„Изповед“ от Лев Толстой

В същото това време с мене се случи следното. През всичкото време на тази година, когато аз почти всяка година се питах: да свърша ли с бримка или с куршум – през всичкото това време, навред с тези процеси на мисли и наблюдения, за които вече говорих, сърцето ми се топеше от мъчително чувство. Това чувство аз не мога иначе да нарека, освен търсене на Бога. Казвам, че това търсене на Бога беше не разсъждение, а чувство, защото то произтичаше не от процеса на мислите ми – то беше даже пряко противоположно на тях – но произтичаше из сърцето. Това беше чувство на страх, сиротство, самотност всред всичко чуждо и надежда на нечия помощ.

Макар че бях напълно убеден в невъзможността да се докаже Божието битие (тъй като Кант ми доказва и аз напълно го разбрах, че да се докаже това е невъзможно), аз все пак търсех Бога, надявах се, че ще го намеря и по стара привичка се обръщах с молитва към този, когото търсех и не намирах. Ту проверявах в ума си доводите на Канта и Шопенхауера за невъзможността да се докаже Божието битие, ту започвах да проверявам самите тези доводи и да ги опровергавам. Причината, казвах си аз, не е също такава категория, както пространството и времето. Ако аз съществувам, за това има причина и причина на причината. И тази причина на всичко е това, що наричат Бог. И аз се запирах на тази мисъл и се стараех с всичкото си същество да съзная присъствието на тази причина. И щом сам съзнавах, че има сила, във властта на която се намирам, тозчас започнах да чувствам възможност за живот. Но аз се питах: А що е тази причина, тази сила? Как да мисля за нея, как да се отнасям към това, що аз наричам Бог? И в главата ми идваха само познатите отговори: „Той е творец, промислител“.

Този отговор не ме удовлетворяваше и аз чувствах, че пропада в мене това, що е нужно за живота. Аз дохождах в ужас и започвах да се моля на този, когото търсех да ми помогне. И колкото повече се молех, толкова по-очевидно ми бе, че той не ме слуша и че няма никого, към когото би могло да се обърнеш. И с отчаяние в сърцето, че няма и няма Бога, аз казвах: „Господи, помилвай ме, спаси ме! Господи, научи ме, Боже мой!“ Но никой не ме съжаляваше, и аз чувствах, че животът ми се прекратява. Но отново и отново от разни други страни аз дохождах към същото това признание, че не мога без никакъв повод, причина и смисъл да се явя на света, че не мога да бъда такова паднало от гнездото птиченце, каквото се чувствах. Нека да съм такова паднало птиченце, което лежи на гръб и пищи във високата трева, но аз пищя затова, че ме е носила в себе си майка ми, че ме е излюпила, топлила, хранила, обичала. Где е тя, тази майка? Ако са ме захвърлили, кой пък ме е захвърлил? Аз не мога да скрия от себе си, че някой ме е родил, обичайки ме. Но кой е този някой? – Пак Бог.

Той знае и вижда моите търсения, отчаяние, борба. „Той съществува“, казвах си аз. И достатъчно ми беше за миг да призная това, и тозчас животът се подемаше в мене, и аз чувствах и възможността, и радостта на битието. Но отново, от признаването съществуването на бога, аз преминавах към откриване на отношенията си към него, и отново ми се представяше този бог, наш творец, в три лица, който изпратил сина си – изкупител. И отново този отделен от света, от мене, Бог, като ледник се топеше, топеше се пред очите ми, и пак нищо не оставаше, и пак изсъхваха изворите на живота; аз дохождах до отчаяние и чувствах, че нищо друго не ми остава да сторя, освен да се убия. И, което беше полошо от всичко – аз чувствах, че и това не мога да сторя.

„Толстой на Оран“ – картина от Иля Репин, 1887 г.

Не два, не три пъти, а десетки, стотици пъти аз дохождах в тези положения – ту на радост и оживление, ту пак на отчаяние и съзнание за невъзможността на живота. Помня, беше ранна пролет, бях сам в гората, като се прислушвах в звуковете на леса. Аз се прислушвах и мислех все за едно, както постоянно за едно и също мислех през тези три последни години. Аз пак търсех Бога. Добре, няма никакъв Бог, казвах си аз, няма такъв, който би бил не моя представа, а също такава действителност, каквато е целият ми живот, – няма такъв. И нищо, никакви чудеса не могат да го докажат, защото чудесата ще бъдат моя представа, при това и неразумна.

„Но понятието ми за Бога, за този, когото търся?“ – попитах се аз. – „Това понятие откъде се е взело?“ И пак при тази мисъл в мене се надигнаха радостни вълни на живот. Всичко наоколо ми оживя, получи смисъл. Но радостта ми не продължи дълго. Умът не прекъсваше работата си. „Понятието за Бога не е Бог“, – казах си аз. – „Понятието е това, що се извършва у мене; понятието за Бога е това, що мога да възбудя и мога де не възбудя у себе си. Това не е туй, което аз търся. Аз търся това, без което животът не би бил възможен“. И пак всичко започна да мъртвее наоколо ми и у мене, и пак ми се заиска да се убия. Но тук аз се вгледах в самия себе си, в това, що ставаше в мене, и си спомних всички тези стотици умирания и оживявания, които ставаха в мене. Аз си спомних, че живях само тогава, когато вярвах в Бога. Както беше по-рано, така и сега: стига да зная за Бога, и аз живея; стига да го забравя, да не вярвам в Него, и аз умирам.

Но що са тези оживявания и умирания? Нали не живея, когато губя вяра в съществуването на Бога; нали отдавна аз бих се убил, ако в мене нямаше смътна надежда да го намеря, Нали аз живея – истински живея – само тогава, когато го чувствам и го търся? Та какво аз търся още? – извика в мен глас. Та ето го. Той е туй, без което не може да се живее. Да знаеш Бога и да живееш е едно и също – Бог е живот. Живей като търсиш Бога, и тогава животът не ще бъде без Бога. И по-силно откогато и да било, всичко в мене и около мене се освети, и тази светлина вече не ме напускаше. И аз се спасих от самоубийство.

„Може да се каже, че не познаваме християнството и затова хвалим патриотизма. Християнството прави патриотизма излишен, както лампата е излишна при дневна светлина.“ – Лев Толстой.

Кога и как се извърши в мене този преврат, аз не бих могъл да кажа. Както незабелязано, постепенно се унищожаваше в мене силата на живота и дойдох до невъзможността да живея, до прекратяване на живота, до потребността от самоубийство, също така постепенно, незабелязано се възвръщаше у мене тази сила на живота. И странно, че тази сила на живот, която се възвърна у мене, беше не нова, старата – онази, която ме влечеше в първите години на живота ми.

Аз във всичко се върнах към най-предишното, детското и юношеското. Върнах се към вярата в тази воля, която ме е създала и която нещо изисква от мене; върнах се към това, че главната и единствена цел на живота ми е това, да бъда по-добър, т.е. да живея по-съгласно с тази воля; върнах се към това, че изражението на тази воля аз мога да намеря в това, що в скриващата се от мене далечина е изработило за ръководството си цялото човечество, т.е. върнах се към вярата в Бога, в нравственото усъвършенстване и в преданието, което придава смисъл на живота. Разликата беше само тази, че тогава всичко беше прието несъзнателно, а сега знаех, че без това не мога да живея…

Така живях три години, и на първо време, когато, като оглашен, само по малко се приобщавах към истината, ръководим само от усета вървях нататък, гдето ми се струваше по-светло, тези стълкновения не ме толкова поразяваха. Когато не разбирах нещо, аз си казвах: „аз съм виновен, аз съм калпав“. Но колкото повече започнах да се прониквам от тези истини, на които се учех, колкото повече те ставаха основа на живота, толкова по-тежки, по-поразителни ставаха тези стълкновения и толкова по-рязка ставаше чертата между това, което е невъзможно да се разбере иначе, освен като излъжеш пред самия себе си.

Без да се гледа на тези съмнения и страдания, аз още оставах в православието. Но явиха се жизнени въпроси, които трябваше да се разрешат, и тук църковното разрешение на тези въпроси, противно на самите основи на вярата, с която живеех, – окончателно ме принуди да се откажа от възможността за общение с православието. Тези въпроси бяха, първо, отношението на православната църква към другите църкви – към католичеството и така наречените разколници. В това време, вследствие интереса ми към вярата, аз се сближих с вярващите от разни изповедания: с католици, протестанти, старообредци, молокани и др. И много високо-нравствени и вярващи хора аз срещнах между тях. И какво? Това учение, което ми обещаваше да съедини всички чрез една вяра и любов, самото това учение в лицето на най-добрите си представители ми казваше, че всички тези хора се намират в лъжа, че това, що им дава сила да живеят, е дяволско изкушение, и че ние еднички сме в обладанието на единствената възможна истина.

И аз видях, че всички, които не изповядваха еднаква с тяхната вяра, православните ги считат за еретици, също така, както католиците и другите смятат православието за еретичество; аз видях, че към всички, които не изповядваха посредством външни символи и думи вярата си, както православието, – православието, макар и да се мъчеше да скрие това, се отнасяше враждебно, както и трябваше да бъде, първо затова, че утвърждението, какво ти си в лъжа, а аз в истината, е най-жестокото нещо, което може да каже един човек на друг, и второ, затова, че човек, който обича децата и братята си, не може да не се отнася враждебно, не може да не се отнася враждебно към хората, които желаят да обърнат децата и братята му в лъжлива вяра. И тази враждебност се усилваше в зависимост от по-голямото знание на вероучението.

И на мене, който полагах истината в единението на любовта, неволно ми се разкри, че самото вероучение разрушава това, що то трябва да извърши. Тази съблазън до такава степен е очевидна, до такава степен е явна за нас, образованите хора, които живеем в страни, гдето се изповядват разни религии, които виждаме и това презрително, самоуверено, непоколебимо отрицание, с което католикът се отнася към православния и протестанта, православният – към католика и протестанта и протестантът към двамата, и същото това отношение на старообредеца, патковеца, шекера и всички вери, – че самата очевидност на съблазънта на първо време озадачава. Казваш си: но не може пак да бъде да е така просто всичко това и все-таки да не виждат хората, че ако две утвърждения се отричат взаимно, то ни в едното, ни в другото няма тази единна истина, каквато трябва да бъде вярата. Тук има нещо.

Има някакво обяснение, – поне аз мислех, че има, и търсех това обяснение, и четях всичко, що има по този предмет, и се съветвах с всички, с които ми беше възможно. И не получих никакво обяснение, освен самото, това по което Сумските хусари смятат, че първият полк в света е Сумският хусарски полк, а жълтите улани смятат, че първият полк в света са жълтите улани. Духовните лица от всички различни изповедания, най-добрите представители от тях, нищо не ми казаха, освен само това, че те вярват, че те са в истината, а другите в заблуждение, и че всичко що могат те в това отношение, е да се молят за тях. Аз посещавах архимандритите, архиереите, старците, схимниците и разпитвах, и никой никакъв опит не стори да ми обясни тази съблазън. Един само из тях ми разясни всичко, но разясни ми така, че повече аз до никого не се допитвах.

„Ако ме питат за чудесата, аз казвам, че не вярвам в тях сега, след като много съм се мъчил – в търсенето на истината и ръководните начала на живота, аз дойдох до убеждението, че нашето (православното) църковно учение е безсъвестна и вредна лъжа и неговото преподаване на децата е престъпление.“ – Лев Толстой.

Аз говорех за това, че за всеки невярващ, който се обръща към вярата (а на такова обръщане подлежи цялото ни младо поколение) този въпрос се представя пръв: защо истината не е в лютеранството, не е в католицизма, а в православието? Невярващият от младото поколение се учи в гимназията и нему е невъзможно да знае, както това не знаят мужиците, – че протестантът, католикът също така утвърждават единната истинност на вярата си. Историческите доказателства, превивани от всяко изповедание в своя полза, са недостатъчни. Не може ли – казвах си аз – по-възвишено да се разбира учението, тъй, че от висотата на учението да биха изчезвали различията, както изчезват те за вярващият. Не може ли да се отиде по-далеч по пътя, по който ний вървим със старообредците? Те утвърждават, че кръстът, алилуя, и обикалянето около олтара у нас са други.

Ние отговаряме: вие вярвате в Никейския символ на вярата, в седемте тайнства, и ний също вярваме. Нека, прочие се придържаме към това, а в останалото правете, както искате. Ние сме се съединили с тях посредством това, че сме поставили същественото във вярата по-високо от несъщественото. Сега по отношение на католиците не може ли да се каже: вие вярвате в това и това, в главното, а по отношение на Filioqve и папата правете както искате. Не може ли същото това да се каже и на протестантите, като се съединим с тях в главното? Събеседникът ми се съгласи с мисълта ми, но ми възрази, че такива отстъпки ще предизвикат упреци против духовната власт; упреци в това, че тя отстъпва от вярата на предците, и ще причинят разкол, а призванието на духовната власт е да пази във всичката и чистота гръко-руската православна вяра, предадена й от старите.

И аз всичко разбрах. Аз търся вяра, жизнена сила, а те търсят най-доброто средство за изпълнение пред хората на известни човешки задължения. И като изпълняват тези човешки дела, те и по човешки ги изпълняват. Колкото и да биха говорили за своето съжаление над заблудилите се братя, за молитвите за тях, които се възнасят към престола на всевишния, – за изпълнението на човешките дела е нужно насилие, и то всякога се е прилагало, прилага се и ще се прилага. Ако две изповедания считат себе си в истината, а помежду си се считат в лъжа, то като желаят да привлекат вярващи в истината, те ще проповядват своето учение.

А ако лъжливото учение се проповядва от неопитните синове на църквата, то тази църква не може да не гори книги, да не отстранява човека, който съблазнява чадата й. Но що да се прави с този сектант, който възпламенен от огъня на лъжливата, по мнението на православието вяра в най-важното дело на живота, във вярата, съблазнява чадата на църквата? Що да се стори с него, освен да му се отсече главата или да се затвори? По времето на Алексей Михайлович изгаряли на клада, т.е. в съгласие с времето прилагали най-висока мярка за наказание, в наше време прилагат също такава най-висока мярка – затварят в самотна килия. И аз обърнах внимание на това, що се върши в името на вероизповеданията, и се ужасих и вече почти съвсем се отрекох от православието.

Второто отношение на църквата към жизнените въпроси беше нейното отношение към войната и наказанията. В това време се случи война в Русия. И русите започнаха в името на християнската любов да убиват братята си. Да не се мисли за това, беше невъзможно. Да не се вижда, че убийството е зло, противно на най-първите основи на вярата, беше също невъзможно. А заедно с туй в църквите се молеха за успеха на нашето оръжие и учителите на вярата признаваха това убийство произтичащо от вярата. И не само при тази убийствена война, но и във време на размирици, които следваха след войната, аз виждах църковни служители, които одобряваха убийството на заблудилите се безпомощни юноши. И аз обърнах внимание на всичко това, що се върши от хората, които изповядваха християнството, и се ужасих.

И аз престанах да се съмнявам, а се убедих напълно, че в това знание на вярата, към което се присъединих, не всичко е истинно. По-рано аз бих казал, че цялото вероучение е лъжливо, но сега е невъзможно да кажа това. Целият народ притежаваше знанието на истината, това беше несъмнено, понеже иначе не би живял. Освен това, туй знание на истината вече и на мене беше достъпно, аз вече живях с него и чувствах всичката му правда. Ала в същото това знание имаше и лъжа. Аз не можех и в това да се съмнявам. И всичко това, което по-рано ме оттласкваше, сега живо изпъкна пред мене. Макар и да виждах, че в целия народ имаше по-малко примес от лъжата, която ме отблъсваше, отколкото у представителите на църквата, аз все таки видях, че и в народната вяра лъжата беше примесена към истината.

„Толстой е смешен като пророк, откривайки нови рецепти за спасението на човечеството и затова са съвсем жалки и задграничните, и руските толстоисти. (…) В наши дни всеки опит за идеализация на учението на Л. Толстой, за оправдание или смекчаване на неговото „несъпротивление“, на призива му за „нравственото самоусъвършенстване“, на доктрината му за „съвестта и всеобщата любов“ – носи истински непосредствена и дълбока вреда.“ – В. Ленин

Но откъде се е взела лъжата и откъде истината? И лъжата, и истината се заключава в преданието, в т.нар. свещено предание и писание. И лъжата, и истината са предадени чрез това, което наричат църква. И ща не ща аз съм заставен да изучвам и да изследвам това писание и предание, – изследване, от което аз така се страхувах досега. И аз се обърнах към изучаване на самото това богословие, което някога с такова презрение отхвърлих като ненужно. Тогава то ми се струваше редица ненужни безмислици, а аз от всички страни бях заобиколен с жизнени явления, които ми се струваха ясни и изпълнени със смисъл. И сега аз бих отхвърлил с радост това, което не може да възприеме здравият разум, но нямаше що да се прави. На това вероучение се гради, или в краен случай, с него неразривно е свързано това единствено знание за смисъла на живота, което ми се откри. Колкото и диво да изглежда то на стария ми, твърд ум, то е едничката надежда за спасение. Трябва предпазливо, внимателно да го разгледам, за да го разбера, – макар, даже, и не тъй, както разбирам положенията на науката.

Знаейки особеностите на вярата, аз не ще търся яснотата на положителните науки. Аз няма да търся обяснение на всичко. Аз зная, че обяснението на всичко трябва да се скрива, като начало на всичко, в безкрайността. Но аз искам да разбера така, че да бъда приведен към неизбежно необяснимото. Аз искам, щото всичко това, що е необяснимо, да е такова не поради това, че въпросите на моя ум са неправилни (те са правилни и вън от тях аз нищо не мога да разбера), но затова, че виждам пределите на ума си. Аз искам да разбера така, щото всяко необяснимо положение да ми се представя като необходимост на самия разум, а не като задължение да се повярва.

Че в учението има истина, това ми е несъмнено; но несъмнено е и това, че в него има и лъжа. И аз трябва да намеря истината, и лъжата и да отделя едната от другата. И ето аз пристъпвам към това. Що истинно и що лъжливо намерих в това учение и към какви изводи дойдох, – разглеждането на тези въпроси съставлява следващите части на съчинението, което, ако то заслужава това и някому е нужно, навярно ще бъде някога и някъде напечатано.

* * *

Автор: Лев Толстой, 1879 г.

Из сборника „Толстоизмът, Божествената същност на човека“, 2008 г.

Съставител: Йордан Йорданов.

Силно препоръчително четиво – изтегляне в PDF формат, 298 стр., 8.3 MB.

Споделете публикацията

Google1

За Сътрудници

В този раздел са поместени интересни преводни или авторски материали, писани или намерени от сътрудници и читатели на „От Извора“. Вие също можете да направите своя принос, като изпратите предложение за авторска публикация или собствен превод на is@otizvora.com.

Всички публикации

20 коментара за "„Изповед“ от Лев Толстой"

  1. Мислещ  06.03.2011 г. | 12:30 ч.

    Мдаа…., прочитайки „Изповедта“ на Лев Толстой, все повече се убеждавам, че вероучение в училище не трябва да има. Като искат духовниците да проповядват религия, да правят тьй, що хората сами да ходят в храмовете при тях и да слушат.

  2. Тим  07.03.2011 г. | 22:41 ч.

    Малко офтопик – освен познанството с друга голяма личност като Ганди, Толстой е имал отношение и към Петър Дънов – малко преди смъртта си тръгва към България за да се срещне с него (според биографа на Толстой Павел Бирюков).

  3. Стопанина  07.03.2011 г. | 22:48 ч.

    Чувствата между Толстой и Учителя са взаимни. На много места У. разправя как руснаците можело да минат по-леко, ако били послушали Толстой. На едно място, ако не се лъжа, У. казваше, че Толстой е инкарнация на Сократ.

  4. Владимир Помаков  11.03.2011 г. | 21:26 ч.

    Преди много години четох едни книги от един много интересен руснак, мисля офицер от КГБ – Григорий Климов. Много неща вече съм забравил но помня че той пишеше, че – противно на цитираното по-горе мнение на Улянов-Бланк – именно Толстой е бил много по-близък до мисленето, умствената нагласа на Ленин и то именно защото неговото християнство е било по-скоро куха работа, отколкото истинска, искрена и дълбока вяра в Бога. Докато истинският християнин според Климов, Фьодор Михайлович Достоевски, е бил особено омразен на „вожда на световния пролетариат“. И като се знае уродство на Ленин – вродено и придобито – става напълно разбираема неговата ненавист към Достоевски, а сега като чета изповедта на Толстой ми става ясна и симпатията на Ленин към него.

  5. Gergana  12.03.2011 г. | 01:18 ч.

    Влади, кое в текста отгоре ти се струва „кухо“. Моля те, не се позовавай на „казал и чел съм“, какво мислиш за текста представен?
    (аз ще споделя какво мисля после)

  6. Владимир Помаков  12.03.2011 г. | 21:01 ч.

    Здравей Гери,
    Потърси в Гугъла Григорий Климов – можеш да си свалиш безплатно повечето ако не всичките му книги. И ако имаш времето и желанието – може да ги изчетеш. Предпалагам че ще са ти интересни. Или поне това, които той пише за Лев Толстой в книгата си например „Имя мое легион“. От там а и от другите му книги ще видиш защо Климов смята че Толстой е симпатичен на Ленин, а пък Достоевски не е. А пък в конкретния случай, „Изповедта“, „кухо“ ми се струва християнството на Толстой. А защо – няма смисъл да обяснявам.

  7. Владимир Помаков  12.03.2011 г. | 21:22 ч.

    Гери, а още по-добре си свали и прочети една друга книга на Климов – „Князь мира сего“ – по-пълен и детайлен е портретът на Лев Николаевич.

  8. Стопанина  12.03.2011 г. | 21:34 ч.

    “кухо” ми се струва християнството на Толстой. А защо – няма смисъл да обяснявам.

    Обясни, моля.

  9. Gergana  13.03.2011 г. | 12:01 ч.

    Като изчетох “Князь мира сего“, взех да се досещам защо Влади смята християнството на Толстой за кухо. Разбира се, това е мое предположение, нека Влади да ме поправи, ако бъркам.

    [i]Значи, борбата с бесовете (чието име е легион) би била ефективна, ако хората, които са техни носители бъдат чисто и просто [b]елиминирани[/b] (тези хора са носители на душевни заболявания, дължащи се на кръвосмешения и хомосексуални тенденции от най-различен вид и степен на проявление – т.е. са изродени). Та ако искаме да хванем дявола за рогата, трябва да действаме безкомпромисно и да съдим по ефикасен начин. Решение – комисия от интелигентни и много начетени хора (един вид йезуити), готови да направят всичко необходимо, за да предпазят държавната структура от влиянието на бесовските хора, които носят война, революции, глад и смърт. Толстой бива описан като раздвоена личност – гений до 52-та си година, луд – оттам насетне (един от представителите на изродените хора, също както и Ленин и някои други). Та между Ленин и Толстой по подразбиране авторът вижда сродни души…
    Значи убийства в името на една по–висша цел – свят, в който неизродените, така да се каже, хора са елиминирали другите. Тогава ще настане “Царство Божие“ на земята.[/i]

    Далеч съм от мисълта да карам Влади да прозре, че злото е много по-лукаво от две и две четири и че саморазобличението понякога е предавка към по-висока скорост. Рационалният, безпристрастен, хладнокръвен,самоотвержено посветил се на доброто дело (целта оправдава средствата) регулатор на света е именно Антихриста. Но това е мое мнение. За мен Толстой е нещо съвсем друго от описаното в книгата на Климов.

  10. Kalcho  13.03.2011 г. | 13:01 ч.

    @Gergana

    „Рационалният, безпристрастен, хладнокръвен,самоотвержено посветил се на доброто дело (целта оправдава средствата) регулатор на света е именно Антихриста. Но това е мое мнение.“

    „As you have already realized, the essential
    difference between the Age which is passing and the Age
    which is being born, is that Man is learning to leave the
    world of the emotions in order to enter the kingdom of
    the mind.“

    Източник: David Anrias [Brian Ross]
    Through the Eyes of the Masters:
    Meditations and Portraits
    (London: Routledge, 1932, 2nd Ed. 1936, 3rd Ed.
    1947) Lord Maitreya, pp. 65-69

  11. Kalcho  13.03.2011 г. | 14:05 ч.

    Според мен Климов просто е описал как действа елита на щатите и на СССР по онова време. Което в дълбочина обяснява Студената война а именно писихологическата война и операции са били основополагащия сегмент. Йезуитите са се специализирали именно в дейността по изкореняване на ересите по съвременному казано различните от догмата идеологии. Затова и според мен йезуитите са сред най-верните служители на Луцифер.

    Самият факт че той е живеел в щатите, а не в Съветска Русия показва че той е нямал илюзии са действеността на такъв подход при положение че описва фикционално именно секретен 13 отдел на КГБ и откровенно подчертава че е православен християнин.

    Тъкмо в това е основният проблем – в такава мечтана от апологетите на Луцифер утопия, просветените в кавички люде ще вземат решенията по въпросите на живота и смъртта. Няма такива мъдри хора, а да не говорим че те узурпират право което нямат за да определят кой трябва да живее и кой не. Оттам и стремежа към контрол с технически средства на всеки човек като акцента е поставен на това че човек сам трябва да се съгласи да си постави или използва такава технология. По признанието на илюмината от книгата на Хелзинг те смятат мнозинството от хората поне за подобни на животни. Именно и за това лорд Майтрея говори, че хората трябва да станат рационални и да приемат че са необходими планираните от илюминати мерки. Един вид те знаят че вършат нещо нередно и искат да не поемат отговорността за деянията си. Това аз не мога да нарека смелост. Аз също не съм смел, но и аз нямам цели като техните.
    Но ако човек загърби емоциите и емоцианалната страна на човешката си природа и свързаната с нея възможност за съпреживяване и емпатия положението на хората няма да е по-завидно от това на роботи изпълващи със съдържание термина на Карел Чапек който извежда термина робот от роб и работник.
    Това е свързано пряко и с стремежите на асурите които искат да затрият човешките азове.

  12. Владимир Помаков  13.03.2011 г. | 15:11 ч.

    Отдавна отстоявам позицията на биолог в тоя разговор и по-специално се позовавам на изводите на точната наука „популационна биология“. Историята на човечеството е една много добра илюстрация на тези изводи, на закономерностите които управляват дори такива сложни и многообразни биологични общности като човешките. И какви по-специално са тези изводи, от които пък се извеждат и закономерностите и правилата за поведение:
    – Генофондът (the gene pool)на една популация непрестанно търпи изменения или мутации. Най-общо казано това ще рече че се появяват индивиди с променени структури или пък качества (функции). Най-общо казано тези промени биват такива които водят до смъртта на засегнатия индивид преди да встъпи в размножителна възраст и така биват елиминирани от генофонда или пък не са фатални, организмите (индивидите които ги носят) могат и се размножават и така тези мутирали гени стават част от генофонда на популацията.
    – Някои от тези мутации са полезни за популацията тъй като повишават – най-вече – нейната способност за приспособяване към променени и нови условия на средата. Други обаче – и те са предимно поведенчески – са вредни, тъй като отслабват като цяло жизненоважни общностни функции (не мога да го кажа по-кратко и ясно, щото това е много обширна област и то не само от популационната генетика и т.н.).
    – При абсолютно всички биологични общности/популации с изключение на човешките всички тези неща се регулират почти автоматично, като нещата може да се движат в крайности – напр. ако натрупаните негативни мутации водят до упадък и изчезване на дадена популация, тя загива и изчезва и толкоз! Мястото й се заема от друга, по-успешна популация и животът продължава. При човешките е по-различно, защото имаме разум и свободна воля и защото именно присъщата на човека интелигентност позволява на мутиралите индивиди да правят оценка на ситуацията и да намират подходи за да се облагодетелстват от нея, докато пък останалата част – също оценявайки ситуацията, търси начини за неутрализиране влиянието на мутантите. Ако то е в неин ущърб разбира се. Най-често това неутрализиране се е постигало чрез териториална изолация на мутиралата част от популацията, за което има доста примери в историята, но понякога се е прибягвало и до директното им унищожаване – колкото и неприемливо да им се струва това на някои нежни души. Като създаването на наказателни закони и включване на смъртното наказание в тези закони е част от директното унищожаване на мутанти. (А това, че огромната част от тежките криминални престъпници, особено онези определяни като „обществено опасни“ са същевременно изразени поведенчески мутанти е повече от доказано!)
    Аз си мисля, че този ред на съществуване на живите общности в материалния свят на Земята спокойно би могъл да бъде наречен Божи ред, а законите на които това съществуване се подчинява – Божи закони. По простата причина, че те не търпят компромиси за разлика от човешките. И ако през последните 11-12000 години (след последния Всемирен Потоп, но очевидно е, че организирани човешки общности е имало и преди това, така че срокът се удължава) човечеството се е ръководело от тия закони в своето съществуване и оцеляване, е само допълнително указание, че няма причини да се променя тая схема. Единствено интерес от промяната й би имала суб-популацията (общността) на мутантите, които – като интелигентни същества – търсят някакъв начин не само да прекратят съществуващото от хилядолетия негативно отношение на основната популация към тях, но и да станат доминираща прослойка в нея. Както се вижда от многото примери давани в тоя сайт – да вземем само някои от злободневните теми тук като „Проучване: Готвят шокиращи секс уроци за петгодишни деца“ или „…отровата в храните…“, мутантите завоюват все по-големи територии и налагат все по-мощно своето присъствие и най-вече своето виждане за уредбата и ръководенето на света/световната човешка популация (глобализацията не се ли стреми именно да направи от множеството човешки популации на Земята една обща, глобална човешка над-популация именно за по-лесен и ефикасен контрол над нея?). И то не на последно място чрез така наречените „либерално мислещи членове на обществото“, за които – да взема един съвсем елементарен пример – нечовешкото убийство на възрастни хора от цигани-мутанти заради някакви си 20-30 лева е нещо в реда на нещата, но публичната екзекуция на тези изроди е нещо чудовищно. А случаи като този даже не влизат в криминалната статистика на страната май…
    А за „кухото“ християнство на Толстой наистина няма какво да обяснявам и да завързваме спорове по въпроса. Аз например вярвам на това, което Климов пише и за мен то е достатъчно даобясни на незапознатия защо Толстоевмото християнство е такова…

  13. Стопанина  13.03.2011 г. | 15:13 ч.

    Като те питам за „кухото християнство“, не очаквам поредната доза глупости за мутантите.

  14. Владимир Помаков  13.03.2011 г. | 18:27 ч.

    „Като те питам за “кухото християнство”, не очаквам поредната доза глупости за мутантите.“
    Едното (християнството)май няма общо с другото (мутантите) освен да речем дето неотдавна струва игуменството на игумена на Троянския манастир – защото си е позволил да каже една нелицеприятна истина май… Но това настрана, по-скоро ми се иска да ми кажеш дали „поредната доза глупости за мутантите“ означава, какво ти не вярваш, че има такива, нито приемаш за научен факт тяхната роля в живота на биологичните популации? Ако е така раздразнителността ти е обяснима…

  15. Владимир Помаков  13.03.2011 г. | 18:42 ч.

    А, извинявам се – сетих се за един указ на Петър Велики, с който „запрещается косоглазым и рыжым в суд являться как свидетелями! Потому что Бог шельму метить!“ Едва ли царят е знаел думата „мутант“, но със сигурност за него „шельма“-та са били изроди, и то опасни в някаква степен за обществото, за държавата.

  16. Стопанина  13.03.2011 г. | 18:56 ч.

    Защо се дразня ли? Може би защото много добре знаеш, че не искам сайтът ми да се ползва за расистки изявления, но въпреки това ги правиш – отново и отново и отново…

    Петър Велики – да ти имам кумирите.

    Вярвай в каквото си искаш, но с мутантите бяхме дотук? Окей? Не ме предизвиквай да предприемам стъпки, които не желая да правя. Обаче ако се наложи, ще се разделяме – напоследък все повече се убеждавам, че нещата, които ни разделят, са повече от тези, които ни събират.

  17. Владимир Помаков  14.03.2011 г. | 13:45 ч.

    Стопанино,
    Но в отдавна утвърдената и приета теория за генните мутации няма и един атом расизъм! Тези мутации протичат във всяка биологична популация – от винените мушици (дрозофили) до „венеца“ на творението, независимо от коя раса е, и не зависят също от желанието или нежеланието нито на отделните индивиди, нито на биологичната общност като цяло. Аз просто скицирах в най-общи линии как се е развивало човешкото общество от появяването си та до днес, като внасям известни (далеч недостатъчни) обяснения кое, защо и как е ставало на основата на това, което биологичната наука е установила досега. Няма нищо расистко в това – това си е историята на човечеството, друга няма! Между другото (мисля че съм го споменавал и друг път тук, в твоя сайт) – расизмът, и/или ксенофобията, са едни от най-древните и съвършено естествени поведенчески реакции, които са позволили на отделните човешки популации да оцелят и да се развиват по своему в хода на тяхната еволюция. Тези реакции са в основата на днешното многообразие от човешки типове и култури – това е абсолютно безспорен факт! И няма нищо общо нито с мен и моите мисловни нагласи и система от ценности, нито с такивато на когото и да било от днешните 7 и повече милиарда човечета на планетата – просто един факт.

  18. Leo  14.03.2011 г. | 17:02 ч.

    Gergana:
    „Рационалният, безпристрастен, хладнокръвен,самоотвержено посветил се на доброто дело (целта оправдава средствата) регулатор на света е именно Антихриста.“

    Не съм чел Библията, но някъде четох, че думата ‘антихрист’ се среща 2(?) пъти там и носи смисъла (доколкото си спомням) на човек, който е против Христос или неговото учение. И понеже има хора, които биха използвали дори това в евентуален спор, предлагам, където се има предвид ‘ариман’, да си пишем ‘ариман’.

  19. .:.  27.08.2014 г. | 18:29 ч.

    Ей този материал, според мен, трябва да се прочете от всеки, включително извода на Владимир Илич Улянов.

  20. Спиро  27.08.2014 г. | 20:07 ч.

    Наистина много добър материал. Много добре е обяснено какво куца във всички религии и какви са им проблемите и недостатъците.

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.