Рудолф Щайнер: Пътят на познанието

Всеки човек може да добие познанието на Духовната Наука, което е предмет на настоящата книга. Заключения като тези, които тя съдържа, представляват един мисловен образ на висшите светове. И те съдържат първата стъпка към личното ясновидство. Наистина човекът е едно същество на мисълта. И той не може да намери пътят на познанието, който му подхожда, освен когато вземе за изходна точка мисълта. Когато предложим на неговата мислителна способност един образ на висшите светове, тя не ще остане безплодна, даже ако в самото начало в този образ ние виждаме само разказ, отнасящ се за някои факти на висшите светове, за които той не би имал едно лично познание. Мислите, които му се предават по този начин – самите те представляват една сила, действието на която се продължава в неговия мисловен свят.

Погрешно е да се мисли, че упражняването на мисленето върху един мисловен образ от този род е едно излишно повторение, една претовареност. Това би означавало да се приписва на мисълта стойността на една несъстоятелна отвлеченост. У този, който притежава духовното познание, тя е непосредствен израз на това, което той вижда духом. Предадена на друг чо- век, тази мисъл се превръща в неговия дух в един зародиш, от който ще се роди плодът на познанието.

Ако в името на едно висше познание и презирайки всяка работа на мисленето, някой иска да се обърне към други сили, които съществуват в човека, това означа, че този човек е забравил следното: Мисленето е най-висшата способност, която човек притежава в сетивния свят. Следователно на този, който ни задава въпроса: „Как мога аз сам да постигна висшето познание на Духовната наука?“, ще отговоря: „Започнете да се учите, като слушате тези, които го притежават.“ И ако той ми отговори: „Аз искам чрез самия себе си да постигна това, не искам да зная какво са видели другите“, ще  му кажа: „Само като усвоиш техните учения, ще можеш да преминеш първата степен, която води към личното познание“. Той би могъл да ми възрази още, че го подбуждам към сляпо вярване. Тук обаче не става дума той да вярва, или да не вярва в това, което му се съобщава, а да слуша в дух на съвършено безпристрастие.

Истинският духовен изследовател никога не изисква сляпа вяра от тези, към които той се обръща. Такъв изследовател споделя опитностите, които има в духовните области на съществуването – както аз ви ги разказвам. Но той знае, че като съобщава своите опитности на другите и прониква техните мисли с тези опитности, им дава една жива сила, която ще им помогне в тяхното духовно развитие. За да разберем добре това, трябва да помислим, че цялата наука за световете на духа и на душата дреме в глъбините на човешката душа. Ние можем да я пробудим, следвайки Пътя на познанието. Но освен знанието, което човек извлича по този начин из глъбините на неговата собствена душа, той може също да познае истинноста на онова, което някой друг е придобил. Той може това, даже преди сам да е направил една стъпка в Пътя на познанието.

Внимателното разглеждане на изнесените факти събужда у духа без предразсъдъци силата той да ги разбере. Несъзнателното познание на душата отговаря като ехо на духовните факти, открити от другите. И това ехо не е ни най-малко сляпа вяра, а естествена реакция на нормалното човешко схващане. Това здраво схващане на духовните учения трябва да бъде считано като една много по-добра изходна точка за личното познание относно духовния свят, отколкото съмнителните мистични медитации-съзерцания или други похвати, чрез които много често се мисли, че се постигат по-висши действителности от тези, които ни предлага истинската Духовна наука, достъпна за здравия и нормален човешки разум.

Ето защо трябва да настояваме върху необходимостта, която се налага на всеки, който желае да развие своите висши способности – той да предприема една сериозна мисловна работа. Важно е да се настоява върху този факт, защото мнозина искат да станат ясновидци, но презират тази сериозна и скромна работа на мисленето. Мисленето – казват те – не може да ми помогне нищо, но усещането, чувството – само те са важни. На тях аз отговарям, че никой не може да стане ясновидец във висшия – истинския смисъл на думата, без по-напред да се е запознал чрез работа с живота на мислите. Твърде често една вътрешна личност играе у тези хора нещастна роля. Те не съзнават това, защото тази личност взема формата на презрение към „отвлечената мисъл“, към „празната спекулация“. Но би означавало да не зачитаме мисленето, ако го смесваме с кухото изграждане на отвлечените разсъждения.

Колкото „отвлечената мисъл“ е способна да убие свръхсетивното познание, толкова живата мисъл може да стане негова основа. Без съмнение, щеше да е твърде удобно, ако се стигаше до висшето познание, като се избягва мисловната работа. Но ясновидството изисква вътрешна твърдост и устойчивост на душата, до които може да доведе само мисълта и без която не можем да стигнем никога до познанието на нещата. Без мисъл можем да стигнем само до фантасмагории от несъстоятелни образи, до една смътна игра на душата, с която някои могат да се забавляват, но която няма никаква връзка с истинското проникване във висшите светове.

Ако освен това размислим върху чисто духовните опитности, които очакват този, който действително прониква във тези светове, ще разберем също и другата страна на въпроса. Ясновидството изисква човек да има съвършено здрава душа. А за тази душа не съществува по-добра хигиена от истинската мисъл. Нещо повече, това здраве е сериозно застрашено, когато упражненията, които водят до духовното развитие, не се основават на мисълта. Ако е вярно, че ясновидството прави човека със здрава и права мисъл още по-добре надарен за живота, не по-малко вярно е, че всяко усилие с оглед развитието на душата, което е съпроводено със страх от работата на мисълта, всяко мечтателстване в тази област водят към разстройване на фантазията и към погрешно схващане на живота.

Няма нищо опасно за този, който прави усилие да постигне висшето познание, ако той си вземе бележка от казаното дотук. Тези забележки представляват необходимото условие за усилията. Те апелират само към душата и духа на човека – те правят абсурден всякакъв страх, който човек би могъл да храни относно опасното влияние, което духовното развитие би могло да има за физическото здраве. Напротив, предварителното отричане е вредно, защото то действа като отблъскваща сила, която пречи на този, когото въодушевява, да възприеме плодотворните сили.

Сляпото вярване не е никакво условие за развитието на органите на висшите сетива, но това развитие не е възможно без едно познаване на Духовната наука и на света на мислите, който обхваща тази наука. Духовният изследовател казва на своя ученик: „Аз не искам от тебе да вярваш в това, което ти казвам, а да го мислиш, да проникнеш своя дух с него. Тогава от само себе си твоите мисли ще те доведат до там, да познаеш истинноста на това, което те уча.“ Такова е състоянието на духа на духовния изследовател. Той дава на своя ученик необходимия подтик, но ученикът намира в себе си силата, която ще му позволи да познае истинноста на дадените учения.

В този дух трябва да бъдат засегнати данните на Духовната наука. Който има твърдото намерение да ги задълбочи със своята мисъл, може да бъде сигурен, че рано или късно те ще го доведат до личното ясновидство. От горното можем да направим вече извод, кое ще бъде първото качество, което трябва да развие всеки човек, който желае да добие личното виждане на висшите действителности. Това е той да отдаде своя дух на всички откровения на човешкия живот, както и на онези на света – света извън човека, без задна мисъл и без предубеждение. Ако за даден факт си послужим предварително с едно съждение, придобито по-рано от живота, ние си затваряме вратата за спокойното действие, което този факт би могъл да упражни върху нашия дух и което би ни позволило да схванем всички негови отношения.

Ученикът трябва да може във всеки момент да направи своя дух подобен на празна чаша, в която ще се влее светът. Само моментите, в които налагаме мълчание на всяко лично съждение, могат да бъдат моменти на познание. Когато се намираме пред едно лице, за нас не може да е от значение дали сме по-умни от него – даже и най-неукото дете може да научи на нещо и най-изтъкнатия мъдрец. Ако мъдрецът приложи своето (надменно) разсъждение спрямо детето, колкото и голяма да бъде неговата мъдрост, тя ще е просто едно почернено стъкло, което той би изпречил между себе си и откровението на това дете. Тази отдаденост на духа към откровенията на света изисква пълна вътрешна безпристрастност.

Всеки човек, който проследи до каква степен притежава тази безпристрастност, ще направи за себе си странни открития. Ако някой иска да тръгне по пътя на висшето познание, той трябва да се упражнява да изключва от един момент за друг всички свои предразсъдъци, цялата своя личност. При тези условия съществото или предмета, който той наблюдава, ще може да му се открие. Само една висша степен на безпристрастие прави възможно приемането на висшите духовни факти, които ни заобикалят от всички страни.

Възможно е човек да развие в себе си способностите, които това възприемане изисква, като има съзнание за целта, която трябва да постигне. Да опитаме например да не осъждаме никак хората, които ни заобикалят, да не оставяме нашето уважение към тях да се ръководи от симпатията или антипатията, която изпитваме към тях, от интелигентността, или глупостта, която им приписваме, както обикновено се прави. Да направим просто усилие да ги разберем такива, каквито са те. Това упражнение ще бъде особено полезно, когато ще имаме работа с хора, към които изпитваме антипатия. Да наложим пълно мълчание на това чувство и да се оставим в пълна свобода на духа под впечатлението на всичко, което това лице върши.

Това доказва, че отдаването на духа без задна мисъл и без пристрастия за откровенията на живота (което посочихме като първо условие за развитието на висшите способности), не изисква заключването на личния разсъдък не включва произвола на сляпата вяра. Оставете се на своите впечатления без задна мисъл. Оставете нещата и събитията по-скоро те да ви говорят, отколкото вие да говорите за тях. И разпрострете този подход върху вашия мисловен свят. Подтиснете всякакъв личен елемент, който би породил тази или онази мисъл. Позволете на нещата и събитията свободно да родят мислите. Само при условие, че тези упражнения се преследват с най-дълбока сериозност, с най-голямо постоянство, те ще доведат до висшите цели на познанието.

Да се презират тези упражнения, това би означавало да не се познава тяхната стойност. Който има опитност в тези неща знае, че свободата на духа и благоговението са истинските творци на силата. Както топлината, която се произвежда в котела на локомотива се превръща в двигателна сила, така и упражненията, свързани с безпристрастното отдаване на духа, се превръщат в човека в зрителната му сила за духовните светове. Тези упражнения са благотворни за това, което ни заобикаля – за неговото правилно възприемане. Но към това възприемане трябва да се прибави и правилното оценяване на това, което възприемаме.

Докато имаме склонност да ценим себе си повече от заобикалящия ни свят, ние сами си отказваме всякакъв достъп до висшето познание. Който пред всяко нещо и пред всяко събитие на живота се изоставя на удоволствието или на страданието, което изпитва, става жертва на тази самомнителност. Защото неговото удоволствие и неговото страдание не му казват нищо за нещата, а само за самия него.

Ако изпитвам симпатия към едно лице, тази симпатия осветлява само моето гледище спрямо това лице. Ако оставя моето съждение и моето поведение да зависят от моето чувство, аз оставям да преобладава моят личен характер, налагам го на света. С други думи аз допускам само това, което действа в съгласие с моя личен характер. Спрямо всичко друго управлявам една отблъскваща сила. Докато сме под влияние на света на сетивата, ние отблъскваме всички влияния, които не са достъпни за сетивата.

Ученикът на Духовната наука трябва да се научи как да се отнася спрямо всички неща и същества, като държи сметка за техния характер и за тяхната стойност. Симпатията и антипатията, удоволствието и страданието ще играят съществено нова роля. Не може да става въпрос да ги изкореним, да угасим всякаква чувствителност спрямо тях. Напротив, колкото повече развиваме в нас способността да не оставяме да произтича веднага едно съждение или  едно действие от всяка симпатия и антипатия, които можем да изпитаме, толкова повече нашата способност да чувстваме ще стане по-нежна и по-тънка. Ние ще видим как симпатията и антипатията обличат един нов характер, когато наложим мълчание на техния обикновен характер.

Даже и най-отблъскващият предмет може да има скрити качества. Той ги открива на човека, който не се оставя на своите егоистични усещания и чувства. Тези, които са се упражнили в това направление, имат една по-тънка обща чувствителност, отколкото другите хора, защото не се оставят заблудени от своята личност по начин да станат нечувствителни. Всяка наклонност, на която човек се подчинява сляпо, го прави сляп за истинската природа на нещата. Тя ни увлича, така да се каже, през нещата, докато напротив – ние трябва да им предложим нашата чувствителност, за да изпитаме тяхната реална стойност.

Старият Гьотеанум: Детайл от стенописите на тавана

От друга страна, когато престанем да увлечаме от егоистична радост, от всяко страдание, от всяка симпатия и антипатия, добиваме по-голяма независимост спрямо променливите впечатления, които светът ни доставя. Удоволствието, което един предмет ни кара да изпитваме, ни прави зависими от него. Ние изискваме себе си в него. Всеки, който се подчинява на своите променливи впечатления, се изгубва в своите радости и страдания, не може да следва пътя на духовното познание. Трябва да приемем спокойно удоволствието и страданието. Тогава ние преставаме да се изгубваме в тях. Тогава започваме да ги разбираме.

Една радост, на която се отдавам, подяжда моя живот, докато ме владее. Но аз не трябва да използвам радостта, за да стигна чрез нея до разбирането на предмета, който я доставя. Аз не трябва ни най-малко да се изоставя обвързан с този предмет, който ми доставя удоволствие, а трябва да чрез него да стигна до неговото естеството. За мен удоствието не трябва да бъде нищо друго, освен откровение на качеството, притежавано от предмета, който ми го е доставил: чрез него аз обогатявам своето вътрешно същество.

Удоволствието и страданието, радостта и скръбта трябва да станат средство на изследователя за познаването на нещата. С това той не ще изгуби нищо от своята чувствителност спрямо радостите и скърбите, но ще ги владее, за да му открият природата на нещата. Този, който се развива в това направление, познава какви учители са радостта и скръбта. Той ще чувства заедно с другите същества и така техните думи ще му се открият. Изследователят няма да казва вече – „колко страдам!“ и „колко се радвам!“ – а ще казва: „Какво ми казва това страдание, какво ми казва тази радост и на какво ме учи?“ Той предлага себе си, за да се изразят в него страданията и радостите на света.

Това становище развива в човека едно съвършено ново средство за поведение спрямо нещата. По-рано за него някое впечатление беше последвано от определено действие, поради простата причина, че той намираше в него удоволствие или страдание. От сега нататък той оставя удоволствието и страданието да бъдат самите органи, чрез които нещата му казват това, което са всъщност. В него удоволствието и страданието се превръщат от обикновени чувства в органи за възприемане, в сетивни органи, които възприемат сетивния свят. Както окото, което възприема нещо, не действа чрез самото себе си, а оставя ръката да действа, така удоволствието и страданието нямат никакво действие у изследователя, доколкото той ги употребява като оръдия за познаване. Те приемат впечатленията, а възприеманата действителност е тази, която ги превръща в действие. Когато използваме по този начин удоволствието и страданието като предварителни органи, те изработват в нашата душа действителните органи, които ще ни отворят вратата на духовния свят. Окото е полезно за тялото само защото е орган, който предава сетивни впечатления. Удоволствието и страданието стават очи на душата, когато престанат да имат стойност само за себе си и започват да откриват други, чудни неща на душата.

Качествата, които посочихме по-горе, позволяват на духовния изследовател да получава впечатления от живота, който го заобикаля, без да претърпи опасното влияние на своята собствена личност. Но е необходимо той сам да се приспособи към заобикалящия го духовен свят. Като мислещо същество, той има право на гражданство в този свят. Той обаче няма да се ползва действително от него, освен когато съобрази своите мисли с вечните закони на Истината, на които се подчинява духовния свят. Защото само по този начин духовният свят ще може да действа върху него и да му се открие.

Човек не може да се добере до Истината, когато се изоставя на мислите, които непрестанно преминават през неговия Аз. Защото тогава тези мисли вземат направлението, което им налага физическата природа, сред която те се пораждат. У човека, който се изоставя на мисловната дейност, която физическият мозък обуславя, светът на мислите е безпорядъчен, несъстоятелен. Всяка мисъл се появява, след това изчезва, прогонена от друга.

Ако слушаме разговора на две лица или ако наблюдаваме себе си безпристрастно, ще имаме една представа за това, което представа за тези колебливи мисли. Докато човек се подчинява само на целите, които му предлага физическият живот, действителността на съществуването се натоварва да го поправя в безпорядъчния ход на неговите мисли. Колко и несъстоятелни да са тези мисли, всекидневният живот налага на неговите дела законите на действителността. Аз мога да си съставя най-чудноватия образ за един град, но ако искам да намеря пътя си в него, трябва да се подчиня на действителността на фактите. Механикът може да влезе в своето ателие с глава изпълнена с най-вихрени идеи, но законите, на които се подчиняват неговите машини, ще го доведат до действителните пропорции.

В света на сетивата фактите непрестанно коригират мислите. Ако си съставя едно погрешно схващане за дадено физическо явление – например формата на едно растение, действителността ще ми се яви и ще коригира моята мисъл. Това не става обаче, когато разглеждаме нашите отношения с висшите области на съществуването. Аз няма да открия тези области, освен ако не вляза в тези светове въоръжен с една вече строго правилна мисъл. Защото тя е тази, която трябва да ме ръководи в духовния свят. Без нея няма да намеря своя път. Духовните закони, които се проявяват в тези светове, действително не са сгъстени по подобието на физическите закони, следователно те не ми налагат принудата, която физическите упражняват. Аз не съм в състояние да им се подчинявам, освен дотолкова, доколкото моята собствена природа на мислещо същество е сродена със сигурен водач.

Изследователят на пътя ще трябва да дисциплинира своята мисъл. Мисълта трябва, малко по малко, да престане да следва само течението на всекидневният живот. Тя трябва да облече вътрешния характер на духовния свят. Човек трябва да се наблюдава и да се държи мислено в ръцете си. Не му е позволено да се оставя неговите идеи да се свързват по случайностите –трябва да се подчиняват на строгия ред на мисловния свят и на строгите закони на мисълта. Човекът в своето естество е мислещо същество и би трябвало по някакъв начин непрестанно да си представя образа на тези закони. Всичко, което се изплъзва от тези закони, той трябва да го забрани на своите мисли. Ако в него идва една любима идея и пречи на правилния ход на неговото размишление, трябва да я отстрани. Ако едно лично чувство се опитва да даде на неговите мисли едно направление, което не им е свойствено, той трябва да им наложи мълчание.

Платон с ученици

Платон изисквал от кандидатите за неговата школа да са минали по-напред обучение по математика. Наистина, благодарение на нейните строги закони, които всекидневният ход на сетивните явления не изменя, математиката представлява една добра подготовка за този, който следва Пътя. Те го заставят, ако иска да напредва, да отстранява всяко смущение, всеки каприз на личността. Следващият Пътя се подготвя за своята задача, като владее всяка намеса на неговата воля в мисълта. Той се научава да се подчинява само на изискванията, които мисълта допуска в себе си. Така ще постъпва той винаги, когато поиска неговите мисли да служат на духовното познание. Неговият мисловен живот трябва да стане образ на безпристрастното математическо разсъждение и дедукция.

Следващият Пътя ще се стреми да мисли по този начин във всички случаи. Тогава законите на духовния свят ще проникнат в неговия дух, докато неговата мисъл се освобождава от всякакъв несъстоятелен характер. Една добре изправена мисъл е сигурната изходна точка, която ни позволява да се доберем до най-скритите истини. Но тези забележки не трябва да се вземат в тесногръдия смисъл. Макар математиката да представлява едно отлично обучение на мисълта, човек може да добие една чиста, здрава и жива мисъл без нейната помощ.

Следващият Пътя трябва да прилага към своите дела същите мерки, както и към своята мисъл. Неговите дела трябва да се подчиняват на вечните закони на Красотата и Истината, без да бъдат смущавани от личността. Ако предприеме някое действие, защото го е признал като правилно, и ако неговото лично чувство не намира в това действие удовлетворение, ученикът няма право да го изостави поради тази причина. Но също така той не трябва да го преследва само заради това, че то му доставя удоволствие, ако открие, че то не е в съгласие с вечните закони на Красотата и Истината.

Във всекидневния живот нашите дела се определят от удоволствието или от ползата, която лично се надяваме да извлечем от тях. По този начин ние налагаме на течението на живота в света направления, които са свойствени на нашата личност. Ние не осъществяваме Истината, която изповядват законите на духовния свят, а се оставяме водени от нашите прищевки. Човек действа в съгласие с духовния свят, само когато се подчинява единствено на законите на този свят. Действията, които произтичат от личността, не пораждат никакви сили, които могат да служат за основа на духовното познание.

Следващият Пътя не може да се задоволи само да пита: „Кое ще ми достави полза или успех?“ Той трябва да прибави още: „Какво съм признал за добро?“ Той трябва се откаже от всяка прищявка и от всяка лична изгода от неговите дела. Такива са строгите закони, които той трябва да знае и на които да се подчинява. Тогава, като следва пътищата на духовния свят, цялото негово съществуване ще бъде пропито от законите на този свят. Той ще се освободи от всякакво насилие на сетивния свят: Човекът-Дух ще излезе от своите материални обвивки. Той ще навлезе в пътя на напредъка към духа и сам ще се одухотвори.

Никой не трябва да казва: „Каква полза от всички решения да следвам вече само законите на истината, когато мога да се излъжа относно тази истина?“ Това, което е от значение, е съзнанието на духа, характерът, който развиваме в нас. Даже този, който се излъгва, създава в себе си една сила, когато се стреми към Истината – тази сила ще го изведе на добрия път. Ако се е заблудил, тази сила ще го завладее и изведе – ще го води към Истината. Да си казва човек: „Аз мога да се излъжа“, това свидетелства за едно вредно съмнение, което пък показва, че той няма доверие в силата на Истината.

Въпросът не е да надценяваме себе си до такава степен, че да си поставяме една цел съобразно с нашето егоистично гледище, а да се поставим с служба на духа по един безпристрастен начин, за да ни ръководи той. Личната воля на човека не може да претендира да управлява Истината. Истината е тази, която трябва да стане всесилна в нас – да пропие цялото ни същество и да направи от него един образ на вечните закони в царството на духовете. Ние трябва да се проникнем от тези закони, за да ги направим да озарят нашия свят.

Следващият Пътя трябва да бъде господар на своята воля. С това той ще се изпълни със смирение и ще стане посланик на света на Истината и Красотата. Ставайки такъв, той ще се издигне до степен да участва в духовния свят. Така той ще се издига от стъпало на стъпало по стълбата на развитието. Защото човек не може да достигне духовния живот само чрез съзерцание – той трябва да го живее. Ако ученикът съблюдава законите, които посочих по-горе, опитностите на душата, които се отнасят за духовния свят и живот, ще облекат една съвършено нова форма. Те ще престанат да бъдат само вътрешни опитности, имащи смисъл само за него. Те ще станат душевни възприятия на висшите светове. В неговата душа всички чувства, удоволствието, страданието, скръбта и радостта стават органи, подобни на физическите очи и уши; органи не само просто дарени със собствен живот, но които предават по безпристрастен начин външните впечатления.

По този начин ученикът постига спокойствието и сигурността на душата, които са необходими за изследване на висшите светове. Една радост няма само да го радва, а тя за него ще бъде и вестителка на качествата, които светът притежава и които той не познаваше доскоро. Една скръб няма да го изпълни само със страдание, а тя ще може да му каже и какви са качествата, които притежава съществото, предизвикало скръбта. Както нашето око не иска нищо лично за самото него, а ни показва пътя, който трябва да следваме, така удоволствието и страданието водят душата в нейния път. Такова е състоянието на равновесие на душата, до което трябва да стигне следващият Пътя.

Докато човек е погълнат от удоволствието и страданието, те няма да го научат на нищо. Когато той живее не в тях, а чрез тях – тоест когато се освободи от чувството на своята личност – те ще станат за него органи за възприемане. Чрез тях той ще вижда и ще познава. Погрешно е да се мисли, че следващият Пътя трябва да стане студен и коравосърдечен човек, без радости и без скърби. Удоволствието и страданието съществуват в него, но когато той изследва духовния свят, те се превръщат и стават негови „очи“ и „уши“.

Докато живеем и изпитваме нещата по един личен начин, те ще ни откриват в себе си само онова, което има отношение с нашата личност – но това е само тяхната преходна страна. Да оставим настрана това, което е само преходно в нас, и да се съсредоточим върху чувството, което имаме за себе си, нашето себечувство, нашия Аз – да се съсредоточим върху това, което е трайно. Тогава преходните елементи на нашето същество ще станат посредници, чрез които ще се открие вечният непреходен принцип на нещата. У този, който следва Пътя, трябва да се установи тази връзка между неговото собствено вечно същество и вечния принцип на нещата. Даже преди да се е отдал на упражненията от рода на тези, които описах и преди време (медитативни практики), когато ги изпълнява, той трябва да обръща своя дух към тази нетленна страна на съществата и нещата.

Детайл на рисунка с водни бои от Рудолф Щайнер

Когато наблюдавам един камък, едно растение, едно животно, един човек, аз трябва да си спомням, че във всички тях се изразява един вечен принцип. Трябва да мога да си задам въпроса: „Кой всъщност е вечният принцип на този камък или на този човек? Кое ще надживее неговата сетивна същност?“ Не трябва да се мисли, че като обръщаме вниманието си към вечната природа на нещата, изключваме в себе си безкористното наблюдение и схващането на всекидневния живот. Тоест че се отдалечаваме от действителността. Напротив, всеки лист, всяко насекомо ще ни открие безброй тайни, когато не просто наблюдаваме с очите си, а чрез нашите очи позволяваме на духа ни да се докосне до тайните. Всеки блясък, всеки оттенък на цветовете, всеки звук ще престане да бъде просто едно възприятие за сетивата, а възприятието ще започне да включва още безброй неща.

Хората, които не са способни да наблюдават най-малките неща, ще стигнат само до бледи мисли, до безжизнени мисли и няма да познаят духовното зрение. Важното тук е нашето състояние на духа. Степента, до която ще можем да се издигнем, зависи от нашите способности. Да направим необходимото сега и да оставим останалото на нашето по-нататъшно развитие. Отначало трябва да ни бъде достатъчно да обърнем своя дух към нетленната страна на нещата. Като направим това, ние ще събудим в нас познанието за нетленното. Да чакаме то да ни бъде дадено. Това ще се сбъдне в подходящият момент за всеки човек, който чака с търпение и работи.

Когато някой прави тези упражнения, той забелязва в себе си дълбоки промени. Всеки предмет прибавя към своето значение или губи от това значение в зависимост от отношението, което има към вечният принцип. Преценката, която имаме за света, се променя. Едно ново схващане се установява между чувството и околния свят. Преходното престава да ни привлича само с това, което притежава в себе си. Човек открива, че участва във вечното и че е само символ на това вечно. И започва да обича това вечно във всички неща. То му става близко, както по-рано за него беше преходното. И това ни най-малко не ни отдалечава от живота, а само ни научава да отдаваме на всяко нещо неговото истинско значение. Даже и нищожните неща в живота вече няма да минават покрай нас, без да оставят следи – вие няма да се изгубите в тях и в тяхната игра. Търсители на духа, вие ще познаете тяхната ограничена стойност, ще ги видите в тяхната истинска светлина. Вие щяхте да сте много бедни, ако искате да живеете в облачните висини – защото бихте забравили живота.

От висините, които достига истинският изследовател, той ще има ясен поглед и точно чувство за всяко нещо – те ще му позволят да даде на всяко едно от тях мястото, което му се полага. Така за него се открива възможност да се освободи от неизброимите влияния на външния свят на сетивата, които възбуждат неговата воля във всички посоки. Познанието, което е придобил, му позволява да вглъби своя поглед във вечната природа на нещата. Преобразуването на неговия вътрешен мир дава способността да възприема тази вечна природа на нещата.

Ето някои мисли, които получават за него твърде особено значение. Когато по собствена воля се определя за едно действие, той има съзнанието, че го върши съобразно вечната природа на нещата. Защото нещата изразяват в него своето вечно същество. Следователно той действа в посока на вечния ред на света, когато оставя неговото действие да бъде направлявано от вечното начало, намиращо се в него. Той знае, че по този начин престава да бъде воден от нещата, а той е този, който ги направлява според присъщите им закони, които са станали закони на неговото собствено същество. Действието, което произтича от вътрешното същество, може да даде само един идеал, към който човек се стреми. Той може да бъде постигнат само в едно далечно бъдеще. Но следващият Пътя трябва да познава ясно, че този е Пътят, който трябва да бъде следван. Това е неговата воля за Свобода, защото, за да бъде човек свободен, това значи той да действа чрез самия себе си. А това може да стори само онзи, който черпи причините за своите действия от Вечното. В противен случай причините, които той търси, съвсем не са тези, които са свойствени на нещата. Противопоставяйки се на световния ред, той ще бъде победен от него. С други думи: Целта, която той ще постави на своята воля, в края на краищата няма да се осъществи. Той няма стане свободен. Едно същество, което се отделя от световния ред заради лични прищевки, намира своето собствено унищожение в последствията, които носят неговите собствени дела!

Човекът, който знае да действа разумно върху своя вътрешен живот, се издига стъпка по стъпка до духовното познание. Упражненията, на които се отдава, ще дадат резултат, като открият на неговата висша възприемателна способност определени истини за духовния свят. Той ще научи действителния смисъл на наставленията, които са му били дадени относно този свят, и ще ги намери потвърдени чрез неговата собствена опитност. Веднъж достигната тази степен, човека го очаква едно събитие в Пътя. Той ще разбере значението на това събитие едва тогава, когато получи това, което се нарича Посвещение от висшите духовни Сили, които управляват човешкия род. Тогава той ще стане ученик на Мъдростта. Колкото по-малко това посвещение се свежда до една съвкупност от външни условия, на които човешкото същество е подложено, толкова ние ще си съставим една по-точна идея за него.

Аз мога само да посоча какво става тогава с ученика. Той добива едно ново отечество, той съзнателно става гражданин на свръхсетивния свят. Източникът на знанията, които се вливат в него, вече се намира в една висша област. Светлината на разума не го осветлява вече отвън, той само е пренесен в центъра, от която той блика. Загадките, които светът поставя, се осветляват за него. От сега нататък той няма да разговаря с обектите на духовното творение, а със самия творец Дух. Собствения живот на личността вече не съществува, когато ученикът се отдава на духовното познание – личността остава като един съзнателен символ на Вечното. Съмненията относно духа, които доскоро можеха да останат в него, изчезват напълно, защото може да се съмнява само този, който се оставя да бъде заблуждаван, че не вижда духа, който изпълва нещата и ги оживотворява.

Понеже ученикът на Мъдростта е способен да разговаря със самия Дух, всички лъжливи неща, с които той е облякъл Духа, изчезват. Лъжливата външност, с която човек може да облече Духа, е суеверието. Посветеният е надраснал суеверието, защото познава действителната форма на Духа. Освобождаването от предразсъдъците на личността, от съмнението и от суеверието – ето това е, което характеризира човека, който по Пътя на познанието е достигнал това да бъде ученик.

Това сливане на личността с общия духовен живот не трябва да се бърка с унищожаването на личността – с нейното заличаване във всемирния Дух. Това унищожение е несъвместимо с истинското развитие на личността. Напротив, тази личност продължава да съществува в отношението, което тя установява между себе си и духовния свят. Като символ на това съединение на отделния дух с всемирния Дух, не трябва да разбираме образа на различни кръгове (личности), които се сливат в единствен кръг (Духа), за да се разтопят в него. Напротив, трябва да си представяме образа на кръгове, всеки един от които има ясно определен цвят. Тези кръгове (или личности) с различни цветове се поставят един върху друг, но всеки оттенък си остава неизменен.

Тук няма да навлизам в подробни описания на Пътя. Доколкото това е възможно, съм го описал в моята книга „Тайната наука“. Това, което казах тук за Пътя на познанието, би могло да даде повод за погрешно тълкуване. Някои хора биха могли да помислят че състоянието на душата, което препоръчвам, води след себе си едно отдалечаване от дейния, радостен и спонтанен живот. На това ще отговоря, че душевното състояние, което е благоприятно за непосредствената опитност с Духа, не представлява едно изискване, което непременно трябва да обхване целия живот.

Изследователят на духовното съществуване може да добие способността да отвлича своята душа от действителността на сетивата, понеже това е едно необходимо условие за изследване, без обаче да стане чужд на живота. Но от друга страна, трябва да признаем, че познанието на духовния свят – не само това, което човек добива, следвайки Пътя, но и това, което той дължи на разбирането на Духовната наука чрез здравия и свободен от предразсъдъци ум – води към едно истинско разбиране на сетивното съществуване и към развиване на една здрава душа.

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

Коментарите са заключени.