Бъдни вечер и Коледа: Празникът на Христовата поява

(Трета лекция от Събр. съч. 209 на Рудолф Щанер, държана на 26. декември 1921 г., Базел. Превод от немски: Нели Спиридонова-Хорински, декември 2012 г.)

Бъдни вечер и Коледа: Празникът на Христовата поява

В продължение на столетия Коледният празник е бил празник на най-важните спомени за всички християни. И когато приемем този Коледен празник като празник на спомените, би трябвало да помислим за всичко, което се е свързало с него в течение на времето в чувствата и усещанията на човечеството. Нека да си спомним, че този празник на 25 декември не е съществувал в християнското развитие до 4 век и за първи път през 354 година празникът на раждането на Исус е установен за християнското човечество в Рим, за да се даде дължимото на времето. Защото, да се даде такъв значителен данък на времето през 4 век, лежи в християнските инстинкти на човешкото развитие.

Насреща на южноевропейското развитие са се надигнали северните народи. Но и много езически обичаи са съществували сред широки кръгове в южните области на Европа, римските и гръцките области. Много езически обичаи е имало и в Северна Африка, Мала Азия, накратко на местата, където постепенно се появяват християнски мисли и усещания. Още отначалото обаче християнството е предназначено не да бъде сектантско течение за отделни човешки групи, а въпреки че вътре и извън областта му срещу него се изправят различни неща, още отначалото е предназначено да бъде душевна, сърдечна храна за всички хора.

Сред езическите кръгове на Север и Юг все още е живеело религиозното съзнание, свързващо божествените сили със звездите, а най-могъщата божествена сила, със Слънцето. В тези езически възгледи е била жива мисълта, че когато през времето на зимнното слънцестоене на Земята настъпват най-кратките и тъмни дни, същевременно наближава моментът, когато Слънцето започва отново да разгръща своята победоносна, плодоносна сила. Това усещанане за оставената сама на себе си Земя, за изолирането на Земята от космическо-божествените сили, в известен смисъл усещане на мировата самотност на Земята се сменя в момента на зимното слънцестоене с надежда: Да, от слънчевата област отново идват благословените влияния на светлината и любовта, и наново събуждат всичко плодоносно в Земята.

В интимна връзка с такова усещане е стояло и схващането на човека за собствената му душевна същност. Той се е чувствал, именно в древните езически религии, вътрешно свързан със Земята. В известен смисъл се е чувствал като част от Земята; чувствал е земния живот като продължаващ в неговия собствен живот. А когато през лятото Земята получава жизнената топлина и светлина от небесната област на Слънцето, човекът се е чувствал като отдаден на тази област, от която блестящите топлещи слънчеви лъчи идват на Земята. В разгара на лятото човекът се е чувствал отдаден на мировите ширини. По времето на зимното слънцестоене, той се е чувствал вътрешно свързан със Земята, с всичко, което Земята е запазила от топлото, изпълнено със светлина лято. В известен смисъл първоначално се е чувствал самотен във всемира със своята Земя и по времето на зимното слънцестоене действително е усещал приближаването на божествено-духовното към земната област.

Така човекът внася в мислите си това, което относно този празник най-интимно го е свързало с целостта на космоса в чувствата му, в целия му душевен и духовен живот. И понеже християните се сблъскват с най-скъпото, свързано с празника на зимното слънцестоене, не е било възможно нищо друго, освен самите те, християните, да поднесат на народите, изправящи се насреща им, своето най-скъпо съкровище през този празник на зимното слънцестоене. Това най-скъпо нещо е било в смисъла на промяната, извършена в прехода на времето от Стария към Новия завет, това най-значително нещо за християните е станал споменът за раждането на Исус.

Какво е означавал за човека на Стария завет разказът за мистерията на човешкия живот и нейната връзка с човешката смърт, който гласи: „Когато душата премине през портата на смъртта, поема пътя, по който се свърза отново с дедите си.“ – Копнеж по връзката с дедите, е било скъпоценното усещане, съответстващо на възгледите на Стария завет. Но в течение на първите четири столетия от християнството това насочване към общността с дедите се сменя с обръщане на вниманието към раждането на онази същност, на онова същество, което е свързано с християнството. Усещането от Стария завет се заменя с обръщането на душата към Назарет или Витлеем, към раждането на детето Исус.

Бъдни вечер и Коледа: Празникът на Христовата появаТака в известен смисъл, чрез установяването на Коледните празници през 4 век сл. Хр., християнството дава дължимото на човешката общност върху земното кълбо, като свързва най-скъпоценното си чувство с Коледния празник. И когато проучим как този Коледен празник е празнуван по-късно през столетията, виждаме през времето, когато наближава празникът, как навсякъде става истинско проникване на човешките души на християните с жива отдаденост на детето Исус. В това живо отдаване, виждаме нещо съвсем особено през християнските столетия след 4. век. Наистина трябва да погледнем с вътрешно разбиране установяването на Коледния празник на 25 декември, непосредствено след зимното слънцестоене. В самия Рим през 353 година християнският празник не се е празнувал на 25 декември и не като рожден ден на Исус от Назарет или Витлеем, а е било обичайно да се празнува на 6 януари.

Този празник е трябвало да бъде празник на спомена за кръщаването на Исус в река Йордан от свети Йоан, празник на спомена за Христос. И със спомена се е свързвала представата, че чрез Кръщението в река Йордан от извънземните светове, от небесните светове е слязла извънземната Христова същност и се е свързала с човешкото същество на Исус от Назарет. Празнувало се е не обикновено раждане, а слизането на Христовото същество за новооплождането на земното битие. През тези дни, свързани с появата на Христос, хората са искали да осмислят тайната, че небесна същност се е свързала със Земята, че човечеството е получило нов импулс в развитието си чрез това въздействие.

Тайната на протичането надолу на нещо небесно, свръхсетивно в земното битие все още се е разбирала по времето, когато се е извършила Мистерията на Голгота и известно време след това. През това време има запазени остатъци от древната мъдрост, които се издигат до разбирането на такъв факт, възможен да се възприеме само в свръхсетивното. Древното инстинктивно познание, прамъдростта, която човечеството е получило като божествен дар още при раждането си на Земята, тази прамъдрост постепенно се е изгубила за човечеството. Тя все повече е намалявала в течение на столетията. Но по времето на Мистерията на Голгота е било останало точно толкова от нея, че да може да се види величественото, случило се чрез Мистерията на Голгота.

Така през първите християнски столетия Мистерията на Голгота се е схващала чрез мъдростта. Тази мъдрост окончателно изчезва през 4 век. Става необходимо вниманието да се обърне към нещо друго, към това, което езичниците донасят от всички страни и дълбоката тайна на свързването на Христос с човека Исус вече не е можела да се разбира. В известен смисъл за човешката душа е изгубена възможността за разбирането на същинската Мистерия на Голгота. Така остава и през следващите столетия. Древната мъдрост е изгубена за човечеството. Трябвало е да бъде изгубена, понеже човекът никога не би могъл да извоюва чрез нея свободата си и осланянето на собствените си сили. Наложило се е известно време човекът да остане в мрак, за да може в свобода да си извоюва присъщите на човешката си същност сили. Но християнският инстинкт поставя нещо друго на мястото на мъдростта, с която е била приета Мистерията на Голгота сред християнкия свят, с която в известен смисъл се е обсъждала Мистерията на Голгота дотогава, докато по-късно повече не се е разбирала.

Днешното християнство почти няма разбиране за дълбокомислените спорове, провеждани през първите християнски столетия между мъдрите отци на християнството: Как двете природи, божествената и човешката, са се обединили в личността на Исус от Назарет. Това е било нещо, което се е отнасяло до живата мъдрост през първите християнски столетия, а по-късно се е превърнало в празни абстракции. И от свещеното усърдие, което се е стремяло да разбере как божественото и човешкото се обединяват в Мистерията на Голгота, от онова свещено усърдие е останало малко сред християните на Запада. Но християнският импулс е нещо могъщо, нещо огромно. На мястото на мъдростта, с която се е приемала някога Мистерията на Голгота, когато е осветила Земята, се поставя любовта. Прекрасно е богатството на любовта, проявена към положения в яслата Младенец през столетията на християнското развитие. Чудесно е как тази любов е отразена в коледните драматични представления, които по прекрасен начин просветват към нас от ранните християнски столетия.

Бъдни вечер и Коледа: Празникът на Христовата появаКойто остави всичко това да въздейства на душата му, разбира, че Коледният празник е бил действително празник на спомена, че както хората на Стария завет са искали да се съберат с дедите си чрез мъдростта, така хората от първите християнски столетия са искали да бъдат събрани в земния живот около яслата през Коледната нощ с отдаването на най-доброто си, с отдадеността на любовта си към невинния Младенец. Но кой може да отрече, че тази любов, изливала се от толкова много сърца по време на пораждането на християнството, постепенно до нашето време бавно се е превърнала в привичка. Кой би отрекъл, че живеем във време, в което Коледният празник няма вече онзи живот, който е имал някога!

Но от любовтта, посветена на Коледа, дори и в най-новото време е произлязло нещо важно.

Хората на Стария завет са искали да се върнат до своя произход, като са казвали, че желаят да се съберат с дедите си. Християнинът иска да насочи поглед към произхода на човешката мъдрост, като поглежда към празника на Рождението на Исус. От този християнски инстинкт хората свързват човешкия произход на Земята с Коледния празник, като поставят рождения ден на Исус на 24 декември, денят на Адам и Ева. И в края на краищата, изхождайки от дълбок инстинкт, свързват символа на райското дърво с Коледния празник.

Нека насочим поглед първоначално към обора във Витлеем, към благословената майка и детето, лежащо между животните. Да погледнем този небесен знак на човешкия произход. Изхождайки от чувствата си, човечеството е било принудено същевременно да погледне към земния произход на човека, към райското дърво и свързва яслата с райското дърво, както още Светата легенда е свързала произхода на човека на Земята с Мистерията на Голгота; легендата, която гласи, че дървесината от райското дърво по чуден начин се е предавала от поколение на поколение до времето на Мистерията на Голгота и че кръстът на Голгота, на който е разпнат Христос Исус, е от същата дървесина като райското дърво. Така виждаме как в легендата се свързват небесният и земният произход на човека. Но всичко това в друг смисъл е размило същинското християнско основно усещане.

И кой може да не се съгласи, че у съвременното човечество не виждаме особено силния стремеж, почитайки божественото като нещо бащинско, редом с това да може да го приеме и като принцип на Сина? Чувството за отделянето на Бог-Отец от Бог-Син е повече или по-малко изгубено за човечеството, дори и в просветената съвременна теология. И понеже това чувство е изгубено, виждаме уважавани теолози на съвременността да защитават възгледа, че Синът изобщо няма място в евангелията, а само Отец, и че Исус от Назарет е само великият учител, възвестителят на Бог-Отец. Когато днешният човек говори за Христос, все още се прокрадват някои реминисценции за всичко, свързано със свещената история на Христос. Но човекът няма ясното чувство, което да прави разлика между Бог-Син и Бог-Отец.

Когато Мистерията на Голгота се врязва в земното развитие, това чувство действително още е съществувало достатъчно живо. Отатък в Азия, на едно по онова време малко забелязвано от Рим място, в Исус от Назарет възкръсва Христос, според възгледите на първите християни божественото същество, проникнало в един човек по начин, по който никога преди не се е случвало на Земята и никога повече няма да се случи. Така че едва това събитие на Голгота, това одушевяване на един човек с божественото същество, с Христос, дава смисъл на цялото земно развитие. И трябва да си представим, че всичко в предхождащото земно развитие представлява очакването на Събитието на Голгота, а всичко, което го следва, ще е изпълнение на това, което трябва да произтече от Мистерията на Голгота.

Бъдни вечер и Коледа: Празникът на Христовата появаСъбитието се случва оттатък в Азия. Кайзер на Рим е Августин. Съвременното човечество няма понятие какво е представлявал император Август на римския трон. Той е седял там като въплътено божество. Самият римски император е бил бог в човешки образ. Един бог на римския престол, един по друг начин възприеман бог отатък на Голгота – огромна противоположност! Каква противоположност? Нека да разгледаме император Август, този въплътен в човека бог, според възгледите на неговите поданици, според законите на римската държава. Той е слязъл на Земята като божествено същество. Божествените сили са се свързали с рождените сили, с кръвта и в кръвта живее, твори и бушува божествената сила, слязла долу в земното. Приблизително така са си представяли хората по цялото земно кълбо присъствието на божественото на Земята, макар и под различни форми. Само при еврейския народ не е така, понеже е чувствал своя Бог като съществуващ отвъд. Другите навсякъде са възприемали свързания с кръвните сили Бог. Те са чувствали Бога така, че са можели да се произнесат относно тази божественост с думите: Ex deo nascimur. Човекът обаче, макар и живял сред низшите, се е чувствал сроден с това, което е живяло на върха на човечеството в личност като император Август. Но всичко почитано е било принцип на Бог-Отец, живеещ в кръвта, дадена на човека с неговото раждане в света.

В Мистерията на Голгота божествената Христова същност се свързва с човека Исус от Назарет, но сега не с кръвта, а с най-добрите, стремящи се към висшето сили на човешката душа. Сега един бог се свързва с един човек така, че човечеството се изтръгва от изпадането в само земно-материалните сили.

В кръвта живее Бог-Отец. Бог-Син живее в душевно-духовната същност на човека. Бог-Отец въвежда човека в материалния живот: Ex deo nascimur. Слънчевият бог, от своя страна, извежда човека от материалния живот. Бог-Отец въвежда човека от свръхсетивното в сетивното, Бог-Син го извежда от сетивното отново в свръхсетивното: In Christo morimur.

Някога са съществували две силно разграничавани едно от друго усещания. Към усещането за Бог-Отец се прибавя усещането за Бог-Син. Но за човешкото развитие и поради други дълбоки причини, е изгубено различаването на Бог-Отец от Бог-Син. Тези дълбоки причини са останали свързани с човечеството и до днес, също и с християните. Когато погледнем към човешката прамъдрост, навсякъде виждаме как хората, доколкото се въвеждат в това, което предлага тази прамъдрост, са убедени, че са слезли от божествено-духовните висини във физическо-сетивния свят. Хората са били сигурни за съществуването си преди раждането. Те са прозирали през раждането, съответно през зачатието в божествено-духовните светове, от които душата слиза надолу, когато чрез раждането встъпва във физическо-сетивното битие.

В нашия език имаме само думата «безсмъртие». Ние сме изгубили думата за другата страна на вечността. Нямаме дума за «нероденост». (в бълг. приказки имаме неродена мома – б. пр.) Но за да е пълна вечността, думата «нероденост» трябва да съществува също както думата «безсмъртие». Да, това, което може да лежи в думата «нероденост» е още по значително за човека от лежащото в думата «безсмъртие». Както е вярно, че човекът преминава през портата на смъртта в живота в духовния свят, така също е вярно, че животът на човека след смъртта в духовния свят днес многократно се оповестява по извънредно егоистичен начин. Хората живеят тук, на Земята. Те копнеят за безсмъртие. Не искат чрез смъртта да потънат в нищото. Докосват се егоистичните инстинкти на хората, като им се говори за безсмъртието.

Вслушайте се веднъж внимателно как в безброй речи от амвона се спекулира с егоистичните пориви на човека, за да се представи безсмъртието пред човешката душа. Не може обаче така да се спекулира с егоистичните пориви на хората, когато се говори за неродеността. Защото хората не изпитват егоистични копнежи да се намират в духовния свят преди раждането си, преди зачатието, както искат да съществуват в духовния свят след смъртта си. Те искат да са там и с това са доволни. Защо да се грижат откъде са дошли? Изхождайки от егоизма си, те са загрижени къде отиват. Когато отново стигнем до неегоистична мъдрост, тогава неродеността на човека ще стане също така важна, както е важно днес безсмъртието на човека.

Но в стари времена е съществувала връзката между единия и другия възглед. Човек е живял в божествено-духовните светове, слязъл е чрез раждането си долу, свързал е с човешката кръв това, което е живяло в чисто духовното обкръжение, и то е продължило да живее в нея. Оттам е произлязла представата: Ex deo nascimur. Богът, който живее в кръвта, Богът, който представя човека в плътта, е Бог-Отец.

Другият полюс на живота – смъртта, изисква друг импулс да произлезе от душевния живот. В човека трябва да има нещо, което не се изчерпва със смъртта. На това отговаря само представата за божественото, чрез която земно-физическото преминава в свръхсетивното, в свръхфизическото. Това обаче се съдържа в Мистерията на Голгота. Божественият принцип на Отец е бил винаги преходът от свръхсетивното към сетивното, божественият принцип на Сина е преходът от сетивното в свръхсетивното. Оттам идеята на Възкресението е свързана по необходимост с Мистерията на Голгота. И към християнството принадлежат думите на апостол Павел, че Христос е станал за човечеството това, което е станал, само защото е възкръснал.

През столетията все повече и повече се изгубва разбирането за Възкръсналия, за Победителя на смъртта. Просветеният теолог на днешното време се придържа само към човека Исус от Назарет. Този човек Исус от Назарет не може да бъде вторият принцип редом с принципа на Отец. Той е могъл да оповести Отца, но не е могъл в смисъла на споровете между първите християни да се постави редом с Отец. Равностойни един до друг стоят божественият Отец, който осъществява прехода от свръхсетивното в сетивното: Ex deo nascimur, и божественият Син, който осъществява прехода от сетивното в свръхсетивното: In Christo morimur. И стоящ над това, да бъдеш роден и да умреш, е третият принцип, който произлиза от двата, който отново равностойно е свързан с двата, с божествения Отец и божествения Син: Духът – Светият дух. Така че в човека се различава преходът от свръхсетивното в сетивното – Ex deo nascimur, преходът от сетивното в свръхсетивното – In Christo morimur, и обединяването на двата принципа, връзката с това, в което не съществува нито раждане, нито смърт, събуждането, възкръсването чрез духа – Per spiritum sanctum reviviscimus.

Бъдни вечер и Коледа: Празникът на Христовата появаВ продължение на столетия Коледният празник е бил празник на спомена. Колко много е изгубено от този спомен, се вижда от това, че именно за просветените теолози от Христос Исус е останал само Исус от Назарет. Това обаче ни насочва, че в настоящето Коледният празник трябва да се превърне за нас от обикновен празник на спомена в празник на призива за нещо ново. Трябва да се роди нова същност. Християнството се нуждае от обновление, понеже с това, че е изгубило пълното разбиране за Христос в човека Исус от Назарет, всъщност е изгубило неговия смисъл. Но този смисъл трябва отново да бъде намерен. Човечеството отново трябва да разбере, че Мистерията на Голгота може да се схване само чрез свръхсетивно познание.

Но още нещо се е прибавило към това неразбиране на Мистерията на Голгота. Ние можем да погледнем към яслата с Младенеца с любов, но не вече с изпълнено с мъдрост разбиране на съединяването на Христос с човека Исус от Назарет. Но вече не можем да погледнем нагоре в небесните висини със същото чувство, с което хората са гледали през времената, през които се е извършила Мистерията на Голгота. Тогава хората са поглеждали към звездните светове, виждали са нещо като физиономичен израз за божественото душевно-духовно творчество в космоса, в движенията на звездите, в звездните констелации. В Слънцето са виждали нещо като сърце на това божествено-духовно космическо съществуване. Тогава в Христос е можело да се види духовността на това външно-сетивно, възприемано в прекрасния звезден свят. За по-новото човечество звездният свят, всичко намиращо се вън в пространството е повече или по-малко резултат на математически съотношения, миров механизъм. Светът е изпразнен от присъствието на боговете, напуснат е от Бог. От този, изпразнен от божественото свят, който изследваме днес в астрономията и астрофизиката, Христос сигурно не би могъл да слезе надолу. Но за човешката прамъдрост този свят е бил нещо друго. Този свят е бил тялото на божествения миров дух и на божествената мирова душа. И от този одухотворен космос Христос е можел да слезе на Земята и да се съедини с един човек – Исус от Назарет.

По много дълбок начин се показва това в самото развитие на човечеството. През всички древни времена преди Мистерията на Голгота по Земята е имало мистерии, свещени места, които са били най-висшите училища, школи, в които същевременно е съществувал религиозен живот. В тези мистерийни школи навсякъде се е оповстявало това, което следва да дойде. Навсякъде е било показвано как човекът носи една сила в себе си, която е победител над смъртта. Тази победа над смъртта е съществувала в могъщите изживявания на посветените в мистериите. Който е искал да стане посветен, е трябвало да развие в себе си онова дълбоко изживяване, което му е донасяло изживяното убеждение: „Да, ти събуди в себе си това, което е победител над смъртта.“ Посветеният в мистериите е изживявал в картини това, което едва в бъдеще следва действително да се извърши в плана на световната история.

Навсякъде в мистериите се е оповестявала свещената тайна на народите, че човекът може да победи смъртта. Но същевременно се е посочвало, че всичко, което е можело да бъде представяно само в картини в мистериите, някога ще се извърши в мировата история като единствено по рода си събитие. Мистерията на Голгота е била предвестявана също и чрез езическите мистерии на древността, именно в свещените места. Когато кандидатът за посвещение е преминал през подготовката и тежките упражнения, необходими за посвещението през древните времена, когато е можел така да освободи душата си от тялото, че да се съедини с духовните светове и да може да възприема в духовните светове, за да достигне до собственото убеждение, че животът вечно ще побеждава смъртта в човешката природа, когато посветеният е стигнал дотам, тогава е бил въвеждан в най-дълбокото изживяване, което е било търсено чрез тези мистерии на древността.

А най-дълбокото изживявание се е състояло в това, че пред духовния поглед на човека е била отстранена земната пречка, материалната пречка, за да се види това, което едновременно е духовно и материално – Слънцето. И кандидатът за инициация е бил довеждан до тайнственото, познато на всеки посветен явление, да види Слънцето в среднощния час през Земята, от другата страна на Земята.

В историческото развитие човекът въпреки всичко е запазил инстинктивни усещания за святото и най-висшето. Някои са отслабнали в течение на времето, но старото съдържание и смисъл могат да се почувстват от непредубедения човек.

И така, във факта, че на Бъдни вечер от 24 към 25 декември във всяка християнска църква в среднощ се служи литургия, а тя не е нищо друго от обобщените в известен смисъл мистерийни ритуали, довеждали до съзерцанието на Слънцето в среднощния час. В утвърждаването на литургията в този среднощен час, имаме отглас на старото посвещение, което е довеждало кандидата за посвещение в средата на нощта да види Слънцето на обратната страна на Земята, което го е правило способен да възприема всемира като духовен и същевременно звучащ в космоса, да възприема мировото слово, което изрича мировата същност чрез движенията и констелациите на звездите.

Кръвта разделя хората. Кръвта свързва това, което като човешка същност слиза от небесните висини в материално-земния елемент. Хората, особено в нашето столетие, доста много са съгрешили спрямо Христовия принцип, като се обръщат към принципа на кръвта. Те трябва да намерят обратния път към Христос Исус, който не говори на кръвта, който проля своята кръв и я свърза със Земята, който обаче говори към душата и духа – и обединява, а не разделя всички хора. Така че в постигнатото с негова помощ разбиране на мировото слово, на Земята настъпва «Мир между хората».

Оттук за едно ново разбиране на Коледния празник материалният всемир отново може да се преобрази в дух чрез свръхсетивното познание. Отново ще може да бъде виждано Слънцето в среднощния час, което означава да бъде познато в неговата духовност. С това може да се извоюва разбиране за свръхсетивното Христово същество, слънчевото същество, което се свърза с човека Исус от Назарет. И чрез това може да се извоюва разбиране, което следва да живее у народите на земното кълбо в действителна обединяваща ги мирна нагласа: «Проявяват се божествените същества във висините и мир прозвучава чрез тези откровения от човешките сърца, обединени чрез добра воля.»

Бъдни вечер и Коледа: Празникът на Христовата поява

Това е Коледното слово, съзвучието на земния мир с божествената светлина, облъчваща Земята. Ние се нуждаем не само от спомена за рожденния ден на Исус. Нуждаем се от разбиране на схващането, че трябва да имаме нов Коледен празник, че нещо трябва да се роди, че трябва да има празник на Рождението, водещ от настоящето към бъдещето, че трябва да се роди нов Христов импулс, Христос да бъде отново познат чрез този нов Христов импулс. Нуждаем се от разбиране на това, че божествено-духовните небесни светове и физическо-сетивният земен свят са свързани и Мистерията на Голгота е най-значителният израз на тази взаимовръзка.

Отново трябва да разберем защо в известен смисъл на Бъдни вечер в среднощния час към нас прозвучава призивът да мислим за божествено-духовния произход на хората, защо по това време към нас прозвучава призивът да мислим за връзката между небесното откровение и земния мир. Това можем да направим, само ако превърнем Бъдни вечер в наше убеждение, ако не се успокоим по стария начин, че се даряваме с подаръци на Коледния празник, понеже е станало обичайно, след като вече са изгубени топлите чувства, одушевявали християните през изминалите столетия. Нуждаем се от нова Бъдни вечер, припомняща не само Рождението на Исус от Назарет, а носеща ново раждане – раждането на нов Христов импулс.

С пълно съзнание отново трябва да разберем как в Мистерията на Голгота се проявява нещо свръхсетивно, за да дойде до откровение в сетивната същност на Земята. Напълно съзнателно трябва отново да разберем звучалото някога в древните мистерии. Там то е звучало инстинктивно. Но сега искаме съзнателно да го възприемем. Отново да се научим да разбираме как човекът може да възприема среднощното Слънце, как може да почувства прекрасното среднощно хармонично съзвучие на сферите, на небесното откровение и земния мир, когато Бъдни вечер стане нещо действително за нас.

В този смисъл именно от тези дълбочини са написани словата, които следва да се посветят на Бъдни вечер. Те обобщават това, с което исках да докосна душите и сърцата ви в този час. Те искат със съзнателното антропософско разбиране за Христос да покажат как отново можем да достигнем до съществувалата някога инстинктивна човешка прамъдрост по времето на Мистерията на Голгота, така че появата на Христос е можела да бъде празнувана.

Но ние искаме отново да извоюваме разбирането на Христос като космическо същество, което се свърза със Земята. Времето, в което това отново ще бъде постигнато от голяма част от хората по Земята, е времето на мировата Бъдни вечер, за която копнеем. Тогава ще оживеят в нас чувствата, които желаем да изразим в следните думи:

На слънцето ти светлината
съзри във полунощен мрак,
изграждай с камъни в земята –
лишена от живота – пак.

Открий във залеза отново
и в смъртна непрогледна нощ
за творчество начало ново
и утринна младежка мощ.

И да откриват висините
божествени слова безспир:
Да пазят трябва глъбините
съкровища на вечен мир.

Живеейки във тъмнината,
ти ново слънце сътвори.
Блаженството на небесата
в материята тук съзри.

(Превод: Христо Маринов
Р. Щайнер: „Стихове и медитации“)

Споделяне на публикацията

Google1

За Нели Хорински

nelih@otizvora.com | Нели Хорински е преводач на свободна практика и осигурява за „От Извора“ чудесни антропософски материали и тематични цитати. „Ние поемаме заедно наистина един труден път нагоре срещу течението, но пък към една велика цел, към духовната светлина, която трябва не само да ни се разкрие в мисли, но и да се превърне в реално изживяване.“

Всички публикации

Коментарите са заключени.