Предизвикателството на девташларите

Автор: Любомир Цонев

Най-напред ще поговорим за скални блокове (мегалити), после за народи, доколкото е коректно (траки, българи), и накрая ще дискутираме как една голяма група от любопитни каменни обекти край Плиска (т.н. девташлари) неочаквано изисква от нас да прецизираме досегашната популярна представа за населението по нашите земи в началото на ерата след Христа.

1. Мегалитните паметници в България

От доста време се интересувам от мегалитите по днешните български земи. Става дума за двата основни типа мегалити: менхири с техните комбинации (линейни редици и кръгове – кромлехи) и долмени. Те са създавани от твърде грубо издялани скални късове през халколита, бронзовата епоха и в началото на желязната епоха (между 40 и 5 в. пр. Хр.) в различни райони, пръснати по цяла Евразия – от Британия пред Балканите, Индия, Югоизточна Азия, та чак до Южна Япония. За България това е времето от ІІ до средата на І хил. пр. Хр.

За около 5 години успях да издиря данни за над 80 долмена, оцелели у нас до началото на ХХв. Предполагам, че вероятно са всичко към 120-130. Основните масиви са в планините Странджа (около 60), Сакар (около 40) и Източните Родопи (около 20). Има още съвсем малко на брой долмени, пръснати тук-там: 1-2 в Източна Стара планина (при с.Тича близо до Котел), 1-2 в Казанлъшко и в Сърнена Средна гора, 1 в Същинска Средна гора (до Стрелча). Според официалната датировка те са били градени през времето от 12 до 6 в. пр. Хр. (т.е. от края на ІІ до средата на І хил. пр. Хр.). Най-вероятно техни създатели са тракийските племена от групата на одрисите. След края на 6 в. пр. Хр. изграждането на долмени у нас замира завинаги. Долмените в Тракия са практически последните в света. Географски най-близките им съседи – в Кавказ – официално се датират в периода 25-15в.пр.Хр. и съвпадат по време с Микенската култура.

От 5 в.пр.Хр. насетне в източния дял на Балканския полуостров започва масово зидане на подмогилни храмове, мавзолеи, гробници и т.н. от квадри и тухли. Измежду най-ранните са гробниците в с.Равногор в Западните Родопи (до Пещера). Разцветът на този вид строежи е в периода 5-3 в. пр. Хр.: предимно в Южна България (Старосел, Казанлъшко, Хасковско, Ивайловградско), но и в Североизточна България (световно прочутите „гробници” в резервата Сборяново, при с.Свещари, край Исперих). Вероятно последният подобен храм е в Поморие, датиран 2-3 в. пр. Хр.

С менхирите и производните им редици и кромлехи положението е по-неясно и сложно. Най-напред трябва да имаме предвид, че по цял свят районите с менхири и долмени рядко съвпадат – обикновено са близки или частично се припокриват. Не е сигурно дали менхирите и долмените са създавани едновременно и от едно и също население, макар че това е твърде вероятно, понеже все пак са еднотипни по своята архитектурна същина – мегалитни обекти. После се намесва обстоятелството, че менхирите се датират много по-трудно от долмените, понеже там практически не се намират подходящи артефакти, които да са със сигурност съвременни с издигането им. От общи съображения (доста по-прости като градеж, по-неразвити като архитектура) може да се смята, че вероятно са поне с няколко века по-стари от съседните им конструктивно доста по-сложни, по-развити долмени.

В днешна България менхирите са изучени съвсем слабо. От научната литература доскоро ми бяха известни съвсем малко менхири и техни комбинации: само два индивидуални менхира (1 при с.Овчарово, Сакар пл. и 1 при с.Петокладенци, Плевенско) (Фиг. 01) и само два кромлеха (1 при с.Долни Главанак, Източни Родопи и 1 при с.Старо Железаре (в южните поли на Същинска Средна гора, между Хисаря и Пловдив) (Фиг. 02). Менхирни редици (alignments) у нас изобщо не се споменават, най-малкото не можете да ги откриете в литературата и в интернет под това име, което е общоприето по света. За създателите им не може да се каже нищо определено, освен да се предположи, че са били също местни племена от тракийския кръг, както и при долмените. Ако допуснем, че са градени няколко (примерно 5) века по-рано от тукашните долмени (12-6 в. пр. Хр.), получаваме периода 17-10 в. пр. Хр., т.е. средата и края на ІІ хил. пр. Хр. Специалната литература не може да даде никакви убедителни аргументи за по-точната им датировка.

2. Народности в България в началото на ерата след Христа

Този въпрос, според мен, е твърде оплетен не само поради сложността да се намерят точни данни, но и от намесата на историко-политически интереси, приложени ретроспективно, т.е. от опитите да се тълкува и прекроява миналото според съвременните ни представи за народи и нации. Етническата структура на древните е много по-рехава, слабо отграничена от днешната, а историографското описание в древните извори е в една зачатъчна, преднаучна фаза и днес предизвиква противоречиви прочити.

Общо взето масово разпространената днес историческа картина е следната. Автохтонното население по днешните ни земи се нарича от нашите историци ТРАКИ в периода между 12 в.пр.Хр. (предполагаемото време на Троянската война, от чието пресъздаване в Омировата „Илиада” за пръв път научаваме имената на „тракийски” племена и царе) и 3-4 в. сл. Хр., когато „изчезнали”. Твърди се, че при разпада на Римската империя на две части източният дял на Балканите (и изглежда само той?!) се превръща за няколко века в арена на изненадващо бурни движения на различни народи.

Най-напред старинните и достолепни траки, творили тук толкова богата култура в продължение на поне 2 хилядолетия без прекъсване, в римската епоха на Балканите (2-4в.) почнали да се „топят”, за да изчезнат към 5в. практически безследно (асимилирани, разселени, избити?). Дотолкова намалели, че плодородните им земи почнали да запустяват и станали привлекателни и достъпни за нови заселници. И такива не закъснели.

През 3 в. от север нахлула нова и различна етническа група – ГОТИ, която основала своя малка държавица в Одринско. След малко повече от половин век готите били прогонени от Тракия. Очевидно през 3 в. местните траки били все още достатъчно многобройни и силни, за да се справят с нашествениците. Но оттогава, през 4-5 в., изглежда траките почнали забележимо да оредяват и скоро „отстъпили мястото си” на следващата етническа вълна – СЛАВЯНИТЕ. Те придошли по това време на Балканите от североизток и някак си неусетно и безконфликтно се разселили из плодните и вече пустеещи земи и останали завинаги тук. Дори и да са заварили някакви малки остатъци от тракийското население, няма данни двете народности да са враждували, а по-скоро изненадващо бързо се сприятелили и заживели дружно. Но дотук притокът на заселници не спрял.

В периода 5-7 в. пак от североизток по днешните ни земи придошла нова етническа група заселници, които историците ни назовават РАННИ, ПРА-, ПРОТО- ИЛИ ПЪРВО-БЪЛГАРИ. Заселили се тук, мирно се обединили със заварените славяни и с евентуалните малобройни остатъци от едновремешните траки и към 6-7в. изградили по техните земи държава, която нарекли на свое име. Поради трудно обяснимото дружелюбие на толкова много различни заселници по едни и същи земи описаната етническа мозайка се хомогенизирала сравнително бързо (1 век?) в нова народност, наричана вече БЪЛГАРСКА НАРОДНОСТ. За нейните представители историците ползват името БЪЛГАРИ.

Приходящите езичници заварили местни езичници. Но в 10-ти век българските държавници възприели от Византия подходяща писменост и по политически съображения наложили доста грубо на българската, славянската и останките от тракийската етническа компонента християнството в неговия ортодоксален (византийски, константинополски, цариградски) вариант.

С тези събития етническите придвижвания в Източните Балкани затихват задълго.
Има доста мнения по въпроса откъде придошли раннобългарските заселници (Прикаспието, Персия, Афганистан, Хималаите и т.н.), които напоследък твърде оживено се дискутират, макар и не винаги достатъчно убедително. Самият факт за бурни етнически промени в източния дял на Балканския полуостров рядко се подлага на съмнение. Има, обаче, една важна подробност, която в официозната историографска книжнина изобщо не се подлага на съмнение. Тъй като първите големи градове и столици на новата държава били в Североизточна България, в района, маркиран от Плиска, Преслав, Мадара, то се смята, че именно там придошлите първобългари се запазили в „най-чист” и „най-компактен” вид, т.е. че това са „най-българските”, „исконно българските” земи. За този район дори не се допуска мисълта, че – подобно на цялата останала територия на днешна България – там могат да присъстват някакви други културни пластове, които да не са създадени от придошлите в 5-7 в. от североизток първобългари. Там се обявява за собствено прабългарско всичко – и Плиска, и Преслав, и Мадарският конник, и дори… девташларите.

3. Девташларите

Девташларите според мен стават жертва именно на този мисловен стереотип (или диктат?). Какво представляват тези загадъчни обекти? За мен девташларите бяха изненадващо откритие. След години издирване бях установил, че в България има само 2-3 менхира и 2 кромлеха. Изведнъж случайно попадам на албума „Абоба-Плиска” (илюстративна притурка към том 10 от Известията на Руския Археологически институт в Константинопол, издаден във Виена в 1905 г.). Там Карел Шкорпил публикува снимки, от които останах изумен – не 1-2, а направо десетки несъмнени, прекрасни менхири в района Абоба-Плиска! (Фиг. 03, Фиг. 04) Проверих чрез приятели и в Интернет – голяма част от тях са щастливо оцелели до днес, макар все още да са съвсем слабо изучени и дори не са изцяло картирани.

За да „открия” толкова късно и трудно, че у нас има такива многобройни праисторически обекти от световен ранг, причината е проста – никой не ги нарича с очевидното им име „менхири”, а винаги и навсякъде в литературата ни се наричат с непонятната дума „девташлари” – очевиден турцизъм или персизъм (?), употребяван от местното население около 1905г., когато Шкорпил ги е изучил и публикувал. Причината за тази странна игра с термините никак не е безобидна. А резултатът си е направо тъжен.

Да погледнем какво пишат за тези паметници нашите историци. Карел Шкорпил отбелязва, че под камъните не са открити следи от погребения и затова предполага, че девташларите са служили за събрания с ограничен кръг участници, а седналият на престола, обърнат към цялата група, е бил „председател“. [Анчо Калоянов „ДЕВТАШЛАРИТЕ И РУСАЛСКИТЕ ГРОБИЩА (Към въпроса за посветителните обреди за юноши в българското езичество) – Интернет 2008: връзка]

Станчо Ваклинов във „Формиране на старобългарската култура“ изказва предположение, че девташларите „са масовата форма на аристократичната практика да се издигат надписи от името на хана за загинали военачалници“, т.е. че са „символични гробници“ на обикновени войници и в крайна сметка са „паметници на здравата военна организация“. [Анчо Калоянов „ДЕВТАШЛАРИТЕ И РУСАЛСКИТЕ ГРОБИЩА (Към въпроса за посветителните обреди за юноши в българското езичество) – Интернет 2008: връзка] [Станчо Ваклинов: „Формиране на старобългарската култура VI-XI век”, Глава ІІІ Старобългарската култура през езическия период (края на VII — средата на IX в.) Интернет 2008: връзка ]

Според Рашо Рашев девташларите са мегалитни паметници на българската езическа култура [Р. Рашев: „Плиска-Преслав” (1992) 5, 5-31]. Те са поменални езически съоръжения и имат връзка с обичаи и обреди на прабългарската столична аристокрация от 8-9 в. [Росица Миткова – Биографичен очерк за проф. Р. Рашев по повод смъртта му, Интернет 2008: връзка].
А интересно какво пише в Кратката българска енциклопедия:
(КБЕ, том 2, изд. БАН, С 1964, стр. 128)

? ДЕВТАШЛАРИ (перс.-тур.) – прабългарски надгробни паметници от VІІІ-ІХ в.; някои от тях са издигани в чест на загиналите далеч от родината. Представят групи от 5, 7, 9 реда грамадни каменни блокове, върху някои от които са издълбани прабълг. знаци. Разпространени са в околностите на Плиска.

Познайте какво пише и в другия авторитетен източник: Болшая советская энциклопедия, БСЭ, ІІІ издание, том 8, изд. Советская энциклопедия, М 1972, Стр. 15:

? ДЕВТАШЛАРЬІ (от перс.-тур. dev – злой дух и тур. taslar – камни), древнеболгарские надгробные памятники 8-9 вв. в окрестностях Плиски (Шуменский окр., Болгария). Возможно, воздвигнуты в честь погибших вдали от родины. Представляют собой группы из 5, 7 и 9 рядов огромных кам. блоков; на нек-рых из них выдолблены древнеболг. знаки.

Както се вижда, абсолютно същото!

Ако имаше подобни мегалити някъде в Южна Русия или край Волга, откъдето се приема, че дошли прабългарите, съветската енциклопедия непременно щеше да го отбележи: руските археолози са доста работливи и систематични, а освен това самите територии се намират в Русия, т.е. те по всяко време са на разположение за изследователите. Но за други девташлари извън Плиска съветските археолози изобщо не споменават. Няма, значи, другаде. Само в Плиска се намират. Това е важен факт, запомнете го!

Независимо от разнообразните хипотези за обредите, несъмнено е едно: всичките автори твърдят, че девташларите са създадени от езическите прабългари в периода 8-9 в. Подобно датиране е изумително късно при очевидната примитивност на тези съоръжения. Те са стопроцентови менхири, каквито на Балканите се появяват във ІІ хил. пр. Хр. И са доста примитивни дори в сравнение със собственото развитие на мегалитната култура и техника. Така че се изправяме пред една трудна дилема. При отсъствието на каквито и да е други възможности за датиране, остава само стиловото сравнение с наличните и по-добре изучени паметници от същия тип (менхири, кромлехи и долмени).

4. Две логически възможности

(1) ИЛИ ще признаем, че девташларите по своите собствени белези всъщност са класически менхири и като такива естествено може да се отнесат само към ІІ хил. пр. Хр. Оттук ще следва, че са творение на отколешното местно население, наричано по-късно „траки”.
(2) ИЛИ ще приемем от криворазбрани българолюбиви съображения, че девташларите не са класически менхири, а някакви съвсем специфични уникални обекти, създадени от т.н. езически прабългари, с което ги отнасяме в периода 8-9 в. Така те се оказват много по-късни са не само от класическия тракийски период в историята ни, но дори и от многобройните величествени римските паметници у нас.

Както изглежда, девташларите съзнателно не се означават с думата менхири, понеже тя би ги отпратила във ІІ хил. пр. Хр., а това ще противоречи на мисловната инерция, която се стреми да побългари всичките старинни археологични обекти от района Плиска-Преслав-Мадара. Именно за да стане възможно да се откъснат тези паметници от тракийското обкръжение и от времето на ІІ хил. пр. Хр. и да се припишат на придошлите от североизток езически прабългари се извършва тази езикова манипулация – менхирите около Плиска се означават в литературата нарочно и последователно с извъннаучния термин „девташлари”. Не разбирам стремежа менхирите-девташлари да се подмладят толкова, само и само да се припишат на прабългарите в Североизточна България. И категорично не съм съгласен. Мога да изложа аргументите си против в две големи групи.

Едната група е свързана с ОЧЕВИДНАТА НЕСЪВМЕСТИМОСТ на менхирите-девташлари, така както се датират днес (8-9 в.), с цялата заобикаляща ги архитектура от онова време, т.е. с паметниците от периода 5-10 в.

Втората група е свързана с КАТЕГОРИЧНАТА СЪВМЕСТИМОСТ на менхирите-девташлари с всевъзможни други паметници на скално-ориентираната култура от ІІ-І хил. пр. Хр. (скално-изсечени и мегалитни паметници), каквито се наблюдават не само в Югоизточна, но и в Североизточна България.

5. Първа група възражения

За времето 8-9 в. менхирите-девташлари са изключително примитивни, сравнени с по-ранните величествени, грандиозни постижения от римската епоха по нашите земи 2-5 в.: базиликите край Г. Белово (Фиг. 05), Перущица и Пирдоп; термите във Варна; крепостната стена в Хисаря; римските крепостни стени от 5-6 в. в Пловдив (Фиг. 06), да не говорим за античния театър и античния стадион в същия град.

Още по-нелепо изглеждат менхирите-девташлари на фона на появилите се малко по-късно прекрасни дворци и базилики в Плиска (от 9 в. !!!.) (Фиг. 07), Преслав (нач. на 10 в.) (Фиг. 08), Мадара, Шумен и др.

Да съпоставим, с ръка на сърцето, базиликите и дворците в София, Пирдоп и подобните им от времето преди девташларната датировка (8-9 в.) и съответните в Плиска и Преслав от времето след нея. Ако сме честни към самите себе си, не можем да не признаем, че те са очевидна рожба на един и същ културен поток, на една и съща културна традиция, без никакво вмешателство на варварство и примитив, без никакво прекъсване и връщане назад. Рожба са на едно и също хилядолетно талантливо местно население, което усвоява, развива и обогатява традициите на своята и на съседните цивилизации.

Никоя култура не може да се срине от такава висота практически до нула и после да се възроди на същото ниво след прекъсване от 1-2 века. Никоя. Всяко друго мнение би било насилие над фактите. Фактите, които са оцелели във вид на мъдри, мълчаливи, майсторски, яки и прекрасни зидове от червени тухли и белокаменни квадри по богатата ни земя, за да радват очите ни и да пълнят с гордост душите ни. Фактите, оцелели в достатъчна степен, въпреки всяка разруха.

Менхирите-девташлари нито могат да бъдат наследници на паметниците от т.н. римска епоха у нас, нито предшественици на т.н. класически ранни български паметници. Поставени насила в такова изумително, великолепно обкръжение само и само за да се припишат на езическите прабългари, менхирите-девташлари изглеждат абсурдно и могат да се разглеждат единствено като свидетелство за варварство и неразвитост на придошлите от североизток прабългарски племена. Което едва ли влиза в намеренията на българолюбивите историци.

Още по-странен изглежда този стремеж, като се има предвид, че никъде по предишните си обиталища прабългарите не са създавали подобни паметници – спомнете си тук сведението в Болшая советская энциклопедия! Докато в Тракия и Мизия ги има традиционно, при това в една естествена компания с долмени, скално-изсечени ниши, камери, светилища, жертвеници и т.н. – все прояви на единна, еднотипна скално-ориентирана култура. Само че с една съществена подробност: култура, която се е реализирала по земите ни не през 8-9в. след Христа, а през ІІ хил. преди Христа!

6. Втора група възражения

Девташларите не са единствените обекти от Североизточна България, които са представители на скално-ориентирана култура. Наоколо има още доста подобни паметници – като брой и като видове – които не може да се откъсват от девташларите, а принадлежат към единен комплекс заедно с тях.

Най-напред, както вече споменах по-горе, в България девташларите не са единствените менхири. В Северна България (Плевенско) има поне още 3-4 индивидуални менхира [Д.Митова-Джонова: „Археологически паметници в Плевенски окръг”, С 1979] и в Южна България има един. (Фиг. 01) У нас има и 2 кромлеха, в Южна България (Фиг. 02)
Макар долмените да не са характерни за Северна България, имаме свидетелство от надежден източник [История на България, том 1, изд. на БАН, С 1979, стр.143], че такива мегалитни паметници има (и днес или е имало някога) при с. Тича в горното течение на р. Камчия, северно от Котел. А това място е съвсем близо (само на 40-тина км югозападно) до дискутирания тук район Плиска-Преслав-Мадара! (Фиг. 09)

В района на Мадара и Провадия К.Шкорпил съобщава (но и ние знаем), че има многобройни скално-изсечени ниши (по-малки от човешки ръст) и камери (равни и по-големи от човешки ръст). (Фиг.10) Аналогични обекти са в изобилие в Сакар и Източните Родопи. (Фиг.11, 12)

В СИ България К.Шкорпил съобщава за т.н. шарап-таши или шарап-хани: легеновидни плоскодънни ямки с преливници (чучури); диаметърът на тези „каменни легени” варира между 0.5 и 1.5м, а предназначението им засега не е изяснено. (Фиг. 13) Съвсем същите обекти виждаме в Сакар и Източните Родопи. (Фиг. 14, 15)

В Североизточна България има поне две скално-изсечени светилища: 1 при Демир баба теке в резервата Сборяново до с. Свещари и 1 при Мадара. И двете са стилистично подобни на многобройните тракийски светилища в Южна България, да вземем само (1) Перперек, (2) Татул, (3) Глухите камъни, (4) с. Ангел войвода. За мен е абсолютно необяснимо: дори на светилището при Демир баба теке, което е съвсем близо до „неприкосновения район” Плиска-Преслав-Мадара, е позволено да носи идентификацията „тракийско”, а светилището при Мадара настойчиво се назовава „прабългарско езическо капище” въпреки очебийната му прилика с всички останали. (Фиг. 16)

Накрая, но не по важност, ще споделя едно наблюдение, което засили убедеността ми, че съм на прав път. В книгата „Повече от 100 археологически открития в България”, изд. Фют, С 2005 навремето ме впечатли снимка на странен паметник, наречен „жертвен камък”. Това е дебела и доста грубо обработена каменна плоча с квадратно очертание; върху лицевата й страна са вдълбани тесни каналчета, които очертават два вписани един в друг правоъгълника; в единия край на жертвеника каналчетата се насочват към ръба на плочата и излизат от нея чрез специален улей, чучур. Какво бе стъписването ми, обаче, когато през лятото на 2008 г., разхождайки се край Археологическия музей на Бургас, видях в двора му абсолютно същата жертвена плоча! (Фиг. 17)

Менхирите-девташлари са великолепен образец на мегалитна култура! Вероятно в бъдеще ще се открият още много паметници, които да свидетелстват, че Североизточна и Югоизточна България са били единна територия на скално-ориентирана култура (т.е. скално-изсечени и мегалитни обекти), която се развивала в ІІ-І хил. пр. Хр.

7. Заключение

Втората алтернатива не само че е абсурдна, но се превръща в едно неоправдано унижение за населението, с което свързваме началото на съвременната българска държава. Гледището за девташларите-менхири, което е най-правдоподобно в научно и най-достойно в морално отношение е първата от гореспоменатите алтернативи. Приемането й означава следното.

? Признаваме тяхната очевидна древност, изразена в примитивната обработка на скалните отломъци.
? Признаваме, че произлизат от древното местно население пра-траки през ІІ хил. пр. Хр., а не през 8-9 в. от наскоро дошлите отвъд Дунав т.н. прабългари (6-7 в.).
? Ценим високо факта, че ранните българи не посегнали да рушат тези паметници, а изградили основните средища на младата тукашна българска държава в непосредствена близост с тях в знак на уважение към предците.
? Така са запазили и продължили сакрализацията на целия район. Именно такова поведение им прави чест. Културната приемственост е най-великото постижение на цивилизацията. Тя не се среща много често.

След като приемам такава позиция, за мен е по-вероятно двата вида градежи (менхирите-девташлари и дворците и храмовете в Плиска и Преслав) да са създадени от един и същ местен народ в различни етапи от хилядолетното му развитие, отколкото от два съвсем различни народа, обитавали в различните времена нашите земи. Тогава обаче стигам неизбежно до следния извод: древните траки и ранните българи изглежда са един и същ народ в различни етапи от развитието му.

(искам статията в PDF формат)

Споделете публикацията

Google1

За Сътрудници

В този раздел са поместени интересни преводни или авторски материали, писани или намерени от сътрудници и читатели на „От Извора“. Вие също можете да направите своя принос, като изпратите предложение за авторска публикация или собствен превод на is@otizvora.com.

Всички публикации

5 коментара за "Предизвикателството на девташларите"

  1. Boris  05.02.2010 г. | 09:42 ч.

    Tova e mnogo interesno i polezno za vsi4ki nas

  2. поздрави  08.04.2010 г. | 22:51 ч.

    Поздрави за обстойните изследвания.Страната ни изобилства с грандиозни мегалити, който са пренебрегвани и разрушавани поради невежеството на хората.Надявам се да променим това с общи усилия.

  3. Ziezius  22.09.2010 г. | 01:16 ч.

    Всичко е много хубаво, обаче авторът пропуска някои подробности, които не му се връзват с теорията. Аз също съм крайно против наименованието „девташлари“, но – много моля – какви „менхири“ ?! Ето тук сред „менхирите“ има една антична колона начупена на парчета – какво прави там тази колона ? http://ziezi.net/kolona.html

  4. Атил  18.10.2010 г. | 23:01 ч.

    Автора правилно е разбрал.Културата е повече от сродна а етносите са с една и съща прародина-Волго-Уралието.И се познават от най-стари времена.Старото име на Плиска е Билсага и колоната е от стария град.Траките наистина са българи а антите/от булгарското „анчи“-побратим/ отдавна са се знаели с българите и винаги добре са живели като поданици в техните държави.
    Така пише в древните булгарски летописи.

  5. Атил  09.05.2017 г. | 03:10 ч.

    За диаспора става въпрос. С една и съща прародина и една и съща култура. Но диаспората по места живее векове наред отделно и културите по места си имат и свои черти и особености.

    http://atil.blog.bg/history/2011/05/21/nai-drevnata-istoriia-na-trizybeca.751384

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.