Новото пришествие на Христос в етерния свят и подготовка на хората чрез етерно ясновиждане

Цялото антропософско учение би трябвало да породи в нас силното желание да не оставим това събитие да мине незабелязано от човечеството

Когато човек се е занимавал известно време с духовно-научния светоглед и остави след това идеите, мислите и понятията, които добива чрез този светоглед, да действат върху него, тези понятия му поставят най-разнообразни въпроси. Така той става все повече и повече последовател на Духовната наука, благодарение на това, че свързва тези въпроси – които всъщност могат да бъдат наречени въпроси на чувството, на сърцето на характера, изобщо въпроси на живота – с идеите на Духовната наука. Тези идеи са такива, които не задоволяват само нашето научно любопитство, а които осветляват загадките на живота и тайните на съществуването.

Тези идеи и мисли стават плодотворни за нас едва тогава, когато не само мислим, чувстваме и усещаме тяхното съдържание, тяхната стойност и тяхното значение, а когато се научим – така да се каже – под тяхното влияние да гледаме по друг начин на света, който ни заобикаля. Тези идеи трябва да ни проникнат с топлина, трябва да се превърнат в нас в импулси, в сили и в подтици на сърцето на душата. Те стават все повече и повече такива, когато отговорите, които получаваме на различни определени въпроси, ни поставят нови въпроси. Когато сме водени по този начин от въпрос към отговор, а отговорът поражда пореден въпрос – чрез това ние напредваме в духовното познание и в духовния живот.

Трябва да мине още дълго време, докато стане възможно в публичните беседи да разкрием на човечеството по-интимните страни на духовния живот, но в нашите кръжоци би трябвало все повече и повече да е дошло времето, когато можем да говорим и върху по-интимни въпроси. Винаги ще се случва така, че новодошлите членове ще бъдат изненадани от това или онова, ще бъдат шокирани от някои неща, които казваме. Обаче ние няма да напредваме в нашата работа, ако не се издигнем до разглеждането на по-интимни въпроси от живота, като изхождаме от духовно-научното изследване и познание.

Днес ние трябва да се спрем на някои по-интимни факти от духовния живот. Един важен въпрос възниква без съмнение за нашата душа, когато мислим не само абстрактно за тази идея, а когато смислено се задълбочим в този факт на духовния живот. Тогава с отговора, който ни е даден например в прераждането, се свързват нови въпроси. Можем например да зададем въпроса: Щом човекът не живее само веднъж на Земята, щом той постоянно се връща във все нови и нови въплъщения, какъв е по-дълбокият смисъл на това, че живеем тази поредица от земни съществувания?

Общо взето на този въпрос се отговаря така: Благодарение на това ние се издигаме все по-високо и все по-високо. В по-късните земни съществувания ние изживяваме резултатите, плодовете на миналите земни съществувания, и благодарение на това, се усъвършенстваме. Но това все пак е един общ, един абстрактен отговор. Само чрез по-точно познание на целия смисъл на земния живот ние проникваме и в значението на повтарящите се земни съществувания.

Ако самата наша Земя не се променяше, ако човекът се връщаше върху една Земя, която си останава същата, тогава ние нямаше да научим много от редуващите се въплъщения или прераждания. Тези въплъщения или прераждания имат смисъл предвид факта, че всъщност във всяко едно въплъщение или прераждане ние научаваме нещо ново на нашата Земя. Този факт не се проявява така силно в кратки периоди. Но когато обгърнем с поглед дълги периоди, както можем да сторим това чрез Духовната наука, тогава констатираме, че епохите на нашата Земя приемат различна форма и ние постоянно научаваме нещо ново и нещо ново.

Тук обаче ние трябва да разберем и нещо друго: трябва да разберем, че трябва да вземем под внимание тези изменения в самия земен живот. Защото когато в определена епоха пропуснем да изживеем това, което може да бъде научено в тази епоха на земното развитие, ние наистина се връщаме отново в едно ново прераждане, но сме пропуснали нещо – не сме оставили да се влее в нас това, което трябваше да оставим да се влее в нас в предишната епоха. И тогава в следващата епоха не можем да приложим по един правилен начин нашите сили и способности.

Ако говорим принципно, можем да кажем още: Ето, в нашата епоха по цялото земно кълбо е възможно нещо, което например не е било възможно за живеещите днес хора в тяхното предишно прераждане. Изглежда странно, обаче това е така и то има голямо значение. В настоящото прераждане определен брои хора имат възможност да дойдат при Духовната наука. Това значи да приемат в себе си онези резултати на духовното изследване, които могат да бъдат приети именно днес в полето на Духовната наука, а това е духовното познание на нашата епоха.

Без съмнение това би могло да се счита като нещо извънредно незначително – че някои хора се събират, като оставят да се влеят в тях познанията на духовното изследване. Обаче онези, които считат това за лишено от значение, те не разбират значението на прераждането – не разбират, че човек може да приеме в себе си нещо само по време на дадено въплъщение. Не го ли приеме, той е пропуснал нещо, което после ще му липсва за следващите прераждания. Това е, което преди всичко трябва да приемем в душата си: Това, което днес изучаваме в Духовната наука, то се съединява с нашата душа и ние отново го донасяме със себе си, когато отново слизаме на Земята в едно следващо прераждане.

Днес ще говорим за това, какво значение има това за нашата душа. Тук ние трябва да свържем нещата с някои въпроси, които вече познаваме от други беседи и от това, което сте чели за духовния живот, които са повече или по малко нови, или пък са напълно непознати. Първо трябва да се върнем в минали епохи на нашето земно развитие. Казвали сме: Сега ние живеем в Петата епоха след великата Атлантска катастрофа. Тази Пета епоха е била предхождана от онази (Четвърта), в която гръцките и римските народи са дали за земната воля главните идеи и главните чувства. Настоящата епоха е била предхождана от Четвъртата епоха: гръко-римската. На свой ред тя е била предхождана от Третата: от халдео-вавилоно-асиро-египетската епоха. Тя пък – от древноперсийската. А древноперсийската – от древноиндийската.

Ако отидем в още по-далечни времена от миналото, тогава се натъкваме на Атлантската катастрофа, която унищожи един стар континент. Става дума за една стара суша – древната Атлантида – която се е простирала на мястото, заето днес от Атлантическия океан. Тази катастрофа унищожи постепенно континента Атлантида и даде формата на нашата сушата, върху която днес живеем. След това, отивайки още по-нататък в миналото, бихме стигнали до още по-далечни минали епохи, които са съществували преди великата Атлантска катастрофа: бихме стигнали до онези култури и отношения на живота, които са се развили върху споменатия континент Атлантида и които наричаме атлантски култури и отношения – културите на атлантските раси. А тези култури са били предшевствани от още по древни.

Когато обгърнем с поглед онова, което ни разказва историята – а официалната история не стига особено далече – лесно можем да изпаднем в положението да вярваме, че върху нашата Земя нещата винаги са изглеждали такива, каквито са днес. Това вярване не е основателно дори за по-кратките периоди. Отношенията върху нашата Земя са се изменили основно и най-силно са се изменили душевните отношения. Душите на хората, които живеят в наши дни, са били въплътени през всички тези епохи на Земята в съответни тела и са приели в миналото това, което можеше да се приеме именно през онези епохи на земното развитие. Всеки път душите са развивали други способности – от епоха на епоха, от едно въплъщение в друго.

Нашите души са били съвършенно различни, отколкото са днес. Може да не са били чак толкова различни например през гръко-римската епоха, но през древноперсийската и древноиндийските епохи те са се различавали много силно от това, което са днес. Тогава нашите души са били надарени със съвършенно други способности и са живеели при съвършенно други условия.

За да стане по-ясно, нека разгледаме от духовна гледна точка какви са били тези наши души след Атлантската катастрофа – когато бяха въплътени в онези тела, които бяха възможни на Земята само през древноиндийската културна епоха. Ние не трябва да схващаме тази първа индийска култура в смисъла, че тя се е проявила само в древна Индия. Тогава този индийски народ даваше само тона на културата, даваше най-важното в тази култура, но културата на цялата Земя беше друга и имаше особености, които носеха отпечатъка на това, което ръководителите даваха за древните индийци.

Ако разгледаме нашите души по онова време, на първо място трябва да кажем: Да, едно такова познание, каквото днешните хора имат – едно такова познание тогава беше напълно невъзможно. Едно такова ясно себесъзнание, едно такова ясно азово съзнание не съществуваше тогава. Хората едва ли са помисляли, че имат един Аз. Вярно е, че този Аз вече съществуваше в хората като една сила, но познаването на Аза е нещо различно от самата сила и проява на Аза. Следователно хората не бяха още надарени с един такъв вътрешен живот, какъвто имат днес. Обаче в замяна на това те имаха съвършено други способности – едно остатъчно сумрачно ясновиждане.

Ако разгледаме човешката душа от онова време – особено по време на дневния живот – ще открием, че тя не се чувстваше като един Аз. Човекът се чувстваше като принадлежащ на едно племе, на един народ. Отделният Аз стоеше като един член на племето и се застъпваше за цялата общност на племето и народа. Той не се чувстваше още като един индувидуален Аз, както се чувствува днес. Това, към което беше насочен неговият поглед, беше Азът на народа, Азът на племето. Така живееше тогавашният човек през деня. Той не осъзнаваше добре – така да се каже – че е един обособен човек. Когато обаче след това идваше нощта, съзнанието му също не се затъмняваше тъй напълно, както става при днешния човек. По време на съня душата беше способна да възприема духовни факти и събития. Тя възприемаше например около себе си факти, от които днешните сънища са само сенки. Възприемаше духовни факти, духовни събития, духовни процеси, които не се отразяват като една действителност в днешните сънища.

Хората по онова време имаха такива възприятия, че те знаеха: Съществува един духовен свят. За тях духовният свят беше една действителност, но не заради някакво логическо разсъждение, не като нещо, което се нуждае от доказателства, а защото всяка нощ те бяха в този духовен свят, макар и с едно притъпено съновидно съзнание. Но това не беше още главното. Освен съня и будното състояние, съществуваха и междинни състояния, през които човек нито спеше, нито беше напълно буден.

При тези междинни състояния азовото съзнание още повече се заличаваше, отколкото през деня, но онова възприемане на духовните събития, онова съноподобно ясновиждане беше значително по-силно, отколкото при нощния сън. Съществуваха междинни състояния, при които хората наистина нямаха себесъзнание, но бяха надарени с ясновидство. В такива едни състояния човекът от онези времена не знаеше нищо за себе си. Той не се възприемаше: „Аз съм един човек.“ А се възприемаше: „Аз съм член на един духовен свят. В този свят аз мога да имам възприятия, зная, че съществува един духовен свят.“

Тези бяха преживяванията на човешката душа през онова време. А още по-ясно беше това съзнание и този живот в духовния свят през Атлантската епоха. Тогава беше много, много по-ясно… Когато обгърнем с поглед отдавна отминалите епохи, установяваме, че нашите души притежаваха едно смътно ясновиждане, което постепенно намаля с развитието на човечеството. Ако нашите души бяха останали с това съноподобно ясновиждане, ние нямаше да развием онова индувидуално себесъзнание, което имаме днес. Съответно нямаше да съзнаваме, че сме човеци. Ние трябваше, така да се каже, да изгубим онова съзнание за духовния свят, за да можем в замяна да развием Азовото съзнание.

В бъдеще ние ще имаме и двете форми на съзнанието. Ще запазим Азовото съзнание и ще придобием пълното ясновидство, което днес имат само онези, които са минали по пътя на посвещението. В бъдеще това ще бъде възможно за всички хора – да виждат отново в духовния свят и въпреки това да се чувстват като един човек, като един обособен Аз.

Нека напомним още веднъж какво става с човешките души. Душата минава от едно въплъщение в друго. По-рано тя е била ясновиждаща, а по-късно идва все по-ясно и все по-ясно Азовото съзнание, а с него се ражда и възможността все по-ясно да разсъждава сама. Защото докато човекът виждаше все още в духовния свят и не се чувстваше като един Аз, той не можеше да разсъждава, да комбинира. Тази способност се разви все повече и повече, но в замяна на това във всяко следващо въплъщение старото ясновиждане все повече намаляваше. Човекът живееше все по-малко и все по-малко в такива състояния на съзнанието, в които можеше да вижда в духовния свят. И той все повече и повече се вживяваше във физическото поле, развиваше логическото мислене и се чувстваше като един Аз. Успоредно с това, старото ясновидство постепенно се изгуби за повечето хора.

В древни времена човекът беше едно духовно същество, защото живееше като духовно същество в непосредствена социална връзка (като другар) на други духовни същества. Той се чувстваше като принадлежащ към други духовни същества, които днес не може да вижда със своите обикновени сетива. И днес в света, който ни заобикаля, живеят други духовни Същества. Но днес човекът не вижда в духовния свят със своите обикновени сетива, със своето нормално съзнание. Обаче по-рано той е общувал с духовни същества, както чрез нощния сън, така и по време на споменатите междинни състояния на съзнанието. Той живееше в тези духовни светове и общуваше с тези други Същества. Сега обаче той не може това в своето обикновено съзнание. Той е бил, така да се каже, изгонен от своето отечество, от духовния свят, и с всяко ново земно въплъщение беше все повече откъснат от него.

В центровете, където е бил развиван духовният живот, и в онези познания и науки, в които хората все още са знаели нещо за тези неща, винаги са взимали под внимание, че нашите въплъщения са минали през такива различни земни епохи. Те са насочвали поглед към една много древна епоха, която се е намирала даже и преди Атлантската катастрофа, в която хората са живеели съвместно с боговете или духовете – естествено тогава са се чувствали съвършено различно от днес. Можете да си представите, че човешката душа неизбежно се чувства съвършено различно в една епоха, през която знае напълно сигурно, че може да вижда духовните висши Същества; епоха, в която душата е знаела, че е член на висшите светове. Поради това, тя усещаше и чувстваше нещата съвършено различно от днес.

Днес ние се научаваме да говорим и да мислим, когато израстваме между хора. Защото това са способности, които можете да добиете само между хора. Ако днес някое дете бъде поставено на някой изолиран остров и израсне там без общение с хората, то не би развило способността да говори и да мисли. Следователно, за да развие едно същество нещо, което е необходимо за неговото развитие, това зависи от факта, дали то израства между този или онзи род същества, дали живее съвместно с тези или онези същества. От това зависи нещо за развитието му.

Вие можете да наблюдавате това и при животните. Известно е, че кучетата, които са откъснати от отношенията, в които те живеят съвместно с хората, а са пренесени в такива отношения, при които нямат никакво общение с хората, се отучват да лаят. Тогава потомците на такива кучета обикновено не могат да лаят. Много е важно за едно същество сред какви други същества израства и живее. Не е все едно дали живеете между днешните хора на физическото поле или дали по-рано сте живели между духовни същества в един духовен свят, в който днес нормалният поглед не прониква. Човекът имаше в себе си други подтици, когато живееше между боговете.

Човекът е развил едни способности сред хората и други способности, когато е живял между боговете. Това винаги е значело едно висше познание. Такова едно познание е поглеждало в миналото, в древните епохи, когато хората са общували – така да се каже – непосредствено с божествено-духовните Същества. А непосредственото отношение с божествено-духовните Същества действаше така, че душата се чувстваше съпринадлежаща към божествено-духовния свят.

Тук се натъкваме на една важна подробност: Там където душата действаше така, че се чувстваше съпринадлежаща към висшия свят, чрез тази душа говореше една воля, която произхождаше от божествено-духовния свят. За такава воля можеше да се каже: Тази воля е вдъхвана, защото душата живееше между боговете.

Тази епоха, в която човекът още е бил едно с божествено-духовните Същества, е наричана Златната епоха или Крита Юга. Това е една древна епоха, която трябва да търсим даже преди Атлантската катастрофа. След това дойде следващата епоха, когато хората не чувстваха вече така силно тяхната връзка с божествено-духовния свят, както през времето на Крита Юга. Те вече не чувстваха тъй силно подтиците, идващи от съвместния живот с боговете – съответно  техният поглед се затъмни по отношение на духа и на душата. Но те все пак имаха един спомен за съвместния живот с боговете и духовете.

Това беше особено ясно изразено през древноиндийската епоха. Тогава много лесно можеше да се говори върху духовни неща – вниманието на хората можеше да се насочва към външния свят, към сетивното възприятие, но те виждаха в него една майа, една илюзия. По онова време хората от сравнително скоро имаха тези физически възприятия. Такъв беше случаят в Древна Индия. Наистина душите в Древна Индия не виждаха вече самите богове, но те все пак виждаха духовни факти и по-нисши духовни същества.

Само малък брой хора виждаха висшите духовни Същества, но и за тях се беше затъмнило онова живо съвместно живеене с Боговете. Волевите подтици от божествено-духовния свят бяха вече изчезнали. В замяна на това все още съществуваше възможността хората да добият един поглед в духовните факти поне при особени състояния на съзнанието – в спящо състояние или при споменатите междинни състояния на съзнанието. Обаче най-важните факти на този духовен свят, които по-рано душите действително изживяваха, сега бяха станали като един вид познание на истината, като нещо, което душата все още положително знаеше, но което действаше вече като едно познание, като една истина. Без съмнение хората продължаваха да имат връзка с духовния свят, но в тази по-късна епоха сигурността не беше вече така силна, че този свят съществува, както беше по-рано. Тази епоха се нарича Сребърна епоха или Трета Юга.

След това дойдоха епохите на онези въплъщения, когато хората чувстваха техния поглед откъснат от духовния свят – когато вниманието им беше насочено все повече и повече към външния сетивен свят; когато те се закрепостиха в този сетивен свят; когато вътрешното азово съзнание, истинското човешко съзнание, все повече и повече излезе на преден план. Тази епоха се нарича Бронзова епоха или Двапара Юга. През тази епоха хората нямаха вече едно такова непосредствено познание за духовния свят, както по-рано, обаче все още в общото човечество беше останало нещо от духовния свят. Това нещо може да бъде оприличено на чувството в съвременните хора, които са станали по-възрастни, но в тях останало нещо от радостта на младостта… Тази тяхна младост вече е отминала, но хората я чувстват – те знаят, че я познават, че могат да говорят за нея като за нещо, с което са запознати. Така в миналото душите бяха запознати и с нещо, което води във духовните светове. Това е същественото в тази Двапара Юга.

След това дойде една друга епоха, в която и това запознанство с духовния свят престана да съществува. Тъй да се каже, вратите на духовния свят се затвариха за хората. В тази епоха погледът на хората беше все повече и повече ограничен във външния сетивен свят и в ума, който обработва впечатленията на сетивата. Хората вече можеха единствено да размишляват върху духовния свят. Това е най-нисшата форма да се знае нещо за духовния свят. Това, което сега хората действително знаеха от тяхното собствено изживяване, е сетивният физически свят. Ако хората искаха да знаят нещо за духовния свят, те трябваше да постигнат това чрез размишление. Това е онази епоха, в която човекът стана най-недуховен и затова най-много се установи и затвърди в сетивния свят. Обаче това беше необходимо, за да може той постепенно да развие до най-висока степен своето себесъзнание. Защото само чрез грубото съпротивление на външния свят човекът можеше да научи да различава себе си от външния свят и да се чувства като едно отделно обособено същество. Тази последната епоха е наречена Кали Юга или Тъмна епоха.

Изрично отбелязвам, че тези изрази могат да се употребят и за по-големи епохи. Така например терминът Крита Юга може да се употреби за един още по-голям период. Защото преди да съществува онази Златна епоха, която описах, човекът живееше в още по-висши светове – поради това бихме могли да обхванем тези още по-стари времена със същото име. Но когато се ограничим в по-малки периоди, когато се спрем на онзи аспект на духовното изживяване, който беше описан например за Крита Юга – тогава можем да делим епохите по този начин. За всички такива епохи можем да дадем напълно определени периоди.

Вярно е, че развитието върви бавно и постепенно, обаче съществуват граници, за които можем да кажем: По-рано беше това, а след това господстваше онова. Еди-кога преобладаваше това отношение на живота или онова съзнание. От тази гледна точка можем да приемем, че Кали Юга е започнала в 3101 година преди нашето летоброене (преди Христа).

И така, ние виждаме, че с всяко ново въплъщение нашите души са се явявали на Земята, като през тези нови въплъщения погледът на хората се е затварял все повече и повече пред духовния свят и така е бил все повече ограничен във външния сетивен свят. Ние виждаме още, че с всяко ново въплъщение нашите души идват във все нови отношения, в които винаги може да се случи нещо ново. Онова, което можем да добием в Кали Юга, е да се затвърдим в нашето себесъзнание. По-рано това не беше възможно, защото трябваше да приемем първо Аза в себе си. Ако сега някои души са пропуснали да приемат в едно въплъщение онова, което дава съответната епоха, тогава е много трудно те да наваксат в по-късна епоха. Те трябва да чакат дълго време, докато стане възможно да наваксат пропуснатото. Затова не е разумно да разчитаме, че ще можем утре да свършим днешната си работа.

С началото на Кали Юга вратите на духовния свят бяха, така да се каже, затворени пред нашите души. Това беше същата тази епоха, през която действаше Йоан Кръстител и в която действаше Христос. Бяха изминали 3100 години от началото на Тъмната епоха, затова е съществено да отбележим, че всички хора се бяха прераждали вече по няколко пъти: най-малко един до два пъти в тази Тъмна епоха. Азовото съзнание вече се беше затвърдило. Споменът за (непосредствения живот в) духовния свят се беше изпарил и ако не искаха да изгубят връзката напълно с духовния свят, хората трябваше да се научат да изживяват този духовен свят в техния Аз. Те трябваше така да развият техния Аз, че поне в своята вътрешност този Аз трябваше да бъде сигурен: „Съществува един духовен свят и човекът принадлежи на този духовен свят, а съществуват и по-висши духовни Същества.“ Азът трябваше да направи себе си способен да чувства духовния свят и да вярва в духовния свят.

Ако някой опита да опише времето на Христос Исус – да изрази истината в онова време – той би могъл да каже: По-рано хората можеха да достигнат Царството Небесно и да го живеят вън от техния Аз – в онези духовни величини, до които те стигаха, когато излизаха вън от себе си. Човекът трябваше да живее в Царствата Небесни, тоест царствата на духовния свят, но далече от Аза. Сега той не може да живее в тези Царства по този начин. Сега той се е изменил до такава степен, че Азът трябва да живее тези Царства вътре в себе си. Тези Царства Небесни са дошли така близо до човека, че те действат в Аза.

Именно това казваше Йоан Кръстител: „Наближили са Царствата Небесни.“ Т.е. те са дошли близо до човешкия Аз. По-рано тези царства са били вън от човека, сега той трябваше да разбере наближилото царство небесно в своята най-близка същина – в своя Аз. И понеже през Тъмната епоха, през Кали Юга, човекът не можеше да излезе вън от себе си, не можеше да излезе от сетивния свят и да влезе в духовния свят, Божественото Същество – Христос, трябваше да слезе до физическия сетивен свят…

Тази е причината, поради която Христос трябваше да слезе в един човек от плът – в Исус от Назарет. За да могат хората, гледайки живота и делата на Христа на физическия свят, да добият връзката с Царството Небесно, с духовния свят, докато се намират във физическо тяло. С други думи – през Тъмната епоха, когато Христос ходеше по Земята, онези хора, които не живееха в тъмнина и разбираха тяхното време, можеха да си кажат: „Нужно беше Бог да слезе до човеците, за да добият човеците отново връзката с духовния свят, която бяха изгубили.“

Ако в онова време нямаше хора, които да разберат това и които да намерят една сърдечна връзка с Христа, тогава човечеството щеше постепенно да изгуби своята връзка с духовния свят. Хората нямаше да приемат в техния Аз връзката с Царствата Небесни. Можеше така да се случи, че събитието – явяването Христово на Земята – да мине навсякъде незабелязано от хората. И всички хора можеше да продължат да живеят в тъмнина. Тогава човешките души биха изсъхнали, биха опустели, биха загинали. И без Христа те биха се въплъщавали още известно време, но нямаше да могат да посадят в техния Аз това, с което биха намерили връзката с Царствата Небесни.

Можеше така да се случи, че явяването на Христос на Земята да мине навсякъде незабелязано, както например не го забелязаха хората от Рим. Нали там се казваше: „Еди къде си има една отдалечена мръсна улица, където живее една секта отвратителни хора. Между тях живее един ужасен дух, който се нарича Исус от Назарет и проповядва на хората всякакви неща, които ги подбуждат да вършат лоши дела.“ Това беше всичко, което се знаеше дълго време в Рим за Христа! Вероятно знаете, че важният римски историк Тацит беше този, който описа по един подобен начин събитията от Палестина около 100 години, след като те бяха станали. Следователно, действително не всички хора забелязаха, че там беше станало едно от най-важните събития на Земята – именно това, което можеше да спаси хората от Тъмната епоха и да им помогне да преминат благополучно Кали Юга.

Това събитие просия като божествена светлина в земната тъмнина. Възможността за по-нататъшното развитие на човечеството беше дадена, благодарение на това, че се намериха някои души, които разбраха онзи важен момент. Те знаеха какво означава, че Христос е ходил по Земята. А човек можеше да живее във времето на Христа и въпреки това да не знае нищо за явлението на Христос Исус на физическото поле! Човек можеше да живее на Земята, без да приеме в своето съзнание това най-важно земно събитие.

Възможно ли е днес да стане нещо безкрайно важно, без хората да го приемат в тяхното съзнание? Може ли да се случи така, че нашите съвременници да нямат никакво предчувствие за най-важното, което става в света? В действителност точно това се случва! Защото днес става нещо много важно, но то може да бъде възприемано само от духовния поглед. Днес много се говори за преходни времена. Ние живеем в едно такова преходно време и то в едно от най-важните. А важното е, че ние живеем точно във времето, когато Тъмната епоха е изтекла. И именно сега започва една епоха, когато хората постепенно развиват нови способности; епоха, когато душите на хората постепенно се изменят.

Фактът, че по-голямата част от хората не забелязват нищо от тази промяна, не трябва да ви учудва. По-голямата част от хората в миналото също не забелязаха, когато в началото на нашето летоброене стана Христовото събитие. През 1879 година изтече Кали Юга и сега ние трябва да се научим да живеем в една нова епоха. И това, което започва сега, то подготвя хората за нови душевни способности. Първите признаци на тези нови душевни способности ще бъдат забелязани вече относително скоро в отделни души. Те ще се покажат по-ясно в средата на тридесетте години, приблизително във времето между 1930 и 1940 година. Годините 1934, 1935 и 1937 ще бъдат особено важни.

Тогава у някои хора ще се покажат особени способности – естествени заложби. В това време ще станат големи промени и ще се изпълнят пророчества на библейските документи. Тогава всичко ще се измени за душите, които живеят на Земята, а също и за онези, които вече не са във физическо тяло. Безразлично къде се намират, тези души ще развиват вече напълно нови способности. Всичко се изменя, обаче най-важното събитие на нашето време е една дълбоко проникваща промяна в душевните способности на хората.

Кали Юга е изтекла и сега човешките души започват да развиват нови способности. Това са онези способности, които – понеже е настъпило времето за това – онези ясновидски сили, които през Кали Юга трябваше да потънат в подсъзнанието. Ще има определен брой души, които ще преживеят забележителното събитие, че ще имат Азовото съзнание – себесъзнанието, но също така ще живеят в един свят, който е съвършено различен от този на тяхното обикновено съзнание. Той ще бъде като нещо сенкообразно, като едно предчувствие, като че някой сляпо роден ще бъде опериран (за да прогледне)…

Чрез това, което наричаме езотерично обучение, тези ясновидски способности ще бъдат постигнати много по-добре. Но понеже хората неизбежно напредват в тяхното развитие, това (ясновидство) ще се яви в неговите най-първични наченки, в неговите най-елементарни степени чрез самодейното естествено развитие на човечеството. Обаче много лесно би могло да се случи – много по-лесно, отколкото в по-ранни времена – че хората в нашата епоха да не могат да разберат нещо подобно, да не разберат това най-важно събитие за човечеството.

Може така да се случи, че хората да разберат, че това е едно действително виждане в един духовен свят, макар това виждане да е само сенкообразно и смътно. Би могло да се случи например така, че злостта и материализмът да бъдат толкова големи на Земята, че по-голямата част от хората да не проявят и най-малко разбиране. А онези, които ще имат това ясновиждане, може да бъдат затваряни в лудниците сред действително умопобъркани. Следователно би могло да се случи така, че тази епоха да мине незабелязано между хората, макар днес ние да произнасяме това, както е произнасял и Йоан Кръстител някога – като предтеча на Христос: „Настъпила е една нова епоха, когато хората трябва да направят една крачка нагоре в Царствата Небесни.“

Много лесно великото събитие може да мине покрай хората без разбиране от тяхна страна. След това – в годините след 1930 и 1940 – материалистите несъмнено ще възтържествуват и ще кажат: „Намериха се наистина известен брои умопобъркани, но нищо от великото, което се очакваше да се случи, не се случи.“ Обаче това, което трябва да настъпи, ще се случи –хората ще могат да добият новата способност за възприемане в етерния свят. Отначало ще бъдат малък брой хора, а другите ще ги последват. Броят ще нараства все повече и повече, защото тези сили и способности ще се развиват сред човечеството в течение на 2500 години.

Ако материалистите възтържествуват и човечеството не забележи тези събития, това ще е едно нещастие за човечеството. Хората не бива да проспиват събитието. Едно пропускане ще е голямо нещастие и тогава човечеството ще трябва да чака да настъпят по-късни времена, за да навакса пропуснатото – да развие допълнително новата способност. Това ще бъде способността, която ще позволи на хората да виждат в етерния свят, който те обичайно сега не могат да виждат.

Сега човекът вижда само физическото тяло на друг човек, а тогава ще може да вижда и етерното тяло, макар като една сенкообразна форма. Хората ще имат образи и предчувствия за събития в духовния свят и ще изпитат, че такива събития ще се изпълнят в три до четири дни и на физическото поле. Те ще виждат някои неща в етерни образи и тогава ще знаят: Утре или след няколко дни ще се случи това и това.

Такива промени ще дойдат в човешките душевни способности – нещо, което можем да наречем етерно виждане. Това неминуемо ще дойде. А какво е свързано с него? Онова Същество, което наричаме Христос, се яви на Земята в плът в началото на нашето летоброене. То вече няма да идва в едно такова физическо тяло, защото това беше еднократно събитие. Обаче в идните времена Христос отново ще се прояви сред нас – в етерна форма. Тогава хората ще виждат Христа. Те ще са се научили чрез това етерно виждане да израстват нагоре до Него, защото обратното не е възможно – той няма слезе в едно физическо тяло, а само до едно етерно тяло.

Следователно хората ще трябва да израстват нагоре до едно виждане на Христа. Истинни са думите, които Христос е казал: „Ето, Аз съм с вас всеки ден до края на земните времена.“ Той е тук, Той се намира в нашия духовен свят… А особено надарените хора могат винаги да го виждат в този духовно-етерен свят.

Павел и видението при Дамаск

Онзи, който беше особено укрепен във вярата си чрез едно такова виждане, беше апостол Павел. Това се случи пред Дамаск. Обаче това етерно виждане ще се развие като една естествена способност при определен брой хора. В бъдещите времена все повече и повече хора ще изживяват едно събитие от Дамаск, едно Павловско събитие. Сега можем да схванем Духовната наука в един съвършено друг смисъл. Ние научаваме, че тя е нещо, което ни поставя една извънредно голяма отговорност, защото тя е една подготовка за съвсем конкретно събитие – новата Христова поява.

Христос ще се яви отново, защото хората ще се издигнат до него чрез етерното виждане. Когато схванем това, Духовната Наука ни се явява като подготовката на хората за Второто Пришествие, новото идване на Христа. Подготовката цели да не настъпи нещастието, при което хората ще пропуснат това велико събитие, а ще узреят да схванат великия момент, който можем да наречем Новото идване на Христос или Второто Пришествие. Човекът ще стане способен да вижда етерни тела и между тези етерни тела той ще бъде способен да вижда също и етерното тяло на Христос. Тоест човек ще може да прекрачва прага на един свят, в който, благодарение на неговите новопробудени способности, ще му се яви Христос.

Тогава вече няма да бъде необходимо да доказваме съществуването на Христос, като се позоваваме на всякакви документи, а ще има очевидци за присъствието на живия Христос – такива, които ще го виждат в Неговото етерно тяло. И при изживяването, което тези хора ще имат, те ще научат, че това е същото онова Същество, което в началото на нашето летоброене извърши Тайната на Голгота – че това е Христос. Както някога Павел беше убеден пред Дамаск, че е видял Христос, така ще има хора, които чрез тяхното изживяване в етерния свят ще се убедят, че Христос действително съществува – живее. Тази е най-великата тайна на нашата епоха: тайната на новото Христово идване.

Обаче материалистичното разбиране ще завладее по определен начин това събитие. Днес материалистичното разбиране покварява всичко. Това материалистично разбиране не може да си представи, че душите на хората трябва да израстват нагоре до етерното виждане, а с това и до виждането на Христа в етерно тяло. Материалистичното разбиране ще си представи това събитие, като мисли, че Христос ще слезе отново в плът; че Христос ще се въплъти отново в човешко физическо тяло. Ще има определен брой хора, които ще използват това в тяхното безмерно високомерие – те ще се представят между хората като въплътения Христос.

Ето защо близкото време ще може да ни донесе какви ли не лъжливи Христосовци. Обаче антропософите трябват да бъдат хора, които са тъй узрели за духовния живот, че няма да объркват и смесват новото Христово идване в едно духовно етерно тяло, възприемаемо чрез ясновидско виждане, с един Христос във физическа плът. Това ще бъдат едни от най-страшните изкушения, които ще се явят пред човечеството.

Да изведат хората над това изкушение – тази ще бъде задачата на онези хора, които научават това чрез Духовната наука и ще се издигнат до схващането на духа; на онези хора, които няма да свалят духа в материята, а сами ще се издигнат в духовния свят. Така можем да говорим ние за новото идване на Христос и за това, че ще се издигнем до Христа в духовния свят чрез усвояване на етерното виждане. Христос е постоянно тук, но той е в духовния свят. И ние можем да стигнем до него, когато се издигнем в този свят.

Цялото антропософско учение би трябвало да породи в нас силното желание да не оставим това събитие да мине незабелязано от човечеството. А във времето, което имаме на разположение, трябва да развиваме постепенно едно човечество, което да е узряло да развие тези способности в себе си и с това да се обърне отново към Христа. В противен случай човечеството ще има да чака дълго, дълго време, преди отново да има такъв случай. То ще трябва да чака дълго време… до едно ново прераждане на нашата планета Земя (т.нар. бъдещ Юпитер).

Ако това събитие с новото Христово идване мине незабелязано от човечеството, тогава Христос ще бъде виждан в етерното му тяло само от онези, които чрез езотерично обучение ще проявят воля да се издигнат до това изживяване. В такъв случай обаче великото – а именно постигането на тези способности от цялото човечество, от всички хора, разбирането на това велико събитие чрез естествено развити способности у всички – това ще бъде невъзможно за още дълго, дълго време.

Така ние виждаме, че в нашата епоха съществува вече нещо, което оправдава съществуването и действието на Духовната наука в света. Това, което иска тази Духовна наука, не е само задоволяването на теоретични нужди и на научно любопитство. Духовната наука подготвя хората за това събитие, подготвя го да застане по един правилен начин във времето и да вижда с ясен ум и познание това, което действително е тук, но би могло да мине незабелязано покрай хората, без те да могат да съберат неговите плодове. Това е важното.

И ще бъде извънредно важно да схванем това Христово събитие, защото то ще бъде последвано от други събития. Както Христовото събитие преди 2000 години в Палестина беше предшествано от други събития, така онези, които пророчески възвестиха събитието от Палестина, ще го последват сега, след като той самият ще е станал отново видим за човечеството в своето етерно тяло. Ще го последват онези, които по-рано възвестиха пророчески неговото първо идване. Всички онези, които подготвиха неговото идване, ще се явят в една нова форма на онези, които ще изпитат новото Христово събитие. Хората отново ще познаят онези, които живяха на Земята като Моисей, Абрахам и пророците. И хората ще знаят, че също както Абрахам (Аврам) беше предтеча на Христос и подготвяише неговото идване, той ще поеме мисията да помага и за в бъдеще в работата на Христос.

Ако човек не проспи най-важното събитие на бъдещето време, ще стане представител на едно общество от всички онези, които като патриарси бяха предшевственици на Христовото събитие. Той ще се свърже с тях. И отново ще се яви целият хор на онези, до които ние ще можем да се издигнем. Този, който доведе хората долу във физическото поле, ще се яви отново след Христа и ще свърже отново хората с духовния свят. (Адам)

Когато насочим поглед назад – далече в отминалото развитие на човечеството – стигаме до онзи момент, за които казваме: От този момент човечеството слиза все повече и повече от духовния свят в материалния свят. Макар тази представа да има своята материална страна, ние можем да я използваме тук. По-рано човекът беше другар на духовни Същества, неговият дух се намираше в духовния свят. Чрез това, че живееше в духовния свят, човек беше един Син Божи. Обаче тази все повече и повече въплъщаваща се душа (съответно) взе да има повече участие във външния, сетивния свят.

В този външен материален свят Синът Божи продължи да бъде в човека, но той все повече хареса дъщерите на Земята – тоест хареса онези души, които хранеха симпатия към физическия свят. Това означава: Пропитият по-рано с божествена духовност човешки дух се потопи надолу във физическата сетивност. Така той стана съпруг на ума, който е свързан с мозъка, и се вплете (сноши) в сетивния свят. А сега той трябва да намери пътя отново да възлезе, да измине нагоре пътя, по който е слязъл, и отново да стане Син Божи.

Синът человечески, какъвто той стана, би се покварил тук долу във физическия свят, ако не възлезе отново към духовните Същества – при божествените същества, в светлината на духовния свят. Синът человечески в бъдеще трябва да хареса дъщерите на боговете. За развитието на човечеството беше необходимо Синовете Божии да се свържат с дъщерите на човеците – с душите, които са задържани към физическия свят – за да се научи човекът, като син человечески, да овладее физическото поле. Обаче за човека на бъдещето е необходимо, като син человечески, да изпита удоволствие и влечение към дъщерите на боговете, тоест към божествено-духовната Светлина на Мъдростта. Човек трябва да се свърже с тази Светлина, за да се изкачи отново в света на боговете.

Волята ще се запали от божествената Мъдрост, а най-силният подтик за това ще бъде, когато онзи или онези, които са се подготвили за това, ще видят величествената етерна форма на Христос. За този, който се е развил по естествен начин до ясновиждането, ще бъде като едно ново пришествие на Христос. По същия начин този етерен Христос се яви като духовно същество на апостол Павел. Христос ще се яви отново на хората, когато те ще разберат, че трябва да използват тези способности, които ще дойдат само с развитието на човешката душа. Ето защо ние трябва да използваме Духовната наука не само за задоволяване на нашето любопитство, а така, че тя да стане една подготовка за великите задачи, за великите мисии на човешкият род, за който трябва да работим все повече и повече.

„Пришествието на Христос в етерния свят и подготовката на хората чрез етерно (ясно)виждане“ – беседа, държана в Карлсруе на 25 януари 1910 г. Издадена от Мария Щайнер по непрегледани записки.

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

Коментарите са заключени.