, та го избави от удавяне; когато някой се намира в пламъци и друг се хвърга, та го избавя; когато някой е притиснат от паднал бряг или от превърнати товарни кола и друг с риск на своя живот се притърчи и му помага да се избави; когато някой е нападнат от хайдуци и друг се притече и му помогне да се избави; когато животът на едного се намира в неминуема опасност, а друг се притече на помощ и го избави и в други подобни случаи – народната вяра тая оказана помощ издига в култ на кръвно родство и повелително препоръчва побратимяването.

Как се извършва в тоя случай обредът?Когато избавеният се върне у дома си и разкаже за своята напаст и за помощта на избавителя, домашните отреждат веднага деня, когато трябва да стане обредът на побратимяването, а стопанката ще земе грижи да приготви нужните за случая неща.

Трапезата е сложена и при нея всички стоят прави.Стопанката ще запали двете свещи, ще пристъпи при трапезата и ще подаде една на избавителя, комуто целува обезателно ръка, бил той стар или млад, защото в тоя случай той се счита по-голям и от кръстник, и от стари сват; после ще подаде на избавения, който, ако е по-млад от стопанката,ще й целуне ръка, ако е по-стар, тя ще му целува.

Сега със запалените свещи в ръка двамата ще отидат при иконата; ако няма икона, ще отидат при огнището и тамо, като се прегърнат, ще се целуват; тук си разменят свещите и избавеният казва на избавителя: „Правя те брат, моля те, стани ми брат!“ Другият отговаря: „Ставам ти брат, станах ти брат!“ Това се повтаря до три пъти. После това свещите ще се залепят при иконата или ако е това ставало при огнището, свещите ще се залепят едната в единия, десния кът, а другата в левия кът; в десния кът ще залепи избавителят своята свещ, а в левия – избавеният. При залепването на свещта, всеки ще каже: „Палим свещи Богу да ни пази побратимяването!“

Като запалят свещите, връщат се на трапезата. Който от двамата е по-стар, поема ръжена от стопанката с огън и темян и прекадява трапезата до три пъти. После същият ще поеме боговия хляб, ще го хванат двамата и ломят, като казват: Ломим тоя хляб на Бога да ни пази побратимяването чисто като пшеница, благо като хляба! Всичките, които са поканени и стоят прави около трапезата, казват: „Амин, дай Боже!“

Като преломят хляба на две половини, едната половина гуждат при иконата или в къта при огнището, а другата слагат на трапезата. Първата половина после, когато си тръгне избавителят за дома, дават му я ведно с гозба и бъклица вино да я отнесе дома си.

После това двамата отново се прегръщат и целуват ръка, като казва избавеният на другия: „Ти си ми брат“, тоя му отговаря „Аз съм ти брат“. После избавеният се обръща към домашните и поканените роднини и казва: „Чуйте – вие рода (роднини), дядо (ако има старец), тато, чичо, братя, бабо, майко, стрино, сестри и деца (ако е женен иима булка и деца), чуйте, брат Петко (името на избавителя) ми е брат, брат ми е и пред Бога, и пред вас!“ Това казва до три пъти. На това всички отговарят: „Чухме и приемаме го за твой и наш брат.“ После това всички поред отиват при побратима и се целуват. който е от домашните по-млад, ще му целува ръка, а който е по-стар – побратимът нему ще целува ръка.

Това свършено, обредът е извършен и побратимът е станал близък роднина на тая къща. Сега всички сядат и обядът начиня. Ако има свещеник в селото, повиквал се и той; в тоя случай той прекадявал трапезата и очитвал молитва над двамата побратимени.Както споменах по-горе, това побратимяване се счита от народната вяра за голямо родство и не позволява никакъв брак не само между побратимите (ако единият е мъж или момък, а другият е жена или мома), но и между техните деца.“

* * *

Портрет на Б. Райнов от Св. Русев

Портрет на Б. Райнов от Св. Русев

Тук отново ще се завърнем към началото на настоящия текст, който започна с цитат от разказа на очевидеца Св. Русев за мистичната среща при Ванга между баща и син Райнови. Взимайки предвид гореизложените факти, като и някои окултни такива, бихме могли да направим относително вероятна възстановка на скритата част от събитията, случили се по време на срещата. Известно е (напр. в текстовете на Антропософията), че в определени случаи мъртвите имат способността да „разглеждат“ отвътре живите хора, т.е. те могат непосредствено да ги долавят и изпитват като част от себе си, било то под формата на явни и скрити помисли или на всевъзможни душевни движения, разиграващи се пред духовните им сетива като на „сцена“.  Може би се е случило следното – допустимо е да се предположи, че великият писател силно е страдал за сина си, виждайки като на длан неговото духовно падение – безсрамно лъжейки и лъкатушейки в отговорите си пред своя баща, дълбоко затънал в мизантропия, егоистично преследвайки дребнава писателска кариера и презрени материални домогвания… Възможно е, подир тегавия разпит по изпълнението на завещанието, нещо специално да е привлякло вниманието на духа на писателя и това да е обяснението за резкия завой в разговора: „Татко ти – сепна се тя – пита кой е човекот до тебе?иде реч за Светлин Русев.

Няколко думи за художника (в контекста на познанството му с Ванга) – за разлика от огромното мнозинство нейни близки и далечни познайници, които в огромната си част сами й натрапват присъствието си (не винаги желано от самата нея – основно това са силните на деня), Ванга сама изпраща сърдечна покана към Светлин, при това много настоятелна. Художникът е бил много притеснен при перспективата за една такава среща и ако е зависило от него, тя никога не би се състояла, поради неговата скромност и донякъде плахост пред феномена. В крайна сметка пророчицата налага своя авторитет и постига своето – включва Светлин в своя най-близък кръг от неизменни духовни приятели. Ванга, известна с безпардонния си изказ и безцеремонност при общуването си с хората, винаги е проявявала специално отношение към художника, като говорила с топлота и мекота в гласа по негов адрес, което по правило водило до свеждане на глава и изчервяване от срам за Светлин (това е друга история, която също заслужава подобаващо внимание).

По време на мистичната среща бъдещият акад. Св. Русев вероятно е бил оценен по достойнство, като талант и морални качества от духа на великия писател, което в голяма степен обяснява внезапния интерес на Н. Райнов към него. Твърде е възможно писателят да е видял в тяхното приятелство сериозна предпоставка за бъдещо душеспасение на неговия блуден син и това обстоятелство да е станало причина за настояването приятелството им да се „отпразнува“, т.е. да прерасне в истинско духовно братство (по народному побратимяване). Както показва сетнешната история, художникът с име, носещо в себе си Светлината, действително успява да повлияе облагородяващо на ъглестия характер на Богомил (нека си припомним факта, че Б. Райнов е бил пословично известен като крайно прагматичен и находчив колекционер, който колекционира предимно за своя угода и наслада, и гледа на колекцията си от картини предимно като лесно ликвиден и бързо нарастващ с времето капитал). За външните погледи той сякаш изведнъж се преобразява и действително Богомил става крупен дарител и благодетел на обществото, вероятно следвайки по-ранния пример в тази посока на Светлин). За положителната роля и личен пример на художника, допринесли за преобразяването на духовния живот на писателя, както и обратното, вероятно най-близките им роднини биха могли да разкажат много…

На това място разказът за историята около мистичната среща би могъл да приключи, но ние ще го оставим с отворен край. Както народът простичко и красиво го е казал: „когато животът на едного се намира в неминуема опасност, а друг се притече на помощ и го избави и в други подобни случаи –тая оказана помощ народната вяра издига в култ на кръвно родство и повелително препоръчва побратимяването“.

Дали художникът е успял да спаси душата на своя побратим, покрита с язвите на множество дребни и едри прегрешения? Със сигурност ще се намерят хора, които да вярват, че това е точно така! Но кой би се наел да отмери с точност и да установи?

Събеседник по желание

И като за финал, нека хвърлим бегъл поглед към печалния портрет на късния Б. Райнов, запечатан в книгата „Събеседник по желание“ на К. Кеворкян:

„Изпитвах най-отчетливо страха, че вече ми липсват въпроси, когато трябваше да разговарям с този събеседник. Даже се събрахме с двама приятели – писатели, за да умуваме. Само споделихме собствените си симпатии към събеседника, нищо повече не излезе.

По време на предаването веднъж и за малко се усетих, че успях да го извадя от равновесие – когато го попитах дали скептицизмът му не би могъл да се приеме като поза…

Мислех, че това е било видяно от мнозина. Но един второкласен писател ми каза след интервюто: „Прекалява с това самобичуване!“. Понеже второкласният писател говореше сериозно, разбрах, че отдавна се е почувствал упълномощен да се грижи за интересите на литературата.

Тогава се убедих, че единственият разговор, който има смисъл – поне от гледна точка на събеседника, – е за ненаписаната книга; нито той обаче ми каза това, за да ми помогне, нито аз се сетих.

А останалото всъщност е чисто и просто една „запретена зона“ – и шансът да попаднем в нея е нищожен (защото, каква полза да се занимаваме със собственото си тщеславие, а и с колебанията си; и защо да си отреждаме ролята на герои, когато сме вече потърпевши…).

Тъй, съвсем случайно, финалът на предаването превърна едно хрумване в необичайна метафора. Понякога телевизията е способна на подобни жестове.“

Защо ли написаното в книгата за гостите на „Всяка неделя“ е разчетено като необичайна метафора от мастития водещ на предаването? Може би това съвсем не е метафора, а лично кредо и непонятна за страничния наблюдател вяра!?  „Предпочитам утешения от бъдещето…“ — дали писателят е нямал предвид, че към момента на разговора настоящето му е напълно безутешно, или може би се е надявал, че някой или нещо в бъдещето по някакъв чудодеен начин ще успее да го оправдае?

Богомил Райнов, запретена зона

На красноречивия кадър от проведеното с писателя интервю във „Всяка неделя“ е уловен профилът на един видимо силно страдащ човек, когото съвестта измъчва… Съвест, която отдавна тихо и кротко е проговорила нейде из потайните дипли на душата, но съвест, все още неукрепнала и несмела, потулена из сенките на „запретената зона“. Съвест, която единствено знае какво точно е записано в „ненаписаната книга“. А дали най-подходящото заглавие за тази никога „ненаписана книга“ не са едрите скръбни букви на РАЗКАЯНИЕТО?

Разкаянието е сигурен друм към страната на страданието, но пък в сълзите на искрено страдащия, поради своите неправди, винаги се оглежда чистия лик на Доброто! Защо и най-лошата, обилно покрита с грозни струпеи лична драма да няма своя Красив завършек? Нали Опрощението към другите всъщност е Всеопрощение към самите нас… Дано и Богомил да си е простил!

 

Епилог
(Богомил Райнов – 1993 г.)

 Бе време, крачех с множеството в строя,

но някой изръмжа: – Не крачиш в такт!

Умело взеха ловките завоя,

а аз останах някъде назад…

И гледах как, пияни от омраза,

пълчища други идат с рев и вой!

Стоях смутен, а някой ми подсказа:

– Покай се и отново влизай в строй!

Пропуснах случая да се покая,

безсилен да ругая онемях.

Загърбил ада, но далеч от рая,

останах пак на ничия земя.

Така и ще си тръгна непоучен,

и не разкаял се… Към оня край,

където моето отдавна мъртво куче

ще ме посрещне със приветлив лай.

Споделяне на публикацията

Google1

За Петър Иванов

peter@otizvora.com | Петър Иванов

Всички публикации

7 коментара за "Неиздаваното наследство на Н. Райнов: Опит за още отговори — побратими"

  1. Gergana  30.12.2012 г. | 01:13 ч.

    Дано да видиш кучето, което,
    приветливо, те кани в своя рай.
    Не се плаши,
    измислиците в светло са ключ към
    битието в твоя край.
    Открехнал портата, влез, помълчи,
    и тихо думай:
    – Ругах, убивах, възхвалявах, и копнях,
    отпаднах, свикнах, претърпях и премалях!
    Сега е ред да сме добри и скромни,
    да пазим истината, да опазим с нея нас.
    Да търсим волята да се поучим,
    да сме разкаяни пред звездния си час.

  2. Петър Иванов  14.07.2013 г. | 15:50 ч.

    И все пак още крача кай реката,
    възлизам там, де минал е баща ми.
    И радостен съм, че промивам злато,
    макар че в шепата си стискам само рани.

    –––––––––––––––––––––––
    ЗЛАТОТЪРСАЧ
    (Богомил Райнов)

    Едно съкровище от златно щастие
    открива някой, заслепен от блясък.
    А аз за малкото зрънце блестящо
    промивах тонове безцветен пясък.

    Вървях, лопати и сита нарамил,
    тъй както бедните златотърсачи.
    И всичко чудно, дето е в романите,
    го преживях, макар и другояче.

    Усетих някой и друг миг на радост,
    сполуки дребни, дружеско участие.
    И общо, в хилядите дни на тягост,
    събира ми се един ден щастие.

    Машината береше прах и тракаше
    береше прах или хабеше книга,
    и тук-таме сполучих нещо сякаш,
    което общо за два листа стига.

    Любов… Най първата – боготворях я.
    Лудувах с втората в горещи страсти.
    А третата… Така и изживях я
    голямата любов – на много части.

    И все пак още крача кай реката,
    възлизам там, де минал е баща ми.
    И радостен съм, че промивам злато,
    макар че в шепата си стискам само рани.

  3. Стопанина  15.07.2013 г. | 11:15 ч.

    Петре, от коя година е стихотворението?

  4. Петър Иванов  16.07.2013 г. | 15:03 ч.

    Стопанина
    Петре, от коя година е стихотворението?

    Вероятно е писано през 80-те. Не съм сигурен, но мисля, че е от стихосбирката „Краят на пътя”, изд. 1988 г.

    Във филма „Светлосенки“ ( http://penko.ru/images/films/br-svetlosenki/index.html ) Б. Райнов загатва, че причината за озлоблението му към света и хората може да се търси в ранната загуба на майката в семейството. На осем години, съвсем дете, той изживява изключително драматично смъртта й – това е носената цял живот, скрита надълбоко и никога незарастваща рана в сърцето му.

    Вероятно аскетичният и сдържан в емоциите си баща (Н. Райнов) никога не успява да запълни тази празнина в душата на Богомил, който както всяко дете е търсил топлина, нежност, закрила и утеха, възможни единствено под опеката на майчиното крило.

    Допускам, че тази душевна драма е причина за странните на пръв поглед, сложни и нееднозначни отношения на Б. Райнов с близките му и заобилалящата го действителност. Сдържаният, със сложен за разбиране „суров“ характер на бащата Н. Райнов, сякаш е бил неспособен да му даде истинска бащинска топлота, от която, може би, отчаяно се е нуждаел малкия Богомил. Много е вероятно това обстоятелство да е тласнало сина към някои характерни за него прояви на мизантропия и нихилизъм. Той се затваря в себе си, трудно допуска хора в личния си периметър, язвителен и себичен е, за да прикрие ранимостта и крехкостта на своята душа. Но това е само маска… Вероятно поради същите причини той стига дори до там – да извърши тежкия грях на отцепредателството! Подозирам, че по този начин той „отмъщава“ на баща си, който, ако съдим по някои детайли от мемоарите му, може би не е могъл да му даде очакваната от Богомил сърдечна топлина, разбиране и подкрепа, получавани преди това от любящата и нежна майка.

    НА ОСЕМ ГОДИНИ

    За да ме закали,
    моят живот ме приучи отрано към загуби.
    И първата бе най-голямата:
    Загубих майка си.
    Бях на осем години.

    Но на осем години
    човек вече помни.
    Откакто я загубих,
    тя непрестанно е с мене.
    Не знам дали тези,
    чиито майки са живи,
    ги усещат до себе си
    тъй непрестанно,
    както аз моята.

    Тя е тук:
    и аз крача все още
    в мрачините на дните си
    и в безсънните нощи
    под лъча на нейния поглед,
    също като самотен артист,
    който се движи по тъмната сцена,
    затворен в малкия бял кръг на прожектора.
    Също като самотен артист,
    който слиза от сцената,
    за да поеме към изхода.

    А наоколо мракът не свършва,
    мракът на самотата,
    на неприязните
    и на всичко останало.
    Мракът не свършва,
    но тя ми свети,
    колкото да намеря пътя към изхода,
    колкото да виждам себе си,
    колкото да не съм съвсем заличен в тъмнината,
    колкото може да свети
    любовта на едни сини очи.

    Загубих я на осем години.
    Осем години. Какво щастие.
    На осем години човек вече помни.

  5. Стопанина  17.07.2013 г. | 09:43 ч.

    Благодаря за пояснението.

    Б. Райнов загатва, че причината за озлоблението му към света и хората може да се търси в ранната загуба на майката в семейството.

    Може да се търси и на други места, а да разглеждаме загубата на майката като… по-удобното обяснение. Моята майка също е изгубила родител на осем години, но не е станала мизантроп.

  6. Петър Иванов  17.07.2013 г. | 11:50 ч.

    Стопанина
    Благодаря за пояснението.

    Б. Райнов загатва, че причината за озлоблението му към света и хората може да се търси в ранната загуба на майката в семейството.

    Може да се търси и на други места, а да разглеждаме загубата на майката като… по-удобното обяснение. Моята майка също е изгубила родител на осем години, но не е станала мизантроп.

    Да, със сигурност има много други причини и вероятно става дума за предразположеност към нездрави душевни състояния, които отговарят на еволюционната степен, достигната от конкретната душа…

    Моята майка, подобно на твоята, също загубва много рано единия си родител и от първа ръка имам впечатления, как това й се е отразило в емоционално и други отношения.
    При всеки човек подобни драматични загуби се отразяват в различна посока и в различна степен. Например, моята майка е развила постоянна страхова невроза, да не би отново да й бъде отнет човек от най-близкото обкръжение. Често сънува кошмари по темата, а когато някой от семейството е на път, държи непременно да го чуе по телефона, задължително когато пристигне в крайната точка, а и трудно се сдържа да не звънне поне няколко пъти по време на пътуването, за да се увери, че всичко е наред.

    Лично на мен това ми се отразява малко изнервящо, но добре знам, че то е следствие от дълбоката травма, която майка ми още не е в състояние да преодолее. Мисля, че тя така и ще си отиде, без да е превъзмогнала ни най-малко душевната травма (невроза) от загубата на най-близкия човек, която носи в себе си още от детството си…

    Мисля, че нещо подобно се е случило и с Богомил Райнов, защото част от написаната от него късна лирика е в тази посока. До края си той не може да превъзмогне загубата на майка си, макар да знае (и почти физически да осезава), че тя постоянно е край него (а не само в мислите му):

    Откакто я загубих,
    тя непрестанно е с мене.
    Не знам дали тези,
    чиито майки са живи,
    ги усещат до себе си
    тъй непрестанно,
    както аз моята.

    Това е една от причините, поради които се опитвам да го разбера и определено му съчувствам.

  7. Петър Иванов  17.07.2013 г. | 16:18 ч.

    В „Златотърсач“ Богомил е казал много по въпроса за това, как е възприемал себе си като човек и писател. Например, видимо е, че е бил неудовлетворен от „пая“, който му е отреден като жребий в живота: „в хилядите дни на тягост, събира ми се един ден щастие„. Той казва също така: „а аз за малкото зрънце блестящо промивах тонове безцветен пясък„, докато на други съдбата сякаш е отредила да се къпят в „едно съкровище от златно щастие“, заслепявани от блясъка на неговото изобилие.

    Наистина не е лесно за човек да се роди и живее в ситуацията на Б. Райнов. Да, той обективно е много талантлив, но какво значи да си талантлив в сянката на бляскав и гениален във всяко отношение баща? Това за него явно е било истинска душевна драма, която се наслагва и преекспонира върху драмата, свързана с ранната загуба на майката. Трябва да му се признае, че той неведнъж се опитва да бъде честен и правдив в оценката спрямо себе си, дори си мисля, че Богомил е бил склонен към самоподценяване, което определено не е поза: „береше прах (печатната машина – бел. моя) или хабеше книга, и тук-таме сполучих нещо сякаш, което общо за два листа стига„.

    В „Златотърсач“ Богомил е обрисувал идеалната картина на човек, чиято душа е разпъвана на кръст, между въжделенията за непостижимо лично щастие и унаследените високи идеали, които също не са му чужди.

    За мен лично, неговата противоречива същност, драматична съдба и сложност на характера са сигурна индикация, че той е преминал отвъд границите на „чистилището“ и е тръгнал по стъпките на баща си, както впрочем той сам казва: „възлизам там, де минал е баща ми“ (цитатът пак е от „Златотърсач“).

    ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
    („да разглеждаме загубата на майката като… по-удобното обяснение“)

    Надявам се, че споделените тук мои разсъждения не се възприемат просто като „по-удобните обяснения“. Също така, не отричам, че е напълно възможно да се заблуждавам в изводите си, поради вкорененото ми убеждение, че хората са далеч по-добри отколкото обикновено сме склонни да ги приемаме. 🙂

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.