Монетите на киевските князе и монетите на българския цар Петър I

Автор: д-р Асен Чилингиров

„Монетите на киевските князе и монетите на българския цар Петър I“ – статия (PDF, 1.3 MB, 20 стр.) | Таблици с илюстрации (900 KB) | Приложение (210 KB)

Преди да обърна вниманието на българския читател от третото хилядолетие на една моя статия, писана и напечатана преди 25 години, са нужни няколко думи за повода на нейното написване. На тържествената вечеря по случай завършването на поредния международен колоквиум през май 1980 година в Хале, ГДР, посветен на староруската култура в подготовка на предстоящето честване 1000-годищнината от покръстването на русите, полският делегат д-р Анджей Попе ми зададе провокиращия въпрос: «Сигурен ли сте, че през Х век българите не са имали свои монети?»

Монети

Отговорих му, че не съм сигурен. Попе имаше достатъчно основания, за да ми зададе този въпрос. Като един от най-известните полски медиависти той използваше умело ситуацията през „последната гореща фаза на студената война“ и резидираше с единия си крак в Москва, а с другия – в Харвардския университет в Америка, като се ползваше от благоволението на съветските си колеги. На колоквиума в Хале ръководеше секцията по въпросите за покръстването на Русия и ми даде възможност да прочета пълния текст на моя доклад на тази тема, който половин година по-рано, на една международна среща на византолози в малкия германски град Мюлхаузен, беше прекъснат още на третата минута от съветската делегатка Зинаида Удалцова. Думата ми беше отнета и бях принуден да изтърпя цели десет минути нейните ругатни и обвинения, че не се съобразявам със становището на съветската наука по този тъй „щекотлив“ въпрос.

Когато научих за колоквиума в Хале само два дни преди започването му, позвъних по телефона на втората секретарка в българското посолство Фиденкова, аташирана в Берлин за предстоящото чествуване на нашата 1300-годишнина и се оплаках, че „другарите от ГДР“ отново не са ни зачели и поканили да участваме в това мероприятие. Тя веднага отиде в министерството на външните работи на ГДР и направи съответен скандал с резултата, че още същия ден ми беше изпратена по куриер покана за колоквиума с извинение за пропуска и със съжаление, че не мога да участвам там със свой доклад, понеже програмата била попълнена, но ще имам възможност да участвам в дискусията.

На другия ден пристигнах в Хале и научих, че по-голямата част от съветските делегати не са дошли и били принудени да откажат участието си в колоквиума „поради заетост и здравословни причини“. Явно ръководните другари в Москва нямаха доверие и в най-доверените си сътрудници. Дори Лихачов не дойде, а от съветските историци пристигна само Г. Г. Литаврин. Срещнах се с Попе, който трябваше, като един от организаторите на колоквиума, някак да компенсира отсъствието на участниците и му предложих да изнеса моя доклад с уговорката, че моето становище по въпросите за руското кръщение е диаметрално противоположно на неговото. Като същински джентълмен той заяви, че много ще се радва да чуе доклада с моите доводи и изказа готовността си да спорим по тях. До такъв спор обаче не се стигна.

Прочетох доклада си при пълно мълчание на присъстващите, които „нямаха никакви въпроси“.Попе само тихо ми прошепна: «Вие говорихте 30 минути!». И добави, че би искал да види физиономията на проф. д-р Лудолф Мюлер, понеже от неговата теза за руското покръстване не остана нито едно валидно твърдение след моята критика. Като гражданин на ФРГ проф. д-р Мюлер не можеше да участва на конференцията в „столицата на ГДР“. Маститият германски богослов, славист и историк не можа да се запознае с доклада ми, тъй като не беше публикуван в протоколния том на колоквиума – макар да беше единствен от изнесените.

В изменна форма докладът, вече построен не върху историческите извори, а на археологическите доказателства, прочетох през 1988 година на заключителната конференция, посветена на „бележитата хилядогодишнина“, пак в Хале. А четири години по-късно, след разпадането на ГДР и СССР, беше дори отпечатан в материалите от конференцията. Още 10 години по-късно излезе и в български превод, заедно с доклада от срещата в Мюлхаузен и колоквиума в Хале.

През август 1984 година неочаквано се оказах с две седмици свободно време – поканата на Албанската академия на науките да посетя тази страна беше отложена за есента и реших да оползотворя това време, като се занимая с въпроса дали през Първото българско царство не са сечени монети. Тъй като няколко месеца по-рано си бях купил (в Русе!) Каталога на руските монети от Х/ХІ век, реших да го прегледам внимателно и да видя дали тези монети не крият обяснението на зададения от Попе въпрос. Въз основа на посочената в този каталог библиография поръчах в библиотеката на Хумболтовия университет в Източен Берлин и в Държавната библиотека в Западен Берлин всички издания, свързани с близо 200-годишния спор относно атрибуцията и четенето на надписите върху руските монети. Библиотеката в Западен Берлин дори притежаваше и ми предостави за работа издадения в 1882 година само в 100 екземпляра основен изследователски труд върху тези монети – книгата на граф И. И. Толстой, чиито илюстрации бяха по-хубави от всички, правени през следващите 100 години.

И тогава се случи нещо, което не се е случвало при мене нито преди, нито след това: за една седмица статията ми беше завършена. Всички проблеми за атрибуцията на монетите бяха решени, а надписите – разчетени… Същите тези надписи, за които руските и съветските учени от 200 години насам твърдят, че били „безпорядъчна поредица от буквообразни знаци и всеки опит да бъдат разчетени е практически безнадежден, тъй като не може да се посочи с увереност дори началото на надписа“! Противно на това, изказано с голяма увереност твърдение, се оказа, че причината руските учени да не могат да ги разчетат съвсем не е „неграмотността“ на монетарите, които напълно коректно са си начертали буквите съобразно с правилата и правописа на своя език.

Причината е неграмотността на руските и съветските учени, които не познават особеностите и правописа на този език – а това явно не е техният език, който те са изучавали в началните училища на своята родина. А че техните прадеди са ползвали преди 1000 години българския език като книжовен език, на който са писали както своите книги, така и своите „графити“, т.е. полуграмотните драсканици по стените на своите църкви, маститите съветски учени от университетите, научните институти и музеите не искат и да знаят. Достатъчно е да погледнат във великолепно отпечатаните изследвания на своя колега С. А. Висоцки за Надписите в Киевската „Св. София“, за да видят как техните прадеди са писали и драскали. Не е нужно да си правят труда да търсят и четат българските публикации за надписите в България от Х и ХІ век.

Из Новгород

А може би има и друга причина, за да не могат да разчетат надписите? По-грамотните от тях знаят добре колко рисковано е надписите да бъдат прочетени – току виж се появят и някои имена, които много трудно биха могли да се обявят за руски или гръцки. Цялата грижливо изградена постройка на руската история и национална доктрина би се срутила мигновенно. И тук не става дума само за надписите в Киев и Новгород, чиито катедрали са построени в чест на Божествената Мъдрост, а не на „великомъченица София и нейните дъщери“. Освен това са построени половин век по-рано, отколкото твърдят руските учени.

Из Охрид

Въпросът с прочитането на надписите е свързан и с други, още по-неприятни теми, като тази за произхода на монетите на киевските князе. Как тези монети внезапно се появяват и също тъй внезапно престават да бъдат сечени? Кога става това и защо? Кой и кога е дал правото за сечене на монети на киевските князе? А също така: Кой и кога им е отнел това право?

Граф И. И. Толстой, авторът на първото голямо изследване за тези монети, търси 30 години прототипа им и написва най-бележития, досега ненадминат труд за византийските монети от ІХ и Х век, без да намери нито една византийска монета, която поне мъничко да напомня на монетите на киевските князе. И още нещо: тези монети не са сечени по еталона на византийските монети, а по еталона, по който се секат не само арабските и сасанидските монети, но и монетите на много други съседни държави, включително Волжка България, която има свое монетосечение векове преди Русия. През Х век обаче населението й е мохамеданско и от него не могат да произхождат създателите на киевските монети. А също така и иконографията на изображенията няма своите образци и традиции във Византия – тези образци, колкото и неприятно да е това на руските, съветските и постсъветските историци, са в българската столица Преслав. Както и образците за буквите в надписите – но и за образния език на орнаментиката, включително при т. нар. Княжески знак, който Република Украйна дори обяви за свой герб.

А още преди 120 години един руски учен, ?. ?. Сорокин, посветил целия си живот в изучаване историята и етнографията на народите на север и североизток от Русия, при един от тези народи в горното течение на Волга – удмуртите, участващи също както и волжките българи в племенния съюз Велика България – открива обичая да се прилага същият принцип в генеалогията на неговите владетели, както и при киевските князе. Очевидно и при българските владетели, в чиято хералдика се използва знакът, подобен на буквата Y, от който произлиза и първата буква от глаголицата (Азъ).

Монети

Отпечатването на статията за монетите се оказа по-сложно от написването. По това време отношенията ми с моите български колеги бяха достигнали вече точката на замръзването. Историците бяха засегнати от моите бележки относно Многотомната история на България, а изкуствоведите бяха прокарали в БАН още през 1982 година своето „единодушно решение“ моето име да не се цитира в никой научен труд и да не се допуска публикацията на никакви мои статии или книги. Като не ми беше известно това решение, помолих моя близък колега и приятел проф. Петър Коледаров да опита със своите връзки да публикува статията. Така тя се появи в един юбилеен вестник във Велико Търново в съкратен вид и само с част от илюстрациите, но с гръмкото измислено от него заглавие „Светли страници от българо-руската заимност“. И беше посрещната с пълно мълчание от „българската наука“.

Монети

Малко след така наречената „промяна“ ми се уреди среща с дирекционния съвет при Издателството на БАН. Там предложих за издаване на български език няколко мои статии, излезли преди това в Германия и Италия. Съветът взе за проучване моите статии и на следваща среща директорката ми заяви, че статиите „представляват голям интерес за издателството; тъй като поради обстоятелствата след промяната нямало средства, отпечатването на сборник с тези статии може да стане само, ако аз покрия със сумата 3000 DM част от разноските по печата“. Тъй като не разполагах с такава сума, отхвърлих предложението.

Когато няколко години по-късно имах тази сума, издадох в Берлин на свои разноски въпросния сборник и монографията си за църквата „Св. Герман“ в Преспа, а разноските по печата на двете книги бяха само 2000 DM, и то при такова ниво на полиграфската техника, каквото дотогава (а и досега!) Издателството на БАН не е достигнало при нито една своя книга.

Споделете публикацията

Google1

За Асен Чилингиров

tschilingirov@mail.bg | Проф. д-р Асен Чилингиров е роден през 1932 г. в София. Завършва история, музика и история на изкуствата в България. От 1964 г. живее и работи в Берлин, Германия. Там завършва история на изкуствата. Автор е на над 400 научни труда. Между тях са „Голяма история на християнското изкуство в България“ и „Културна история на България“, издадени на немски език във ФРГ и ГДР. Преподава в Берлинския, Лайпцигския и Хумболтовия университет. Главен консултант е за Балканското изкуство в „Енциклопедията за средновековно изкуство“ в Рим за периода 1984 – 1995 г. Вижте книгите на проф. Чилингиров в архива на „От Извора“ »

Всички публикации

7 коментара за "Монетите на киевските князе и монетите на българския цар Петър I"

  1. pkdey  27.10.2009 г. | 17:44 ч.

    Необяснимо е отрицаниете на бългирзма като корен на Киевска Рус и Русия!Защо Руснаците упорито търсят корените си в неграмотните и диви варяжки(викингски) племена които се препитават векове наред с разбойнически грабежи върху снагата на русия -или скитите(не славяни-такива просто няма докато не са измислени през 17 век) които я населяват ,а избягват или направо бягат като дявол от тамян от културният български произход!
    Още повече че варягите и техните дружини резнебитват и изтезават тази земя към 200-300 години като създават множество разбойнически области в които оцеляването е чудо чак до монголското иго!То ,монголското иго има консолишдираща роля в тези разбойнически феоди и след него се ражда Велика рус!Това се благоприятства и от унищожението на Волжка България дала културният и управленски елит на Освободената от монголите Русия

  2. Владимир Помаков  02.11.2009 г. | 14:32 ч.

    Искам да отговоря на PKDEY специално за скитите, но също и за варягите. Според Сергей Лесной (псевдоним на Сергей Парамонов – украински историк, живее и работи в Австралия). Последната му книга е „Откуда ты, Русь“, в която прави аргументирано на пух и прах всички измишльотини за викингско основаване и т.н. и в същото време посочва цяла камара извори от които недвусмислено се вижда, че варягите (варунги на старославянски, с носовката) са най-вече наемни войници, най-вече от скитски произход (което днес бихме нарекли „славянски“), които служат на тоя владетел, който им плаща най-добре. По някое време към тях се присъединяват и войници от други племена и народи – напр. скандинавци, а сигурно и някои варяжки дружини са ставали и разбойници, но това едва ли е било правило. Така че не може да се постави знак за равенство между „варяги“ и „викинги“ ако приемем че последните са скандинавци (предимно датчани) и основното им занимание е разбойничество и грабеж из чужди земи. Както и че тук, на служба в двора на Източната Римска империя са идвали „викинги“ – идвали са „варяги“ защото са били професионални войници. Както са били наемани на служба и от почти всички руски (скитски) князе.

  3. Jordan  06.11.2009 г. | 13:13 ч.

    Здравейте,
    Живея в Швейцария и се интересувам от българската история непрофесионално. Статията е много полезна и мисля, че е в правилната посока. Относно тази тема за монетите на българските царе от края на Първата българска държава, един приятел ми изпрати от България книгата на Антон Съботинов „България при цар Самуил и неговите наследници“, Т. І, 2008 г., която е покъртителна за мене като читател. С изключителна дълбочина и скромност авторът е направил, това което трябваше да направи българската историография отдавна. Съботинов е цитирал на няколко места Асен Чилингиров, тъй както и други учени като А. Радушев, Г. Жеков, В. Пенчев, Ж. Жекова, Е. Оберлендер – Търновяну, които смятат, че монети са сечени или отливани по времето на царете Петър, Борис ІІ, Роман – Симеон и Самуил (стр. 789 – 794). Дано тази идея си пробие път в официалната академична историография на България.

  4. natan  01.02.2010 г. | 02:31 ч.

    Изследваните монети приписвани на цар Петър I(927-969)са малко по-късни ,но пак български. Това е племеника на хан Берге,който приема християнството под името Петър в 1253 г. и даже е канонизиран от руската православна църква . Той построява голям манастир край езеро Нера и това е втъкано в арабеската на монетите му,отляво с кръста.. Умира на преклонна възрсат в 1290 г. Ясно личи корубестата форма на монетата ,което индикира,че тя е издание след реформата от 1090 г. Това в съчетание с калиграфията на арабеската доразвила тамгата ,знака на татарина от съответната орда и др.под указва произхода им безпогрешно.Малко повече посочих на форума http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=8408&pid=86323&st=100&#entry86323

  5. Стопанина  02.02.2010 г. | 12:46 ч.

    Natan, пратих коментара ти на д-р Чилингиров, но, доколкото го познавам, едва ли ще ти отговори. Даже аз, дето не съм специалист, виждам слабостите в аргументацията ти, а ако тръгна да те убеждавам как логиката ти се срива още в първото твърдение – просто ще те засегна. Не искам да губя време и да влизам в излишни конфликти.

  6. natan  03.02.2010 г. | 23:14 ч.

    Стопанино,
    Виж ,на монетата е изобразен не Апостол Павел или Апостол Петър.Изобразен е един светец Петър.
    Руснаците го наричат Царевич орде. Там отдясно е написано орде,орда. В превода на проф. Чилингиров също е написано това орда.
    Та този племенник на хан Берке е построил манастира Св Петър и Павел ,а той е приел християнското име Петър.
    Това е той изобразен като светец.За нито един български цар няма агиографска литература,за разлика от сръбската и руската която е препълнеа с тях. Случайно ли е това,че дори за Симеон и Покръстителя няма нищо.Не защото ,първия и най-голям цар който българите почитат и не мпгат да поставят никой над него е самият св. Константин Велики,както те самите казват първия цар на българската земя,а също и яовекът коъто е дал първият им закон съгл. чл Първи на Закона съдене люди.Затова ако сърбите се извевдат с целия си род от 13 век от един цар и същото правят и руснаците по късно,при българите няма такава агиография,нито се разнасят мощи и мояехранителници на Първопокръстителя. Аз притежавам монета на Петър I и ще напиша една статия за нея и неговото златно монетосечене.
    Това е Царевич Орде.

  7. Валентин Иванов  29.03.2014 г. | 15:55 ч.

    Много полезна статия и в подкрепа на действителната история на българите! Защото „истинските“ доста се нароиха и всичките без изключение са лъжливи!
    Става дума за една обща култура и древна общобългарска Метрополия в Източна Европа!!!
    За това говорят артефактите, архитектурата, етнографията, помощните науки за историята, когато писмените източници са недостатъчни. Но дори и да са оскъдни или понякога преправяни и тези писмени сведения също достатъчно ясно не говорят, но стига да има кой да чува и да вижда.
    След като станаха известни и част от оцелелите сведения от волжко-българският сборник „Джагфар тарихи“ няма чак толкова „загадки“ и бели петна вече. Тризъбеца е древен общобългарски символ и герб на хунобългарският царски род ДУЛО.
    http://atil.blog.bg/history/2011/05/21/nai-drevnata-istoriia-na-trizybeca.751384

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.