Една, че две, че три усилни и паметни години…

Да си припомним „Градушка“

Пейо Яворов e роден в град Чирпан на 1 януари 1878 година. Завършва V (IX) клас в Пловдив. От 1893 до 1901 година работи като телеграфо-пощенец, сменяйки различни селища — Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа, Анхиало (Поморие), София. По това време той симпатизира на Българската работническа социалдемократическа партия, а след 1897 година влиза в контакти с Вътрешната македоно-одринска революционна организация. От 1901 до 1902 година редактира нейния легален орган вестник „Дело“. За пръв път като четник на Михаил Чаков в Македония влиза през 1902 година. Пленен е скоро след това от върховистка чета и се завръща в България. Първоначално той е редактор на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение — в. Дело, в. Свобода или смърт, в. Автономия, в. Илинден. Първата му публикувана творба е стихотворението „Напред“ във в. „Глас македонски“.

Четник е първо на Михаил Чаков, после на Яне Сандански, като се бори за свободата на Македония и става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф — „Гоце Делчев“ (1904). За известно време е и член на Задграничното представителство на ВМОРО. Този период от неговия живот намира място в мемоарно-есеистичната му книга „Хайдушки копнения“ (1909). Личен приятел на Пейо Яворов е и Пейо Гарвалов – драмски войвода на ВМОРО, също от Чирпан.

Озовал се в София със съдействието на д-р Кръстьо Кръстев и П. П. Славейков, Яворов става сътрудник и редактор на издаваното от тях литературно списание „Мисъл“. Първата негова творба, която силно впечатлява естетите от кръга „Мисъл“ и се превръща в неделима част от него, е „Калиопа“. През 1901 година издава първата си стихосбирка „Стихотворения“, чието второ издание от 1904 година е с предговор от П. П. Славейков. В този период поетът работи като библиотекар, а по-късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси — „В полите на Витоша“ (1910) и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ (1912).

Вашият (понякога) поетичен Стопанин особено харесва…

ГРАДУШКА

„Една, че две, че три усилни

и паметни години… Боже,

За някой грях ръце всесилни

издигна ти и нас наказа.

Кой ли може

неволя клетнишка изказа,

макар и — вчерашна се дума?

Да беше мор, да беше чума,

че в гроба гърло не гладува,

ни жадува!

А то градушка ни удари,

а то порой ни мътен влече,

слана попари, засух беше —

в земята зърно се опече…“

* * *

Но мина зима снеговита,

отиде пролет дъждовита —

и знойно лято позлати

до вчера злъчни широти.

Назряла вече тучна нива,

класец натегнал се привежда

и утешителка надежда

при труженик селяк отива.

Затопли радост на сърцето,

усмивка свърне на лицето,

въздишка кротка, пръст до пръст —

ръка неволно прави кръст:

„Да бъде тъй неделя още,

неделя пек и мирно време,

олекне ще и тежко бреме, —

на тежки мъки края дойде“.

* * *

Додето сила има,

селяк без отдих труд се труди…

Почивка — ей я, би-ще зима.

Сега — недремнал и се буди:

петлите първи не пропели,

дори и куче не залае,

на крак е той… — „Катран и върви,

бре мъжо, взе ли от пазаря?“ Знае

невеста ранобудна — всичко,

готово е, но пак ще пита,

че утре жетва е; — самичко

сърце си знае как се стяга…

И сърдита

за нещо тя на двора бяга

и пак се връща в килеря,

тършува… „Днеска да намеря

Седмина още — чуеш жено?

— Ти ставай, Ваньо, — лентьо стига!

Небето ето — го червено,

че вече слънцето се дига,

добитъкът те гладен чака“.

А Ваньо сънен се прозява

и зад сайванта в полумрака

подал се — Сивчо го задява

с носът си влажен по вратлето.

„Хе ставай! — вика пак бащата

отсреди двора, на колата

затракал нещо, — стига…“ Ето

в съседен двор се вдига врява —

там някой люто се ругае.

Наблизко негде чук играе

и наковалнята отпява.

А сутренник повява леко

и звън от хлопки от далеко

донася в село; стадо блее…

На всякъде живот захваща.

И ето вече слънце грее

и на земята огън праща.

* * *

Преваля пладне. Задух страшен.

И всеки дигне взор уплашен,

с ръкав избрише си челото

и дълго гледа към небето,

а то сивее мъгловито.

И слънцето жълтей сърдито:

От юг бухлат се облак дига

пълзи и вече го настига;

по-доле вирнали главите

и други… Знак е — чуй петлите.

А гъски около реката

защо размахали крилата,

и те са глупи закрещели,

Какво ли са орали, сели?

* * *

Върни се облако неверен, —

почакай, пакостнико черен,

неделя — две… ела тогази,

страшилище! А облак лази,

ръсте и вий снага космата,

засланя слънце; в небесата

тъмней зловещо… Милост няма!

Ще стане пак беда голяма. —

на завет всичко се прибира,

сърцето трепне, в страх премира,

че горе — дим и адски тътен.

Върхушка, прах… ей свода мътен

продран запалва се — и блясък —

и още — пак, — О Боже!… Трясък

оглася планини, полета —

земя трепери… Град! — парчета —

яйце и орех… Спри… Недей…

Труд кървав, Боже, пожалей!

* * *

Но свърши. Тихо гръм последен

заглъхва нейде надалече

и вълк на стадо — вихър леден

подгоня облаците вече.

А ето слънцето огряло

тъжовно гледа върволица

от стари, млади и дечица

забързали навън от село;

в калта подпретнали се боси,

глави неволнишки навели,

отиват, — черно зло ги носи

в нивята грозно опустели.

Че там жетварка бясна хала

просо, пшеница, ръж, ечмени —

безрадно, зрели и зелени,

и цвет — надежди е познала…

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

8 коментара за "Една, че две, че три усилни и паметни години…"

  1. Стоян Стоянов  11.01.2010 г. | 21:14 ч.

    „Градушка“ е любима и на мен. „Заточеници“ – също. Като ги чете човек, все едно слуша музика:
    „От заник слънце озарени,
    алеят морски ширини,
    в игра стихийна уморени,
    почиват яростни вълни…
    И корабът се носи леко
    с попътни тихи ветрове,
    и чезнете в мъгли далеко
    вий родни брегове.“

    Обаче, не знам защо, стопанино, в последно време в главата ми все по-често звучи Ботевото „В механата“.

  2. Стопанина  11.01.2010 г. | 21:35 ч.

    „Обаче, не знам защо, стопанино, в последно време в главата ми все по-често звучи Ботевото “В механата”.“

    Да не си жаден? Или си се зажалил нещо? Пий от извора… 😉
    Ботев е най-най-най, „Моята молитва“ стои непоклатимо на първото място в класацията ми.

  3. sprihav  11.01.2010 г. | 23:13 ч.

    „Борба“ -та Ботева най ти подхожда, стопанино!

  4. Gergana  12.01.2010 г. | 04:48 ч.

    МОЯТА МОЛИТВА

    „Благословен бог наш…“

    О, мой боже, правий боже!
    Не ти, що си в небесата,
    а ти, що си в мене, боже –
    мен в сърцето и в душата…

    Не ти, комуто се кланят
    калугери и попове
    и комуто свещи палят
    православните скотове;

    не ти, който си направил
    от кал мъжът и жената,
    а човекът си оставил
    роб да бъде на земята;

    не ти, който си помазал
    царе, папи, патриарси,
    а в неволя си зарязал
    мойте братя сиромаси;

    не ти, който учиш робът
    да търпи и да се моли
    и храниш го дор до гробът
    само със надежди голи;

    не ти, боже на лъжците,
    на безчестните тирани,
    не ти, идол на глупците,
    на човешките душмани!

    А ти, боже, на разумът,
    защитниче на робите,
    на когото щат празнуват
    денят скоро народите!

    Вдъхни секиму, о, боже!
    любов жива за свобода –
    да се бори кой как може
    с душманите на народа.

    Подкрепи и мен ръката,
    та кога въстане робът,
    в редовете на борбата
    да си найда и аз гробът!

    Не оставяй да изстине
    буйно сърце на чужбина,
    и гласът ми да премине
    тихо като през пустиня!..

  5. Стопанина  12.01.2010 г. | 09:34 ч.

    “Борба” -та Ботева най ти подхожда, стопанино!

    Благодаря!

  6. Stanka  12.01.2010 г. | 18:25 ч.

    Ч естит е… -П.Кр. ЯВОРОВ Честит,честит е който може глава спокойно да обърне и път изходен да обзърне,кокоши път,-честит е боже! Честит,честит е, който може да кърши майсторски гръбнака- и лъч му свети в жизнемрака,метален лъч,-честит е боже! Ала блажен е, който може ч е с т и т и нивга да не среща- и реч не слуша-пфу вонеща, ч о в е ш к а реч-прости ме боже…

  7. Припомням  12.01.2010 г. | 21:35 ч.

    Здравей,Стопанино,
    подвизавах се в един вестникарски форум досега,изнервих се и се прехвърлям при тебе.Тук намирам теми,които харесвам .Обаче рождената дата на Яворов пък ме подсети за един друг циркаджилък в последните години.Последно бебе на годината,първо бебе на годината.Може да се засегнат някои хора,обаче това ми прилича на наддаване за добитък.
    Както и да е,тяхна си работа.
    А покрай Яворов се сетих за Димчо Дебелянов.Той има едно стихотворение „Криза“.Все едно е писано вчера.
    Бъдете здрави ти и всички,които пият жива вода.

  8. Стопанина  13.01.2010 г. | 00:30 ч.

    Добре дошъл!

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.