Духовете на мрака – лекция 8: Абстракции и реалности

Дорнах, 13 октомври 1917 г.

От вчерашната лекция сигурно вече разбрахте, че в нашата съвременна епоха все повече и повече изпъква противоположността между абстрактното (чисто интелектуалното) мислене и истинското мислене, съобразено с реалната действителност. По отношение на нашето мислене ние се стремим към безпрекословна логика и липса на каквито и да е противоречия. Обаче светът е пълен с противоречия и ако искаме действително да обхванем и да разберем реалния свят, ние не можем да хвърлим отгоре му като мрежа нашите общоприети шаблони на мислене. Ние сме длъжни да индивидуализираме и да навлизаме в подробностите.

Най-големият недостатък и най-голямата беда на нашето време се изразява в това, че хората са потънали в пълна абстракция. По този начин те се отдалечават безкрайно много от реалния свят. И забележете само, скъпи мои приятели, как се прилагат тези неща в нашата действителност. Сега бих искал да кажа нещо за това нереално, неправдоподобно мислене, защото то също се намесва в реалния свят.

През последните три, четири столетия този вид нереално и неправдоподобно мислене претърпя известен разцвет. Благодарение на този вид мислене, в социалната сфера възникна една нереална и неправдоподобна структура, една структура, пълна с растящи противоречия. Спрямо външната природа, това погрешно мислене досега нямаше особено значение; природата не върви след човека. Но когато той започне да упорства, да се изправя срещу природата със своето мъртво и абстрактно мислене, той заприличва, ако ми позволите този израз, на същински козел, който блъска с рогата си, без да вижда нищо. При много от т.н. “светогледи” картината е същата – те се сблъскват в истината със своите “рогати” доводи и не виждат нищо. Да, тези днешни “възгледи” са едностранчиви като козли.

Обаче по съвсем друг начин стоят нещата с обществения, социалния и политически живот. Човешкото мислене прониква до най-фините подробности на социалните структури. И тук то не се сблъсква с една действителност – тук то прави тази действителност. А когато това продължи няколко столетия, става така, че социалната действителност приема чертите на човешкото мислене. Тя започва да живее в противоречия. Социалната действителност започва да изживява себе си в такива форми, които не притежават в себе си нищо от силите на реалния духовен свят; и напрежението на тази социална действителност се разтоварва в социални карциноми, един от които е сегашната Световна война.

Така стигаме до връзката между човешкия душевен живот в една предхождаща епоха и външните физически събития в една следваща епоха. Защото събитията винаги протичат така, че това, което идва на физическия план, първо е живяло духовно – имало е духовна връзка с хората, първо е живяло в човешките мисли, и едва после се появява в човешките действия. И ако изобщо имаме желание да наблюдаваме съвременната епоха, ние можем да видим, как тя ни се показва в своя истински облик (макар че в този случай това е лъжливият облик, но е точно така, защото нейният лъжлив облик е всъщност нейният истински облик), с други думи тя ни показва разцвета на абстрактното мислене.

Хората приемат действителния свят все по-абстрактно. Те приличат на онези зрители от вчерашната ми лекция, които гледат фалшивите тежести, без да разбират, че те са пълна имитация. А спрямо зрителите фокусникът се държи така, сякаш вдига десетки и стотици килограми.

Най-съществената характеристика на много от съвременните понятия е, че те са изключително бедни. Както многократно споменах, днешните хора искат да се чувстват удобно; те искат да имат възможно най-прегледни понятия; само че по този начин понятията остават ужасно бедни. А с такива бедни понятия, въпреки целия си напредък, хората могат да стигнат едва до повърхността на явленията. Независимо от величествения си напредък по отношение на природните явления – понятията, с които хората се стремят да разберат природните явления са ужасно бедни. Този стремеж към бедни понятия, към понятия с нищожно съдържание, се разпространява навсякъде.

Днес се появяват философи, които имат подчертан стремеж към бедни понятия. И най-голям шум наоколо вдигат тъкмо най-бедните понятия. Обикновено те са пълни с претенции, но практически им липсва каквото и да е съдържание. Нашата съвременна философия гъмжи от такива понятия като “вечност”, “безкрайност”, “индивидуалност”, “единство” и т.н. А най-големият безпорядък в света се предизвиква тъкмо от понятията, които са абстрактни и мъртви. Всичко това води до едно особено отношение на хората спрямо действителността. Те престават да напипват живия пулс на света, губят също и усещането за това, с което могат да отговорят на действителния свят. Погледнете за миг какво става в нашата съвременна епоха и ще се уверите, че така е навсякъде.

Позволете ми да ви посоча един характерен и донякъде ужасяващ пример. Наскоро един съвременен философ изрази мнението си относно това, колко дълго трябва да продължи тази война. Наистина, един изключително важен въпрос, който ще трябва да се реши с помощта на реални и живи понятия, а не с мъгляви абстракции от рода на вечност, безкрайност, индивидуалност и т.н. С такова празно философстване не може да се реши такъв конкретен въпрос. Нашият философ, както впрочем и мнозина други, заявява: “Няма никаква пречка, ако войната продължи до максималния срок, стига само да настъпи един траен мир, стига Раят да се възцари на Земята.”

Аз вече сравних подобна мисъл с хрумването на един случаен човек, че ако в един дом се изпочупят всички сервизи, ще настъпи спокойствие, тъй като няма да има какво повече да се чупи. Подобно звучи и заключението на онези, които казват: “Войната трябва да продължи толкова дълго, колкото е нужно за настъпването на един траен мир.” Така нашият философ обръща своето абстрактно мислене към съдбовните въпроси на епохата. И знаете ли какво казва? Е, помислете сами, той казва: “Какво представлява, впрочем, за вечността, ако за целите на едно примирие по бойните полета се унищожат няколко тона повече или по-малко органическа субстанция! Какво са няколко тона органическа субстанция пред вечния живот, какво са няколко тона органическа субстанция пред еволюцията на човечеството!” Виждате ли, когато абстрактното мислене започне да се занимава с действителността, то стига до подобни изводи. И ние трябва да предупредим днешния човек, че е просто ужасно, ако той усеща нещата по този начин.

Можем само да се учудваме, че всички тези неща минават покрай човечеството, без да го накарат да се замисли ни най-малко. А неговите светогледи са такива, че те не му позволяват да се замисли. Тези светогледи са изградени от възможно най-абстрактни понятия и общо взето са приложими само по отношение на мъртвия свят – по отношение на минералния, неорганичния свят. И ако един философ приложи това, което е валидно за мъртвия свят, по отношение на живота и духовния свят, съвсем естествено е, че той ще стигне до подобни заключения. Защото спрямо мъртвия свят човекът неизбежно действа според убеждението: “Какво, впрочем, са за крайната цел няколко тона субстанция?” Естествено, никой не може да строи, ако му се забрани да се разпорежда както знае с мъртвия камък. Обаче ние не трябва да пренасяме върху човешкия живот онова, което е валидно само за неорганичния свят, за неживия свят. А днешните естествени науки си служат с понятия, които са валидни именно за неорганичния свят, за неживия свят.

Макар и да не забелязват, хората днес непрекъснато пренасят неорганичните си понятия в социалния свят и стигат до възгледите на споменатия философ, че войната не трябва да свърши, преди да се появят предпоставките за траен мир. Зад красивите изречения на тази философия е скрито нещо много брутално и доста хора все пак се срамуват, че могат да бъдат изказани подобни мисли. Да, нашият философ също жонглира с понятия като вечност, време, преходен земен живот на един или два тона органическа субстанция, обаче напълно забравя, че във всеки отделен човек живее и вечността, и времето, и Богът, както и че стойността на всеки отделен човек надхвърля стойността на целия неорганичен свят.

Част от нещата, за които говорим, са заложени в основите на нашия Гьотеанум, израстващ тук, на този хълм. Защото изкуството също потъна в безжизнени и лишени от духовна тежест понятия. Нашите основни възгледи трябва отново да се доближат до истинската същност на нещата. А до истинската същност на нещата можем да стигнем само ако се доближим към Духа. За тази цел ние трябва да разполагаме с други форми, а не с формите на днешното изкуство. Нашата епоха има да получава други откровения от духовния свят. Естествено за много хора това е твърде неудобно. Обаче нека да сме наясно, скъпи мои приятели, че след като можем да си служим само с понятия на неорганичния свят, нашите възгледи са пропаднали дълбоко навътре в неорганичния, в неживия свят. Погледнете как строят хората днес, погледнете и другите произведения на изкуството от 19 век – какво са те, ако не повторение на старите архитектурни стилове?

Днес хората строят в античен стил, в ренесансов, в готически стил – изобщо в стила на нещо, което е вече мъртво. Днес никой не може да се извиси до формите на живия свят. Но хората отново ще стигнат до тях. За тази цел трябват жертви и тези жертви ще бъдат възнаградени. Сгради, подобни на този наш дом в Дорнах, означават много. Те са не само едно архитектурно новаторство; има значение не толкова фактът, че тези архитектурни форми са можели да бъдат замислени, а че те могат да бъдат вече осъществени. Трябва да вникваме в тези неща не повърхностно, а в пълната им стойност, в противен случай едва ли ще разберем какво точно се гради тук на този хълм. Защото според целия си замисъл, според цялата си природа, сградата на този хълм неизбежно ще влиза в противоречие и спор с всичко, което се гради днес из останалия свят.

Да разбираме реалния свят! Тази мисъл се промъква като червена нишка през всички лекции, които изнасям пред вас. Обаче за да поеме неудобствата върху себе си, за това е необходимо много, много сила: Сила на мисленето, сила на усещането, сила на волята, иначе светът не може да бъде разбран; затова и човек трябва да има куража да скъса с много неща, които тегнат върху него от миналите епохи. Защото днес дори и най-просветените хора работят само с древни понятия – те изобщо не знаят как трябва да се употребяват тези понятия.

Позволете ми един кратък пример. Преди известно време също тук, в Швейцария, вие сигурно забелязахте една книга, която се открояваше по витрините и която направи голямо впечатление на съвременните хора. Вие разбирате, аз обсъждам тези неща съвсем добронамерено, а не с някаква затаена враждебност; в моите коментари няма дори и сянка от лично пристрастие. Скандинавският писател Кийлен [33] беше и остава един измежду малцината, които се обявиха в подкрепа на моите книги. И той прие моята рецензия за книгата “Държавата като форма на живот”, за тази книга става дума, като рецензия, която аз бях длъжен да направя с оглед на моите антропософски принципи.

Тази книга е чудесен пример за това, доколко могат да се объркат понятията в нашата съвременност. В нея се прави опит държавата да се разгледа като огромен организъм. Изобщо тя един типичен случай, при който, вместо да обяснят нещата в духовен смисъл, хората прибягват до съвременните понятия. Винаги е добре, когато някой се опита да хвърли достатъчно светлина върху съвсем погрешните, объркани мисли на един духовит и образован човек. Виждате ли, ние често се сблъскваме с подобни противоречия; обаче самият живот е пълен с противоречия. Ако искаме да разберем живота, ние не трябва да останем в плен на една абстрактна и мъртва логика; не трябва да смятаме за празноглавец човека, когото оборваме; дори и този, когото оборваме, ние трябва да виждаме като един ерудииран, духовно богат и мислещ човек.

Кийлен направи нещо подобно на това, което беше направил преди няколко десетилетия швабския – не зная защо, но именно така трябва да се изразя – швабският учен и австрийски министър Шефле [34]. Навремето този човек се опитваше да разглежда държавата като един цялостен организъм, а отделните хора като клетките на този организъм. Тогава Херман Бар излезе с едно опровержение на тази книга. След като Шефле написа една книга върху “безперспективността на социалдемокрацията”, Херман Бар озаглави своето опровержение с думите “За липсата на разбиране у г-н Шефле”. Тази книжка на Херман Бар е извънредно духовита. Наскоро в една своя лекция самият Херман Бар нарече тази книжка проява на невъзпитание. И въпреки това тя си остава една чудесна и духовита работа на младия Херман Бар.

Изобщо тогава Шефле направи нещо подобно на това, което се опитва да направи сега Кийлен. Кийлен също се опитва да представи държавата като един организъм, а индивидите като отделни клетки. Авторът е разбрал доста от функциите и закономерностите на клетъчния организъм и сега иска да пренесе това знание и върху държавата. Само че такива сравнения не водят до нищо. Разбира се, от методологична гледна точка, може да се сравнява всичко. Стига да поискате, аз набързо бих изградил една малка научна дисциплина, която да се основава на сравнението между скакалеца и контрабаса. На този свят може да се сравнява всичко с всичко и няма такова сравнение, от което да не се получи нещо. Обаче само по себе си сравнението не е достатъчен аргумент, че в света може да се живее с едни или други сравнения, че светът може да се разбере с едни или други сравнения.

Именно когато се опираме на едно или друго сравнение, ние трябва да показваме дълбок усет за действителния свят, в противен случай сравненията не стават за нищо. За много хора, които се опират на някакво сравнение, може да се каже, че те са просто влюбени в своето сравнение. Онези сравнения, които лесно хрумват някому, или могат да се намерят на улицата като например сравнението между държавата и живия организъм, имат този недостатък, че карат човека да се влюби в тях. Обаче влюбването в подобни сравнения има една важна последица: Човек става сляп към всичко, което остава извън сферата на съответното сравнение.

И така, след като прочетох книгата на Кийлен, стигнах до извода, че тя е замислена и написана именно в епохата на войната. Тази книга описва държавата като организъм, а подобно мислене е съвсем неправдоподобно. Всеки човек с поне малко жизнен опит ще разбере, че тази идея не се покрива нито с фактите, нито дори с думите. Защото по време на война държавите постоянно се сблъскват помежду си, откъсват и присвояват едни или други територии. Поне такава е представата на повечето хора днес. Да, ако сравним държавите с организмите, в това сравнение трябва да включим и предположението, че от даден организъм постоянно се отнемат едни или други части, които се присвояват от съседните организми. Но дори и да е влюбен в своето сравнение, човек не може да не забележи подобни неща. В този смисъл може да се говори още много, а вие постепенно ще се развеселите от естеството на тези сравнения, преставайки да смятате техният автор за умен и проницателен човек. Обаче аз наистина го смятам за умен и проницателен.

Как се стига до там, че един образован, умен и проницателен човек може да изгради цяла система върху основата на едно неправилно сравнение? Виждате ли, скъпи мои приятели, причината е там, че сравнението, което Кийлен прави, е едно съвсем правилно сравнение. Сега вие ще възразите: “Как, току-що споменахме, че сравнението е тотално погрешно, а сега изведнъж се казва, че сравнението е правилно.” Когато казвам, че сравнението е правилно, аз имам предвид само това, че то може да се направи. Важното е с какво сравняваме. Защото когато сравняваме, винаги се отнася за две неща, какъвто е случаят при Кийлен: държавата и организмът. Едното нещо е винаги вярно за себе си; от една страна е държавата, от друга – организма. Тук грешка няма. Погрешна е само връзката между тях. Нещата тук се свеждат до това, че дадено събитие, което става на Земята, вече може да бъде сравнено с един жив организъм.

Политическите събития на Земята могат да бъдат сравнени с един организъм, държавата обаче – не. Ако сравним държавата с един жив организъм, отделните хора ще се окажат равностойни на клетките. Обаче това е пълно безсмислие. От друга страна политическият, социалният живот на Земята може да бъде сравнен с един организъм, само че за тази цел цялата Земя трябва да бъде сравнена с един организъм. Само доколкото цялата Земя бива сравнена с организъм, а отделните държави – не хората, а отделните държави – с различни видове клетки, само дотолкова сравнението е правилно, само дотолкова то е валидно.

Ако изхождате от това сравнение, ще стигнете до схващането, че нещата се отнасят помежду си приблизително както се отнасят и клетките в различните системи на организма. Важното е това, че когато избираме едно сравнение, ние трябва да го употребим правилно. Грешката на Кийлен, както и на Шефле, е тази, че сравняват отделната държава с една единствена и гигантска клетка, докато всъщност правилното сравнение може да се прокара само между цялата Земя и един жив организъм. Едва тогава сравнението може да даде плодове. Защото клетки, които бродят в една или друга посока, както хората в една държава, такова нещо в организма всъщност няма. Клетките се допират една до друга, граничат една с друга. Така е с отделните държави, клетките в цялостния организъм на Земята.

Скъпи мои приятели, може би оставате с впечатлението, че нещо в моето изложение липсва. Ако докато ме слушате, във вашите сърца заговори оправданият в този случай усет на филистера и педанта, ще кажете: “Тогава аз би трябвало да ви докажа, че животът на цялата Земя трябва да бъде сравнен с организма, а на отделната държава с клетката.” Обаче замислете се – доказателството е скрито в самата идея, доказателството не се намира в разни абстрактни съображения, доказателството лежи в самото прилагане на идеята. Ако вие прилагате идеята в смисъла на Кийлен, ще се убедите, че тя не може да се осъществи, колкото и да блъскате с рогата напред. Дори и да се превърнете в един упорит козел, идеята не може да се осъществи. Ако обаче приложите идеята спрямо живота на самата Земя, тогава нещата се променят – тогава вие стигате до един добър регулативен принцип. Оттук нататък започвате да разбирате нещата в много по-голяма степен.

Разбирате ли, понякога днешните хора са прекалено абстрактни и отвлечени. Измежду 100 души поне 90 ще намерят сравнението на Кийлен, че държавата прилича на един жив организъм, за сравнение, което е било валидно през всички времена. Същото се отнася и за нашето уточнение, че в действителност тъкмо политическият и социален живот може да се сравнява с един жив организъм. Когато днес един ръководител издига теорията си за държавното устройство, според него тази теория трябва да е валидна както за съвременния свят, така и за Рим, Египет, Вавилон и т.н. Защото днешният човек е абстрактен, той се опира на понятията, а не на реалната действителност. Само че по този начин не може да се постигне нищо.

Ние трябва да разберем най-после голямата истина, че човечеството непрекъснато се развива. И всичко, което казах преди малко за употребата на едно или друго сравнение, е валидно за времето след 16 век; защото преди 16 век Земята не съществуваше като едно взаимно свързано политическо тяло; това ще рече: Едва от тогава насам Земята се оформи като едно взаимно свързано политическо цяло. Америка (и изобщо западното полукълбо) не беше още включена в общия политически живот. Ето как стигаме до извода, че само едно правилно сравнение може да ни ориентира както трябва в различията между миналите епохи и съвременната епоха. Само ако нашите възгледи са правилни и съобразени с реалната действителност, само тогава те ще се окажат плодотворни за нас, а не ако са абстрактни, стерилни и мъртви.

Всеки правилен възглед тласка нашето развитие напред, ние винаги научаваме от него много повече, отколкото съдържа самия той; всеки правилен възглед ни разкрива нови и нови перспективи от реалната действителност. Това е съществено, това трябва да разберат всички. Защото абстрактните понятия, погрешни или верни, са в нас. Навън е реалният свят и той изобщо не се тревожи за нашите понятия. Ако си послужим обаче с едно правилно понятие, в него ще уловим същия подвижен и реален живот, който пулсира и навън в действителния свят.

Само че за днешните хора всичко това е страшно неудобно. Те искат да имат възможно най-спокойните, удобни и безцветни понятия. Те просто се страхуват, че от интензивния вътрешен живот на своите понятия ще получат световъртеж или нещо подобно. Обаче тези абстрактни и безжизнени понятия водят до там, че ние не виждаме най-същественото от живата панорама на непосредствения действителен свят около нас. Защото тази свят, както казах преди няколко дни, е просто преливащ от понятия, от идеи; това е напълно вярно. Елементарният свят е проникнат от елементарния живот на понятията, представите и т.н. Но както се изразих, абстрактните понятия не са нищо друго, освен трупове. И ако човек е влюбен в тези трупове, ако той говори и мисли с помощта на тези трупове, действителният свят ще му се представи по съвсем друг начин.

От три години ние сме свидетели на ужасяващи събития, от които човек може да научи много, стига да се изправи срещу тях буден, а не спящ. И просто учудващо е – разбира се, в отрицателен смисъл – колко много хора продължават да спят сред трусовете на тези ужасяващи събития; колко много хора не разбират, че събитията, които стават за пръв път в историята на човечеството, изискват от нас и съвсем нови понятия – понятия, които не са съществували никога преди нас. И тези нови понятия ще ни открият един съвсем друг свят. Позволете ми, макар и символично, да изразя нещата още по-точно. От доста години немалко хора си създадоха представата, че тази война трябва да избухне. С изключение на определени кръгове от англо-американските среди тази война изненада останалия свят; и все пак отделни хора стигнаха до представата, че войната неизбежно ще избухне.

Тези представи бяха забележителни. Една от тях, скъпи мои приятели, беше извлечена от превъзходните умове на първокласни политици и икономисти. Казвам това напълно сериозно и без никакъв намек за ирония. Само че откъде? От една акуратно осъществена абстракция, включваща в себе си едни или други процеси. Хората работят усърдно, работят в естествено-научен смисъл, комбинират, извършват всевъзможни синтези и накрая стигат до представата, днес я срещаме много често под най-различни форми, че при сегашните стопански и търговски отношения е изключено войната да продължи повече от 4-6 месеца. И тази истина беше много строго доказана, скъпи мои приятели! Беше доказана не как да е, а логично, умно, с разбиране.

Само че как се отнесе реалният свят към логичните доводи на национал-икономистите? Как се отнесе реалният свят? Вие добре виждате как се отнесе той! А по-нататък? По-нататък, скъпи мои приятели, от подобни неща човек просто трябва да си прави своите верни изводи. И тогава, ако човек прави своите верни изводи, тази война ще се превърне в един урок, в една поука. А какъв може да е най-сериозният извод? Защото аз прибягнах само до един крещящ пример, а подобни примери, които лесно могат да се посочат в хода на последните три години, са неизброими. Какъв е най-сериозният извод? Този, че трябва да изхвърлим зад борда всичко и да си кажем: “Ние не разсъждаваме по един правилен и съответстващ на действителността начин. Ние разработихме една отвлечена и абстрактна система на мислене, която изопачи реалния свят; а сега не ни остава нищо друго, освен да разрушим предпоставките, залегнали в основите на това мнимо познание, което иска да унищожи реалния свят.”

Днес тези думи могат да се отправят към хората открито и смело. А дали те ще бъдат приети както трябва, това вече е друг въпрос. Защото основанията на онази академична медицинска комисия, която поиска да спре изграждането на първата железопътна линия в Средна Европа, са не по-малко дълбоки, скъпи мои приятели, казвам го без никаква ирония, отколкото представите на национал-икономистите, че войната ще продължи не повече от 4-6 месеца. Каза го не някакъв чудак, а самата академична комисия (често съм разказвал този уникален случай). Не трябвало да се строи никаква железопътна линия, защото нервната система на човека нямало да понесе напрежението. Това не е измислица, а официален документ от 1838 г.

С други думи, не сме далеч от времето, когато най-образованите хора заявяваха: “Железопътните линии не трябва да се строят.” Но дори и да се намесят луди глави, които ще искат да построят железопътната линия – така е за писано в този документ – ще трябва поне от двете страни на линията да се издигнат високи дървени огради, за да не получат случайно минаващите селяни сътресение на мозъка. Виждате ли, след като мине известно време, хората започват да се смеят на онзи вид мислене, което е отхвърлено от реалния свят. Обаче определени елементарни Духове се смеят още сега на човешките глупости, те се смеят още сега, много преди академичните комисии да са публикували своите доклади.

Да скъсаме с онова, което ни вкарва в противоречие! Защото противоречието е тук, то е реално тук, понеже самият живот през последните години се превърна в едно реализирано противоречие; едно противоречие в действие. Трябва да си изработим други възгледи за всичко, което става около нас. Решителна преоценка на възгледите – това изисква епохата от днешното човечество. Естествено, за нашата епоха е трудно да смени своя стереотип на мислене, а за нея е още по-трудно да доведе новото си мислене до неизбежните му радикални и смели оценки. Защото на днешното човечество липсва достатъчно свободомислие, за да доведе своите мисли докрай. И ако човек има усет за действителния свят, ако има усет за действителните събития около нас, той лесно ще установи, че там, във външния свят, тези изводи са вече направени. Остава им да проникнат и в човешките глави.

И точно в това отношение съществува една огромна противоположност между Запада и Изтока. Вие добре помните, че през миналата година аз говорих от различни гледни точки за голямата и принципна противоположност между Запада и Изтока; обърнах ви например внимание как Западът държи преди всичко на раждането, на правовия ред, на правовите изисквания. Вгледайте се добре в западните светогледи; най-същественото естественонаучно понятие, което тържествува там, е произходът, раждането. Затова и дарвинизмът възникна в условията на Запада. Да, в условията на Запада възникнаха още гениалността, учението за наследствеността, възгледите за правата на човека. В малко познатия Изток, в условията на руския живот, ние виждаме непрекъснати размишления върху смъртта, върху крайната цел на човека в духовния свят (спомнете си големия руски философ Соловьов), върху понятията “вина” и “грях” в етично-практически смисъл.

Обаче тази противоположност, скъпи мои приятели, съществува във всички области на живота. И ако ние не вникнем в истинските им размери, няма да вникнем и в самия живот. Ако обаче събудим и приведем в движение произтичащите от тук емоции, симпатии и антипатии, ние няма никога да се приближим до себе си. Поне няма да се приближим до себе си повече, отколкото се приближава до външните противоречия един човек, влюбен завинаги в своите сравнения. Защото хората смятат това, което обичат, за абсолютна истина. И нямат никакво предчувствие, че неговата противоположност може да бъде също вярна, макар от друга гледна точка.

Нека да се спрем на Запада, и по-точно на англо-американския Запад, защото в по-голямата си част останалите страни само повтарят неговите думи. Коя е най-важната гледна точка в доктрината на Уилсън? Най-важната гледна точка е тази, че според Уилсън целият свят ще трябва да заприлича на Англия и Съединените Щати от последните години. Тези два народа постигнаха чудесен социален напредък независимо дали го наричаме „демокрации“ или с някоя друга дума и следователно останалите народи са просто виновни, че не са постигнали такъв напредък; правилно ще бъде, ако целият свят се приравни към този Социален напредък. Възгледът на англо-американците е категоричен: “Това, което ние постигнахме, това което ние станахме, се предоставя сега и на другите големи и малки държави; то им показва правилните съотношения между индивида и държавата, то сочи как човекът може да бъде щастлив в рамките на държавата; така трябва да изглеждат нещата навсякъде.”

И ние слушаме тези декламации: Евангелието на Запада! И никому не хрумва, че всичко това има само относително значение; че то идва най-вече от емоциите, а не идва, както хората вярват, от истинското разбиране на нещата.
Естествено, скъпи мои приятели, ние не трябва прекалено да насилваме думите, защото обикновено този днешен похват води до много грешки. На някого може и да му се струва, че когато говоря за доктрините на Уилсън или Лойд Джордж, аз искам да засегна американския народ или англо-американската раса. Обаче това съвсем не е вярно. Аз съзнателно употребявам съчетанието “доктрината на Уилсън”, за да подчертая, че тук имаме нещо съвсем специално. Но съм твърде далеч от някакви обобщения, за които може да употребите например израза “доктрината на Америка”. Реалният свят трябва да се разбира правилно.

Впрочем част от тирадите, които в последно време изнесе мистър Уилсън, не са поникнали на американска почва. И мистър Уилсън не може да претендира за някаква награда, тъй като тирадите му наистина не са оригинални. Те нямат никаква стойност, те не са дори оригинални. Просто стана така, че преди време един берлински писател написа няколко остроумни статии, макар и не в традициите на немската журналистика, статии, които съдържаха цялата “доктрина Уилсън”, макар и да не се споменаваше нищо за самия него. Тези статии причиниха задоволство не толкова в Германия, колкото в Американския Конгрес; те бяха преведени и отпечатани, ще ги намерите в много от решенията на Американския Конгрес.

Да, новите тиради на мистър Уилсън са взети от дебатите в Американския Конгрес върху статиите на този берлински писател. И много от това, което г-н Уилсън изфабрикува срещу Средна Европа, се корени точно тук. Както вече казах, то изобщо не е оригинално. И за бъдещата историография ще бъде от особен интерес да установи комичния факт, че за известно време конгресмените се отказаха от своите лични интереси и четяха на глас статиите на един берлински писател, след което ги подвързваха в брошури и върху тях обосноваха много от решенията на Американския Конгрес.

А това, което най-много ни интересува, скъпи мои приятели, е следното: Защо тези статии се харесаха толкова много на хората? Защото в тях беше подчертано съвсем ясно, че човек може да се чувства много удобно дори и на онзи стол, върху който седи от стотици години. А пред света се тръби: Ако всички вие седнете на такива столове, тогава нещата ще са вече в пълен ред. Ето, това е Западът.

Изтокът, Русия, те имат друга линия на развитие и тя далеч не е отвлечена и абстрактна – тя не е логична, изобщо там хората все още не са логични. Те имат една друга линия на развитие. И за тях е немислимо да си кажат: “Това, което сме постигнали от столетия насам, сега то трябва да се превърне в идеал за целия свят; ние искаме всички хора да станат като нас.” Дори за това, което става в Русия от стотици години насам, би трябвало да се намери една хубава дума, защото хубави думи се намират за всичко, хубави думи се намират дори и тогава, когато действителността е чудовищна. Днес това не струва нищо, стига да разполагаш с американски долари: Ето толкова долара и етичните идеали са готови. Обаче в просторите на Изтока това не може да се случи. Там съществува една реална линия на развитие. Там никому не може да хрумне: “Сега светът е длъжен да приеме всичко, което сме постигнали ние.” Там действително може да се потвърди това, което съм казвал и преди – че условията не трябва да съвпадат, че по този начин нещо се поставя в движение, нещо, което няма да е вечно сред нас.

Аз не искам да вземам страна, искам само да посоча огромната противоположност. И ако вие вникнете в тази противоположност, тогава пред погледа ви ще се изправи колосалната разлика между Запада, който тържествено се кълне във всичко, свързано с неговото минало, и Изтока, който скъсва с всичко, което беше неговото минало. Да, ако проумеете тази колосална разлика, ще проумеете и реалните причини за днешния световен конфликт; ще проумеете и защо от доста време аз непрекъснато повтарям: Практически войната се води между Запада и Изтока, а това, което е по средата, трябва да бъде смляно и унищожено. Защото Западът и Изтокът не са единни. Човечеството не може иначе, освен да страда, поради несъвместимостта между Запада и Изтока.

Обаче дали днес някой обръща внимание на тази колосална разлика, скъпи мои приятели? И дали събитията от март 1917 г. отвориха очите на някого за колосалната противоположност между Запада и Изтока? Години наред върху черната дъска стояха написани всички противоречия между Запада и Изтока! От март тази година световната история ще трябва да се учи по нов начин. И хората са длъжни да я разберат правилно, иначе ще дойдат съвсем други и още по-тежки изпитания. Нещата не се свеждат до абстрактното приемане на едно или друго знание, а до решителен обрат и до скъсване с удобния и рутинен път. Нещата се свеждат до едно правилно навлизане в духовния свят. В антропософския си стремеж хората ще открият нови и могъщи енергии, а не елементарното задоволство да се произнасят върху даден факт с думите: “Колко красиво е това!” Хората не трябва да витаят в своите въздушни замъци и да потъват в сън от умилението си пред хармонията на света, от умилението си пред всеобщата човешка любов!

Скъпи мои приятели, движението, което се оглавява от мисис Безант, държи особено много на тези неща. Мнозина от вас още си спомнят за моите протести срещу това благородно умиление, което се разрасна тъкмо в средите на “Теософското общество”. С една съмнителна интернационално-либерална патетичност започнаха да се прокламират благородни и възвишени идеали. Всеобщо братство, всеобща любов – така се говореше навсякъде. Обаче ние не можем да се присъединим към този тон. Ние търсим реалното и конкретно знание върху световните процеси и събития. И за да окачествя атмосферата на “всеобщото теософско братство”, аз отново ще си послужа с едно сравнение, до помощта на което съм прибягвал и друг път.

Представете си един човек, застанал сам насред студената стая. Представете си, че той коленичи пред празната печка и повтаря: “Мила печко, твой велик дълг е да стоплиш стаята, и така, моля те, стопли моята стая.” Ето, точно това правят и благородните дами в средите на “Теософското общество”. А работата е съвсем проста – печката трябва да се напълни с дърва и въглища, след което да се запали. Така че щом сме влезли в едно духовно движение, ние трябва да внасяме в него конкретни и реални понятия, иначе години наред ще си пълним главите с приказки за всеобща човешка любов. Това прави лидерът на “Теософското движение”, мисис Безант.

Естествено, много по-удобно е да се проповядва за безкрайната хармония на света, за божествената връзка на човешките души с Космоса, за всеобщата човешка любов, отколкото да се навлиза в конкретните отношения на реалния свят. Обаче антропософията, скъпи мои приятели, е тук, като не иска да приспива хората, а да ги пробуди. И всички ние живеем в една епоха, която все по-настойчиво ще изисква от хората да се пробудят и да останат будни.

––
БЕЛЕЖКИ:

[33] Рудолф Кийлен, 1864-1922 г., шведски историк и държавник
[34] Алберт Шефле, 1831-1903 г., австрийски социолог

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

Коментарите са заключени.