Законът на Грешам и демократичните закони

Автор: Ростислав Иванов

Питали ли сте се някога защо като дойдат избори се купуват гласове? И защо броят на избирателите, които гласуват заради получени банкноти, става все по-голям? А питали ли сте се защо нашите политици не защитават правата на образованите и трудещи се българи? Защо тези българи са принудени да плащат сметките за ток и вода, социалните помощи и т.н. на необразованите и нетрудещи се наши съграждани? Защо българската държава не защитава имуществото ни от набезите на престъпниците? Защо престъпниците стават все повече, но все по-малко от тях са в затвора?

Днес купчина хартийки може да тежи повече от златото.

Предполагам, че отговорът ви на всички въпроси е „да”. А знаете ли, че това поведение на нашите управници не е изненадващо и че за него има научно обяснение? По-долу ще го разгледаме.

Законът на Грешам

Сър Томас Грешам бил английски търговец и финансист, работил през 16-и век за крал Едуард VI и неговата полу-сестра, кралица Елизабет I. По негово време английските крале намалявали съдържанието на ценен метал в сечените от тях монети и изплащали натрупаните си дългове с обезценените нови монети. Хората обаче бързо разбирали за понижената стойност на новите монети и започвали да използват само тях за разплащанията си, а старите и по-ценни монети запазвали за себе си или ги разменяли в чужбина на по-добра цена.

Томас Грешам отбелязал този факт в едно свое писмо до кралица Елизабет I по случай нейното възкачване на престола през 1558 г. В писмото си той не е формулирал изрично известния закон. Това направил шотландският икономист Хенри Дънинг Маклеод през 1858 г. Той нарекъл тенденцията „лошите” пари да изместват „добрите” пари на името на Грешам. Същият факт обаче е забелязан и по-рано на различни места. Най-ранното споменаване е в комедията „Жабите” на Аристофан, писана 405 г. пр.Хр. Там се казва:

Че със старата монета, неподправена, добра
най-добрата измежду всички, както мисля аз пари,
изработена законно и изпитана по звук
и между самите гърци, и сред варварския свят,
ние си не служим никак, а използваме пара,
медна, лоша, изкована днес и вчера, калпав сорт.

(Аристофан, “Комедии”, 1985 г.,
превод от старогръцки Александър Ничев)

„Добри” пари в случая са тези, при които няма значителна разлика между номиналната стойност на монетата и пазарната стойност на материала, от който е произведена. Така например щатският долар е бил фиксиран на цена 20.67 за тройунция злато до 1934 г. Стойността на златните доларови монети е била много близка до стойността на златото.

„Лоши” пари са тези, при които номиналната стойност на монетата е значително по-висока от пазарната стойност на материала, от който е произведена. Те са изкуствено надценени. Английските крале по времето на Грешам, също както владетелите в древна Гърция, древен Рим, средновековна западна Европа и т.н. намалявали съдържанието на ценен метал в изсечените монети, като по този начин задържали останалия ценен метал за себе си. Обикновени граждани също сечали фалшиви монети, но в много по-малък мащаб от владетелите. В крайна сметка новите пари, които сами по себе си съдържали по-малко ценен метал, но законът им определял по-висока номинална стойност, измествали старите пари с по-висока реална стойност, но със същата номинална стойност. Например ако някой англичанин искал да купи нещо на стойност един сребърен стерлинг, той предпочитал да даде обезценен стерлинг, а законът принуждавал продавача да го приеме.

Законът на Грешам в областта на парите е намирал потвърждение безброй пъти в историята. Пресен пример е САЩ, където до 1964 г. монетите от 50 цента са съдържали 90% сребро. През 1965-та се пускат в обръщение монети със същата номинална стойност, но с 40% сребро. Старите монети бързо изчезват от обръщение. През 1971-ва, когато САЩ се отказва да прилага златния стандарт, цената на златото и среброто скача рязко. Емитираните през същата година монети от 50 цента не съдържат никакво сребро.

През 2007 пък цените на медта и цинка скачат, което принуждава американското правителство да забрани претопяването и изнасянето в чужбина на големи количества монети от 1 и 5 цента.

Може би се досещате, че днешните пари, които имаме в джобовете си, са изцяло „лоши” пари. Те са хартийки без почти никаква реална стойност. Държавите им определят някаква номинална стойност, многократно по-висока от реалната. Хартиените пари днес са се наложили практически по целия свят.

Законът на Грешам в обществото

Законът на Грешам намира широко приложение. В основата си той се отнася за всяка ситуация, в която „истинската” стойност на нещо е значително по-различна от стойността, която хората приемат, било поради липса на информация или поради законова принуда. Ето един пример.

В САЩ през 2001 е приет закон, според който отделните щати получават повече пари, ако се увеличи броят на учениците, които си вземат изпитите. Джоел Клайн, шефът на държавните училища в Ню Йорк, забелязал, че не се дават пари, ако ученикът повиши успеха си от „достатъчен да вземе изпита” до най-добрия възможен. По този начин в училищата се обръща внимание на учениците, на които им трябва малко, за да си вземат изпита, а останалите са пренебрегнати. Първите са „надценени” от държавата – тя оценява техните успехи по-високо, отколкото успехите на другите.

Друг пример е пазарът на коли втора употреба. Там продавачите се стремят да продадат първо колите с дефекти, които не се забелязват навреме от купувача. По тази тема икономистът Джордж Акерлоф пише статията „The Market for Lemons: Quality Uncertainty and the Market Mechanism“, за която получава нобелова награда през 2001 г.

Нека сега се замислим какво представлява по същество „общото, равно и пряко избирателно право”, на което се радва днешното ни „демократично” общество. Това е правото всеки един гражданин да може да гласува. Естествено никъде не гласува всеки, но ограниченията стават все по-малко. В България например, според Закона за избиране на народни представители чл.3 ал.1, те са избирателят да е пълнолетен, да не е поставен под запрещение и да не изтърпява наказание лишаване от свобода. Чл.4 казва, че „всеки избирател има право на един глас”, както и че „гласът на всеки избирател е равен на гласа на всеки друг избирател”. Това означава, че гласът на един български математик, спечелил златен медал на олимпиада по математика, е равен на гласа на един негов връстник, крадец на свободна практика със завършен първи клас. Налице са условията на закона на Грешам – истинската стойност на крадеца е значително надценена поради законова принуда. Значи би трябвало точно тези „лоши” (надценени) избиратели да изместят „добрите” (подценени) избиратели. Дали това се случва?

„Лошите” избиратели изместват „добрите”

Всеки от нас го вижда с очите си всеки ден. Политиците не се борят за гласовете на най-съвестните, най-образованите, най-работливите и изобщо редовите граждани, а тъкмо обратното. Съответно тези граждани спират да ходят до урните. Това е един напълно логичен процес. Представете си един политик, който е на власт и знае, че предстоят избори (няма значение дали веднага, или след 4 години). Той си прави сметка как най-лесно ще бъде избран отново. Знае, че най-лесно ще му е да даде по 20 лева на глас и да си купи следващия мандат. Икономическата логика го сочи натам. Много по-трудно е да взимаш отговорни решения, да не подобряваш собственото си положение, а положението на избирателите ти, и същевременно те да осъзнават това. По-рационалният вариант за политика е да си отгледа избиратели, които да се интересуват само от хляб и зрелища, да си мислят, че 20-те лева, които получават за гласа си, са печалба, и т.н. Още по-добре ще е, ако избирателите не знаят да четат и да пишат и говорят български със затруднения. А идеалният вариант за политика е, ако избирателите не си плащат тока – тогава той просто им обещава, че няма да им го спре, и те гласуват за него.

Също така добре е за политиците да има колкото се може по-малко престъпници в затвора и колкото се може повече на свобода – защото тези в затвора нямат право да гласуват. Всеизвестна е обратнопропорционалната връзка между образоваността на даден човек и склонността му към извършване на престъпления. Но пък връзката между образоваността и склонността да се гласува безхаберно също е обратнопропорционална. Затова на политика са му нужни необразовани престъпници на свобода. А ако може той да ги освободи – още по-добре. Това увеличава шансовете те да гласуват за него. В тази връзка са действията на настоящото „българско” правителство, което възнамерява да амнистира 3 300 затворници от общо 12 000 лишени от свобода към момента. (Източник: “Ще бъдат амнистирани 3300 затворници”, вестник Дневник, 20 ноември 2008 г.)

Колко равни сме в равенството?

В политиката един гласуващ рецидивист е по-ценен от
тези, които знаят много и съответно изискват много.

Цялата тази логика влече след себе си страшни последствия. Всички помним как преди 3 години в квартал „Захарна фабрика” в София десетки получовеци убиха един български професор, владеещ 6 езика, единият от които тибетски. Получовеците едвам говореха български, бяха се настанили незаконно в квартала, през живота си не бяха плащали данъци и т.н. Само че гласът на всеки един от тях се равняваше на гласа на професора. И естествено политиците нямаха никакъв стимул да предприемат мерки срещу зверското потъпкване на всякакви писани и неписани закони.

От своя страна, „добрите” избиратели, т.е. хората, които са образовани и се отнасят критично към действията на политиците, се чувстват незащитени и имат стимул да напускат държавата. Това затвърждава политиците на местата им, понеже тези хора няма повече да им се пречкат. Тази тенденция наблюдават и социологическите изследвания. Според публикацията „За връзката доходи – апатия”, в. „Капитал” от 6 юни 2008 г.:

„Един леко спекулативен прочит на социологическите данни би могъл да каже, че е по-добре българите да не повишават стандарта си на живот, защото това ще доведе до много силно отдръпване от политиката.” „Въпреки отчетливата и последователна позиция по различни социално-политически въпроси представителите на микрогрупата „добре живеещи българи“ в голямата си част не са готови да отидат до урните. На другия полюс са хората с нисък доход (под 250 лв. на месец). Те отчетливо заявяват своите електорални предпочитания и било като форма на протест или като лоялност към партията, на която симпатизират, почти две трети от тях обичайно отиват до урните. Харесват БСП и ДПС, но също така са склонни в израз на недоволство към актуалната политика да дадат своя глас за ГЕРБ. За високодоходните е характерен много силен интерес към българския политически живот и вероятно поради по-добрата си информираност те по-лесно се разочароват и отдръпват от него. Нискодоходните групи следят по-малко актуалните политически новини, но използват изборите, за да демонстрират своята неудовлетвореност от управлението и най-вече от личния си статус.”
(Данните са от национално представително проучване на социологическа агенция „Алфа рисърч“, проведено сред 1087 пълнолетни българи в периода 15 – 23 май 2008 г.)

Принципът „един човек – един глас” води до настъпване на закона на Грешам. Чрез законова принуда се приравняват гласовете на избирателите, които реално не са равностойни. Съответно избираните с тези гласове предпочитат да се борят за най-надценените от тях. Този принцип, колкото и някои да си мислят, че е „демократичен”, сиреч „хубав”, не се е спазвал в историята, включително в древногръцките демокрации, а и днес не се спазва в някои демокрации.

Да вземем за пример съвременното акционерно дружество. Там принципът не е „един човек – един глас”, а „един дял от капитала (=акция) – един глас”. Следователно всеки човек може да придобие по-голям глас, стига да придобие повече акции. Управителният орган на АД може да е съвет на директорите (едностепенна система) или надзорен съвет и управителен съвет (двустепенна система). Управителният орган бива избран от общото сърбание на акционерите. То включва акционерите с право на глас.

Представете си, че гласът на собственика на 51% от акциите се равнява на гласа на собственика на една единствена акция? Тогава какво ще се случи в едно АД с 10 000 акции, от които 9 998 са собственост на едно лице, а 2 акции са собственост на две лица? Право на глас ще имат 3 лица. Членовете на управителния орган на дружеството ще имат интерес да убедят да гласуват за тях 2-те лица с 2 акции два пъти повече, отколкото да убеждават лицето с 9 998 акции. Това е само едно хипотетично АД. Но при такава уредба, всеки заинтересован от участие в дружеството ще е принуден освен една собствена акция да държи и други чрез поставени лица. Тези поставени лица няма да имат никакво отношение към управлението на акционерното дружество. Колкото по-нискообразовани са поставените лица, толкова по-добре за заинтересованото лице – по-евтино ще му излезе държането на допълнителни акции.

Забелязахте ли приликите с държавата, в която живеем? Лошото е, че при тези условия акционерите на АД-то постепенно ще представляват една нискообразована маса, която ще гласува в интерес на ограничен кръг информирани хора, който печели на неин гръб. Лицата, които не искат да участват в такава схема, няма да притежават акции в това АД и ще си търсят друго. Това е един напълно реален икономически сценарий. Той е контрапродуктивен и затова в българския Търговски Закон чл.181 ал.1 пише, че „акцията дава право на един глас в общото събрание на акционерите, право на дивидент и на ликвидационен дял, съразмерни с номиналната стойност на акцията.” Право на глас дава не фактът, че гласуващият е човек (както е при принципа „един човек – един глас”), а фактът, че гласуващият притежава дял от капитала. Каква е логиката решенията на АД да се взимат по този начин? Просто този, който има повече акции, рискува повече при евентуална загуба и има по-голям интерес дружеството да се управлява по-добре.

Възможно ли е „най-голямата придобивка на демокрацията” да има отрицателно действие?

Зависи от гледната точка. „Отрицателно действие” за някои е положително за други. Нека видим как разглеждат проблема лидерите на най-демократичната държава в света – Израел. Там, както знаем, живеят милиони араби, които са отделени в два големи концлагера, наречени „ивицата Газа” и „Западният бряг”. Това население няма право на глас при изборите в Израел. Тези араби не могат да получат израелско гражданство, дори ако сключат брак с израелски гражданин. Около 3.5 милиона палестинци по света нямат никакво гражданство. Естествено, тези хора биха желали да участват в изборите за израелски парламент като пълноправни граждани. Какво мислят обаче евреите по въпроса? През април 2004 г. Ехуд Олмерт, тогавашен заместник министър-председател и бивш кмет на Йерусалим от 1993 до 2003 заявява:

„Все повече палестинци не желаят договаряне на решение за основаване на две държави [арабска и еврейска], защото те искат да променят същината на конфликта от алжирска парадигма [окупация] към южноафриканска [апартейд]. От борба против ‘окупация’, по техните думи, към борба за ‘един човек – един глас’. Това, разбира се, е много по-чиста и много по-популярна борба – и в крайна сметка много по-силна. За нас това ще означава краят на еврейската държава.”
(Източник: “Is the two-state solution in danger?”, вестник Haaretz, 13 април 2004 г.)

През ноември 2007, вече като израелски министър-председател, Ехуд Олмерт заявява:

„Ако планът за основаване на две държави пропадне и ние се сблъскаме с южноафрикански тип борба за равноправно избирателно право, с държавата Израел е свършено.”
(Източник: “Olmert warns of ‘end of Israel’”, BBC News, 29 ноември 2007 г.)

Както се вижда, израелските лидери осъзнават пагубното действие на принципа „един човек – един глас” и не го прилагат. Въпросът е дали нашите управници ще се поучат от мъдростта на нашите израелски партньори? И ако не се поучат, значи ли това, че пагубното за България е добро за тях?

Споделете публикацията

Google1

За Сътрудници

В този раздел са поместени интересни преводни или авторски материали, писани или намерени от сътрудници и читатели на „От Извора“. Вие също можете да направите своя принос, като изпратите предложение за авторска публикация или собствен превод на is@otizvora.com.

Всички публикации

7 коментара за "Законът на Грешам и демократичните закони"

  1. Георги  25.03.2009 г. | 10:55 ч.

    Не ми е ясно, откъде авторът е решил, че:
    – по-малко образованите да били по-склонни към престъпления?
    – по-малко образованите, да са по-слконни да гласуват?

    Засега не мога да се съглася с тези две неща. А от там следват редица изводи в статията.

  2. Ростислав Иванов  26.03.2009 г. | 21:36 ч.

    Здравей, Георги. Ти не си съгласен със следните две твърдения:

    1. „по-малко образованите да били по-склонни към престъпления?“

    Това може да се установи по много начини. Например намираш средното ниво на образованост на затворниците в една държава и го сравняваш със средното ниво на образованост на цялото население. В нета намерих примерно това – http://www.capital.bg/show.php?storyid=235035
    „В САЩ през 1991 г. 65% от затворниците са нямали завършено средно образование“.

    Освен това намерих някои научни статии по въпроса, които с емпирични изследвания доказват моето твърдение. Статиите са Leon Feinstein – Quantitative Estimates of the Social Benefits of Learning, 1: Crime. Wider Benefits of Learning Research Report. и Rick Noble – The best economic development tool. Ако се разтърсиш твърде вероятно е да намериш още. Ако намериш доказателства, че моето твърдение не е вярно, те моля да ме запознаеш с тях.

    „- по-малко образованите, да са по-слконни да гласуват?“

    Тук не ме цитираш правилно. Аз съм писал „Но пък връзката между образоваността и склонността да се гласува безхаберно също е обратнопропорционална.“ Смятам, че по-малко образованите са по-склонни да гласуват безхаберно. Струва ми се очевидно, но ако искаш доказателства, може да потърся и такива.

    Благодаря ти за коментара, такива коментари помагат да оправя нередности в статиите ми, ако има такива.

  3. pkdey  30.08.2009 г. | 15:41 ч.

    безпощадно прав и безпощадно ясно! Както се казва голата истина! Оказва се че народовлстието е качествено тогава когато народа е знаещ! А сегашните управленски структури съзнателно го маргинализират (обществото). Проблема е че в съзнанието ни е заложен , като негатив – образователният ценз за гласуане! Как ще се предолее това! нали пътя към ада е построен от добри намерение!? Как ще се гарантира че след налагане на образователен ценз ще има жизнена държава и жизнен (пасионален) народ, система! както и че няма да се изроди системата в това което е сега!! Според мен пътя е в образоването – просвещението но… до сега това не е дало резултат никъде!

  4. pkdey  30.08.2009 г. | 15:43 ч.

    Всъщност Швеция дания норвегия германия май са пример за образован електорат като цяло без прилагане на ценз!?!

  5. Емил Захариев  01.10.2009 г. | 19:27 ч.

    Белите якички и откровените рушветчии бюрократи и КАТ, рядко влизат в ЗАТВОРА и затова процентите ти са сбъркани!!!

  6. Атанас  28.08.2010 г. | 11:29 ч.

    Във викторианскиа Англия бедните са били наричани „криминалните класи“. Скоро става ясно, че подобно определение е несъстоятелно. Изследвания показват, че около 90% от кражбите се извършат не поради нужда, а от алчност, като бедните алчни хора крадат по мално, а богатите алчни хора крадат по много. Както отбелязва Емил Захариев, богатите алчни хора много рядко влизат в затвора. Друго изследване на интелектуалния капацитет на обитателите на американските затвори показва, че той е точна снимка на средния интелектуален капацитет на обществото.

    Проблемът на „демократичните“ общества не е всеобщото избирателно право, а спорадичното му прилагане. Въвеждането на всеобщо избирателно право е само първа стъпка към изграждането на демократично общество и колкото по-рядко се прилага то, толкова по-лесно е резултатите да бъдат манипулирани. Както е казано, болестите на демокрацията се лекуват с повече демокрация. Пример за държава, която се е излекувала, е Швейцария.

  7. Дида  31.08.2017 г. | 05:59 ч.

    Както сам казва авторът,интереса на политиците е да се вредят и в следващ мандат!Следователно няма да преосмислят нещо,което е масова практика в съюзниците ни!И не мисля,че се вълнуват от загиването на България ,предвид забогатяването им по време на „царуването“си!

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.