Филипи или Филипопол

Автор: д-р Асен Чилингиров

В Деяния на светите Апостоли, а и в Посланията на св. ап.  Павел до римляните и до филипяните се съдържат сведения, които не съответстват на интерпретацията им, възприета от гръцката и римокатолическата църква.  Нещо повече – те очертават началото на християнството в Европа по начин, който не отговаря на наложените от източната и от западната страна представи.
Независимо от наличните различия помежду им, двете църкви  показват пълно единомислие по отношение представянето на свързаните с него събития, последствията от което намират отражение в невярната интерпретация на фактите и тяхната манипулация.


Бартоломе Мурийо – „Обръщането на Св. Павел“

Според разказа в Деянията на апостолите (16,9-40), пред апостол Павел се явява като видение един „мъж-македонец“, който го моли: „Ела в Македония и ни помогни!“ Павел разбира, че Господ му повелява да проповядва там Евангелието и още на следващата сутрин се отправя заедно с апостол Сила за Македония. Двамата се качват на кораб и след един ден те са на о-в Самотраки. А на следващия ден пристигат в пристанищния град Неаполис (днес Кавала). Оттам двамата отиват във Филипи, „първия град на Македония – римска колония“. Събитията, последвали пристигането на двамата в града, са описани подробно в разказа от Деянията на апостолите.  Те са свързани с първата проповед, която в следващия съботен ден апостол Павел изнася пред събралото се множество жени „при реката“. Там той покръства една от тях на име Лидия, с което поставя началото на първата християнска община в Европа. Там произлиза също и първият конфликт на апостолите с местните власти.

Господарите на една робиня, обсебена от зъл дух, когото Павел прогонва, хващат двамата и ги отвеждат на тържището, където е седалището на князете (гр. архонти). Двамата биват наклеветени пред местните началници (в гръцкия оригинал те са наречени ?????????, а българският, респ. църковно-славянският превод им дава названието „воеводи“), че бунтуват народа, и по тяхна заповед на Павел бива нанесен публично побой, след което него и Сила оковават във вериги и хвърлят „в тъмницата“. През нощта става земетресение, от което вратите на тъмницата се разтварят и оковите на затворниците падат. Тъмничарят е силно впечатлен от това събитие и иска да бъде покръстен заедно със семейството си. На сутринта, уплашени от произлезлите събития и от това, че Павел и Сила са римски граждани и следователно не могат да бъдат съдени от тях, началниците идват в тъмницата да се извинят пред тях и ги извеждат от града.


Рембранд – „Св. Павел в затвора“

За верността на разказа за първото пътуване на апостол Павел в Европа, както и за неговото изпълнение на задачата, която му е поставена, а именно да посети страната на македонците и да помогне на нейния народ, като му предаде благата вест на Христовото учение, ние нямаме никакво основание за съмнение. По-късно, в своето Послание до римляните (15,19), Павел изрично потвърждава изпълнението на тази своя задача с думите, че „предал учението на Христос чак до Илирик“.
Съмнение предизвиква само интерпретацията на този разказ, тъй както тя е възприета и установена от традицията на римокатолическата и на гръцката православна църква. Според тази традиция пътуването на апостолите Павел и Сила е до малкия и незначителен град Филипи, намиращ се само на 15 км от Кавала.

Противоречие между разказа и неговото тълкувание намираме обаче още при споменаването целта на пътуването: страната на македонците, а не административната единица, носеща името Македония,  където, според всички коментатори на текста, протича мисионерското пътуване на апостол Павел. Но противоречие съдържа и първото изречение, в което се казва, че Филипи бил „първият град  на Македония – римска колония“. Това обаче не е вярно, защото първият град в страната на македонците не е Филипи, който не е и първият град, посетен от апостол Павел в Европа, защото този град е Неапол/Кавала, нито пък първият град на провинция Македония, който е Амфиполис.


Св. Павел и македонецът от неговото съновидение.

Макар това противоречие да е забелязано от някои историци, които го тълкуват като преувеличаване на значението на града във връзка с мисията на апостол Павел, другите обстоятелства, свързани с това и със следващото негово пътуване до този град, както и противоречията, свързани с изясняването им, остават незабелязани или умишлено премълчавани от изследователите. А това се отнася преди всичко за институциите на римската администрация – седалището на княза и затвора, каквито не е имало в малкото градче Филипи, – но преди всичко реката, спомената в разказа, която играе важна роля при първото и второто пътуване на апостол Павел (Деяния на апостолите 20, 6).

При първото си пътуване Павел и Сила отиват в съботния ден „при реката край града“, като се надяват да намерят там юдейски молитвен дом; там те срещат жената на име Лидия, която е първата, възприела светото кръщение от апостол Павел на европейска земя. Тук трябва да напомним за значението, което християнската традиция отдава на първенството, отразено и в титлите „първомъченик“, „първоапостол“ или „първозвани“. Тази жена и  семейството на тъмничаря стават членове на първата християнска община на европейския континент.

Но реката играе важна роля и при второто пътуване на апостол Павел в Македония. Когато той научава, че юдеите искат да го убият по време на пътуването му за Троя, той се отказва да замине по море и избира значително по-дългия речен път през Македония, качва се във Филипи на кораб и отплава  за Троя, където пристига след петдневно пътуване. Всичко това се съобщава в разказа за Деянията на апостолите просто и ясно. Само че при Филипи няма – а не е имало и в миналото – никаква река, по която да са плавали кораби и която междувременно да е пресъхнала!

През цялата античност и чак до средновековието на Балканския полуостров има само две плавателни реки – Дунав и Марица (Хебър), от чието име произлиза и гръцкото название на нашия континент. А както е добре известно, на тази река се е намирал Филипопол – или на български Пловдив. И от този град се е пътувало по реката пет дни до Троя – колкото време е било нужно и на апостол Павел за завръщането му. Макар още първият изследовател, посветил на град Филипи обширна монография, гръцкият автор Мерцидис, да отбелязва в своя труд, че в миналото имената на Филипи и Филипопол нерядко са били смесвани,  в случая с двете пътувания на апостол Павел не може да става и дума за случайна грешка.

Апостол Павел предприема пътуването си в „страната на македонците“, а не на гърците или на римляните – при това той явно е бил в състояние да прави разлика както по отношение на населението, така и по отношение на земите, в които то е живеело. А в този смисъл Филипи не отговаря на целта на пътуването му, защото след „най-страшната битка от Цезарианската епоха и изобщо от цялата античност“,  както някои автори наричат станалото при Филипи в 42 г. пр. Хр. сражение между войските на убийците на Юлий Цезар, Касий и Брут, от една страна, и на Октавиан Август и Антоний, от друга страна, градът и цялата му околност били напълно опустошени и биват отново заселени с римски колонисти.

Проповедта на апостол Павел „край реката“ не е била пред римляни, а пред местни жители и конфликтът, в който той и Сила са замесени, е с представителите на провинциалната римска власт, каквито е имало в големия град Филипопол – за разлика от малкото градче Филипи, в което не можем да търсим нито княз, нито съдилище, нито затвор. Но Филипопол се намира в съседната провинция, Тракия, а не в Македония, макар и да носи името на македонския император.
А какво общо могат да имат траките и македонците с Христовото учение, за което в богословската литература се твърди, че апостол Павел проповядвал на юдеите, гърците и римляните, но не и на населението в централната част на Балканския полуостров?

Въпросът какъв е етническият произход на македонците и траките и коя територия са населявали е стар колкото историческата наука – но тъкмо Херодот, който пръв от историците го поставя, дава също така и съвсем ясен отговор на него.  И след повече от две и половина хилядолетия спорове, това, което той казва по този въпрос, е единственото, което се знае с положителност за тях. А то е, че етническият им произход и езикът, на който са говорили, са били различни от тези на гърците и че са населявали различни територии – макар че има автори, които твърдят, че езиците им били твърде близки, и дори че македонците говорели на някакъв гръцки диалект, както и че земята, на която живеели, била гръцка.

Но както разказът за първото пътуване на апостол Павел в Европа в Деяния на апостолите, така и неговото послание до филипяните показват съвсем недвусмислено разликата в отношенията на апостола с римската власт и с местното македонско население: между апостол Павел и „филипяните“ се създават особено сърдечни и близки отношения, които той изрично отбелязва в посланието си до тях  – такива отношения не са засвидетелствувани от негова страна спрямо жителите на някой друг от градовете, които посещава. А и жителите на Филипопол не са забравили посещението на апостол Павел в своя град и са пазили спомена за него в продължение на много столетия, като го отбелязват в свой ръкопис дори през ХІІ век – това е кратка приписка в полето на така наречения Христинополски апостол от първата половина на ХІІ век.  В тази приписка, която е и най-старият стигнал до нас извор за българското име на града, предадено като , съответният текст се свързва именно с посещението на апостол Павел в него:

А арменските географи Хугас Инджеджиян и Степанос Кювер Агонц, като описват пътуването си в Пловдив в шестия том на тяхната пътеписна историческа География за четирите страни на света, излязъл във Венеция през 1806 година, съобщават, че в града „освен гръцките църкви, има и два кръстообразни, зидани с камък параклиси, в единия от които според преданията, разказвани ни от местните жители-християни, е проповядвал апостол св. Павел“.

Противно на твърденията на католическите и православните богослови и историци на църквата, мисионерската дейност на апостолите Павел и Андрей протича главно сред негръцкото население на Балканския полуостров, където още в самото начало на тази дейност, преди средата на първия век, възникват значителен брой християнски общини. Докато в центровете на античната култура Атина и Солун апостол Павел среща силно противодействие от „образованите елини“, сред „необразованото“ местно население проповедите му намират голям отзвук. Начело на християнската община както във Филипопол (Пловдив), така и в Сирмиум (Срем) и в Томи (Кюстенджа) още преди средата на първи век застават епископи, при това от най-тесния кръг ученици на Христос, които християнската църква отбелязва като „седемдесетте апостоли“. Във Филипопол (Пловдив) първият епископ е свети Ерм (Hermas),  комуто апостол Павел в своето Послание до римляните, написано не по-късно от 52 година сл. Хр., изпраща своите поздрави,  също както до Епе(ме)нет  и Андроник, първите двама епископи на Сирмиум. Специално към Андроник апостол Павел се изказва дори с особено почитание, като на негов сродник и съзатворник, повярвал в Христа преди него.

Към тези три главни центъра на ранното християнство в западната, североизточната и югоизточната част на Балканския полуостров ще се прибавят през ІІ и ІІІ век също така и седалищата на епископи, респ. митрополити в Сердика, Адрианопол и Хераклея, като по този начин северозападната, централната и източната част на Балканския полуостров ще бъдат в значителна степен християнизирани. Непосредствено свързано с посещението на апостол Павел във Филипопол/Пловдив очевидно е и ръкополагането на първия епископ – Ерм.  Но и неговото име е подложено – също както името на епархията му – на манипулации с цел да се заличи или поне да престане да се свързва с Филипопол. Макар и всички църковни календари, почиващи на надеждни за християнската историография извори, а именно списъците на 70-те апостоли, приписвани на св. Иполит Римски и Доротей Тирски, както и Месецеслова на император Василий ІІ от края на Х век, да отбелязват името му и неговия ранг като „епископ на Филипопол“, както и дните 4 януари и 31 май за честване на паметта му, в по-ново време без никакви основания се правят опити името му да се свърже с Филипи,  а в официалния списък на епископите на католическата църква то се придружава с въпросителен знак.

В никой от синаксарите не се споменава по какъв начин апостол Ерм се е озовал във Филипопол и каква е връзката му с апостол Павел, който му изпраща изрично поздрави в посланието си до римляните. При това старата християнска традиция му приписва и авторството на книгата Пастирът (Et virgines in domum meam), която до края на ІV век се счита за канонична и е неотменна част от Новия Завет. През V век обаче тя се изключва от състава на каноничните книги и всички нейни преписи на гръцки и латински език се унищожават. Едва в средата на ХІХ век бива открит нейният коптски превод, от който се прави нов латински превод, издаден в пълен обем заедно с френски превод едва след Втората световна война.

Свързването на книгата Пастирът с името на апостол Ерм и идентифицирането му като неин автор почиват на сведенията, които е дал за него друг бележит раннохристиянски автор и учен – Ориген, а по-голямата част и от неговите съчинения биват унищожени през V век, включително неговата История на църквата, от които до нас са стигнали само отделни цитати. И макар че изследвания и коментари за книгата Пастирът се появяват в обобщаващите богословски съчинения на католици и протестанти още в началото на ХХ век, в които за нея се отделя едно от централните места в старохристиянската литература, в същото време продължават да се препечатват справочниците, в които името на апостол Ерм е придружено с въпросителен знак относно времето и мястото на неговото епископство  или с бележката, че бил епископ във Филипи – при това имената на всички епископи в този град са известни, а между тях неговото име не се среща.
Колкото и да изглежда странно, потвърждение за апостолската дейност на Павел във вътрешността на Балканския полуостров срещаме тъкмо в коментарите на един от главните и най-усърдни разпространители на елинизма сред българското население – гърка Теофилакт Охридски, архиепископ Български (1089-1126?). В своите бележки за Посланието на апостол Павел към Римляните той пише:

„[апостол Павел казва:] ‘…тъй че разпространих Благовестието от Йерусалим и околността дори до Илирик’. Искаш доказателства за това, което говоря ли, казва [апостол Павел]? Виж големия брой на моите ученици – от Йерусалим до Илирик, който е покрайнина на това, което днес се нарича България. Той не казва ‘възвестих’, а ‘разпространих Благовестието’, за да покаже, че неговата проповед не е била безплодна, а успешна. За да не помислиш, че е вървял направо по главния път, като чуеш ‘от Йерусалим … дори до Илирик’, той казва ‘и околността’, което ще рече, че е обиколил с проповедта си народите и на север, и на юг…“

Голям брой сведения за широкото разпространение на християнството в централната и северната част на Балканския полуостров намираме и в агиографската литература, и в историческите извори, макар те да се съдържат в издания, превърнали се вече в библиографска рядкост.  Потвърждават го също така и  резултатите от археологическите изследвания, особено в последните десетилетия, въпреки че все още не са напълно обработени и оставят някои важни въпроси от хронологията нерешени. На първо място въпроса за времето и причините за разрушаването на многобройните църковни паметници по цялата територия на Балканския полуостров, построени между средата на ІV и края на V век.

Силните гонения на християни в централната и източната част на Балканския полуостров при императорите Деций и Диоклециан в края на ІІІ и началото на ІV век, засвидетелствани в достоверни  исторически извори, не са в състояние да спрат разпространението на християнството нито в този район, нито в останалата част от полуострова. Ако и жертва на гоненията да стават множество членове на християнските общини главно в провинцията Хемимонт, в района на Адрианопол (Одрин), както и в Малка Скития (Добруджа), голям брой местни жители-християни намират убежище от гоненията отвъд Дунав и повечето от тях се завръщат по родните си места още след Миланския едикт на Константин Велики (313 година), както и особено през втората трета на ІV век.

По това време апостолическата църква на префектурата Илирик, обхващаща след административната реформа на Диоклециан една от четирите части на империята, заема първо място по влияние сред християнските църкви. Столицата на префектурата – Сирмиум/Срем, е резиденция на императора и седалище на архиепископ – един от четиримата архипископи, под чието върховенство са всички диоцези на римската империя. Това привилегировано положение на църквата в Илирик ще се промени само в течение на няколко десетилетия. По време на т. нар. „ариански спор“, който през втората четвърт на ІV век разкъсва християнството на два враждебни лагера, тази църква се стреми да играе помиряваща роля. От нея изхожда една нова формула за Символа на вярата, която трябва да доближи колкото е възможно схващанията на крайните ариани и на православните.

Император Констанций ІІ, чиято цел не е поощряването на нито една от спорещите партии, а постигането на единство в църквата, приема като предмет за обсъждане предложения от църквата на Илирик и одобрен от църковен събор в Сирмиум през 367 година „Сирмиански символ на вярата“, който да замени силно оспорвания предимно от голям брой източни епископи „Никейски символ на вярата“. Последвалите този събор преговори на императора с представителите на различни църковни партии водят до одобрението на компромисната сирмианска формула дори от страна на най-крайните привърженици и противници на „Никейския символ на вярата“. Констанций ІІ свиква през следващата 368 година два църковни събора, които трябва да обявят за законно постигнатото споразумение: в Селевкия – за източните епископи, а в Римини – за западните.

След оживени спорове с някои от крайните привърженици на арианската теза източните епископи приемат компромисния Сирмиански символ на вярата. В Римини обаче съборът не протича съобразно очакванията. Макар че малко преди неговото откриване православните епископи, включително някои от непреклонните застъпници на Никейския символ на вярата, са дали съгласието си за приемане на компромисната формула, папа Дамас успява да убеди повечето от присъстващите епископи да отхвърлят Сирмианския символ на вярата и да изключат от събора несъгласните с това делегати, включително всички епископи от Илирик.

Съборът изпраща многочленна делегация да информира императора с това негово решение. Констанций ІІ, който се чувства лично засегнат от тези действия на западните епископи, не допуска делегацията да достигне Константинопол и дава нареждане всички нейни членове да бъдат отведени в малкото градче Нике при Адрианопол, където те биват подложени на натиск да потвърдят с подпис своето съгласие със Сирмианския символ на вярата. По същия начин биват заставени да потвърдят приемането на компромисния символ на вярата и останалите делегати на събора в Римини, на който се оформя названието „Символ на вярата от Нике“ – за разлика от Никейския символ на вярата.

След тази процедура Констанций ІІ, въз основа на подписите на почти всички епископи, счита своята цел за постигната и на 1 януари 361 година, в деня на своя 25-годишен императорски юбилей, обявява единството на църквата. Последвалите събития обаче обръщат хода на събитията на 180 градуса.
Смъртта на Констанций ІІ на 3 ноември 361 година и краткото, но важно с последствията си управление на неговия наследник Юлиян (361-363), който ще бъде наречен „Отстъпник“, дават нова насока на историческите събития. След провалилия се опит на този император да премахне привилегированото положение на християнството и да възстанови равноправието на всички религии, православната партия взима връх и за кратко време успява да се наложи над останалите църковни партии. Символът на вярата от Нике вече бива наричан „полуариански“ (след 381 година ще се нарича „ариански“) и се замества с Никейския символ на вярата, като в течение само на едно десетилетие са изключени от църквата един подир друг всички епископи от северните провинции на Илирик, както и от провинциите Мизия, Хемимонт, Тракия, Родопа и (Малка) Скития.
Това разделение на църквата бива утвърдено на Втория вселенски църковен събор в Константинопол през 381 година – седем века преди нейното окончателно разделение. През следващите десетилетия от православната църква ще бъдат отлъчени и повечето от църквите в Мала Азия, обвинени за привърженици на монофизитската ерес, а много от техните членове в течение на VІІ век ще приемат исляма.

Макар църквата в Илирик да запазва своята независимост с подкрепата на император Теодосий ІІ (408-450), който поради това бива обявен от православната църква за привърженик на арианството, след неговата смърт натискът срещу „еретическата църква“ на Илирик се засилва. След като още в началото на последната четвърт от ІV век започват гонения срещу отделни групи „еретици-ариани“, тези гонения се разрастват в края на V и началото на VІ век във въоръжени походи срещу населението в централната и западната част на Балканския полуостров и с разрушаването на по-голямата част от неговите църкви.
Същевременно се засилва и натискът срещу неговите църковни водачи – през 516 година четирима от митрополитите в Източен Илирик биват закарани насила в Константинопол и хвърлени в затвора, където църковните глави на Никопол в Южен Епир и Ниш умират.  Юстиниан І (527-565) успява да усмири за няколко десетилетия размириците между православните и еретиците и учредява независима архиепископия за църквите в централната и западната част на полуострова, но тя не просъществува дълго след смъртта му; влизащите в нейния състав диоцези продължават да се считат за независими от Константинопол и Рим, като отказват да вземат участие в следващите църковни събори.


Св. цар Управда-Юстиниан

На „еретиците – врагове на православието“ в Мала Азия и на Балканите се дават различни названия и се поставят всевъзможни етикети, с които се цели да се покаже, че те нямат нищо общо с християнството и водят началото си от някакви източни езически учения. Самите „еретици“ обаче не само твърдят, че са последователи на Христовото учение, но и подчертават, че техните учители са получили това учение непосредствено от апостолите, на първо място Павел и Андрей и техните най-близки сътрудници. Независимо от названието, което им дава православната църква, като ги нарича манихеи, фундагиагити, маркионити или масалиани, а по-късно и богомили, те считат себе си за съвършени християни и ако в редки случаи възприемат някакво друго название, то е свързано само с имената на техни учители от най-тесния кръг на апостолите. В този смисъл и най-многочисленото християнско общество извън православната църква възприема названието павликяни.

Въпреки че от страна на православната църква се разпространява легендата, че основателите на това движение са били Павел и Йоан, синове на манихейката Калиника от Самосата в Месопотамия, самите “павликяни” отхвърлят категорично това твърдение и настояват, че следват Христовото учение, което техните деди получили непосредствено от апостол Павел. И тъкмо тук се натъкваме отново на въпроса за Филипи и Филипопол.
Това, което създава най-големи затруднения за изследователите на павликянското учение, е въпросът за връзката му с България. След като не само малоазийските, а и българските павликяни свързват своето учение с апостол Павел, нито един изследовател не може да разбере как са се появили такива последователи на апостол Павел във Филипопол/Пловдив, с който град апостол Павел няма нищо общо, а във Филипи, където той е идвал, и то два пъти, няма и никога не е имало павликяни.

Наистина, според някои автори, следващи сведенията на Теофан Изповедник  и Патриарх Никифор, павликяните в Пловдивско били преселени там от император Константин Копроним още през VІІ век, но тези сведения трудно могат да се съчетаят със сведенията на Петър Сицилийски, чиято История на ересите на павликяните и манихеите се счита за главния и най-достоверен извор за павликянското учение. Според този автор „арменските павликяни“ не само твърдели, че тяхната църква е македонската и е основана от апостолите Павел и Сила, но и един от техните главни учители и реформатор на тяхното учение, Константин, който от 653 до 684 година застанал начело на тяхното религиозно общество, приел името Силуан, т.е. Сила, и бил считан от неговите последователи за реинкарнация (преродената душа) на този апостол. А наследникът му Симеон взел името Тит, считан от неговите съмишленици също за реинкарнация на едноименния ученик на апостол Павел. За основа на учението си и двамата възприемат единствено евангелията и посланията на апостол Павел, а при учението за реинкарнацията на душите следват християнската гностика, сочеща и за нея като изходна точка учението на апостол Павел.


Гръцки православни избиват „павликяни“.
Илюстрация от хрониката на Йоан Скилица.

Историографията не дава отговор на тези въпроси, както и на въпроса защо Петър Сицилийски посвещава труда си на първия български архиепископ, заел своя престол след основаването на българската архиепископия в 870 година, докато повечето съвременни автори застъпват твърдо становището, че ересите се появяват като социално-политически движения в българските земи едва при засиленото развитие на феодалния строй, последвало покръстването на българите в 865 година. А това показва, че въпросите, свързани с разпространението на християнството в България, не могат да се считат за изяснени и изискват още много допълнителни изследвания.

От стопанина: Пълна версия на статията с библиографски и пояснителни бележки от автора можете да свалите от този линк.
Формат PDF; размер: 362 KB.

Споделете публикацията

Google1

За Асен Чилингиров

tschilingirov@mail.bg | Проф. д-р Асен Чилингиров е роден през 1932 г. в София. Завършва история, музика и история на изкуствата в България. От 1964 г. живее и работи в Берлин, Германия. Там завършва история на изкуствата. Автор е на над 400 научни труда. Между тях са „Голяма история на християнското изкуство в България“ и „Културна история на България“, издадени на немски език във ФРГ и ГДР. Преподава в Берлинския, Лайпцигския и Хумболтовия университет. Главен консултант е за Балканското изкуство в „Енциклопедията за средновековно изкуство“ в Рим за периода 1984 – 1995 г. Вижте книгите на проф. Чилингиров в архива на „От Извора“ »

Всички публикации

Коментарите са заключени.