Николай Райнов: „Мистика и безверие“ (плюс галерия)

Лекция „Мистика и безверие“, държана през юни 1919 г. във Военния клуб в София по покана на Теософското общество.

Ако погледнем отношението на съвременния човек към вечните въпроси, ще отбележим, че има два вида хора. Едните могат да се нарекат мистици, а другите – безверници. Има и трети вид: благоразумната „златна средина“, легионът безлични люде, които излизат на тълпи из дъното на живота, ту под това знаме, ту под онова, приспособяват се, повтарят нерешително чужди думи, но всъщност никак не се интересуват от големите въпроси. Те са нещастна смесица от безхарактерност, страхливост, посредственост и невежество; отначало те се боят да застъпят даден възглед или да се опълчат против него, но щом намерят в това облага, правят го. Те са, изобщо, лениви, не си дават труд дори да помислят по един въпрос, а камо ли да го проучат. В ония области, които се смятат за гордост на човешкия творчески стремеж, тия хора влизат с безочливост и правят от изкуството доходен занаят. От страх да не минат за безлични и простаци, те взимат ту тая страна, ту оная, но не биха никога пожертвали една аспра или един час от времето си за тържеството на определен идеал. Те гонят или облаги, или слава, или власт: винаги – личен добив, винаги благото на загрубялата отделна личност, която не дава счупена пара за другите. Хората от тоя вид са най-много; погледнем ли строго, всеки от тях би могъл да се отнесе към мистиците или безверниците, макар че не проявява типично чертите на тоя вид.

Н. Райнов – илюстрация към предисловие на творба

Тия два типа са за нас важни и любопитни. Опознаем ли ги, ние ще опознаем себе си. Кой е безверник? Кой е мистик? Де да ги търсим? По що да ги открием? Слава Богу, няма защо да отиваме отвън облаците. Безверникът е тук. Мистикът – също. Всеки от нас е или мистик или безверник, ако не принадлежи, разбира се, към третата група. Доста(тъчно) е да определим вътрешните белези, които отличават единия от другия.

Както виждаме, в своя дележ аз противопоставям един на друг два крайни типа. Аз не говоря за вярващ, а за мистик, сиреч за човек, който се стреми да осъществи онова, що е предмет на неговата вяра, да се слее с онова, в което вярва, да се уподоби на своя жив или въображаем идеал, да стане едно с онова, що тачи като най-високо.

Също тъй не ми е думата за скептика, за оногова, който се съмнява, но все пак не отрича възможността да съществува истина, който не твърди, но все пак изследва, дири, проучва; не: аз говоря за безверника, който не допуска да съществува истина вън от жалкия кръг на признатите от него положения. Колкото и да е крайна тая характеристика, струва ми се, че все пак всеки от нас би попаднал под нея – ако не съвършено, то поне донякъде. Идва миг – и едни от нас изпадат в душевна слепота, в мрачно отчаяние, или в горделиво упорство. И казват: „Няма истина, няма Бог, няма дух, няма безсмъртие; вън от веществения свят – всичко е измама.“

У други пък бликва светлият порив да строят нещо, което би закрепило чуждото благо, дори ако накърни тяхното; или се мерне в душата им лъчезарният призрак на някаква далечна бъднина, когато всички ще се обичат, когато не ще има злини, беди и насилия; или внезапно почувстват, че всичко около нас хората е уместно и значително, че невидими ръце крепят световете в звездното небе, както майка поддържа своето кърмаче.

Илюстрации към „Княз и чума“

Никой от нас негли не е типичен мистик или безверник, но у всекиго ще се намерят някои от характерните черти на който и да било тип. На тия два полюса стоят ония, които творят съвременната действителност, а по мрежата, изплетена от жиците, що държат те, се движим ние, по-незначителните люде, като се теглим ту към тоя полюс, ту към оня. Ние – тези в мрежата – може наглед да нямаме решаващо значение, но нека помним, че онези на полюсите не могат без нас и че от нашето участие зависи тържеството на едните, или на другите.

Нека погледнем тия на полюсите. Що искат те? Що мислят? Що вършат? На къде ни зоват? С що ни съблазняват? Какви райове ни обещават?

Безверникът е по стремеж разрушител, а мистикът – творец. Ако досега мистиката е била зле разбирана, то се дължи на безверника, който е винаги натрапвал на хората своето мнение за нея – а човешкото стадо, съзнаващо своето невежество, е твърдяла след него покорно „амин“. Обаче, време е да се справим с речника. Що е мистик? Що е безверник?

Мистикът не е заплес, който по цели нощи зяпа към звездите, а денем гледа облаците; не е изтъпленик, който повтаря дадено изречение или си гледа пъпа, докле затъпее съзнанието му; не е лековерник, който съзира във всичко пророчество, прообраз или божествен навет (укор; обвинение – бел. Стопанина). Има и такива люде, но не ми е за тех думата.

Също тъй безверник не е оня, който казва: „Няма нищо на тоя свят; дори сам аз – или съществувам, или – не“. Тоя човек е луд. Не говоря за луди.

Религията може да се определи като път, по който човешката душа търси Бога. А мистиката е оная пътека, оня по-пряк и стръмен възход, по който човек намира Бога.

Николай Ранов, „Райска птица“

Мистикът вижда в световните прояви и в съществата, населяващи вселената, духовна опора, духовен кълн, духовно първоначало.

А безверникът признава само това, което му дават петте сетива, като нещо положително; той отрича съществуването на духовно начало, защото който казва „дух“, той казва „безсмъртие“, а безверникът не признава безсмъртие; той се бои от него, той щади личното начало у себе си, милее за него; и като чува, че безсмъртието е някакво сливане с безусловното начало, с Бога, той тръпне от страх, че ще изгуби своята лична черупка; подобно на Ирода в Уайлдовата драма, той казва: „Аз не позволявам да се възкресяват мъртви.“ За него няма Бог: той желае сам да бъде бог, нему да се покланят, него да тачат, той да законодателства, той да съди, той да бъде най-високото, до което би смогнал да долети човешкият копнеж. Той отъждествява себе си понякога с разума, понякога с науката, а винаги – с истината: вън от него няма истина, няма действителност.

Ето що твърди той (безверникът): „Само едно нещо съществува: това нещо съм аз; само една истина има: оная, която признавам аз, всичко друго е суеверие и глупост.“ Той обича тия думи – „суеверие“ и „глупост“ – и с тях замерва винаги своя враг, мистика: Бог е глупост, безсмъртието на душата – суеверие, духовното е лъжа, измислица на болен ум, творба на страхлива воля. Той обаче не е умствено честен: в Бога не вярва, защото Бог бил отвлечено понятие, но в онова, което нарича „здрав разум“, вярва, като че ли разумът не е също отвлечено понятие. Не вярва в безсмъртието на душата, но в безсмъртието на енергията (нещо, което никой не може да види), вярва и твърди, че силата не подлежи на унищожение. Той обича и думата „предразсъдък“, а сам обикновено съди по предубеждение.

Когато стане дума за прераждане на душите, той (безверникът) някак смътно си представя, че човешката душа влиза ту в червея, ту в мулето, кравата или вълка. Очевидно, той не се грижи да разбере учението за прераждането по първите му извори, а съди за него по вярването на диваците. Ония, които споделят убеждението, че човек се преражда, за да става от живот в живот все по-съвършен, не твърдят, че човешката душа минава в животни. Съвсем друга е мисълта на Питагор, Платон, Плотин, Ориген, Джордано Бруно, Спиноза, Лайбниц, Буда, Рабиндранат Тагор и мн.др.

Н. Райнов – разни илюстрации

Мистикът се стреми да създава, а не да руши. Той вярва в благородното, в доброто у човека; той дири във всяка човешка проява ценното, положителното. Безверникът, напротив, е склонен да осмее човека, да го охули, да види у него лошото, долното, отрицателното. Оттам начева неговата разрушителна работа: той се сили да подрови всичко положително у човека, да помрачи всичко светло у него, да му отнеме всяка надежда, да го отвлече в своето тъмно царство, да го обезвери, нещо повече – да го озвери. На всички възвишени замисли, които целят да издигат човека до лъчезарна бъднина, и на всички движения, които с безкористие се силят да извлекат човека от унизителната грижа за делнични удобства, да го освободят от позорното робство пред кумира на златото, личното надмощие или вещественото благо, безверникът противопоставя своя безочлив укор.

Николай Рьорих, най-големият от съвременните руски художници, вдъхновен поет, става теософ. За безверника, който до вчера е хвалил Рьориховите картини, изобразяващи каменния век, тоя художник става изведнъж бездарник. Той е чел с възхищение Томас Ман и Морис Метерлинк, но щом чува, че единият държи сказки по окултизма, а другият пише книги по същите въпроси – „Пътеки низ планината“, „Смърт“, „Великата тайна“ и др. – тия писатели му се виждат луди, суеверци, едва ли не измамници. Затова той мрази Едгар По, Густав Майринк, Андре Жид, Хайни Еверс, Тагор, Стриндберг, Едуард Шюре, Балмонт и Мережковски: те не скриват своята вяра в потайното, в духовното, в безсмъртното начало на живота, чиято проява е разнообразният изглед на вселената.

Че има наистина суеверни люде, че има прости хора и между почитателите на мистиката, това не е лъжа. Но безверникът нарочно приравнява с тях духовните исполини на вековете, за да ги осмее. В това ругателство за него дреме надеждата, че негли ще мине пред страхливите слушатели за по-умен от водачите на човешкия дух. Това отмъщение е жаждата на неговата завист. Когато спори или прави презрителни бележки, безверникът се облича в парадната дреха на някакъв лъжлив аристократизъм: той е горд, че стои над „суеверията“, над „сектанството“. Всъщност не е трудно да се види, че и самият той има свои лъжливи кумирчета и любима секта: той споделя дадена материалистична хипотеза, принадлежи обикновено към партия, стреми се да заеме място в името на някаква програма – много по-сектантска от тази на неговиге врагове.

Пейзаж

Някой изронва пред него (безверника) дума, че след време всеобщото братство между хората ще бъде факт – и че народите очакват появата на един голям Ум, който да сплоти религиозните люде от целия свят и да събори преградите между отделните вероизповеди. Безверникът се презрително усмихва: „Омръзнахте ми с тия бабешки приказки за второ пришествие и архангелски тръби. Все тия суеверия на адвентистите… Кажете нещо по-сериозно или затворете уста.“ Неговата умствена леност му не позволява да изучи въпроса, та да види, че твърдежът на теософите – да речем – се различава от тоя на адвентистите и по основания, и по схващане, и по предмет дори. За него теософия, окултизъм, дъновизъм, народни пророци, ангелски тръби, адвентизъм и спиритизъм – са все едно: някаква мътна мистична мъгла, някакъв „анимизъм“, отдето оголва глава суеверието.

Ала сам той, от тая гледна точка, има същите любими суеверия. Не може, разбира се, да вярва, че щял да дойде нов религиозен Учител, нито че щяло да настъпи общочовешкото братство, но сигурно ще дойде някой гений икономист и ще осъществи материално равенство между производители и покупатели. В тържеството на идеята за братство, в името на духовната същина, тъждествена у всички хора, той не вярва; но в тържеството на любимата научна или политическа догма – вярва, разбира се.

На тоя полюс не стоят малцина; напротив – мнозинството е там. Там е Ставрогин, там е Сандип Бабу, там е Иван Карамазов; там са ония, които отричат духовното и се смеят над онова, що е било вяра за първенците на човешкия напредък: за Достоевски, за Толстой, за Шекспир, за Гьоте, за Христос, за Кришна, за Леонардо да Винчи, за Бетховен, за Лао Дзъ. Но аз не говоря за книжовни типове, за измислени лица, а за живи дейци във всички области на културата и практическия живот. Подобни безверници са хиляди, стотици хиляди; днес те са все още авторитетни ценители и почитани работници и в наука, и в книжинина, и в изкуство, и в политика, и в просветно дело.

„Между пустинята и живота“ – корица от автора Н. Райнов

Нещо повече: тяхната закваска е проникнала и в църквата, че дори и в ония общества, които се смятат за плод на спиритуалистичен възглед. Да погледнем една-две от тия разновидности.

Един от най-големите учени, Оливър Ладж, член на английското кралско общество, занимавал се от дълго със спиритичните явления, ни даде след войната една книга, озаглавена „Реймънд – или за смъртта“. В нея старецът излага с безпристрастие и след основна проверка на фактите и условията своите отношения с Реймънд, негов син, убит като офицер през войната. Книгата доказва по безспорен път действителността на личното задгробно съществуване. Както и можеше да се очаква, учените безверници се опитаха да оспорят изнесеното: а понеже не успяха, замериха с обидни нападки писателя. Тоя начин е стар: ако някой се изкаже по тия опасни въпроси, те преграждат интереса към неговите изследвания със заявлението, че не бил доктор, нямал учена титла. Ако пък е доктор и член на учени дружества, не бил специалист. Случи ли се да е и специалист – още бил млад, не можело да му се вярва.

С Оливър Ладж, разбира се, който отговаря на всички тия условия, па е и стар, те постъпиха иначе: тъкмо понеже бил стар, наивно било да му се вярва – старците се обикновено вдетиняват… В тоя случай се вмени във вина на професора и това, че бил член на Обществото за психични изследвания, при това още – и теософ. А ето и друга разновидност, еднакво любопитна. Става дума за общите вероизповедни и нравствени начала, що лежат в основата на всички религии (сравнителната история на религиите признава тая общност).

Брамин

Един свещеник се изправя и казва, че ислямът бил много долна религия, понеже обещавал на своите верни рай с хурии, пилаф и шербети… Тоя свещеник очевидно не е разтворил корана, нито се е запитал има ли нещо писано по него. Инак той щеше да знае, че в корана не става никъде дума за пилаф и шербети като възмездие за праведен живот, а под „хурии“ се разбират въплъщенията на добрите мисли и дела, които ще обкръжават като ангели верния в отвъдния му живот. Но свещеникът не желае да допусне такова тълкуване. Когато му възразите, че Исус казва: „Който не яде от Моята плът и не пие от Моята кръв, няма да влезе в Царството небесно“, той ще ви забележи, че Христос подразбирал тайнството на причастието. В християнството, следователно, е допустим иносказателен тълмеж (тълкувание) на свещените книги, но у другите религиги – не.

Фанатизмът – друг образ на безверието – настоява, че ще се спасят само ония, чието вкостеняло съзнание приема дадени догми: всички други не са чада Божи, те са осъдени на гибел. Фанатизмът се ражда от сляпото себелюбие; той е брат на безверието, защото превръща духовната истина в догматична формула – и тъй отпъжда от областта на религията усилията на онези, които искат не само да вярват, а и да знаят. Такива биват също клеймени: наричат ги еретици, разколници, отлъчват ги от църквата; както виждате, и в тоя случай средствата, средствата за борба са хулите – средствата на безверието.

Шовинизмът (национализмът) е трети вид сляпо себелюбие, проявено в областта на политиката. Всички стремежи да се всява у хората омраза, да се насъскват представителите на една вяра, народ, племе или съсловие срещу представителите на друга човешка група – са все породени от безверието, което отрича най-важната истина, че у всички хора живее една и съща духовна природа, че ние сме тъждествени по естество, че сме брятя от едно и също голямо семейство. В това и проличава разрушителната работа на тоя стремеж: той разделя хората, изправя ги едни срещу други, опълчва класа против класа, народ срещу народ, подпалва бунтове, войни, метежи, издига насилието като едничко средство за решаване на големите въпроси на живота.

Но има хора и на другия полюс. Там стоят защитниците на човещината, враговете на отмъщението и насилието. Това са ония големи сърца, които позанават само обичта. Не са ли великите творци досега – творци не само на изкуството, а и на философия, творци на религиозни системи и водачи на културни епохи – не са ли до един говорили за Бога, за човешката съдба, за безсмъртието на духа у човека и за единството на тоя човек със света? Не са ли твърдяли, че личността е искра от божествения Пламък, породил световете, че човек се не ражда самотен, че над него бди Окото на бащинска обич и го води една силна любяща Ръка?

Такъв е възгледът на мистика и днес. Той чувства, че е брат на всички, защото у всички люде кипи все тоя божествен живот, неосъзнал още себе си, всички са изблици на едно и също божествено естество. И Владимир Соловьов, и Юлиуш Словацки, и Йожен Кариер, и Уот Уитман, и Рабиндранат Тагор, ведно с ония, които са върхове на човешкия върховен напредък, твърдят това. Не е важно дали атомът или енергията са бъзсмъртни. Важно е, че веществото, силата, животът и съзнанието са отделни състояния на божествената дейност, отделни прояви на божественото естество, което ни се показва в тоя или оня свой вид: било като вещество и сила, било като живот, било най-сетне като съзнание.

Avant Propos

Бог обитава у всички – твърди мистикът – ала не всички съзнават още Бога у себе си. Затова стремежът на мистика е бил винаги насочен към опознаване на Бога чрез разширяване на духовното съзнание. Сам Бог помага в тая работа на човека: бедите и скърбите, успехите и радостите, премеждията и опасностите са пътища, по които божествената искра у човека се сили да заблести, да се прояви, да се покаже пред съзнанието, да стане видима, да бъде опозната. Тук е уместно едно сравнение, употребено не веднъж от мистиците: както в мрамора съществува затворен ангел, когото ваятелят се стреми, се мъчи да разбули, като го освободи с длетото и чука от излишни пластове, тъй и у човека живее Бог, когото тоя човек трябва да освободи за съзнателен живот, като махне онова, що Го задушава.

Не ще и дума, тази работа е мъчна, тя иска дълго време, иска векове, иска многократно повтаряни усилия. Затова учението за прераждането се вижда на мистика неизбежна логична последица от факта, че съществува развой и постепенно усъвършенстване. За да бъде всестранен и обилен духовният му опит, човек се ражда през редица свои съществувания в различни места, при различни условия, син кога на тоя народ, кога – на оня, кога на една, кога – на друга религия, член ту на един, ту на друг обществен слой. Но това не е произволно. То се не налага от някаква несправедлива наказваща воля. Напротив, човек е сам зидар на своята съдба. Ако в миналия си живот се е стремял към нещо добро, в тоя той се ражда при добри условия и миналият опит се кристализира сега в ясно определени дарби и способности. И ето – мистикът извлича късата мъдрост: „Посей помисъл – и ще пожънеш навик; посей навик – и ще пожънеш нрав; посей нрав и ще пожънеш съдба.“

С една реч – „каквото посееш, това ще пожънеш“, древната пословица на всички народи, толкова истинска, колкото и стара. Пред очите на мистика светът се явява като откровение на Божията замисъл, като израз на Неговата грижа за човека. Историята на човечеството разкрива дългия друм на човека към Бога. Но Бог не оставя своя син; Той му праща водачи, пророци, вестители: такива са религиозните учители, философите, гениалните учени, художниците, поетите, писателите, великите държавници.

Такова е гледището на мистика. Той се радва на всичко светло у човека и го насърчава; за мрачното, напротив, скърби; но никога не презира никого, дори престъпника, когото от сърце съжалява, защото го боли за него като за нещастен заблуден брат, подмамен от пъклени сили. Той (мистикът) страда с него, той вини себе си, че не е навреме видял раната на сърцето му, за да я излекува. Той не е песимист. Той не предрича на човечеството гибел, а светла бъднина. Когато чете книга, когато слуша разговор или музика, когато гледа картина или зрелище, той е цял в ожидателно настроение; той чака да добие нещо ново и хубаво, сърцето и умът му се разтварят за положителното, със симпатия следят мислите, образите или звуците – сякаш е сам седнал с него.

Н. Райнов: „При нозете на Учителя“, Кришнамурти

Мистикът не среща с предупреждение и враждебност новата книга, новото убеждение, новата картина; не: той умее да се слива с другите, да се отъждествява с тях, затова всичко буди у него любопитство и му носи по нещо ново и важно. Не го познават ония, които го смятат за саможив и усамотен съзерцател: Госпожа Ани Безант, чиято личност е образец на практически мистик, е толкова мислителка, колкото и общественица. Тя признава, че е социалистка, принадлежи към трудовата партия на Англия, кръстосва цял свят, за да говори на различни теми: по религия, окултизъм, теософия, социология, възпитание, книжнина и философия.

Истинският мистик е деятелен; той се въодушевява от всичко: от светлата цел на живота, от картините и музиката, от слънцето, от цветята и дървесата, от обществения живот, от работата за другите, от поезията и простите развлечения. Но неговото въодушевление не е шумно, възторгът му е тих и дълбок, траен; неговият нрав е топъл и жив, той не отблъсва като безверника; мистикът не обича да спори, понеже спорът разрушава: той ви оставя да мислите както щете, без да ви натрапва своя възглед. Той е положителен. С готовност твърди, рядко и точно отрича, предпочита да каже „да“, когато на устата на безверника стои вечното жестоко „не“.

Мнозина го намират (мистика) привлекателен; това не е чудно, защото оня, който умее да забрави себе си в дадени условия, може да бъде сигурен, че ще стане незабравим за другите. А характерна черта е за мистика, че той забравя себе си, че живее за другите, че чувства и преживява с тях. У него не ще видите позата на лъжлив аристократ: напротив, той е прост, естествен, проявява се искрено и непосредствено; затова в делата и думите му личи истинска самобитност, която се нрави на мнозина. Без да осъжда човека, той му казва без страх истината в очите.

Мистикът също се представя в някои разновидности. И той не е винаги тъй строго и завършено очертан, както го обрисувах пред вас. Но това не важи: важно е неговото положително творчество, обновяващо участие в живота. Мистик е оня скромен художник, който обича своето изкуство чисто и безкористно – и се стреми да даде на хората всичко най-добро, за което е способен. Мистик е и ученият, комуто е мила науката като път към една безусловна истина – оня работлив труженик, който заравя годините си и най-добрите си усилия, за да открие миналото на своя народ, или да му направи достъпни ония изобретения на науката, които ще му осигурят по-сносен и по-съзнателен живот.

Мистик е и онзи мислител, общественик, писател, промишленик или икономист, който занемарява лични облаги и чуждо мнение, за да води своето племе по сигурни пътеки към мирна и честита бъднина. С една реч, мистик е оня, който се води в своята дейност от стремежа да се прояви духовното начало у човека, Бог, да заживее тоя човек със съзнанието, че вечността е негов дял.

Проект за корица

Както виждате, тия два типа не лежат някъде далеч от нас. Единият предпочита истината и доброто на другите, а другият – себе си. Първият копнее да се слее с Бога, а вторият мисли денонощно само за едно – да му бъде добре, да покори другите, да им се наложи, да ги направи роби на своята воля и авторитет. Те не са се родили вчера, няма да умрат утре. Тяхната история е дълга. Нашият народ ги знае от миналото. Не бяха ли същински мистици Теодосий Търновски, патриарх Евтимий, отец Паисий, свети Климент, Прличев, цар Самуил, цар Петър, черноризец Храбър, Йоан Екзарх и мнозина около тях? Не бяха ли мистици свети Йоан Рилец и тримата му съвременници – все отшелници и духовни рицари? Каква е била ръководната мисъл на тия безкористни дейци, чието дело е златен плод на безпределна обич? Тяхната първа [грижа] е била да направят от нашия народ „Божие лозе и Божия градина“, да поливат и копаят почвата, из която ще поникнат плодоносни божествени клонове. Такива Божии работници са били и богомилите, представящи най-силното мистично движение, родено на нашата земя.

Между мистика и безверника се е водила винаги борба. Днес тя е особено силна. Изглежда, че наближава някакъв решителен час, съдбоносен за една от двете страни. Там, на полюсите, се чуват странни викове, каквито човек не е привикнал да слуша.

Едните казват: „Ние дойдохме – милиони безбожници, езичници и атеисти, биещи чело в ръждивото желязо, в полето вси дълбоко да се помолим Господу Богу. Излез – не из звездното, нежното ложе, Боже железни, огнени Боже – не Боже от Марс, Нептун или Вега, в простора далек: сам между нас излез, яви се, слез Бог от месо, Богът – човек. Во име твое на бой ще въстанем – в гръм, в дим ще полетим! Глада насити! Време е в бой да вдигнем гърди! Куршумите тракай! Бий паплач несмела! Во всякой, що бяга, гръмни парабелум!“ (Владимир Маяковски; из поемата „150,000,000“)

А на другия полюс се разнася молитвен глас: „О, Животе на моя живот, ще се стремя винаги да пазя тялото си чисто, защото знам, че върху всеки от моите членове почива Твоето живо докосване. Ще се стремя винаги да пазя от лъжа мислите си, защото знам, че Ти си оная Истина, която пробужда Светлината на разума в моята душа. Ще се стремя винаги да прокуждам всяка злина от своето сърце, та там да цъфти обичта, защото знам, че Твоето живелище е в тайния олтар на сърцето ми. И мой стремеж ще бъде да Те откривам на хората в делата си, защото знам, че Твоята мощ ми дава сила да действам.“ (Рабиндранат Тагор: „Гитанджали“)

Вие ги чувате: единият вика някакъв „бог от месо“, бог в човешки образ, и зове людете да възстанат на бой в негово име, да пият кръв, да ядат плът, да убиват когото видят. Другият, напротив, дава в името на човешкия род и на своята обич към него обет – да пази чисти помислите и поривите си, да прокужда всяка злина от сърцето си – и неговите дела да бъдат откровение на Бога пред хората.

Кого зоват тия два гласа? Нас зоват те, нас – които сме в мрежата. Те искат нашата воля, нашето сърце, нашето участие в борбата. Чия страна да вземем? Или да се колебаем в нерешителност – ведно с човешкото стадо? Победата зависи от нашето участие, затова ние ще бъдем отговорни за своята намеса. И додето някои от нас обмислят накъде да тръгнат, от единия полюс се дочуват златни и съблазнителни обещания. Нечий щедър глас говори: „Ще ти  дам целия свят, и царствата на тоя свят, и властта над него, и съкровищата му – само падни и ми се поклони!“. Не ви ли се струва, че сте чували и друг път тоя глас? Не звучеше ли той преди две хиляди години от върха на една висока планина? Не се ли обричаха и тогава вси съкровища на Сина Божи, за да захвърли кръста и да целуне черната десница на падналия ангел?

Илюстрация

Борбата между безверника и мистика изглежда жестока; те си оспорват цялото човечество, оспорват си бъдещето на земята, оспорват си властта над вселената. При това оръжията им не са еднакви. Единият не избира средства: презрение, гавра, клевета, нож, пироксилин, задушлив газ, подкуп, измама, заплаха – всичко е добро, стига да води към целта. А другият е дал пред Бога свещен обет да си не служи с насилие, лъжа или убийство. Очевидно свръхчовешки сили са нужни, за да се удържи победа. И неведнъж през време на неравната борба се чува Нечий глас – да запитва кротко, със скръбно състрадание: „Къде е брат ти?“ А запитаният отговаря, навел упорито очи към земята: „Не го знам. Нима съм страж на брата си?“ И тоя глас ви е познат. Когато се брат с брата бие, името на единия е винаги Каин…

Не е сега време за изповед, но е уместно да си зададе всеки от нас въпроса: „Ще остана ли безучастен? Няма ли самият живот да ме принуди да взема страна в тая голяма борба? Коя страна да взема тогава?“ Времето е изключително. Рядко мракът и светлината са се сблъсквали толкова решително. Прозорливите умове другаде вече предвидиха това. В Индия д-р Ани Безант, председателка на Теософското общество, и Рабиндранат Тагор, водач на обществото „Брахмо Самадж“, си подадоха ръка за обща работа. В Европа всички спиритуалисти се сплотяват, за да действат с дружни сили.

Декоративна композиция

През миналия септември, както знаете, в Брюксел се събра конференция на спиритуалистите от цял свят, в която взеха участие – между мнозината ще назова само неколцина – проф. Ленот от Париж, проф Жан Делил от Брюксел, проф. Корнелиус от Франкфурт на Майн, проф. Фурние от Ница, Зинаида Хипиус (известна руска поетеса), Ана Арманди (френската поетеса), Дмитрий Мережковски (познатият руски поет), Луи Гастен (видният мислител) от Париж, поетът Едуард Шюре, княгиня Хоенлое, граф Прозор (преводач на Ибсен, дипломат, писател), графиня Прозор (видна белетристка) и др. Тия хора – поети, общественици, писатели, учени и мислители – представящи напредничавата мисъл на нашето време, отсъдиха, че материализмът във всички свои форми е днес най-голямата опасност за общочовешкия културен развой. Те провъзгласиха спиритуализма за свое верую – не само философско, а и политическо. Понеже намериха, че Обществото на народите се ръководи в своята дейност от стремежа да разпалва икономическо съперничество между известни народи, те заявиха, че то не може да бъде проводник на международната съвест, защото е организирано от материалисти, и се обявиха против него. Участниците в конференцията се врекоха да се борят с материализма – по всички пътища, позволени на честния човек, и да насърчават ония организации, които гонят идеалистична цел.

След бурите, които от години преживяваме, и за нас – българите – стана ясно, че първата нужда е да се внесе промяна в съзнанието, да се измени възгледът на човека. Опасността от материализма, от безверието, блесна: това убеждение тръбеше, че битието обуславя съзнанието; и неговите защитници се опитваха да променят това битие, да внесат чрез насилие поправка в условията, че да се променят и умовете, работещи при нови условия. Очевидно, последицата се вземаше за причина. Твърдеше се, че умът е функция на мозъка, че онова, що се наричало от някои душа, е сбор от различни телесни прояви. Не трябва да се забравя, че тия възгледи имат у нас още много закрилници: и в науката, и в училището, и в политиката, и в книжнината. След войната се яви особена поезия, която в малко случаи заслужва това име: повечето й представители се вдъхновяват от буйните революционни витии на Русия и Германия; тая груба поезия, пълна с декламации, дето се хули и Бог, и човещина, и обич, даде своите плодове: редица разюздани стихотворни и разказни сбирки, които върнаха нашия художествен език с петдесет години назад. Направиха се опити и в изящните изкуства да се внесе кубизмът и футуризмът (последните отхвърлеци на материализма в тая област), но тук успехът беше още по-слаб.

Много по-силна крепост на безверието у нас е науката. Не всички наши учени, разбира се, са материалисти. Но някои оправдават напълно характеристиката на безверника, която нахвърлях преди малко пред вас. Един от тях, който признава авторитета на Ернст Хекел, Айнщайн и Фройд, („нашия велик учител Фройд“), въстава против „философския идеализъм, особено пък тоя с теософски характер“, понеже бил внесъл „голяма ръзбърканост в разбирането на поблема за религията“. В ученията на г-н Петър Дънов и г-н Софроний Ников (той нарича и двамата „анимисти“) тоя проценител на религията от психоаналитично гледище довижда признаци на „индивидуална-психична регресия“, сиреч връщане към „отживели времето си социално-психологически системи и форми на мисленето“. Нему се не харесва и проф. Уилям Джеймс, макар че признава в неговото лице „най-авторитетния и дълбокомислен философ на последно време в Западна Европа и Америка, твърде искрен религиозен философ и теософ“; а не му се харесва затова, че тоя мъдър мислител вижда в религията „върховна утеха и опора за всяко страдащо сърце“. Не са отминати и най-мъдрите люде на славянското племе – Достоевски, Толстой и Владимир Соловьов. Понеже средоточна мисъл в техните идеологии е схващането, че „без вярата в Бога няма щастие, нито е възможно съвършенство в човешкия живот, че щом човек изгуби Бога в душата си, той губи и нравствеността и се превръща в долно изчадие, в студен себелюбец и страшен престъпник от типа на Смердяков, Ив. Карамазов, Ставрогин, Петър Верховенски“ – тоя учен вижда във възгледите на споменатите писатели плодове на закъсняло племе, още много отдалечено от „реално-обективното разбиране за света“. Поради това той заключава, че у славяните изобщо били още много малко „елементите на реално-аналитичната психология“, че тия народи били още близки по съзнание до средновековието…

Приказен герой

Но ето че „идейните заместници“ на Достоевски, Толстой и Соловьов вече смятат вярата в Бога и нуждата от нравственост за отживели времето си лъжи. Те строят живота на днешна Русия по някакъв план, непознат дори и на Западна Европа; очевидно, ще трябва да сметнем болшевишките водачи за извънредно напреднали, надхвърлили и културното равнище на западно-европейските народи, тъй като в живота на съветска Русия се образцово прилага на дело „реално-обективното разбиране за света“. Стана ли от това Русия по-честита? И ако това високо-културно схващане за света му е толкова мило, защо тоя господин – премълчавам името му – не остави нашия университет и не се върне в Екатеринослав? Той предрича смъртта на религията; той твърди, че в психиката на човека щяло да изчезне понятието за Бога.

„Аз мога – дума този учен – да се съзнавам добре в рационално отношение, напр. като една мимолетна част от вечната енергия, но това вече не е религия“. Защо? – Защото в това съзнание не участвувал вече вече „чувственият елемент“. Всъщност самият той не е никак пропъдил тоя елемент от своето съзнание на учен, защото признава, че вярва в Айнщайновата енергетическа теория, която (пов)дигала вече края на завесата на дънеопознаваемата безусловна реалност или сила (за която говореше Спенсър). И двадесетият век „вероятно“ щял „да разреши тая проблема напълно“. Той вярва в някакво „единство, респ. единно начало в битието, разбирайки го като вечна енергия“, която съществува във вселената; това начало се е отразявало „както във всички природни явления, така и в нашата психика“; той го наричаше първоизточник и двигател на всички явления във вселената.

Разбира се, такова отвлечено „начало“ е непознаваемо по опитен път. То може да се приеме само като логична необходимост. В него – следователно – може само да се вярва. Вярата е неизкоренима от човешкото сърце, тя е присъща всекиму. Затова я намираме и у безверника. Дали човек ще вярва в Бога и в промисъла, или в „безусловната реалност“ на Спенсър, или най-сетне – в Айнщайновото „единно начало“ – не е важно. Колкото и да се мъчат „реалистите“ да прокудят от душата на човека вярата, техните усилия ще останат безплодни. Вярата е нeугасима. Народите не могат да живеят и личностите не могат да творят без идеал. А що е идеал? – Най-високата точка на човешкия стремеж, зенитът на копнежа накъдето се насочват усилията на личността и тия на колектива. Идеалът съдържа винаги нещо надхвърлящо човешкия постиг в дадено време; у него се таи нещо свръхсилите на човека, нещо свръхчовешко, нещо божествено. Всеки идеал е още една стъпка към Бога.

Честита ли е днешна Русия? Там няма идеали, надхвърлящи човешкия постиг. Религията е заменена с политическа икономия. Общочовешкото добро се схваща като разширяване на болшевишката система, додето обгърне целия свят. Идеал ли е това – достоен за човека? Не виждаме ли кървавите стъпки на тоя идеал и по нашата бедна, онеправдана, ала все още добра страна? Към тоя идеал ли ни отпращат усилията на учените безверници? Ако тоя идеал им е мил, нека го следват сами!

А нам, на по-простите от тях, нека позволят да си вярваме, както вярваха нашите бащи, майки и деди – в добрия Бог и в неговата грижа за хората. Ако голямата електрична лампа със своята ослепителна светлина има за назначение да озарява един студен свят, по който се ширят Себелюбието и Насилието, ние не щем това културно изобретение. По-честити ще сме под кротката светлина на вощеницата, с която нашите майки озаряваха в дните на детинството ни бялата стая, от чийто кът се благо усмихваше дървената икона.

* * *

Автор: Николай Райнов (Лекция „Мистика и безверие“, държана през юни 1919 г. във Военния клуб в София по покана на Теософското общество.)

Удебелените думи в текста са от Стопанина с единствената цел да се разнообрази и разчупи големия блок текст.

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

23 коментара за "Николай Райнов: „Мистика и безверие“ (плюс галерия)"

  1. Peter  20.02.2012 г. | 08:49 ч.

    Чудесна идея! Този забележителен текст е ключов за разбирането на Николай Райнов. Поздравления!!!

  2. Светльо  20.02.2012 г. | 09:43 ч.

    Мистик е и онзи мислител, общественик, писател, промишленик или икономист, който занемарява лични облаги и чуждо мнение, за да води своето племе по сигурни пътеки към мирна и честита бъднина

    В очакване на Високия с благодарности за споделения текст – просто е страхотно и вдъхновяващо!

  3. Радослав Йорданов  20.02.2012 г. | 10:15 ч.

    Без думи!

  4. Dani  20.02.2012 г. | 17:11 ч.

    Благодаря!

  5. garan4e  20.02.2012 г. | 18:46 ч.

    Стопанин, имаш поща.

  6. Peter  21.02.2012 г. | 18:21 ч.

    @Стопанина

    Имам още доста картини и илюстрации на Н. Райнов, а може и други освен мен, да имат желание да изпратят от своите колекции за otizvora.com.
    Дали да не се добавят под текста, подобно на нормална галерия, т.е. да се виждат като редове и колони от тъмбнейли? Тези, които са сложени вече, добре стоят на местата си, защото са подбрани и свързани в определен контекст, но има и други, които са от типа изследване на тясна проблематика от илюстраторско естество или са чисто декораторско изкуство. Въпреки това, в тях също има загатнато или направо казано много за същността на окултната символика и свързания с нея език на символите. При Н. Райнов няма правени неща без конкретен замисъл и сложна конструкция от асоциативни или логически препратки към тайното познание.

  7. Стопанина  22.02.2012 г. | 11:02 ч.

    Другите картини ще са в отделна публикация. Тази вече е достатъчно тежка. Как и кога точно ще ги подготвя – не знам. Нещо пак изпаднах в дупка и първо трябва да изляза от нея, преди да мисля за сайта.

  8. Peter  22.02.2012 г. | 11:38 ч.

    @ Стопанина

    Малко почивка винаги се отразява добре.

  9. Стопанина  22.02.2012 г. | 11:43 ч.

    Не е до почивка. Всъщност се чувствам зареден с енергия и ми се пише по най-различни теми. Но съм в това, което Учителя нарича „сенките на живота“. На две крачки от обезверяване съм и се хващам, че мисълта ми се криви. Затова предпочитам да се въздържам от списването на нови материали.

  10. Светослав  13.03.2012 г. | 18:35 ч.

    Здравейте! За пръв път пиша в този сайт и затова нз. откъде мога да се обърна към Стопанина. Моята идея, за която съм сигурен,че вече някой се е досетил, е да се напише материал за Ванга или Слава от езотерична гледна точка. 🙂 Ще бъде интересно за четене.


    От Стопанина: Промених името. Вече има един гост, който отдавна пише като Светльо и втори със същото име ще предизвика недоразумения.

    Имам тълкувания на пророчествата от Ванга и Слава, направени от окултна гледна точка. Виж раздела Пророчества. Не ми е в кръга на интересите да пиша автобиографии на когото и да било. Разглеждам го като издигане на личности в култ. С автобиографии на Учителя, Щайнер, Ванга и т.н. се занимават други автори. Тяхна си работа. Аз пък си имам моя работа, която намирам за по-важна. Това е моята позиция по предложението и тя няма да се промени, затова, моля, не настоявай.

  11. Мислещ  13.03.2012 г. | 19:13 ч.

    @Светослав

    Моята идея, за която съм сигурен,че вече някой се е досетил, е да се напише материал за Ванга или Слава от езотерична гледна точка. 🙂 Ще бъде интересно за четене.

    Аз ти предлагам да започнеш да четеш лекциите на Учителя (Петър Дънов) и на Рудолф Щайнер, и като ги прочетеш, тогава ти, да напишеш материал за Ванга и Слава Севрюкова от езотерична гледна точка. Става ли? 🙂

  12. Вал  13.03.2012 г. | 22:50 ч.

    Не намирам дълбочина, не знам защо толкова ви вълнува…има нещо не на място. Както и в картините му… Съжалявам за коментара насред въодушевлението, не можах да се сдържа! Казвам си мнението, вие пак си го харесвайте.

  13. Peter  14.03.2012 г. | 10:53 ч.

    „Не намирам дълбочина, не знам защо толкова ви вълнува…има нещо не на място. Както и в картините му… „
    @Вал

    Напротив, в текстовете и илюстрациите на Райнов винаги има вложена изключителна дълбочина, базираща се на проникновено знание и никога самоцел! Дори в рисунките му с цветя и пейзажи има тънко познаване и изследване на ритмите в природата, на скритите структури и механизми, интерпретирани чрез средствата на декораторското изкуство. През Средновековието миниатюрата и декорациите по манускриптите са били изключително високо ценени, дори са считани за най-висш ранг от жанровете на изобразителното изкуство. Един богато илюстрован, художествен ръкопис се заплащал в равностойността на теглото му в злато. Райнов демонстрира изключителна вещина като декоратор на книги, особено заглавките му са истински шедьоври. Друг е въпроса, че и като текст, и като рисунък далеч не е лесен за разтълмяване.

    Ще цитирам един откъс от есето „НИКОЛАЙ РЬОРИХ И НИКОЛАЙ РАЙНОВ“ на литературоведа и добър познавач на окултните автори (особено на творчеството на Н. Райнов) – проф. дфн Светлана Стойчева. http://www.public-republic.com/svetlana-stojcheva

    „Светът е „четим” само когато се превърне в знак. Този единен знак всъщност е изграден от множество знаци, които имат връзка помежду си на основата на съответствията. Рьорих и Райнов са посланици на тези знаци в своите книги – използват ги, но и вещо ги коментират в собствените си светове от образи и идеи.


    Неслучайно съставителката на новото и допълнено издание на Райнов с разкази-притчи от „Книга на загадките” (1918,1928), „Светилник на душата” (1920), „Отдавна, много отдавна” (1939) и др. поставя на първо място притчата „Знаци”. И за Райнов „Знаци” е знакова притча. За да стигнеш до знаците не е достатъчно да се ослушваш и вглеждаш – трябва да умееш да мислиш със сърцето си.
    Можем да обобщим, че всички преки и косвени тълкования на тайните знаци от двамата автори, заедно с бележките и предговорите към днешните им издания съставляват част от образното окултно послание към човечеството, което естествено няма давност. Ето как завършва цитираната статия на Николай Райнов „Рьорих и борбата за култура”: „Щастливи сме, че сме съвременници на един гений, с когото можем да общуваме”. Тук се опитах да маркирам донякъде духовното общуване на Райнов с Рьорих, което смятам, че той е превърнал в истински творчески диалог.“

  14. Peter  14.03.2012 г. | 10:59 ч.

    Н. Райнов – притчата „Знаци”, особено знакова за неговото творчество… 😉
    http://www.palitrabg.net/27pr.htm

  15. Peter  14.03.2012 г. | 11:25 ч.

    Съжалявам, че не мога да намеря качени в нета един цикъл от картини на Борис Георгиев, който е озаглавен „Ритмите на Природата“. В общи линии идеята на художника е да подскаже, че зад видимата хранителна верига в различните природни царства се крие и ритъма на еволюцията (прераждането), т.е. изядената от птица пеперуда, неминуемо някой ден ще се превърне в тази птица и т.н.

    При Н. Райнов тези идеи са интерпретирани на много по-задълбочено окултно ниво – той графично загатва дори за взаимодействието и ритмите в царствата на елементалите (четирите стихии) с човешкия свят и свръхсетивните светове. Вгледайте се в странните къдравини на облачета, цветчетата, цветни разпръснати камъчета, животни или приказни герои и хора. Как всичко се вгражда хармонично едно в друго… пълноценна част е от него и му влияе по определен начин. Много трудно може да бъде поставена рязка граница между фон и обектите от композицията, което подсказва само едно – светът е съвършена Цялост, а фрагментацията му е илюзия, Майа. Оставете за миг разсъдъчността и нека интуицията ви води. Рисунките му са строго окултни и следва да се гледа на тях предимно като на такива.

  16. Вал  14.03.2012 г. | 20:08 ч.

    Да, да, и все пак…
    Нали знаеш, че колкото и страстен последовател да е човек на окултното знание и колкото и добри намерения да има, може да предаде нещо грешно.
    И ако хората се въодушевят от цялото, грешното е завлечено във въодушевлението и расте заедно с останалото цяло.
    Естествено, че картините му са символични, но те са негови собствени впечатления. За един художник няма нищо лошо в това, дори е необходимо, но има разлика между картини, които изразяват лични емоции и впечатления, защото това е бил импулсът, който е накарал художника да рисува и картини, които са видели нещо и искат да го покажат на наблюдателите си, за които не самата емоция, а това, което лежи зад емоцията е важно. Картините на Райнов по мое виждане са емоционални, а когато се предава окултна истина, субективното чувство разваля картината. Така си мисля. Същото и за текстовете.

  17. Емо  14.03.2012 г. | 20:25 ч.

    Вал, а как разбра, че картините не са „снимки“ на духовния свят?
    Защото според мен са точ

  18. Емо  14.03.2012 г. | 20:25 ч.

    …точно това 🙂

  19. Стопанина  14.03.2012 г. | 20:45 ч.

    когато се предава окултна истина, субективното чувство разваля картината.

    Вал, не знам дали се усещаш, но пишеш невъобразими глупости.

    „…Бе направен опит да се внесе един нов дух в Антропософското Общество. Обаче желателно е да се разбере какъв е този нов дух: че това е един дух на живота в сравнение с духа на абстракциите, че това е един дух, който говори не на главите, тоест на умовете, а на сърцата.“ (Рудолф Щайнер, Събр. съч. 240, лекция 11, 6 февруари 1924 г.)

    Само този кратък цитат те оборва както за субективното, сиреч личния опит, така и за емоционалното, сиреч за говоренето на сърцето, а не на сухия ариманизиран ум. Всъщност, като се замисля, много ми е чудно как си представяш „обективна картина“ или „обективна реч“. Защото, докато не покажеш примери за такива „обективизми“, твърдя, че говориш с езика на ариманичните абстракции – гръмки, но изпразнени от каквото и да било реално съдържание.

    Дори няма да търся десетките, ако не и стотици беседи, в които Учителя казва как трябва да говорим само за неща, с които имаме личен опит.

    Момиче, от няколко дни насам само негативизми изливаш в коментарите. Докога така?

  20. Вал  14.03.2012 г. | 20:47 ч.

    Не съм разбрала такова нещо 🙂
    Имах предвид личните впечатления точно от духовния свят.

  21. Peter  15.03.2012 г. | 10:54 ч.

    @Вал
    Имаш абсолютното право на собствено мнение. 🙂

    ––––––––-

    В увода си към „Вечни поеми“ Николай Райнов споделя своята скромна самооценка и надежда, относно труда на ума и сърцето си, принесен единствено в полза на другите. Неимоверен труд, който е абсолютно лишен от писателска суета или корист. Ако се пререфразира Райнов, с чиста съвест може да се каже, че той е предал своите собствени впечатления от духовно естество, под формата на картини и текстове, „с хубавото и грозното, що има в тях – на малцината, които биха ги обикнали„. Писателят няма претенции или желание да бъде харесван и ако има някакъв вътрешен поддтик да пише и рисува, то това е единствено поради обичта „към всички, които са носили много рани, защото са летели твърде нависоко“.

    Откъс от увода към „Вечни поеми“

    „Давам тая книга – с хубавото и грозното, що има в нея – на малцината, които биха я обикнали; дано тя бъде каменен стълб, макар и окълцан от груба ръка; дано посочи нещо, дано изведе някого, дано не бъде безполезна. Тя носи онова, що съм живял дълги години. За мене беше нужда – да я напиша. Желаех – тя да бъде зряла като мене; ала що да правя, когато поколението, към което принадлежа, е поколение на предходници? От нас не излезе ни един водач. Ние проправяме път за песента на по-имотните сърца.

    Книгата ми, разбира се, не носи откровения. Но тя е писана с обич към всички, които са носили много рани, защото са летели твърде нависоко. Почит има в нея. И скръб. И разкаяние – понякога. Писал съм я с вяра, че край нас подрастват сърца – по-изобилни с любов, по-мъдри воли, по-лъчезарни умове. Те ще узреят в ония дни, когато нас не ще ни има. Но не е ли все някакво участие в тяхното велико дело и това – поне да им протегнеш ръка?

    Ако някой от тях удостои тия стихове, които звучат негли не като песен, а само като копнеж за песен – ако ги удостои със своя поглед и намери в тях поне езика на своя баща и майка с нещо от неговата хубост, аз ще му бъда безкрайно благодарен.

    Затова моля тия бъдни избранници на нашето племе да се не оскърбяват, че тям, тъкмо тям посвещавам тая книга. Във всеки случай, тя дава това, което съм живял – и затова настоявам да бъде четена като изповед, а не – да се разглежда като някаква bibles pauperum.”

  22. garan4e  15.03.2012 г. | 16:08 ч.

    @peter
    Благодаря от сърце за този откъс! Постъпваш като добър учител, с необходимата благост и снисхождение към тези, които имат още много да четат.
    Аз нямам зрелостта да разбирам и да тълкувам Райнов, но всяка една негова дума ми говори с хиляди значения. Не мога да я обясня тая дълбочина, а само да я чувствам. Че @Вал не я разбира е простимо и дори хубаво – та нали в това е чара на младите души – те са хаотични, отричат всичко, предизвикателно и със смях изучават нещата. Като децата:) А колко е хубаво детството преди първите рани от високото летене…

  23. Вал  15.03.2012 г. | 16:53 ч.

    Естествено че имам право на собствено мнение и при това даже си го имам мнението и го изразявам! 😉
    Аз сама не знам колко ми е млада душата, но тук на Земята съм си все още доста млада, имаш право, garan4e. Не се присмивам на Райнов, не го отричам и не предизвиквам никого, изразявам наблюденията си и това, което виждам просто противоречи на това, което някой друг е видял. Иначе съм хаотична на моменти, в това също имаш право.
    Но относно коментарите ми ето нещо, което явно и самият Райнов е казал и което по-скоро имах предвид:

    „Във всеки случай, тя дава това, което съм живял – и затова настоявам да бъде четена като изповед, а не – да се разглежда като някаква bibles pauperum“

    Така че gаran4e, нито ти трябва зрелост, за да го разбереш, нито е нужно да го тълкуваш. Той е казал това, което е имал да казва и ако искаш да го разбереш е нужно просто да се вслушаш като човек. Но да търсиш нещо по-дълбоко от изповед нито е била целта на Райнов, нито би те извело на прав път.

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.