Гигантомахията през епохите: Херакъл и исполините от Палена

Отдавна не се беше случвало нещо, което да ми подейства като вятър, разпалващ тлеещи въгленчета – да ме оживи и просветли отвътре, като ми даде порив за работа в позанемарена област. Преди няколко дни обаче стана такова събитие, което хронологически дойде в толкова точен момент, че е направо… плашещо! Плашещо по вълнуващ и тайнствен начин, а не в смисъла на злокобно. Какво му е точното на момента и защо поредицата от „случайности“ образуваха красива закономерност – ще споделя на съответните места в изложението.

Автор: Иван Стаменов – Стопанина

Въпросното събитие беше това, че получих от Радослав Радев чудесното изследване „Старец и Дракон“, направено от анонимен (и непознат за мене) автор върху окултната география на предимно два от днешните континенти: Европа и Северна Америка. За да разберете в пълност онова, което имам да кажа в изложението по-нататък, горещо препоръчвам по-напред да изчетете „Старец и Дракон“, ако не сте го направили досега. Нека 60-те страници на малката книжка не ви плашат – вярвам, че нито една от страниците няма да ви отегчи.

Ще се постарая настоящата ми статия да може да се чете и като самостоятелен труд, но тя има конкретна, подчертано допълваща връзка спрямо „Старец и Дракон“. Това трябва да се отбележи за читателите, търсещи по-пълна представа за цялостната картина. Както Рудолф Щайнер често отбелязва в лекциите си, пълната картина се получава само тогава, когато я разгледаме от различни гледни точки – както можем да добием пълна представа за едно дърво само когато го разгледаме от всичките му страни. Изпитвам голяма радост, че от доста време насам за пръв път мога да направя точно това – да допълня облика на „дървото“ с гледна точка от друг ъгъл, вместо да коригирам или да критикувам написаното от друг автор.

Микрокосмосът Херакъл (смъртният човек) и
макрокосмосът Зевс (Йехова)

Връзката между елохима Йехова (Яхве) и божеството Зевс от гръцката културна епоха е достатъчно ясно посочена в „Старец и Дракон“. Причините да отъждествяваме Йехова и Зевс могат да се намерят и в различни антропософски лекции на Рудолф Щайнер. Ако имате поглед върху древногръцката литература обаче, няма как да не ви направи впечатление, че от един момент нататък историята за войната на Тифон (Ариман) и Зевс (Йехова) започва да се предава по изменен начин.

Образът и името на Тифон може и да се запазват, но в сюжета се появяват и множество други „земеродни“ гиганти, които воюват редом с Тифон срещу боговете. Много от тези гиганти имат лични имена:

Агрий (Дивия), Аскос (букв. „мях“; името на град Дамаск в Сирия идвало от неговото име, тъй като това било мястото, на което Зевс го убил, одрал кожата му и от нея направил мях за вино), Атос (на негово име е кръстена планината Атос/Атон на п-в Халкидики), Биатас (Насилник), Бронтей (Гръмовестник), Дамастор (Завоевател), Дамисос (най-бързият сред гигантите, който бил погребан в областта Палена на п-в Халкидики; един от глезените му по-късно бил изваден и пришит към крака на Ахил), Ерисихтон (Земеровещ), Тмолос (един от най-дивите гиганти в Палена, сразен от Херакъл), Фарангей (букв. „Идващ от бездната“), Хтоний (Земен), Хтонофилос (Земелюбец) и т.н…

От старогръцките епоси са известни над 100 имена на гиганти, няма да изброявам всичките, тъй като е далеч от темата на статията. Важното, което ще отбележа, е, че почти всички имена всъщност са прозвища – такива, които сякаш отговарят на отделните качества, събирателен образ на които е Тифон (Ариман): свързан със земята, див, войнолюбив, подмолен, лукав, идващ от бездната…

Нещо подобно наблюдаваме и при Зевс (Йехова), който в по-новите древногръцки епоси е изместен или представен като воюващ съвместно с персонажи като Херакъл, Дионис, Аполон… На какво се дължи всичко това? Защо в един момент Зевс сякаш отстъпва на заден план в историите за гигантите, а на челно място излизат смъртни герои, преди всичко Херакъл?

Битката на Херакъл (Херкулес) с исполина Антей

Защо Херакъл се намесва в битката на Зевс срещу гигантите, като дори го отменя? Това е основателен въпрос, на който, за щастие, Антропософията дава отговор – при това този отговор е даден лично от Рудолф Щайнер на две места в лекционния цикъл „Египетски митове и мистерии“. Едва ли е случайно, че бях преполовил именно тази антропософска книга, когато ми попадна изследването „Старец и Дракон“. Ако не беше това „съвпадение“, може би нямаше да обърна внимание на някои важни подробности.

Щайнер казва:

„Древните посветени на Индия извикваха пред душата на ученика образа на първичния човек: образа на първичния човек, който беше издишан от вечното себе. Когато индийският ученик имаше пред себе си този образ, той чувстваше: „Всичко се е родило от този образ.“ Той чувстваше, че това, което съществуваше като един вид кръв в този първичен образ, се е превърнало във водите на земята и т.н. И така този образ се разширяваше до първоосновата на Всемира. Сега пред неговата душа беше поставено следното; казваше му се:

„В този първичен образ ти имаш пред очите си две неща: първо, самия първообраз, след това обаче и това, което просветна в тебе като най-вътрешна същност при гледането на образа. Вън макрокосмосът, а после това, което чувстваш като екстракт в тебе: микрокосмосът.“

И когато при походите на Александър Велики гърците проникнаха в Индия и научиха за последните отзвуци на това, което ученикът беше чувствувал в миналото, те почувстваха следното и си казаха: „Когато ученикът гледа това, което е разпространено във великия свят, (представено) като човек, той има пред себе си Херкулеса.“

и

„Ние видяхме каква висока степен на посвещение трябваше да постигне ученикът на древно-индийската култура, за да може да си създаде такъв светогледен образ, който стои като едно повторение на онова, което се е разиграло в прадалечното минало. Видяхме също какво са мислели гърците, когато в походите на Александър Велики са се запознали с това, което един индийски окултен ученик е изживявал в своето посвещение. В душата на ученика е израствал образът на божествено-духовната, творческата Сила, която започва да се изразява в първичната мъглявина, когато Слънцето и Луната още бяха съединени със Земята. Този образ, Брахман на индийците, който по-късно беше наречен Брахма-Аз (Ахам Брахма) и който на гърците се явяваше като Херкулес.

Продължителната битка на Херакъл с гиганта Антей

Като имаме предвид поясненията на Щайнер, лесно можем да си обясним защо великите космически събития, разиграли се при и след отделянето на Луната от Земята, от един момент нататък вече не се представят само чрез делата на боговете и техните полубожествени противници. След походите на Александър Велики в гръцкия мироглед взема превес (или успоредно се настанява представата за) микрокосмосът – човекът като индивидуализирана проява на макрокосмоса.

С други думи, Зевс (Йехова, Стареца) един вид се оттегля, за да отстъпи на сина си, смъртния човек Херакъл, главната роля във важни събития. В епосите започваме да четем, че „само смъртен може да победи гигантите“, защото дори светкавиците на Зевс били безполезни.

Развитие на гигантомахията през вековете

Ако проследим как през античността се е променяла т.нар. гигантомахия, забелязваме, че по начало главната роля в епосите е на боговете (елохимите) и техните почти равни противници – земеродните гиганти (падналите духове). Човешките същества все още нямат място в описваните събития:

„Полето на Флегра (наричано и Палена – бел. И. С.), където боговете сразиха с копията си земеродените, раздразнени от надмеността им.“ (Аристофан, „Птици“, 824-825)

В един момент се появява възгледът, че боговете и човеците са воювали заедно, със съвместни усилия срещу противниците си:

„Херкулес опустошил остров Кос и по волята на богиня Атина стигнал във Флегра, където се сражавал срещу гигантите заедно с боговете.“ (Аполодор, ІІ, 7, 1)

Това, което казва Щайнер за промяната в представите на гърците, най-добре е изразено от древногръцкия историк Диодор Сицилийски, който е живял и писал след походите на Александър Велики и културните взаимодействия с Индия. При него по красив иносказателен начин директно е описана представата на окултните ученици, че човекът (микрокосмосът) е екстракт на това, което е вън – макрокосмоса:

„А след това, понеже гигантите започнали битка срещу безсмъртните при Палена, Херкулес, който се сражавал заедно с боговете и погубил мнозина от земеродените, се радвал на отличен прием сред боговете. Защото от всички богове Зевс нарекъл Олимпийски само тези, които се сражавали заедно с него в тази битка, за да може чрез оказването на тази чест по-силните, украсени с този епитет, да се отличават от по-слабите.

С това прозвище измежду родените от смъртни жени удостоил единствено Дионис и Херкулес, не само защото Зевс им бил баща, но защото следвали и подобен път в живота – да оказват огромни благодеяния в живота на хората.“ (ІV, 15, 1)

Горното, казано с езика на Антропософията, би трябвало да прозвучи така: Дори тези от нас, родени от смъртни жени, могат да се прославят сред духовните Същества от горните Йерархии, ако станат техни съработници. Някога Зевс (Йехова) и неговите подопечни Духове успяха да удържат опита на Тифон (Ариман) да завлече всичко на Земята в неговото отживяло времето си лунно царство. По този начин боговете дадоха възможност на човека да се развива и от изцяло зависимо същество, каквото беше човекът по време на отделянето на Луната, да придобие днешната си завършена физическа форма (според онзи праобраз, показван в Мистериите), както и значително по-голямата си свобода спрямо своите благодетели и Създатели.

На тази статуя не случайно битката на Херкулес с неговите противници силно наподобява битката на Св. Георги (Арх. Михаил) с Дракона.

Днес пред героизъм, подобен на онзи, извършван в стари времена от боговете, са изправени самите смъртни човеци. Хората трябва да запазят и укрепят всичко ценно вътре в себе си, за да не бъде откъсвано парче по парче от ариманическите и останалите изостанали духове. Днес всеки може да е Херкулес. Днес човекът е арената – полето Флегра или Палена – където се води битката, от една страна, между Ариман и Луцифер, а от друга – между тези двама паднали духове и нашите светли, добронамерени покровители от Йерархиите.

Както неведнъж е казвал Рудолф Щайнер, низшите духове изпитват изгарящ ужас от Антропософията. Самата Любов е изпепеляваща Сила, а специално Ариман, както ни е известно, бяга далеч от тъй противната му здрава разсъдъчна способност на напредналия човек. Ако осъзнаем, че ние сме бойното поле Палена; ако опалим и прочистим себе си от многоглавите „земеродни“ гиганти (Луцифер, Ариман и Асурас), един ден, както отбелязва и Диодор Сицилийски, ще получим добър прием от боговете и ще заемем нашето място в Олимпийския Пантеон. Напредналото човечество ще е новата десета духовна Йерархия, която ще се присъедини към сегашните девет Йерархии с напреднали духовни Същества.

Окончателната победа над гигантите (падналите духове) наистина може да се постигне само с помощта на най-любящите и мъдрите сред смъртните човеци. Тази победа се изразява не само в личното спасение на човека, впуснал се в тази духовна битка, но и в изкуплението на самите паднали духове. По този начин се увенчават с успех и делата на самите богове. Днешният „слаб“ смъртен човек всъщност е ключът към бъдещето на Космоса. Бъдещето на всичко живо действително вече не зависи от светкавиците на Зевс, а от това, дали човекът ще намери силите да стане герой с победоносни качества.

* * *

В замисленото продължение очаквайте аналогично изследване, но този път върху мъртвия, вече изцяло материалистичен поглед над гигантомахията. Мнението, че епосите за гигантите и боговете са просто една лишена от дълбок смисъл митология, започва да се прокрадва още в предхристиянски времена. Дори сред самите тогавашни гърци и някои от техните съседи!

Както ще се убедим, това е обяснимо с окултния факт, че Тъмната епоха (Кали Юга) по онова време е в разгара си, заради което хората окончателно губят старото ясновидство и залитат към материалистично остроумие и цинизъм спрямо мъдростта на предците си. Това е и причината Христос да се въплъти точно в този отрязък от време, през средата на гръко-римската културна епоха, когато опасността човекът да се втвърди вътре в себе си е била изключително голяма.

Към втора част »

 

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

11 коментара за "Гигантомахията през епохите: Херакъл и исполините от Палена"

  1. Радослав Йорданов  13.05.2012 г. | 22:34 ч.

    @ Стопанина
    Много хубава статия! Браво!

    Мисля, че е станала някаква грешка. xD Не си спомням да съм ти пращал материала за стареца и дракона. Моля те провери пак. 😀

  2. Стопанина  13.05.2012 г. | 22:52 ч.

    Леле-мале, колко съм завеян! През цялото време си мислех, че ти си ми я пратил заради дискусията във форума относно пророчествата и бъдещата география на Европа. Проверих и се оказа, че подателят е Радослав Радев, млад антропософ от Пловдив, който изнася и лекции из страната. Но доколкото разбирам от писмото му, не е той авторът на „Старец и Дракон“, което още повече задълбочава мистерията със „случайностите“ в точното време!

  3. Радослав Йорданов  13.05.2012 г. | 23:13 ч.

    Тези „случайности“ са толкова вдъхновяващи!
    Радвам се, че оправихме недоразумението. Много е хубаво, че хора като него четат otizvora. Ще бъде доста полезно, ако все още не е регистриран във форума, да го направи и да чуем и неговия глас там.

  4. Мислещ  13.05.2012 г. | 23:35 ч.

    Днешният „слаб“ смъртен човек всъщност е ключът към бъдещето на Космоса. Бъдещето на всичко живо действително вече не зависи от светкавиците на Зевс, а от това, дали човекът ще намери силите да стане герой с победоносни качества.

    Нещо не ми е ясно.Бъдещето на Космоса, как да го разбирам:
    Буквално, ще го има или не този Космос?
    или
    Ще се го има (защото Твореца не би позволил нещо да бъде провалено от хората), но ще се развива в друга посока?

  5. Стопанина  14.05.2012 г. | 00:19 ч.

    @ Мислещ

    Бъдещият Космос, наричан еон Юпитер, а също Ново Небе и Нова Земя, се определя от напредъка на човечеството. За това стана конкретно дума в последния подкаст за Ариман, където е описано какво ни предстои според естествената еволюция и какво Щайнер предупреждава, че ще се случи, ако на мястото на Христос успешно се намести могъщото Същество от ариманична природа.

    Какъв ще е Юпитер, бъдещият Космос, зависи от напредъка, който човекът постигне по своя воля в свободата, която му е дадена. Това се подразбира и от първата страница на горната статия, където темата е за макрокосмоса и за микрокосмоса. Вътрешната същност в човека е екстракт и умалена форма на външното около човека. Човек може да влияе на целия Космос през живота си, а дори след смъртта му етерното тяло се разтваря в етера на космическото пространство.

  6. Стопанина  14.05.2012 г. | 00:25 ч.

    И един цитат от Мангуров, лекцията „Рискът на Бога“:

    Учителят казва: „Възвишените Същества знаят, че нашата душа е една свещена книга, в която Бог по особен начин, непознат за тях, е написал развитието на цялото Битие. В човешката душа има такава красота, както в никое друго същество на света. Дори когато Бог погледне формата на човешката душа, и Той се весели.“

    А на друго място: „Всички възвишени Същества в Божествения свят очакват с нетърпение разцъфтяването на човешката душа. Те знаят, че в нея са написани всички прояви на Бога, че в нея е вложено всичко онова, което е станало ПРЕДИ тях, което СЕГА става и което ще става в БЪДЕЩЕ.“

    И кой написа всичко това? Самият Христос. Носейки Го в душата си, ние носим цялата инволюция на Космоса в нас, която трябва да се новороди в Аза (дарът от Елохимите) и да се превърне в Любов. И както преди 2000 години Христос жертва Своя Аз в Отца Си, ние ще жертваме своя Аз в Христос, за да може Той да действа през нас и с Неговата Сила ще одухотворяваме микрокосмически своите тела през следващите еони, а заедно с това и целия Космос.

    Ние имаме свободата да „умрем в Христос“ и да „възкръснем в Духа“. На Земята душата ни е изгонена от Рая и търпи най-големи ограничения, но само тук има свободата да вземе решението, пред което беше изправена душата на Исус в Гетсиманската градина. От една страна, са страданията и мъченията, а от друга, привилегията за избор между старото и Любовта. Решението на човека е най-красивият и величествен избор в Космоса!

    Учителят ни открива потресаващата истина: „Величието на Бога не е в това, че създава слънца и вселени. Това Той може да направи в един момент. Великото е в повдигането на човека.“

  7. каппи  14.05.2012 г. | 00:26 ч.

    Браво, Стопанин! Особено ми хареса това: „Днешният „слаб“ смъртен човек всъщност е ключът към бъдещето на Космоса. Бъдещето на всичко живо действително вече не зависи от светкавиците на Зевс, а от това, дали човекът ще намери силите да стане герой с победоносни качества.“

  8. каппи  14.05.2012 г. | 00:35 ч.

    Извинете, че се намесвам, но темата е много интересна. От човекът наистина зависи съдбата на Космоса, той му я е предоставил. Иначе човекът няма да бъде свободен! Ако направи каквото трябва, тогава в Космоса ще може да се развърже поле за нова, творческа дейност на прогресивните богове, иначе………..всичко ще бъде оставено в руслото на повтарящото се едно и също по механичен начин минало, в което думата ще имат регресивните богове. Ако стане второто, прогресивните богове ще бъдат заробени завинаги от волята на човека. Но те вярват, мисля, в него……

  9. Стопанина  14.05.2012 г. | 16:53 ч.

    @ каппи

    прогресивните богове ще бъдат заробени завинаги от волята на човека.

    Абсолютно. Никакъв. Шанс!

  10. каппи  14.05.2012 г. | 21:07 ч.

    A дано! И аз мисля, че човекът ще оправдае доверието на Създателите си, но има драма.

  11. Дорина  08.04.2014 г. | 16:15 ч.

    Горещо препоръчвам на хората, които обичат да потъват в митовете и да „виждат“ отвъд само архетипните символи, толкова предъвквани от юнгианството, истински Духовни процеси, книгата на големия френския автор Морис Дрюон – „Мемоарите на Зевс“. Пише я четири години, преди близо 50 год., в далечната 1967 г. Издадена е тук от „Сиела“ през 2010 год. Купих си я от една малка и невзрачна книжарничка в прекрасния родопски Смолян за смешната сума от 5 лв.! Чета я в момента, очарована съм! Хем й се кафя и се подсмихвам, хем от години не съм чела нещо по-увличащо и толкова образно за боговете… Представете си Зевс като разказвач на миналото на своите предци, на собствения си живот… с особеното чувството на току-що пробудил се от дълбок сън Бог, помъдрял, а в същия момент с характерна закачливост, но и също директност в обръщенията към Човечеството! Пък тия обръщения са си направо удар в десятката – все едно някой антропософ надскочил антропософщината си, седи и си се смее сам над себе си! 😆

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.