Искрено и лично: За моята строяща се Църква и техните съборни църкви

Защо мразиш християнството? – питат ме някои хора. Всъщност въпросът е непровокиран, неадекватен и съдържа фактологическа грешка. Тези, които питат такова нещо, не правят разлика между отношение към Христос, отношение към Христовото Учение и Дело, и отношението към учението и делата на Църквите, предлагащи някакъв продукт, наречен „християнство“. Вярвам, че всеки по-добре запознат с мирогледа ми ще се съгласи без резерви, че аз правя тази ясна разлика.

Ако има човек, който може да посочи наш съвременник и наш сънародник, който да е говорил по-често или по-положително от мен за Христос, за Учението Му и най-вече за величието на делото Му, нека го направи. Посочете такъв човек — например някой поп, богослов, журналисти или изобщо някакъв изявен общественик — за да се уча от него. Досега не съм попадал в публичното пространство на такъв човек. Не казвам, че хич няма такива хора, а че не ги чувам.

Не искам написаното дотук да се разбира така, сякаш съм кой знае какъв проповедник. Нека се разбира единствено и само в смисъла, че не се смущавам да проповядвам, при това подчертано положително за Христос. Нещо, което други хора сякаш се страхуват да правят в бездуховната и подчертано материалистична атмосфера.

Пръв признавам, че това, което говоря и пиша за Христос, както и за истинското християнство, съм го научил от хора, живели век преди мен. Други неща са ми вродени – нося си ги от минали животи. Но, макар да е вярно, че се позовавам на изявени духовни водачи, живели и работили преди век, е вярно още и че се старая да не ги повтарям като папагал — не се задоволявам само с цитати. Мъча се да казвам нещата, да излагам възгледите си възможно най-простичко, като ги пречупвам през себе си и ги адаптирам към нашето време — така, както е редно да бъде.

Тези, които питат защо хуля „християнството“, както съм забелязал, по-скоро имат предвид отношението ми към това, което се води „нашата“ „българска“ „православна“ „Църква“. Всяка от думите в често срещаното определение — „нашата българска православна Църква“ — не отговаря на историческите факти и на истината. Имам предвид Истината такава, каквато съм я намерил при собствени изследвания в историческите, църковните и други книги.

Всякакви етнически определения и регионални етикети на християнството са в груб разрез с наднационалното Христово учение. И особено с недвусмисленото изявление на апостол Павел, че в християнството няма ни елин, ни скит, ни варварин, ни обрязан, ни необрязан, и т.н. Разделението на Българска Църква, Руска Църква, Сръбска Църква, Гръцка Църква по подразбиране не предполага християнския характер на тая или оная от изброените Църкви. Затова — ако мене питате — въпросът „защо мразиш християнството?“ не се задава на правилния човек. Въпросът би трябвало да е отправен към представителите (и най-вече водачите) на която и да била от тия Църкви — защо се налага да има пояснение каква точно е тяхната Църква, а не става дума за една единствена Христова Църква?

Що се отнася до определението „православна“, то е самомнително и нахално

Нахално е най-малко по две причини:

1) Когато през шести век тракиецът Виталиан и помощниците му, изрично обозначени от гръкоезичните хронисти като православни, вдигат въстание за освобождаването на трако-илирийските духовници — става дума за християнски духовници, заточени и умиращи по занданите на император Анастасий Безбожника (определението Безбожника също е на гръцките хроникьори) – та тези православни от местното балканско население, включващи и българи, всъщност хващат меча в защита на едни духовници — духовници, разглеждани от тогавашните политически и църковни власти като… еретици, като ариани.

Теофан Изповедник например пише:

„През тази година (има се предвид 523 година) православните в Скития и Мизия, и в останалите области, подканили Виталиан, син на Патрикиол, комес на федератите, да се вдигне срещу нечестивия Анастасий. […] Виталиан превзел Тракия, Скития и Мизия, предвождайки множество хуни и българи, и т.н.“ (ГИБИ III, 233-234 стр.)

Това сведение се подкрепя и от Синаксара на Цариградската църква, където се цитират думите на един монах към император Валент. Монахът, който бил прочут и като светец — и като пророк — посъветвал императора да не воюва срещу българите, а да отвори вратите на черквите за православните. Само по този начин, като премахне причините за задълбочаващата се духовна война, Валент щял да излезе победител. Мъдри думи на светеца.

Императорът обаче избира да заплаши светеца, че ще го държи отговорен за тези дръзки думи, след като се върне от войната с българите. Монахът отвръща: „Ако се върнеш…“ Както знаем и от по-известните исторически извори, Валент изгаря няколко еретици на клада, което подклажда военните действия, при които българите и техните съюзници разгромяват войската на Валент и изгарят императора, докато се укрива в един плевник.

Та… в този смисъл нахалството на ортодоксите се състои в това, че те, днешните идеологически продължители на старите църковни дейци, също обвързани с разни кесари и императори, се кичат с едно определение, което по-рано са носели техните противници. Това, че българите са били ранни християни — наричани по-късно ариани, еретици, богомили — много преди да станат ортодокси (и то само част от тях), е една от най-ревностно пазените тайни — както политически, така и църковно. Никак не е случайно, че българската история официално започва чак от 681 година, едва след създаването на Българската архиепископия от Свети благочестиви цар Управда-Юстиниан.

И не е произволно, че съвременните ортодокси от „нашата православна Църква“ през последните две десетилетия умишлено крият или вече не могат да обяснят рожденото, славянското име на император Юстиниан — Управда. Същото, впрочем, важи и за показателните имена на роднините на Управда: баща му Исток, майка му Беленица, братовчед му Рекирад, леля му Вукшица, чичо му Селимир…  И с още по-голяма сила важи за не по-малко показателните имена на мъчениците, изгорени от Валент.

БПЦ отдавна поддържа политпросветната историческа доктрина на властите и техните кукловоди — целяща да изкара българите късни пришълци на Балканите и покръстени чак след духовните войни през 4, 5 и 6 век. Но ми прави впечатление, че фалшификациите продължават до ден днешен. Например в църковните календарчета от десетина години насам оставят само латинизирания превод на името Управда и повечето попове и богослови, с които съм беседвал, хабер си нямат защо БПЦ чества този император като светец. За разлика от, да речем, гръцката Църква.

2) Православна църква… Със същия успех „нашата българска православна църква“ може да се нарече и… богомилска! И на базата на самомнителните си определения — „православна“ и „богомилска“ — да вади дивиденти, че (сякаш от само себе си разбиращо се) тази църква служи правилно на Господа. Та нали се нарича православна, как може да не слави правилно Бога? – колкото и да е наивна тази мисъл, тя се среща у доста наши невежи сънародници. Така че… предлагам, нека БПЦ се нарече и богомилска църква. Така всяко твърдение, че не е чак толкова мила на Господа, ще може автоматично да се сочи като богохулство.

Църква? Или много Църкви, сиреч секти?

Отхвърлям и твърдението, че изобщо става дума за Църква с главно „Ц“. Единна Църква няма — разделението на католици, протестанти и православни е достатъчно показателно. Също толкова показателно е и разделението на католиците и православните на разни секти: били те на национален принцип, или дори на враждуващи синоди в рамките на дадена държава; синоди, които допълнително делят националните парчета на още отломки. Зад такова разделение не може да стои Христос, а стои оня — другият — дето му викат Сатанаил, Мефистофел, Антихриста, Ариман и прочее.

Думата „секта“ идва от латинската дума seco, което не се нуждае от специален превод и означава „сека“, „отцепвам се“. В този смисъл националните Църкви са най-големите секти, които можете да си представите. Богомилите, езотериците, окултистите, изобщо еретиците, не са сектанти и дори теоретично не могат да бъдат — защото не са се отцепвали от която и да било друга група. Те съществуват още от първите векове като напълно самостоятелни течения спрямо тези на разните ортодокси, католици, които се разделят от общо начало… Тия, които се делят на източни и западни, а после и на по-малки регионални трески — за мене те са сектантите, насечени с брадвата на Антихриста.

Единната Църква — истинската Христова Църква — ще стане завършен факт едва когато настъпи завръщането на Христос — независимо кой как си представя това завръщане: в плът и кръв, или пък в етерна форма, или пък като Любов и Мъдрост в сърцата и умовете на хората, които ще наследят Земята, след като Ангелите овършеят нивата и отделят житото от плевелите. Това е изрично уточнено в самия Нов Завет, както и в първохристиянските книги — например в „Пастирът“ на Свети Ерм. Там е описано по великолепен начин – при това с включено в самата книга недвусмислено тълкувание! — че Църквата се гради камък по камък…

Тепърва и до свършека на настоящата епоха ще се отделят негодните хора от годните. Да, истинската Църква ще е сбор от индивидуалните и общите качества на група хора, а само в изопачените представи може да се разбира сборник от канони, догми и фанатичното им следване. Както се казва в „Пастирът“, окончателното построената Църква с главно Ц може да се очаква чак във времена, които предстоят дори и от наша съвременна гледна точка.

Това, което ортодоксите и тяхното невежо стадо наричат Църква… или християнство… се ражда чак от 4 век нататък. Създали са го едни хора, наричани доста точно с прозвището Църковни Отци. Защото от тези Отци започва т.нар. Църква.  Не е вярно, че корените на БПЦ са във времето, когато Христос е живял като човек в Палестина. Та тези Отци, строителите на фалшивата Църква, са си гласували символ верую, кредо, както се гласуват днес законите в Парламента — след спорове, па даже и по-зле. По-зле, защото на крамолите и на гласуванията не са допускани онези, които са можели да предложат различни възгледи и различни тълкувания на Христовите притчи.

Фалшивата Църква се гради и в целия ход на Средновековието. През 9 век, да речем, в Константинополския събор продължават да се гласуват „демократично“ канони и догми – например дали човек се състои от тяло, душа и дух, или пък само от тяло и душа. Изхвърлят духа от сметките, за да могат те — пастирите ортодокси — да се наместят на негово място, на мястото на Духа, а след това и да претендират, че те са посредниците между човека и Бога. В действителност Духът е този, който посредничи между Бога и човека. Човек няма нужда от БПЦ или друга Църква, няма нужда и от черква с камбана и палене на свещи, за да е в общение с Бога. Духът е този, който носи и уникалните качества и дарби на всеки човек – учи апостол Павел.

Пак тогава, чак до 9 век, та и до наши дни, продължават крамолите дали доктрината за прераждането има място в християнството. Гласува се „не“ с призива за анатемосване на инакомислещите. Всичко това се решава от смъртни хора, съвсем не безпогрешни хора, а не от Христос или от Негов ученик. Па дори не и от учениците на учениците Му.

Но Църквата-менте се гради и през второто десетилетие на 21 век — да, това става и сега, пред очите на всички ни. Пресен-пресен пример е „демократичното“ гласуване на въпроса, дали квази-благороднически титли като архонт имат място в християнството. Разбира се, че имат! Срещу съответните… „строги правила“ и „дарения“. Дали Христос гледа на това одобрително, времето ще отсъди. И ще се види дали един ден същата тая Църква-менте ще разпознае Антихриста… или както нашепват разума и далновидността ми, БПЦ ще е една от онези Църкви, които ще продадат на въплътения Антихрист титлата „кесар на вси кесари по света“.

Изброените факти от църковната история – вярвам – са достатъчни

за тази статия, но не и изчерпателно обяснение за цялостното ми отношение към „Църквата“. А това отношение не е омраза. То е несъгласие. То е антипатия. То е и отвращението, което дължа на всяко богохулство и на всеки опит за търговия с вярата и надеждите на хората. Пред себе си имам не Църква, а Църкви и църквички — секти всевъзможни, всяка от които има големи претенции, но не предлага Христос като нещо повече от карикатурен кумир и не предлага нещо повече от учение на съмнителни нрави. Защото аз гледам не само какво проповядват, но какви са делата им и как живеят като цяло. И ми е трудно да разпозная Христос, Негов ученик, та дори и предателя Юда. Разпознавам онези, които се струпаха около Пилат Понтийски, искаха освобождаването на Варава, ругаеха Божия Пратеник и копнееха за смъртта му.

Не държа никой да се съгласява с мен. Говоря тези неща, защото ме питат. И отговарям на задаваните въпроси, като го правя по съвест, лични наблюдения и искрени убеждения. За разлика от секти като „нашата БПЦ“, аз отдавна съм забравил да се натрапвам. И каквото проповядвам — го правя от моя сайт, единствено и само от моя територия. Така е от години. Няма да ме видите например как отивам в някоя черква на ортодоксите, за да говоря неща, за които съм достатъчно разумен да предвидя, че няма да се приемат. Няма да ме чуете и да се боря за имот, в който да се загнездя и да се сърдя, когато никой не идва да ме слуша.

От друга страна, нека споделя наблюдението си, че някои от ортодоксите в БПЦ не постъпват така коректно. Никак даже! Те разглеждат цялото българско землище като някаква тяхна бащиния – като тяхна територия, като една огро-о-омна ортодоксална черква… И като мислят по този начин – може и да си вярват, не знам – почват да обясняват навред, че такива като мен – и особено онези, които определям за мои Учители! – едва ли не сме натрапници в тяхната голяма черква България. Ние сме били сектанти, които нямали място тъдява; в страната и сред народа, които ортодоксите са припознали за тяхна частна собственост.

Е, не съм съгласен. Ние, „еретиците“, бяхме първи по тия земи и първи слушахме апостол Павел. Първи се нарекохме православни. И първи бяхме наричани от чужди народи с благи епитети, като православни, катари, чисти и богомили. Но не мислете, че като казвам това, ще навляза в пошлата и безплодна риторика от типа: „Вие ни взехте името — дайте си ни го.“ Не, не, няма такова нещо! Нека се кичат чернодрешковците с нещо хубаво — ако нямат с какво друго да ме впечатлят, нека е поне с хубави имена.

Аз не държа някой да ме разглежда като православен или като християнин дори

Това са голи имена — абстракции, в които всеки може да влага каквото си иска. Аз не се наричам никак. 1) Предпочитам да съм българин до пъпа, доколкото с краката си ходя по тая земя и доколкото 9 месеца съм бил свързан с една българка чрез пъпната връв. 2) По-нагоре, от пъпа до гърдите и сърцето, съм преди всичко човек — защото човек, който няма чисто сърце и не се издигне над нечистотията в нравите и беса под нозете си, не е истински човек, а человеко-звяр. 3) А от гърдите ми, които се изпълват от Духа, до главата — там пък съм устремен към следващата стъпка. Да се нарека Божи Син. Само онзи, който е надраснал националните етикети и обикновената, светската човещина (която е доста съмнителна), един ден ще се нарече Божи Син — не го твърдя аз, апостол Павел; спорете с него.

Важен е строежът на човека и пълнежът от качества. Ние, еретиците, имаме едно верую, което ни изпълва от памтивека: „Всичко, което съществува, има както смисъл, така и право да съществува. Ако нещо изгуби своя смисъл, има висши Сили, които мъдро и в най-подходящото време ще го пратят в историята.“

Казано инак – с думите на един Учител:

„Каквото и да правят другите хора около вас, никога не ги критикувайте, не изпращайте лоши мисли към тях – имайте предвид да влезете в тяхното положение и уважавайте свещения път, по който вървят. Знайте, че Бог работи върху тях и ще ги изведе към сигурен край. Уважавайте всекиго, в каквото и положение да се намира. Каквото и да прави той, не губете свещеното уважение към него и не мислете, че Бог го е оставил.“

Това бяха думи на Беинса Дуно, когото съм намерил и познал като мой Учител. Защо и как го намерих — ще стане дума в следващото издание от „Искрено и лично“. Този напреднал дух ме учи още:

„Желая всички да бъдете смели, решителни и умни. И там – дето трябва да защитавате Истината – ще я защитавате по всички правила. Не заради мене, а заради Любовта, Мъдростта и Истината. За Истината трябва да имате само едно мнение. Дойдете ли до Истината, трябва да бъдете твърди като диамант и готови на всичко. Това се отнася не само за българите, но за всички хора от целия свят.“

Много е тънка границата между отказа от критикуване и отказа от изобличаването на лъжата тогава, когато това е необходимо. Може би все още не съм намерил баланса и този недостатък отстрани изглежда така, сякаш… мразя „Църквата“, „нашата“ ортодоксална секта. За мен обаче, когато се казва „да не критикуваш“, съвсем не означава, че трябва да бъдеш мижитурка — страхливец, който оставя пред очите му да се вършат какви ли не престъпления спрямо истината.

Все пак Христос е гонил безпощадно търговците от храмовете. И Учителя Беинса Дуно си позволява доста… мнения за делата на духовенство. Значи, ако приемем тях като пример за подражание, това означава, че можем да говорим и наглед не особено приятни неща, стига тези неща да не са клевети, да отговарят на истината и да не включват омраза. Да не включват и осъждане!

Важно е да правим разлика между дадена душа и нейните дела и проявления. Едно е да се критикуват самите хора като човешки същества, съвсем друго е да се изобличават лъжите им и неправомерните им действия. Също така е важно да правим разлика кога един човек прави грешки, воден от най-дълбоките си вътрешни убеждения – тогава нямаме право да сме безпощадни.

От друга страна…

Когато виждаме, че един човек използва клевети и лъжи, проповядва насилие, освещава бойни знамена, членува в наборните комисии на Москва и решава чужди съдби, когато продава златни кръстчета на млади войници; когато такъв човек служи на кесаря, като извършва специални богохулни казармени кръщения, когато не опява мъртъвци, ако не му платят; когато той или друг като него раболепничи пред злодеянията и пъклените намерения на властите…

Голи и боси…

…под строй към котлите на „православието“ и
към „Царството Божие“ в казармата
.

Не бой се, сине православен, влизай в трапа! После грабвай пушката…

В такива случаи нямам право да мълча. Както казва Учителя, тогава трябва да сме смели и да изобличаваме неистината. На всяка лъжа да противопоставяме истината. На всяка идея за зло да противодействаме с добра идея… По всички правила. Какви са тези правила? Без осъждане, без измами, без клевети – ние също трябва да сме водени от най-дълбокото ни вътрешно убеждение. Така че, ако един ден се намерим като Енох — изправени голи голенички пред Бога — и Господ ни запита – „Защо направи това?“ – ние да можем да Му отговорим, без да извръщаме засрамено очи: „Боже, аз не съм Кайн, а се смятам за страж на клетия си малък брат. А ония, дето са от памтивека човекоубийци, не приемам за мои братя.“

Смятам, че общо взето следвам тези правила. Вероятно на моменти съм прекалено жилещ. Със сигурност знам и докато пиша тези редове, осъзнавам, че не винаги атакувам злата идея с добра идея, а вместо това – пиша саркастично. Но съм такъв — уча се още. Не се смятам за съвършен или Учител — имам право на моите си грешки. Важното е, че ги виждам, важното е, че има кой да ми ги посочва сред верните другари, а също така смятам, че бавно, но видимо за всички вас си взимам поуки. Ако не винаги – една по една и в някакъв ритъм.

Омраза или недоверие към „отци“, „архонти“ и „кесари“?

Не, не ги мразя тия хора. И пак не — не ми е чудно, че има хора, които могат да объркат омразата с други, реалните чувства, които изпитвам и са движеща сила в работата ми. Не ми е чудно, защото чувствата на повечето хора са в хаос и тепърва им предстои да ги сложат в ред. В отношението ми към разните „отци“, „архонти“ и „кесари“ става дума за недоверие — не защото така ми харесва, а защото така си постилат с (без)действията си. Става дума и за неприязън, която също не е без основания.

В моя мироглед Църквите и другите секти са необходими, както е необходим букварът за първокласника, както е необходим всеки учебник за втори, трети, четвърти клас… Животът е едно училище, а хората на са на еднакво ниво на духовно и интелектуално развитие. В този смисъл БПЦ има своята роля — дори само за това да докара овцете си до място, което няма да им хареса. И за да се освободи овцата от ограничението, в което е попаднала, ще й се наложи да се разшири отвътре и да премине в следващ клас.

Проблемът ми с недоверието и неприязнеността е, че първокласникът или човекоубиецът обикновено се има за по-учен, отколкото се е в действителност, или наистина става дума за учени, но черни хора. Те искат да им се поклоня като на божества и да ръководя целия си живот само по техния буквар. И ето защо казвам: „Правиш грешка. Ако не я изправиш, ще пострадаш. Не от мен ще пострадаш, но ако я караш в същия бездух, ще изгубиш и буквара си. Всеки да си гледа уроците и да не бърка с мръсни пръсти в чуждата свобода и в чуждите съдби.“

„Ние сме длъжни да говорим за такива хора и да пробуждаме човечеството“ — казва и друг човек, когото съм намерил като мой духовен водач: Рудолф Щайнер. Според мен не правя концептуална грешка, като „критикувам“, сиреч изобличавам престъпленията и обяснявам причините за недоверието ми към въпросните секти. Понякога даже си мисля дали правя това достатъчно систематично. Може и жилото ми да не е с точен мерник… Не знам.

Ако бях по-добър в това, което правя, може би отдавна щяха да са ме отлъчили от Църквата. Ако един ден — дай, Боже! — го направят, бих го приел за най-доброто признание за добре свършена работа. Приемете това колкото шеговито, толкова и сериозно.

С това приключвам отговора на въпроса за предполагаемата ми омраза към Църквата и съборното лъжехристиянство, което се пише едва от 4 век и се пише по най-отвратителен начин до ден-днешен от вълци, наметнали се с ямурлук на пастири, и от касапи с жезъл на архонти. Обобщено, става дума за антипатия, която, от една страна, ми е вродена, а от друга — достига до нескрита неприязненост заради неща, които виждам в този ми живот.

А доколкото съм се примирил с тези секти и съм намерил точното им място в мирогледа ми — както и правото им на съществуване! — това тези секти го дължат изцяло на Учителя Беинса Дуно, както и на също толкова охулвания от тях Рудолф Щайнер. Ако не бяха тези мои учители, отношението ми към ортодоксите-безверници вероятно щеше да премине в нещо повече от осъзнати идеологически различия и антипатия – може би дори в гореща война извън границите на този сайт и… омраза. Не е като да нямам поводи за омраза от минали животи, особено към йезуитите и папството.

Важното е, че се намери кой да изцери душата ми от раните, донесени от стари животи. Важното е, че имаше и кой да преобразува омразата в разбиране. И този някой не беше поп, владика или патриарх. Спасителите ми бяха споменатите двама духовни водачи — как ги намерих, кога ги намерих, защо ги припознах за Учители… На тези въпроси ще отговарям в следващото издание.

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

73 коментара за "Искрено и лично: За моята строяща се Църква и техните съборни църкви"

  1. Огнян (Мислещ)  26.07.2012 г. | 13:49 ч.

    @Peter
    Онези от участниците в дискусията, които са откровени дразнители, с подчертано ниска (включително и правописна) култура, не би трябвало да подлежат на право на отговор, освен, може би, да бъдат „удостоени“ с една приятелска усмивка ( 😀 ).

    Убий простака с мълчание и нулево внимание. Така със самодоволната илюзия на победител, той сам ще си тръгне. Прави сте. 🙂

  2. Георги  26.07.2012 г. | 14:27 ч.

    Ще си тръгнат от това виртуално пространство и ще отидат в бащинийката си( Православна България) , където необезпокоявани ще леят мракобесието си!

  3. xxTTcc  27.07.2012 г. | 12:56 ч.

    Сетих се за един мутирал български лаф „Плащам си като поп“. Аз си мисля, че правилнат реплика е, „Пащам си като НА поп“, защото аз не съм чул поп да плаща някому :).

  4. Стопанина  27.07.2012 г. | 13:14 ч.

    През турско поповете са плащали за разрешително да проповядват.

    Сега обаче действително трябва да е „плащам като НА поп“.

    Времената се менят, нравите – тоже.

  5. xxTTcc  27.07.2012 г. | 13:40 ч.

    В такъв случай явно и двете са верни 🙂

  6. Om Ram  27.07.2012 г. | 16:13 ч.

    Така е защото не си дорасъл да срещнеш подобен учител. Учителят ти ще те намери, когато си готов. Свещенниците и енориашите си се заслужават взаимно, нищо не се случва безцелно.
    Може ли някой да ти повлияе, ако смяташ мнението си за меродавно?! И защо да го прави?

  7. Om Ram  27.07.2012 г. | 16:17 ч.

    Сподели нещо за Св. Иван Рилски, моля? Какво е отношението на стопанинът към него?

  8. Om Ram  27.07.2012 г. | 16:20 ч.

    Впрочем именно православни старци, предупреждават, че в последните дни, в храмовета няма да я има благодатта, че ще си отиде.

  9. Стопанина  27.07.2012 г. | 16:22 ч.

    Така е защото не си дорасъл да срещнеш подобен учител.

    Към кого се обръщаш и за какво изобщо говориш?

    Св. Иван Рилски … Какво е отношението на стопанинът към него?

    Добро. Даже много добро, ако имаме предвид времето, в което е живял. Днес обаче, след 1879 година, аскетизмът и отшелничеството са противопоказни и против задачите на човека в тази епоха.

  10. Om Ram  27.07.2012 г. | 16:23 ч.

    Също така тайнства извършвани от свещенници, които нямат благодатта върху себе си (било заради разпътен живот или други причини), са недействителни. Това не означава, че все още няма достойни хора измежду свещеннослужителите, има, вероятно никак не са много, но заради молитвите на такива като тях, този свят още не се е преобърнал.

  11. petar189  10.11.2012 г. | 14:17 ч.

    Човек, който нарича себе си последовател на Духовната Наука, а в същото време изпитва антипатии и коментира исторически събития, институции и факти от живота от именно такава позиция, никога не е в състояние да каже Истината. Това поставя обективността и следователно, достоверността на всички изказвания в този сайт, под съмнение.

  12. House M.D.  31.01.2016 г. | 03:49 ч.

    В издаваните от БПЦ православни календари император Юстиниан винаги е изписван с името Управда-Юстиниан, а не само с латинизираното. Разполагам с електронната версия на календара за 2015 г. и хартиената /от Била за 1лв./ за 2016 г. За съжаление не пазя календари от по-предишни години, но и там беше същото. „Цар Управда-Юстиниан“. От друга страна в същите тези календари не пише нищо за изгорените от Валент. Единствените 26 мъченици, които се споменават, са изгорените в Зографския манастир, но това е много по-късно събитие и БПЦ го отбелязва на 10-ти октомври.

  13. Шаро  30.04.2016 г. | 23:55 ч.

    Да, за съжаление за много неща ot православната църква сте прав. За съжаление, защото това е църквата, в която сме кръстени от моето семеѝство… Утре щях да ида на църква заради Великден. Щях!

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.