Покръстването на русите и България – изследвания

Автор: д-р Асен Чилингиров

Изледванията в PDF формат – три части:
1. Предисловие

2. Агиографията на Борис и Глеб

3. Покръстването на Русия и България

ПРЕДИСЛОВИЕ: В края на октомври или първите дни на ноември 1979 година – точната дата вече не мога да си спомня – се състоя един телефонен разговор, който трябваше да определи насоката на значи­телна част от моите научни занимания през последвалите три десетилетия. Обади ми се д-р Юрген Думер от Отдела по ви­зантология при Академията на науките на ГДР, за да ми предло­жи по поръчка на проф. Йоханес Ирмшер, директора на Отдела, да участвам с доклад на предстоящата международна кон­ференция по въпроси на историографията и ранната средновековна история на Русия, която щеше да се състои в края на февруари 1980 година в малкото тюрингско градче Мюлхаузен. Отделът по византология уреждаше почти ежегодно някакви конференции или симпозиуми по различни теми, свързани с историята или културата на Византия, при участието на съответните институ­ции от останалите „социалистически“ страни, които трябваше да увеличат престижа на ГДР и в тази научна област без всякак­во практическо приложение.

Тъй като създаденият само с престижна цел отдел разполагаше с твърде ограничен състав щатни сътрудници, които при това бяха ангажирани със строго специа­лизирани проекти, като издаването на трудовете на гръцките църковни историци от първите векове на християнството, за из­насянето на конференциите или симпозиумите бяха привличани научни сътрудници от университетите и музеите в цялата страна, които в своите различни специалности имаха някои допирни точки със средновековната култура на Византия и изобщо на Източна Европа.

Понеже и аз бях в числото на тези специалисти и дори моята специалност беше много по-близка до историята на византийската култура, отколкото специалността на повечето колеги, участвах от 1971 година нататък почти във всички мероприятия на отдела – само няколко месеца преди въпросния телефонен разговор беше из­лязла в двете Германии моята голяма книга за изкуството на Християнското средновековие в България, която заедно с многобройните ми статии по различни въпроси от средновековното изкуство и култура в Източна Европа и преди всичко в многотомния енциклопедичен речник на изкуството, издаван в ГДР, ми беше осигурила респекта на всички колеги не само в граници­те на страната. Така и този път се очакваше с интерес и моят „при­нос към социалистическата марксистка наука на ГДР“, който да се влее в приноса на страната-домакин на научната конференция и да демонстрира идейната общност сред учените-марксисти от „социалистическия блок“ под крилата и ръководството на „ве­ликия Съветски съюз“.

Д-р Думер ме запита каква тема бих предложил в духа на конференцията и му отговорих, без да помисля нито една секунда: „Агиографията на Борис и Глеб и проблемът за йерархичното подчинение на руската църква преди 1039 година“. «Чудесна тема!» – възхитено отговори д-р Думер, също без колебание. «И съвсем в духа на конференцията. Ще очакваме с нетърпение Вашия принос и на тази тема». И така телефонният разговор завърши.

За информация на читателя трябва да отбележа, че Юрген Ду­мер, който за всички организационни въпроси в Отдела по византология беше дясната ръка на Ирмшер и умееше с голяма лекота да се справя с тези организационни въпроси, беше същевременно учен с отлична богословска, филологическа и историческа подготовка, която му позволи да преодолее блестящо раз­падането на Академията на науките на ГДР, като заемаше близо 20 години професорска катедра по стара история в богатия със своите традиции университет в Йена. Но нямаше никакво понятие от политика и дори елементарна представа с какъв експлозивен материал се занимавам и докъде можеше да се стигне с темата на моя доклад – което и в действителност се случи по време на конференцията. Няколко години след падането на стената в Берлин той ми разказа по какъв начин е изживял този съдбоно­сен за историята на целия свят момент.

Както обикновено, и на този ден бил вглъбен в четене, без да забележи настъпването на нощта, затрупан с огромните купища книги, които изпълваха без следи от какъвто и да порядък неговия кабинет в сградата, подслонила по това време Академията тъкмо на самата граница на разделения град – сега в тази сграда се помещава отново, както преди, Съветът на републиките, отговарящ на сената по време на „Втория райх“. Като забелязал, че в още един от кабинетите по това време свети, влязъл да си поприказва със своя колега, отдалечен от светския живот като него. И в този момент дошъл портиерът, за да им каже, че Стената била отворена. «Та какво от това?» –отвърнали двамата и продължили спокойно заниманията си.

Десетина години по-късно слушах за последен път негов доклад на една конференция, уредена вече от Академията на науките на Обединена Германия. Конференцията беше посветена на старохристиянската историческа литература и докладът му беше също на такава тема. Четеше доклада си от написани на ръка листове и в един момент, когато тези листове нещо се бяха объркали, той се обърна към аудиторията, чакаща търпеливо продължението, вдигна високо с ръката си една химикалка и гордо възкликна: «Виждате ли тази химикалка? С нея пиша всичките си трудове и не признавам нито пишеща машина, нито компютър!»

За разлика от д-р Думер, знаех много добре какъв експлозив се съдържа в темата на моя доклад. Точно преди 30 години от издателството на БАН беше издадена голяма монография по въпро­сите, свързани с покръстването на русите и изобщо с културните връзки между българския и руския народ през Х и ХІ век, напи­сана от известния наш историк Всеволод Николаев, българин от Бесарабия, който по това време заемаше ръководна длъжност в Института по история при БАН. Книгата му, в която той доказва­ше, че покръстването на Киевска Русия в края на Х век не е из­вършено от Византия, както твърдяха само руските и съветските историци, а е резултат от дейността на български мисионери със съдействието на българската държава, беше посрещната с яростна реакция от съвет­ска страна. След унищожителна критика в съветската научна преса, той беше свален незабавно от ръководната длъжност в Института по история и се възползва от първата възможност да напусне нелегално България и не се завърна до края на живота си. Книгата му беше иззета от библиотеките и унищожена, а името му престана да се споменава дори в научните библиографии.

Ръководството на БАН натовари един друг бъл­гарски учен, проф. Снегаров, да напише нова монография на тази тема и да опровергае „неверните построения“ на своя колега. А Всеволод Николаев беше изградил тезата си предимно въз основа на руски летописи, избегнали многократните манипулации, на които са били подложени руските исторически извори за създава­нето на съчинена история на руския народ, от която са запазени само узаконени от официалната историография ръкописи от ХV век нататък – в единствения ръкопис от ХІV век, Лаврентиев­ския летопис, съответната част е била също подменена, но и от нея липсват най-важните девет листа. След това произшествие в отношенията между българската и съветската Академия на науките, в България пристига завеждащият Института по история при АН на СССР – Борис Греков, за да даде указания за бъдещата дейност на българските историци. БАН го удостоява с титлата почетен член, а българските учени през следващите три десетилетия няма да кажат нито дума по този и много други въпроси, неприятни за политиците и историците от „братския Съветски Съюз“.

В моята досегашна изследователска дейност върху старото българско изкуство вече се бях сблъскал многократно с проблематиката във връзките на българската култура с културата на Киевска Русия. За едностранните българо-руски влияния в областта на старата църковна и историческа литература имаше много публикации и в България, макар постоянно да излизаха и все нови материали, а както щях да се убедя през след­ващите години, някои много важни стари публикации по този въпрос не бяха изобщо известни у нас. Непосредствените връзки между изкуството на Първото българско царство и Киев­ска Русия обаче бяха отбелязани само по отношение на две ми­ниатюри, заети от български ръкописи и прикачени към руски, а както показаха моите изследвания на архитектурата в Плиска и Преслав, тези едностранни българо-руски връзки бяха много по-значителни. Разкритите буквално през последните години стено­писи, а също произведения на златарското изкуство и на ке­ра­миката по територията на Първото българско царство и дори в гра­ниците на днешна България, налагаха ново преразглеждане и на този въпрос – както и на въпроса за политическите и църковни връзки между нашия и руския народ. Но този въпрос не можеше да се реши само въз основа на паметниците на изкуството, запа­зени в сегашните граници на нашата родина.

Излизането на книгата ми в Германия и последвалото я възлагане от същите две издателства за съставянето на голям монографичен труд относно изкуството в атонските манастири ме поставиха в нова ситуация, която беше значи­телно по-благоприятна за научни изследвания. За подготовката на новата монография и особено за заснемането на илюстративния материал ми се налагаха много пътувания в Гърция и съседните страни, както и продължителна работа в архиви и библиотеки извън България и Германия. Молбата на издателството към българските служебни органи да бъде разширен моят паспорт за пътувания в Западна и Южна Европа беше удовлетво­рена и така през 1978-ма получих паспорт, валиден за цял свят. А при първото ми пътуване в Гърция през същата година получих и от гръцкото Министерство на външните работи разрешение за свободно движение в Гърция и за правене на фото­снимки на територията на Атонската църковна рупублика, която имаше автономен ста­тут под покровителството на гръцката държава с гръцки губернатор. Уредиха ми издаване на входни визи за следващите години, а при престоя ми в стра­ната през последвалите 11 години се ползвах от гостоприемство­то на гръцки колеги-приятели в Солун, където отсядах при всяко пътуване.

Стенопис от Охрид

Предложението да участвам в конференцията дойде само няколко дни след второто ми едномесечно пътуване в Гърция през същата година, като междувременно бях направил и едномесечно пътуване по цяла Македония, от другата страна на границата между Югославия и Гърция в района на Прес­панското езеро, до която бях стигал вече много пъти през същата и предишната година. Като турист от Германия имах възможност да се придвижвам безпрепятствено и да правя снимки по цяла Македония, а директорката на Държавната библиотека в (Източен) Берлин, милата колежка-славистка и голям приятел на България – проф. Краузе, ми беше дала препоръчително писмо до директора на Скопската библиотека, който ме разведе с колата си по окол­ностите на Скопие и ми уреди срещи в Скопския музей с разрешение да правя снимки и там. Той ми уреди среща и с главния реставратор, Спасе Спировски, който беше ръководил разкриването и реставрацията на стенописите в Охридската „Света София“ и във Водоча – а стенописите от Водоча по това време се намираха в Скопския музей и ми беше позволено да направя цветни и чернобели снимки на всичките, заедно с детайли от тях.

(Доколкото ми е известно, на почти всичките стенописи от Водоча досега не са публикувани цветни репродукции. В приложението на моята книга тук са публикувани за първи път.)

Разговорът с реставратора на стенописите беше много важен. Той се проведе без всякакви условности, като разговор между колеги, за които истината е по-важна от политиката. Спировски сподели някои подробности за конфликти между него и просръбските ръководители на реставрацията на „Света София“, Милкович-Пепек и Коцо, както и за направените от него сондажи под стенописите в светилището на църквата, свидетелстващи за наличието на още един живописен слой в дяконикона. Продължаването на сондажите му било забранено, както и всяко тяхно споменаване. Стенописите в олтарното пространство той отнасяше към първоначалната живопис на църквата от Х век, а вторичното изображение в апсидната ниша – подобно на моето становище – свързваше с изпълнената вече по-късно, през втората трета на ХІ век, живопис в наоса на църквата.

Стенописи от Охрид

Политиката не играеше никаква роля и при разговорите ми с останалите колеги в музея, независимо от просръбските възгледи на някои от тях, като археоложката Расолкоска, с която разговаряхме продължително за разкритите от нея стенописи в Горни Козяк. Имах възможността да се запозная с тези стенописи на място. По същия начин бях посрещнат и из­пратен в Щип, където директорът на музея отдели цял ден за развеждането ми по старините около града, включително в Горни Козяк и в района на Брегалница, като ми даде всички публикации за тях. В Щип разгледах и бо­гатата сбирка от икони, съдържаща много творби на самоковските зографи. Освен за Нерези, най-много време посветих за Прилеп и разбира се, за Охрид, където останах цяла седмица и заснех много стенописи в „Света София“, „Свети Климент“ и „Свети Наум“, след като дълго, много дълго ги разглеждах внимателно.

В предишните си три пътувания из Гърция бях прекарал много дни в Костур и дори в Свети Герман, а пазачът на старините още от първото ми пребиваване в Костур и за последвалите десет години ми даваше връзката с ключовете за всички църкви в града. В хотела вече ме смятаха за свой човек, като същевременно можех да се наслаждавам на ше­дьоврите от кулинарното изкуство и на студената вода в малката гостилничка в долния град. И там, във всяка от трите църквици, запазили фрагменти от старата си живопис, прекарах без­брой часове, в които можех да усетя духа на една много древна епоха, съхранил се само там, както и в още една църквица в строго охраняваната по онова време гранична зона между Гърция и Албания, която също ми беше съдено по-късно да видя. Или по-точно да я изживея при пътуването ми из Албания в 1984 година.

Стенописи от Охрид

Непосредственото ми впечатление от архитектурните и художествените паметници в Западна Македония, която и тогава, както сега, беше включена в границите на три държави, беше от голяма важност за мене. Тези граници, по онова време почти непристъпни – та дори и сега, двадесет години след отваря­нето на желязната завеса – продължават да са огромна пречка при проучването на паметниците на древността. Задържат изследванията на археолозите и историците от трите дър­жави, сред които тези паметници сякаш са разпределени и са обект на често ярко оцветената в политически краски научна дейност в съответните райони. А от всички страни, заинтересувани от художественото и културното наследство на древността, България и днес е най-пренебрегната, макар това наследство да е една от най-значителните части от нейната история, протекла в течение на много столетия тъкмо на тази територия.

По тези причини – макар и не само по тях – бъл­гарските историци, археолози, изкуствоведи и богослови нямат никаква представа, а в повечето случаи нямат и интерес към художественото и културното наследство на своята родина, като прикриват невежеството си по много по-удобните политически при­чини, създали един вид алиби за бездействието. Те не проявяват елементарен интерес и към дейността на колегите си от чуждите страни, целяща манипулирането и присвояването на тези художествени и културни паметници към историята на чуждите държави. А по отношение на паметниците по територията на сегашната Република Македония в продължение на много десетилетия се пра­веше и след разпадането на бившата „Савезна Република“ Югославия продължава да се прави дори по-сложна манипулация. Паметниците, създадени от народа, който е живял в миналото и продължава да живее на същата тери­тория – независимо от това как ще наречем този народ – биват отнети от него и от неговата история, за да бъдат приписани на чужд народ, с който въпросните паметници нямат и никога не са имали нищо общо.

Това положение на нещата, създадено още след Балканската и Първата световна война, придоби ново измерение в годините след Втората световна война. То е породено още и от разделението на света на два враждебни лагера, сред които Югославия и Албания бяха едни от най-силно изявените невралгични точки. По какъв начин това се прояви на практика при изследванията на паметниците на българската история и култура, беше предмет на моите изследвания, проведени по цялата тази територия в течение на 11 години – от 1978 до 1989 година. Беше обект и на две големи моно­графични изследвания, чиито резултати не могат да бъдат резюмирани тук в няколко реда. Общото при тези мои изследвания, които през следващите години, вече през новото хилядолетие, се насочиха и към проблемите за езика, етническия произход и религията на населението на нашата родина, беше това, че нищо от досегашните изследвания относно атрибуцията и дори датировката на художествените и архитектурните средновековни паметници не е вярно, но и че данните на историческите извори налагат нов прочит, свързан с тяхното най-внимателно съ­поставяне помежду им.

А това засяга на първо място църковната история и разпространението на християнството по нашите земи през първите негови прояви още в първия век на нашата ера. И ако впоследствие съзнателно манипулираните извори дават на­пълно превратни представи по този въпрос, свидетелствата от археологическите изследвания са в състояние да коригират безпогрешно тези манипулации, защото останките от над 800 църкви, построени и разрушени между ІV и VІ век по цялата терито­рия на централната и западната част от Балканския полуостров, на която в VІІ век възниква българската държава – а това е префектурата Илирик, заедно с източните провинции Тракия, Хемимонт, Долна Мизия и Малка Скития (Добруджа) – не могат да бъдат измислени както сведенията на църковните извори. При това досега разкритите останки са само нищожна част от построените на тази територия църкви, болшинството от които лежат под де­белите много метри наслойки от развалините на градовете, върху които възникват по-късно днешните градове.

Но археологически­те изследвания през втората половина на миналия ХХ век показ­ват също и една втора вълна от строителство и разрушение на па­метници на църковната архитектура в централната и западната част на същата територия, протекло между VІІ-VІІІ и ХІ век. За това строителство – но и за последвалото го общо или частично разрушаване на тези паметници – съвременната историография не може или не желае да даде никакво обяснение. Дори повечето ис­торици не регистрират това явление, изос­тавайки с много десе­ти­летия след изследванията на археолозите, защото то не отговаря на техните представи. А не отговаря, защото строежът и украсата на построените и разрушени църкви излиза извън „законните“ утвърдени хронологични граници, възприети за „покръстването на новозаселените прабългари и славяни след 865 година“. В архитектурата на тези постройки срещаме форми и строителна техника, известни от много столетия преди ІХ век на същата територия, а монументалната им украса също следва една много стара традиция, отвеждаща ни към символичния език на ранното християнство. Този символичен език е обя­вен от „православната“ църква за еретически, а неговите па­метници са безмилостно унищо­жавани, въпреки тяхната изключителна художествена стойност, за която свидетелства малкият, почти нищожен брой на случайно запазилите се от унищожение остатъци, покрити впоследствие, през ХІІ и ХІІІ век, с нови и напълно безлични стенописи или просто с обикновена мазилка, скриваща от погледа на богомолците забе­лежителните шедьоври на едно голямо изкуство. Такъв е случаят най-вече с охридските и костурските стенописи, към които през последните десетилетия бяха прибавени още немалъ­к брой стенописни фрагменти на различни места в нашата родина, най-известните и най-залежителните от които са открити в София, Паталеница, Земен и Кюстендил.

Стенописи от Паталеница

И на това място стигаме – дори без да искаме – до техните паралели в Киевска Русия, а и в Новгород, изпълнени без всякакво съмнение от същите художници. На строежите в Киев от края на Х и началото на ХІ век откриваме същата декоративна строителна техника с вдлъбнати редове тухли, наричана от русите „углублённая кладка“, характерна за болшинството църкви в западните предели на Първото българско царство, но не и за Византия. Сред така наречените глас­ни­ци, т.е. глинени гърнета, употребявани за уплътняване зидарията на купола и за подобряване на акустиката в църковното пространство на Новгородската катедрала, пък виждаме същите гър­нета, които реставраторите намират вторично употребени за уплътняване свода на Охридската „Света София“ – след разрушаването на построения през 986 година от цар Самуил купол на църквата, разрушен от гръцкия архиепископ Лъв Пафлагонски малко след 1037 година. А едно от тези гърнета в Новгород дори носи подписа на неговия майстор-грънчар. И това име е българското Стефанъ, а не руското Степань или гръцкото ???????? – както биха предпочели руските изследователи.

Като най-важен паметник на историята и културата на Пър­вото българско царство, църквата „Света София“ в Охрид беше главен предмет за манипулациите на сръбските и гръцките историци и археолози. Още след отделянето на Югославия от „социалистическия блок“ в 1950 година започнаха об­ширни реставрационни работи по нея, продължили 10 години и целящи чрез манипулации при археологическите изследвания върху архитектурата и монументалната живопис да я отделят от българската политическа и културна история, като по този начин я отделят и от историята на народа, населявал от хилядолетия територията на Македония, като по този начин спомагат и за неговото сърбизиране. Тъй като всички изследвания, направени по време на реставрационните работи, бяха прикрити или унищожени, единствената възможност за изследователите да се доберат до данни относно атрибуцията и датировката на паметника беше внимателно и на място да наблюдават то­ва, което беше останало непроменено от него.

На базата на реставрираните стенописи и отчасти на президания гра­деж на църквата не могат да се решат всички проблеми, но внимателното им проучване все пак води до важни резултати, които изцяло променят версията, представена от югославските археолози, за историята на паметника. Според тях църквата била изградена изцяло и наново върху основите на ранносредновековна сграда, строена през VІ век, т.е. преди „завладяването на Македония от тюрките-българи“, а изграждането и украсата на реставрира­ната през 1950-те години сграда било извършено от гръцки строители и художници след падането на Първото българско царство – по време на първия грък-архиепископ в Охрид, Лъв Пафлагонски, през втората трета на ХІ век.

Стенописи от Костур и Водоча

Костурските стенописни фрагменти и цялата проблематика относно Охридската „Света София“, с която вече се бях сблъскал при проучванията ми на българското средновековно църковно изкуство, чиито първи резултати публикувах в моята излязла в същата 1979 година монография, бяха причината да използвам откритата в началото на годината в Мюнхен изложба на български икони под покровителството на Магистрата на града като повод за свикване на симпозиум, посветен на българското сред­новековно изкуство. Идеята ми беше реализирана със съдейст­вието на проф. Едмунд Бухнер, по това време още директор на мюнхенския филиал на Германския археологически институт, преди да заеме поста председател на института, на който остана до 1991 година. Той успя да осигури от Магистрата средства за провеждането на симпозиума с участието на най-важните германски специалисти в областта на средновековното изкуство в Югоизточна Европа – а това бяха на първо място професорите Халенслебен и Хаман-МакЛин, автори на излязлата малко преди това голяма двутомна публикация на македонските средновековни стенописи, и проф. Клаус Весел, редактор-основател на многотомния Енциклопедичен речник на ви­зан­тийското изкуство, започнал да излиза през 1965 година и все още незавършен. По моя молба Ко­митетът за култура в България командирова за участие в симпозиума ст.н.с. Лиляна Мавродинова и н.с. Костадинка Паскалева, която беше и комисар на изложбата.

Симпозиумът се състоя в средата на май 1979 година, съвместно пред­седателстван от мен и проф. Весел, а в тематиката му, заедно с въпросите на българската средновековна икона във връзка с изложбата, главно място при проведените в свободна форма разговори заемаха паметниците на българското средновековно изкуство в Македония и по-специално в Охрид. За пръв път на един такъв научен подиум изложих моето становище относно манипулациите с резултатите от реставрацията на църквата „Света София“, за които един германски колега беше заявил, че сръбските реставратори са погребали завинаги под развалините на църквата нейната история. В подкрепа на становището си посочих някои неизяснени въпроси относно плана и устройството на първоначалната църква – реконструкцията на църковната постройка, изградена като кръстокуполна от архиепископ Лъв Пафлагонски през втората трета на ХІ век, е несъвместима с построяването по това време на надстройките над протезиса и дяконикона, които могат да бъдат достъпни само от галериите на залообразна църква без купол. Във вида, в който е била тогава изградена южната стена на църквата, не може да носи купол и дори издигнатият над нея свод се пропуква, което беше и главната причина за реставрационните работи през 1950-те години. От друга страна стенописите в светилището на църк­вата, и по-специално изображението на Богородица в апсидната конха, противоречат на разбиранията на православната църква и се смятат от нея за еретически. А изпълнението на нова живопис над старата отговаря по своите художествени и технологически особености на живописта в наоса на църквата, изпълнена несъмнено при преустройството й от архиепископ Лъв.

Съжалението ми от липсата на каквато и да е документация за сондажи във и около църквата беше подкрепено напълно от германските колеги, които също подчертаха, че това поставя всички останали изследователи пред свър­шен факт. Тогава, през 1979 година, никой не предполаше, че две десетилетия по-късно ръководителят на строителните работи при реставрацията на църквата – охридчанинът проф. Бо­рис Чипан, вече на над 80-годишна възраст, измъчван от съвестта си заради манипулациите на сръбските си колеги – ще възста­нови част от „загубените“ резултати от сондажите, като ги до­пълни със сведения за разкритата при реставрационните работи история на църквата: дотога­ва държани в тайна. Макар в своите размишления за тази история той да се заблуждава от невярната датиров­ка на Софийската „Света София“, поради което смята, че постройката на Лъв е била с купол, тъкмо неговите сведения изясниха и този въпрос, което ми даде възможност 10 години по-късно да докажа по всички спорни точки моята теза, изложена в монографичната ми статия за църквата „Света София“ в Охрид. Вижте първия сборник “Българската архитектурна школа”, Берлин 2007.

Стенописи от Паталеница

Симпозиумът в Берлин през май 1979 година – трябва отново да подчертая това – беше първата сре­ща между български и германски изследователи по въпросите на българското средновековно изкуство. Значението на тази среща за по-нататъшните изследвания на паметниците беше изтъкнато в протокола на срещата, а в заключителните си думи проф. Бухнер, като домакин на симпозиума, още веднъж подчерта това значение, като заради инициативата и дейността ми ме нарече негов spiritus rector. Това събитие беше широко отбелязано от германската ежедневна и научна преса. Но не и от българската, която и тогава, и сега си затваря очите за всички изяви на моята научна работа. А беше достатъчно поне да се преведе на български език голямата статия от проф. Клаус Весел (в сп. “Кунстхроник”) за изложбата и симпозиума – там се резюмираха неговите и другите компетентни изказвания от германски участници относно българ­ското средновековно изкуство. За тези неща нямаше да чуем и две години по-късно, когато българските институции организираха иначе скъпи кампании за честване 1300-годишнината на България.

* * *

При тези предпоставки преминаха трите ми пътувания през същата година в Гърция и Македония. Както вече отбелязах, при пътуването в Македония имах възможност внимателно да проверя всички спорни въпроси – а такава проверка е възможна само на място. И това засяга, от една страна, непосредственото сравнение на стенописите от светилището и наоса на църквата, чията разлика в художествените им особености и приложената техника при тяхното изпълнение не може да бъде обяснена само с различните художници, а засяга всички основни въпроси относно тяхната атрибуция и дати­ровка. Централното място при изясняването на проблемите тук заемат двете изображения на Богородица: символичната композиция от първата живопис, следваща гностичната традиция на ранното християнство и известна под названието „Инкар­нация на Логоса“ (бълг. „Въплътяване на Словото“), на което се противопоставя конвенционалното изображение на Богородица Никопея от втория живописен слой, свалено по време на реставрационните работи и понастоящем изложено в южния кораб на църквата. Тъкмо наличието на същия иконографски тип на няколко икони в Русия поставя отново въпроса за приемането на християнството в Киевска Русия със цялата му острота – което трябваше да бъде и беше основната тема на доклада ми за научната среща в Мюлхаузен.

Трите месеца, които разделяха телефонния ми разговор с поканата за моето участие от самата среща, използвах за систе­матична проверка на всички известни писмени извори, свързани с тази тема – а това на първо място са различните версии на руските летописи, включително непризнатите за официални, както и останалите паметници на руската средновековна книжнина с някакво отношение по въпроса. Но и много голям брой публикации на руски автори от преди революцията – повечето от тях Държавната библиотека в Западен Берлин притежава в оригинал или репринт, докато новите съветски издания са представени почти изцяло в източноберлинската библиотека. Направените ксерокопия от тези издания само за три месеца изпълниха пет дебели папки-класьори, които продължих да допълвам и следващите десетилетия, заедно с из­данията на художествените, литературните и архитектурните паметници в България, Гърция, Македония и Русия. Между ис­торическите извори трябва да отбележа на едно от първите места публикуваните в много малък тираж (през 1914 година в Кил) протоколи на синодите на цариградската патриаршия в 1030-те години, запазени само в един препис в Ескориал, Испания, които досега нито един от изследователите на проблематиката, свързана с покръстването на русите и йерархичното подчинение на руската църква преди 1039 година, не е забелязал. Или не е искал да забележи, понеже на първите два от тези синоди не участ­ва представител на руската църква и такъв се споменава за първи път едва в 1039 тодина, за която се знае и от руските летописи, че в Киев идва гръцки митрополит. А че и преди това е имало гръцки митрополит и че руската църква е била подчинена на цариградската патриаршия, от изследователите се изказват само безоснователни предположения, които се обезсилват от протоколите на синодите от 1030-те години.

Не по-малко значими са протоколите на вселенските събори, на които от 381 година престават да участват представители на църквите в Източен Илирик, Тракия, Хемимонт, Долна Мизия и Малка Скития – тяхната църковна организация не се е раз­паднала, както само предполагат повечето изследователи, като това го доказват развалините на стотиците църкви от та­зи част на Балканския полуостров, които продължават да бъдат строени, разрушавани и отново строени през целия период от ІV до ХІ век. Че и след това. И са разрушавани очевидно не от варвари, а от „православни“ гърци – това пък го доказват археологическите изследвания, при които се наблюдава, че след първото завземане на българската столица от Византия през 971 година само олтарното пространство на тези църкви бива преустроено по образец на гръцките „православни“ църкви, а в началото на ХІ век всички тези църкви, както и по-голямата част от църквите в останалите райони на България, биват разрушени до основи или се правят негодни за богослужение, като се събарят техните куполи и сводове, а източната им част със светилището е сривана до височина 1-1 ? м над пода. И това става не само при църквите в границите на българската държава, а и в съседните райони извън тези граници, което означава, че в случая няма съображения от политически, а от църковно-догматичен харак­тер. Това явление съм регистрирал при всички цър­ковни постройки в границите на архиепископията България, потвърдени от византийския император Василий ІІ с неговите сигилии, издадени през 1018 и 1019 година. През годините 1980 до 1989 имах възможност да обиколя по-голямата част от епархиите, споменати в тези сигилии, и видях останките от тези църкви, запазени до ден днешен дори в някои от най-отдалечените райони на бившата архиепископия България – днес на територията на Албания, Гърция и Македония. Такива разру­шения са регистрирани и при разкопаните църковни останки в Североизточна България (Дръстър/Силистра) и Сърбия.

Непрекъснатото съществувание на църковна организация от нейното основаване през първите два века на нашата ера по ця­лата територия, която от VІІ до началото на ХІ век заема Първото българско царство, когато тя е смятана от „православната“ църква за еретическа, доказват и седемте огромни фолианта, изпълнени с документи за нея, събрани от далматинския клирик Даниел Фарлатус и издадени във Венеция от 1751 до 1817 година. Българските, гръцките и руските църковни историци си затварят очите пред този факт, като може би си мислят, че с неговото игнориране ще успеят да го омаловажат. Колкото и да им се иска, ролята на бъл­гарската църковна организация при християнизирането на Русия, проведено през последното десетилетие на Х век, заедно с въвеждането на българския книжовен език и разпространението на българската оригинална и преводна книжнина по цялата територия на руската страна, не може да бъде игнорирана или дори омаловажена. И тази – само тази! – българска книжнина е преписвана стотици и хиляди пъти от руски­те „граматици“ в течение на цели осем столетия, чак до средата на ХІХ век. А произведенията на българските художници, авто­ри на забележителните миниатюри, стенописи и икони, се обявяват до днес за творби на руски майстори.

Между огромната литература по въпроса за покръстването на русите, наред със стотиците статии, засягащи всички аспекти на този въпрос, има и една цяла монография на немски език, чийто автор, докторът по богословие и славистика Лудолф Мюлер (1917-2009), заемал в течение на близо три десетилетия професорска катедра в университетите на Кил и Тюбинген, си поставя за цел да ре­ши окончателно спора относно покръстването на русите. И най-вече да докаже – също окончателно! – че българската църква и дър­жава нямат нищо общо с това. Като автор на много големи и малки публикации за ранната руска полити­ческа и църковна история, включително на нов немски превод на руската летописна повест, той си е осигурил голям респект в средите на германските историци и слависти, а заради поддържането тезите на съветските автори по същите въпроси си е спечелил и тяхното признание. Тъй като неговата монография, излязла през 1959 година под заглавието „Към проблема за йерархичния статут и юрисдикционната зависимост на руската църква преди 1039 година“, се смяташе за последна дума по спорните въпроси, реших да построя своя доклад именно върху осемте точки, сочени от него за доказващи тезата му, и да я оборя в дискусионна форма чрез доказателства от всички области на науката, но преди всичко от археологията.

* * *

Международната конференция-симпозиум, посветена на въп­­роси от историографията и ранната история на Русия с участие на учени от ГДР, СССР, ЧСР, Полша и България (проф. В. Тъпкова-Заимова), беше проведена на 27 и 28 февруари 1980 година в мал­кото градче Мюлхаузен в Тюрингия. Както подобаваше при всички подобни конференции, тя беше под председателството на дома­кина проф. Йоханес Ирмшер. Там естествено беше и водачката на съветската делегация проф. Зинаида Удалцова – церберът на съветската византология, която със своята внушителна фигура рес­пектираше не само съветските си подчинени, но беше и обект на безпримерно блюдолизничество и преклонение от по­вечето колеги и колежки от „братските“ страни в качеството й на „старша сестра“. Съзнателно избегнах ритуала на представя­нето ми, което явно не остана незабелязано от нея и още преди откриването на конференцията можеше да се усети нашата взаимна антипатия, която не закъсня да придобие реални измерения на следобедното заседание на конференцията при изнасянето на моя доклад. А тъкмо този мой доклад предизвика безпрецедентен скандал в до­тогавашната практика при подобни международни срещи.

Предобедното заседание на конференцията беше определено за официалната част с неизбежните приветствия и отчети за миналата дейност на участниците от отделните страни. След обедната пауза конференцията трябваше да продължи вече със своята научна програма, за два от чиито раздели бяха предвидени следобедното и вечерното заседание. Темата на следобедното заседание беше „Характер и форми на византийската историография“, а докладите бяха разделени на две групи: въпроси за хронологията и византийската историография (с доклад на проф. В. Тъпкова-Заимова за хронографията) и въпроси на агиографията (с основни доклади на проф. Фридхелм Винкелман, който ръководеше проекта за издава­нето на произведенията на църковните историци от ІV-VІ век, и на д-р Думер за агиографията). Тук излагам по-подробно работата на конференцията, понеже нито един от изнесените на нея доклади не беше издаден, а не бяха и съставени протоколи на заседанията, причините за което не бяха обявени.

Както може да се види от програмата на конференцията, темата на моя доклад беше точно съобразена с нея и той следваше докладите на Думер, Вавржинек („Старославянската агиография и ней­ните византийски образци“) и Фрайданк („Славянската агио­графия и историография“), като подир него следваше докладът на Тюмел („Украсата на църквите и историческото съзнание“). Започ­нах четенето на моя доклад, но още преди да прочета третата страница, дочух, че на масата на „деловия президиум“ се води разговор на висок глас, чието съдържание не можех да разбера. В него обаче доминираше мощният глас на „старшата сестра“, издаващ необикновено раздразнение. В следващия момент ми беше изпратена бележка да прекратя доклада си, като с няколко думи резюмирам съдържанието му. (Преди няколко години показах на д-р Думер бележката, която до днес е запазена в моя архив, а той разпозна в нея своя почерк и призна, че я написал по нареждане на Ирмшер и Удалцова.)

Тъй като не давах вид, че ще се съобразя с това нареждане, Ирмшер стана от мястото си, нареди ми да прекъс­на четенето и заяви, че това е решение на ръководството на конференцията. После даде за обяснение думата на Зинаида Удалцова. Без да напусне мястото си в „президиума“, тя изложи със серия от гръмогласни тиради своето възмущение от моя доклад, на който беше чула само въведението, но очевидно се досещаше за продължението му. Това нейно възмущение се изразяваше преди всичко в несъобразяването ми с основни принципи на съветската историо­графия по този ком­плекс от въпроси, за който последната има ясно определено стано­вище. А моето задължение било да застъпвам това становище, като в бъдеще проуча основно обширната съветска научна литература за него. Въпреки че тематиката на конференцията със сигурност е би­ла обсъдена съвместно от германските организатори и съответния раздел от АН на СССР, яростните й нападки бяха насочени и към „църковния“ характер на тази тематика, а Удалцова изрично отбеляза, че задачата на марксическата наука е да изследва и обяснява въпросите на „базата“, а не на „надстройката“, каквато е религията според класиците на марксизмо-ленинизма.

Това, че бележитата съвет­ска марксистка с тези свои думи противоречеше на най-голямата „на­учна“ кампания на Института по история при АН на СССР, която щеше да започне само три години след нейното изказване, никой от присъстващите (а сигурно и самата тя!) не можеше дори да предположи. Защото тази кампания щеше да бъде посветена именно на хилядагодишнината от покръстването на Русия и съпроводена от стотици, ако не и хиляди мероприятия, посветени на тази тема. Те бяха проведени във всички части на света със цел да се до­каже „огромното значение на християнизирането на руския народ за световната цивилизация“ – а така и значението на Русия като продължител на византийската традиция във всички области на културата. За съжаление, трагичната преж­девременна смърт на Удалцова в един от подкавказките черноморски плажове, отредени за най-заслужилите дейци на съветската култура, й по­пречи да даде своя принос и за това пищно честване.

Това, което ми направи най-силно впечатление при нейните нескончае­ми тиради срещу мен и моя доклад, беше почти точното до дума цитиране на критичната статия срещу книгата на Всеволод Николаев, излязла преди 30 години. Бях чел съвсем неотдавна тази статия и в съзнанието ми се бяха отпечатали всички обвинения срещу българския учен. Но точното цитиране на тези думи от Удалцова говореше все пак в полза на нейната безпогрешна памет по отношение на „съществените“ за марксизма понятия. Що се отнася до същността на византологията, възможностите й да я проумее бяха съвсем ограничени – на всички беше известно, че нейните „научни“ приноси в тази област се свеждаха само до заглавията им. В най-добрия случай познаваше схемата на тяхното съдържание – схемата и научните коментари ги пишеше ней­ният „сътрудник“ А. П. Каждан до преселването му в САЩ. След това нейните приноси прекъснаха, както прекъсна и неговата дейност за съветската византология.

„Благожелателният съвет“ на Удалцова към мене да проуча по-добре изследванията на съветските автори по въпросите за покръстването и ранните културни връзки между България и Русия беше напълно излишен. Още тогава, преди 30 години, познавах цялата съветска научна литература по този въпрос – но познавах и руската дореволюционна научна литература, включително всички издания на руските летописи. А тази литература не беше достъпна дори за най-привилегированите съветски изследователи. Както не бяха достъпни за тях изследванията на много историци отвъд Желязната завеса. Съчиненията на „класиците на марксизмо-ленинизма“ не можеха да запълнят празнотите от непознаването на фактите – ако и по-нататъшното развитие на съветската и постсъветската научна литература да показва, че за нея фактите нямат никакво значение, а важи единствено определената „от горе“ поли­тическа линия, която трябва да се следва независимо от фактите и дори против тях. Колкото и да беше безперспективна моята из­сле­дователска работа в тази об­ласт на науката, реших да я продължа, използвайки възможностите, които ми предоставяше моето неза­ви­симо от политиката положение на границата между двата свята, но също и ползването на съкровищата, които криеха големите световни архиви и библиотеки. Не на последно място ми помагаха и резултатите от археологическите изследвания в областта на античната и средновековната култура. И в това отношение разделеният на две части Берлин за мен беше идеално място за работа.

Под покровителството на проф. Едмунд Бухнер, заемащ по онова време длъжността председател на Герман­ския археологически институт, библиотеката на института се превърна в моя главна база, където можех да следя както старата, така и най-новата археологи­ческа литература. Също така и да правя ксерокопия от всички интересуващи ме материали, каквато възможност тогава още нямаше в библиотеките и институтите не само в България, но и в ГДР. Същата възможност имах и в библиотеката на Държавните музеи в Западен Берлин, а с директора на музея за старохристиянско и византийско изкуство – проф. Виктор Елберн, ме свързваха в течение на десетилетия най-приятелски отношения, независимо от голямата разлика в годините ни. Бях чест гост в дома му, а моите кон­султации при него по всички въпроси на византологията и на църковното изкуство изиграха много важна роля за научната ми работа.

Насочването на изследванията ми върху християнизацията на руския народ съвсем не беше някаква идея-фикс, нито пък странично занимание в област, твърде далечна на историята на нашия народ и неговата култура. Тъкмо изследванията върху ранното християнство в руските земи ми позволи да запълня ня­кои съществени пропуски в българската историография, за която всички въпроси, свързани с християнизацията на нашите земи в първите векове на нашата ера, беше и остава до сега terra incognita. Осланяйки се на силно фалшифицираните църковни извори и целенасочено манипулираните им изследвания както от руската, така и от гръц­ката историография, нашите учени бяха придобили съв­сем превратни представи относно нашата църковна история и църковните паметници от ранното средновековие у нас. Но това засяга най-тясно и въпросите, свързани с възникването на писмеността и първите преводи на църковната литература, за които има значителен брой изворни сведения, а също материални паметници, напълно пренебрегвани от изследователите. Всички тези въпро­си се обединяват в един огромен комплекс, който тъкмо поради своята комплексност прави невъзможно изследването на отделни области от него, независими една от друга. За изследването на вся­ка от тях се изискваше огромно време, с каквото обаче разполагах.

Независимо от огромното количество научна литература и изворни свидетелства, които ми станаха достъпни, най-съществената част от материалите за българо-руските отношения през Х-ХІ век се намираше и продължава да се държи в руските архиви, от които досега е публикувана само нищожна част. Пръсната из множество стари издания, тя също е трудно достъпна – както се оказа междувременно, тя също съдържа много изненади и разкрива непознати досега страни на старобългарската култура, незабелязани или умишлено прикривани от съветските автори. Някои от тези издания са редки и в Германия, заради което се пазят много строго. Все пак могат да се полз­ват, като тук не мога да не спомена, че между тези библиографски рядкости беше и една книга от личната библиотека на Фридрих Велики: първото издание на немски превод от руски летописи, издаден в Санкт Петербург през 1733 година. Друг екземпляр от същото издание на книгата попада в Гъотинген, където заинтригува проф. Йо­хан Матиас Геснер – много известе­н по онова време немски историк и философ. Тя му дава повод за доклад по случай раждането на руския престолонаследник Павел Петрович и поставя началото на един научен спор относно посещението на великата руска княгиня Олга в Цари­град. Спорът продължава 250 години и остава нерешен от руската наука, въпреки дейното вмешателство на Екатерина Велика. А с това посе­щение на Олга в столицата на Византия и мнимото й кръщение там Екатерина Велика обосновава приемственост­та на Русия от Византия и в претенциите си към властта и над нашите земи.

Предимството на новите публикации за съхраняваните в Русия паметници на старата българска култура е, че авторите им дават почти винаги оригиналния текст във факсимиле или сравнително добре копиран. Въпреки че често авторите не са в състояние да го разберат, което прави коментарите им неизползваеми, това не пречи на изследователя сам да си извади заключение от съдържанието. Същото се отнася и до другите паметници на материалната култура, открити по територията на Русия и Украйна, чиито фотоснимки и описания позволяват да се извадят съвършено различни заключения от тези на техните руски изследователи по въпросите за тяхната атрибуция и произход. С този проблем се сблъсквах многократно в течение на десетилетия, а това обогати много познанията за старата българска култура, безразлично дали те се отнасят за нашето старо строително и монументално изкуство, за старата ни църковна музика, художествените занаяти в нашите земи, та дори и за монетосеченето в Първото българско царство.

Само три месеца след конференцията в Мюлхаузен ми се предостави възможността да прочета доклада си и на друга, също така международна конференция, само че пред значително по-компетентни участници. За тази конференция научих едва в навечерието на нейното откриване – вече не си спомням, дали за конференцията ми обади по телефона проф. Конрад Онаш или неговият асистент, д-р Голц. С проф. Онаш се познавах от доста години. Той завеждаше катедра по цър­ковна история при университета в Хале и беше главният специалист в ГДР по въпросите на историята на православната църква и руското църковно изкуство, автор на голям брой статии и на една великолепна монография за руската икона, издадена от “Унион” –същото издателство, което издаде и моята книга. Още при първата ни среща той ми подари екземпляр от тази вече отдавна изчерпана книга, станала библиографска рядкост. В разговорите, които проведох­ме след това, той показа особено голям интерес към моите научни занимания, а като член на управителния съвет на издателството подкрепи идеята на директора му, проф. Фензен, да ми възложи написването на книгата, а след нейното излизане публикува две големи и особено похвални рецензии за нея – също както за излязлата пет години по-късно моя «Културна история на Бъл­гария».

Не по-малък интерес проявяваше и за заниманията ми по въпросите за руската църковна история и дори симпатизираше на моята теза, но още при първия ни разговор призна, че по принцип не пипа горещо желязо. Своята книга за руските икони той подготви и издаде с масивната подкрепа на Валтер Улбрихт, който успя да осигури за германския фотограф, автор на великолепните цветни снимки, свободно пътуване и заснимане на иконите по целия Съветски съюз, а съветските политически дейци бяха, от тяхна страна, заинтересувани чрез популяризирането на старото руско църковно изкуство да спечелят силно консервативните германски протестан­ти за своята пропаганда. По същите причини книгата на Онаш за руските икони беше последвана от една също много голяма книга, посветена на руската средновековна архитектура, чийто автор беше проф. Фензен, а съавтор – главният консерватор на Кремъл, проф. арх. Иванов, с когото се познавах добре от пътуванията му в ГДР, при които обикновено го придружавах. По такъв начин и моята книга се включи в същата поредица – и то като трета, много по-късно последвана и от монографии за арменското и грузинското изкуство, но вече не в същия обем и със същото богато оформление. Както вече отбелязах, две години преди конференцията с издателството сключихме договор за голяма книга, посветена на изкуството на атонските манастири, която щеше да стане основен пред­мет на научните ми занимания през следващото десетилетие.

Тъй или иначе, узнах на 20 юни 1980 година, петък, че от 24 до 27 юни в Хале ще се състои голяма конференция на тема „Об­щество и култура в Русия през ранното средновековие“, организирана този път не от византолозите, а от Националния комитет на славистите в ГДР и университета „Мартин Лутер“. На нея щяха да участват голям брой учени от различни страни, но преди всичко СССР, откъдето се очакваше да пристигне цветът на руската наука начело с акад. Лихачов. Веднага се свързах по телефона с нашето посолство. В него беше открита нова длъжност с ранг втори секретар, чиято задача беше ко­ординирането на мероприятията за предстоящото честване 1300-годишнината на Бъл­гария в ГДР, а тази длъжност заемаше младата, но твърде енергична дипло­матка „от кариерата“ Маргарита Фиденкова. Оплаках й се, че германските „другари“ отново са пренебрегнали нашата страна, като на такава важна и за българската наука конференция не са поканени наши представители. Тя незабавно отишла в Ми­нистерството на външните работи на ГДР и вдигнала голям скандал, а резултатът беше, че веднага ми изпратиха по куриер покана за участие в конференцията, придружена с извинения за пропуска, както и със съжаление, че не мога да изнеса доклад. Програмата била вече попълнена, но щели да очакват с интерес участието ми в дискусиите.

Съобразно с програмата, пристигнах в Хале на 23 юни, по­неделник, тъй като конференцията започваше на следва­щата сутрин. Още при регистрацията си обаче научих, че съветската делегация е пристигнала в съвсем съкратен вид: съответните служби не пуснали (по известни на всички причини) най-важните ней­ни членове, между които и водача на делегацията, акад. Лихачов, но също така Мавродин, Пашуто, Шчапов и Комеч. Последният, мой много близък приятел, по-късно ми каза, че са получили съобщението, че няма да участват, само един ден преди деня на пътува­нето. Всичко това правеше конференцията едва ли не безсмисле­на и я превръщаше в един вид приятелска среща, което съвсем не беше в замисъла на организаторите, начело с професорите Билфелд, Бартмус и Доннерт, чийто престиж и репутация по този начин се поставяха под въпрос. Въпреки това, те бяха взели решение за провеждането на конференцията, макар и с намален почти наполовина брой на участ­­ниците. А това ме накара веднага след регистрирането да се срещна с полския делегат, проф. Анджей Попе, който трябваше да оглавява секцията по история на руската църква.

Попе беше един от колегите, които най-ловко умееха да се справят със ситуацията, породена от разделението на света на два лагера, като дори извличаше облаги от нея. Макар постоянното му работно мяс­то да беше Варшавският университет, прекарва­ше в родината си само ваканциите, а в останалото време беше в Харвардския и Московския университет. Поради неговата установена репутация на специалист по въпросите на ранната руска църковна история до­ри в Харвардския университет, където по това време работеха и някои видни украински историци и филолози, застъпваната от него просъветска линия по въпросите на руската история го правеше особено важен за съветската политика. Така че той се радваше на благоволението и на обилните почести, с които беше обсипван в Москва. Познавах и дори притежавах всички негови публикации по въпросите на руската църква и нейните връзки с Цари­градската патриаршия, които бяха много уязвими поради липсата на доказателства в подкрепа на някои негови фантастични тези. Една от тях беше, че Владимир Покръстител бил покорил и разрушил Херсон по поръчка на „своя зет“ Василий ІІ, който по такъв начин искал да сложи край на някакви сепаратистки тенденции на неговите управници. Въпреки нелепостта на тази теза, някои съвет­ски историци я подкрепяха, за да намерят някакво оправдание за неяснотите и противоречията в съчинената от тях хронологията на руската християнизация.

Попе обаче имаше и редица качест­ва, необходими за преживяването му сред двата противни лагера – той беше много тактичен и внимателен събеседник с отлични маниери на джентълемен и познаваше добре материята, с която работеше, за да може да маневрира сред нейната сложна проблематика. Разказах му за произшествието при конферен­цията в Мюлхаузен и това, че ми беше отнета думата, без докладът ми да бъде изслушан. Казах му, че познавам добре неговото становище за покръстването на Киевска Русия и юрисдик­цията на руската църква, както познавам и становището на Лудолф Мюлер. Но също така казах, че не смятам за възможно решаването на спорните въпроси посредством елиминирането на доводите на противната страна. А при положение, че програмата на конферен­цията дава възможност за изнасяне и на моя доклад, му предложих да го включи в следобедното заседание на следващия ден, което щеше да бъде под неговото председателство. Независимо че моята теза противоречеше на неговата и на официалното становище на съветската наука за покръстването, той заяви като същински джентълмен, че ще изслуша с внимание моя доклад и смята конференцията за най-удобното място за дискусии и решаване на спорни въпроси. Разбира се, в тази дискусия беше редно да присъства и проф. Мюлер, за да защити и своето становище, като, веднъж изнесен и отпе­чатан в протоколния том на конференцията, докладът ми би дал – според Попе – основания за продължаването на дис­кусията и при други обстоятелства.

Прочетох доклада си съобразно с новата програма на конференцията, определена от Попе, в присъствието на всичките руски участници – макар да не бях наясно, доколко с ограничените си познания по немски език можеха да разберат съдържанието. Във всеки случай той беше посрещнат с гробовно мълчание и то не беше нарушено от никакви въпроси и изказвания, въпреки че Попе даде думата на публиката. А Попе, като минавах покрай него след доклада, тихо изсъска: „Вие говорихте цели 30 минути!“. На тържествения прием при завършването на конференцията разменихме още няколко думи, от които разбрах, че е проследил много внимателно доклада ми. С усмивка на уста ми каза: „Много бих желал да видя фи­зиономията на Лудолф Мюлер, като прочете Вашия доклад“. И ми зададе въпроса дали съм сигурен, че царете от Първото българско царство не са секли монети, както твърдят ну­мизматите. Отвърнах му, че съм почти сигурен в обратното, т.е. че са секли, а много сгъстената програма на моите изследвания през следващите години едва ли ще ми позволи да се занимая и с този въпрос, но при пръв случай ще имам пред вид и тази тема.

Това можа да стане едва четири години по-късно, когато намерих време да изследвам и този въпрос с нужното внимание, като резултатът беше, че в съветските музейни сбирки открих 12 монети, на чиято задна страна беше доста четливо написано името и титлата на българския цар Петър І. Колкото четливо да беше написано, руските изследователи не бяха го прочели. Статията ми по този въпрос излезе в съкратен вид в един провинциален юбилеен вестник в България, а по-късно, през 2001 го­дина, беше препечатана в сборника ми със статии “България / Византия / Русия”. Понастоящем е публикувана и в Интернет. Както първото нейно отпечатване, така и печатното й издание бяха посрещнати с пълно мълчание от българските нумизмати и историци, макар да бяха запознати със съдържанието.

Докладът ми е бил следен внимателно и от бележития съвет­ски историк Генади Гаврилович Литаврин, с когото проведохме разговор на улицата(!) на път към хотела след конференцията. Той ме заговори, след като видя, че наоколо няма други хора, които да ни чуят. А това, което искаше да ми каже, беше, че е съгласен с много от основните положения на моята теза и преди всичко с важната роля на Борис и Глеб в нашата обща история. Благо­дарих му за съпричастността към проблематиката и за доверието да сподели това с мене. През следващите години се погрижих да му бъдат предадени чрез приятели или чрез българското посолство в Москва следващите ми публикации, включително първата част от изследванията ми върху Цар Симеоновия Съборникъ. Пис­ма не съм му писал, за да не го компрометирам дори при съвременната по-спокойна обстановка, но съм му благодарен и за линията, която продължи да следва по македонския въпрос чак до неотдавната си смърт, и то въпреки силния натиск от останалите руски и сръбски историци.

Що се отнася до отпечатването на доклада ми в протоколния том от конференцията – той не беше включен в него, въпреки че веднага предадох текста на уредниците. Но там бяха поместени нечетените доклади на руските участници, които така и не дойдоха. Обяснения за това не ми бяха дадени – пък и аз не ги поисках. Съжалявам само, че заради това и проф. Лудолф Мюлер нямаше възможност да се запознае със съдържанието му, което д-р Анджей Попе тъй силно желаеше.

През последвалите години оставих на заден план темата за покръсването на Русия – но не и темата за българо-руските културни културни връзки през Х-ХІ век. В същото време в огромни мащаби вече беше започнала подготовката на „всенародното“ честване 1000-годишнината на руската християнизация. Естествено, не можех да остана настрана и да не се включа по своему в тази мамутска програма. Така взех участие още в първото мероприятие в ГДР – международния симпозиум във Ваймар през януари 1988 година – на който изнесох кратък доклад за несъобразностите в хронологията на покръстването. И там нямаше дискусия, материалите от този симпозиум не бяха отпечатани, а и по-късно се отказах сам да публикувам доклада си, тъй като въпросът за хронологията е разгледан изчерпателно още в доклада ми за агиографията на Борис и Глеб.

Същинските тържества по случай 1000-годишнината бяха ознаменувани с огромна конференция в Хале и Лайпциг през 1988 го­дина, а участието на руската делегация беше не само осигурено, но дори допълнено с представители на руската православна църква начело с киевския митрополит Филарет. Тържествата достигнаха кулминационната си точка на заключителния банкет, устроен в руската църква в Лайпциг съвместно с великденската литургия, отпразнувана от Негово Високопреосвещенство. За участието ми в тази конференция вече получих покана от организационния комитет, в който влизаше и д-р Голц, малко преди това наследил на професорската катедра проф. Онаш. И именно той, д-р Голц, се погрижи не само за включването на моя доклад в програмата на конференцията, но и за отпечатването му в дебелия протоколен том, и то с всичките му илюстрации. Отпечат­ването на доклада беше дори по-важно, отколкото изнасянето му, при което сред обширната програма, разпределена на цяла поредица секции и подсекции, той щеше да остане незабелязан. А важ­ността му се засилваше от обстоятелството, че сред хилядите пуб­ликации във връзка със забележителния юбилей, моите два доклада бяха единствените публикации, оспорващи както годината на събитието, чийто юбилей се празнуваше, така и самото събитие със неговата същност.

Това обаче съвсем не означава, че ця­лата световна наука вече се беше примирила с руските фалшифи­кации. Тъкмо напротив. Редица бележити учени от Западна Европа и Америка използваха дори рамките на съответните тържества, за да оспорят и отрекат ролята на руските книжовници, строители и художници за възникването на културата на Киевска Русия. Така моите усилия вече не бяха съвсем безпредметни и безперспективни. В този смисъл и аз бях поставил ударението на доклада си върху значително по-надеждните доказателства на паметниците на материалната култура, чийто брой растеше от година на година. А заедно с паралелите от художествените паметници и тези на архитектурата, можех да представя примери и от руски­те монети, но също така и данни за същността на изповядваната в Киевска Русия и България християнска религия, колкото това да беше неприятно за представителите на българската и руската православна църква. И целият комплекс от въпроси вече придобива нова динамика, но и изисква нови форми и методи за решаване на спорните въпроси. А това засяга вече преди всичко моята изследователска работа през новото хилядолетие, като надхвърля рамките на този сборник и поместените в него мои доклади.

По време на обширните дискусии в конференцията беше дискутирана още една тема и понеже този въпрос не се споменава в протоколния том, трябва да добавя няколко думи. Широко известната изследователка от ФРГ, д-р по богословие и филология, завеждаща катедра по Богословие на Християнския Изток в Ерланген – баронеса Файри фон Лилиенфелд, беше избрала за тема на дългия почти цял час свой доклад «Патронатът на Света София – Божествената Мъдрост в Европа и по-специално в Русия». Беше приложила и списък на 26 църкви, отразяващи това разпространение. Колкото и да ми беше неудобно да противореча на общопризнатата експертка, трябваше да й обясня, че почитането на Божествената Мъдрост не е привилегия нито на византийската, нито на руската право­славна църква, а също и че дори православната църква изключва това по­читане по догматични съображения.

А почитането на Божествената Мъдрост се въвежда от «еретиците-ариани», които първи из­граж­дат и посвещават в нейна чест храм в Константинопол, предшестващ сегашната църква на същото място. Той става тяхна арианска катедрала. Този първи храм е бил разрушен именно от православните монаси и е престроен от основи от Теодосий І. След повторното му разрушаване през VІ век също от войнстващите православни монаси сегашният храм е изграден за трети път от Юстиниан. И тъкмо този император, противно на православните догми, въвежда почитането на Бо­жествената Мъдрост, докато православната църква съчинява легендата за мъченицата света София и трите нейни дъщери. Не друг, а българската църква почита последователно в продължение на много столетия този символ, зает и наследен от ранното християнство и гностицизма, като го предава и на Русия заедно с християнската вяра. В същия смисъл посочих и редица други църкви, посветени на Света София по нашите земи, като обърнах особено внимание върху разкритата по време на археологически разкопки огромна сграда, предшества­ща сегашната «Света София» в Солун, очевидно катедрала на солунската арианска община, разрушена по всяка вероятност в VІ век. Нейните останки бяха отново зарити от археолозите, без за това да бъде направено каквото и да е съобщение в научната преса. Също така споменах за запазената до началото на ХХ век развалина от църквата «Света София» в Двиград, Хърватия – един от последните духовни центрове на арианите на Балканския полуостров.

Проф. фон Лилиенфелд изслуша внимателно моите бележки и ми благодари за информациите, като се отказа да публикува своя доклад в протоколния том – там дава само своя списък, като подчертава, че е непълен, а в кратките си бележки отбелязва моите сведения от дискусията.

В навечерието на 1000-годишния юбилей проф. Лудолф Мюлер издаде нова книга за покръстването на русите, представляваща в известен смисъл перифразиране на излязлата три десетилетия по-рано негова книга за йерархичния статут на руската църква. На състоялата се от 5 до 9 юли в Мюнстер, ФРГ, също много голяма конференция, пос­ветена на този юбилей, е изнесъл доклад, засягащ догматични въпроси относно рус­кото хрис­тиянство, като отрича неговия еретически – според възгледите на православната гръцка църква – характер. Без да познава същността на така наречения ариански спор от средата на ІV век – който тряб­ва да е известен и на студент по богословие! – бележитият германски учен с два доктората навлиза в една напълно непозната за него област. И вместо да прибави още едно, девето доказателство към тезата си, че Бълга­рия няма нищо общо с руското покръстване, той подкрепи, без да иска, моята теза. Но тъй като това е тема на други мои изследвания, вече от новото хилядолетие, тук няма да се занимавам подробно с него. Ще допълня моите бележки само с едно любопитно сведение: и тримата учени, с чиито трудове се сблъсках по време на моите изследвания, д-р Лудолф Мюлер, д-р Генади Литаврин и баронеса Лилиенфелд, починаха в много кратък про­междутък от време, като всеки от тях достигна твърде почтена „патриаршеска“ възраст.

С изнасянето на моя доклад на конференцията в Хале през 1988 година приключих първия етап на моите изследвания за българо-руските културни и политически отношения през Х-ХІ век. През следващите десетилетия, вече в новото хилядолетие, тези изследвания се разпростряха върху проблематиката с произхода и дейността на великата киевска княгиня Олга, като обхванаха и паметниците на българската оригинална и преводна книжнина. Така се стигна и до темата за донесения от България в Киев около средата на Х век голям сборник с различни текстове, чиито руски преписи съставят преобладаващата част от паметниците на рус­ката книжнина за цяло хилядолетие – чак до ХVІІІ и дори началото на ХІХ век. За тези изследвания нямаше пътувания, а ползвах главно резултатите от близо тривековната дейност на много, предимно руски из­следователи, макар техните заключения не винаги да съвпадаха с моите. А новите средства за обмен на информация, чието ползване вече не се ограничава от политическите граници, разделящи в минало­то народите и науката, улесниха до голяма степен работата ми.

Берлин, 11 декември 2009.

Изледванията в PDF формат – три части:

1. Предисловие

2. Агиографията на Борис и Глеб

3. Покръстването на Русия и България

Споделете публикацията

Google1

За Асен Чилингиров

tschilingirov@mail.bg | Проф. д-р Асен Чилингиров е роден през 1932 г. в София. Завършва история, музика и история на изкуствата в България. От 1964 г. живее и работи в Берлин, Германия. Там завършва история на изкуствата. Автор е на над 400 научни труда. Между тях са „Голяма история на християнското изкуство в България“ и „Културна история на България“, издадени на немски език във ФРГ и ГДР. Преподава в Берлинския, Лайпцигския и Хумболтовия университет. Главен консултант е за Балканското изкуство в „Енциклопедията за средновековно изкуство“ в Рим за периода 1984 – 1995 г. Вижте книгите на проф. Чилингиров в архива на „От Извора“ »

Всички публикации

8 коментара за "Покръстването на русите и България – изследвания"

  1. Владимир Помаков  14.12.2009 г. | 14:59 ч.

    Здравей Стопанино,
    Започнах да чета този материал от д-р Асен Чилингиров и освен че се развълнувах силно от това което той казва още в предговора, но и малко преди това си отпечатах една статия озаглавена „The Quest for the origins of the ancient Thracians“ от някой си Ioannis Fidanakis, та кръвното ми скочи над опасната граница. Аз не се съмнявам, че писаното от тоя мръсен грък е ако не 100% то сигурно 90% лъжи и измислици, но би ми се искало да публикувате тук тая негова статия, за да могат и наши специалисти в тая област да кажат мнението си. Бихте ли ми казали как да изпратя въпросната статия до вашия сайт и трябва ли да я преведа преди това на български?

  2. Стопанина  14.12.2009 г. | 15:06 ч.

    Прати ми я на is@ivanstamenov.com. Мисля, че и Юлия Боева, която пише тук за археология, наскоро ми прати нещо за нея, но така и не посмях да си я причиня. Ако си струва да се публикува с коментари, ще си я преведа. По-вероятно няма да си струва. Ако тръгнем да оборваме всяка глупост, която се пише, няма да свършим нищо смислено. Имай предвид, че за да обориш качествено едно изречение, трябва да напишеш десет. И накрая пак се сблъскваш с фанатични привърженици на глупостите. Виж за пример коментарите в темата за Zeitgeist!

  3. Николай Гусев  29.07.2010 г. | 11:25 ч.

    Силно съм впечатлен от прочетеното. Лаик съм в материята, но това не ми пречи да разпозная безупречния подход на автора към третираната тема. Познавам някои от факторите (личностите) от онова време и усещам колко деликатно са се опитвали (и в конкретния случай – успешно) да допринесат за желаната от всички промяна.

    За съжаление добрите намерения на тези личности (днес маргинализирани) бяха използувани от безпросветни, бездуховни, а дори – и бездушни – хуманоиди, които причиниха безвременна геноцидна гибел на милиони българи.

    Но докато има човеци като автора, надеждата на живите няма да умре.

  4. Боряна Димитрова  28.08.2010 г. | 13:52 ч.

    Уважаеми Г-н Стаменов,

    Възхитена съм от сайта Ви и от професор Чилингиров.

    Колкото и странно да звучи, явно комунистическите и „еладски“ напъни да фалшифицират нашата история се претърпели неуспех дори през всичките тези десетилетия.

    Отскоро чета материали по българска история, защото осъзнах колко много са ни лъгали и подценявали (ясно защо), но винаги ще си спомням думите на дядо ми – свещеник (завършил в Черепиш през 1926 г., вече покойник, и на моя баща – родолюбец, познаващ отлично българската история и бивш адвокат (също покойник), които ми разказваха как ние българите сме дали Христово кръщение на киевци и руснаци….

    Трябва да призная, че подробностите бях забравила, но благодарение на статии и трудове на тази тема, ще познавам по-добре българската ни история.

    Благодаря Ви още веднаж

  5. zukerman  28.09.2010 г. | 22:53 ч.

    Само предложение – може да пуснете линк към оритинала, без да се хабите да го превеждате (който се интересува, да го чете), хем и коментарите на „тифозите“ ще са по-малко

  6. Илиян Вълчанов  27.04.2011 г. | 13:52 ч.

    За съжаление, трите линка под статията на д-р Чилингиров – Предисловие, Агиография на Борис и Глеб и Покръстванего на Русия и България – не се отварят:-(

  7. Стопанина  27.04.2011 г. | 13:58 ч.

    Благодаря. Линковете са оправени.

  8. Веселин Тракийски  06.10.2011 г. | 19:30 ч.

    Мисля, че любознателният читател би намерил, в страниците, които предоставяте за публикациите и мненията на А. Чилингиров, „манна небесна“ от исторически факти и разсъжденията на автора им върху тях, които е невъзможно да се намерят другаде. Най-впечатляващото е, че с тези исторически факти из основи се подрива огромната „камара“ от историческа хартиена и електронна „книжнина“ с невярно съдържание за българския принос към възникването и развитието на културата на русите и украинците през вековете във всичките й аспекти и независимо от превратностите на съдбата, а и не само на тях.

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.