Животинското царство и това, което ни прави истински човеци

По-надолу можете да прочетете втора лекция от цикъла „Откровения на Кармата“, държана на 17 май 1910 г. (Събр. съч 120) Заглавието горе е от мен, Стопанина. Качвам лекцията на Рудолф Щайнер като благ отговор на тази Ода на омразата от Лияна Панделиева, отпечатана в „Монитор“.

Животинското царство...

* * *

(Следва лекцията)

В хода на времето, а и според различните народи, отношението на човека към животинския свят изглежда твърде различно. Съвсем не е безинтересно да припомним, че народите, съхранили най-добрата част от свещената мъдрост на човечеството, се отнасят към животните с огромна обич и истинско състрадание. В света на будизма например, който успя да съхрани голяма част от древната мъдрост, откриваме едно толкова състрадателно отношение към животните, откриваме такива дълбоки чувства към целия животински свят, какъвто безброй хора в Европа все още не са в състояние нито да изживеят, нито да разберат. Също и всред други народи ще откриете един вид „приятелство“ с животните, едно чисто човешко отношение към всички животни – спомнете си само арабите и тяхната пословична доброта към коня, особено онези от тях, запазили следи от древното светоусещане, появяващо се тук или там като наследствени качества.

От друга страна, в онези западноевропейски столици, където се подготвят импулсите на бъдещето, подобно състрадание към животните сякаш няма място. И колко характерно е, че през Средновековието, а и по-късно до наши дни, тъкмо в страните, където се установи християнството, се появи възгледът, че на животните изобщо не трябва да се приписва душевен живот и че те са едва ли не някакви автоматични същества. Често се изтъква, и може би с основание, че възгледите на западноевропейската философия, според които животните нямат собствен душевен живот, са навлезли в широките народни маси, където липсва каквото и да било състрадание към животните, а жестокостта към тях не познава граници.

Да, нещата са напреднали до такава степен, че са изопачени дори мислите на Декарт, големия философ на новото време, които той посвещава на животинския свят. Разбира се, ние следва да сме спокойни: изтъкнатите духовни водачи на западноевропейското развитие никога не са застъпвали теза, според която на животните може да се гледа като на „автоматични същества“. Подобна теза не е застъпвал и Декарт, макар че в много учебници по философия бихте срещнали подобно твърдение. Но това изобщо не е вярно. Наистина, на животните той не приписва такава душевна природа, способна да се развие до там, че да изведе от Азовото съзнание доказателства за съществуването на Бога; все пак той допуска, че животното е пропито от „жизнени духове“, които впрочем не представляват някаква завършена индивидуалност, подобна на човешкия Аз, но които все пак действат в животинския организъм по приблизително същия начин, както душата.

Колко характерно е, че хората успяха да изопачат Декарт по такъв абсурден начин! Това просто ни показва, че през изтеклите столетия на нашата западноевропейска култура набра сили именно тенденцията, според която животните не са нищо друго, освен „автоматични същества“, и хората виждаха „потвърждения“ за тези свои възгледи навсякъде около себе си.

Друга характерна особеност на западноевропейската култура беше, че трябваше да изгради себе си с елементите на материализма. В този смисъл ние трябва да сме наясно: Пробуждането на християнството, този велик импулс в еволюцията на човечеството, първоначално стана всред материалистичната атмосфера на западноевропейската култура. Материализмът на по-новото време е само една последица от решителния факт, че дори най-спиритуалистичното вероизповедание, християнството, прие една подчертано материалистична окраска в условията на Западна Европа.

Общочовешката съдба на западноевропейските народи, ако мога така да се изразя, е рано или късно те да се издигнат над своите материалистични възгледи и тенденции, и като ги преодолеят, да разгърнат могъщите си пориви към един най-висш спиритуализъм. И като последица от тази съдба, от тази Карма на западноевропейските народи, възникна онази характерна тяхна особеност, според която смятат, че животните са лишени от душа. Разбира се, ако човек не може да проникне в духовния свят и ако се придържа единствено към своите сетивни впечатления, лесно ще стигне до заключението, че животните са на една от най-ниските степени в еволюцията на света. Обаче сред онези хора, успели да съхранят в себе си нещо от първичната мъдрост на човечеството, се запази и един вид предчувствие за духовната същност на животинския свят; и въпреки всички недоразумения, въпреки всички изопачения, които се промъкваха в тяхното светоусещане и помрачаваха неговата чистота, те добре помнеха, че в изграждането на животинското царство участват и духовни действия, духовни закономерности.

Следователно, ако от една страна виждаме пълно неразбиране на животинския свят тъкмо поради липса на духовно вникване в нещата, от друга страна, ако направо прехвърлим идеята за човешката Карма в животинския свят, това би било израз на чист материализъм. Не трябва да допускаме това. Що се отнася до идеята за Кармата, се налага да пристъпваме с извънредно голяма точност. И ние бихме допуснали грешка, ако също търсим и в животинския свят обратното действие, което се движи от следствието към причината. До всеобхватното разбиране на кармичните закономерности ще се приближим само ако се издигнем над отделния човешки живот между раждането и смъртта, само ако проследим човешкото същество през веригата на неговите прераждания, за да установим, че кармичният урок, през който човек има да мине поради едно или друго свое действие, обикновено го очаква в следващия живот.

И така, ако разглеждаме Кармата в нейната цялост, следва да знаем, че по правило кармичните последици не се проявяват в същия живот, протичащ между раждането и смъртта. От досегашните си занимания с Антропософията знаем, че при животното нямаме право да говорим за такова прераждане, каквото установяваме при човека. В животинския свят не откриваме нищо, което да прилича на онази човешка индивидуалност, чиито духовен „екстракт“ всеки от нас пренася отвъд Прага на смъртта, за да го включи отново при следващата си инкарнация. За смъртта на животното не можем да говорим по същия начин, както говорим за смъртта на човека. Защото всичко онова, което описваме като „съдби“ на човешката индивидуалност, след като човек премине през Портата на смъртта, не се отнася по същия начин и за животинския свят. И ако вярваме, че в един животински индивид можем да търсим преродената същност на друго животно, което вече е живяло на Земята, несъмнено ще изпаднем в груба грешка.

Днес, когато хората се съобразяват единствено с външната страна на околния свят и не се интересуват от неговите вътрешни, скрити сили, тези хора изобщо не достигат до големите различия и принципните противоположности между човека и животното. Външно и от материалистична гледна точка, процесите на смъртта при човека и животното изглеждат еднакво. Разглеждайки живота на животното, лесно може да се предположи, че негови отделни моменти могат да се сравнят с отделни моменти от личния живот на човека между раждането и смъртта. Обаче това ще е отчайваща грешка. Ето защо сме длъжни да посочим принципните различия между животните и човека.

Тези принципни различия между животното и човека могат да се разберат ясно единствено от този, който не се задоволява само с безпристрастната оценка на външните сетивни факти, а ги обхваща и със своето аналитично мислене. Тогава ние се изправяме пред едно явление, което е забелязано но не и обяснено от съвременните естествоизпитатели, а именно: Фактически човекът е принуден да учи и най-простите неща; в хода на своята история той трябва да усвои употребата и на най-елементарните сечива и инструменти; днес нашите деца трябва да учат всичко, абсолютно всичко. А за да научи нещо, за да овладее каквото и да е, това коства на човека време и усилия. Ако наблюдаваме животните, сме длъжни да признаем точно обратното: колко по-добре са поставени животните в това отношение!

Да се замислим само как бобърът изгражда своето сложно устроено жилище. Той няма нужда да учи нищо; той просто може това, защото го носи в себе си като една вродена способност, също както и ние, хората, носим в себе си „изкуството“ да сменяме млечните си зъби по време на нашата седма година. Няма нужда някой да ни учи на това. Така и всички животни носят в себе си качества, подобни на тези, за които стана дума при бобъра. Ако внимателно се вгледате в животинския свят, наистина ще установите, че животните носят в себе си точно определени художествени дарби, чрез които те постигат неща, далеч по-съвършени от много произведения на човешкия ум.

Но сега възниква въпросът: Как изобщо се стига до там, че новороденото човешко същество е много по-несръчно например от един петел или бобър; защо човек трябва упорито да заучава неща, които животните чисто и просто носят със себе си? Ето големият въпрос. Да, преди всичко трябва да усетим, че това е наистина един голям въпрос. Защото за целите на правилния човешки светоглед е решително не толкова да бъдат посочени важните факти, колкото умението да бъдат поставяни съществените въпроси. Фактите могат и да са верни, но с това те все още не гарантират правотата на нашите възгледи. Макар че за причините на тези явления, ще говорим от антропософска гледна точка още днес, подробностите за всеки конкретен случай биха ни отклонили от вече избраната тема.

И все пак нека да обърнем внимание върху следното. Ако с антропософски поглед обхванем и най-отдалечените епохи на човешкото развитие, ще установим, че онези сили и елементи, които бяха предоставени, да речем, на бобъра и на другите животни, за да проявяват своите чудни умения, бяха достъпни също и за човека. В онези далечни епохи човекът съвсем не беше обречен на несръчност; той също получи възможности да напредне в своите умения, и то дори в по-голяма степен, отколкото животните. Защото дори и животните да проявяват известни умения, практически те са твърде ограничени и едностранчиви. Общо взето, навлизайки в живота, човек не може да прави нищо; всичко, което се отнася до външния сетивен свят, той трябва тепърва да го учи. Макар и да звучи прекалено категорично, твърдението отговаря на истината. Но в хода на обучението се оказва, че той може да бъде по-многостранен, че що се отнася до „уменията“ неговото развитие е много по-богато, отколкото това на животните.

С други думи, първоначално човекът е получил същите богати заложби и въпреки това днес той не ги притежава. Пред нас е странният факт, че първоначално изходната точка за развитието на човека и животните е една и съща. И ако се върнем в епохата на Старият Сатурн, щяхме да установим, че просто не съществува никаква разлика между човешката и животинската еволюция. Двете еволюционни линии притежаваха съвършено еднакви потенциални възможности. Какво настъпи междувременно, че животните привлякоха към себе си всички възможни умения, докато човекът се превърна в толкова непохватно и несръчно същество? Какво стори междувременно човекът, за да изгуби внезапно всичко, което по-рано притежаваше? Дали в хода на развитието той го пропиля безцелно, докато животните като пестеливи домакини успяха да го съхранят? Тези трудни въпроси се пораждат от самите житейски факти. Нека да се опитаме и да потърсим техния верен отговор.

Човекът изобщо не е пропилял онези заложби, които днес животните проявяват под формата на техните готови умения; той също ги прилага, но в съвсем друга област. Животните ги влагат в техните външни умения; бобърът и осата майсторски изграждат своите гнезда. Същите сили, които животните използват по този начин, човек съсредоточава в самия себе си. Така той постига това, което обикновено определяме като „висшето човешко устройство“ или „висшата човешка организация“. Обстоятелството, че днес човекът ходи изправен, че има своя по-високо развит мозък и че изобщо притежава много по-съвършена вътрешна организация, всичко това той дължи на определени сили. И те са не други, а същите сили, с чиято помощ бобърът и осата изграждат своите гнезда. Обаче човекът съсредоточава същите градивни сили в самия себе си, в своя мозък, в своята нервна система и т.н. Ето защо засега човекът не разполага с излишни сили, за да гради по същия начин във външния свят.

Следователно, обстоятелството, че днес сме стигнали до известно съвършенство спрямо животните, се дължи на следния факт: всичко, което бобърът прилага външно, в определен момент от еволюцията ние сме го съсредоточили в нашата вътрешна организация. Ние имаме, ако позволите този израз, гнездото на бобъра вътре в себе си. Съответно не можем да разгърнем във външния свят изразходваните вече градивни сили. Ето как, вниквайки в произхода на различните заложби у различните живи същества, ние стигаме и до една цялостна представа за нещата.

Защо, впрочем, човекът трябваше да насочи навътре в себе си онези сили, които различните животински видове прилагат изцяло във външния свят? Единствено поради тази причина, че така той можа да изгради своята вътрешна организация, че така той стана носител на това, което днес е Азът, преминаващ от една инкарнация в друга инкарнация. Защото друг вид организация не би могла да се превърне в такъв носител на Аза. Дали Азовата индивидуалност ще се прояви или не в условията на физическия свят, изцяло зависи от външната организация на човешкото същество. Ако външната организация не съответства на Азовата индивидуалност, не би се получило нищо. Всичко е замислено с тази цел: външната организация да се привежда в съответствие с Азовата индивидуалност. Ние вече знаем съществените подробности от еволюцията, които имат отношение към обсъждания факт.

Да, ние знаем, че предишното планетарно въплъщение на нашата Земя е известно под името Старата Луна; то пък беше предшествано от епохата на Старото Слънце, а преди него беше първото планетарно въплъщение на Земята, известно като Старият Сатурн. Така изглежда ходът на нашата планетарна еволюция: Старият Сатурн > Старото Слънце > Старата Луна и днешната Земя. Когато епохата на Старата Луна беше към своя край, по отношение на външния свят човекът беше издигнат до своята „животинско-човешка степен“. Обаче тогава тази външна организация на човешкото същество не беше достатъчно напреднала, за да стане носител на индивидуалния човешки Аз. Едва в хода на Земното развитие, предшествано от епохите на Сатурновото, Слънчевото и Лунното развитие, стана възможно Азът да се въплъти в човешкия организъм. За тази цел много от процесите на нашата Земя трябваше да протекат по точно определен начин.

След края на Старата Луна, ако мога така да се изразя, всичко премина в състояние на хаос. Както знаем от моята книга „Въведение в Тайната Наука“, последва период от време на т.н. космическа нощ (пралая), след която изгря новият Космос на нашата днешна Земя. В този нов Космос на Земното развитие се съдържаше всичко, което днес ни свързва със Земята и с цялата Слънчева система. Постепенно от древното единство, от древната космическа цялост на Земята се отделиха всички други небесни тела. Нека да не се спираме върху начина, по който се отделиха другите планети, например Юпитер, Марс и т.н. Само ще припомним, че в определен момент от Земното развитие нашата Земя и нашето Слънце се разделиха. И когато Слънцето беше вече откъснато от Земята и неговите въздействия обливаха Земята като външни сили, нашата Земя все още беше свързана с днешната Луна, така че те представляваха едно небесно тяло; субстанциите и духовните сили, които днес са локализирани на Луната, тогава бяха все още свързани с нашата Земя.

В много от нашите антропософски лекции вече беше повдиган въпросът: Какво би станало, ако Слънцето не се беше отделило от Земята и не беше преминало в онова състояние, позволяващо му днес да огрява Земята отвън. Доколкото първоначално Земята беше все още свързана със Слънцето, съотношенията в цялата космическа система бяха съвсем различни и далечните предшественици на човека бяха слети в едно цяло. Естествено, истинско безсмислие е да се вземат предвид днешните съотношения, защото в този случай веднага ще чуем: „Що за абсурди измислят антропософите! Нали всяко живо същество моментално ще изгори!“ Обаче тези същества бяха така устроени, че можеха да се развиват в коренно различните условия на онова небесно „тяло“, включващо в себе си и Слънцето, и Земята.

Ако Слънцето беше останало свързано със Земята, тогава към Земята щяха да останат приковани съвсем други, много по-експлозивни сили и последицата щеше да е тази, че цялото развитие на Земята щеше да се отличава с такава бързина и експлозивност, че човешкият организъм нямаше да разполага с нормални условия за своята еволюция. Ето защо беше необходимо Земята да навлезе в по-бавно темпо, а силите и да станат „по-плътни“. Всичко това се осъществи само чрез обстоятелството, че стремителните, буйните и експлозивни сили се отделиха от планетарното тяло на Земята. Силите на Слънцето отслабиха своята мощ най-вече, защото сега те упражняваха своето действие върху Земята „отвън“.

Но сега настъпи и нещо друго. Сега Земята се оказа в такова състояние, че човешките същества, макар и по други причини, отново изпитаха затруднения в своето развитие. Сега условията станаха прекалено „плътни“ и Земята започна да действа втвърдяващо и опустошаващо върху всички живи същества. Ако нещата бяха останали такива, човекът нямаше да намери верния път за своята по-нататъшна еволюция. В този момент настъпи един вид космическа помощ: известно време след отделянето на Слънцето от Земята се откъсна и днешната Луна, като отнесе със себе си и „задържащите сили“, които неминуемо биха довършили живота с продължителна и бавна смърт.

Ето как Земята отхвърли определен вид сили, ето как Земята остана в небесното пространство между Слънцето и Луната, подбирайки правилното темпо и изобщо цялата подходяща среда за човешкия организъм, и то с далечната цел: един ден той действително да приеме в себе си Аза, носителят на индивидуалността; Азът, преминаващ от една инкарнация в друга инкарнация! За да се осъществят тези невидими, но грандиозни процеси в човешката организация, беше необходима помощ от Космоса: Отделяне на Слънцето, а после отделяне и на Луната.

Тук може би някой ще възрази: „Ако аз бях на мястото на Господа Бог, щях да постъпя по друг начин; аз веднага бих подготвил такива условия, при които човешкият организъм да започне своето нормално развитие. Защо беше нужно първо да се отделя Слънцето, а после и Луната?“

Да, обаче подобен начин на мислене е прекалено абстрактен и не държи сметка, че когато в мировия ред трябва да възникне един толкова сложен организъм, какъвто е човешкият, за всяка от неговите съставни части са необходими строго специфични условия, така че едни или други човешки предположения могат да изглеждат и съвсем нереалистични. Абстрактното мислене може да си позволи всичко, но след като сме приели антропософската Наука за Духа, ние трябва да се научим да мислим конкретно.

И тогава всеки от нас ще потвърди: Човешкият организъм съвсем не е нещо просто; той включва физическото тяло, етерното тяло и астралното тяло на човека. Тези три съставни части най-напред трябваше да се поставят в известно равновесие, така че да изградят своите точни съотношения. А това беше възможно само с помощта на един троичен процес: Първо трябваше да се изгради единният Космос, включващ в себе си Земята, Слънцето и Луната. После трябваше да настъпи една промяна в човешкото етерно тяло, целяща да укроти прекалено напористите му и експлозивни сили, защото в противен случай неукротеното етерно тяло би опропастило цялата еволюция и това стана с отделянето на Слънцето. И на трето място трябваше да се отдели и Луната, понеже иначе астралното тяло би умъртвило човешкия организъм. Тези три процеса трябваше да настъпят с оглед на това, че човекът е изграден от три съставни части.

Следователно, виждаме как човекът дължи своите днешни способности на продължителни и твърде сложни космически процеси. Обаче, от друга страна, знаем, че отделните природни царства в никакъв случай не напредват с еднаква бързина в хода на общата еволюция. От стотиците антропософски лекции през последните години би трябвало да помним, че във всяко от планетарните въплъщения на нашата Земя определени свръхсетивни Същества винаги изостават от общото развитие. А след като развитието напредне, те попадат в условия, които явно са в дисхармония със съответната степен от развитието. Знаем също, че всяко развитие набира своя устрем единствено чрез изоставането на определен вид свръхсетивни Същества.

В нашите антропософски среди е добре известно, че през епохата на Старата Луна изостанаха т.н. Луциферически Същества, виновни за не малко злини всред хората; но от друга страна всички ние им дължим и това, че те ни изпълват с истинското човешко достойнство, а именно със свободата, свободното разгръщане на нашата лична индивидуалност. Да, ние дори можем направо да заявим: В известен смисъл, изоставането на Луциферическите Същества беше една жертва; те изостанаха, за да могат по време на Земното развитие да осъществяват определени действия и да стимулират определени душевни качества, свързани с човешкото достойнство, с човешкото себесъзнание!

Впрочем ние трябва да свикнем с употребата на съвсем други понятия, които нямат нищо общо с обикновените; защото с обикновените понятия бихме могли да приемем, че Луциферическите Духове са допуснали един вид небрежност. Обаче в случая съвсем не става дума за небрежност на луциферическите Същества; тяхното изоставане през епохата на Старата Луна се превърна в една голяма жертва, така че вследствие на настъпилите в тях промени те можеха да действат върху нашето земно човечество.

Помните още, че изостават не само Същества, изостават и субстанции, и то заедно с техните закони, които са били валидни в предишните, а не и в по-късните планетарни състояния на Земята. Ето как се кръстосват старите и новите еволюционни фази, ето как се преплитат! Да, така застават пред нас различните еволюционни степени на Съществата. Никога нямаше да е възможно съществуването на едно животинско царство редом с човешкото царство, ако през епохата на Стария Сатурн не бяха изостанали определени свръхсетивни Същества, за да образуват на Старото Слънце едно второ царство. Междувременно на Старото Слънце човеците напреднаха до една още по-висока степен, което включи в себе си първите предшественици на днешното животинско царство. За целите на бъдещата еволюция това изоставане беше абсолютно необходимо.

Развитието на човека напредваше от една степен на друга, по-висока степен, което беше възможно само защото той непрекъснато усъвършенстваше своите сили. Ако беше останал завинаги с онези сили, които притежаваше на Стария Сатурн, той нямаше да мръдне нито стъпка напред. Той би изостанал в своето развитие. Ако все пак възникне въпросът „защо трябваше да изостават в развитието си определени Същества и определени субстанции?“, бих желал да отговоря с помощта на един пример. Нека си представим един съд с вода, в която е разтворено дадено вещество. Цялата водна маса в този съд е с еднакъв цвят и еднаква гъстота. Да предположим още, че по-грубите частици се утаяват на дъното; тогава по-чистата течност и по-фините частици остават горе. Следователно, водата може да се пречисти само чрез това, че тя отдели по-грубите частици. Нещо подобно се случи и след като привърши епохата на Стария Сатурн: трябваше да възникне един вид утайка; цялото „човечество“ трябваше да изхвърли нещо от себе си и да запази само най-фините елементи. От това, което беше отхвърлено, по-късно възникна животинското царство. Благодарение на този процес, можаха да се пречистят и други Същества. Да, на всяка подобна степен от развитието бяха „отхвърляни“ определени Същества, за да може човекът да се издига все по-нагоре и по-нагоре.

И така, пред нас сега имаме едно човечество, съществуващо само поради това, че човекът се освободи от онези същества, живеещи днес около нас в по-низшите природни царства. Да, всички ние сме били свързани с тези същества и с техните сили, също както водата носи в себе си по-грубите частици; но от определен момент нататък сме ги оставили да паднат на дъното, за да се издигнем над тях. Следователно, ние поглеждаме към трите по-низши царства и ясно усещаме: Във всичко това, което имаме под себе си, ние притежаваме и здравата почва за нашето по-нататъшно развитие. Тези същества са паднали ниско, за да се даде възможност за нашето собствено извисяване. Ето, този е верният поглед в „низшите“ природни царства.

Антропософското разглеждане ще ни доведе до още по-голяма яснота на въпросите, които обсъждаме. Нека отново да подчертая: Всички процеси, всички факти в хода на Земното развитие са взаимно свързани. Вече видяхме, че всъщност отделянето на Слънцето и на Луната от Земята настъпи, за да може човешкият организъм, вътрешната човешка организация да се издигнат до онази своя степен в хода на Земното развитие, която им позволява да развият в себе си индивидуални Азови сили. Вътрешната човешка организация трябваше да се промени, да бъде пречистена. И точно за тази цел настъпиха грандиозните духовно-космически процеси; отделянето на Слънцето и на Луната станаха заради човека и напълно естествено тези катаклизми в цялата Слънчева система се отразиха на другите три природни царства – преди всичко на животинското царство, което се намира най-близо до нас.

Ако искаме да вникнем в същността на тези въздействия, които претърпя животинското царство, поради отделянето на Слънцето и на Луната, тогава антропософското (или духовно-научно) изследване ни води до следните важни открития:

Когато Слънцето се отдели от планетарното тяло на Земята, човекът вече беше постигнал определена степен от своята еволюция. Но ако човекът беше застинал на тази степен, която беше постигнал по времето, когато Луната все още беше свързана със Земята, той съвсем нямаше да напредне до сегашното равнище на своята вътрешна организация, а щеше да деградира, щеше да изпита един вид разорение и вътрешно опустошаване. Ето защо Лунните сили също трябваше да бъдат изнесени вън от планетарното тяло на Земята. Напредъкът във вътрешната човешка организация стана възможен благодарение на следния факт: Още по времето, когато Луната беше включена в планетарното тяло на Земята, човекът постигна такива „форми“, които можеха да станат още по-гъвкави и пластични; защото можеше да се случи и така, че твърдата, ригидна вътрешна организация да вземе такива размери, че отделянето на Луната щеше да се окаже напълно ненужно. А сега, важното е да разберем, че на тази степен, характеризираща се с все още гъвкава и пластична организация, се намираха само предшествениците на човека. Следователно, в определен момент от развитието, Луната трябваше да се отдели от Земята.

Но какво се случи преди отделянето на Луната?

Човешкият организъм ставаше все по-плътен и по-груб. Разбира се, човекът не приличаше на същество, изградено от дървесина или нещо подобно – това би била една твърде неточна представа. И все пак, въпреки значителната си плътност, той беше много по-гъвкав и по-нежен от днешния човешки организъм; но за тогавашната епоха човешкият организъм беше толкова плътен, че по-духовните му съставни части, които в интервала между отделянето на Слънцето и отделянето на Луната периодически бяха ту свързани с физическото тяло, ту живееха извън него, накрая стигнаха до там, че когато отново „слизаха“ и търсеха подходящо тяло за своето поредно въплъщение, намираха само такива груби, втвърдени тела, в които те не можеха да се вмъкнат и да ги ползват за свои обиталища.

Ето защо духовно-душевната част на голям брой човешки предшественици окончателно напусна Земята и за определен период от време потърси убежище върху други планети от нашата Слънчева система. Само незначителна част от физическите тела успя да изпълни своето предназначение и да се спаси за по-нататъшно развитие. Аз многократно съм описвал как преобладаващият брой човешки души бяха изнесени в небесното пространство, а еволюционният ход беше поддържан от една малка част, а именно от онези човешки души, които бяха достатъчно крепки и силни, за да понесат всички изпитания. Да, тъкмо тези крепки и силни души спасиха човечеството и преодоляха критичната точка в неговото развитие.

Разбира се, този продължителен процес все още няма нищо общо с това, което наричаме човешки Аз, човешка индивидуалност. Тук сме много по-близо до „груповата душа“. Когато душите се изнасяха в небесното пространство, те навлизаха в свръхсетивните форми на „груповите души“. С отделянето на Луната отново стана възможно по-нататъшното пречистване на човешкия организъм, така че телата отново можеха да приемат завръщащите се души. Тези души слизаха все по-близо до Земята и в хода на Атлантската епоха те отново можеха да проникват в човешките тела. Но въпреки това, някои организми изостанаха в своето развитие по време на споменатия критичен период, и макар че продължаваха да се размножават, те не бяха в състояние да поемат в себе си слизащите човешки души. Да, те се оказаха прекалено груби за тази цел. Следователно, наред с онези организми, които по-късно можаха да се усъвършенстват, останаха и такива от критичния Земен период. Те се превърнаха в предшественици на по-груби организми и така се стигна до там, че наред с организмите, които успяха да станат носители на човешките индивидуалности, се размножаваха и такива организми, които не успяха да станат носители на човешките индивидуалности и представляваха, така да се каже, потомци на онези организми, които бяха напуснати от човешките души през епохата, когато Слънцето беше вече отделено от планетарното тяло на Земята, а Луната беше все още вързана със Земята.

И така, ние виждаме, как наред с човека израсна и едно друго царство от организми, които запазиха своя лунен характер и станаха неспособни да приемат в себе си човешките индивидуалности. Тъкмо тези организми са предшествениците на днешните животни. Би могло да изглежда твърде странно, че тези „по-груби“ същества все пак проявяват определени способности, чрез които в света наблюдаваме например мъдро изградените леговища на бобъра. Но този факт е лесно разбираем, стига да не си представяме нещата прекалено опростени, а да запомним ясно: Тъкмо тези същества, които не бяха поели в себе си една или друга човешка душа, изградиха външните контури на животинската „архитектура“, както и едно строго специфично устройство на нервната система и т.н., така че те се оказаха в пълно съзвучие със законите на Земята. Защото онези същества, които не бяха способни да приемат в себе си човешки души, оставаха непрекъснато свързани със Земята. Наистина и другите организми, които по-късно се усъвършенстваха и започнаха да приемат в себе си човешките индивидуалности, бяха заедно със Земята; обаче поради това, че трябваше да понесат съответните промени, свързани с отделянето на Луната, те изгубиха тъкмо онези качества, които бяха натрупали до този момент.

И така, след като Луната се отдели от Земята, на Земята останаха определени организми, които продължиха да се размножават според предишните условия, когато Луната беше все още свързана със Земята. Тези организми останаха прекалено груби; те се подчиняваха на предишните закономерности и се „втвърдиха“ до такава степен, че дори и след отделянето на Луната, те не бяха способни за никакви вътрешни промени. Те продължаваха механичното си размножение в рамките на своя втвърден, ригиден характер. Другите организми, които станаха носители на човешките индивидуалности, трябваше да се променят и да изоставят своето механично размножение. Да, те се промениха по такъв начин, че в тях можеха да действат онези Същества, които междувременно просто не бяха „слизали“ на Земята и сега за пръв път им предстоеше да се свържат с нея.

Ето цялата разлика между онези Същества, които съхраниха предишния си втвърден и неподвижен лунен характер, и Съществата, които успяха да се променят. Но в какво се състоеше тази промяна?
Когато душите, които бяха напуснали Земята, започнаха отново да се връщат и да завладяват предназначените за тях тела, те подложиха на коренно преизграждане целия организъм, нервната система, мозъка и т.н. Те насочиха всичките си сили в това вътрешно преизграждане. Обаче другите тела, които останаха втвърдени и неподвижни, не претърпяха никакви съществени промени. И тъкмо тези тела бяха завладени сега от съвсем други Същества, застинали в свои много отдавнашни еволюционни степени; те изобщо не бяха напреднали до там, че да упражняват едни или други въздействия в съответните вътрешни процеси на организмите, а действаха отвън като „души на животинските видове“. По този начин, онези организми, които след отделянето на Луната бяха подходящи за целта, вече можеха да приемат в себе си човешките души; а те на свой ред формираха организмите в посока на едно съвършено човешко устройство.

И така, при отделянето на Луната, в Земните условия останаха груби, втвърдени организми, които не можеха да претърпят никакво развитие. Сега те бяха завладени от онези изостанали души, които изобщо не можеха да проникват в една или друга човешка индивидуалност, а оставаха застинали на своята лунна степен и се придържаха само към лунните закономерности; те бяха това, което днес наричаме „групови животински души“.

Ето как, с оглед на космическите процеси, пред нас се очертава ясната разлика между човека и животното. Тъкмо космическите процеси ни отвеждат пред двата вида организми. Ако бяхме задържани в еволюционната степен на съществата, разположени непосредствено под човека, днес ние би трябвало да кръжим с нашия Аз около Земята, понеже физическото тяло би се оказало прекалено плътно и грубо, за да го приеме в себе си. Да, ние не бихме могли да се спуснем безпрепятствено – и въпреки че станахме по-съвършени същества, щяхме да останем в сферата на „груповите животински души“. Но понеже нашите организми се пречистиха и развиха, ние можахме да се „вмъкнем“ в тях и да ги употребим като наши обиталища; с други думи, чрез тях ние можахме да се въплътим и да „слезем“ на Земята. Душите на животинските видове, или „груповите животински души“, не изпитваха подобен стремеж. Те направляваха животните от висотата на духовния свят. Следователно, в заобикалящото ни животинско царство виждаме онова равнище, където бихме спрели и самите ние, ако нашите тела не бяха претърпели съответно развитие.

Следва логичният въпрос: А как втвърдените организми на животните, намиращи се под нашата еволюционна степен, са слезли на Земята?

Те са слезли чрез самите нас! Те са един вид потомци на онези тела, в които ние след отделянето на Луната сме отказали да се въплътим, поради тяхната прекомерна плътност. И ако тогава не бяхме ги напуснали, по-късно ние не бихме могли да открием други тела за нашите души. Защото след отделянето на Слънцето, ние трябваше да търсим нашето поприще именно на Земята. Ето как пред нас нагледно застава целият процес, при който, ако мога така да се изразя, ние изоставяме определени същества, за да си осигурим възможността да се издигнем самите ние. За тази цел ние трябваше да се пренесем на други планети и да изоставим животинските тела, които потънаха, така да се каже, в упадък. А на това, което изостана под нас, в известен смисъл ние дължим сегашната си „човешка“ еволюционна степен. Да, тези наши „задължения“ могат да бъдат описани още по-подробно. Но има и друг въпрос: „Как изобщо стана възможно, че през критичния период на Земята, ние можахме да я напуснем?“ Защото едно същество не може току-така да се отправи в една или друга желана от него посока.

Едва в хода на Земното развитие, предшествано от епохите на Стария Сатурн, Старото Слънце и Старата Луна, се появи за пръв път това, което дължим на Луциферическите Духове. Луциферическите Същества бяха нашите предводители, които по време на критичния период от Земното развитие ни откъснаха от Земята. Сякаш те се обърнаха към нас с думите: „Сега там долу започва едно опасно време; ето защо вие трябва да напуснете Земята!“ Да Луциферическите Същества бяха тези, под чието предводителство ние напуснахме Земята; същите Луциферически Същества, които вложиха в тогавашното ни астрално тяло могъщия луциферически принцип: възможността да избираме и да вършим злото, с което обаче е пряко свързана и възможността за свободата. Ако тогава те не ни бяха откъснали от Земята, ние завинаги щяхме да останем приковани към създадените от нас форми. И в най-добрия случай щяхме да се носим над тези форми, без да можем да ги одухотворим с нашето истинско присъствие. Така Луциферическите Същества ни увлякоха със себе си и свързаха тяхната собствена същност с нашата същност.

Ако се замислим над този факт, лесно ще разберем, как чрез откъсването ни от Земята ние сме поели в себе си и луциферическите влияния. Обаче физическите организми, които не споделиха тази съдба и останаха свързани със Земята, не приеха в себе си луциферическите влияния. Те трябваше да споделят с нас своята земна съдба, обаче не можаха да споделят с нас своята небесна съдба. И когато после отново се завърнахме на Земята, луциферическите влияния бяха вътре в нас, но не и в тях, а това, от друга страна, направи възможно да живеем в едно физическо тяло, и то по все по-независим от него начин. Обаче другите същества, които не бяха приели в себе си луциферическите влияния, представляваха всъщност това, което ние бяхме направили от тях, и по-точно самите наши астрални тела в периода между отделянето на Слънцето и отделянето на Луната – следователно всичко това, от което ние успяхме да се освободим.

Да, нека внимателно да се вгледаме в животинския свят и да признаем: Цялата животинска жестокост, цялата ненаситност и всевъзможните недостатъци на животните, наред с тяхната изумителна сръчност, всичко това ние бихме имали в себе си, ако не бяхме съумели да го изхвърлим вън от нас! Ние дължим освобождаването на нашето астрално тяло не на друго, а на обстоятелството, че всички по-груби астрални качества останаха в животинското царство на Земята. Тогава ще признаем и още нещо: Колко благотворно за нас е, че свирепата жестокост на лъва и коварната хитрост на лисицата излязоха вън от нас, че станаха олицетворени в съответните животински видове и поеха своето самостоятелно съществуване!

Поради обстоятелството, че астралното тяло на животните е сродно с човешкото астрално тяло, животните могат да изпитват и болката. Но те са лишени от възможността да се издигат все по-високо и по-високо чрез болката, чрез страданието и неговото преодоляване. Те са лишени от индивидуалност. Ето защо тъкмо животните, а не хората, са за оплакване. Ние сме длъжни да понасяме болките; обаче за нас всяка болка е средство за усъвършенстване. Преодолявайки болката и страданието, ние се издигаме в нашето развитие. А животните – тях ние сме изоставили като същества, които вече са притежавали способността да изпитват болка, но не и способността да се издигат чрез болката. Такава е съдбата на животните. В тях просто се оглежда нашата собствена организация, и то в онази степен от нашето развитие, когато можехме да усещаме болката, но не и чрез преодоляването й да я превръщаме в спасително средство за цялото човечество. Така в хода на Земното развитие ние обременихме животните с нашите най-отвратителни качества и сега те са навсякъде около нас като живи свидетелства за пътя ни към съвършенството. Ако не бяхме предизвикали изоставането на животните, ние нямаше да разполагаме със сегашната сила и чистота на нашето астрално тяло.

Да, всички ние трябва да заставаме пред тези факти не като пред абстрактни теории, а с истински трепет пред тяхното космическо величие. И ако внимателно се вгледаме в животните, ще се изпълним с покъртителното усещане:

„Ето, вие, животните, сте навсякъде около нас. Но когато вие страдате, ние хората извличаме някаква полза. Ние хората можем да преодоляваме страданието, а вие трябва, вие сте осъдени да го понасяте. За вас ние избрахме страданието, а за себе си оставихме невероятната способност да го побеждаваме!“

И ако абстрактните теории се превърнат в живо космическо чувство, то неизбежно ще ни потопи в дълбоко състрадание спрямо всички мъки и болки, понасяни в животинското царство. Там, където това космическо чувство блика от първичната мъдрост на човечеството, там, където хората все още са запазили макар и далечен отблясък от древното ясновидство, пак там е съхранена и милостта, истинското състрадание към животинския свят. Да, това състрадание ще се появи отново, когато хората се осмелят и приемат новата духовна мъдрост, когато те отново проумеят колко дълбоко е свързана животинската съдба с Кармата на човечеството и изобщо с Кармата на света.

През епохите, които бих нарекъл епохи на помрачение, белязани от печата на материалистичното мислене, хората нямаха дори и предчувствие за тези кармични зависимости. Хората поглеждаха единствено към разположените в пространството предмети, същества и явления, без да се замислят, че всички те имат общ произход и че са разделени само от различните степени на своята еволюция. Естествено, хората не усещаха и връзката си със животните. И във всички области на Земята, където съзнанието за духовната връзка между човека и животинския свят беше малко или много помрачено, и се задоволяваше само с външните пространствени измерения, човекът изплащаше по един твърде странен начин своя дълг към животните: той просто ги изяждаше!

От друга страна, тези неща ни подсказват как убежденията и светогледите зависят от човешките усещания, от човешките чувства. В крайна сметка усещанията и чувствата са последици от убежденията. И както с времето се променят убежденията и идеите, така ще се променят и чувствата в хода на човешката еволюция. Човекът не можеше да стори нищо, освен да се устреми към едно възходящо развитие; за да се издигне, той трябваше да тласне в пропастта други същества. Той не можеше да им даде онази индивидуалност, която кармически възнаграждава животните за понасяните от тях неизброими страдания; той им отстъпи само болката, но не и кармичните закономерности на изкуплението.

Но това, което в миналото той не можа да им даде, един ден ще го стори тогава, когато е извоювал свободата и истинското себепознание. Тогава той в пълно съзнание ще пренесе кармичните закономерности и в животинския свят, като ще признае:

„Това което съм, аз дължа на животните. Заради мен те потънаха в мрака. Но всичко, с което навремето се провиних пред тях, всичко, което не успях да им дам, сега ще им върна стократно, като започна да се отнасям с обич към тях!“

Да, съзнанието за кармичните връзки неизбежно ще се съпровожда с все по-добро отнасяне на човека към животните, а не с това, което цари днес, и то особено на Запад. Отношението на човека към животните все повече ще се определя от неговото вътрешно усещане:

„Сега аз трябва да спася животните, които на времето тласнах в пропастта.“

Ето как пред нас се очертаха съотношенията между Кармата и животинското царство. Ние съвсем не можем да сравняваме съдбата на отделното животно с човешката Карма. Обаче ако проследим цялото Земно развитие и всичко, което трябваше да настъпи заради еволюцията на човечеството, ще установим, че имаме пълното право да говорим за една дълбока връзка между Кармата на човечеството и животинския свят.

* * *

Лектор: Рудолф Щайнер

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

Коментарите са заключени.