Православната църква

Какво означават понятията «православие», «православна църква» и «българска православна църква»? На всеки, който има дори съвсем повърхностни познания по история, е много добре известно, че тези понятия съвсем не са еднозначни, а още по-малко синоними. Но нека ги разгледаме поотделно.

Какво означава думата «православие» – при какви обстоятелства се създава понятието «православие» и кой определя неговата същност, т.е., когато то се прилага по отношение на религията, кой определя дали тази религия е права или не. И коя е мярката, кой е аршинът за това? Смятам, че тук са необходими няколко пояснителни думи, тъй като в България съществуват твърде смътни представи за това понятие – и това се отнася дори за малцината читатели, които като мене в детските си години са изучавали в училището Вероучение, а не само за голямата част от българската интелигенция, която вместо вероучение изучаваше История на ВКП (б). Както ще забележим при по-нататъшното разглеждане на въпроса обаче, съществена разлика в принципите на историографията при тези две привидно диаметрално противоположни дисциплини няма.

Аз нямам намерение да излагам в подробности споровете, протекли в първите четири века от първото християнско хилядолетие, но в основните си противоречия не стихнали и до днес. За изучавалите История на ВКП (б) е много лесно дори въз основа само на някои факти да се ориентират в тези спорове, тъй като по принцип те с нищо не се различават от партийните спорове, протекли в първите десетилетия на миналия ХХ век, но и малко след средата му, та чак до 80-те години. На тези читатели няма да убегнат от вниманието големите аналогии в двете истории – на църквата и на партията. Тези аналогии са особено съществени по отношение на въпросите за мнозинството и малцинството, т.е. как тези понятия се смесват противно на тяхната същност. И ако днес е много трудно и дори невъзможно да се открият точни протоколи от църковните спорове преди повече от едно и половина хилядолетия, както и да се намерят неподправени документи за тях, споменът за партийните спорове между така нареченото болшинство (болшевики) и така нареченото малцинство (меншевики) не е чак дотолкова избледнял, че опитният и внимателен съвременен читател да не може да се ориентира за тяхната същност. Той днес вече много добре знае какво означава болшинство и малцинство, дори когато за тези математически точно определени понятия се използват други думи като например клика, в която за някои от съставните й части се дават други по-особени определения, като станалата пословична руска дума «примкнувщийся». Но същият този читател днес вече много добре знае и какво означават използваните в историографията понятия ревизионизъм и правилна или вярна партийна линия. Знае също така и какви мерки се прилагат при отстъпниците от официалната партийна политика. В този смисъл аз съвсем не смятам за нужно да обяснявам причините и последствията при редица събития от църковната история, хвърлили сянката си чак до наши дни.

А ето и самите факти:

По време на Първия вселенски църковен събор в Никея през 325 година (нещо подобно на съвременен учредителен партиен конгрес) се очертават известни различия в схващанията по определени въпроси от идеологическо естество. Приема се с гласуване Църковното верую (нещо като програма на партия), като решението на основните въпроси се отлага. Твърде спорното в единството си, но и в количествено отношение «болшинство» определя своето становище по въпроса като «право» или «православно», т. е. като единствено вярно, и заклеймява противното становище като «неправославно» или еретическо. Както обикновено става в историята, доводите на противната страна не само се омаловажават, но всички документи и свидетелства за нейната дейност и за нейното становище по разни въпроси, а не само по спорните, се унищожават и нейният «лидер», според твърде достоверни сведения, в които съвременният читател има твърде малко основания да се съмнява, бива отровен от неговите противници, уплашени от засилването на влиянието му сред управляващите среди. И неговата «екзекуция» не се изпълнява в далечната и по това време още неоткрита Америка, а в самата столица.

Това обаче не прекратява спора, а още повече го задълбочава, така че по време на следващия събор (на съвременен език конгрес) в 342 година, който трябва да се състои по една ирония на съдбата (с каквато в следващите векове ще се сблъскваме твърде често) не някъде другаде, а именно в бъдещата българска столица, не само че не се стига до споразумение между двете противни партии (или по-точно фракции), а настъпва пълен разрив и те заседават поотделно в два различни града, Сердика и Филипопол (днешния Пловдив). На незапознатия с църковната и партийната история ще се види твърде странно, че различните исторически писмени и археологически извори представят въпросния спор през следващите векове по съвсем различен начин. Така от една страна официалните извори на т.нар. «православна» църква твърдят, че още след Първия вселенски събор в Никея (т.е. на учредителния конгрес) спорът между двете различни групировки окончателно е разрешен и неправославната опозиция повече не съществува. Но от друга страна многобройни и напълно автентични източници, включително писмени извори на самата «православна» църква, много векове по-късно, чак до зрялото средновековие, не само че потвърждават по-нататъшното съществуване на значителни по големина църковни общини, застъпващи идеите на противната на т.нар. «православна» църква, но споменават изрично и тяхната голяма активност, срещу която те съвсем не подбират средствата за борба.

Трудностите за ориентиране, пред които е изправен историкът, се дължат преди всичко на обстоятелството, че за това течение, противно на «православното», се дават от една страна обобщаващи названия, а от друга страна, напротив, множество различни названия, като и едните и другите скриват неговата същност. На малко запознатия с историята ще се види странно, че още от самото начало на спора между двете идейни течения и чак до наши дни българските земи, т.е. територията на която през ранното средновековие възниква българската държава, са театралната сцена, където се разиграват събитията, свързани с този спор. Това е граничната зона между така наречените източна и западна църкви. Противно на твърденията в учебниците по вероучение, до присъединяването й към българската държава, църковната организация на цялата тази територия е практически независима както от Константинопол, така и от Рим, макар да е формално подчинена на Рим – а не на Константинопол!

Както недвусмислено показват историческите извори, църковната организация на тази територия през VI век се откъсва и от Римската църква, като нейните представители не взимат участие на следващите църковни събори, а през VIII и IХ век тази църковна организация не участва и в иконоборските разногласия, разтърсили до основи «православната» църква, като следва иконопочитателната традиция на ранното християнство. За съвсем краткото време от две десетилетия в средата на IХ век, след обявяването на християнството за държавна религия в България и покръстването на малката част от нейното население, останало дотогава езическо – а това са били само отделни лица и родове или кланове, ако употребим тук също едно съвременно понятие за по-ясно ориентиране в събитията – църковната организация на българската държава се подчинява отначало на цариградската патриаршия, после за четири години на Рим и след това, в 870 година, отново на Цариградската патриаршия, но вече при значителна автономия, макар и все още под названието «Българска» православна църква. В 919 година обаче тази църква сама и едностранно обявява своята пълна самостоятелност и своето самоуправление – т.е. автономия и автокефалия. И по този начин един вид се самоизключва от «всеобщата» и «вселенска» православна църква. На тази несъобразена със църковното право стъпка на българската църква цариградската патриаршия отговаря с обявяването й в схизма, т.е. извън закона, и я отлъчва от така наречената «православна църква».

За последвалия период от около един век българските историци изказват разни предположения, нямащи никакви доказателства и противоречащи както на историческите извори, така и на църковното право. Основавайки се на сведенията от историческите извори за признаването на титлите на българския цар и на българския патриарх от страна на византийския император като едно от условията за сключения между Византия и България мирен договор от 927 година, тези историци приемат по аналогия, че това признание е било последвано също и от признаването на българската автономна и автокефална църква от страна на цариградсската патриаршия. Едно такова твърдение противоречи не само на сведенията от историческите извори, но и на църковното право. В този смисъл историческите извори, в чията достоверност ние нямаме основания да се съмняваме, описват най-подробно тържествата по венчавката на българския цар Петър с внучката на византийския император Роман-Лакапин, Мария-Ирина, състояли се в Цариград. И при тях церемонията на бракосъчетанието се извършва от цариградския патриарх без участието на български свещеници, т.е. на българската («неправославна») църква. Аналогията тук с венчавките на цар Фердинанд и цар Борис ІІІ е поразителна, но само за неосведомения читател. А че и впоследствие цариградската патриаршия не признава самостоятелността на българската църква, свидетелства преписката на цар Петър с цариградския патриарх, засягаща въпроси, които в действителност са от компетенцията не на българския цар, а на българската църква. Но цариградската патриаршия не е и могла сама да разреши въпроса за признаване самостоятелността на българската църква, защото такова признание може да даде само един църковен събор с одобрението и на останалите патриарси, а такъв събор не е свикван нито през Х, нито през ХI век.

Но също и мирният договор между България и Византия от 1018 година не довежда до прекратяването на схизмата върху българската църква. И този път признаването на българската църква и нейните граници от страна на византийския император, т.е. възстановяването на статуквото от 870, респективно 927 година, не бива последвано от признаване от страна на цариградската патриаршия. Схизмата бива вдигната, но при извънредно драматични обстоятелства едва в 1037 година, когато умира последният от подписалите мирния договор през 1018 година, а това е последният български патриарх (според схващанията на цариградската патриаршия архиепископ) Йоан Дебърски. Чак тогава българската църква става de jura «православна», но de facto тя вече не е българска. Или с други думи и този път, както на няколко пъти преди и след това, понятията «българска църква» и «православна църква» не се явяват като синонимни, а като две различни алтернативи – т.е. имаме или българска, или православна църква.

И тук аналогиите със съвременната българска църква са поразителни, но пак само за неосведомения читател. Обявяването самостоятелността на българската екзархия на 11 май 1872 година бива последвано още на 16 септември същата година от обявяването на схизма върху нея от страна на цариградската патриаршия, която схизма бива вдигната едва на 22 февруари 1945 година. За всичките тези седем десетилетия българската църква не се признава не само от цариградската патриаршия, но и от другите «православни» църкви, включително руската. А докато прогресивната роля на българската екзархия по време на национално-освободителната война е известна на всяко дете в България, обикновено се премълчава отрицателната роля на немалкото български епархии, останали «православни», т.е. подчинени на цариградската патриаршия за годините от 1872 до 1879. Тази тяхна в пълния смисъл на думата предателска дейност пък има своите аналогии не само в дейността на «българската», т. е. охридската патриаршия/архиепископия за последвалите нейното присъединяване към цариградската патриаршия столетия до малко преди закриването й в 1761 година, когато българското население в нейните граници избира за архиепископ българина Арсений. Тя има своите аналогии и в «българските» владици и патриарси през последния половин век, налагани на нашия народ отвън и подържани от една чужда диктатура.

А ето и няколко думи по въпроса за символите на т.нар. «православие». Преди няколко години в столичната преса бяха повдигнати във връзка с новоиздигнатия паметник на «Света София» някои въпроси относно църковната символика. Наред с обвинения в невежество срещу тогавашния софийски кмет, се изказаха и някои твърдения, които нямат нищо общо с истината. Първото от тях е, че символиката за Божествената Мъдрост (по гръцки Agia Sofia) e по произхода си православна и патронажът на «света София» е свързан с построената от Юстиниян едноименна цариградска църква, а от там и непосредствено с основните догми на православието и следователно с цариградската патриаршия, въплътяваща тези принципи в следантичната епоха.

В действителност обаче този патронаж няма нищо общо не само с епохата на Юстиниан (527-565), но дори и с идеите и символиката на православието, защото Юстиниановата църква е изградена на мястото на една едноименна църковна сграда, построена малко след средата на IV век в разгара на арианския спор след утвърждаването на арианите в Константинопол, като главен тяхен храм. Строежът на тази първа предшественица на Юстиниановата църква влиза още в замислите на Константин Велики (324-337) като една от трите църкви, изразяващи в духа на гностицизма и езотеричното християнство идеята за Божественото триединство: Мъдрост, Сила и Мир, но е осъществен от неговия син и приемник Констанций II (337-361), симпатизиращ на арианството. Тя е била много голяма по размери базилика, известна под името «Великата църква» и била осветена от арианския константинополски епископ Евдокий Антиохийски (360-370). Засегната тежко от земетресение в 361 и от пожар в 381 година, през последните десетилетия на IV век тя става център на разногласията между «арианите» и «православните» и е главен прицел за яростта на «православните» зилоти; през 404 година за кратко време е завзета от войнстващите монаси, застъпници на «правата» вяра, а заедно със съседния й патриаршески дворец става жертва на унищожителен пожар, предизвикан от монасите.

Следващата едноименна постройка на това място е била също така голяма по размери базилика, изградена от Теодосий II (408-450), който подобно на своите предшественици на императорския престол бил привърженик на арианите. По време на въстанието Ника в 532 година тя също била разрушена от привържениците на «православието». Но строежът на Юстиниановата църква, при който са използвани части от Теодосиевата базилика, също няма нищо общо с «православната» традиция, макар и тази църква по-късно да става символ на православието. А и нейните архитекти, Антемий от Тралес и Изидор от Милет, като последни представители на античната наука, в действителност са били по-скоро завършители на една епоха, за чийто край обикновено се приема закриването на Атинската школа от Юстиниан в 529 година, при което гностицизмът и езотеричното християнство, както и арианството, се поставят извън закона и продължават своето съществуване вече в нелегалност и под различни форми, подведени от официалната църковна власт под общия знаменател на «ереси». Тогава се съчинява от писачите на «православната» църква и трогателната история (или по църковната терминология житие) на «мъченицата света София и трите нейни дъщери, също мъченици – света Вера, света Надежда и света Любов», добре известна почти на всеки начетен християнин.

Тази история, съчинена с цел да се заличат следите на гностицизма, може всеки да прочете в официалния наръчник за всеки свещеник и благочестив християнин, ЖИТИЯ НА СВЕТИИТЕ, издадени «с благословението на Негово Светейшество Българския Патриарх † Максим и Светия синод на Българската православна църква», отпечатани от Синодалното издателство за първи път в 1974 година, а след това няколкократно препечатвани. В тази особено поучителна книга може да се намерят също житията не на една, а дори на две светици с името Ирина. Нито в единия случай, нито в другия няма да срещнем и най-беглото загатване за връзката между имената на тези светици с принципите за Божествената Мъдрост, Божествената Сила и Божествения Мир. Загатване за тези принципи няма да открием и в нито един от трудовете по «православна» догматика, и ако някои предимно руски и американски «православни» богослови през последните десетилетия да се опитват не само да свържат тази символика с «православието», но и да изтъкнат тяхната исконна връзка с «православната» догматика, извеждайки ги и обосновавайки ги от нея, това е в пълно противоречие с основните норми на «православната» църква. Защото според тези норми, светците не могат да бъдат някакви нравствени принципи, а са хора от плът с определени заслуги за църквата и като такива се явяват в качеството им на стълбове или опора на нейното съществувание.

За живота, възгледите и дейността на Константин Велики (324-337) на съвременната наука са известни доста подробности, които се премълчават от благочестивите «православни» автори, чийто текст читателят може също да намери в посочените по-горе ЖИТИЯ НА СВЕТИИТЕ – включително за тесните приятелски връзки на монарха със споменатия по-горе «опозиционен лидер». За разлика от тях, ние много добре знаем, че този «цар-светец», а според «православната» църква и «равноапостол», не само че никога не е бил кръстен, но и че религиозните му възгледи твърде много са се различавали от възприетото на Никейския събор Символ верую. Така например, ако спорът между «православните» и «еретиците» по отношение на светата Троица да засяга само въпроса дали нейните три лица са единосъщни или единоподобни, според представите на «свети Цар» Константин Велики, Троицата има съвършено други лица – тук естествено съвсем не става дума за някакво неизвестно учение, което «дилетантът-император» изповядвал поради недостатъчно познаване нормите на църквата, а за едно учение, съществувало още много хилядолетия преди християнството, което надживява мрачното християнско средновековие и съществува чак до ден днешен, изповядвано по всички континенти на нашата планета от значително по-голям брой негови привърженици, отколкото наброяват сега всички «православни» църкви, взети заедно.

За това учение би трябвало да е чувал поне веднаж в живота си всеки интелигентен българин, макар и под някои други имена – като например Учението за Нирвана, санскритски превод на понятието Божествен Мир. Според становището на «православната» – но и на католическата църква – тези възгледи са дълбоко еретически, а през средновековието на кладите са били изгаряни мнозина привърженици на туй учение за много по-малки прегрешения. Куриозното в случая обаче е, че съобразно с правилата за украсата на «православните» църковни постройки, в тях са абсолютно задължителни изображенията на «светите равноапостоли» Константин и Елена, чиято памет църквата чества на 21 май – междувпрочем в българските земи тъкмо на този църковен празник са се изпълнявали и се изпълняват и сега езическите нестинарски игри и други «бесовски» обреди. В целия този контекст ктиторското изображение на «еретика» и «фармасонин» цар Фердинад Сакскобурготски в храма-паметник «Св. Александър Невски» в София – което възбуди яростта на един «православен» писач в колоните на неправославната преса – е наистина дреболия, за която не заслужава и да се говори.

д-р Асен Чилингиров
2008 г., Берлин

Споделяне на публикацията

Google1

За Асен Чилингиров

tschilingirov@@mail.bg | Проф. д-р Асен Чилингиров е роден през 1932 г. в София. Завършва история, музика и история на изкуствата в България. От 1964 г. живее и работи в Берлин, Германия. Там завършва история на изкуствата и в Хумболтовия университет. Автор е на над 400 научни труда. Между тях са “Голяма история на християнското изкуство в България” и “Културна история на България”, издадени на немски език във ФРГ и ГДР. Професор, преподава в Берлинския и Лайпцигския университети. Главен консултант е за Балканското изкуство в Енциклопедията за средновековно изкуство в Рим в периода 1984 – 1995 г.

Всички публикации

43 коментара за "Православната църква"

  1. Ник  01.03.2011 г. | 23:49 ч.

    Боцмане,човек не се брои /номерира/,Божието не подлежи на човешки контрол,макар и да разбирам какво искаш да кажеш.Нима тези дето работят днес честно и почтено и си плащат данъците,работят,като скотове,виждат някаква полза от това?Не, парите им отиват за Небогоугодни дела,за тяхното собствено унищожение.Друг е въпросът,че свещениците са се отдали на дявола и ти гасят свещта,малко след като си я запалил.Това е друго.Не е от Бога и Бог няма дял в тази работа.А,законоблюстителите на тази“държава“,както ти казваш,са слуги на дявола!Пак помисли и си кажи на себе си….

  2. Мислещ  02.03.2011 г. | 00:34 ч.

    Бих погледнал нещата от малко по друг ъгъл. Винаги съм се питал, защо палиме свещ в храмовете. Къде в Библията се казва, че молитвата към Бог трябва да е съпроводена с палене на свещ. Никъде. Задавал съм този въпрос на свещенници, отговора е – със закупуване на свещ се прави дарение за храма. Излиза, че си плащаме за молитвата. Ще кажете, но то не е задължително, добре тогава, защо това не се обясни на хората, да знаят, че паленето на свещ няма нищо общо с канона, с вярата, с желанието да се помоли човек на Бог, и че този акт няма да им усили молитвата. Когат човек иска да направи дарение, то той ще го направи и без да закупува свещи.
    Един светъл Човек правещ дарения, е Дядо Добри.
    http://vbox7.com/play:487b7fbe

  3. Щапаров Младши  04.03.2011 г. | 15:45 ч.

    Предлагам да се намерят в останките на древна Сердика църквите,в които се е провеждал Вторият Вселенски събор /същото може да се направи и в Пловдив-Пулпудева/,да се реставрират и да се предложат за посещения от туристи и вярващи.Сигурен съм,че общественият и световният интерес ще бъде огромен,а впечатленията на чуждите туристи от нашата столица-обогатени и допълнени!

  4. Балан Кабаров  12.10.2011 г. | 20:02 ч.

    Какво мисля ли? Просто и ясно! И едните и другите (и религиите и идеологиите) са „от един дол дренки“, както и техните привърженици, така наречените „крастави магарета, които през девет планини се подушват“. Сега нали всеки може да види това „у наше село“ с очите си и да го чуе с ушите си. Дали е арианство, богомилство, православие, англиканство, католицизъм, протестанство, ислям и други религии или комунизъм, либерализъм, радикализъм, демокрация, монархия, тоталитаризъм и други идеологии, разликата помежду им се измерва само от броя на изтребените противно мислещи и гласно разсъждаващи и обявяващи разбиранията си!

  5. Стопанина  12.10.2011 г. | 23:18 ч.

    Богомилите колко хора са изтребили? Кога, къде, как…?

    Тертулиан пише в своята „Апология“: „Не можеш да наречеш лудост това, за което, както се оказа, нищо не знаеш.“ А пък Рудолф Щайнер допълва мисълта: „Да се изказваш върху неща, които не си проучвал или изобщо не смяташ да проучваш – това е един абсурд!“

  6. Балан Кабаров  13.10.2011 г. | 09:39 ч.

    @Стопанина > Коментарът Ви засяга само богомилите, а за другите остава написаното! Разбира се, че богомилите не са изтребили противниците си, но са проповядвали обща погибел на всичко създадено от Иисус, братът на Сатанаил (техният идол) от баща им Бога Отец, от там безбрачие и според текста в pravoslavieto.com са мразели децата!? Те отричали материалното и дори собственото си тяло, вярвайки че то е създание на злото и носи грях и погибел. С други думи стремели се и към самоунищожаване. Във времената, когато църквата е била на върха на могъществото си, те са анатемосвани (Синодикът(на гръцки език) от 843 г, Синодикът на цар Борил от 1211 г. Сръбския синодик на Св Сава от 1222), подложени на остракизъм (“Беседа на новоявившуся ерес Богомилу”), съдени, изгаряни за назидание (Василий Врач) и особено книгите им, затваряни в тъмниците и прогонвани! Техните последователи във френските земи, катарите, са били избити. Счита се, че последователите им в България са българите мохамедани, наричани още помаци, които приемат исляма след падането на Второто Царство България под османска власт. И сега има индивиди, че и групи от хора, които по един или друг начин изразяват негативното си отношение към тях. Не ми е известна информация за действията им в Босна, когато тяхната религия/идеология са господстващи, как са се отнасяли към друговярващите, но по принцип където е възприето да се отглежда едно растение, останалите са бурени/плевели и подлежат на плевене или требене! Кой какво казал е друга тема! Много от казаните неща са в небитието!
    В този план : „Затова, ако ни е мила светлата памет на Архиепископите, Епископите, Верните и Оглашени Богомили, нека дадем на делото всичката си преданост, всичкото си усилие и всичкия си устрем.
    Ако онези Титани съумяха да умрат за това Движение, нека ние съумеем поне да живеем за него.
    Защото близо е Денят: на прага е денят на Гибелта и на Разрушението.
    Ако ние искаме идните времена да запомнят нашия век, принадлежащ на Синовете на Разрушението, нека почнем от себе си това Разрушение.
    И да заслужим Милостта Божия ние, които се готвим да я разнасяме из руините на идната Гибел.
    Да бъде! Николай Райнов“

  7. P.E.A.C.E.  13.10.2011 г. | 10:10 ч.

    @ Балан Кабаров
    Нещо си се объркал май. Сатана техен идол?! Като си гледал в сайтна на Православието, нещо не си прочел добре изглежда.
    Ако искаш виж пак http://www.pravoslavieto.com/inoverie/bogomilstvo/index.htm

    Наистина имат много краен възглед, поне споре този източник, че висичко материално е творение на Сатанаил. Не зная дали е така, но е страшничко.

  8. Стопанина  13.10.2011 г. | 13:05 ч.

    Наистина имат много краен възглед, поне споре този източник…

    Откога сайтовете на ортодоксите са „източници“ на обективна информация за „еретиците“? Все едно да слушаш какво ти говорят от Pepsi за Coca-Cola.

  9. Балан Кабаров  13.10.2011 г. | 14:45 ч.

    @ P.E.A.C.E. > Йордан Иванов „Богомилски книги и легенди“ – I изд. София 1925, II фототипно издание, изд. Наука и изкуство, 1970) под редакцията на проф. Димитър Ангелов- http://www.promacedonia.org/ji/ji_1a_1.htm

  10. P.E.A.C.E.  13.10.2011 г. | 15:29 ч.

    Моето мнение всъщност е, че те са казвали, че материалният свят е под контрола на Сатана (за определено време).
    Което естествено е било доста болезнено за дружбата между царя и църквата, които се разпореждат с материалния живот и се опитват с духовния.
    Та така и до днес 🙂

    @Стопанина мисълта ми беше, че това което пише Балан Кабаров е грешно дори и според неговите източници.
    А сега идва дугия въпрос, след като даде друг линк (с който съм запознант):
    Кое е правото? Това на православните осъждащи богомилите, или на професора?
    Очевидно някой (или всичките) греши. 🙂

  11. Стопанина  13.10.2011 г. | 15:58 ч.

    Моето мнение всъщност е, че те са казвали, че материалният свят е под контрола на Сатана (за определено време).

    Не само за определено време. Сатаната (Ариман) ще е Князът на този свят до неговия край след около 4 хиляди години. В следващият еон най-низшето царство ще е растителното, както в сегашния материален свят най-низшите форми на живот са минералните.

    царя и църквата, които се разпореждат с материалния живот и се опитват с духовния.

    Ха ха. Много добре казано. Заковал си го.

    Стопанина мисълта ми беше, че това което пише Балан Кабаров е грешно дори и според неговите източници.

    Разбира се. Досега не съм виждал пропагандни памфлети, изтъкани от истини.

    Кое е правото? Това на православните осъждащи богомилите, или на професора?

    Правият е Учителя, който разяснява философията на богомилите и я осъвременява с оглед на сегашната еволюционна степен на човечеството и нуждите на сегашната ключова епоха. Прав е Рудолф Щайнер, който отбелязва как християнството ще намери истинската си форма едва когато антропософията (модерното розенкройцерство) и модерното богомилство/манихейство на Учителя един ден се срещнат в една пресечна точка. Прав съм и аз, който във въплъщението ми през 13 век бях ученик на последните богомили – и ги познавах лично, а не по тълкуванията на тук-там останали записки, и то предимно писани от техните врагове.

  12. Балан Кабаров  13.10.2011 г. | 22:57 ч.

    Много силно звучи: „Прав съм и аз, който във въплъщението ми през 13 век бях ученик на последните богомили – и ги познавах лично, а не по тълкуванията на тук-там останали записки, и то предимно писани от техните врагове.“.Това ме предизвиква да попитам : „А сега нямате ли или не сте ли виждали някой познат от тези, с които сте се познавали по времето на обучението Ви от преди 800 и повече години?“ Вие par exellence потвърждавате изказаното по-горе за „изтребването“, което неволно несъзнателно съм пропуснал да „облеча“ с кавички, за да не се разбира буквално. След като думата „изхвърчи“, върви я гони!

  13. Стопанина  13.10.2011 г. | 23:41 ч.

    Много силно звучи

    Така е. Благодаря.

    Вие par exellence потвърждавате изказаното по-горе за “изтребването”

    Не, но благодаря.

    „Ти искаш да вярвам…“

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.