Николай Райнов — „Тришна“

Отвъд цветните хълмове на Нагара, дето се стичат от Хималайя, четири буйни потока в леглото на река Чохана, по пъстрите цъфнали поляни край Капилавасту, се бе събрал много народ да чуе истините на спасението.

Дълго мълви Готама Буда за човешката заблуда и за пътищата на просветлението. С трепет слушаха вси сбрани чистите истини, невем донесени от ангелите из върховните царства на вселената, дето живее Брама среди своите нирманикайи.

Просветленият разгъна четири златни покривала, които са образ на четирите свети истини: истината за страданието, за произхода на страданието, за изтръгване на страданието и за спасителния път. Той им говореше с притчи, за да го разберат и учени, и прости.

— От що се боят най-много майките заради своите деца? — питаше той . — От тигър. Тигърът не знае ни закон, ни жалост. Закон е за него гладът, а жалост – преситата. Такова е човешкото страдание, но то е по-ненаситно и от най-кръвожадния тигър: колкото яде, повече му се яде. Тази е първата истина. Откъде идва тигърът? От своето леговище, някъде вдън джунглите. Там трябва да го причака ловецът на тигри – пред пещерата, по пътеката, що води към ручея. Той може да го убие или когато е ожаднял, та бърза към водата, или когато е преял, та лежи и дреме. Не можем изтръгна страданието, ако не знаем неговия корен. Тази е втората истина. Как ще убиеш тигъра? Не можеш го уби, ако нямаш остро оръжие и ако не умееш да дебнеш. Само мъдрецът може да изтръгне страданието от човешкото сърце. Има изкуство да се изтръгва страданието. Това изкуство се нарича себепознание. Тази е третата истина. Четвъртата истина е самото изкуство на ловеца: самото изкуство на мъдреца. То е спасителният път.

Някои от най-близко застаналите до Буда запитаха тогава:

— Какъв е спасителният път, Господи? И какво е изкуството на мъдреца?

Шакия Муни им отговори:

— Има едно безценно съкровище. То е огърлица с осем зърна. Който има тази огърлица, той е богат. Има един-едничък спасителен път. Той има осем стъпала. Който го е изминал, той е мъдрец. А осемте стъпала са: права вяра, права мисъл, права дума, право дело, прав поминък, право усилие, права памет и право съзерцание. Тази е осморната пътека. Влезте в нея! Недейте чака небесни личби и земни значения да ви посочат в кой ден да се отречете от досегашните си заблуди! Всеки ден е ден за наченка, недейте пропуска времето да тече край вас като река, чиито води няма вече да се върнат. Вие всеки миг умирате по малко: иде ден, когато мнозина от вас ще бъдат досъщ мъртъвци. Тогава ли ще почнете?

Други от намиращите се близо до Учителя запитаха тогава:

— Блажени Татагата, по що ще познае човек, че е излязъл на пътеката? Всички вярващи си мислят, че вярата им е права, а ги виждаме да страдат в морето на превъплъщенията. Няма ли верен белег?

Шакия Муни отвърна:

— Има, братя. Всяко зърно на огърлицата си има свой цвят и всяко стъпало на пътеката – свой белег. Права вяра е да вярваш, че каквото викнеш, такова ще ти се откликне, и че всичко в света върви все по-нагоре и все по-напред: такава е волята на Вечния, който вярва в Него, вярва в тая воля, която е Негова. Права мисъл е да мислеш само добро и само истинско, без да се питаш има ли зло и лъжовно. Права дума е  да говориш само добри, истински и смислени слова, като забравяш всичко друго. Право дело е да постъпваш бързо, но обмислено, без да дириш лична облага и лична приятност. Прав поминък е да живееш тъй, че да не увреждаш на нищо живо. Право усилие е да вършиш постоянно добро и да правиш онова, за което те най-много бива. Права памет е да прощаваш за злото и да бъдеш признателен за доброто. Право съзерцание е където и да си, каквато и да ти е работата, да мислиш често за възвишеното и благородното. Това са знаците, че си излязъл на пътеката. Явни са тия знаци, братя, очебийни са те и само слепецът духовно не може да ги види, или пък оня, който си нарочно затваря очите.

Народът почна да се разотива. Всички бяха доволни: лесен път им бе показал Проповедникът на Нирвана. Ала мнозина останаха. Тям се не виждаше толкова лека пътеката, защото повечето от тях се бяха опитвали да вървят по нея.

Онзи от учениците на Господа, когото Буда обичаше най-много – Ананда, запита:

— Учителю на ангели и люде! Кое крепи у човека измамата? Кое го привързва към живота и го тегли да се преражда от живот в живот?

На тия думи Готама Буда отговори с притчите на Тришна:

— Когато Брама излъчи от себе си искрите, с които мислеше да насели света, някои от тях се възбунтуваха против Него: те сметнаха, че са по-горни дори и от самия Създател. Подир тях се повлякоха и другите. Тъй всички искри почерняха: те изгубиха блясъка си. Как се случи това? Мисълтта за върховност над Брама сплоти надменните и тъй се яви стоглаво чудовище, наречено Мано (което ще рече Гордост). Мано помрачи сиянието на първородните искри и Небесният господар, за да смири своите рожби, посели ги в камъните, скалите и водата. Сетне, когато техният дълбок сън в мъртвото вещество се избистри и те – покорни на бурите, земетръса и потопа – създадоха земната кора, Брама ги извлече оттам, та ги всели в билките, дървесата и палмите, за да се съединят с въздуха, лъчите и росата. Дойде ден и смирените рожби на Небесния всевластник опознаха милостта на своя Родител: те кротко разтвориха венчета, за да погълнат въздуха, лъчите и росните капки. От тяхното семе се размножиха вси билки, дървеса и палми, що растат по вселената – и те се покориха на Бога и на волята Му. „Ние сме накит на земята“ – рекоха. „Но що е накит без ръка, която кити, и без снага, която китят? Що бихме били ние, ако не бе ръката на Създателя и снагата на земята?“ Тъй се покориха те на Брама и на волята Му. Тогава Той ги всели в тела на пеперуди, птици, риби и зверове. Дълго оживяваха първородните искри тия тела. И те добиха пъргавината на ягуара, смелостта на лъва, прозорливостта на орела, кръшността на змията и търпението на камилата. Но те бяха едно и като населяваха телата  на животните, не се различаваха помежду си: те бяха искри от един и същ пламък, бяха капки от едно и също море. За да ги раздели, Брама ги посели в телата на люде. И те наченаха да живеят. Но за човека животът не е лесна работа: мнозина от тях не можеха да понасят мъките и се лишаваха сами от живот. Тогава Небесният господар прати Ангела на Живота да обвърже сърцата на людете, за да обикнат живота.  И Ангелът на Живота слезе. Той пося в людските души семето на Тришна (което ще рече Воля към Живот). Тришна поникна у човека и се роди най-гиздавото цвете: негово стъбло е Танха (което ще рече Страст), обрасла с миризлив дъх, който се превръща в бодли, когато порасне и закрепне; негов корен е Ведана (което ще рече Чувство), що смуче отземи и сладост, и горчилка, за да ги претваря в образи, мелодии и спомени, та да услажда душата на човека; а негов цвят е Упадана (което значи Привързаност към Живота), чиято миризма упойва вси людски души и ги държи в плен през хиляди години. Танха, мои синове, крепи човека към живота. Да, измамната Страст, хилядоглавата Желба, отровната Похот, магьосницата Танха нуди човека да живее и да иска живот. Но Танха е само стрък. Ведана, мои чеда, кара човека да се преражда от живот в живот. Да, променливото Чувство, хилядооката Змия на Познанието, чаровната арфа на душата, прелъстителката Ведана нуди човека да се преражда и да иска прераждане. Ала Ведана е само корен. Ухадана, рожби мои, кара човека да се мами, че животът е истинност. Да, неизкоренимата Привързаност към онова, що има облик и привлича, омагьосващата Прилепност към всичко приятно, лукавата Упадана, нуди човека да се мами, че животът е трайност, и да желае запазването на тая трайност. Но животът е лъжа. За прикования към живота всичко изглежда, че е, а всъщност нищо не е. Защо? Защото всичко е образ, измама, отраз, видение, призрак. Тришна ни обайва. Да не бе Тришна, човек не би понесъл огромното бреме на живота.

Когато Багават Муни (което значи Благословеният мъдрец) свърши своето слово за Тришна, учениците се развълнуваха.

Някои започнаха да се питат кое е истина, има ли истина, къде е истината. Други останаха поразени от неочакваните думи за притчата и не знаеха, що да кажат. Трети си шушнеха, че невем сам Брама е виновен: нали по негова повеля Ангелът на Живота е посял в човешкото сърце семето на Тришна?

От всички най-развълнуван бе Ананда.

Когато общото вълнение позатихна и шепотът оредя, Ананда запита Господа:

— О, Дармараджа (сиреч – Царю на Закона)! Къде да търсим избавление от Тришна?

Татагата отговори:

— Обични мои, само едно скривалище има. Нирвана се казва то. Тришна води човека по безводни пътища и очите гледат студени водоскоци, а гърлото не може да пийне никога от тях. Няма насита в Океана на Самсара, а Самсара е цял свят: цялата гиздава лъжа на битието. Когато закопня душата по спасение от измамата, Нирвана е близо до човека. И тогава оня, който е дълго страдал, побеждава жаждата за личен живот, поема осморния път и подарява вси плодове на добрите си дела Богу. Той не живее за себе си, а за людете, за Бога, за вси същества, защото узнава, че е едно с тях, както пръстите са една ръка. Тъй човек влиза в Мокша, а Мокша има два лика: единият се зове Свобода, а другият – Блаженство. Щом двата лика на Мокша и едничкият лик на Човека престанат да бъдат три, а станат едно – духът стъпва в Нирвана. За такъв няма смърт, защото няма раждане. Отсам битието – и отвъд битието – вси духове си подават ръце, за да участват в неговата радост, която е радост и на вселената, че се е явил нов Буда. Ако той се роди след това, драговолно ще се роди, защото жъртвува блаженството си, за да избави другите от страдание. Така Бодисатва става Буда, а спасеният – Спасител. Зад него е Небето, което той оставя. Пред него е Земята, пълна с горестта на людете, измъчвани от заблуда и незнание. О, в сърцето му е Нирвана, която обръчва Небе със Земя и ангелите прави сътрудници на людете. Тъй се ражда Спасителят – вечен пръстен на Възврата, Змия на Посветата: нейната опашка е в устата й. Наистина, синове мои, той е свещен кръг на Битието, което излиза от себе си, за да се върне при себе си.

Когато свърши словото за победата, Готама Буда погледна нагоре.

Тогава мислите на вси сбрани се излъчиха към небето като светли многоцветни снопове от алмазна пшеница.

И там, горе, дето се бе спрял погледът на Благословения, се яви ангел и с кротка ръка прибра жътвата, принесена Богу от ония, които Спасителят бе извел на бляскавата пътека.

Николай Райнов — „Тришна“

Споделяне на публикацията

Google1

За Сътрудници

В този раздел са поместени интересни материали, писани или намерени от сътрудници и читатели на „От Извора“. Вие също можете да направите своя принос, като изпратите предложение за авторска публикация или собствен превод на is@otizvora.com.

Всички публикации

Коментарите са заключени.