Вулканите, наводненията, археологията и политиката (4/4)

От Стопанина: При оформането за публикация на третия дял от «Вулканите, наводненията, археологията и политиката» стана малък гаф. Тогава качих и незавършена версия на изводите от д-р Чилингиров, въпреки че той е имал намерение те да са четвъртият и заключителен дял на изследванията. Незавършените изводи сега са премахнати от третия дял. Можете да ги четете в тяхната цялост в настоящия четвърти дял на книгата (PDF, 370 Kb). Съжалявам, ако се наложи да четете вече някои познати неща – все пак имайте предвид, че има доста добавки.

Както и при предишните три части на изследванията, отдолу публикувам само началото на съответния дял. Ако сте пропуснали предишните части, ще ги намерите тук: първи, втори, трети дял.

* * *

Вулканите, наводненията, археологията и политиката
д-р Асен Чилингиров

Това изследване беше посветено на два научни метода, разработени през последния половин век и отношението им към археологията и историята. Или с други думи, какво е тяхното практическо значение за тези две науки. Двата метода възникват по едно и също време – между 1951 и 1953 година – и се утвърждават като важни инструменти в изследванията при естествените науки, а техните откриватели са удостоени с Нобеловата награда в 1960 и 1962 година. А изтеклият подир това половин век, в който отличените с тази най-висока награда методи са подложени на многостранна проверка в разни области на техниката, ни дава правото за преценка доколко техните резултати отговарят на възлаганите върху тях надежди – и ако не отговарят, защо.

Тъй като двата метода имат, освен едновременното им откриване и утвърждаване, и други общи черти, изводите ще направим за двата заедно. А че и двата още от самото начало са обречени на неуспех – но и какви са причините за неуспеха им – може да се прочете още на първите две страници от (първия дял на) това изследване. Тези причини са както в несъблюдаването на някои от най-важните природни закони, така и в налагането на политиката при прилагането им. Още в началото на това изследване беше отбелязано, че политиката играе главната роля не само при интерпретацията на данните, придобити от различните отрасли на науката, но също и при определянето на насоката на самите изследвания – и не на последно място при филтрирането на предназначените за публикация резултати.

Но това положение на нещата не е от вчера или от 50 години насам. Самият повод за въвеждането на Метода 14С беше един спор между историците, за чието решаване се изискваше арбитражът на точна и непредубедена наука, която да освободи историята от едни манипулации на историческите извори, извършени по политически съображения още в самото начало на европейската историография. Тези манипулации са били извършени още през ІV век пр. Хр., когато от най-висшата инстанция в държавата на Птолемеите – наследница на империята на Александър Македонски – е възложено на един египетски върховен жрец – Мането(н) – да състави историята на своя египетски народ въз основа на запазените от много векове писмени исторически сведения в тайните архиви, до които единствено той е имал достъп. Мането съставя една история, с която може и трябва да докаже на чуждоземните завоеватели на неговата родина, че тя е с много хилядолетия по-древна от историята на новодошлите чужди владетели, както и че народът му е несравнимо по-славен от народа, подчинил и поробил неговия народ.

Мането не само събира годините на едновременното управление на значителен брой фараони, но също така прибавя и други имена на фараони, които никога не са управлявали. А дотогава, до ІV век пр. Хр., в Египет хронологията е била определяна според годините на управление на отделните фараони и е започвала при всеки следващ фараон отначало. Че при тази манипулация историята на Египет е била удължена с над две хиляди години, е било известно на античните римски и гръцки историци. Но е било известно и на европейските историци от ХІХ и първата половина на ХХ век, когато след завладяването на Египет от Наполеон отново в центъра на проучванията попада древната история на тази страна.

На това място ние се сблъскваме обаче с още един парадокс, който не знаят днес не само неспециалистите, но и не малко специалисти-египтолози, а именно, че древната история на Египет е написана и възприета в науката още преди да бъдат разчетени египетските йероглифи от Шамполион. И това става в една страна, в която, както никъде другаде в света, има безброй запазени папируси и каменни надписи, отнасящи се за нейната минала история. А в последвалия век и половина безчислените египтолози употребяват невероятни усилия, за да координират данните от новоразчетените надписи с „узаконената“ египетска история. Век и половина! И когато около средата на миналия век почти изглежда, че разумът взима връх и е на път да се наложи коригираната история на Египет със зачертаните 20-22 столетия, консервативните историци, които протв фактите и разума поддържат своята теза, т.е. така наречената „дълга хронология“ на египетската история, викат на помощ физиците, които с „точната“ си наука да потвърдят тяхната теза.

Но в този случай физиците не носят всичката вина, защото от една страна опорните точки за изчисленията им (колкото и спорни да са те) се предоставят от въпросните историци, а от друга страна не съблюдават основното изискване за прилагането на метода: константна стратосфера, хидросфера и биосфера. Това основно изискване поставя още откривателят на метода – Либи, и както показват изследванията през последните десетилетия, несъблюдаването му води до разлика в действителните години и тези, посочени от изследванията с Метода 14С. Разликата надхвърля две хилядолетия.

Не мога да не отбележа на това място, че при продължителните и оживени спорове относно възприемането на Метода 14С, които се водеха между археолозите преди половин век и на които бях свидетел, се изложиха всички проблеми, свързани с прилагането му. И ако в края на краищата от болшинството изследователи беше прието  да се направи опит, доколко той ще се окаже ефикасен, това съвсем не означаваше, че на физиците се прехвърлят компетенциите за датировката на археологическите артефакти. Или с други думи, беше решено от това болшинство да се допусне само условното прилагане на метода в услуга на археологическите изследвания, които трябваше да се провеждат със същото внимание и чувство за отговорност, както преди неговото въвеждане. Последната дума трябваше да имат археолозите и историците въз основа на артефактите и изворите.

Ако днес протоколите от многобройните спорове по време на симпозиуми и конференции, но също и големият брой научни статии, застъпващи различните становища, предшестващи възприемането на метода, са потънали дълбоко в архивите на научните институти и висшите учебни заведения, в интернет все още са достъпни някои от важните публикации по въпроса като посочените в първата част на това изследване. Както и по отношение на останалите спорни въпроси, вече не е липсата на данни, която би оправдала непознаването на проблемите у следващото поколение изследователи – нито пък задръстването на помощната литература с планини от статии и монографии, което ще затрудни обхващането на цялостната информация, отделянето на зърното от сламата, без което е невъзможна каквато и да е научна дейност. И тъкмо това днес налага, повече от когато и да било, да се направи пълна преоценка на Метода 14С и неговите резултати. Защото безсмисленото и автоматично негово прилагане задълбочава със всеки изминат ден възникналите от там абсурдни и нелепи резултати, дискредитиращи историографията и археологията като научни дисциплини.

Не е обаче само политиката, която прави двата метода в значителна степен неизползваеми и поставя под въпрос резултатите им. И в двата случая се сблъскваме с непознаването и незачитането на някои от основните закони, според които е устроена нашата вселена. Още в началото на това изследване беше отбелязано, че основното изискване за прилагането на Метода 14С е константна хидросфера, биосфера и стратосфера – условие, поставено още от откривателя на метода. Но също така в самото начало беше показано, какви изменения могат да произлязат при протичането на някои физически процеси дори и в резултат на не особено големи природни катастрофи. Че такива изменения могат да протекат, е известно на физиците. Не е известно обаче по какъв начин и в какви размери те могат да се изявят. И тъкмо тук археологическата практика показа съвсем нагледно, че тези размери могат да бъдат тъй значителни, че да поставят под съмнение всички резултати от прилагането на метода и да го направят практически неизползваем.

Но също и несъблюдаването на най-важните природни закони, преди всичко на двата основни закона на механиката, се оказа главната пречка за практическото използване на генетиката в помощ на медицината – което по начало беше основната задача в изследванията по Human Genome Project. „Научната“ генетика, за чието начало се приема изготвянето модела на DNА/ДНК и публичното му представяне на 28 февруари 1953 година, се основава на създадената цял век преди това Дарвинова теория за произхода на видовете в нейния непроменен вид, без да бъдат отчетени цяла поредица от несъобразности, за чието съществувание е знаел не само Дарвин, но и всички негови последователи, които и тогава, и днес, сто и петдесет години по-късно, живеят с надеждата, че изследванията в „близките десетилетия“ ще открият липсващите доказателства за нейното потвърждение. А това са на първо място междинните типове от основните видове, доказващи преминаването от един основен вид към друг – например от риба или земноводно животно в птица, или от маймуна – в човек.

Въпреки проведените в глобален мащаб издирвания, при които са изследвани много милиони кости и вкаменелости от всички геологични епохи и от всички части на света, досега не е открита нито една-единствена частица, която да покаже, че е имало такива преходни форми. И тук няма нужда да се посочват десетките сензационни известия за такива находки през последните сто години, чак до миналото десетилетие, които по правило само няколко дни след представянето им се оказват фалшификати – дори когато се предлагат на обществеността от най-авторитетните световни научни институции. А по всички закони на физиката и по всякаква логика би трябвало да има остатъци от значителен брой преходни форми, а не само единици, които да потвърдят, че в еволюцията е имало „скокове“, при които „количеството преминава в ново качество“, както твърдяха „класиците на марксизма“. Но такива преходни форми досега не са открити и за преминаването на маймуната в човек. Всички „човекомаймуни“в края на краищата се оказват маймуни, а не преходни форми, дори и когато за критерий се приема устройството и броя на техните гени.

Именно най-прецизното изследване на гените през последните две десетилетия показва, че те нямат нищо общо с висшата дейност на организмите, а имат само изпълнителни функции в тях – независимо от тяхното изключително сложно устройство. Постепенно става ясно на всеки непредубеден наблюдател, че те не могат да възникнат от само себе си в процеса на еволюцията или да се самоусъвършенстват, като променят изцяло своя тип, състав, функции и количество, необходими за новия вид организъм. Независимо от това дали този нов вид е микроорганизъм, растение, или животно. А изследванията върху микроорганизмите с тяхното бързо размножаване, при което само в течение на няколко години те са в състояние да дадат милиарди поколения, показаха на биолозите, че и останалите растения и животни не могат в течение на милиони и милиарди години да изменят основно своя вид – не могат дори да имаха на разположение такива огромни срокове за развитие, което според дарвинистите е основната предпоставка за еволюцията.

И тъкмо тук експериментът на Алварез и неговите сътрудници от края на 1980-те години, за който беше споменато в първия дял на това изследване, показа, че „еволюцията на видовете“ на нашата планета не разполага и никога не е разполагала с такива срокове. Това е така, защото органичната материя и преди всичко дезоксирибонуклеиновата киселина (ДНК), носител на наследствената информация в клетката, се разлага при температура от +80° C. Това означава, че след всеки от до сега откритите пет паднали върху Земята големи метеорита, животът е трябвало да се зароди наново и да започне от начало развитието си, за което, според привържениците на Дарвиновата теория, са били нужни милиарди години.

Но изследванията на гените, както и проведените паралелно с тях изследвания на централната нерна система у човека и останалите живи организми, показаха тяхната невероятна сложност, излизаща извън всякакви мерки за нашето познание. Показаха още, че и най-малките частици от клетките, смятани по-рано за основни мозаични камъчета на организма, са изключително комплексни конструкции, при които всяка съставна частица има точно определено предназначение – както като отделна част в организма, така и в тясна връзка с всички останали негови части и центрове. И в този смисъл е невъзможно да се говори за постепенно развитие при тях. Но също такава взаимна връзка и взаимозависимост ние откриваме при всички живи организми на нашата планета – от най-малките микроорганизми до човека, които не могат да съществуват самостоятелно и изолирано. За оплождането си растенията се нуждаят от насекомите; а животните и човекът се нуждаят от органична храна. И това прави тяхното постепенно развитие от простото към сложното, от едноклетъчните организми до човека, не само невъзможно, но и немислимо.

По такъв начин и тук, при утвърждаването на Дарвиновата теория за произхода на видовете, ние се натъкваме на същия парадокс, който вече видяхме при учените египтолози, написали историята на Древния Египет, без да са прочели нито един от хилядите каменни надписи и папируси, разказващи в подробности тази история – подробности, различаващи се във всяко отношение от съчинената „научна“ история на тази страна и нейната култура. А ние слушаме и четем днес, сто и петдесет години след Дарвин, разказите на най-именитите съвременни учени – биолози и физици – за неочакваните от тях приключения в тайнствения и непознат микрокосмос, за който те не са имали досега и най-слаба представа, но възнамеряват да овладеят и да променят.

Текстът продължава в PDF файла (530 Kb).

* * *

АКТУАЛИЗАЦИЯ

Не съм убеден, че мога да отстраня проблема с енкодинга на цитата от Габор Матев в PDF файла, затова пускам текста тук:

„Действителните резултати от геномния проект няма как да не бъдат разочароващи. Въпреки че придобитата научна информация е важна сама по себе си, не можем да очакваме от нея да доведе до широко приложение в системата на здравеопазването – поне не и в близко бъдеще, ако изобщо някога намери приложение. […] Все още има редица технически въпроси за разрешаване. Днешното ни познание за отношението между генетичния строеж и човешките същества може се оприличи със стремежа ни да разберем творчеството на Шекспир и Дикенс, ползвайки Оксфордския кратък речник на английските думи. Остава ни «само» да анализираме предлозите, граматическите правила и фонетичните особености на произведенията, за да разберем как авторите са били вдъхновени за своите истории и диалози, а също и откъде идват уникалните им литературни похвати.

«Геномът е биологичната ни програма – пише един от по-обективните специалисти – но еволюцията е забравила да използва дори пунктуация, за да сме наясно кога гените оказват влияние за дадено събитие и кога нямат роля. Излишно е да казваме, че не ни е оставила и записките си, от които да узнаем всеки ген за какво служи.»

Противно на генетичния фундаментализъм, който формира днешните мнения в научните и обществените среди, гените не могат да обяснят сложните психологически характеристики, моделите на поведение, здравето и болестите на хората. Гените са просто кодове. Тяхната функция е на сборник от закони и биологични правила, според които се извършва синтезът на протеини, от което пък се определя всяка клетка каква структура ще има и каква ще е нейната дейност. Те са били и ще си останат само живи и динамични архитектурни и механични планове. Дали планът ще бъде изпълнен, не зависи единствено от тях. Те съществуват и функционират в контекста на живите организми. Активността на клетките не се определя изцяло от гените в техните ядра, но също така и от потребностите на целия организъм, както и от взаимодействието на този организъм със средата, в която трябва да оцелява. Гените се активират и изключват именно от средата. По тази причина най-важните влияния за човешкото развитие, здраве и поведение са тези, които идват от заобикалящата ни действителност.

Хората, които отглеждат растения и животни, знаят и не биха спорили колко важни са първите грижи за оформянето и генетичния потенциал. По причини, които нямат нищо общо с науката, мнозина отказват да прегърнат същата идея, когато се отвори същия въпрос, но вече в контекста на човешките индивиди. Тази мисловна парализа става дори смешна, когато вземем предвид, че измежду всички живи същества именно за човека и неговото дългосрочно функциониране най-голямо въздействие оказва регулацията на средата през ранните му години. Липсват или са твърде оскъдни доказателствата за решаващата роля на гените в повечето случаи, свързани със здравето и болестите. Тогава на какво се дължи всичката тази суета около геномния проект? Защо е този натрапчив генетичен фундаментализъм?

Ние сме социални същества и затова науката си има своите идеологически и политически измерения. Непотвърдените предположения на учените често ограничават и предопределят техните открития. Гледището, че заболяванията – били те умствени или физически – се дължат главно на генетични фактори, ни позволява да избегнем смущаващите въпроси относно обществото, в което живеем. Ако «науката» ни убеди да пренебрегнем темата за приноса на нищетата, създаваните от хора токсини или френетичната и стресираща социална култура за появата на болестите, ще останем с оскъден набор от възможни отговори. Те са сведени само до сферата на фармацевтиката и биологията. Подобен подход служи за оправдаване и опазване на преобладаващите социални норми и структури. Поддържа и икономически интереси. […] Истерията около генома не е просто слаба наука, а силно наподобява и религиозен фанатизъм. Но дори в Библията се казва, че Бог първо е създал вселената, после природата, а най-накрая е оформил човека от веществата на земята. Той е знаел – за разлика от Бил Клинтън – че още от сътворението си хората не могат да просъществуват извън своята среда.“ (Габор Мате, „Когато тялото казва НЕ“, изд. „ЛиК“, 2006 г.)

Споделете публикацията

Google1

За Асен Чилингиров

tschilingirov@mail.bg | Проф. д-р Асен Чилингиров е роден през 1932 г. в София. Завършва история, музика и история на изкуствата в България. От 1964 г. живее и работи в Берлин, Германия. Там завършва история на изкуствата. Автор е на над 400 научни труда. Между тях са „Голяма история на християнското изкуство в България“ и „Културна история на България“, издадени на немски език във ФРГ и ГДР. Преподава в Берлинския, Лайпцигския и Хумболтовия университет. Главен консултант е за Балканското изкуство в „Енциклопедията за средновековно изкуство“ в Рим за периода 1984 – 1995 г. Вижте книгите на проф. Чилингиров в архива на „От Извора“ »

Всички публикации

11 коментара за "Вулканите, наводненията, археологията и политиката (4/4)"

  1. Иван  30.06.2010 г. | 16:40 ч.

    Искам да попитам само аз ли виждам гарги н стр. 8 и 9 от .PDF файла?
    Става дума за цитата от Габор Мате, „Когато тялото казва НЕ“, София: Лик, 2006, с. 282-283.
    Текстът е нечитаем на моя компютър (кодировката не е в ред може би), както и в част 3-та, където този цитат също беше публикуван преди корекцията на Стопанина.

  2. Tatiana Ilieva  30.06.2010 г. | 18:06 ч.

    Здравейте! Отбелязвам, че на 8 и на 9 страница на 4 част не се чете текста (има несъвместимост на шрифта или др.). Поздравления за книгата на д-р Асен Чилингиров и на Вас, които ни предоставихте възможността да я четем он-лайн.

  3. Стопанина  30.06.2010 г. | 20:43 ч.

    Благодаря, че посочихте проблема. Оказа се, че е имало и други, заради които форматирането не приличаше на нищо. Качих нов файл. Сега би трябвало всичко да е наред. Ако не е, значи не мога да отстраня проблема – в такъв случай можете да четете цитата онлайн под червения надпис АКТУАЛИЗАЦИЯ.

  4. Георги Георгиев  30.06.2010 г. | 23:19 ч.

    Бих призовал и да се актуализират линковете…не работят повечето

  5. Николай Филипов  30.06.2010 г. | 23:59 ч.

    Пак искам да благодаря на д-р Асен Чилингиров и на „помощника“ за чудесния и смислен текст! Мога да ви подкажа какъв е проблема с кодирането на стр. 8–9: „калпав“ шрифт с неправилна вътрешна кодировка (ansi). Тоест, ползваните начертания на шрифта HelvCyrCondesed и HelvCyrLightCondensed са несъвместими с някои ОС и съответни версии на Unicode. Получило се така, защото глифовете не са били вградени в кода на постскрипта (дефакто ПДФ). А не са вградени вероятно, защото начертанията са без право за вграждане, и/или ползваните начертания са калпави. Препоръчително е винаги да се проверяват ПДФ дали ползваните шрифтове са вградени в документа. Иначе се получава така, че на чуждуте ОС този невграден шрифт се замества с друг сходен (по определени признаци) шрифт в системата. А съвсем естествено е, че всеки калпав шрифт с кодиране ansi за кирилския блок от глифове ще доведе до маймунски знаци. 🙂 Аз се абстрахирам обаче от типографските несъвършенства (има много правописни и оформителски грешки и в четирите документа) и се наслаждавам на съжденията, богатата фактология и стил на д-р Чилингиров! Поздрави и на оформителя! Имате ми адреса. Бих могъл да помогна със съвет, или да обменим идеи за някои свободни шрифтове, или друго относно оформлението… Ще се радвам!

  6. Николай Филипов  01.07.2010 г. | 00:41 ч.

    Обаче, на с. 12 (долу) в моята система цитатът от Интернационала (оформен със същия шрифт, но съдържащ вероятно невидим unicode блок… или друго) се изобразява на маймуници. Системата ми отказва да го смени с правилен шрифт по Уникод 5.1… Не ми се занимава да го отворя в Акробат или Илюстратор и да видя за какво иде реч точно… Моят съвет е всички четири ПДФ да се произведат отново с правилни настройки в Дестилатор и вероятно на изходното приложение… Има много по-нова версия на Дестилатор от 5.0, но невграждащите се начертания на ХелвКир са проблемът…Като ми остане (и ако остане) време ще ги изтегля всички ПДФ и ще си поиграя да вградя/заместя шрифтовете с по-свестни… Пак огромни благодарности!

  7. Стопанина  01.07.2010 г. | 09:40 ч.

    @Николай Филипов

    Не може да има много правописни грешки. Изчел съм ги внимателно. В настройките беше зададено шрифтът да се вгражда, но явно това не става по причините, които си посочил. Странното е, че при мен всичко се визуализира нормално.

    В новия PDF цитатът от Габор Мате окей ли е?

  8. Георги Георгиев  01.07.2010 г. | 11:25 ч.

    http://www..youtube.com/watch?v=hteXTMPhalg&feature=related
    http://www.am.org/blogs/index.php/3/2006/10/16/press_evolution_dismissed_at_eur

    тези линкове не са добре

  9. Tatiana Ilieva  01.07.2010 г. | 13:00 ч.

    Благодаря на Стопана! Сега всичко се чете на страница 8 и 9 от част 4! Желая Ви успехи.

  10. Николай Филипов  01.07.2010 г. | 16:34 ч.

    За правописните грешки: а) видях останали меки преноси (soft hyphens) по средата на думи (в средата на наборното поле). Тия меки преноси трябва да се изчистят предварително, понеже някои калпазански шрифтове имат minus на клетката на soft hyphen и/или обратно и т.н.; б) има грешни капитализации; в) според редактора, с когото работя от години (ГК) има пунктуационни грешки в първите 2 части на места; г) начинът на оформяне/открояване на някои понятия според двама ни не са правилни; д) дребни препинателни разминавания. Не съм гледал много задълбочено все още, понеже се увлякох по съдържанието и изложението на д-р Чилингиров. Щом намеря повече време, и ако мога да отделя, ще посоча конкретни неща на е-поща. Според мен този текст трябва да се разпространява. И да се превежда.

    (От Стопанина: Възможно е да са останали тирета от старото форматиране. Наистина щеше да ми помогнеш, ако просто беше посочил къде са. Същото важи за предполагаемите неточности в пунктуацията. Не разбирам какво имаш предвид под „препинателни разминавания“, ако има такива, те влизат в рубриката с пунктуацията. Моля, пиши ми на мейл точните места, където виждаш грешки. Съкращавам твърде дългата част от коментара ти за шрифтовете. При положение, че проблемът с първия цитат беше отстранен, значи съм локализирал „болното място“. Ще оправя и цитата от Интернационала, след като ми пратиш точните места на другите проблемни места, за да актуализирам файла на един път.)

    Стана твърде дълго. Вече ще ви пиша само на е-поща по тия въпроси, за да не разводнявам нещата. Дребните несъвършенства не са фатални. Хора, четете и разпространявайте! Моето профи изкривяване не бива да пречи. Огромна благодарност за енергията, труда и пожертвувателността и на двама ви! Благодаря ви отново!

    (От Стопанина: Не се притеснявай, разбирам те напълно, защото също държа на правописа и пуктуацията. Важното е изкривяването ни да не се превръща в издребняване. Дано са ти харесали кавичките в PDF-а! ;))

  11. Петър  02.07.2010 г. | 00:57 ч.

    „това изследване, показа, че „еволюцията на видовете“ на нашата планета не разполага и никога не е разполагала с такива срокове. Това е така, защото органичната материя и преди всичко дезоксирибонуклеиновата киселина (ДНК), носител на наследствената информация в клетката, се разлага при температура от +80° C.“

    Ако допуснем,че през някакъв сравнително къс интервал е имало пълно изличаване на биологичните видове, то как животът на планетата се възстановява за толкова кратки срокове от нулата??? Един вариант е все нещо да успява да оцелее в някакъв „Ноев ковчег“, което да служи в последствие за „разсад“, другото, което ми хрумва, е че Земята разполага с тайствени свръхсили за самовъзпроизвежданеи откомпенсиране на загубения биологичен материал. Духовният свят има пръст и в двата случая. 🙂

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.