Преразказ с разсъждения върху „Славянският мит на проф. Цветков“

Има ли славяни, няма ли славяни, що е то славяни и имат ли почва у нас

Войната, която проф. Цветков води не от вчера с българските възрожденци и техните духовни продължители, е една война, която не се изчерпва със статията му „Славянският мит“ и монографията  „Славяни ли са българите“. Това е една идеологическа война, която няма нищо общо с отстояване на българщина или отказване от нея. Войната е във връзка с разбирането на това що е то българщина и може да се прогнозира, че бойните действия тепърва ще се водят.

Не мога да остана встрани от сеира, като не дам поне едно мнение, което е противно на опитите на проф. Пламен С. Цветков да вменява на българите необоснованите си схващания за произход, език, етнография, минало, а на базата на тези неща и… бъдеще.

Автор: Иван Стаменов

Статията „Славянският мит“ на проф. Цветков, която ще бъде предадена по-долу и коментирана в цялост и последователност,  започва така:

„Мотивът за славянската солидарност продължава да трови съзнанието на твърде голяма част от българите. Нямам предвид само периодичните излияния за „двойните освободители“, с които ни бомбардират всяка година на 3 март, но и повсеместното окачествяване на 24 май като празник на „българската култура и славянската писменост“.“

Това засега ще остане без коментар. От една страна, заради принципното съгласие с проф. Цветков. А от друга — заради принципното му право да пише „безнаказано“ каквото си пожелае в увода, стига да го защити в изложението. Преди да продължим с разглеждането на „Славянския мит“, е нужно да се опазим от боравенето с абстракции — думи, изпразнени от съдържание. Още в началото давам ясна дефиниция на термините, които ще ползвам по-нататък:

— СЛАВЯНИ —

Първо значение: Хора, на които майчиният език е от т.нар. славянска група езици. Дали тази група трябва да се нарича славянска, а не например българска, ще оставя отворен въпрос и няма да натрапвам мнение — нито на лаици, нито на специалисти, нито на славяни, нито на чужденци.

Второ значение: Потомци на народ „праславяни“, който до първите векове сл. Христа е имал единен „праславянски език“ и към който се прикача някакъв „славянски антропологичен облик“. А също и склонност към демографски взривове, покриващи за кратък период от време обширни пространства из цяла Източна и Югоизточна Европа. Второто значение на термина славяни, което носи исторически, политически и антропологически заряд, ще бъде атакувано безмилостно поради своята несъстоятелност.

В моята част от текста думата „славяни“ ще и единствено и само в тесния смисъл на славоезични.

— СЛОВЕНИ —

Етнически термин, своего рода прозвище, което някои славоезични народи използват като синоним за етнонима си (бил той българи, сърби, хървати, или други).

Важно уточнение: Първият народ, който в текстовете на своя славянски език се самоопределя и като словенски народ, е българският народ. Не може да става и дума, че „словени“ и „славяни“ са синоними, нито за диалектни варианти в произношението на една и съща дума. А става дума за същността(!) на думата „словени“ и нейното значение — то е различно от това на късния политпросветен термин „славяни“ с неговия имперски, а оттам и всякакъв заряд.

Именно този въпрос е един от най-силно манипулираните от руската политическа доктрина, като това дори не започва с Иван Грозни и Екатерина Велика. Първите манипулации започват още през 11-12 век с руските летописи и техните първи преписи от 14 век. (Вж. монографиите на д-р Асен Чилингиров, „Цар Симеоновият Съборникъ“, Изследвания I и Изследвания II.)

— SCLAVI —

Исторически термин, който с производните му, се среща в текстове на латински и гръцки език. В изворите за българската история (ГИБИ и ЛИБИ) се превежда като „славяни“ въпреки уточнението в същите тези извори, че т.нар. sclavi са само едно от племената на по-голяма етническа група със сходни езици и бит. Тъй като този своеволен превод носи заряда на славяни в етнически (а не строго лингвистичен) контекст, и не всички славоезични племена са били сочени в историческите извори като sclavi, своеволното боравене с този термин за вадене на идеологически или политически дивиденти ще бъде атакувано и посичано на място.

След тези необходими уточнения

можем да продължим с преразказа на „Славянският мит“ и разсъжденията върху тази статия.

Проф. Цветков пише:

„Всъщност кирилицата е смес от гръцки букви с древнобългарски („прабългарски“) рабоши, но може би по-същественото е, че тази азбука не се употребява и никога не се е употребявала от поляците, лужичаните, чехите, словаците, словенците и хърватите — все славянски народи.“

Статията „Славянският мит“ излиза по случай 24 май и явно авторът не е искал съвсем да помрачава празника. Може би по тази причина горното изречение е съкратена част на една доста по-обширна концепция на проф. Цветков, която може да се намери в монографиите му и други негови статии. В рецензията си на „Произходът на българите“ от д-р Ганчо Ценов той пише поясняващо:

„Най-сетне редица стари български рабоши, от които по-късно се оформят повече­то от оригиналните български, негръцки бук­ви на кирилицата, имат преки съответствия в ключовите знаци на китайската писменост. Та­кива са буквите Ж, Ш, Щ, Я, Ц, Ч, Ъ, Ь и т. н. Забележителното е, че връзка с китайските ключови знаци имат дори и някои от онези кирилски букви, за които обикновено се смята, че са взети от гърците — например Л, Т и Ф.“

Професор Цветков скоро може „експертно“ да отъждестви вертикалните чертички на кирилицата с клиновидно писмо, което би могло да допринесе за „по-правилното“ разбиране на шумерологията. Това не променя с нищо тъжната констатация, че подобни нелепости за кирилицата нямат никакъв принос към българологията. Още по-малко към громенето на славяноманията.

Цитатът поражда повече въпроси, отколкото дава разяснения:

Буквите от глаголицата, които са преминали в кирилицата без изменение (напр. Ш), също ли са с корени в китайските йероглифи? Може би трябва да припознаем глаголицата като йероглифно писмо? Проф. Цветков прави ли изобщо разлика между йероглифно и фонетично писмо? Последно — Л, Т и Ф в кирилицата с гръцки или китайски първообрази са? Защо тези букви в кирилицата имат същата фонетична стойност като в гръцката азбука, а китайците чак до наши дни нямат фонетична писменост?

Последният въпрос не повдига ли и въпроса за „основанията“ на редица наши ентусиасти, в техните редици и проф. Цветков, да припознават предците си в китайските „народ бу“, „народ по-ле“ и народ „бао-дзицян“, въпреки съмнителната фонетична(!) транскрипция на тези йероглифи в разни „български“ „народи“?

Проф. Цветков познава ли изобщо кирилицата? КЪДЕ в нея има буква „Я“? КОГА се появява тя? И след ЧИЯ редакция? Не могат ли да се открият много по-„преки съответствия“ между буквите с еднаква фонетична стойност в глаголицата и кирилицата? Защо проф. Цветков пропуска глаголическия период в българската история — не го счита за важен или защото е твърде важен? И може би защото не води в желаната посока към… Китай!?

cyrillicbookscaled

Но да се върнем към цитата по случай 24 май… Дали „гръцките букви“ са изконно гръцки — е спорен въпрос. Тъй като е спорен, няма да го разглеждаме в подробности. Важно е да се уточни, че „гръцките букви“ са били ползвани не само от гърците, но и от техните съседи — и от траките, и от „прабългарите“, и на гръцки език, и не само на гръцки език.

Всъщност кирилицата много повече наподобява коптската азбука, отколкото каквито и да било китайски писмености — една подробност, която не е убегнала от вниманието на редица чужди и български изследователи. Проф. Цветков или е незапознат с техните изследвания, или ги пренебрегва, за да защити теорията си за гръцко-„прабългарския“ (разбирайте китайския) произход на кирилицата. Сякаш това би променило нейния славянски характер.

Прототипите на някои от буквите в кирилицата се срещат в глаголицата (една определено не гръцка и не „прабългарска“ (каквото и да се разбира под това) писменост. Почти по правило тези прототипи са за шипящите звуци в езиците от т.нар. славянска група езици. Има букви, създадени с идеята да се четат различно според диалектите на българския (славянски) език. Букви като Ш и ae са напълно идентични и в двете азбуки, създадени за българите и използвани най-напред от тях.

Това, че поляците, чехите или някои други славянски народи никога не са ползвали кирилицата, не значи, че кирилицата не е славянска писменост. Дори напротив — може би точно това обяснява защо на заглавната страница на „Църковна история“ от Цезар Бароний, публикувана на кирилица през 1719 г., пише, че книгата е преведена „на славянски от полски“.

„Всъщност хърватите и словаците са ползвали в определен момент само глаголицата, и то като тайнопис, но глаголицата е съвършено различна писменост от кирилицата.“

Всъщност хърватите не са ползвали глаголицата в някакъв „определен момент“, а са я ползвали още преди народностното им име да се появи като такова в историческите хроники! Тази тяхна практика продължава допреди два века! И не са я ползвали само като тайнопис. Ревностното им отношение към писмената система, която смятат за завещана им от св. Йероним, и до днес е повод за основаването на клубове от нейни любители. Някои от клубовете вече имат представителство в интернет, като там могат да се намерят електронни версии на почти всички тайнописи и… нетайнописи.

За тази писменост пише в 4 век св. Йероним — преводач на Библията на латински и един от най-големите християнски средновековни учени. Пише и не по-малко известният германски средновековен учен Храбан Мавър, който разглежда и описва внимателно тази азбука, при това години ПРЕДИ тя да бъде „изобретена“ от Константин-Кирил. А дали глаголицата е изобретение на Кирил, или е кирилицата, продължава най-усърдно да се потвърждава или оспорва от славистиката.

Глаголицата може да е съвършено различна писменост от кирилицата, може и да не е (зависи от критериите). Това, което може да се твърди със сигурност, е, че и глаголицата, и кирилицата са ползвани най-напред от българите за нуждите на една реч, която е „славянска“ реч според лингвистичните подразделения на езиковите групи или „словенска“ според българските писмени източници. Нито в „Славянският мит“, нито в друга публикация на нейния автор, е споменато, че именно тази писменост, наричана „готско писмо“, е преследвана от католическата църква и дори има забрана по този въпрос от един местен събор. Това, че облата глаголица — българската, е по-ранна от ъгловатата хърватска, отдавна не е повод за оспорване дори от хърватските ентусиасти.

Проф. Цветков пропуска да разглежда и съществения въпрос защо българите изоставят това писмо и на негово място се налага кирилицата. И дума не се споменава, че славянските писмености са наричани иллирическо и готско писмо — както от самите балкански славоезични народи, така и от чуждоезични хронисти. Вместо тези съществени теми, по-нататък в „Славянския мит“ четем:

„От друга страна, кирилицата се употребява и днес от редица неславянски народи, между които сродните на българите чуваши и мордвини.“

Дали българите са сродни на чувашите и мордвините, проф. Цветков не е доказал. Доколкото може да се говори за сродство, е нужно да се уточни по каква линия. Предвид натрупващите се антропологични данни и в по-ново време — генетични, се оказва, че ако има родство, то е по балканска и изобщо източноевропейска линия. Във всеки случай това няма отношение към разглежданата писмена система.

Кирилицата днес се ползва и от монголци, но това не ни дава основание да твърдим, че е създадена от тях, нито че поначало е замислена за нуждите на монголската реч. От цитата на проф. Цветков обаче излиза, че едва ли не чувашите и мордвините ползват кирилицата по някаква древна традиция, въпреки че традицията е доста нова и от руски тип — с руско посредничество. Доста нова е и буквата за звука Я — също с руски, а не с китайски корени, както е известно на всеки, който си е учил уроците, преди да стане професор.

Тази кирилска писменост беше въведена по административен път не само за чувашите и мордвините, но и за още над 20 други народа от „съветската общност“. И както беше въведена внезапно, така беше и отменена след 1990 година при много от тези народи, които се върнаха отново към арабската писменост. Цялата тази дейност няма нищо общо с дейността на светите братя Кирил и Методий, нито с произхода на българите.

Да спекулира по този чудовищен начин може да си позволи само един учен, който, съзнателно или несъзнателно, се възползва от невежеството на своята аудитория. Но с всичко това проф. Цветков едва започва…

„Още по-откъснати от действителността са напъните да се търси някаква славянска душевност, славянска психика, славянска литература или дори „славянски персонализъм“.“

Ако има нещо откъснато от действителността, това са опитите към лингвистичния термин „славянин“ да се прикачат исторически, етнически, антропологични или други нюанси. Професор Цветков все още не е дал определение за това какво разбира под „славянин“ и „славянско“. Съответно е трудно да се разбере какво опитва да каже и в какво ни убеждава.

Но трудното не е невъзможно, защото от другите му публикации тактично премълчаното става ясно. Можем само да гадаем защо е решил да го спести на масовия читател. Според проф. Цветков и дума не можело да става за „народ славяни“ преди 5 век сл. Христа. Съгласен съм изцяло с уговорката, че за „народ славяни“ не може да става дума нито преди 5 век, нито след него, та чак до наши дни. Такъв народ не съществува нито в историческите извори, нито някога е имал своя държава Славяния. Един факт, който по начало прави излишни всичките размишления, че отделните славоезични народи си имат собствени етноними, своя историческа съдба, своя култура, свой антропологичен облик и своя художествена или друга литература. Думите „език“ и „народ“ в старобългарския (първия писмен славянски) език са синоними, което само по себе си обяснява и защо е излишно да поясняваме, че отделните славоезични народи си имат отделни езици.

Нека все пак резюмираме какво се разбира под „славяни“ в другите публикации на проф. Цветков. Появата на историческия термин sclavi чак на границата на късната античност и ранното средновековие било свидетелство, че едва оттогава можем да говорим за формирането на славянски етнос и по-късното му обособяване в отделните славоезични народи. Авторът отхвърля всяка мисъл историческите sclavi да са съществували под друго име в по-старо време, въпреки недвусмислените свидетелства за обратното, и то на чуждоезични автори. За него и венетите, и антите не са славяни, което може да е политически коректно, но е исторически невярно.

Отхвърлянето на изворите, че венети, анти и sclavi са сродни, както и причисляването на венетите към балтите, е едно интересно… мнение. Но то ще си остане само едно интересно мнение, което няма нищо общо с историята, въпреки че идва от историк. Що за историк е проф. Пламен Цветков, може да видим в неговите трудове, където той цитира историческите извори от трета и дори четвърта ръка, пречупени през призмата на популярните „христоматии“. Позовава се на „авторитети“ по китайската писменост като Димитър Съсълов и остава само да цитира учебниците за началните училища, откъдето той заема своите главни сведения — общоизвестни аксиоми, които сякаш не се нуждаят от научно обоснование.

Своеволното отнасяне на венетите към балтите е лесно обяснимо, защото тезата на проф. Цветков всъщност е, че славяните поначало са балти, които са станали „народ славяни“ със собствен обособен език чак когато са влезли в контакт с „прабългарите“. Аргументация за това мнение идва от голословното твърдение, че корените на общославянски думи като „коза“, „черен“ и дори „Бог“ трябвало да се търсят в угро-финските, урало-алтайските и източноирански думи. Не по-малко голословно е твърдението, че тези и други общославянски думи нямали задоволителен индоевропейски корен — твърдение, под което няма да се подпише дори един езиковед.

Въпреки че не предлага нещо повече от неубедителни азиатски етимологии и не обяснява как „прабългарски“ думи изместват думи за ежедневна употреба в езика на балтите, за да се формира „народът славяни“, проф. Цветков приема собственото си мнение за меродавно и отива дори по-далеч. Той с лека ръка отрича правото на съществуване на някои от гореспоменатите думи в Източна Европа преди времевата граница, прокарана в неговата теория. И изпада в немилост при всеки опит да се търси славянска етимология на племенни имена и прозвища като козари и скити; на топоними и хидроними, свързани с думата „черен“; изобщо за всякакви „словенски старожитности“ преди въвеждането на термина sclavi в хрониките на латински и гръцки.

Тази немилост често кулминира и в поставянето на разни диагнози. Те може и да са резултатни, но не лекуват слабата аргументация на професора, нито пък имат каквото и да било отношение към историографията. Нямат принос и към българологията, не подтикват славистите към саморевизии, а сами по себе си и не оборват никакви митове.

Всеки си има право на мнение, като нямаме право да лишаваме от такова и професора. Мнението си е мнение, фактите са си факти. Едно мнение и от мен. Твърдението на проф. Цветков, че славоезични народи или славянски езици не са съществували преди митичното великопреселенческо преливане на Средна Азия в Източна Европа, почти по нищо не се различава от мнението на немския ревизионист на историята Уве Топер (западен аналог на източното явление Фоменко). Единият — нашият професор, твърди, че клон на балтите е бил направен на „славяни“ през новата ера, благодарение на думи от митичния „прабългарски език“. Другият твърди, че клон на германо-балтите е бил пославянчен през новата ера от Кирил и Методий, които чак през 9 век били съчинили славянския език — затова и славянските езици били толкова близки; защото били много късно създадени и нямало достатъчно време да се разграничат.

Пак по мое мнение могат да се търсят аналогии и в някои ревизионистки трудове на постсъветски автори, които търсят корените си в „самобитната култура“ на угро-фините и балтите, като напълно се отказват дори от връзките си с Киевска Рус. Последното донякъде е отговор и на риторичния въпрос „фалшифицират ли руснаците българската история“, който проф. Цветков често повдига в своите статии след 1989 година и в публичните си проповеди. Същинският въпрос би трябвало да бъде не дали го правят, а как го правят. А че го правят с посредничеството на български историци, завършили историческото си образование в Русия и Съветския съюз, като се почне от В. Златарски, та чак до наши дни, е само едно… мое мнение.

И на последно място, но не по значение, митологията на проф. Цветков за асимилационните способности на „народа славяни“ става съвсем чудовищна в контекста на мнението му, че този „народ“ съвсем наскоро се е пръкнал и сдобил със свой език, с умението да опитомява и да дои „кози“, пък и с „Бог“. След като по мое мнение проф. Цветков не само не оборва славянските митове, но ги въздига до някакви абсурдни висоти, можем да се запознаем и с остатъка от празничната му статия — олекотена, щадяща версия на една безспорно интересна „историческа“ концепция, изложена в неговия труд „Славяни ли са българите“.

„Всяко усъмняване в славянското потекло и славянската принадлежност на българите продължава да предизвиква у нас истерични реакции поради атавистичния страх да не би да се окажем роднини на турците, но долколко може да се говори изобщо за славянска етнонационална общност, ако не се смятат бляновете на панславистите?“

За да се говори за „потекло“, трябва да има контекст на кръвно родство. Такъв досега в статията „Славянският мит“ нямаше и внезапното му появяване буди недоумение. Тъй като професорът никъде в щадящата си статия не беше дефинирал „славяни“ — направих го вместо него — как бихме могли да разбираме дали според неговите виждания имаме славянско потекло и славянска принадлежност? При такава липса на определения можем да имаме само отговор от приказки — изпразнени от ясно съдържание, също като риторичните въпроси.

Ако по моята дефиниция славянин е човек, на когото майчиният език е език от т.нар. славянска група езици, как можем да не говорим за славянска принадлежност? И същевременно по тази дефиниция и дума не може да става за славянско потекло, защото терминът „славяни“ няма отношение към историята, антропологията, археологията, генетиката или друга област на науките. Това е езиков термин.

Както един дойчландер, англичанин и дори южноафриканец е „германец“, защото говори език от т.нар. германска група езици, а един французин или румънец е „римлянин“, защото майчиният му език е от романската група езици, така и българинът е славянин по същата причина. Ако проф. Пламен Цветков се притеснява от подобна концепция, може би е време да се откаже от фамилното (семейното) си име и да се подписва само като „професор Пламен“. И с това си осакатено име да проповядва сред дойчландерите и шведите, че не са германци.

Но да се върнем към въпроса с принадлежността. Бих обърнал внимание на професора, че именно българите са първият славоезичен народ, който в своите писмени паметници се самоопределя като слОвЕнски народ. В цялата ни средновековна литература чак до Възраждането думите „българи„ и „словени“ (с производните им) са ползвани като взаимозаменяеми (синоними). Ако българите някога собственоръчно са писали, че са правени преводи (на кирилица) „от гръцки на словенски“ (Тодор Доксов) и че сънародниците им около Солун „чисто словенски беседуют“, това поражда много повече СЪЩЕСТВЕНИ въпроси и съвсем буди недоумение от РИТОРИЧНИТЕ въпроси в словото на проф. Цветков.

Сякаш воден от опасения, че може да не е достатъчно убедителен, проф. Цветков бърза да порази всякакви противникови мнения с обвиненията за „истеричен страх“ и „атавизъм“. Бързам да уталожа опасенията на професора с увещанието, че нито отричам, нито се притеснявам от КРЪВНОТО и донякъде културното сродство на българите с днешните турци. В частност тези, които населяват средиземноморските области на Мала Азия и Кападокия. Същността на девширмето и практиката на византийски императори да преселват хора от Мала Азия към Балканите (и обратно) достатъчно красноречиво говорят за генетичен обмен между тези две области. Един обмен, който всъщност може да се проследи до най-дълбока древност, включително в сведенията за произхода на гетския епископ Урфила, та дори и в епосите за Троянската война.

Ако проф. Цветков намеква, че роднинската връзка е по тюрко-алтайска линия, нека бъде така добър да докаже, че българите и днешните турци са от антропологичен тип туранид или със средноазиатски генофонд. Желая му успех.

„За всеки непредубеден би трябвало да е очевидно, че манталитетът на поляците е отдалечен от този на сърбите с цяла пропаст от културноцивилизационни различия. По своя хумор и душевност сръбският писател Бранислав Нушич е много по-близо до турчина Азис Несин и до нашия Алеко Константинов, отколкото до поляците Хенри Сенкевич или Славомир Мрожек. Сърбите и българите си приличат помежду си не като славяни, а като балканци и типажите, описани от Нушич, Азис Несин и Алеко, се срещат също така в Гърция и Румъния.“

С горното авторът ни убеждава в нещо, което ни е известно още от времето на Паисий — че отделните славоезични племена и народи са имали различна историческа съдба, попадали са под влиянието на различни чуждоезични народи и езиковата близост не е гаранция и за идеологическа такава. Все пак и на „неукия“ Паисий му е било ясно, че „чехите се повинуват на немския цар“.

Ако трябва да отсея зърното от плявата в горния цитат, единственото интересно и ново, което хваща окото, е прозрението, че „сърбите и българите си приличат помежду си не като славяни, а като балканци“. Но какво се разбира под това? Имаме сравняване на неколцина автори на (предимно) художествена литература с техните художествени образи — аналози на които се срещали в Гърция и Румъния.

Първо, научаваме, че художествената литература е мерило за „балканска прилика“. Второ, по-важното, никак не е ясна разделителната линия, която професорът прокарва между „славяни“ и „балканци“. Може би защото е пропуснал да ни дефинира не само какво разбира под „славяни“, но и под „балканци“. И не ни остава нищо друго, освен да кимаме пред неяснотите, за да изглеждаме умни и разбрали.

Следващ цитат:

„При разселването си в Западна, Източна и Южна Европа през средните векове някогашният единен славянски етнос се размесва с най-различни народности.“

Благодарим за историческата обосновка, професоре. Тази теория за разселвания на „единен славянски етнос“ от едно място из цяла Европа, не само е абсурдна логически и неоправдана предвид историческите извори, но и все по-ожесточено оспорвана в наши дни, поради нейния чужд характер. Тази теза е наложена с нахалство в българската историография, главно с посредничеството на Константин Иречек.

Също така, което е по-важното, тази теория е гръбнакът на панславизма! Панславизмът, с който иначе проф. Цветков се опитва да ни убеди, че се бори… Борбата му включва антропологически и исторически обосновки за същността на „славянина“, с което проф. Цветков не само не убива този славянин, но е сред тези, които му пишат и минало, и му създават някакъв „яснодефиниран“ облик.

„Поляците се смесват с немци и балтийци, чехите — с немци, а може би и с потомци на аварите, словаците  с потомци на аварите и с унгарци, словенците  с потомци на аварите, с немци и италианци, хърватите  с потомци на римляните, илирите и аварите и с унгарци, немци и италианци, сърбите  с потомци на римляните, илирите и аварите и с българи, украинците  с българи и с разни алтайски и индоирански елементи, руснаците  с различни угрофински племена, както и с татаро-монголи, а беларусите  с балтийци.“

И точно поради това смесване и че „чехите се повинуват на немския цар“, една велика страна, „прамайка на славяните“, е решена да „освободи“ и чехите, па и останалите клонове на някога „единния славянски етнос“ от римско, аварско, българско, турско, кавказко, всякакво чуждо, „неславянско“ влияние… Проф. Цветков се мъчи да постигне успехи в громенето на панславизма с руската пушка и халосните патрони.

Какво значение има кой народ с какъв друг народ се е смесвал, ако гледаме кой език към коя група принадлежи? Французите също са смесица на келтски, романски и германски елементи, но езикът им е категорично от романската група езици. Същото важи и за испанците. Важи и за англичаните, които може и да произлизат от келти и нормански племена, но езикът им категорично е от германската група.

Свободните размишления на проф. Цветков за смесванията на народите по никакъв начин не променят факта, че българският език е от славянската група езици, което, както и преди, прави взаимозаменяеми етнонима българин с прозвището славянин.

„Дори и от чисто биологична гледна точка славянски са просто онези народи, при които славянският корен е доминиращ, но далеч не и единствен.“

Какъв „доминиращ славянски корен“?! Нали преди малко не трябваше да истерясваме, задето нямаме славянско потекло? Изяснете се, професоре. От друга страна, кой славоезичен народ изобщо и когато и да било е извеждал корените си само от „единния славянски етнос“, та да се налага това пояснение? Това е обида на читателския интелект, освен ако не приемем, че проф. Цветков си измисля твърдения, които приписва на други хора, а след това сам си ги и оборва. Това е тъжно.

Изобщо има ли народ, бил той славоезичен, или друг, който да сочи един античен народ като своя предтеча? Това даже „интелектуалната мощ“ на МАНУ не го твърди. Не го твърдят и англичани, и французи, и италианци… Дори „чистите арийци“ в Хитлериска Германия са си внасяли малко по-чисти скандинавци, за да си оправят „арийските гени“. А доколко генетичната чистота е нещо хубаво, си личи от това, че скандинавски народи като шведите от години импортират негри, за да се справят с израждането на нацията си чрез разнообразяване на нейния генофонд.

„При това отделните славянски общности попадат в най-различна географска, религиозна и цивилизационна среда. Московска Русия се издига като най-мощната сила от колективистично-деспотичен тип, със своето униатство украинците стават един от мостовете между Изтока и Запада, а сърбите са неделима част от балканското православие. На свой ред хърватите, словенците, словаците и поляците изпъкват с верността си към Рим, но католицизмът изиграва решаваща роля за национална мобилизация най-вече при поляците. Най-сетне чехите се намират под надмощието на реформираните църкви.“

Благодарим за обобщената историко-политико-духовна равносметка. Това са обобщавания от типа „с един куршум два заека“ и „седем мухи с един замах“. В това многословие обаче се губи същественото по темата. А то е, че и предците на българите, и предците на хърватите, и тези на руснаците, и на другите споменати народи от „отделните славянски общности“ много ясно са долавяли тази общност. Нищо че се клали и дърляли по всевъзможни политически и духовни причини откакто се знае за тях.

В нито един домашен извор на славоезичен народ няма намек за „пранарод славяни“, „праславянски език“ и разселване от някаква тясна територия на север към цяла Източна Европа, вкл. Балканите. Подобни сведения няма да намерим и в историческите хроники на чужди народи. Напротив, четем за предци-илирийци и готи-словинци. И дума няма за трудности при преодоляване на карпатските чукари или романтични възпоменания за блатата в Полесието.

Подобни небивалици можем да намерим само от 17 век нататък, когато езиковият термин „славяни“ почва да се ползва в исторически и политически контекст  още в зората на съвременните науки, които пък още от зората си обслужват разните имперски амбиции. В частния случай на Русия  обслужва панславизма.

„Единствено езикът свидетелства донякъде за едновремешното славянско етническо единство, но езикът в никакъв случай не може да бъде критерий за психологична близост. В САЩ и Обединеното кралство се говори на един и същ език, но американците и англичаните са твърде различни по темперамент и манталитет. Между другото, твърде много американци също имат славянско потекло, но това не прави американците славянска нация.“

Тук проф. Цветков закъсва като Марко на Косово поле и вече прибягва до психологичната близост, темперамента и манталитета като фактори за определяне на славянщина; за близост или различия между народи. За сведение на професора, тези фактори са сближаващи или разединяващи не само между народите, но и между отделните хора от един народ, които живеят в една кооперация, а често спят и в едно легло. Иначе благодарим за трансатлантическите аргументи за доказването на нещо ненужно (за сметка на нужното) и за сетен път обиждащо читателския интелект.

„Днес и дума не може да става за общославянско самосъзнание. От старите самоизмами за „славянска солидарност“ и „южнославянско единство“ сякаш са се отказали дори правителствата, които се изреждат в Сърбия подир края на диктатурата на Милошевич през 2000 г. На моменти руският президент Владимир Путин също се опитва да дава поне вид, че в политиката си се ръководи от по-прагматични мотиви. Всичко това не означава обаче ни най-малко, че панславизмът и панюгославизмът са си отишли като имперски доктрини. В действителност Русия не би била проблем за България, ако не бяха русофилите, а историята на русофилството е свързана с пари, и то с много пари.“

Разбира се, че панславистката доктрина не си е отишла. Дори да не се упражнява, тя си стои заложена от 300 години като господстващо научно течение, на което е проповедник и самият проф. Цветков. Включително в статията, която разглеждам. Нищо че в многословието си, с трансатлантически сравнения и неопределени термини опитва да ни убеди в противното.

Докато този или онзи професор громи „славянския мит“ с мита за „някогашния единен славянски етнос“, оформил се и ограничен до 5-6 век някъде на север, панславистката идея ще е жива и ще се рои в самоизмами. Руското оръжие, което ползвате, г-н Цветков, не нанася вреди на руснаците. Никакви. Само ги почесвате.

„Безмерната продажност на комунистите в България и Македония сякаш е още едно доказателство за кръвното родство между българите и православното население, живеещо оттатък Осогово. Единствената разлика е, че комунистите в България се подчиняват подсъзнателно на всичко руско, съветско и славянско, а комунистите в Македония – на всичко сръбско, югославско и славянско.“

Независимо дали комунистите се подчиняват съзнателно или подсъзнателно на „руската историческа истина“, а антикомунистите  да речем, от невежеството си и желанието си да звучат научно  подчинението си е подчинение. Резултатите  все едни. Прецаканите  пак едни. Печелившата  все политическа Русия.

„След като през Възраждането българите с лека ръка се отказват от собствения си български корен, е сравнително по-лесно за част от тях да се отрекат още веднъж от потеклото си.“

Тук проф. Цветков прибягва до лъжи и клевета. През Възраждането българите не се отказват от българския си корен. Нищо подобно. Кой го прави, проф. Цветков? Паисий!? Спиридон Габровски?! Поп Йовчо от Трявна?! Джинот!? Раковски!? Те не са писали нищо различно от това, което е било писано още през 9 и 10 век, пък и по-рано  и в домашни, и в чужди извори.

Ако трябва нещо да смущава проф. Цветков, то не е, че българите ползват и термина „словени“ като синоним на българския си етноним. Смущаващото е, че през Възраждането все още не са били научени, че българите не са словени, а с алтайски, ирански и тем подобни корени. Най-смущаващото е, че е имало кой да ги научи. А най-най-смущаващото е, че са били научени от българи (рубладжии като В. Златарски и М. Дринов). Успокоителното и донякъде отсрамващо е, че възрожденците не са схващали бързо, та и до днес е пословично възмущението им срещу тази, да цитирам Ботев, „научна будалащина“!

За протокола трябва да се отбележи и че повечето възрожденци са били автохтонисти, което може би донякъде обяснява защо проф. Цветков ги клевети. И пак за протокола  автохтонистичните възгледи са нещо, което е бъркало и винаги ще бърка в здравето на Русия, освен ако професорът не докаже, че тези възгледи някога са били господстващи или дори застъпени в „руската историческа истина“. Очевидно е от изложението, че проф. Цветков е проповедник на Иречековата школа (за славянското нашествие на Балканите), която е създадена да измести „Словенските старожитности“ на Шафарик. С цел по-пълноценното обслужване на панславизма…

Ако под „отказване от собствения корен“ проф. Цветков разбира отказване от китайските корени и смехотворното отъждествяване на българите с „народа бу“ и „народа по-ле“, проблемът не е във възрожденците. Проблемът е, че възрожденците няма как да са познавали книгите и статиите на г-н професора предвид очевидния анахронизъм.

С какво е виновен възрожденецът Спиридон Габровски, че не е бил наясно с теорията на проф. Цветков за невъзможното обяснение на български обреди, ако не се чете китайската „Книга на промените“? Човекът не е намерил тази книга в панерите на прабаба си и обяснява (доста задоволително) разните обреди на друга база с трако-илирийския произход на народа си. Това правят и съвременните етнографи  също без да са чели „Книга на промените“ и книгите с чудовищни промени в разбирането за етнографията, които проф. Цветков се мъчи да наложи с огнен дух и наточен меч в монографията си „Славяни ли са българите“.

„Наистина македонизацията се дължи преди всичко на комунистическия терор след Втората световна война, но в Източна Германия комунистите не съумяват да създадат нова нация, а и опитите им в тази насока са несравнено по-умерени. Защитните механизми на македонските българи срещу сталинската месомелачка се оказват по-слаби от тези на германците и една от решаващите предпоставки за тази слабост възниква със славянизацията на българина през Възраждането.“

За която възрожденска славянизация проф. Цветков не предлага нищо повече от голословни твърдения. Една незаслужена хула е основа за друго смело мнение, което авторът самомнително предлага като факт. Един несъмнено научен подход…

Продължаваме с псевдонаучните диагнози на другаря Цветков:

„Българският случай е несъмнено патология, при това от самоубийствен тип, тъй като именно славяноманията прави България лесна плячка за руската агресия така, както сърбоманията предхожда завладяването на Вардарска Македония от Сърбия.“

Тъй като професор Цветков поставя Русия и набезите на Сърбия в едно изречение, няма как да не се сетим за „Русия и завоевателните стремежи на сърбите“ (на д-р Г. Ценов) и един друг тип патология. Но не от самоубийствен, а от нахален тип. Проф. Цветков „изчиства“ антипанславизма на д-р Ценов от всичко, което ще навреди на научната му кариера, и ги замества с всички онези витиевати теории, поръчани от Екатерина Велика, за да обслужват панславизма. А това са теориите на А. Л. Шльоцер, че днешните българи са славяни, но старите не били. Това дава повод на руската (и съветската) наука да определя за „небългарско“ или „небългари“ всичко или всички на Балканите, определено в старите паметници като „славянско“ или с участието на „народ славяни“. Това е теорията за аморфната славянска маса, която може да е всичко онова, което отредят нуждите на руската (съветската) историография или други велики сили.

Това са и теориите на Евгений Вулгарис (Болгарский), който, след като дава тласък на гръцкото възраждане, отива в Русия да се поклони на Екатерина Велика, да се зачисли на неин бюджет и да стане деен прокламатор на панславизма. Именно срещу него са отправени думите на Паисий: „поради что се срамиш да се наречеш болгарин“. Едни силни думи, които „българо“-съветската наука нахално и от невежество приписва като обръщение към целия български народ!

Проф. Цветков клевети не само Паисий, но и цялата възрожденската „славяномания“ (от автохтонистичен, а не от руски и панславистки тип). С което, а и с възгледите си като цяло, автоматично се приравнява със слуги на Екатерина Велика като немеца Шльоцер и „нашия“ Вулгарис. В известен смисъл проф. Цветков е продължител на немския учен с руската надница. Там, където Шльоцер изказва мнението, че езикът на българските славяни е бил замърсен (изроден) от езика на турците, проф. Цветков разширява идеята с мнението си, че езикът на всички славянски народи всъщност е с корени в тюркските и прочие азиатски езици.

Насреща си имаме модерен „антипанславизъм“, който обаче е с непокътнат панславистки гръбнак и е претърпял чудовищна мутация. Нито крив, нито прав. Нито да го почешеш, нито да го посечеш. И научната кариера сигурна, и изливането на празни приказки може да продължи вовеки веков. Ще има гарантирани поводи за медийно присъствие в празничен и делничен ден. Кой разбрал — разбрал. А за недоразбралите — те могат само да гледат умно пред неясните и тактично подбрани излияния на професора в разглежданата статия.

„По всичко личи, че основата на националната идентичност е също толкова крехка, колкото е и основата на отделната личност. Най-страшното психично заболяване, пред което е безсилна и съвременната медицина, е раздвояването на личността, известно като шизофрения.“

Нищо подобно, господин Цветков, не е хубаво да се изказвате по теми, за които си нямате хептен никаква представа, като така лишавате болните от надежда. Все пак първа крачка в постигането на добри резултати е убеждаването на пациента, че може да се излекува. Горещо ви препоръчвам книгата „Когато тялото казва НЕ“ за палиативната практика в трансатлантическа Америка.

Шизофренията нито е най-страшното психично заболяване, нито пък медицината е безсилна пред него. С редовното вземане на все по-ефикасните медикаменти (специално за вас: задължително с вода, а не с алкохол) симптомите на това заболяване се държат под контрол. Нещо повече — това е една от психичните болести, при които това неинвазивно лечение дава трайни резултати и болните могат да водят напълно пълноценен живот… доживот.

Проявата на неуважение към читателите и като цяло — към българския народ, започва да се очертава като хронична особеност при проф. Цветков. Една основа за националната идентичност може да са историческите прозрения (независимо от какво естество), но далеч по-сигурна основа си остава самочувствието… Което проф. Цветков прави все по-рехаво и рехаво с всяка своя книга, статия или публично изказване по адрес на българите.

В края можем да направим и равносметката, че проф. Цветков прибягва до нападателна тактика на всяко място в изложението, което не може да защити по друг начин. „Или приемате моето, или сте истерици“, „или приемате моето, или сте самоубийци“, „или приемате моето, или сте шизофреници“. Синдромът на Иречек (за готоманията, осъвременена от неговия духовен продължител — проф.  Цветков — като славяномания) не дава добри резултати, а в случаите на „българския канибализъм“ (термин от други материали на професора) понякога е опасно.

Предписвам да борим хроничния проблем със слабата аргументация чрез сарказъм (може и язвителен, но не обиди, сочещи слаби медицински познания) и с четене на исторически книги, които АМА НАИСТИНА оборват руската школа. По една сутрин, обед и вечер. Може и преди лягане — напомням, задължително с вода!

„Най-здравословното както за отделния човек, така и за всяка нация е да бъде просто това, което е.“

Чудесен завършек на статията „Славянският мит“, само че така и не разбрахме в какво се състои славянският мит, нито как да го преборим. Това, което разбрахме, е, че българите не са славяни, въпреки че имали преобладаващо, но неопределящо славянско потекло. Разбрахме, че кирилицата не била славянска писменост, защото не я използвали например поляците, а от сравнително скоро я използвали и някои тюркски народи.

Разбрахме още, че всеки отделен славоезичен народ си е отделен народ със своя култура — в което сякаш никога не бихме се сетили сами. Получихме тройна психиатрична експертиза, под която едва ли ще се подпише и един дипломиран психиатър. Получихме и уверение, че панславизма ще го преборят… панславистките аргументи и… модерните митове за праисторията на митичния пранарод „славяни“.

След тази объркваща статия наистина не ни остава нищо друго, освен да се примирим с „това, което сме“ — шизофреници, и да кажем с езика на роднините от Анадола: „Йок, професоре, йок! Не ни правете на луди. Номерът не минава.“

––

Литература от други автори по темата:

1. Колко народа покръства Борис, Н. Църцаров.

В тази статия са разгледани всички първоизвори от времето на т.нар. „покръстване“ на българите и се засяга въпросът доколко е исторически обосновано „българи“ и „словени“ да се разглеждат като два отделни народа. Както от 9 век нататък, така и в по-ранен контекст.

2. Лингвистика или белетристика, Н. Църцаров.

Статията разглежда критично основанията на лингвиста Владимир Георгиев да сроди дако-мизийските езици с албанския. Но статията също така е интересна и във връзка с лингвистичните прозрения на проф. Цветков, че общославянски думи като „коза“ и „черен“ нямали индо-европейски корени. Едни корени, които са намерени отдавна в не един и два европейски езика. Специално думите „коза“ и „черен“ точно в тази си форма се отнасят за дако-мизийските езици. И то са отнесени към една епоха, която по никакъв начин не може да обслужва теорията на проф. Цветков, че славянски езици с тези думи не е имало преди митичното преселение на китайски съседи или други азиатски народи в тракийското етническо пространство.

3. 200 години от смъртта на Евгений Вулгарис, д-р Асен Чилингиров.

Името на Евгений Вулгарис (Болгарский) беше споменато по-горе в контекста на панславизма. Подробности за неговата биография и „принос“ към българското самосъзнание, а и защо възрожденецът Паисий е имал толкова негативно отношение към него, читателят ще намери в статията на д-р Чилингиров. А оттам всеки може да си състави собствено мнение и за негативното отношение на проф. Цветков към възрожденците.

4. Aethicus Philosophus Cosmographus, д-р Божидар Пейчев.

Вечно актуална статия на д-р Пейчев, която повдига много вечни въпроси-табу във връзка не само с българската история. Тя е ценна за историята и културното наследство на балканските славоезични народи като цяло. Сред засегнатите теми са произходът на глаголицата и откога под историческия термин „скити“ на чуждите хронисти се разбират славоезични племена.

5. Древнобългарски паметник в Черна гора, Петко Перинов.

Статията за „прабългарските рабоши“ и тяхното разпространение на Балканите в един контекст, който няма нищо общо с „китайските българи“ на проф. Цветков и техните „йероглифи“.

6. PIGORIANA BULGARICA срещу новите балкански автохтонисти, Петко Перинов.

Предлагам последната статия, за да покажа, че в отношението ми към проф. Цветков няма „нищо лично“. Не съм първият автор, който го атакува заради неговата идеология и историческа подготвеност. Няма и да съм последният. Давам на проф. Цветков пълното право да отстоява своите исторически разбирания и идеологии. Но от начина, по който го прави, и упреците, които отправя в делник и празник, ще зависи доколко студената война между модерните автохтонисти и модерните шльоцерианци ще премине от „хладни отношения“ към по-разгорещени престрелки в, за щастие, все още свободния интернет.

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

18 коментара за "Преразказ с разсъждения върху „Славянският мит на проф. Цветков“"

  1. Димитър Кунев  17.08.2009 г. | 21:49 ч.

    Не мога да прочета цялата статия „Преразказ с разсъждения върху „Славянският мит“ на проф. Цветков. Аз съм филолог по образование, владея и руски, полски и немски език. Абсолютно съм убеден, че ние българите сме славяни. И генетически, и езиково, но най-вече като духовност. Всеки опит да бъде доказано друго е политическа поръчка на ЦРУ или ненаучна самодейност. С цел – да изглеждаш оригинално. Но смятам, че всеки спор с предубеден човек е безсмислен.

  2. стопанина  17.08.2009 г. | 22:29 ч.

    Защо не можете да прочетете цялата статия? Заради технически проблем ли поради нежелание?

    Колкото до споровете, те са безсмислени не само с предубедени хора, но са особено безсмислени, когато в споровете се ползват термини, изпразнени от ясно съдържание. В този смисъл не съм съгласен и с вас, че българите са славяни по генетична или духовна линия. Не и при определенията на термините „славяни“, „словени“ и „sclavi“, които давам в статията си.

    Съгласен съм само, че българите са славяни езиково, защото това е лингвистичен термин. На гените не могат да се лепят етнически етикети. Съжалявам, но е така. А духовността е нещо, което е наднационално и изобщо надматериално – не принадлежи и не произтича от този свят.

    Моля, не политизирайте моята статия – тази на проф. Цветков си има достатъчно политически заряд. Поръчката може да е на ЦРУ. Може и да е на Москва. Това е без значение, доколкото влиза в категорията мнения. Те са допустими, но предпочитам да са гарнирани с поне малко исторически и лингвистични аргументи.

  3. Hristo Petrov  09.09.2009 г. | 14:33 ч.

    Статията и темата са много интересни!
    Аз няма да си позволя да коментирам, но пак ще задам няколко въпроса.
    Защо единствено Българският език е езикът от „славяноезичната“ група, който няма падежи? ( аз не говоря за падежни форми – , но за падежи в граматиката)Ако не се лъжа българският език има също така и най- много вемена сред „славянските“ езици.
    И освен думите, които имаме само в нашия език и ги няма в другите славянски езици като – куче, къща…. и много други, има и още нещо което отличава нашия език от останалине славянски и това е „Аз“. На поне повечето, ако не и всички славянски езици е „Я“.Защо?Българите са единствения народ използващ „Аз“.Дали в това не се крие някаква древна духовна енергетика?

  4. стопанина  09.09.2009 г. | 15:07 ч.

    Граматически българският език е близък с румънския, албанския и народния гръцки. Особености като задпоставения член, начините за степенуване и прочие са наследство от местното население, и то още от времето преди появата на индо-европейските езици. Конкретно по въпроса с падежите съм съгласен с Цани Гинчев. Старобългарският език е близък с езика на основателите на държавата, но след падането на царството езикът се е „утракил“ – тоест е надделял не книжовният/църковният език, а народният. Нормално, бих казал.

    Къща – поне за мен езиковедите дават задоволителни обяснения за семантичния развой на думата от „кът“ (място за обитаване). Сродни думи са чешката ku?a (колиба), словашката ku?a (колиба) и полската kucza (колиба).

    Куче – също не е вярво, че е само българска дума. Старохърв: к?че; словен: кu?ak; пол: kucziuk; горлуж: cu?ka; лит: kucis; алб: kuc; унг: kutya; и мн.др. Някои филолози я смятат за производна на „кутя“ и „кутре“ (малко куче). Други я смятат за тюркска или иранска, като самият факт, че не могат да се изяснят, говори колко „сигурни“ са тези етимологии.

    Аз – Старохърватската форма е jazь; староруската – азъ; чешката – j?z; словашката е като чешката… Който твърди, че „Аз“ е нещо различно от „Я“, не си е направил елементарна справка за развоя на отделните слав. езици. В българския имаме формата „Яз“, по която най-добре се вижда как jaz става само на „Я“ или само на „Аз“.

  5. Димитър Кунев  16.04.2010 г. | 01:54 ч.

    Днес успях /по технически причини/ да прочета цялата статия. В общи линии съм съгласен с автора. Писанията на проф.??????? Цветков нямат нищо общо нито с историческите, нито с филологическите факти. Що се отнася до твърденията, че в българския език няма падежи – това пак е резултат на незнание. В българския език до ХХ век има живи родителен и винителен падеж, а в местоименията и днес имаме винителен, родителен и дателен падеж – го /вин и род/, му /дат/, й/дателен/ и пр. А в Х век, откогато са първите оригинални български текстове има всички падежи. Но – разгледайте един речник на българския език и ще откриете, че над 70 % от думите са от славянски произход /като корен/, а префиксите и суфиксите са 100 % славянски. 15 % са от латински произход, 10 % от гръцки, а останалите 5 % са от руски, други славянски или европейски езици – френски, немски, италиански и пр. Има само 12 запазени прабългарски думи, това е доказано още през края на ХІХ век, когато в България е нямало кьорав комунист. Отпадането на падежите и увеличението на глаголните времена идва 100 % под влиянието на средногръцки. Но пак ще кажа – след стотици необорими мои доказателства в спор с предубеден антикомунист съм чувал: няма значение какво ще кажеш, аз не говоря на славянски език. Куриозното е, че в този израз на опонента ми – всички думи са славянски.

  6. Димитър Кунев  16.04.2010 г. | 03:14 ч.

    Г-н Стаменов, виждам, че с Вас може да се спори въз основа на научни аргументи, а не моднополитически, както го вършат професорпламенцветковци /ама как пък и името му, и фамилията му са славянски, Боже прабългарски??!!/, петърдобревци, христомаджаровци и пр. „историци“. Но ако сте мъж, дайте да ви ударя няколко научни крошета в киберпространството. Впрочем, можете да влезете в моя е-вестник nationalistbg.com – та да се ядосате, пардон, да научите нещо. Е?

    Димитър Кунев

  7. Стопанина  16.04.2010 г. | 09:38 ч.

    Не ме чакай, няма да дойда. Вече съм обяснил, че историята не ме вълнува така, както преди, а съм оставил този раздел от сайта да го движат други. Ако искаш да разискваме някои въпроси, може и тук. Първо изчети материалите от д-р Чилингиров, за да си подготвен. Защото, щом говориш за „славянски гени“, не ще да си много добре подготвен. А и това с „отдавна доказаните“ постулати за падежите не ме амбицира по никакъв начин да се впускам в дискусии с теб.

    Ако държиш да подновяваш дискусия, гледай да е по-кротко, за да не „режа“ ръцете, които раздават „крошета“. Да раздаваш крошета на някой, който ти е съюзник за над 70% от въпросите, е просто глупаво. Както е глупаво да разправяш, че лъжа читателите си – на собствения ми сайт! Следващия път посочи пример и го аргументирай, за да не го режа.

  8. ванн  04.05.2010 г. | 10:43 ч.

    Децата ми се смеят, че навсякъде виждам „българи „, но наистина, българите са навсякъде. Особено има един тип, обикновено не изявени, обикновени хора, с особена интелигентност и чувство за правота. Има една особено мила за мен жилка в тия хора, която според мен е българина.
    Няма да забравя, загубих се нейде из Стара планина и спрях да питам една женица, накъде да тръгна. А тя ми каза, че никога не е излизала от селото, но чувала, че този път води към… Нямате представа, каква чистота и дух имаше в тази жена. Като земна одухотвореност и сила!
    А българите, които не ми пасват, им викам византийци.

  9. мамалига  26.10.2010 г. | 18:48 ч.

    Голямо БРАВО, Стопанино! Нямам даже какво да добавя. Справил си се блестящо в лова на вещици.

  10. Симчо-Симеон  20.05.2011 г. | 20:41 ч.

    ..“че корените на общославянски думи като “коза”, “черен” и дори “Бог”…“ Стопанино,“Бог“,“степ“ „смерд“ топор“ „собака“.. НАИСТИНА са близки до източноирански!Доказано е с лингвистични сравнения на кавказко-иранска лексика(аланска и осетинска).. Има и сравнителни топоними от Причерноморието и Приазовието, оставени (може би) от иранци,скити или сармати (или някакви други???)

  11. Стопанина  20.05.2011 г. | 21:55 ч.

    НАИСТИНА са близки до източноирански!

    Така е. От близостта на езиците обаче не могат да се правят заключенията, които някои историци се опитват да правят. Защото тогава бихме могли да твърдим, че в езиците от славянската група не е имало дума „Бог“, преди да дойде (предполагаемото) иранско влияние.

  12. sim4o  22.05.2011 г. | 09:55 ч.

    Стопанино, навлизаме дълбоко в Лингвистиката.. Макар, че ми е било доста интересно и доста съм попрочел, не се смятам за огромен капацитет.. но.. хайде да се опитам да отговоря. Давам пример с английския- той е старосаксонски+ староисландски+ латински+ келтски .. Имало ли е думи, някакви за някакви си понятия в английския ПРЕДИ да има,да речем староисландско влияние.. Ами НЕ Е ИМАЛО думи и не е имало въобще английски, преди върху някаква си езикова основа,да е упражнено това влияние-думите са били, не английски(ВЪОБЩЕ не можем да говорим за „английски“ като термин!!), а да речем старосаксонски.. или келтски,или латински,зависи носителят на даден компонет от бъдещия единен английски език, какво е говорел (старосаксонски или латински) -та така и със славяните- ПРЕДИ да е било упражнено това иранско (сарматско?, скитско?, българско??-айде да не се задълбаваме,а!?) влияние, е имало, някаква друга основа (дакийска,прибалтска, венето-илирска, гетска,източноиранска) но не е имало СЛАВЯНСКИ езици. И думата за „Бог“ не е била славянска,а да речем балтска,илирска или келтска (щото бъдещите славяни още не са се асимилирали едни-други и са носители на РАЗЛИЧНИ езикови компоненти) А иначе, те подкрепям НАПЪЛНО за славяните-това е лингвистична общност!

  13. Стопанина  22.05.2011 г. | 14:12 ч.

    @ sim4o

    Тези математически уравнения нямат приложение в лингвистиката. Английският не е „старосаксонски + староисландски + латински + келтски“, а е език от т.нар. германска група езици. Същото важи и за славянската група езици, която не е „балтийски + тюрко-ирански + дакийски + гръцки“. И германските, и славянските езици са съществували от памтивека. Да, върху тях е оказвано влияние от езиците на други групи, но това не променя факта, че са съществували като обособени езици от хилядолетия.

    Твърдиш, че преди да е било упражнено иранско влияние, не е имало славянски езици. Това само с твърдения не се доказва. Защото аз със същия успех мога да твърдя, че в иранските езици не е имало дума „Бага“ (Бог), преди върху тях да е било упражнено славянско или индийско влияние. Не го твърдя, но го давам като пример, показващ несъстоятелността на твърденията ти и това, че лесно могат да бъдат обърнати срещу теб. Не приемам методите ти – съответно не приемам и изводите ти.

    Да вземем и староиндийската дума „Бхага“ (Бог, Господар) – тя също ли е от скито-сармато-ирански произход? Как се доказва, че древните индуси, които са я ползвали (документирано) от поне 4 хилядолетия са я „заели“ от този или от онзи народ? Ами коренът „м’рт“ (мъртъв, смърт), който се среща в кажи-речи всички индо-европейски езици? И той ли се е предавал от народ на народ на народ… Или е много по-вероятно, също като „Бог“, да си е съществувал в дадената група езици от памтивека?

    От друга страна, преди да говорим за скитско и сарматско влияние, трябва да знаем(!) какви са били езиково тези народи и племена. Не да вярваме(!) в тази или онази теория, а да знаем! Аз никак не съм убеден, че скитите са били ираноезични. От 18 век са ги изкарвали какви ли не: урало-чуди, фини, монголци, тюрки, славяни, самоеди… Иранската теория е сравнително нова. Следователно никой не би трябвало да се прави, че знае(!) какви са били скитите, преди да разполага с автентичен техен текст, съдържащ поне 50 свързани думи. Всичките лингвистични и псевдоисторически упражнения на тема „глоси“ и „езикови реконструкции“ са едни теории – при това такива, които за момента не търпят доказване и съответно е излишно да бъдат оборвани.

    Същото, впрочем, важи и за тракийския или първобългарския език. И там се правят какви ли не научни упражнения, без да няма документирани и две навързани изречения на тези езици. Обаче ако питаш лингвисти или историци – ще ти говорят така, сякаш познават не само фонетиката и лексиката, но и граматиката на тракийския и прабългарския.

    Ето една моя теория, която също не подлежи на доказване или на оборване:

    Скитите са едни от предците (основните количествено) на днешните славоезични народи. Скитският език е бил език, който днес бихме определили като един от славянската група. Прозвището „скити“ идва от името Скитиан, което е носил един от учениците на елохима Ману, живял и работил на земята още преди времето на библейския Потоп. Сред другите ученици на Ману са били Седемте риши на индусите и бъдещите духовни водачи на персите (иранците). Затова думи като инд. Бхага, перс. Бага и слав. Бог са си съществували в съответните езици на съответните народи от поне 8 хиляди години. Като знаем това, всички витиевати теории, че тоя народ бил дал думата за „Бог“ на друг народ, стават излишни.

    Но това си е мое мнение.

  14. sim4o  23.05.2011 г. | 10:25 ч.

    Стопанино, първо да спомена, че с интерес посещавам сайта ти, и то от доста време, а пък пос статията и аз бих могъл да се подпиша-напълно изразява моите виждания… Задълбаваме мнооого в Лингвистиката,като наука НО, трябва да уточним нещо..Методите на Линвистиката не са мои, първи изобретили ги и приложили ги,са група германски професори от 18 в- между тях Якоб и Вилхелм Грим-известните фолклористи Братя Грим..аз само съм ги попрочел и се мъча да ги приложа в Историята.Според мене ОСНОВНИЯ извод, че езиците си взаимодействат и влияят едни на други е ясен за всеки.Как си влияят-ами с контакт-преди време, контактът е бил пряк-между техните носители,конкретните хора!
    .. дадох пример с английски неслучайно-защото той не е съществувал от памтивека,а започва да се оформя след 1069г.. и за целия този период на изграждане имаме писмени свидетелства!Бил е с падежи,бил е с родове и числа, вкл. и двоично число-сега не е такъв!Има документирани няколко варианта на староанглийски,променян през времето, и те могат да се разгледат.Проследявайки писмените доказателства, виждаме КАК постепенно е ставала промяната!Разбира се, английския е от Германската Група-там го слага още Яков Грим (той слага пък, българския в Славянската група и много трудно можем да излезем от там).Разбира се съвременният английски не е МЕХАНИЧЕН сбор, от разни езици-това не съм твърдял никога.
    ..“И германските, и славянските езици са съществували от памтивека“… това аз не го знам,според каквото съм чел, не е установено.. но изхождайки от логиката за взаимодействие и влияние-просто излиза че ПРЕДИ Памтивека, някакви хора, които СЛЕД ПАМТИВЕКА ще са вече славяни, са имали контакт с източноиранци- носители на източноиранска лексика.За скити, сармати и място на контакта-Северно причерноморие т.н. ОК- пак казвам,че това не е установено.. но пък в Историята това е най-разпространената версия. Чел съм и други неща-за славяните арийци заселили се в Индия и т.н.
    Та това са ми съображенията-според Науката Лингвистика трябва да има контакт, като е бил Преди Памтивека- ОК.. давай да мислим къде и кога е било това, кои са били носителите на иранския компонент, кои другите..

  15. Стопанина  05.11.2015 г. | 12:28 ч.

    Издъхна проф. Пламен Цветков, искаше да учим история без митове и руско робство

    Няма да лицемернича – не го харесвах и не ще ми липсва…

  16. Веселин  14.01.2016 г. | 22:54 ч.

    Вашата критика, приживе на вече покойния сергейигнатовски „проф.“ Пл. Цветков, ми импонира с назоваването на неверните и некомпетентните му твърдения и тяхното подобаващо обосновано оборване и отхвърляне. Той твърди: “ … по-същественото е, че тази азбука не се употребява и никога не се е употребявала от поляците, …“. В този план, съжалявам че попадам със закъснение на този „Преразказ с разсъждения …“, защото приживе бих искал да посоча поредното невярно и некомпетентно твърдение на сергейигнатиевския „проф.“…. То се отнася до дългогодишно ползването от поляците на текстове от преписи на книги с българската азбука от Х-ти век, а и от по-късни времена и на руски език, в черковната дейност, преди приемането на унията от поляците. Става дума за времето, когато православието все още е било изповядвано в литовско-полските земи. В 1882 г. руският филолог, историк, археограф и педагог Флавиан Добрянски (1848 – 1919 г.) публикува “Описание на църковно-славянските и руски ръкописи на Ръкописното отделение на Вилнюската публична библиотека” в списък от 329 от всичко 588 броя на всичките ръкописи. От тях църковно-славянските са 272, в разделите: Ръкописи на пергамент 1-19, Текстове от Светото Писание 20-52, Творения от Светите отци 53-72, История 73-111, Богусложение, както православни, така и униатски, 112- 232, Смесени 234-272 и други само Руски ръкописи 273-329. Този списък е само за църковно-славянските ръкописи, които са издирени в годините от 1856 до 1882 г. в района на Североизточна Полша, като най-голямата част са създадени от Супрасалската лавра, Жировицкия манастир, Витебския Марковски манастир, Вилнюския манастир Света Троица, както и от библиотеката на Семинарията към него, манастирите Дубенски и Дермански от Волинска губерния и др. Ръкописите са създавани във времената, когато те са били действащи православни. В този период основните задължения на монасите са били да преписват православните текстове. По времето на попадането на манастира под униатска власт, последната нарежда те да бъдат събрани в чували и техните места на лавиците да се заемат от униатските книги и ръкописи на не руски и църковно-славянски (разбирай старобългарски) език. Особено значима роля в създаването на тези църковно-славянските ръкописи има Супрасалската лавра – Манастирът “Благовещение Богородично” в град Супрасал в Източна Полша, сев.източно до Бялисток, близо до Белорусия. Населеното място отначало, след 1336 г., е в Полско-Литовския съюз, а след 1569 – във Великото Литовско княжество – на Жечпосполита, а след 1795 г. в Руската Империя. Болшинството от описаните текстове са от библиотеката при тази лавра. От създаването й през 1498 г. до 1557 г. в манастриската библиотека са събрани 200 ръкописа и книги, а до 1645 г., броят им се увеличава на 587. Особено неблагоприятно отношение към църковно-славянските ръкописи настъпва след преминаването на лаврата към униатството и особено след 1830 г., когато те са предоставени под разпореждането на частно лице, протоирей-униат професор Бобровски за изучаване и описване, а последният предприема действия приживе, да ги продаде на трето лице, което да ги придобие след кончината му, което за щастие не се осъществява. В последствие, каквото е останало от тях, е предадено на Вилнюската публична библиотека и описано от Добрянски, благодарение на което пък са запазени неоценими текстове за достиженията на българското писмено слово.
    В общият обзор на ръкописите, авторът обръща специално внимание, че в много от тях прави впечатление, особено от страна на езика, че са с “носящаго следы Болгарскаго произхожденiя”. В този план, специално само за пример, в един от ръкописите, под името “хронографъ”, описан от Флавиан Добрянски, в Описа на Вилнюската публична библиотека под № 109, се съобщава, че на лист № 242 има текст, който съобщава, че книгата на Вехтия Божи Завет, която следва в състава му до лист № 264, е преведена от гръцки на словенски език, по поръчението на княз Симеон, сина на Борис, от Григорий презвитер и мних* на всички църковници от българските църкви. В предисловието си, Добрянски е обърнал специално внимание на читателя, че при така сложилите се обстоятелства, не може достоверно да се установи кога, как и кой е написал съответния ръкопис и за това заключенията му, за времето на написване на ръкописа, се основават на не особено точни критерии. Но фактът, че за този текст има известие за съществуването му още от Х-ти век, а Добрянски сочи произход на Хронографа, или копието му, от XVII век, е достатъчно красноречив за ролята на българското писмено слово за духовното израстване на поляците, литовците и русите през тези векове. * мних = съдия на църковниците от православните църкви. Както папата след 9-ти век е съдникът на всички католици, а Исус Христос – крайният съдия на вярващите християни. От тук и изразът : „Каквото Бог отреди (или отсъди)!“.

  17. bozman  27.08.2017 г. | 15:44 ч.

    Много меко Стаменов,много деликатно с комунистически дебил като този. Освен това в пасажите които си избрал за коментар история няма – има мнения и Кремълска маскирана пропаганда. По отношение на интересния пост на Веселин по-горе си позволявам да дам линк към интересното четиво „Описание рукописей Виленской публичной библиотеки…“, откъдето може да се свали книгата – http://search.rsl.ru/ru/record/01003595169

    Поздрави.

  18. bozman  27.08.2017 г. | 16:03 ч.

    P.S.
    „мних = съдия на църковниците от православните църкви“ – Веселин.
    – Това не е вярно. Мних значи „монах“, а „презвитер мних“ означава представител/глава на монасите пред други църковни или мирянски институции. Това е заварено положение следствие на римските/ромейски закони,където частната, държавна, императорска,църковна и монашеска собственост са под различни юридически „шапки“ и подвластни на различни данъчни такси. Разбира се без императорската собственост, която е божествена и не подлежи на данъци, на оценки, на обсъждания в Сената и т.н. Пример за това е изгарянето на църквата при Влахерните от Симеон, която църква е частна собственост на императорското семейство, а не държавна или църковна собственост. Тези работи не са проучени и до ден днешенв се разказват небивалици за Симеоновата „антицърковна политика“ и т.н. В късното средновековие, монашеската, т.е. манастирска собственост преминава под управлението на църквата и длъжността остава в забвение.
    Поздрави

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.