Съкровищата на премълчаваната българска държава

Автор: Милош Сидоров

В галерия Sothebi Parke Bernet and Co. в Лондон на 14.12.1981 год. е показана серия златни и сребърни предмети под название „Аварско съкровище“. Те изненадващо наподобяват предметите, открити във Врап, Албания, през 1901 г., които днес се пазят в Metropolitan Museum of Arts, Ню Йорк. До преди изложбата на това така наречено „Аварско съкровище“ пред археологическата наука оставаше открит въпросът: Дали предметите от Врап са откраднати от съкровището на някой владетел с неизвестна локация, след това пренасяни и накрая случайно заровени в упоменатото място в хълмистата област Шара на 30 км югоизточно от Драч (Дурес) в днешна Албания? Или те са изработени на същата територия, където са открити, и следователно са принадлежали на местен владетел? Втората възможност изглеждаше по-малко вероятна.

Изследванията на златните предмети от Врап говорят, че става дума за т. нар. „царски инсигнии“, т.е. такива, които има право да носи само владетелят. Техният стил сочи като място на производство и употреба Аварския каганат – държавно обединение на „обрите“ („псевдоаварите“), българските славяни и котраги в Панония и Срем. Тази държава за известен период е заемала и части от някогашните римски провинции Далмация, Превалитания, Дардания и Илирик. Или, другояче казано: слизала е от днешна Унгария на югозапад до днешна Албания.

Нещата обаче стават още по-любопитни след показването в галерията Sothebi на новите скъпоценни предмети, които също могат да принадлежат само на някой от владетелите (каганите) на Аварско-кутригурската държава, обхващаща голяма част от Панонската низина, Срем, Банат, Бараня, Славония, а също така и днешна Босна и Херцеговина, Далмация, както и части от Черна гора, Албания и Македония. Значи – една силна и могъща държава. За този териториален обхват говорят археологическите находки от Брестовец (Славония), Чобе на р. Босна, Плисков до Книн (Северна Далмация), Дунавско поле (Западна Херцеговина), Шудиково на р. Лим (Черна гора) и накрая – находките от Албания. Но също и онези документи, в които се говори за „Епископия Хунабия“ в Албания и „Епископя Аварорум“ в Черна гора.

Новите златни и сребърни предмети, показани на изложбата, в Лондон са предадени за експертиза на световноизвестния немски археолог Йоахим Вернер. Той, с цел разгадаване на техния тайнствен произход, предприема пътуване в Албания. Посещава старото находище Врап, а недвусмислено утвърждава и местонахождението на новото сензационно царско съкровище. Провежда допълнителни изследвания и обстоен анализ и на едното, и на другото. В резултат на всичко това публикува студия в Тирана за вече известното съкровище от Врап и отделна монография във Виена за новото съкровище, за първи път показано в галерията „Сотби“.

Местонахождението на златните предмети, които предизвикаха сензация по време на показването им в Лондон през 1981 г., е Ерсека (малко градче, близо до албанско-гръцката граница, 80 км южно от Охрид, 120 км югоизточно от вече известния със златното „каганско“ съкровище Врап). Ерсека е разположено в котловина на западните склонове на планината Грамос. Котловината е в горното течение на р. Осуми и е продължение на Корчанската котловина, която пък е продължение на Охридската котловина.

За златните съкровища от Врап и Ерсека специалистите казват, че са „археологически находки от европейски ранг“. Любопитното е, че съкровищата от Врап и Ерсека засега са единствените, които съдържат отляти поясни гарнитури от злато. Върху една от брънките на княжеския колан, открит в царското съкровище във Врап (Албания), е гравиран кланският знак (дамга), идентичен с онзи, който се появява и на един княжески колан от Озора (място между Дунав и езерото Балатон в Унгария). Това е накарало сръбския археолог Й. Ковачевич да преположи, че канският клан (род), на когото принадлежат гробовете от Малая Перешчепина, от Озора, както и съкровищата от Врап и Ерсека, е един и същ. Множество доказателства говорят, че това е българският царски род Дуло.

Вернер изтъква, че съкровищниците на „аварски владетели“ винаги са били „в непосредствена близост до кагана“ и поради това Врап и Ерсека маркират централната област, от която владетелят управлявал. Историографията разполага с писмени доказателства („Добавката към Манасиевата хроника“, „Чудесата на св. Димитрий“), които със сигурност потвърждават, че български владетели, а това са Драгон и Кубер от рода Дуло (съответно през V и VII в.), са обитавали Битолско, Охридско-Преспанско и Корчанско, т.е. областта Девол, където се намира и Ерсека. Като потвърждение идва и скалният надпис от Мадара на хан Тервел, на който се споменават „чичовците от Солун“, т.е. кланът на Кубер, който е владеел областите северно от Солун.

Имайки предвид релефа, може с голяма доза сигурност да се предположи, че наименованието „ДОЛНАЯ ЗЕМЯ ОХРИДСКА“, което срещаме в добавките към Манасиевата хроника, когато се описват събитията по време на византийския император Анастасий (491-517 год.), се отнася точно за Ерсекската, Долнопреспанската и Корчанската котловина (Девол). Защо обръщаме внимание на тези подробности? Защото Манасиевата хроника посочва именно ДОЛНАТА ОХРИДСКА ЗЕМЯ като територия на първо трайно заселване на българските славяни и котраги, както и на тяхното военнополитическо стабилизиране през VI век (след 495 г., 507 г. и особено след 586 г.). Ето и въпросната приписка към Манасиевата хроника:

Ц(а)рство Анастаси ц(а)ръ
При Анастаси ц(а)ри начуше блъгаре
поемати земю сию, пришед’ше у Бъдаще,
и прежде начуше под’емати домюе,
земю Охрид’ская и по том’ сию земю въсю.

Изследванията, които са провели немският археолог Вернер, французинът П. Льомерл и сърбинът В. Попович, навеждат на мисълта, че предметите, които съставляват най-старата и най-богатата сбирка, имаща връзка с държавата на „псевдообрите“, т.е. панонско-илирските български котраги, са изработени в една досега премълчавана българска държава – държавата Берзития. Предполага се, че тази държава е обхващала територията между Вардар на изток и Адриатическо море на запад без византийските крепости Солун и Драч. На юг е опирала до планината Пинд, а на север до река Лим, притока на Дрина. Скъпоценните предмети, намерени във Врап, които свидетелстват преди всичко за културата на тази позабравена българска държава, се пазят, както вече беше казано, в Metropolitan Museum of Arts в Ню Йорк, а онези, открити в Ерсека и показани в галерията „Сотби“, имат неизвестен частен собственик.

След като писмените източници, а напоследък и ценните археологически находки подсказват съществуване на българска държавна организация в Западна Македония, Епир и Албания, възниква въпрос: Кои са били нейните създатели и владетели? Отговорът може да се намери в „История словеноболгарская“ на Паисий Хилендарский и в „Летопис и родословие“ на Йовчо поп Николов.

И Паисий, и Поп Николов споменават две владетелски имена. У Паисий това са „двамата родни братя“ крал Вукич и крал Драгич. Йовчо поп Николов ги предава като княз Волег и княз Драгон. Според неговия „Летопис“ те се възцаряват през 502 и 530 год. В Паисиевата „История“ за българите от Сремско-Банатска България (наричана още и „Пръв Аварски каганат“) може да се прочете следното: „Българите, които били покрай Дунав, имали за свой крал Вукич. В 450 год. те нападнали крал Догобарда… победили го, убили го в боя, пленили цялата негова земя и пак се върнали в своята земя.“

Заселването на българските славяни в „Долната земя Охридска“ (Илирийска България) е извършил Драгич (както е записан у Паисий), т.е. Драгон (според Й. п. Николов). Според сведенията, с които е разполагал Паисий, той е записал за Драгич/Драгон следното: „В 495 год. българите имали за свой княз Драгича. Те нападнали Франгия и Илирик, разбили гръцката войска, първия и силния между тях цар Анастасий, избили 400 000 и пленили много земя и народ. Цар Анастасий изпратил на българите много злато и дарове и си купил мир. Този Драгич пръв взел данък от гръцкия цар Анастасий.“ Посочената година на нахлуването на българите в Илирик (495), която се пада в четвъртата година от идването на власт във Византия на император Анастасий, изглежда напълно реална. Изхождайки от тези данни, може да се каже, че основателят на западната българска държава („Долната земя Охридска“, „Илирийска България“, Берзития, Котокио) е Драгич, т.е. Драгон.

Допълнителни прииждания на „псевдоавари“, т.е. славянобългари, в близост до Драч, Охрид, Девол (Корча) и областта Епир между 586 и 588 година е засвидетелствано в т. нар. Евагриево житие на св. Панкратий (Vita Sc. Рancratii). Същото може да се прочете и в Хрониката на Моневасий, според която „псевдоаварите“, т.е. българските славяни, покоряват Стария Епир, в своя втори поход към Гърция през 588 г. Значи, след като са владели десетилетия наред северния Нов Епир, завладяват и населяват целия Епир (Ерirus vethus и Epirus novus), в това число и западната част на Македония. Това ранно заселване на българи е причината Македония и Епир, т.е. „Илирийска България“, през ХI век да се наричат „Стара България“, защото, в сравнение с Мизийска (Плисковска) България, тя е по-стара. Всичко това ни дава правото да търсим началото на Западната българска държава Берзития не през 680 г., когато от Срем в Западна Македония пристига Кубер, а почти два века по-рано, т.е. през 495 год. с „поемането“ на „Долната земя Охридска“ от страна на българина Драгон.

Пълководецът Виталиан (наричан в различни източници тракиец, скит и гет, дотогава на служба във византийската армия), насърчаван и подпомаган от Теодорих Велики и папа Хормузд, през 506 год. се вдигнал против Византия. За неговия успешен поход от запад („Долната земя Охридска“) към изток пише Малала: „Във времето на същия император (Анастасий) взе да властва тракиецът Виталиан поради изгонените владици и завзе Тракия, Мизия и Скития чак до Одиса (Варна?) и Анхиало като водил със себе си много хуни и българи.“ Точно за това в Равенския космограф (от края на VI в.) можем да прочетем: „Inter vero Tracian vel Macedoniam et Mysiam interiorem modo Bulgari habitant qui ex supra scripta majore Scythia egresi sunt.“ В превод: „В Тракия и Македония и Долна Мизия само българи живеят, които са излезли из гореспоменатата Скития.“ Но това не е излизане, а е един вид завръщане, защото в средновековната Охридска легенда се казва, че преди българите (по онова време известни като бриги) са живели до Олимп. Били изпъдени към север и изток от Александър Велики. След 1000 години са се върнали при своите съотечественици и завзели Панония, Далмация, Илирик, Македония, Тесалия и Тракия.

Теофилакт Охридски пише, че княз Борис-Михаил „по Божие внушение отне Кутмичевица от Котокий и освобождавайки я от диоцеза, постави за нейн началник Домета“. Тук става дума за отнемане на областта Кутмичевица от военнополитическата единица Котокий, което е другото име за държавата Берзития (у Теофан). Засега липсват по-подробни сведения за политическия статут на Берзития/Котокий. Дали тя е запазила някаква самостоятелност от времето на Драгон, Виталиян през Кубер и Акимир, та чак до нейното приобщаване към Плисковска България? Пол Льомерл, Йоахим Вернер, Владислав Попович и Йован Ковачевич употребяват понятието „държавата на Кубер“. Според едни тя, е съществувала от 678 до 688 г., според други – от 674/675 до 705 г. Все пак фактите налагат да приемем, че тя е била създадена много преди идването от Срем на българина Кубер, т.е. след победата над византийския император Анастасий от страна на българския вожд Драгон на реката Цурта. От Видин, през Софийско и Кюстендилско, Драгон се е запътил към река Вардар с цел завоюване на Солун. Реката Цурта, където се е състояла блестящата победа на българска войска, се отъждествява с Крива река, притока на Пчиня, наблизо до Куманово.

Държавата Берзития (Котокий) се е намирала между двете крепости Солун и Драч (Thessalonike и Dyrrachion) – важни военноадминистративни и търговски центрове на Византия. Точно създаването (495 г.) и разширяването (583 г.) на тази държава е причината за прекъсване на сухоземната връзка Солун – Драч. Оттогава комуникацията, известна като Via Egnatia, престава да съществува за Византия.

През 584 год. 5000 души въоръжени блъгарияни (псевдообри, т.е. котраги и славяни) се опитват да превземат Солун. Две години по-късно (септември 586 г.) последвала втора продължителна обсада на Солун. Обсадите на Солун, които следват (609, 620 и 622 г.), са доказателство, че блъгарите (т.е „варварите от славянската религия“, вярващите в „скитското заблуждение“) трайно се заселват в югозападната част на Балканите между Адриатическо море и река Вардар. Точно този народ владее Епир, Илирик, Дардания и Македония. Живеейки организиран държавен живот наблизо до пристанището крепост Солун, той е в състояние да предприема всичките тези нападения. И точно затова, 270 години по-късно, в решенията на църковния събор, състоял се през 869-870 г. в Константинопол, тези области са обхванати с думите „Българско отечество в Илирик“.

Споделете публикацията

Google1

За Сътрудници

В този раздел са поместени интересни преводни или авторски материали, писани или намерени от сътрудници и читатели на „От Извора“. Вие също можете да направите своя принос, като изпратите предложение за авторска публикация или собствен превод на is@otizvora.com.

Всички публикации

6 коментара за "Съкровищата на премълчаваната българска държава"

  1. pkdey  30.08.2009 г. | 13:31 ч.

    Толкова много достоверна историческа информация – фактология – оборва днешната мизерна училишна наша история че подозренията ми за съзнателно дезинформиране на българите,относно истинската ни история, от управляващите по чужда поръчка се превръщат в необратима увереност! Определно не съм параноик, но изводите се натрапват сами!

  2. Владимир Помаков  21.09.2009 г. | 23:19 ч.

    Като заместим „славяни“ със „скити“ мисля, че нещата по ще застанат на местата си. Скитите са истинското автохтонно население на Балканския п-ов (а защо не и на цяла Европа?). Т.е. обри, българи и т.н поне до сто суб-етноса, които действат в статията на Милош Сидоров, са все скити и всичките тия техни действия са, от една страна, продължение на някакви вътрешни миграции на скитските народи в огромния им ареал, и от друга – постоянните им стремежи да отстранят някакви много неприятни (аз ги наричам „гнъсни“) натрапници от изконните им земи. Тия натрапници са отвратителните навлеци от втората и трета вълна на гръцкото идване на Балканите (според Детелин Вълков), на чергарите отритнати от уседналите народи в Предна Азия и търсещи като типични паразити нов гостоприемник. И точно както г-н Вълков ги описва – още от древността се опитват да се примъкнат колкото се може по-близо до властовите центрове и слоеве на тракийското общество, за да могат един ден да изхвърлят всички стари, местни родове от управлението на дадените им от Бога земи и да се настанят на тяхно място. И да имат днеска и държава, върху земята на коренното население, което е станало техни слуги. Същата история се повтаря хиляда години по-късно с българските княжества в Мала Азия и пришълците (също чергари или полу-чергари) от Алтай – селджуците и другите монголоиди (даунчета).

  3. Владо  24.09.2009 г. | 15:42 ч.

    Само при Боцмана – Борислав Борисов и неговата „Римска теза „Нещата стоят сложени на мястото им без насилие .Поздрави!

  4. Венелина Бербенкова  16.12.2009 г. | 12:49 ч.

    Това не го знаех. Благодаря от сърце на автора и Боцмана!!!

  5. eridan  13.01.2010 г. | 22:37 ч.

    Стопанино, направо се чудя как може из всички твои статии да присъства толкова силно славянството, което го поставяш като някаква свръх висша форма на идентификация, ген, принадлежност, култура дори и религия на Българите.Извини ме, но не можем да се съгласим с това, когато има свидетелстващи топоними из цял свят, от Китай до Южна Америка за Тенгрианството.В контекста на славянството се изопачава Българянството.

    Ние не сме съгласни и никога няма да бъдем съгласни със Славянството.

    Ден грее

  6. Стопанина  14.01.2010 г. | 16:16 ч.

    „Стопанино, направо се чудя как може из всички твои статии да присъства толкова силно славянството“

    Кои са тези „всички мои статии“? Изброй поне три. Защото се сещам само за една моя статия – тази, оборваща митологията на проф. Цветков. И точно в нея съм писал обратното на това, в което ме… упрекваш?! Милош Сидоров, подобно на мен, е автохтонист със съответните по-особени виждания за смисъла на думата „славяни“.

    „Извини ме, но не можем да се съгласим с това, когато има свидетелстващи топоними из цял свят, от Китай до Южна Америка за Тенгрианството.“

    Китай и Южна Америка слабо ме вълнуват. С топоними мога да те заведа и до местността Тара Булга в южна Австралия. Колкото до тенгрианството, по никакъв начин не мога да го свържа с българи – били те някогашни, днешни, или бъдещи.

    „Ние не сме съгласни и никога няма да бъдем съгласни със Славянството.“

    Аз – също. Имам непоносимост към термини като „славянство“ – празни на съдържание или изопачени до неузнаваемост. Преди да ползваш някакъв термин или да (не) се съгласяваш с него, трябва да му дадеш определение. Както съм направил в моята статия, а ти… не си.

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.