Една забележителна изложба

Автор: д-р Асен Чилингиров

Макар с писане на рецензии за книги и изложби да съм се занимавал твърде рядко в течение на повече от половинвековната си практика на изкуствовед, не мога да се въздържа да напиша няколко реда (и дори повече от няколко реда) за една изложба, която се представя от 9 май до 28 юли в най-репрезентативния изложбен център на германската столица, вилата Мартин Гропиус, разположена на няколко стотин метра от новия център на Берлин. Твърде вероятно е името на руския фотограф Евгений Халдей, чиито произведения са показани на тази ретроспективна изложба, да не говори нищо на обикновения български читател. Едва ли в нашата страна би се намерил някой, който да не е виждал поне една негова снимка – а това е издигането на съветското знаме над Берлинския райхстаг, станало символ на победата над фашизма. И поради това тази фотоснимка днес се счита за един от двата най-важни фотодокументи на миналото столетие – за втори се счита от „специалистите“ «Развяването на американския флаг на луната».

Знамето на Победата

По-голяма, цветна версия на снимката
Сайт на изложбата

За разлика от българския читател, германската общественост е по-добре запозната с творчеството на автора на снимката и по-специално със самата снимка – и то не само защото нейният обект е по-тясно свързан с нейната история, а и поради разни по-нови сведения за историята на тази снимка, които се появиха в германската преса, а бяха и тема за един документален филм, излъчен от централната германска телевизия още в началото на 1990-те години. На този филм починалият през 1997 година руски фотограф разказва малко преди смъртта си цялата история на своята снимка, като я подкрепя с материали от своя фотоархив, съдържащ негативите на почти всичките му творби – някои от които представляват фотомонтажи, за които той представя по време на интервюто също съответните снимки. За съжаление някои от подробностите, разказани от Халдей, по-късно не биват споменати в други публикации на тази тема и затова трябва да ги цитирам по памет – а и за самия филм не се споменава нито в изложбата, нито в издадената специално за тази снимка отделна книга от Ернст Фоланд, който е и единият от двамата организатори на изложбата, неин куратор и собственик на повечето от изложените експонати.

А не споменава тези подробности и дори съществуванието на телевизионния документален филм, защото те очевидно не само не се съгласуват с неговия текст, но на най-важните места явно му противоречат. Така дори и датата на издигането на знамето не съвпада в двете версии. В разказа си Халдей каза, че бил командирован от вестника, където работил като фотокореспондент, да замине за Берлин няколко дни след падането на Берлин, т.е. след 2 май 1945 – а не е бил в града още на 1 или 2 май, когато знамето било издигнато, както пише в книгата на Фоланд и както се твърди в «историческите извори». А и останалите подробности от разказа на Халдей са съвършено различни. Той каза, че още в мига, когато му съобщили за командировката, той си съставил сценария за своите действия, взел от заседателната зала в редакцията червената покривка от масата и решил да я превърне в «Знамето на победата» – към което впоследствие били нарисувани звездата, сърпът и чукът – но вече на самите снимки. Когато най-после, след изпълнено с разни приключения пътуване, той се озовал на площада пред Райхстага, заварил там няколко мародерстващи съветски войници. Обърнал се към един от тях с думите: „Хайде да се качим горе да направим няколко снимки“. „Давай, товарищ лейтенант!“ – отговорил войникът и тези думи са единственото място, в което разказът на Халдей се покрива с разказа в книгата на Ернст Фоланд.

Халдей излага и по-нататъшното протичане на събитията. Двамата се качват на покрива, преди това той е намерил и пръчка за «знамето», и двамата започват да търсят подходящо за снимките място, правят цяла серия пробни снимки – негативите им са запазени на същата лента в архива на фотографа и той показа пред камерата няколко варианта. „Увлечен в снимането само едно нещо не забелязах“ – разказва пред камерата Халдей. „И това можеше да доведе до провал на цялата акция – съвсем не забелязах, че на ръката, с която руският войник-герой държеше знамето, имаше два часовника!“ Заради това в редакцията отказали да публикуват снимката, но Халдей отвърнал, че такава дреболия („мелоч“) той може да отстрани с ретуш само за няколко минути. При това, като се сравнява първата версия на снимката с нейната окончателна версия, се забелязват и цяла поредица други подробности, вмъкнати допълнително в «историческата снимка», за да ? предадат още известна доза драматизъм.

Това са два танка, заместили трамвая в оригинала и пушекът от „горящия град“ отпечатан върху чистото като чаршаф небе – този пушек Халдей пък взел от руски «индустриални обекти» – а оригиналната снимка на пушека е показана също на изложбата, като свидетелствува за необикновеното майсторство на художника-фотограф да изгражда впечатляващи композиции, но също така и за богатата му творческа фантазия. Той дори включил в снимката прелитащ съветски самолет – а Халдей разказва, че години по-късно получил писмо от един пилот, който му писал, че прелитайки над райхстага го видял като правил снимките.

Така се създават митовете

Но на изложбата има още много други снимки, свидетелствуващи за изминалата слава: откриването на канала Волга-Дон, първите многоетажни домове в Москва, тържества, паради… Снимки от многобройните пътешествия на фотографа в капиталистически и социалистически страни, включително една снимка, направена при победата над фашизма на 9 септември в един български град, който не успях да идентифицирам. Снимки от Нюрнбергския процес, снимки на бележити негови съвременници, включително на водача на „всенародното движение на стахановците“, самия Алексей Стаханов в подарения му лично от Сталин автомобил, снимки на Ростропович и Шостакович – най-хубавата, която съм виждал. Има и две снимки на маршал Жуков – първата на Парада на победата, възседнал галопиращ бял кон, и втората… Особено впечатлява тази снимка, направена очевидно в последните дни на живота му. Седнал на кресло държи прочутата снимка на Халдей с издигането на Знамето на Победата, видимо дълбоко развълнуван от спомените си – и аз отново се запитвам, дали някога си е направил равносметка колко милиони съветски войници той изхаби с бездарното си командване?

Интересна е и една друга снимка. Когато на съветската пропаганда бяха нужни имена на герои, моментално бяха открити тримата, които издигнали Знамето на Победата над райхстага, направили ги герои на Съветския Съюз, дали им пожизнена пенсия и ги пращат след това по всички „приятелски страни“ на турнета във връзка с всевъзможни юбилеи, включително и у нас. А в книжката на Фоланд, заедно с пояснение към тази снимка, се разказва, че един английски журналист е направил съответно разследване, като установил и името на актьора с двата часовника. В руските масови медии обаче продължава да фигурират имената на героите на Съветския съюз и по време на транслацията на юбилейния парад в 1995 година се предаде и неговият разказ, разказан от самия него. Преди да тръгне към Берлин неговата майка му дала знамето, ушито саморъчно от нея с шевна машина Сингер, като той й обещал да го забие на Райхстага и го носил през цялата война в джоба си!

А защо пиша това? Та днес всички знаят колко истина има във фотографските снимки! И едва ли има някой що годе начетен човек, който да не знае по какъв начин в годините на съветската власт (и не само тогава) се фалшифицираха и се фалшифицират снимки, включително на „терористични“ действия. Как от деловите президиуми един след друг изчезваха в течение на годините действащите лица. А на пазара има и доста албуми, показващи бурния разцвет на руската художествена фотография от изминалата (и не съвсем изминала!) епоха. Това са творби, свидетелстващи за наистина изумителната сръчност на руските майстори в ретуша на изображения. И вече е чудо (или „уникат“, както би се изразил сега някой музеен работник), ако сред подправките се окаже също и някой неподправен оригинал.

Междувременно научаваме, че такива уникати са именно фотоснимките, послужили за основа на „историческата картина“ на полския художник Пиотровски и станали тема за нечувана и невиждана досега у нас дискусия. Когато след доклада на Балева в аулата на Хумболтовия университет една слушателка я запита с какво може да си обясни тъй ожесточената кампания срещу нея, тя й отговори, че българските националисти (беше употребена думата „Rechts-Radikale“, която дума има в Германия точно определено значение и упражнява също определено въздействие сред обществеността) не могат да й простят, задето била заявила, че снимките, експонирани в Баташкия музей, са инсценирани от художника сцени и като такива нямат нищо общо с историческата истина. А едва ли някому в Германия е известно, че кампанията срещу Балева се водеше не от някакви мними български десни радикали, а от вестници, които са собственост на германска фирма, работеща обаче с чужди, негермански, капитали и защищаваща също чужди, негермански, интереси.

Но най-същественото в случая ще се окаже фактът, че художникът е използвал за модели на извършилите погрома над баташкото население протагонисти някои от самите участници. Или казано с други думи, тази картина има същото основание да се нарече историческа, както например картината на Антон фон Вернер, представяща подписването на Берлинския договор и картината на Иля Ефимович Репин, посветена на тържествено заседание на Държавния съвет в Петербург, за които действащите лица са позирали в продължение на многобройни сеанси на художниците. Съвсем друг е въпросът дали картината на Пиотровски ни харесва като произведение на изкуството – и дали изобщо някога и някому в България се е харесвала. А фактът е, че в течение на почти цяло столетие тя се е намирала в различни складове и за нейното съществувание не са знаели дори и специалистите, противоречи и на твърдението на Балева за нейната популярност и широко въздействие върху нашата общественост, което твърдение в действителност породи дискусията.

Споделете публикацията

Google1

За Асен Чилингиров

tschilingirov@mail.bg | Проф. д-р Асен Чилингиров е роден през 1932 г. в София. Завършва история, музика и история на изкуствата в България. От 1964 г. живее и работи в Берлин, Германия. Там завършва история на изкуствата. Автор е на над 400 научни труда. Между тях са „Голяма история на християнското изкуство в България“ и „Културна история на България“, издадени на немски език във ФРГ и ГДР. Преподава в Берлинския, Лайпцигския и Хумболтовия университет. Главен консултант е за Балканското изкуство в „Енциклопедията за средновековно изкуство“ в Рим за периода 1984 – 1995 г. Вижте книгите на проф. Чилингиров в архива на „От Извора“ »

Всички публикации

Коментарите са заключени.