Искрено и лично: За истинската журналистика и pressтитуцията

Някак болезнено ми е да пиша тази статия, но тя е естествено продължение на предишната, в която остана да виси един въпрос. Как се съчетават конспиративните теории с журналистиката? Преди да отговоря, нека все пак стане ясно дали съм журналист, що за журналист съм и дали имам право да пиша такъв материал. Първото, което се налага да изчистя като неяснота, може би е как, по дяволите, вече 14-а година работя в пресата, след като – както стана дума в предната статия – от малък си имам едно на ум за журналистиката.

Преди да навърша 18 години, не умеех да се отстоявам, имах ужасно ниско самочувствие и често се оставях други да подреждат живота ми. Особено родителите ми. По тази причина завърших частна гимназия със специалност бизнеспсихология – за да посреща очакванията на баща ми. Но в същото време трябваше да се подготвям и да посрещна очакванията на майка ми – да бъда лекар. Не мога да кажа, че самият аз нямах влечение към медицината, но не мога да кажа и че това влечение не почиваше на идеалистични и наивни представи.

И така, в лятото на 1997 г. кандидатствах в Тракийския университет, Стара Загора. Приеха ме и почнах да навлизам във ветеринарното изкуство с намерението при добър успех да се прехвърля във факултета по хуманна медицина. Противно на спекулациите на някои читатели, които нямат с какво друго да атакуват статиите ми по медицинските теми, нямах никакъв проблем да „овладявам материята“, затова прехвърлянето беше въпрос на време. Но се случиха едни събития, които ме накараха да осъзная, че нито се занимавам с лечителско изкуство, нито някои от учителите ми бяха хора, на които можех да позволя да се репликират като туморни клетки в чистата ми душа.

Само няколко примера: Умориха от глад и жажда един болен кон, за да можем ние, бъдещите лекари, да му направим аутопсия – да се учим, видите ли, „как да помагаме на животните“. Гледах с погнуса как гонят, мъчат и кастрират прасета – до днес не мога да забравя писъците на животните, както много войници цял живот не забравят ужасните звуци от бойното поле. А един от преподавателите влезе във вестниците със скандала, че пише тройки в студентските книжки на колежките, ако го даряват с любов върху едно от бюрата, които бях гледал цяла година. Мъжът на една от обезчестените колежки, след като научил какво става, направи прогром в университета – превърна го в подобие на ограбена тракийска гробница: кокалите от учебните скелети на животните бяха разпилени по коридорите, смесени с потрошени стъкла, мръсотия и мирис на разложение и смърт.

И си рекох, че повече не мога да гледам това

Излишно е да казвам, че родителите ми изобщо не бяха доволни от решението ми да се прехвърля в някой софийски университет, след като цяла година бяха плащали за издръжката и квартирата ми в Стара Загора. Както и да е, може би стреснати от облика на новия Иван, който тепърва започваше да се отстоява категорично, ми съдействаха да продължа следването си, но вече в сферата на компютърните науки – специалност графичен дизайн. Противно на някои спекулации от читатели, продължавам да имам доста прилични познания и в тази област, макар от години да не упражнявам професията си (по диплома).

Започнах да пиша по времето, когато бях стажант в едно издание и трупах опит в областта на предпечата. Беше експеримент с трудно начало. Трябваха ми минимум шест часа, за да напиша текст с дължината на това, което изчетохте дотук – сега такъв обем, ако съм съсредоточен, ми отнема едва 10 минути. Много бързо влязох в час и стръвно крадях от пинизите на занаята. Не защото исках да развивам кариера – абсурд! – а защото това задоволяваше една смътно осъзнавана вътрешна потребност и намерението, което имах от дете – да пиша книги.

Ставах все по-добър, без да полагам особени усилия. Това сега мога да го обясня с нещо, което разбрах по-късно: в поне два от предишните ми животи бях грамотен и се занимавах с писане, докато по същото онова време по-голямата част от населението на Европа беше неграмотна. И много години, след като съдбата и поредица от „случайности“ ме насочи към пресата, си давам сметка, че това е карма, по-голямата част от която тепърва имам да изчиствам…

Запъртъкът, въплътил се в ролята на буквичката „Р“, е вашият Стопанин в края на първи клас. Всъщност, благодарение усилията на майка ми, бях грамотен и бях казал „сбогом“ на букварчето, преди да тръгна на училище. Но другарката Д. Арабаджиева, по-нисичката от двете на снимката, имаше на какво да ме научи: да си създам безценния навик сам да посягам към книжките, което през годините се превърна в потребност. А тази потребност за четене в един момент стана и неудържима потребност за писане.

Както и да е, мога да кажа нескромно, че винаги съм бил безусловният любимец на редакторите и коректорките, независимо за какъв тип издание съм писал: „сериозен и престижен ежедневник“, „жълтата преса“ или някое списание за нишова публика. Не съм завършил журналистика, затова следвах вътрешния си усет за професионална етика: да предавам текстове, които улесняват работата на специалистите по предпечата (колеги по диплома); да улеснявам живота на коректорите и редакторите (колеги по призвание).

Доброто винаги се връща – доколкото повиших езиковата си култура, това го дължа на коректорите и времето, което инвестираха в мен, за да ме качат на по-горно ниво. А доколкото се натрупваше „дар слово“, това пък го дължа на дизайнерите, които до днес ме учат да се изказвам колкото се може по-кратко, за да има място за колкото се може по-големи илюстрации.

И ето, от 19-годишен съм в издателския и печатарски бизнес(!). Не съм голямо име в гилдията (ура!), но където и да съм работил, винаги съм си тежал на мястото (три пъти ура!). Както казва Учителя, умните и духовните хора трябва да се стремят да заемат малки позиции, най-нежеланата служба. Абсолютно вярно и мъдро. Случвало ми се е да замествам главни редактори, да бъда главен или отговорен редактор, но това винаги ми е носело неприятности и разочарования. Това са съвсем различни професии от тази на „простия редактор“.

Колкото нагоре в йерархията отивате, толкова повече писането се отдалечава от търсенето на истината и от творческия елемент, като се превръща в най-обикновен бизнес. Светът има нужда и от прости, и от сложни хора. На мен си ми харесват малките успехи в простото, а не голямата илюзия за успехи в сложния бизнес.

Та да си дойдем на думата:

Как се съчетава професията ми с конспиративните теории?

Едновременно много добре и никак. Истината е, че от много години истинските журналисти са застрашен вид, който е на границата на пълно изчезване. Истинските журналисти са единствено и само разследващите журналисти – тези, които често с риск за живота си и за благосъстоянието си се ровят във всевъзможни икономически и политически заговори. От тази гледна точка истинската журналистика лежи върху фактите в конспиративните теории.

Ако приемем идеалистичната представа, че журналистиката е власт, която може да бъде коректив на политиката – една представа, която е въпрос на принципи и с която нямам намерение да се разделям – тогава правилното отношение към конспирациите, извършвани против интересите на човечеството, е тези заговори да бъдат изобличавани до дупка. Колко са журналистите, които се занимават с това?

На мен ми е трудно да се сетя за десет имена в България и чужбина. Може би Джулиан Асандж, ако пренебрегнем някои мътни истории около неговата мотивация и вероятните му спонсори. Може би Маргарита Михнева в един период от кариерата й. Определено Анна Политковска, преди да я застигне куршумът. Определено Пол Джоузеф Уотсън, когото често превеждам. Истинската журналистика разследва конспиративните теории и отсява фактите от плявата в тези теории. Но това е опасна и потенциално смъртоносна професия. Освен това въобще не е добре платена.

От друга страна…

Това, което минава днес за журналистика, не е нищо друго, освен pressтитуция. Често цитирам едно изказване от Щайнер: политиците не са нищо друго, освен слуги на „икономистите“ (банкерите и окултните ложи над тях). По същия начин вестниците и списанията, разните онлайн медии и телевизии – те пък са слуги на рекламодателите си или са неприкрити средства за масова дезинформация и партийна пропаганда. Или с думите на Учителя: „платени попове“.

Няма смисъл да натоварвам изложението с подробности – ето един материал, който доста точно описва медийната реалност в България. С уговорката, че тези факти в пълна сила важат и за интелектуалната проституция в странство.

Телевизиите и пресата са скъп бизнес, а претенциите, че се предлагат „всички гледни точки“, са просто това – едни лъжливи претенции. Дали са умишлени лъжи, или самоизмама, това е друг въпрос – според мен има по много и от двете. Същественото е дали даден „журналист“ осъзнава, че е pressтитутка, или предпочита да си вярва и да се изживява като нещо, което определено не е. Ето, аз нямам никакво намерение да твърдя, че се занимавам служебно с истинска журналистика, след като знам, че всеки божи ден:

1. Самоцензурирам се, за да не разсърдя с някоя „неточна“ дума „партньорите“ (разбирайте спонсорите) на изданията, които ми плащат заплатата.
2. 90% от текстовете ми не отиват за печат, преди да са получили „одобрение“ от „партньорите“.
3. Имам инструкции да пиша „като за леймъри“, така че материалите ми да са „четивни за възможно най-много народ“.
4. Критикуван съм от шефове, че имам склонност да пиша „тежки материали“ с „конспиративни елементи“, когато е разгарът на лятото, а на хората по това време им се чете „нещо по-леко и по-жизнерадостно на плажа“.
5. Трябва да полагам неимоверни (и може би безплодни) усилия текстовете ми да са по-скоро близки до обективното и истината, отколкото до рекламната лъжа.
6. Ежедневно участвам в поне три конспирации, в които редколегията прави подбор на „интересните“ за сметка на „безинтересните“ новини; умуваме коя новина в какъв обем да бъде представена, как да бъде представена и дали изобщо да бъде отразена. Защото, освен партньори, си имаме и „врагове“, които заслужават по-особено отношение. Но всичко това трябва да бъде представено като обективност и безпристрастност.

Няма как да не спомена и за т.нар. събития, на които „журналистите“ сме ухажвани именно като елитни компаньонки и получаваме подаръци от „партньорите“. Най-добрите от нас са възнаграждавани и с възможност за присъствие на важни събития в чужбина и нощувки в скъпи хотели. Разбира се, всичко това е изцяло за сметка на „всичките гледни точки“.

Всички „журналисти“ се делим на две ясно обособени разновидности. Едни си знаем какви сме и понеже сме „елитни“, поне опитваме да държим на честта си и да не извършваме най-противните интелектуално-анални услуги. Други, особено неколцина от тези, които пишат за политика, предпочитат да си вярват, че не просто са елитни, ами са представители на самия елит! Смешни платени попове, жалки преводачи или преразказвачи на PR-и…

Казано с други думи, доколкото се имам за журналист, то е заради работата ми по проекти като „От Извора“. Без работа по сайта не съм никакъв журналист. Без сайта нямаше да я има работата за Бога (сиреч Истината), а само работата за кесарите – демек pressтитуцията. Само тук мога да пиша каквото мисля, без да се съобразявам с шефове… Или с някои колеги, които са ми споделяли между другото, че се „ужасяват“ от сайта. Ако не бяхме колеги, сигурно щяха да ме заклеймят като откачалка или фантазьор, но понеже се знаем от години, някак си не върви… Е, нямам намерение да се извинявам, че съм разбил илюзиите на някого или че наричам нещата с истинските им имена. Това ми е работата по призвание.

Обобщено, истинската журналистика и конспиративните теории имат място само в извънработно време и при някаква частна инициатива. Престижните медии в наши дни са личните блогове, а понякога и отделни сайтове, които се издържат изцяло от читателите. И един рекламодател да има, това е краят на „всички гледни точки“. Ако не заради цензура, заради самоцензурата.

Това е положението. Това е истината, която знаех от дете и в която се убедих от все по-богат личен опит, вече почти 14-годишен трудов стаж. Който желае – нека спори, нека увърта, нека маже, нека нарича нещата с неистинските им имена. Нека! Аз пък съм изповядан и облекчен,

Стопанина

Етикет: Искрено и лично

Качено на 28.01.2012 г., 18:05 ч., в Избрано, Икрено и лично.

-----
Други материали, които ще харесате:

» Искрено и лично: Христова възраст и малки победи над кусурите
» Олимпийски игри или военно-политически задкулисни игрички?
» Херакъл и исполините от Палена (1/3): Гигантомахията през епохите
» Старец и Дракон: Окултната география на Европа и Америка
» Щатските военни искат да чипират войниците си
» Можеш ли да си представиш...
» На кръстопът преди съдбовния сблъсък с равносметката
» Страната на свободните: Принудителен труд, заглушаване и „превъзпитание“ за дисиденти
» Ориз с човешки гени: Фармафията отново поощрява канибализма
» Кралското общество и плановете за депопулация на човечеството