Единосъщен и подобносъщен*

Автор: д-р Асен Чилингиров

Малко преди средата на ХIХ век руският църковен историк митрополит Макарий (Булгаков), автор на първата и досега все още считана за най-компетентна и най-подробна История на руската църк­ва, открива в Символа на вярата, даден на киевския велик княз Владимир Светославович при неговото кръщение, така както той се цитира в повечето стари преписи на руските летописи, вместо възприетата от Първия Никейски събор версия, която е приела и руската православна църква, един «еретически» вариант на текста, в който за второто и тре­тото лице на Бога – Сина и Светия Дух – вместо «еди­носущен» е написано «подобосущен».


Като обяснява това явление с някаква случайна грешка на преписвача или на съставителя на летописа, впоследствие грижливо изправена в късните пре­писи, той счита за изключено именно този «еретически» вариант да се е съдържал  в Символа на вярата, даден от гръцките духов­ници на киевския княз, за който той е уверен, че е бил без всяко съмнение православния. Без да даде някакво обяснение за произхода на този текстов вариант и него­вото значение, той счита въпроса за приключен и предпо­чита да не се задъл­бава в него – което не прави и в следващото издание на своята книга.

Само няколко години след митроп. Макарий въпроса за «еретическия» вариант на формулата при Символа на вярата в руските лето­писи засяга и руският историк акад. М. Л. Сухо­млинов, като обръща внимание и на някои други особености в летописния Символ на вярата, на чийто текст той намира и по-различен вариант в т. нар. «Изборник Святослава 1073 года» – руски препис от Симеоновия сборник, за който се приема, че е съставен в България около 913-914 година. Този текст е по-обширен и негов автор е визан­тийският бого­слов Михаил Синкел (ок. 760-846), който е бил отначало еруса­лимски, а по-късно и цариградски патриарх и чието православие не подлежи на съмнение. В него обаче се дава православният вариант, при който за светата Троица се казва, че е «едино­сущна», а не «подобносущна», от което, според Сухо­млинов, след­ва, че в руската църква – а също и в българската – са използвани явно паралелно и двата варианта.

Чак половин век по-късно със същия въпрос се занимава и П. А. Заболотски, който в една своя ста­тия, посветена на чуж­дестранните извори за т. нар. «Несторова хроника» се спира и на съществените различия при двата варианта на Символа на вярата в руските ръкописи, като говори вече определено, че вариантът в руските летописи трябва да следва не само «полу­ариански» славян­ски превод, а и «полуариански» гръцки ори­гинал – без да поясни какво разбира под понятието «полу­ариански».

На това твърдение на Заболотски се противопоставя П. Потапов в статия, също посветена на източ­ниците на руски­те летописи, където твърди, че източник за текста на Символа на вярата в тях може да бъде само Символът на вярата в православната версия на Михаил Синкел, а думата «подобо­сущна» трябва да е само случайно недора­зумение за което нито търси, нито дава някакво обяснение. Според него, във варианта от руските летописи може да има само погрешни думи, но не и погрешно учение, а тези погрешни думи трябва да са се поя­вили в резултат от неправилния превод, при който думите ????????? и ?????????? са неволно и случайно смесени една с друга. А това се е случило, понеже, според него, Символът на вярата е преведен в Русия едва в ХІ век, а не е даден, както митроп. Макарий счита, още при покръстването на Владимир.
Естествено, Потапов не обяснява на своите благочес­тиви пра­вославни читатели защо руският преводач е трябвало отново да превежда този тъй важен богословски текст, след като по това време в Русия вече е съществувала и право­славната версия, която се предава в Симеоновия сборник, а за тази цел да се вземе за образец архаичен гръцки, и при това неверен текст.

С този въпрос, но вече от гледна точка на езикознанието, се занимава и известният руски филолог акад. Н. К. Никол­ски, който в една своя студия отбелязва и наличието на тази «еретическа» формула в Символа на вярата, за която той пръв определя, че отговаря на «полуарианските» схващания за ес­теството на Бога-Отец, Сина и Светия Дух и обръща внимание на обстоя­телството, че въпросният цитат трябва да про­из­лиза от единствения стиг­нал до нас стар препис от Символа на вярата, като изказва предположение, че съставителят на лето­писа е допуснал грешка, използвайки „неправосла­вен“ текст. Акад. Николски счита, че тази еретическа формула не може да се е съдържала в първо­на­чалната форма на летописа и че лето­писецът я е взел отнякъде наготово. Той не се занимава с въпроса по какъв начин може да е попаднал «еретическият» текст у съставителя на летописа, нито пък уточнява и пояснява кога той е възникнал и какво се разбира под «ариани» и «полу­ариани». А също и каква връзка може да има даденият на княз Владимир при покръст­ването му Символ на вярата с една ерес, за която се твърди, че е изчезнала повече от шест века преди покръстването на русите.

Също така добре известният изследовател на руските лето­писи акад. А. А. Шахматов коментира подробно студията на Николски, като от своя страна изказва предположение, че именно този текст от Символа на вярата се е намирал в първо­началната версия на руските летописи, но е бил по-късно цен­зу­риран и изменен и в този изменен вид се предава в оста­на­лите преписи и всички техни нови варианти. Нито Николски, нито Шахматов се занимават повече с този въп­рос, не правят и никакви опити да открият произхода на тази версия на Символа на вярата, като оставят впечатление у чита­теля, че не знаят нищо за него, а и това не ги интересува.

В същия смисъл са и коментарите на немските преводачи на руските летописи Траутман и Щурм при които се препов­та­ря твърдението на руските изследователи, че руският прево­дач непра­вилно е разбрал и превел гръцкия текст, смесвайки думи­те ????????? и ??????????, като вместо да употреби думата еди­носущьнъ пише подобносущьнъ. Единствен Г. Подскалски в труда си за бого­словската литература в древна Русия отбелязва, че за него е трудно обяснимо защо в Символа на вярата, даден на княз Владимир при покръстването му, два пъти се предава формулата «подобносущен» и то след като руският княз бива изрично предупреден да не се поддава на изкушения от еретици – дали причината за това не е просто механичното пренасяне на грешка в гръцкия оригинал, където е писано ????­?????? вместо ???o??????? По-предпазливо се изразява Д. Лиха­чов, като отбелязва, че текстът от Символа на вярата в руските летописи „малко“ („несколько“) се отличава от текста в Избор­ника на Светослав от 1073 година чрез употребения в него «полу­ариански» израз подобно­сущьнъ вместо единосущьнъ, „на­вярно понеже преводачът погрешно бил прочел ????????? като ??????????„.

През следващите години и десетилетия в научната литера­тура не се повдига въпроса за някакви възможни еретически влияния върху староруското християнство, „следващо правил­ния и единствен верен път на православието“. Едва при чест­ването на хилядогодишнината от покръстването на Русия този въпрос отново излиза на дневен ред. В посветената на хрис­тиянизирането на Русия своя книга Падение Перуна, съветският историк Аполон Григориевич Кузмин отново се връща на него, като изказва предположението, че руската църква трябва да е изпитала силни влияния от арианството, „запазило се по сред­ното течение на Дунав и след падането на империята на остро­готите в Италия и от там повлияло  в значителна степен върху ранното руско християнство“.

Тази публикация дава повод на известния немски славист д-р Лудолф Мюлер (*1917), оглавлявал в течение на две десе­тилетия катедрата по славистика при университета в Тюбинген, да изследва веднаж завинаги изчерпателно този въпрос – също както по негово мнение той е разрешил още преди години вед­наж завинаги и въпроса за участието – или по-точно „не­участието“ – на България в християнизи­рането на Русия. Проф. Мюлер използва случая, който му се представя във връзка с честването хилядогодишнината от покръстването на Русия – международния симпозиум в Мюнстер през юли 1988 година – и изнася на него обширен и изчерпателен доклад, пет години по-късно отпечатан в протоколния сборник от симпо­зиума.

Още в самото начало на доклада си проф. Мюлер отбе­лязва, че с него иска да допълни своята студия за йерархичния статут на руската църква преди 1039 година, където из­лага осем тези, с които е убеден, че оборва решително и оконча­телно всички изказвани преди това предпо­ложения и хипотези за покръсването на Русия от българската църква. За да не се създаде обаче впечатление, че руската църква може да е изпи­тала посредством България ариански влияния и по такъв начин, макар и индиректно, да се покаже, че тя е възприела и хрис­тиянството от българската църква, той се счита задължен да анализира и изследва най-внимателно също и този въпрос.

Макар повечето от изказалите се във връзка с тази тема автори да избягват да споменат каквито и да е подробности по «арианския» или «полуарианския» характер на еретическия неправославен израз в Символа на вярата, това съвсем не означава, че те не познават тези подробности – които би тряб­вало да са известни на всеки най-елементарно запознат с исто­рията на християнската църква и с догми­те на православието. Но явно не и на проф. Мюлер, въпреки че той е хабилитиран богослов. И вместо да се постарае да разбере кога, как и защо се появява понятието «полуариани» (semiariani), той посвеща­ва по-голямата част от своя доклад, за да изследва доколко понятието «подобносъ­щен» е съвместимо или несъвместимо с догмите на православието.
За него е маловажно откъде може то да е дошло, като счита, че то трябва да е възприето от руския летописец или от неговия протограф по-скоро съзнател­но, отколкото несъзнателно. Той търси богословското му оп­равдание – в проти­вовес на ере­тическата «арианска» форма на Символа на вярата, според която Бог Отец има различно ес­тество от това на Сина и Светия Дух. И следователно поня­тието «подобносъщен» явно не е идентично на ари­анското «различен». При това, според проф. Мюлер, това понятие може да се приеме като близко по смисъл до православното «едино­същен». Или поне непротиворечащо на него.

Разсъжденията на проф. Мюлер, които заемат по-голямата част от студията му, са наистина забележителни. Той анализира думите подобносъщен и единосъщен първо от тяхната фило­логическа страна, разглежда как думата единосъщен се предава в другите «църковнославянски» текстове, като Супра­сълския сборник и Синайския евхологий и обръща внимание на об­стоятелството, че при тези текстове за превод на думата ????????? няма единна установена норма. Отбелязва и че при превода на ????????? с подобносъщен не се отрича единството на светата Троица, което се потвърждава по-нататък в текста на Символа на вярата с думите едино божьство, едино естьство едино сyщьство.
Разбира се, съображенията на проф. Мюлер са абсолютно правилни и верни – от гледна точка на логиката. И естествено, понятието «подобен» или „подобносъщен“ няма нищо общо с арианското понятие «различен» – но тази дума не означава и „половината от еднакъв“, защото между «еднакъв» и «разли­чен» разликата не е количествена, а качествена. Това е също така естествено и разбиращо се от само себе си от гледна точка на логиката. Но не и от гледната точка на православната догматика! И той, хабилити­раният богослов, няма никаква представа къде попада със своите логически заключе­ния!

А това е основният въпрос, довел до пълното разединение на християнството и разделянето му на православно и неправо­славно – осем века преди следващото разделяне в 1051 година, когато дотогавашната „православна“ църква се разделя още веднаж и вече окончателно на две враждебни помежду си църкви: източно-православна и римо-католическа.

*  *  *

В десетилетията, последвали обявяването на християнството за държавна религия в римската импе­рия, християнските об­щи­ни във вътрешността на Балканския полуостров – а това са значителен брой епископии и митрополии, подчинени на архи­епископията в Сирмиум – започват да играят вече важна роля в жи­вота и в организацията на християнската църква. Много от тези епископии имат до това време дълга история, започ­нала още преди средата на І век. На първо място в списъка на епис­ко­пите на Сирмиум (Срем), столицата на Илирик, е ръкопо­ложеният още в 48 година учени­к на апостол Петър св. Епе­менет, последван от ученика на апостол Павел – св. Андро­ник; и двамата са от 70-те апостоли на християнството.

Не по-малко разгърната е църковната организация и в източната част на Балканския полуостров, където в провинцията Малка Скития протича дейността на апостол Андрей, а апостол Павел основава и църквата  в главния град на провинцията Тракия, Филипопол. В църковните архиви сре­щаме имена на голям брой църковни дейци, участвали в изграждането на цър­ковната организация по българските земи, както и мъче­ници, загинали при гоненията срещу хрис­тияни от ІІ до ІV век. А тази църковна организация е била тъй здраво изграде­на, че се е запазила през последвалите векове, и то въпреки гоненията, на които нейните чле­нове и старейшини са били подложени от разни страни до създаването на българската църква през ІХ век, но и дълго след това.

На Първия Вселенски църковен събор в Никея през 325 година участват голям брой представители на църквата в българските земи – макар и под­правените впоследствие протоколи и дневни­ци на събора да не дават ясна представа за участието именно на тези пред­стави­те­ли. Обстоятелството, че следващите шест вселенски църковни събора стават на територията на Илирик, говори най-ясно и убедително за голямо­то значение, което се отдава на неговата църква през тази епоха – много по-голямо, отколкото на Константи­но­пол, но и на Рим. Това са съборите през 342 година в Сердика (т.е. в нашата София) и петте събора, със­тояли се в Сирмиум между 347 и 358 година, които не се за­читат нито от римо­като­ли­ческата църква, нито от цари­град­ската патриаршия като «все­лен­ски» и не получават съответните им по­редни номера. А от края на ІV век за църк­вата в Илирик вече не се казва, че е апостоли­ческа, и седа­лището на ней­ния архи­епископ, тоест Сирмиум (Срем, днешна Сремска Митровица в Сър­бия), не се споменава в официалните до­кументи на източната и на западната църкви чак до последната трета на ІХ век, когато папа Адриан ІІ ръкополага на същия междувременно „овдовял“ трон св. Методий за архиепископ.

Основният въпрос, поставен пред представителите на цялото християнство на Първия Никейски събор – въпросът за уст­ройството и организацията на църквата, както и за нейната дейност – се сваля от дневния ред от известни ръководни среди на тази църква. И би­ва изместен още по време на събора и през последвалите го десе­ти­летия от поредица идеологически въп­ро­си, целящи не да се постигне обедине­ни­е на християните около всеобщата църква, а тяхното поляризиране и елиминирането на голям брой действителни и потенциални противници на една вър­хушка, ко­ято постепенно узурпира пра­вото да ръководи съд­бините и дейността на всички християни.

На първо място меж­ду идеологичес­ките въпроси се поставя въпросът, отнасящ се до същ­ност­та на Бог-Отец, Бог-Син и Свети Дух, който ще раздели хрис­тиянството на два враждебни помежду си лагера. Според така наре­чения «правосла­вен» или «никейски Символ на вярата», Бог-Отец, Бог-Син и Свети Дух са единосъщни и се изявяват като такива от нача­лото на времето, т.е. те са без начало и без край. На тази теза се противопоставя Арий, богослов от Александрия, с твърдение­то, че Бог-Син и Свети Дух са от напълно различно естество от това на Бог-Отец и са се изявили след него.

Църквата в Илирик не участва в спора, като застъпва гледището, че следва традицията на Христовото уче­ние, предавано от баща на син от много поколе­ния и че първите членове на християнските общи­ни са получили това учение непосредствено от апостол Павел. В този смисъл, според нея, Бог-Син и Свети Дух са подобно­същни на Бог-Отец, който единст­вен е извън вре­мето и пространството. Или с други думи тях­ното становище няма нищо общо с тезата на Арий, който излага своето учение едва през третото десетиле­тие на ІV век.

В средата на ІV век спорът за Символа на вярата и за същността на Троицата още повече се разгаря с издигането на най-радикалната теза на Еций (Aetios). Вместо да се решат въпросите за църковната организация и за Символа на вярата, поставени на Първия вселенски събор в Никея, на съборите в Сердика и Сирмиум разногласията по тези въпроси още повече се засилват. На втория ден след откри­ването на събора в Сер­дика част от делегатите напускат града и оти­ват да заседават в Пловдив. Куриозното в случая е, че както за техния брой, така и за тях­ното стано­вище по спорните въп­роси, сведенията са много противоречиви, макар и в крайна сметка да се свеждат до това, че отделилите се от останалите били «меншество» и «врагове».

По време на ожесточените спорове между «православни» и «ариани» в средата на ІV век църквата на Илирик запазва своя Символ на вярата и го предлага по време на събора в Сирмиум през 347 година като компромис между становищата на ариа­ни­те и православните, а след свикания от папа Дамас в Римини през 359 година събор на православните епископи император Констанций ІI заставя всички членове на отправената към него от този събор делегация, състояща се от православни епис­ко­пи, да се подпишат под един компромисен Символ на вярата, съдър­жащ понятието «??????» (подо­бен), известен в историята на църквата като «Символ на вярата от Нике». Името идва от малкото градче Нике близо до Адрианопол, където тези епископи го подписват.

Останалите право­славни епис­копи начело с папа Дамас не са съгласни с този компромис и обявяват Символа на вярата от Римини за «полу­ариански» – а от там и църквата на Илирик за еретическа и «полуарианска», което прозвище се заменя след Втория вселенски събор в Константинопол през 381 година с «арианска», като остава за нея и през следващите векове, когато тя бива изключена от православието. Точно по това време произлиза и първата се­ри­озна конфронтация между «православни» и «еретици». За под­робности по нея ние не сме осведомени от историческите изво­ри.

Известно е само, че на 26 март 378 година биват изгорени на клада 26 еретици начело с поп Верко. По всичко изглежда, че това събитие дава повод за избухване на голямото въстание на местното християнско население, избягало в началото на ІV век отвъд Дунав и след обявяването на християнството за офи­циална религия завърнало се в родината си с разре­шението на император Валенс. С измяната на църковната политика в края на 60-те години на ІV век в ущърб на «арианите», започват масови гонения срещу това насе­ление, връхната точка на които по всяка вероятност е изгарянето на «еретиците». Въстанието започва в Адрианопол, където начело са някои от водачите на новозаселилите се «еретици», чиито имена историкът Амиан Марцелин предава като Suerid (Сърд?) и Colias (Коля); към тях се присъединява цялото местно население в централната част на Балканския полу­остров, заедно със сродното му население отвъд Дунав и на 19 август 378 година нанася решителен пог­ром над римската войска, водена от император Валенс, който при бягството си бива настигнат от въстаниците и изгорен в къщата, където се скрива.


Първите „еретици“, изгорени „в името на Бога“, са още от 4 век.

В края на ІV век седалище на православ­ния архиепископ на Или­рик става Солун, а титулярът му Анисий е обявен в 415 година от папа Ино­кентий І за папски викар и за посредник между него и всички останали епископи в Илирик. Еписко­пите от Или­рик не приемат попечителството на папата, нито по-късно попечи­телството на цариград­ския патриарх и за­пазват своята незави­симост и своята автономна архиепископия в Сир­миум въпреки всички опити на римокатолическата църква и на цари­градската патриаршия да се наложат над тях – дори след като в 516 година някои от епископите на Илирик биват отка­рани насила в Цари­град и хвър­лени в затвора, където епис­копите на Никопол в Южен Епир и на Ниш умират.

След ІV век бол­шин­ството от епископиите на Илирик не изпращат по­вече свои делегати на вселенските събори, като прекъсват всич­ки свои връз­ки с Рим и Цариград – което съвсем не означава разпадане на тяхната цър­ковна организация, както предполагат болшин­ството историци, след като не срещат никакви сведения за нея в архивите нито на римокатолическата църква, нито на цариград­ската патриаршия. Напротив, археологическите раз­копки по ця­лата наша днешна територия, но и по земите далече на запад и на юг, ни дават многобройни свидетелства за осо­бено оживена дейност на хрис­тиянските общини в нашите земи тъкмо през този период. По цялата територия на Илирик са открити голям брой развалини от значителни по размерите си църковни постройки – досега близо 900. Те са строени пре­димно от втората половина на ІV до средата на VІ век и почти без изклю­чение разрушени през последната третина на VІ век. И за тях историците до днес твърдят, че били раз­рушени при „вражес­ките нападения на готи и славяни“, въпреки че тези на­падения се извършват според сведенията на историческите извори едва от края на VІ век! Което означава, че някои исто­рици смесват причините с пос­ледст­вия­та.

Пък и за неосведо­мения читател изглежда много по-правдоподобно, че «дивите варвар­ски племе­на» по време на «великото пресе­ление на народите» са имали за главна цел да разрушават камък по камък с голи ръце стотиците солидни и масив­ни сгради на «омразните хрис­тияни». При това в истори­ческите извори не срещаме никъде сведения за такива разру­шения, из­вършвани от напада­те­лите, на които се приписват всевъзможни жестокости срещу „ромей­ското“ население. Но затова пък сре­щаме сведения за силни и безмилостни гонения срещу арианите – като в хрониката на си­рийския историк Йоан Малала (ХІV, 41). А в един български апокриф неговият анонимен автор дава изумителен по силата си израз на мъката и страдани­ята на своя народ от жестоките прес­ледва­ния, свързвайки го с надеждата, че един ден ще нас­тъпи мирът, църквите ще бъдат обновени и пору­тените им олтари – отново изградени.

От друга страна е известно, че така наречените «готи», на които се приписва разрушаването на църквите, са изповядвали християнската религия, макар като «еретици-ариани» или «полуариани», за каквито са били считани от «православната» църква. А до нас са стигнали и няколко паметника на тяхната църковна архитектура и монументалната им живопис. Това са църквите в Равена, където е бил дворът на Теодорих, оглавявал империята на «готите», чиито придворни строители и худож­ници са работили след присъединяването на «готската» държа­ва към Византия и за Юстиниан. Но също и в България допреди някол­ко десетилетия още са личали днес съвсем изблед­не­лите и отчасти изпадали заедно с мазилката великолепни фрески на т. нар. «Червена църква» при Перущица.


Червената църква; снимка: Георги Колев, Фото-форум.

А това е един от центровете в района, където «еретиците-ариани» у нас са под­държали духов­ната и културната тради­ция на антич­ността. По-късно гърците ще ги нарекат «павликяни» и «бого­мили», като ще твърдят за тяхното учение, че било пренесено от Изток, а не е за­пазено от първите векове на християнството и не следва учение­то на Христос, предадено им от първия негов апостол. За Запада това обаче е една и съща «българска ерес», срещу чиито последо­ватели римока­толическата църква ще ор­ганизира през ХІІІ век най-кървавите кръсто­носни походи в историята, превър­нали в прах и пепел процъвтява­щите градо­ве на техните последова­тели в Южна Франция.

Именно като църквите в Равена и Перущица, тези вели­колеп­ни паметници на едно много голямо изкуство, би трябвало да си представим стотиците разрушени храмове по цялата тери­тория на Бал­канския полуостров: на север до Истрос и Томи (Кюстен­джа); на запад до Сирмиум (Срем); на изток до Несе­бър; и на юг до Коринт, Епир и Тесалия. Но дори в Солун и Кон­стантинопол най-изрядните и великолепни християнски храмове от тази епоха са дело на «еретиците-ариани», вклю­чително двете пред­шественици на Кон­стантинополската «Света Со­фия», подпалени и разрушени от неграмотните православни монаси-зилоти, както и едноимен­ните на нея църкви в Солун, Охрид, София, Несебър, Никея и в много други градове, от които до нас са стигнали в най-добър случаи само мозаичните подове и оголе­ните им стени, ако и те не са били сринати до основи. Тях «еретиците-ариани» (или «полуариани») посвеща­ват като свои катедрали на Божествената мъдрост.

На тази Божествена мъд­рост, както и на Божествената сила и на Божествения мир привърженикът на ари­аните – Кон­стан­тин Велики, посвещава три­те едноименни църкви, основани от него и завършени от сина му Констанций. Православ­ната църква признава обаче за светци само хора от плът и кръв, осветени от делата им, но не и прин­ципи като тези, на които са се „покланяли“ арианите. И тя съчинява трогателната ис­тория за „Мъчени­цата София и нейни­те три дъщери, Вяра, Надежда и Лю­бов“, подложени на ужасни мъчения от езичниците-римляни, като ос­вещава църквите пов­торно и вече на тази «света София» посве­щава великолепните храмове на «еретиците».

Конфликтът между «православни» и «еретици», започнал през последната четвърт на ІV век, ще достигне през VІ и VІІ век нова кулминация. Гоненията на «еретиците» и разруша­ването на техните църкви са последвани този път от значително по-големи по размер и ожесточение нападения от страна на солидарното спрямо своите сънародници отвъддунавско насе­ление, зад което застава една внушителна по размери кон­федерация от населяващите Средна и Югоизточна Европа народи. Макар и възникналата през VІ век държава на тази конфедерация, империята на Теодорих, да се оказва нетрайна и да се разпада още в средата на VІ век, тя поставя край на Западната римска империя, а един век по-късно с утвърдяването на българската държава в централната част на Балканския по­луостров се завършва и един важен етап от историята.

– – –

* Бел. от стопанина: Тъй като в оригиналния вариант на статията са използвани множество специални символи (старобългарски, гръцки, руски, немски и др.), които не са подходящи за масово ползване в интернет публикации, препоръчвам изтеглянето на PDF версията на статията. Нещо повече, библ. и подробните пояснителни бележки на автора ще намерите само във въпросната PDF-версия, което я прави дори повече от препоръчителна! PDF – 345 KB

Споделете публикацията

Google1

За Асен Чилингиров

tschilingirov@mail.bg | Проф. д-р Асен Чилингиров е роден през 1932 г. в София. Завършва история, музика и история на изкуствата в България. От 1964 г. живее и работи в Берлин, Германия. Там завършва история на изкуствата. Автор е на над 400 научни труда. Между тях са „Голяма история на християнското изкуство в България“ и „Културна история на България“, издадени на немски език във ФРГ и ГДР. Преподава в Берлинския, Лайпцигския и Хумболтовия университет. Главен консултант е за Балканското изкуство в „Енциклопедията за средновековно изкуство“ в Рим за периода 1984 – 1995 г. Вижте книгите на проф. Чилингиров в архива на „От Извора“ »

Всички публикации

3 коментара за "Единосъщен и подобносъщен*"

  1. димитър фиданов  20.04.2009 г. | 12:28 ч.

    david bradshow – aristotle east and west
    източно православната традиция на византийските философи/теософи

  2. Ванина Славова  07.07.2009 г. | 01:58 ч.

    Лозата има корен скрит за очите, стебло, листа. В невидими измерения циркулират сокове. Стеблото единосъщно ли е с корена или различно. За мен, противопоставянето на понятията е абсурдно. Стеблото изхожда от корена, то е различно, но една същност са. Бих се причислила към “полуарианите”, които може би не толкова са търсили помирителен компромисен вариант, а по скоро са целяли цялостното възприятие, което е характерно за мирогледа на детето. Не съм чувала в дете да враждуват плът и душа, а духа да се чуди къде да се вмести. В детето трите същности са в съюз. За него и вънкашното няма противоречие. А големите са затворени в света на понятията и същностите за тях са непознати.
    А бих била и крайна, но дали е по силите ми. Да се явиш огън всепояждащ за този, който фрагментира безкрайната същност не е лесно. Той си мисли, че е духовен, разбиращ, а е жалък бранител на понятия. Твърди ли “единосъщен”, защо да не му се разбие представата като се назове “различен”. Или пък ако твърди, “различен” – “единосъщен”. И когато му разрушиш илюзорната кула, той ще се намери на кръстопът. Или ще ти благодари за това, че си го разкрепостил, или ще се ожесточи. За отнетата му илюзия той ще поиска да ти навреди. Духа е неуловим, само в материалния свят му е дадено да си дерибейства.

  3. Marko  02.01.2010 г. | 14:53 ч.

    vanina poluarianka
    POZDRAVLENIA
    🙂
    i 4estita nova

Коментарите са заключени.