Архитектурни обекти по българските земи

12 в.пр.Хр – 2 в.сл.Хр.

Автор: Любомир Цонев

1. УВОД: Твърде много информация ни се поднася напоследък за златни, бронзови, керамични и какви ли не археологични находки от нашите земи – съдове, бижута, аплици, оръжия, конски такъми, украси за колесници, знаци за царско и жреческо достойнство, монети, глинени фигурки (евентуално идоли) и т.н. Всичките споменати находки са ДВИЖИМИТЕ културни паметници – ако не успее някой сериозен музей да ги поприбере, поопази и поекспонира, те потъват потайно и следите им завинаги се погубват. Прекалено крехки са. Прекалено дребни. Прекалено леки. Прекалено лесно преносими…


Скални кръгове в Сакар.

Сами по себе си те са прекрасни, но покрай тях в медийна сянка остават другият тип археологични паметници – НЕДВИЖИМИТЕ, т.е. обектите, които всъщност представляват паметници на древната архитектура. Не бива да ни смущава фактът, че те най-често остават извън дефинициите на стандартните учебници по архитектура, понеже нямат приетите за класически елински или римски елементи – бази, стълбища, колони, капители, фронтони и т.н. Остават и извън вниманието на разкопвачи и медии, понеже не са от злато, а от камък.

От самото начало на това есе искам да предупредя, че тук ще стане дума за археологичните паметници от ПРЕДРИМСКАТА ЕПОХА, ЕПОХАТА ПРЕДИ ХРИСТА, по-конкретно от периода между 12 в.пр.Хр. – 2 в.сл.Хр. По-късните паметници са отражение на нов етап от развитието на местната култура, който е изключително подробно документиран другаде и е достатъчно популярен сред интересуващите се хора (това съвсем не означава, че масовият българин добре ги познава!).

За разлика от запазените в музеите и многократно репродуцирани в албуми движими находки, архитектурните паметници от ІІ-І хил. пр. Хр. най-често са в окаяно, да не кажем направо в катастрофално състояние, и са много слабо популярни. Все пак не можете в музея за 2-3 часа да видите няколко десетки или стотици обекти. Изисква се не малко усилие. Изисква се и да прахосате не 2-3 часа, а най-малко един цял ден от безценния си живот. Изисква се къде с автомобил, къде пеша най-често сами да издирите и да разгледате паметника (ако не е заключен с решетка, чийто ключ е неизвестно у кого).

По мое мнение археологичните находки ни запознават с основните белези на културите, а не народите или племената, които евентуално са създавали градежите. Ще поясня с примери. Великолепните готически храмове са разпространени из цяла Западна Европа, но готиката не е национално творение, а международен стил. Траките са обитавали цялата източна половина от Балканския полуостров, на север чак до Карпатите, на изток поне до делтата на Дунав. А мегалитни паметници има само в малка част от земите на племето одриси – Източните Родопи, Сакар, Странджа, вкл. Горнотракийската низина. Скално-изсечени паметници има по северното Черноморие и в Източните Родопи, а също в района на т.н. Стомогилие (Сборяново, Свещари и наоколо).

Явно е, че свързването на даден тип архитектурни паметници с определено племе или население е изключително труден и рискован процес. От наличието на даден стил в даден район съвсем не следва, че стилът е създаден непременно и само от народа, обитаващ този район. Ако някой подозира, че покрай типовете старинни градежи по земите ни ще ви занимавам и с модерните напоследък въпроси на етногенезата преди Христа, ще остане разочарован.
Ще се опитам да дам обобщена картина на археологичните архитектурни паметници, които с Божията помощ са оцелели до днес у нас, като ги разделя за удобство на ТИПОВЕ. Картината, която ще опитам да нарисувам пред вас се простира както в пространството, така и във времето, за да усетите динамиката на цивилизацията по нашите днешни земи.

При това изрично предупреждавам, че ще става дума не за следи от зидани с кал и плет стари жилища, а за каменни градежи от духовно естество, т.е. не за бита, а за надмогването му, за паметници, чрез които се заражда архитектурата не само като полза, но и като изкуство, като естетика, като историческа памет и културно себеосъзнаване на предците ни. Изключвам от разглеждане също така и крепостните стени от онази епоха. Крепостните стени от всички епохи си приличат и поне за мен не предлагат особено естетическо и духовно съдържание, свързано с културата.

2. ПЪРВИ ТИП ПАМЕТНИЦИ – КУЛТУРАТА НУРАГИ

НАЙ-СТАРИЯТ КАМЕНЕН ГРАДЕЖ У НАС ИЗОБЩО е подземният храм-кладенец при село Гърло, Пернишко. По стълбище се слиза под земята в куполно цилиндрично помещение, в центъра на чийто под има дълбок кладенец.

Това е единственият по рода си древен градеж в днешна България. Не е ясно дали някога е имало други по нашите и околните земи. Това е градеж от квази-мегалитен тип, т.е. съдържа главно суха зидария от неголеми ломени камъни, но в тавана на стълбището, което води към подземния кладенец, има вградени огромни плочи, които по своите пропорции несъмнено носят мегалитен характер.


(виж илюстрацията в голям размер)

Откривателката Димитрина Митова-Джонова датира храма при село Гърло в 12 в.пр.Хр. Тя го свързва с културата „нураги”, която днес има своя максимум на о-в Сардиния. Ако у нас, в Гърция, на п-в Крим и в Палестина има по 1-2 бройки подобни обекти, то на о-в Сардиния са поне 100! Произходът на тази култура не е особено ясен, макар че Митова-Джонова я отнася към Месопотамия. Въпросът е подробно дискутиран в новата й книга „Произход и същност на протосардинските сакрални кладенци ІІ-І хил.пр.Хр.”, изд. Иврай, 2007 г.

На следващата фигура е показано разпространението на паметниците от културата „нураги” в Средиземноморието. С червените точки са показани запазените до днес подземни храмове-кладенци с естествената забележка, че точката на о-в Сардиния представлява най-малко 10-тина такива обекта, а в другите райони – само по 1 обект. Кафявите точки показват подземен водоизточник, който не е оформен като храм, а функционира просто като кладенец, примерно за нуждите на отбранявана крепост. Зелените точки са местата, където са открити шлемове с биволски рога. Те са специфични за културата „нураги”, особено в стотиците бронзови статуетки, намерени главно на о-в Сардиния (и наричани гальовно „бронзети”). Знаменателно е, че подобен шлем е открит и у нас – един единствен, в Пловдивско. Шлемовете от елински, атически тип отгоре са или гладки, или с гребен. Шлемовете от т.н. тракийски тип имат отгоре своеобразна издутина с формата на юмрук. Но рогата като елемент или орнамент от бойно снаряжение не присъстват в нито една от тези две култури.


(виж илюстрацията в голям размер)

3. ВТОРИ ТИП ПАМЕТНИЦИ – МЕГАЛИТИ

СЛЕДВАЩИТЕ ПО ВРЕМЕ ДРЕВНИ ГРАДЕЖИ У НАС СА МЕГАЛИТИТЕ.
Под мегалити в класическия смисъл разбирам менхири, кромлехи и долмени. Това са градежи от повече или по-малко грубо издялани големи каменни блокове или плочи, като блоковете са големи практически колкото самото съоръжение. Блоковете са забити вертикално в земята (менхири и кромлехи) или се комбинират в П-образни камери (долмени), като се крепят взаимно, подпирайки се не по стените си, а по ръбовете си. Този подход ни демонстрира едромодулен принцип,  който – предполагам – е дал начало на едропанелно строителство, толкова популярно у нас през последния половин век…

До днес у нас са оцелели (в доста различна степен) примерно 100 броя обекти, предимно долмени. Менхирите ни са евентуално 2-3, кромлехите – също. Има вероятност преди да започне масовото им рушене през ХІХ-ХХ век да са били поне 10 пъти повече, т.е. от порядъка на 1000. Българските долмени официално са датирани в периода 12-6 в.пр.Хр. Най-близките им съседи са долмените в Кавказ. Те имат много сходен вид и технически особености, но са датирани от съветските археолози в периода 25-15 в.пр.Хр., което идва в епохата на Крито-Микенската цивилизация. Тук се забелязва едно твърде неприемливо несъответствие: или нашите са датирани твърде късно, или кавказките – твърде рано.

Мегалитната култура е разпространена по целия свят, но специално в областта на Евразия (Европа и Близкия Изток) тя несъмнено има своя максимум в Западна Европа – Холандия, Франция, Великобритания, Ирландия, Малта. На западните археолози са известни и кавказките долмени, но май не подозират, че доста долмени има (все още) и в България. За това невежество вина носят не те, а нашите авторитети, които просто от мързел не са им огласили фактите…

Полезен обзор за мегалитната култура в Западна Европа предлага енциклопедичната книга на американо-литовската археоложка Мария Гимбутас „Цивилизация Великой Богини: Мир Древней Европы”, изд. РОССПЕН, М 2006. Оттам е взета и показаната тук карта за разпространението на мегалитната култура в Западното Средиземноморие. Гимбутас, очевидно, също не е познавала тракийските и кавказките долмени. Или ги е сметнала за несъществени.

Считам, че последният по време значителен археологичен обект у нас, където се забелязват отгласи от великата мегалитна архитектура е великолепният хероон в местността Мишкова нива край Малко Търново, датиран в І-ІІв.сл.Хр., и аналогичната гробница в местността Пропада.


Тракийската гробница в м. Пропада при М. Търново.
Мегалитен шатров купол.


Възстановка на хероона в м. Мишкова нива, М. Търново.
Покритието на храма се смята подобно на м. Пропада.

4. ТРЕТИ ТИП ПАМЕТНИЦИ

СКАЛНО-ИЗСЕЧЕНИ ОБЕКТИ
Напоследък нашумяха и скално-изсечените паметници, които по характер са близки до мегалитните, но имат специфика, поради която ги споменавам като отделна група.


Ниши в м. Глухите камъни, Родопите.

Скални кръгове в Сакар.

Това са издълбани в скалите ниши, кръгове, стълбища, тронове, кръгли ямки с преливници, улеи, камери с един или два отвора и др. подобни. Най-често са групирани в комплекси. Мога да спомена тук Палеокастро (до Тополовград, Сакар), Белинташ, Перперек, Татул, трапецовидни ниши (в Централни и Източни Родопи), Бегликташ и Лъвската глава (в Странджа). Също така скални камери и ниши край Мадара, Провадия, Камен бряг. Все още има твърде голяма неяснота в произхода, типологията и датировката им.

За района на Евразия скално-изсечените паметници имат максимална концентрация в  източния дял на Балканския полуостров (Източните Родопи, Сакар, северното ни Черноморие, днешна Гърция) и в Мала Азия (централната и източната й част). Броят на наличните паметници от този тип у нас е съвсем неуточнен, но едва ли е по-малък от 1000. И едва ли са по-ранни от 15-12 в.пр.Хр. (изискват ако не железни, то поне достатъчно твърди бронзови сечива), но едва ли са и по-късни от 7-6 в.пр.Хр.

Тази датировка съвпада в общи линии с датировката на мегалитите у нас. Но това си остава мое мнение, което съвпада с възгледа на Ив. Венедиков, но се отличава от становището на А. Радунчева. Любопитният читател може сам да направи справка: Ив. Венедиков: Глава 4 в кн. „Тракийски паметници, том 1 – Мегалити в Тракия, Част 1”, изд. Наука и изкуство, С 1976. Ана Радунчева „Късноенеолитното общество в българските земи” – том 32 от поредицата Разкопки и проучвания, изд. на БАН и АИМ, С 2003.

5. ЧЕТВЪРТИ ТИП ПАМЕТНИЦИ

МОГИЛИ (КУРГАНИ, ТУМУЛИ)
С известно застъпване по време из днешните български земи се появява МОГИЛНАТА (КУРГАННА, ТУМУЛНА) КУЛТУРА. Говоря за застъпване, понеже доста от долмените са обгърнати до нивото на похлупака в могили, макар че едва ли някога са били систематично изцяло затрупвани. Днес у нас има само един наистина покрит изцяло с могила долмен – в м. Мангъра, Сакар планина. Затова в настоящия обзор ще подразбираме само НЕдолменни могили. Такива напоследък у нас изследваше главно археологът Г. Китов.


Могила без гроб, но с крепида.
с. Свирачи, Ивайловградско.

Пак според негови предположения броят на оцелелите до наши дни вероятно е приблизително към 10-15 000. (Г. Китов и Д. Агре „Въведение в тракийската археология”, изд. Авалон, С 2002).
У нас се датират в периода между 6-5 в.пр.Хр. и 3 в.сл.Хр. Макар че паметни могили от времето преди Христа са пръснати из цяла Европа и дори в Мала Азия и Южен Сибир чак до великите езера Балхаш и Байкал, все пак максимумът им несъмнено е в Древна Тракия и Скития , т.е. Централна (Средна гора, Казанлък-Сливен) и Източна България (Стомогилието край Исперих-Свещари), Молдова, Южна Украйна и Южна Русия, т.е. в района от Балканите до Кавказ.


Могилната култура по данни от статия от
руско-британски колектив, публикувана в
списанието Gеоchronometria, 2002 г.

Под тях може да няма никаква специална находка (празни), може да има погребение без труп (кенотафни могили), може да има просто погребение, без камера или в дървена камера, може да има погребение в каменна камера – цистов гроб или цял зидан гроб-мавзолей (от квадри или печени тухли), може да има тракийски храм, който не е непременно гробница.

За последен по време паметник от подобен род считам ПОДМОГИЛНИЯ ТРАКИЙСКИ ХРАМ В ПОМОРИЕ, който по архитектурно решение изглежда е уникален, тъй като няма аналози в света. По дълъг коридор достигате до засводено помещение с кръгъл план. Стените му тръгват отначало отвесно нагоре с тенденция да оформят купол, но вместо да кулминират в един  естествен връх, неочаквано обръщат хода си надолу, превръщайки се в една куха колона, която дава подпора на несъстоялия се купол.

Специалистите наричат обекта гробница, но никак не съм убеден в това. Добре е да го посетите, докато не е разрушен да отстъпи място на някой нов хотел. Тъй като се датира в ІІІ в.сл.Хр., той се оказва ПОСЛЕДНИЯТ НЕХРИСТИЯНСКИ древен храм по нашите земи. Оттам насетне идва християнството със съответните открити, наземни храмове. Но това е друга тема.

6. ОБОБЩЕНИЕ В ПРОСТРАНСТВОТО И ВРЕМЕТО

На последните 2 фигури ще дам обобщен графичен израз на описаните обекти и култури. Така може нагледно да се забележат културните пулсации по нашите земи. На първата фигура са показани с овални криви областите на разпространение на четирите обсъдени тука типове култура. Цветните петна сочат местата с максимална концентрация на паметници от съответния тип. Можем да проследим във времето и пространството различните влияния върху древната архитектура по нашите земи, посоките, от които те идват към нас.

Чудесното свойство на местното население в онези далечни времена, независимо как ще го наречем днес (прото-траки, траки или др.), е в способността да възприема, усвоява и обогатява тези влияния, като създава и свои специфични обекти. Не рушенето характеризира онази древна епоха, а съзиданието. Не враждата, а толерантността между културите по една и съща земя.

На другата фигура са показани условно бройките на запазените до днес у нас обекти от съответния тип. С малки кръгчета са означени споменатите тука специални, гранични по своята същина и във времето обекти: храмът-кладенец при село Гърло (червен цвят), хероонът на Мишкова нива (син цвят) и подмогилният храм в Поморие (зелен цвят).

Тук с буква А са означени оцелелите до днес паметници от културата нураги, с буква Б – оцелелите до днес долмени (не съм включил скално-изсечените паметници), с буква В – оцелелите до днес могили. Забелязва се бурен растеж на строителната активност през цялото хилядолетие преди Христа. После този растеж се трансформира в римски паметници, а сетне – в български – каквото и да се разбира под този термин.

Няма как накрая да не комбинирам времевата диаграма от последната фигура с обобщение на художествените находки, изработени от злато:


(виж илюстрацията в голям размер)

Така може да  усетите приемствеността и традицията в златарството по тракийските земи в комбинация с другите форми на култура и изкуство. За жалост, тогавашната керамика в Тракия е съвсем изостанала, неразвита, примитивна и изобщо не търпи сравнение с произведенията на златарството. Което иде да ни покаже, че за разлика от тогавашните свръхбогати и доста алчни царе, обикновените свободолюбиви и артистични траки са живеели доста скромно. Зле ли е това или не? Не знам.

За сметка на бедността си, траките никога никого не са поробвали – най-малко елини. За разлика от тогавашните елини, които масово са ползвали робски труд, особено на роби, пленени или купени от Тракия като отплата за златни съдове. Излиза – малко изненадващо – че в някакъв смисъл „робски труд» е безусловно нужен за създаването на велики произведения на културата и изкуството. Има над какво да размислим, особено във връзка с оценките за добро и лошо.


7. ОТТУК НАКЪДЕ?

Предстои оттук нататък да осмислим ролята на българите и съответната българска строителна култура в древната архитектурна история на нашите днешни земи – кои типове паметници можем да свържем с българско присъствие, кога се появяват, с какво се отличават. Има ли ги изобщо през разглеждания период или се появяват доста по-късно – в средата на І хилядолетие след Христа, както все още официално се твърди до днес.

Има ли изобщо специфичен български елемент или принос в тогавашната архитектура, или т.н. български градежи се вписват в едно глобално стилово направление редом с други племена и народи, което обхваща доста обширен район извън нашите днешни земи. Има ли специфични археологични архитектурни паметници, които се появяват именно в периода 5-7 в. сл.Хр. и следователно можем да припишем на ново племе, дошло от североизток в земите на днешна България (което съответно ще трябва да наричаме „ранни българи”, за да го ограничим или отделим от дотогавашните местни обитатели), или няма. Въпросите са много, но усилието си струва. Дано този обзор помогне на любопитните и смели мислители.

Посвещавам на светлата памет на
добрия приятел и неуморния журналист
Любомир Данчев (†2006)

–-
Любомир Цонев

26.10.2007 г.
с допълнение от 9.12.2008 г.

Споделяне на публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми.
От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите.
Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

Един коментар за "Архитектурни обекти по българските земи"

  1. Красимира Стоилова  12.11.2017 г. | 10:45 ч.

    Безкрайно интересно както цялата работа на автора. Благодаря !

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.