Кой е Марко Тетевенски?

Докато тази вечер преглеждах бележките си в търсене на вдъхновение, попаднах на една от отпадналите глави в черновата на „Пътят към слънцето“. Причината текстът по-долу да стане жертва на редакторската ножица не е в самия него, а в главите, които идваха веднага след него в първоначалния вариант на книгата и непременно трябваше да бъдат съкратени и/или пренаписани. Отмъщението на Дончо Трапера и най-вече на другоселеца – тъй наречения „курбан в хижата“ – беше много детайлно, на повече от 20 страници. На моменти сцените бяха толкова брутални, че сам аз се изнадах как могат да ми идват такива черни мисли.

Но конкретно текстът, който предлагам на внимавието ви днес, не е чак толкова лош. Тоест надявам се да не е. Има гадости и в него, но, струва ми се, навързва и последните от висящите треторазредни сюжетни нишки в окончателния вариант на книгата. Тази глава може да се чете буквално, а може да се чете и иносказателно. Препоръчвам втория подход – да разглеждате следната глава като една модерна притча…

Детайл от корицата на книгата

* * *

(Отпадналата глава с въвеждането на Марко Тетевенски – другоселеца)

В живота на човека няма нищо случайно. Великите сили горе нареждат събитията така, че да помагат на всеки в службата. Мислех си, че може да са ме направили еретик още когато са ми позволили да се преродя на куршум разстояние до древното светилище. И за отрязъка от време, в който се родих, се замислих. Комунизмът е религия на труда – Божи бич за слепите. Онези горе, които редят земните дела, досега го въртят. Затова и го върнаха като демокрацията – топлата завивка за още неразтърсените и непробудените, които напразно избират да припознават Пътя в един от многото леви, десни, жълто луди и патриотарски пътища по хоризонталата.

Но за праведните напомнят и древно учение в нова форма, което не отнема, а дарява вечен живот. Учението, предназначено за узрелите да мислят трезво – за чистите души, които ще се нарекат Божи Синове и ще светнат отвътре. Буквално! И тъй като горе, на онази среща с Валин при пробуждането, намекнаха и за една по-предишна среща, на която съм изразил желание да се свържа по-здраво с този народ, не е случайно, че в България се преродих. Не е само заради изгорените богомилски книги. Всеки носи на гърба си взетите решения – Закон, който не позволява отказ на службата.

Та в ония носталгични времена, когато се преродих тъдява, мало и голямо беше принудено да работи – не даваха на здрави мъже и жени да ходят като пет за четири. Чичо Марко запретваше ръкави, където го повикат. Така правят и циганите, но той не приемаше в отплата само жълти стотинки и чаша с ракия. Не се обръщаше и с „бате“ към благодетелите си. Той се изживяваше като герой – ходеше да подскача и да гърми по възстановките на народните въстания, които се провеждаха оттатък Балкана – по Тетевенско, където беше родното му село.

Чичо Марко често се размотаваше в Подбалканското поле с ловната дружина на Трапера, но местните така и не го приеха за един от тях. Остана притурка към четата – вечен кандидат за хайдутин, на когото нямаха доверие. Може би ловджиите се страхуваха от него, защото беше като лошо почистена пушка, за която не се знаеше кога ще гръмне, кога няма да гръмне и към кого ще гръмне… Бояха се също за майките, жените и щерките си. Такива си бяха очите на чичо Марко, такъв беше езикът му, такива бяха и ръцете му. По-долу няма да падам – още не. Той беше балканджия, як мъж, но по ръст – пълна противоположност на чичо Дончо. С бащата на Гергана си приличаха само по сините очи под кестенявата коса. С годините косата се разреди и посивя, но остана мърлява и сплъстена, като при хората, израсли без Баща и майчица.

Твърде рядко се правеха пиршества за очите оттатък Балкана, затова чичо Марко го удряше на приказки по кръчмите. Поне ушите си да радва. А след тъй наречената Промяна стана още по-дързък. Вярваше, че за броени дни може да оправи България, ако го турят за цар. Работеше си чичо Марко циганската работа, не е като да не работеше, царска работа си имаше. Когато не беше с корона по кръчмите, сам си беше бирник. Ако не можеше да подлъже някоя самотница да го приюти в дома си, спеше по плевните и рано заран си тръгваше с колкото данъци можеше да отнесе в чувалите за фураж.

Ловджиите го търпяха заради пиенето. Водеха го със себе си и защото им носеше пушките като чирак. Беше душата на всяка компания. Идеха му думите отвътре – на мръсните вицове и богохулствата също беше цар.

Още в носталгичните времена баща ми често се губеше по служба и баба ми викаше чичо Марко да помага. Домът винаги се нуждае и от мъжка ръка. Моята баба странеше от дядо Митко и мъжете сред близките съседи. Можеше да се разчуе, че дядо Митко още иска баба ми, която беше млада вдовица. Вече се шушнеше, че съм кръстен на комшията. Сещате се, да не разнасят още глупости клюкарките…

На няколко пъти чичо Марко идваше да ни коли пилците, ако изобщо намирам правилната дума. Не го правеше със сатър под навеса, а с голи ръце. Хващаше птицата за шията и с дебелите си пръсти опипваше прешлените… И щом намереше някакво слабо място, което той си знаеше, впиваше пръсти и с рязко завъртане късаше главата. След това я хвърляше и стъпкваше. А тялото на кокошката дълго се мяташе в ръцете му, докато кръвта шуртеше в кална локва.

Първият път, когато наблюдавах това на крачки от драмата, беше след една училищна бригада. Онази, когато баба ми грабна маркуча и ме изкъпа на двора. Същата бригада, когато с Гергана се намерихме „долу“. Трябва да съм бил толкова изморен и мръсен, но и ужасен от потресаващото клане, че изобщо не съм забелязал как Даниела ме преценява от прозореца си през улицата. Бях премръзнал от чешмяната вода, но и доволно нацелуван горе, за да не помня какво ме чака в поредния живот.

Може би още тогава, насилен през всички сетива, съм щял да полудея, ако Гергана не е била в мислите ми. И онова ме е спасило – шеговитото: че на ръст един мъж може да е по-дребен от баба ми. Толкова странно и забавно ми се видя! Пак тогава трябва да съм се разделил с онази заблуда, че мъжете са нещо повече от жените. Интуитивно трябва да съм си спомнил, че Бог не може да е нито мъж, нито жена, а трябва да е нещо по-съвършено.

Трябва да съм си спомнил и че не може Бог да е старозаветният, който ласкае мъжете като свое дете; който обича един от народите; който насъсква своите хора да изтребват чуждите до последна капка кръв; който проклина жените да раждат в ужасяващи мъки. Основополагащата философия на светските религии падна пред невръстните ми очи с главата на една кокошка и се разми с водата от маркуча. С едно стъпкване на главата, която доскоро беше кълвала просо от ръката ми, всички мъже с бради, раса, фуражки и златни корони, се превърнаха в смешни актьори.

Смешни, защото децата плачат от друго.
От тъмното и от студеното.

При всяко гостуване на чичо Марко у нас, стъпкване след стъпкване, се гърчеше заблудата ми, че поне животните имат право на достойна смърт. Далеч от детски очи, след като вече се бях наслушал на римски и хайдушки подвизи. А тепърва бях тръгнал в селското училище – като всяко друго: храм на невежеството, школа за тъпи гъски и алчни гъсоци.

Още втория път, когато Марко Тетевенски дойде у нас, ми остана и нещо, заради което никога не попитах Гергана защо за Гуслаците мъжете са „дяволи“. Не беше, защото не ? вярвах и слушах, без да я чувам. Трябваше да порасна, за да разбера защо чичо Марко посегна на баба ми. На нея се рекламираше като мъж, мене учеше да съм любовчия като него. Беше след „клане“. Кървави вадички се стичаха между космите на ръцете му, даже ризата си разкопчаваше да се види, че и там беше п? мъж от мъжете. С тези ръце посягаше да гали.

Баба ми упорито отказваше да купи стоката. И всеки път чичо Марко си тръгваше колкото разочарован, толкова и нахъсан за следващия. Казваше дяволито, че старата е вдовица и все някога щяла да му кацне. Трябва да съм го разбрал някак по детски, без да разбирах по какви клони кацат птиците. Останал е споменът за ръцете му – нали и аз, досущ като него, посегнах към Гергана. А тя ми напомни, че горе съм обещал да я пазя чиста. И пак с една окървавена ръка мацнах Шефик. Тогава той беше вързан, по-безпомощен и от кокошка.

Чичо Марко ми беше начален учител за всичко. Той мислеше и за бройката на жените си, и за бройката на циганите, и за образованието на децата. Отдавна вече се обучаваше Дончо Трапера, който различно от учителя си мислеше. Само брадвата беше взел от онзи двор, колкото да вземе страха на циганина и да спаси цигането. Така правеше винаги.

Глух да бях, не можех да не слушам за креватните подвизи на другоселеца. Северните ветрове носеха сплетните, даже Балканът не ги спираше. Някога той си имал булка по тетевенско, която избягала. Мъчел я в леглото. Други говореха, че я утрепал от ревност и заровил някъде. После сам разтръбил, че булката си е отишла. И двете версии като че бяха верни… Жените в Антон, които пробваха стоката му, не повториха. Тръгнаха нови, още по-страшни слухове. Дружките на изпатилите даже не огледаха какво се предлага. Чичо Марко не оставаше съвсем без булки – обикаляше и други села.

Хем обяснимо, хем необяснимо беше желанието му да се навърта по нашия край. Много рядко ходеше по своя. И все за по ден или два – за възстановките…

Само Гергана като че знаеше повече или го предусещаше. Когато излизахме, чичо Марко ни пресрещаше. Моята сродна душа не можеше да го гледа. Трепереше като лист. Той ? хвърляше белтъци, докато тя мачкаше ръката ми. Така укротяваше гнева ми. Бяха първите уроци по любов на дланите. Разпитвах приятелката си, бях п? клюкар и от клюкарките, но тя за Марко Тетевенски лоша дума не обелваше. Сякаш този човек за нея не съществуваше.

Само веднъж каза:

– Не се сърди! Всяко зло е непроявено добро. Закон.

Гергана имаше какво да заръча и на баща си. Помоли го да седи при жена си, която също имаше лошо предчувствие. Той избра да отиде с другоселеца и местните ловджии да запиват. А под слънцето няма нищо случайно. Невидимите братя не казват всичко на никого долу. Законът важи и за големите горе, младите души, ясновидците и пророците, които искат да гледат за близките си. Има малки, големи и страшни тайни. Писали са мъдреците, че неведоми са Божите пътища.

Колкото и да пиеше, чичо Марко вероятно е заделял по нещо, защото си купи кола. В селото се носеше мълвата как напъхал парите във вълнените чорапи и не ги извадил до столицата. Бръкнал пак в чорапите едва когато си намерил голфа. Щом докара стоката, в цяло село я видяхме и чухме. След това отиде с Трапера и неколцина от ловджиите до Клисура, че и там да се похвали. Яли и пили, както си му е редът. По-трезвите останали да пренощуват в съседното село.

Чичо Марко, който бил къркан до козирката, не го свъртало на едно място и поел обратно. С парите, които му останали след почерпката, платил на кавалджия да се качи на задната седалка. Качил си и сродна душа за час или колкото там дойде…

Летели бясно по магистралата. Кавалджията чевръсто движел устни и пръсти по свирката. Приятелката на чичо Марко правела същото, но отпред. На шофьора му било толкова драго от музиката, която го милвала от уши до слабини, че забравил за Пътя. Бил напълно сляп, че и колата е кривнала. Подрусвала се нагоре-надолу при Прехода си по дългия мост. Скоро, в едни кратки мигове на Божествено просветление и блаженство, Марко Тетевенски изгубил управление над всичко. Празненството приключило със стонове на облекчение, женски плач и оклюман кавалджия.

Голфът се забил в една от колите пред крайпътното заведение, в което Мехмед щеше да повика полицаите от мое име. И от тази катастрофа не останали трайни следи. Както било посред нощ – говореха свидетели – кавалджията тръгнал да се връща пешачката. А жената се свила под крилата на „Пеперудата“ и зачакала друг мъж да я повози.

Беше си дребна катастрофа, без жертви и сериозни щети.
Можеше да се забрави. Като всяко ранно предупреждение…

Чичо Марко дойде да ни предложи голфа за без пари и пак да погледа жените. Меракът по колите му беше преминал. Сам си беше поправил стоката, колкото да има вид. Научи ме да карам. Подлъга ме да карам сам. Подлъга ме и постоянно да трупам опит зад волана, макар да нямах шофьорска книжка.

Казваше:

– Кой ше те фане бе?! Връткай из селото…

Така и правех. Полицаите бяха на всеки километър, но само в един отрязък от пътя преди близкия град. И слабости си имаха хубавците. Другоселецът ме научи даже на тях. Слабости – пословични по цялото протежение на Стара планина. Така че и до градчето можех да се разкарвам, за да записвам песни за подарък. Песни, които сам щях да запея.

Дойде денят на следващата катастрофа – вече тежката. Там, на моста, е бил и чичо Марко, но не е издържал да стои със скръстени ръце. Да си гледа от високото как с Гергана висим над пропастта. Царска работа беше неговата, спасяваше робите от синджирите не само на думи. В този мъж беше останало и нещо, което ме възхищаваше. Досущ като прочутия си съименник, онзи балкански цар, той ме спаси с яките си ръце. И пак той бутна колата към бездната. Само с едно залитане и подпиране го направи…

И него могъщите братя предпазиха тогава. Вратата на голфа, която беше отворена, само по чудо не го повлече. Не ми е дадено да знам защо го помилваха. Може би както тялото не може без глава – от нея се учи; така и главата не може без тяло – от него иде кръвта за ума!

Чичо Марко беше ловджията, който викна да държат Трапера, че можеше да скочи от моста. Обезумял беше разореният баща, докато се кълнеше, че ще отмъсти за изгубената вселена. Нищо че тази вселена беше млада душа, която се измъчваше от мисълта, че нейният татко може да убие човек. Нищо че другата млада душа, докато я вадеха, се призна без бой за черна дупка.

Пък и клюкарките помогнаха за заблудата. Нали разправяха, че Трапера и дружината ще ловуват? Нали мене щели да гонят като дивеч? Нима това не уби баба ми, след като се разчули заканите на двойното погребение? Всички сплетни, доноси и пропаганди така правят – убиват.  Единствена Истината има силата да възкресява и да изправя.  Нищо не е по-високо от нея – Законът на Законите!

Лично чичо Марко се похвалил пред баба ми, че ще ходят по София, за да дирят онова проклето леке, което едва не утрепало още двама: мене и него. Похотливо ще да го е казал – пак се е направил на герой. Старата не го разбрала добре. Отказвала и да го слуша – вече звъняла до София за предупредителното обаждане. Баба беше навикнала да пъди другоселеца, преди да е продумал. Гонила го до улицата. И не след дълго, вече превита на две, се вкопчила в желязната порта. Преди да рухне, ако се вярва на съседските клюкарки, накривила табелата „образцов дом“ някак странно, почти вертикално. Сякаш последната ? мисъл е била да ме направи еретик!

Та този чичо Марко ми беше като р?ден баща и вместо дядо. Беше ми спасител и здрав корен, чрез който ме свързаха със Скитската пустиня – вече с нейното настояще и бъдеще. Откакто се помня, той беше навсякъде край мен. На гробищата – и там го намерих. Често обсебваше ума ми. А на пресекулки, стъпкване след тупване, го приемах в сърцето си, преди да го изпъдя.

Чичо Марко беше моят малък бог – дребният, но здрав мъж, който в редки мигове на блаженство и просветление изпитваше странен порив. Както си криволичеше пиян-залян по улицата, се затичваше да ме награби и качи на гърба си. Може да беше с магарешко име, но си представях как яхвам конче, след което той ме въртеше на всички посоки. Много се смях и тогава. Беше толкова странно, че даже над главата на дребен мъж се вижда надалеч – не само в пространството, но сякаш и във времето…

А понякога, когато пак го яхвах, се вкопчвах в сплъстената коса и отпусках глава назад. Гледах не само наоколо, но и горе, към великото Светило. Дърпах чичо Марко за ушите. Пресявах косите му през малки пръстчета. Исках да види каквото гледаше чуждото дете. Той обаче си зяпаше чуждите булки и бързаше да ме свали от гърба си. А на мен тъй ми харесваше да съм „висок човек“ още преди Гергана да обясни какво е това.

И казват горе, че дяволите винаги намират начин да влизат в долното творчество. Само музиката е чиста навсякъде по вертикалата. Божествена е и долу, но секва, щом Пътят се изгуби, на свирджията не му е до свирня и нещата отиват на плач. А музиката секва, за да се чуват ранните предупреждения!

(Край)

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

8 коментара за "Кой е Марко Тетевенски?"

  1. inranxan  15.04.2011 г. | 09:56 ч.

    виж са пиши си каквото ти е на сърце па които иска да го чете аз съм малко против читателите да се бъркат в писането

  2. Dani  15.04.2011 г. | 10:56 ч.

    виж са пиши си каквото ти е на сърце па които иска да го чете аз съм малко против читателите да се бъркат в писането

    Да, и аз така мисля 🙂

  3. Стопанина  15.04.2011 г. | 10:59 ч.

    Нещо не разбирам тези коментари.

    За какво бъркане в писането става дума?

  4. Dani  15.04.2011 г. | 12:11 ч.

    Защото казваш, че се е наложило да махнеш текста, играла е ножицата. ( иначе ти си знаеш, останалите подробности, изказах мнение)
    Аз така го възприемам 🙂

  5. zaharia  15.04.2011 г. | 13:52 ч.

    И аз не разбрах защо е трябвало да я махаш тази глава, според мен е много хубава, може би трябваше да преработиш другите глави, тези които ти се струват „черни“… Има доуточняваща и интересна информация, не само за този Марко, но и относно главния герой. Според мен щеше да си е много на място тази глава в книгата, но това е само личното ми мнение, ти си знаеш най-добре…

    Все пак аз ще си я запиша и тази глава, като един вид допълнение към книгата, надявам се че нямаш против…

  6. bigstoyan  15.04.2011 г. | 17:50 ч.

    Абсолютно. И според мен нямаше да пречи тази глава, много си е на място даже. Но разбира се ти най-добре си знаеш защо си я резнал. Не бива да ти даваме акъл за това, а само одобрението си за тази чудесна част от книгата 🙂

  7. payme55  16.04.2011 г. | 13:57 ч.

    Стопанино, много си талантлив и тази глава от книгата е с автентичния ти черен хумор. Според мен, а като прочетох и другите отзиви, направо си я публикувай като допълнение.Поздрави и напиши още нови неща.

  8. Val  16.04.2011 г. | 23:26 ч.

    Не е лош откъса. Книгата има чар, може би точно заради гадостите. Но не се оставяй на черните мисли, човек трябва да държи мислите си, не те него.

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.