Глас в пустиня: Три неща, които искам да доживея

И аз като хъшовете на Вазов си имам копнежи – напористи и мъчителни като глад. И аз като тези хъшове едва ли ще доживея да се заситя. То това си е правило – световна и определено наднационална е вечната човешка трагедия: Малцина били тези, които доживяват да видят осъществяването на най-съкровените им блянове, копнежи, стремежи…

Но има и друго – трагедията всъщност е двойна. Гладът не е нещо, което се задоволява само веднъж. Дори тези, които доживеят засищането, в един момент осъзнават, че скоро пак огладняват. И пак трябва да се засищат – и пак, и пак… И така всеки ден. Да, дори щастливците не се радват на вечно щастие.

Всички сме пленници на вечното правило – на този всемирен Закон за цикличността на огладняването, засищането и новото търсене на (душевна или друга) храна. Подвластни сме на Закона, макар не всички да го осъзнаваме. Мнозина разсъждават утопично и като че ли сериозно очакват невъзможни и несериозни неща. Може и аз да съм сред тях – вие кажете.

Аз искам само три неща –
определено невъзможни още днес, но възможни по принцип

И ги искам в този живот, а не в следващия. Дали ще ги получа? Не знам. Но ги искам. Защото съм гладен. Ако не ги потърся, все едно съм вече мъртъв. Всъщност нещата, които искам, са много повече – бях почнал да описвам 10 желания – но реших да подходя скромно, затова ще са три.

1.    Духовност

Искам повече доброта и искреност, по-малко поп

Всеки делничен ден минавам по два пъти през градинката на църквата „Св. Седмочисленици“. Не се сещам за друго място в София, където да има събрана толкова много символика на един декар място. Всичко си има там: търговци на пазара за плодове; баби и дядовци, предлагащи буркани със зимнина и ръчно изплетени чорапи; ученици от двете близки училища; полицаи от една друга съседна сграда; транзитно преминаващи бивши и настоящи политици; поне двама редовни просяци пред входа на черквата; едно старо бездомно куче, което от години спи до южната стена на сградата…

Само поп няма

Има де, но няма да го видите често навън. Аз да съм го виждал два-три пъти за две години. Първия път излезе с една ниска масичка, котел светена вода и поръси лелките, които отидоха при него, за да се прекръстят ритуално и… публично. Беше празник някакъв. След това с попа си разменихме по един хладен поглед, той се прибра, а аз продължих по пътя си. Погледнах го така, защото на онази декар сцена именно попът беше най-досадният и най-лошият… актьор.

Да, попът е символ. Или дори по-точно е да се каже, че попът е преди всичко роля. Всички имаме някаква професия, някаква роля – едни сме журналисти, други са търговци, трети – лекари, и т.н. Страшно е, когато ролята започне да определя човека, а не обратното. И като казвам, че искам „по-малко поп“, значи, че искам по-малко актьори; и че искам повече истински хора. В никакъв случай не разбирайте, че искам по-малко попове (като бройки хора). Нека са си много поповете, но ми се ще да са първо хора, а после попове. Важи и за останалите професии, роли.

Смятам, че човек, който иска да го уважават заради ролята и сценичната му дреха, живее в илюзия. И с колкото и мръсни погледи да отвръщат на моите искрени, неприкрити, неодобрителни и дистанцирани погледи, това не решава нищо. Напротив, тези погледи говорят за трудно решим проблем. Ще опитам да очертая проблема с аналогии:

Потискащо е, когато попът започне да се приема за звезда от холивудски калибър – да очаква непременно хората да отиват в църквите, за да видят звездата, сякаш отиват на кино. Страшното е, когато попът излиза като за блиц интервю и не крие, че е разочарован, ако някой не му е фен и го гледа хладно отдалече. Още по-страшно е, когато попът толкова се дистанцира от реалността и хората, на които трябва да служи, че сякаш очаква дори мъдреците да го дирят, сякаш той – попът, е Витлеемска звезда, спускаща се от небето.

Искам, бленувам, копнея поповете и изобщо всички, който се занимават с някакво проповедничество, сами да намират начини да достигат до хората. Ако го искат, ще намерят начини. Оплакванията, че нямало средства да си вършат работата, не се приемат! Има си работа за кесаря и хлябя, има си работа и за Бога. Когато някой работи за Бога, няма право да търси финансиране от кесаря, защото това означава, че ще работи за кесаря, а не за Бога.

Поповете трябва да ходят при хората, а не обратното. Поповете би трябвало да правят това, което са правили апостолите и учениците им. Кой и колко плащаше на Павел, за да покръсти Балканите чак до Илирик? Щайнер колко взимаше, за да проповядва от Швейцария, през Германия, до Скандинавия? Дънов колко взимаше за беседите си от София, през Търново, та чак до Варна?

И друго – къде можем да четем трудове на български богослови и проповедници, в които се предлагат утеха, а защо не и решения на съвременните проблеми от християнска гледна точка? Защо ги няма? И защо, доколкото ги има, имат следното звучене: „Пишете се източно-православни на Преброяване 2011!“ Или пък: „Купете си новите по-скъпи лични документи с електронен носител – няма нищо бесовско в тях.“ Това е работа за кесаря – работата за Бога тепърва я чакам.

Confession: A Roman Catholic App: приложение за изповеди на iPhone, което беше анатемосано от католическата църква

Наистина ли е толкова чудно, че не само православните попове губят какъвто и да било авторитет? Не е ли страшно, че и на изток, и на запад вярващите предпочитат да се изповядват пред специален софтуер за телефона си, отколкото на попа в черквата? Страшно, не страшно – това е закономерно и някак иронично. Слушаме по радиото и телевизията периодичните православни кампании срещу иноверци, еретици и окултисти. А православните богослови и попове дали се замислят, че по-тъмни окултисти от тях всъщност няма?

Да, те стоят в сумрака на черквите – там, затворени и скрити от светския живот навън. Та това е определението за окултизъм! Окултизмът е нещо скрито; нещо, което не е светско. Православието вече е едно окултно учение – заради физическата изолация на поповете и изолацията на богословите и проповедниците от проблемите на хората.

„Питат ме защо някога говоря против духовенството и владиците. Защото те са взели ключовете на Царството Божие и нито те влизат там, нито на други дават да влязат. Щом те не отварят и не затварят навреме, ние ще им вземем ключовете.“ (Из беседата „Живият Господ“ на Петър Дънов, държана през 1922 г.)

И аз така – говоря против тях, но добро им мисля. Всеки ден. И се питам дали тези чернодрешковци и сладкодумци някога ще осъзнаят, че православието днес го крепи преди всичко едната традиция. Ама и това ще е до време.

Та минавам всяка сутрин покрай черквата и гледам отвън студената сграда с кръстовете отгоре; мая се на окултното (скритото) отвътре. И си мисля как Христос непрекъснато е бил в движение сред хората – говорил им е, че някои традиции умъртвяват, поучавал е народа, гонил е бесовете, изцелявал е болните, пари никак не е взимал…

И си мисля, че единственото място в Евангелията, където описват Христос закован на едно място, е това на възвишението Голгота с кръстовете отгоре. Да, когато сутрин минавам покрай черквата, виждам Голгота, кръстовете и умъртвяването на Христос. Като ми идва тази мисъл, бързам да се отдалеча.

А когато се прибирам вечер, не мога да откъсна очи от черквата. Забравям колко е студено, колко е тъмно, колко ледени са ветровете – гледам светлините под куполите и си мисля за Възкресението. И си мисля още, че когато дойдат най-мрачните времена, някои попове също ще светнат отвътре. А тези особено мрачни времена неминуемо ще дойдат. Дори не е нужно да вярваме на пророчествата. Достатъчно е да сме далновидни.

Ще мръкне навсякъде и попът ще бъде принуден да светне отвътре – дали ще доживея сбъдването на собственото ми пророчество, това е друг въпрос.


2. Политика

Искам по-малко правителство и по-малко Божидар Димитров

Имаме чудесни български поговорки: Много баби – хилаво дете. На сто вълци – кози крак. Чуждите също си ги бива: Less is more. В контекста на политиката тези народни мъдрости може би загатват, че голямото правителство е утежняване на проблемите, а не тяхно решение. Американците също по трудния начин вече стигат до това прозрение.

Искам малко правителство, защото съм уверен, че държавата, в която живеем, спокойно може да се ръководи и с администрация, която не е задължително да е много по-голяма от кметството на един общински град. Със съответния скромен бюджет. И силно се надявам, че един ден територията на България няма да се свие до площта на една днешна община, преди някой да обърне внимание на думите ми.

Политическият живот ще стане доста по-спокоен и мъдър, ако бъде разграничен от икономическия. Това е едно от първите неща, които трябва да направи държавникът, който действително се е нагърбил със служба на народа си. И в Светите писания е казано, че

никой не може да служи на двама господари.

Или служиш на народа. Или служиш на банки и корпорации. Или служиш на разни външни интереси. Средно положение няма.

Ще доживея ли да видя политика, който ще постави интересите на народа на първо, второ и трето място? Роден ли е този юнак, който има топки да се изправи срещу злото, срещу многоглавите пиявици и диригентите в сянка? Роден ли е истинският пастир, който, ако се наложи, е готов да пожертва себе си за една овца? Ще поживеем – ще видим. Аз си го пожелавам, пък да става каквото ще.

По дружбата им с Божко ще ги познаете – и Бойко, и Росен Петров, и…

Междувременно би било чудесно, ако даваме все по-малко власт на Божидар Димитров. И тук това име е символ – символ на всичко пошло в политиката; олицетворение на лъжливия, циничния, извратения „авторитет“; на идеологическия и политическия ку**арлък. Един по един да си ходят сами (или да бъдат изпъждани) Божидар-Димитровците. Един по един, малко по малко, стъпка по стъпка – така се постига траен и стабилен прогрес.

Другият вариант е coup d’etat в някаква форма, но тогава това ще означава, че сме безнадеждно прости. Ще означава, че все се учим по трудния начин, когато има и лесен, разумен…


3. Култура и изкуство

Искам повече Дони и Нети, по-малко от другите

Отново това искане е символично – ще е грешка, ако го разбирате в смисъла на онзи лаф, че колите били две марки – мерцедес и всички останали. Ето как стоят нещата: Между духовността, изкуството и науката има дълбоко вътрешно сродство. Фантазията и вдъхновението, поставени в основата на изкуството и културата, могат да се предпазят от опорочаване само тогава, когато творецът е наясно, че чрез процеса на творчеството си той получава достъп до висшите светове и божественото в своята душа.

В този смисъл, надявам се, е ясно защо изтъквам Дони и Нети – те и неколцина като тях правят впечатление на хора, които са наясно какво правят, защо го правят, как го правят, откъде им идва вдъхновението. Те са в съгласие с изконната цел на творчеството и изкуството. При други български музиканти и драматурзи също забелязвам проблясъци на такава яснота – липсва им само постоянството.

А при трети (но несъмнено на първо място по бройка на представителите) яснотата изобщо я няма – там имитацията, профанизирането и оскверняването на изкуството е сведено до такава степен, че всъщност не можем да говорим изкуство. За протокола: Не – нямам предвид само чалгата. Изобщо не става дума за борба на музикалните стилове.

Та искам да доживея времето, когато ще мога да се наситя с духовна храна, облечена в художествена форма. Защото духовната мърша може да гали ушите, може да действа като балсам за очите, но не може да храни. А когато някой предлага нещо, което само стимулира сетивата – това дразни! Все едно да ти предложат да подушиш питката, без да те нагостят с парче от нея.

Гладен съм.

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

10 коментара за "Глас в пустиня: Три неща, които искам да доживея"

  1. Aha  20.02.2011 г. | 22:18 ч.

    Страхотно изписано! Браво! Искам само да кажа, че няма да умрем от глад. Няма, защото тук ще намерим храна, тук по тези земи, наши! Ще я намерим, защото я търсим, а тя я има и е в изобилие, трябва да я отгледаме и да я ожънем! Верно трудно е. то не е градушка, то не са плевели, то не са гадини разни… Аз имам вяра и за това съм тук!

  2. Иван  21.02.2011 г. | 00:02 ч.

    Много си прав!

  3. Мемо  21.02.2011 г. | 00:28 ч.

    Прекрасен материал, много ми харесва! Присетих се за Талевото ‘Трескавец’ във връзка с поповете:

    О, бедни народе мой! Безсърдечни са тия, що трябва да са ти пастири и защитници. Скрити зад яки стени, те се грижат само за своето спасение.

  4. Стопанина  21.02.2011 г. | 00:39 ч.

    Благодаря и на трима ви.

    Мемо, с нетърпение чакам твоя материал.

    „Слушаме по радиото и телевизията периодичните православни кампании срещу иноверци…“

    Това изречение е специално написано с идеята да бъде препратка към твоята статия.

  5. Мислещ  21.02.2011 г. | 01:17 ч.

    Аз ще кажа само две неща.
    Материала, припокрива моите виждания по трите теми, като че ли, аз съм го диктувал … 🙂
    „Глас в пустинята“, няма как да е така, факта, че сме тук и го четеме, а и не само ние, случайно или не съвсем случайно преминаващите, също. 🙂

  6. Val  21.02.2011 г. | 05:25 ч.

    Христо Ботев – Молитва
    …(прочете го за да не го поствам тук толкова дълго)

    Един ден човек няма да има нужда от никави попове и църкви, защото ще е в пряка връзка с духовното, един ден човек няма да има нужда да бъде упрявляван от добри политици, защото сам ще се грижи за живота си и благото на един ще е благо за всеки друг, мъката на единия ще е мъка и на другите, един ден няма да има спор кое е изкуство и кое не, защото всеки ще е сам велик творец.

    Аз имам една идилична предствава, с която живеех, когато бях малка и в която се надявам и до днес. Преведена като мисъл тя звучи така: „ако само всеки реши да бъде добър, тогава и целият свят ще се промени за секунда“. Но кой решава да бъде истински добър? Кой приема да прощава всичко на ближните си, кой решава да се откаже от мъстта и злобата, кой решава да приеме грешките на другия, колкото и болезнени и греховни да са? Кой решава сам да бъде наранен, за да запази доброто? Грехът е грозен, злото е грозно и отвратително, то ни отвращава, мислите, че ако приемете злото то ще влезе в къщата ви и ще ви зарази. Обаче не знаете, че щом имате любов, приемете ли злото, не то вас, а вие него ще преобразите. Това е силата на любовта. Бъдете добри, за да можете да обичате!

    1. А Иисус отиде на Елеонската планина.
    2. И на заранта пак дойде в храма, и всичкият народ дохождаше при Него. А Той седна и ги поучаваше.
    3. Тогава книжниците и фарисеите доведоха при Него една жена, уловена в прелюбодейство, и като я поставиха насред,
    4. рекоха Му: Учителю, тая жена биде хваната в самото прелюбодейство;
    5. а Моисей ни е заповядал в Закона такива с камъни да убиваме; Ти, прочее, какво казваш?
    6. Казваха това, за да Го изкушават, та да имат с какво да Го обвиняват. А Иисус се наведе надолу и пишеше с пръст по земята, без да обръща на тях внимание.
    7. А като настояваха да Го запитват, Той се поизправи и им рече: който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея.
    8. И пак се наведе надолу и пишеше по земята.
    9. А те, като чуха това, и понеже съвестта ги бореше, взеха да се разотиват един след друг, начевайки от по-старите, та до последните; и остана Иисус сам и жената, която стоеше насред.
    10. Като се поизправи и не видя никого, освен жената, Иисус й рече: жено, де са твоите обвинители? Никой ли те не осъди?
    11. Тя отговори: никой, Господи! Иисус й рече: и Аз те не осъждам. Иди си и недей вече греши.
    12. Пак им говори Иисус и рече: Аз съм светлината на света; който Ме последва, той не ще ходи в мрака, а ще има светлината на живота.
    13. Тогава фарисеите Му казаха: Ти Сам за Себе Си свидетелствуваш: Твоето свидетелство не е истинско.
    14. Иисус им отговори и рече: макар Аз Сам да свидетелствувам за Себе Си, свидетелството Ми е истинско, защото зная, откъде съм дошъл, и накъде отивам; а вие не знаете, откъде съм дошъл и накъде отивам.

    из Евангелие на Йоан, гл.8

    Всички сме гладни, затова търсим и намираме и отново търсим, и ще продължаваме да търсим докато не открием истинският извор.
    Мир и Любов!

  7. Петър  21.02.2011 г. | 08:37 ч.

    Жар – „Дъжд“

    „Дъжд вали,
    вали и земята се буди,
    земята се чисти от всичко ненужно и гнило.

    Вали дъжда,
    аз дълго се вглеждах за него,
    аз чахаш, чаках, страхувах се и плаках,
    аз чаках,
    чаках през дни мразовити и нощи свирепи долавях шума му,
    страхувах и плаках с протегнати шепи.
    Дъжд вали,
    ах нека вали,
    да измие да снеме от моите плещи прахът на лъжи,
    заблуди и златното семе,
    заспалото семе под лявата гръд да събуди.“

    Източник: http://lyrics-bg.com/jar-dujd-lyrics-4719.html

  8. Bella In Black  21.02.2011 г. | 19:22 ч.

    На този етап може би е глас в пустиня ,но ще дойде време ,когато ехото ще прескочи над дюните и ще достигне до ушите[и душите] на хората.
    Много си прав във всичките си изказвания ,но най-вече съм съгласна по отношение на културата. Освен на музиката бих наблегнала и на изобразителното изкуство ,което,за съжаление, все повече и повече бива игнорирано и подценявано. За мен лично това е най-добрият начин по който бих могла да изразя емоциите си ,това което ми е на душата.
    Стискам палци да задоволиш глада си по всеки един от своите копнежи! 😀

  9. Om Ram  01.03.2011 г. | 19:43 ч.

    Хубаво казано, но за съжаление още сме много варвари, аз не съм оптимист, подозирам, че ще са нужни или хилядолетия или катаклизъм.

  10. Дорина  12.05.2014 г. | 19:55 ч.

    Нещо много простичко, много човешко и много истинско… Мен ми стопли душата. 😳

    1. Вдишвайте бъдещето, издишайте миналото. Няма значение къде се намирате и през какво ви предстои да минете. Винаги вярвайте, че има светлина в края на тунела. Никога не очаквайте, не предполагайте и не изисквайте. Просто направете това, което можете, а всичко останало нека да си е такова, каквото е. Веднага след като направите възможното, ще стане това, което трябва, или пък вие ще видите ясно следващата си стъпка.

    2. Животът може да е по-простичък. Фокусирайте се върху едно нещо. Не трябва да правите всичко веднага и сега. Дишайте, живейте и правете това, което е пред вас. Всичко, което вложите в живота, той ще ви даде след известно време.

    3. Нека другите ви приемат такъв, какъвто сте, или да не ви приемат въобще. Говорете истината, даже гласът ви да трепери. Ако бъдете себе си, ще донесете красота там, където досега я е нямало. Вървете уверено по пътя си и не чакайте от другите да разберат вашия път, особено ако те не знаят накъде сте тръгнали.

    4. Вие не сте онзи човек, който сте били преди и това е нормално. Преминали сте през много възвисявания и падения, за да сте този, който сте в момента. През изминалите години са се случили различни неща. Те са променили вашите възгледи, поднесли са ви много уроци и са ви накарали да укрепнете духом. Времето тече и никой не остава на мястото си, но някои хора все едно ще ви повтарят, че сте се променили. Отговорете им: „Разбира се, че съм се променил. Винаги така става в живота. Но съм все същият човек, само малко по-силен отпреди“…

    Ето линк към целия текст: http://lifebg.net/12-%D0%BD%D0%B5%D1%89%D0%B0-%D0%BA%D0%BE%D0%B8%D1%82%D0%BE-%D0%B1%D0%B0%D0%B1%D0%B0-%D0%BC%D0%B8-%D0%B5-%D0%BA%D0%B0%D0%B7%D0%B2%D0%B0%D0%BB%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%B8-%D0%B4%D0%B0-%D1%83/43140/

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.