Духовете на мрака – лекция 7: Работа с духовните реалности

Дорнах, 12 октомври 1917 г.

За да навлезем още по-дълбоко в нашата основна тема, бихме желали да вмъкнем днес и няколко наглед странични размишления. Вероятно всички ще си припомните един забавен фокус от цирковите арени: Комикът показва на публиката масивни оловни тежести под формата на гюлета или щанги, повдига ги с мъка и ги пуска долу, при което те просто продънват дървения под. За още по-голяма правдоподобност върху тежестите са означени и съответните им килограми – често до 60, 80, 100 кг. и т.н. И така, след като е опитал мускулната си сила, повдигайки пред публиката едно или друго гюле, една или друга щанга, изведнъж фокусникът замахва и хвърля гюлето към главите на зрителите или пък кимва на едно малко дете, което грабва гюлето и се затичва с него по манежа. Просто една от тежестите е пълна имитация на гюле или щанга и представлява всъщност боядисан макет от велпапе.

Днес всеки човек, напреднал малко или много в антропософското познание, може да си спомни този забавен експеримент и да го свърже с начина, по който нашите съвременници, дори и най-образованите от тях, говорят или пишат за историческите събития и за историческите личности. Имам предвид онези биографи, които според сегашните представи се справят със своите задачи точно и блестящо. Първоначално човек може да изпитва дори силно задоволство от техните описания, но ако след време, вече от антропософска гледна точка, разгледа отново същите събития или личности, той остава с усещането, че група деца си играят с имитациите на солидни и тежки предмети.

Разбира се, не всички хора имат това усещане, но доколкото долавям нещата инстинктивно, голяма част от тях са обзети от подобно настроение спрямо историографите от нашата съвременна епоха. Цялата римска история и цялата гръцка история са описани по този повърхностен начин. Както личи от някои мои лекции, аз изключително много уважавам например Херман Грим, уважавам го като чудесен разказвач. Но щом взема в ръце неговата книга за Гьоте, неговата книга за Микеланджело или за Рафаел, тогава тези личности изведнъж ми заприличват на безплътни и неясни сенки, тези личности изведнъж изгубват в смисъла на моето горно сравнение цялата си тежест, цялата си духовна тежест. Целият Гьоте на Херман Грим, целият Микеланджело на Херман Грим, това са безплътни сенки от латерна магика, които нямат никаква стойност, никаква тежест.

Защо се получава така? Виждате ли, това идва от там, че днешните хора, въоръжени само с духовните сили на нашата епоха, макар и да си въобразяват, че описват художествено и вярно реалния свят, практически нямат дори предчувствие за истинската реалност. Днес хората са безкрайно далеч от истинската реалност, защото те не искат да знаят нищо за онези сили, които са постоянно около нас и които придават на явленията не физическа, а духовна тежест.

Замислете се и върху това, че точно през тези седмици [30] Лутер сигурно ще бъде описан стотици и хиляди пъти. Естествено с искрящи от духовитост характеристики, защото хората, които днес пишат, са пълни с остроумие и духовити хрумвания. Да, това е моето искрено мнение. Обаче този Лутер, който ще бъде описан от нашите съвременници, ще бъде описан по такъв начин, че ще наподобява фигура от велпапе, понеже на тези описания ще липсва тъкмо онова, което придава на явленията тяхната духовна тежест. Нека допълним: Ако тук седи един човек и наблюдава движенията на фокусника, той няма да разграничи кога онзи повдига фалшиви и кога повдига истински тежести.

Или още по-добре: представете си, че един художник рисува дадена картина – тя ще е съвсем вярна, независимо, че тежестите са фалшиви. По същия верен начин могат да се описват видни исторически личности, като например Лутер. Стига се до там, че съвременниците се добират до блестящи и остроумни описания, пълни с реализъм, с точно и вярно доловени подробности, с многобройни и изненадващи нюанси и въпреки всичко описанието няма нищо общо с действителността, защото му липсва духовната тежест.

Кога впрочем ще разберем Лутер истински? Ще го разберем истински, когато знаем, че нашите душевни качества са съвсем различни от тези на Лутер; когато знаем, че Лутер се появи малко след изгрева на Петата следатлантска епоха, така че в душата му действаха импулсите на човек от Четвъртата следатлантска епоха. Макар и да беше, така да се каже, екстрадиран в Петата следатлантска епоха, той мислеше и чувствуваше като човек от Четвъртата следатлантска епоха. И все пак той имаше задачата да се бори за утвърждаването на Петата следатлантска епоха. Като личност, той беше поставен в зората на Петата следатлантска епоха, макар и да носеше в душата си всички качества и импулси на човек от Четвъртата следатлантска епоха. Обаче във великата душа на Лутер несъзнавано и инстинктивно живееше неудържимото и трепетно предчувствие за всичко, което трябваше да донесе Петата следатлантска епоха.

И какво трябваше да донесе тя? Един дълбок и всеобщ материализъм, който постепенно щеше да нахлуе във всички области на човешкия живот. Казано с помощта на един парадокс (естествено, парадоксите никога не отразяват действителното състояние на нещата), ние бихме могли да обобщим: Именно защото във всичките си душевни и чувствени импулси Лутер беше свързан с Четвъртата следатлантска епоха, той изобщо не разбра какво носят в сърцата си материалистичните хора на Петата следатлантска епоха. Тяхната духовна проблематика, естеството на техните многобройни конфликти и на цялостното им поведение се изправиха в съвсем неясен вид пред душата на Лутер; той вникна в тях инстинктивно, несъзнавано, с душевната нагласа на човек от Четвъртата следатлантска епоха.

Тук са и корените на неговото сурово, яростно предупреждение: “От заниманията със световните дела, от грижите за външния свят не може да се очаква нищо добро. Вие трябва да се освободите от всичко, което ви свързва с външния свят, от всичко, което ви дава външният свят. Вие трябва да намерите преди всичко достъпа до духовния свят и така ще изградите моста от земния към духовния свят не с помощта на знанието, а с помощта на вярата, която живее във вашите сърца.” Суровото предупреждение на Лутер израства точно от тази неангажираност с видимия околен свят: Вие трябва да разчитате само на вярата, само тя ще ви открие духовния свят.

Нека погледнем нещата и от друга страна: В известен смисъл духовният свят беше отворен пред духовния взор на Лутер. И няма никаква нужда да извиняваме неговите опитности с дявола, както например това направи Рикарда Хух, макар и тя да описва чудесно Лутер в своята книга. Неговите опитности с дявола не трябва да бъдат смекчавани, не трябва да бъдат извинявани, ние не трябва да изпадаме в тона на днешните литератори, които казват: “Лутер далеч не вярва в онзи дявол с рога и копита, който се присънва на едни или други хора.” Обаче това не е вярно – Лутер имаше съвсем реални срещи с дявола. Той знаеше какви ариманически сили са скрити в това Същество, знаеше ги много добре. Като представител на Четвъртата следатлантска епоха, Лутер имаше известни откровения от духовния свят; духовният поглед на Лутер проникваше в естеството на най-характерните духовни сили, под чието влияние постепенно щеше да попадне Петата следатлантска епоха, а най-характерните сили на Петата следатлантска епоха са ариманическите сили. И Лутер успя да ги предвиди съвсем точно.

А хората на Петата следатлантска епоха имаха тази особеност, че те понасяха върху себе си действията на тези сили, обаче не можеха да ги виждат. И понеже Лутер беше, така да се каже, пренесен от Четвъртата следатлантска епоха, той ги видя съвсем точно, подчертаваше ги при всяка възможност и искаше да предупреди всички за тяхното настъпление. Да, без тази конкретна връзка с духовния свят Лутер изобщо не може да бъде разбран.

Ако се пренесете в 15, 14, 13, 12 век, навсякъде ще намерите идеята за преминаването на нещата от един материален вид в друг. Всичко, което беше добавено по-късно по този въпрос, е общо взето, литературно мошеничество, защото със залеза на Четвъртата следатлантска епоха тези тайни бяха забравени. И все пак не всичко е литературно мошеничество, не всичко е измама; някои верни неща останаха тук и там, но с напредването на вековете човек можеше да ги различава все по-трудно. Но като цяло тези тайни бяха забравени. Обаче по времето на Четвъртата следатлантска епоха, когато и алхимията беше в своя разцвет, в средите на духовенството можеше да се дискутира подробно по въпросите на транссубстанцията или за превръщането на хляба и виното в това, което съответно наричаме тяло и кръв; тогава тези думи имаха по-друг смисъл.

Макар и поставен в Петата следатлантска епоха, Лутер беше изтъкан от мислите и чувствата на Четвъртата следатлантска епоха. Той трябваше да отдели транссубстанцията от идеята за едно физическо или материално “превръщане”. И в какво се превръща за него тайнството, сакраментът, транссубстанцията? Просто в един процес, протичащ според законите на духовния свят. Няма никакво превръщане, така казва той, но в мига, когато се дава причастието, тялото и кръвта на Исус Христос проникват докрай в тялото и душата на вярващия човек. Всичко което Лутер казва, всичко, което Лутер мисли и чувства, идва от там, че той всъщност е представител на Четвъртата следатлантска епоха.

И това, което Лутер прави, е следното. Той спасява връзката, духовната връзка на човека от Четвъртата следатлантска епоха, неговата непосредствена връзка с Боговете, и я завещава на изоставената от Боговете Пета следатлантска епоха, на духовно празната, материалистична и невярваща Пета следатлантска епоха.
Разбирате ли, описанията на Лутер получават духовна тежест само тогава, когато човек знае онова, което Лутер оставя върху нас – защо той казва това или онова. Само тогава Лутер може да бъде разбран, само тогава той получава истинската си духовна тежест. Но ето че идват стотици и хиляди теолози, историци, литератори и започват да описват своите собствени впечатления – те описват всичко друго, но не и Лутер. Духовната тежест на описанието липсва, има само имитации на тежести, има само тежести от велпапе.

И разбирате ли какво е необходимо сега на нашата съвременна епоха? Тя трябва да се извиси до съзнанието за онези фактори, които придават духовна тежест на околния свят, до съзнанието, че Духът живее във всичко наоколо, както и до съзнанието, че този Дух може да бъде намерен само с помощта на антропософията. Естествено, вие може да съберете всевъзможни документи, да нахвърляте едни или други бележки върху Лутер. Външно погледнато, можете да изградите един правдоподобен и точен образ. Само че ако не се устремите към това, което би му придало истинска духовна тежест, той ще остане само една фигура от велпапе. Разбира се, трудно е да се признае, че днес дори най-образованите хора са длъжни да съчиняват посредствени описания, които могат да се сравняват с тежести от велпапе. Да, досега беше така – красиви, изискани описания! А занапред дали ще ни радват, дали ще ни задоволяват подобни описания?

Вие виждате, че пред нашето съзнание възникват два основни въпроса, които могат да променят твърде много неща. Защо впрочем духовният свят изисква от човека такива инстинкти, които го водят към подобни описания? Да, с тези неща ние се приближаваме до едно по-общо явление, което е тясно свързано с човешката природа. В последните лекции вече споменах, че ние трябва да извадим пред света такива истини, които са крайно неудобни, крайно мъчителни за повечето хора. Който обаче разбира знаменията на времето, той знае, че тези истини трябва да бъдат извадени.

За следващия брой на списанието “Дас Райх” аз подготвих първата част от моята статия върху “Химическата сватба на Кристиян Розенкройц, 1459”. Там твърде внимателно са загатнати подобни истини. До неотдавна се смяташе за неприлично да се говори публично за тези неща. Днес, дори и с цената на мъчително неудобство, за тях трябва да се говори. Впрочем в моята статия, която ще излезе в “Дас Райх” има няколко реда, които са в непосредствена връзка с това, за което загатвам сега.

А всъщност не минаваме ли ние, хората, през света по такъв начин, че оставаме без истинско знание за всичко, което ни заобикаля? Според мен в това ще се убеди всеки, и то много скоро. Когато се движим в материалния свят, ние си служим преди всичко с нашето зрение. И ако не прибегнем към друг вид сетивни опитности, ние никога не можем да сме напълно сигурни дали нещо, което виждаме, е тежко или леко. За тази цел първо трябва да го вдигнем и да измерим тежестта му. А помислете за колко много предмети важи същото: Ние не знаем дали те са тежки или леки. И накрая: Когато казвате, че даден предмет не е лек, това убеждение не идва от външния му изглед. То идва от обстоятелството, че в миналото вие сте вдигали този предмет, а сега стигате само до не съзнателното инстинктивно заключение, че щом този предмет е толкова и толкова тежък, следователно другият ще бъде по-тежък или по-лек.

Какво ви дава всъщност външният изглед на един предмет? Нищо друго, освен измама. Доколкото изучавате околния свят с помощта на едно сетиво, вие навсякъде срещате измама. Повсеместна и непрекъсната измама! И вие преодолявате измамата, само защото несъзнателно и инстинктивно разширявате вашите опитности. Светът впрочем е така замислен, че да ни мами – ние живеем в един свят, който непрекъснато ни мами. Днес измамата може да бъде съвсем натуралистична. Художници, скулптори, композитори – всички те дават предимство на едно от сетивата. И те дори не се замислят, че по този начин дават предимство на Майя, на измамата, защото Майя тържествува именно когато предимството на едно от сетивата стане реалност. Обаче нали разбирате това е необходимо, защото ако не беше тази измама, ние нямаше да можем да развиваме нашето съзнание. На тази измама ние дължим целия напредък на нашето съзнание.

Съвсем естествено е, че ако проучвам всички неща около себе си само с моето зрение, аз изобщо няма да изградя никакво съзнание за външния свят. Ние дължим нашето съзнание на измамата. Тя е заложена в самата основа на онези процеси, които изграждат нашето съзнание; за да вървим напред, ние трябва да бъдем мамени; съзнанието е рожба на измамата. Само че измамата засега не бива да прониква вътре в човека, иначе той би полудял. Измамата остава извън прага на съзнанието. “Пазачът” [31] ни предпазва от сътресението да виждаме, че светът ни мами при всяка наша крачка. Светът крие от нас своята истинска стойност, своята истинска тежест, но по този начин ние израстваме, и като развиваме съзнанието, надминаваме дори себе си. Съзнанието зависи и от други неща, но преди всичко то зависи от факта, че светът, който ни обгражда, е проникнат отвсякъде, включително и до най-дълбоките си фибри, с измама, с Майя.

Обаче вие разбирате от една страна е необходимо, поне за известно време, на този свят да господства измамата, чрез която се поражда съзнанието; но от друга страна, след като съзнанието е вече факт, човек трябва да се издигне над измамата, поне до определена степен. Но тъй като съзнанието се основава върху Майя, върху измамата, то не може да се приближи до истинската действителност и е длъжно да бъде постоянно подхвърляно на едно или друго объркване, както споменах преди малко.

И така, периодите на повърхностни описания ще се заменят с периоди, които ще вникват в истинската стойност, в истинската духовна тежест на историческите събития и личности. Днес ние стоим пред такъв период, който ще докара не само забележителни световни събития, но и коренно различни отношения в бита и ежедневието. В тези трудни години от историята особено впечатление прави един важен факт: Ако днес светът насочи поглед към Изтока, към това, което всъщност става с европейския Изток, тогава целият средноевропейски свят и цялата Америка се оказват като наблюдатели, ангажирали цялото си внимание върху движението на фигури от велпапе. Те изобщо не виждат това, което придава духовна тежест на събитията в Източна Европа. Самите хора, които живеят в европейския Изток, също нямат никакво предчувствие за това, което става с тях. А светът трябва да разбере Лутер – човекът, пренесен от Четвъртата в Петата следатлантска епоха, трябва да разбере и истинските духовни свойства на този европейски Изток, защото те се проявяват именно в съответствие с Петата следатлантска епоха.

Припомнете си всичко, което беше изнесено за Източна Европа пред вас в различни лекции и цикли: Как се подготвя “Духът-Себе”, как той трябва да се свърже със “Съзнателната душа” [32], припомнете си как напредват импулсите на Шестата следатлантска епоха и тогава ще се доближите до истинската същност на източноевропейските събития. И за миг сравнете тези неща с всичко, което говорят днешните историци и политици – така сами ще прецените: Техните описания са като тежести от велпапе. Само че човекът не може да действа с това, което се намира в Майя, в измамата. Той може да действа само с това, което се намира в реалния свят.

Естествено, вие бихте се разсърдили, ако вместо истинската тежест, продавачът постави на везните тежест от велпапе, и тогава ще изискате той да постави не имитация от велпапе, а истинската тежест. И всички политически мнения и прогнози за това, което става с Русия, ако не са почерпени от съзнанието за духовната тежест на нещата, са просто абсурдни фалшификации. А това, което хората днес говорят, изглежда така, сякаш върху везните на световната история те поставят тежести от велпапе. За определен период от време Майя трябва да тържествува в света, това е необходимо, защото съзнанието трябва да се развива. Но след определена степен от своето развитие съзнанието е длъжно да се отклони от рутинния и удобен път. То трябва да поеме по пътя към истинската действителност и да изостави пътя, който го вкарваше в сетивната измама.

На човечеството предстои да изживее един велик преход от удобните и любими възгледи на човека към съвсем други, неудобни и разтърсващи възгледи, които обаче притежават несравнимо по-голяма сила и жизненост на понятията. Изобщо с възгледите на бъдещето човек няма да живее така удобно, както е живял досега. Защо? Бих желал да отговоря на този въпрос с помощта на едно сравнение, което вероятно ще намерите за твърде фрапиращо. Обаче аз не искам да отстъпвам пред тези неща, аз трябва да ги изнасям пред вас, независимо от това как се приемат те в едни или други среди.

Вече споменах, че през миналите епохи, дори и през Четвъртата следатлантска епоха, у хората живееха такива сили, които в хода на развитието се промениха значително и просто станаха други. Споменах още, че и самото ясновидство днес е съвсем друго, днес то почива на други фактори. Определени процеси от близкото минало днес просто не могат да се извършват по същия начин, както например се извършваха през Четвъртата следатлантска епоха. Ето един типичен пример: През Четвъртата следатлантска епоха съществуваше нещо, което можем да наречем “изпитания с огън”. Естествено, хората днес си въобразяват, че всичко това е било плод на суеверие. Тези изпитания се състояха в следното – за да се докаже вината или невинността на един човек, той трябваше да мине по нажежена метална решетка. Ако той получеше изгаряния, смятаха го за виновен; ако успееше да мине невредим по нажежената решетка, обявяваха го за невинен.

Днешните хора приемат подобен разказ за суеверие от миналото, обаче този факт е самата истина. Просто този факт се дължи на онези човешки качества от миналото, които днешният човек е изгубил. През миналите епохи човешката природа имаше например следното качество – когато един невинен човек се изправяше пред този тържествен и решителен момент, той можеше така да засили своята невинност, че да я направи сякаш частица от духовния Космос; така здраво да свърже своето съзнание с духовния свят, че да отдели своето астрално тяло от своето физическо тяло. И тогава той можеше да мине невредим по нажежената метална решетка. Да, през миналите епохи беше точно така; и това е самата истина. Добре е, скъпи мои приятели, ако чрез този конкретен пример се убедите, че това древно суеверие почива на самата истина – освен ако не смятате, че е по-благоприятно за вас да разкажете още утре тази интимна истина на вашия пастор.

Да, скъпи мои приятели, тези неща се промениха твърде много. Един човек, който държеше да докаже своята невинност, можеше да мине през огъня; но вие трябва да сте напълно сигурни, че хората и тогава се бояха от огъня, не си мислете че им доставяше някакво удоволствие да се разхождат по нажежени решетки. Навремето огънят предизвикваше не по-малко ужас у хората, обаче не и у тези, които чрез него можеха да докажат своята невинност. Част от силата, която в миналото караше хората да минават през огъня, днес потъна дълбоко навътре в човешката душа, стана по-интимна, по-нежна. И ясновидството на Петата следатлантска епоха, както и връзките с духовния свят, се основават тъкмо на тази преобразена сила, която в миналото караше хората да минават през огъня.

Ако днес човек иска да осъществи някаква връзка с духовния свят, той трябва да преодолее приблизително същия ужас, какъвто обземаше човека в миналото, когато му се налагаше да минава през огъня. Тази е причината, поради която днес много хора се страхуват от духовния свят като от огън. И това не е никаква алегория, скъпи мои приятели, хората се страхуват от съвсем реалната болка на изгарянето. От тук идва и цялата омраза към антропософията. Хората просто се страхуват от нейните изгарящи истини, страхуват се да не се изгорят.

Обаче еволюцията изисква от нас, бавно и неотстъпно, да се приближаваме към огъня и да не се боим от истинската действителност. Защото потъналият дълбоко в нас интимен и “оттеглен” от външния свят живот, както го окачествих в последните лекции, изисква от нас преди всичко тези процеси занапред да стават все по-силни. Този прикрит в душите ни интимен живот изисква от нас поне един стремеж за навлизане в духовния свят, за навлизане във всичките му сфери, но най-вече в сферата на възпитанието.

Точно в сферата на възпитанието ние ще се убедим, че за да се опазим от невиждания досега подем на материализма, сме длъжни да приемем съвсем нови принципи. Ние ще се убедим, че трябва да отхвърлим голяма част от материалистическите възгледи, които почиват на сетивата и следователно се градят върху Майя – върху измамата, да ги отхвърлим радикално и да ги заменим с напълно противоположни възгледи. В областта на възпитанието днес се държи изключително много на следното: На възпитателя, на учителя трябва да се втълпи определена методика на обучение. Навсякъде му се повтаря едно и също. “Тези неща трябва да бъдат направени така, онези неща трябва да бъдат направени иначе.” Всеобщият стремеж е по един твърдо установен начин възпитателят да бъде научен как да възпитава.

Изобщо днешните хора се движат в една джунгла от шаблони; за тях е най-добре, ако следват указанията на един съвършен възпитател винаги и навсякъде. Обаче, скъпи мои приятели, дори най-простото размишление по този въпрос, веднага ще осветлява някои важни подробности. Опитайте се, според степента на вашето себепознание, да си отговорите на въпроса. “Как всъщност протече моето развитие?” До определен момент всичко върви добре. После се запитайте как са изглеждали онези учители, онези възпитатели, под чието въздействие сте били по времето на вашата младост. И ако в този случай срещнете някакви затруднения, опитайте се да насочите вниманието си към една видна историческа личност, върнете се назад до възпитателя на тази личност и после се опитайте да свържете въздействията на възпитателя с по-късните особености и постижения на съответната историческа личност. Би било много интересно, ако в биографиите се отделяше повече място за възпитателите. Само че това едва ли би ни осветлило отношението между въздействията на възпитателя и самата историческа личност през нейните зрели години.

В повечето случаи би се получило например както с Хердер, който израсна като един забележителен човек. Известният ректор Грим беше един от неговите учители. Наред с всичко останало, той беше прочут и с това, че пердашеше учениците наляво и надясно. Разбира се, старанието на Хердер не може да се обясни с този пердах; той беше едно послушно дете и едва ли е бил бит. И така, не всички конкретни качества на учителя са влизали в действие спрямо Хердер. Впрочем за този ректор Грим се разказва една чудесна история и тя е напълно вярна: Веднъж един съученик на Хердер бил здраво напердашен от въпросния ректор Грим. Вървейки по улицата, момчето срещнало един селянин, натоварен с наскоро одрани телешки и овчи кожи. “Кажи, моето момче – попитал го той – къде мога да намеря тук някой, който да избели моите кожи?” Тогава момчето отвърнало: “О, тази работа ще ви свърши само ректор Грим. Той пипа много здраво и сигурно ще ви избели кожите както трябва!” Човекът го послушал и след малко позвънил в дома на ректора Грим. Не ще и дума, за ректора това бил един добър урок.

Само че нали сте съгласни с мен – Хердер не е станал велик поради тези особености на своя учител. Ако се задълбочите в педагогическите системи, упражнявани върху деца, които после са станали велики хора, неизбежно ще откриете подобни аналогии. Затова пък съществува нещо друго и то е много по-важно. Особено важно е например, че тъкмо в областта на възпитанието и обучението се намесват факторите на съдбата, на Кармата. Извънредно важно е с коя личност съм бил кармически свързан по времето на моето детство. Да, от тези впечатления, от тези отношения зависи цялото ни по-нататъшно развитие.
Припомнете си и това, което днес ние говорим за възпитанието от антропософска гледна точка и ще видите, че нещата се покриват и съвпадат напълно. Днес непрекъснато подчертаваме. През първите седем години, т.е. до смяната на зъбите, за детето е нужно да подражава. От 7-та до 14-та година, т.е. до настъпването на половата зрялост, то трябва да има пред себе си един неоспорим авторитет. И нашата задача е нагледно да покажем на детето този, на когото то ще може да подражава.

Малкото дете подражава на всички, но най-вече на своите възпитатели. После от 7-та до 14-та година то вярва на всички, но най-вече на своите възпитатели, на своите учители. В тази област ние ще стигнем до правилната интерпретация, само ако се съобразяваме с идеята за Кармата, само ако сме дълбоко свързани с тази идея. Дали се учим по-добре или по-зле, от това фактически не зависи нищо. Един несръчен, един съвсем непохватен учител при определени обстоятелства може да има огромно въздействие. И от къде идва това въздействие? Нашето въздействие като истински учители, като истински възпитатели, идва от там, че ние вече сме били свързани със съответните детски души преди нашето раждане, преди сегашните ни инкарнации като възпитатели и деца. Защото цялата разлика е само тази, че като учители, като възпитатели, ние сме дошли с 20 или 30 години по-рано на този свят, отколкото децата. Преди това ние сме били заедно с тях в духовния свят. И след като се разделим, откъде имаме стремежа да подражаваме? От духовния свят!

Стремежът да подражаваме ние сваляме от духовния свят. Затова и през първите години на живота си ние сме преди всичко подражатели, защото сме свалили стремежа да подражаваме от духовния свят. И кому подражаваме най-вече? Ние подражаваме най-вече на този, от когото сме взели нещо в духовния свят, подражаваме на този, който ни е дал тези или онези качества. Още преди раждането детската душа е свързана с душата на възпитателя, с душата на учителя. От тази дълбока и интимна връзка след раждането остават само външните телесни форми, които поемат в една или друга посока на физическия план.

Ако вие приемете тези неща не като абстрактни истини, а се потопите в тях с цялата си душа, непременно ще забележите, че в тях е скрито нещо много съществено и важно. Помислете само в каква свещена сериозност, в каква безкрайна дълбочина би попаднала цялата област на обучението, ако тя можеше да улови великия космически импулс: “Ето, сега ти трябва да подготвиш и нагледно да покажеш на детето всичко, което то усвои и взе от теб в духовния свят!” По този начин се постига много повече, отколкото постигна официалната педагогика, налагайки своите изтъркани шаблони: “Ти ще направиш това така, а онова ще направиш инак!” Възпитателите и учителите могат да изградят истински и цялостни отношения с учениците само ако се изпълнят със свещената сериозност на своята огромна житейска задача. Да, тази свещена сериозност, точно тя трябва да съществува преди всичко останалото. В областта на възпитанието тя е нещо изключително важно.

И в този смисъл, просто ужасно е, че днес от детето се изисква то да разбира всичко. От 1-та до 7-та година човек изобщо не може да разбира; в тази възраст той може само да подражава. И ако в тази възраст той не е подражавал достатъчно, по-късно няма да може да осъществи никакъв преход от “вътре” към “вън”. От 7-та до 14-та година човек трябва да вярва, трябва да израства в силовото поле на един авторитет; в противен случай той не може да си осигури нормално и здраво развитие. Да, рано или късно, тези неща ще се приложат в живота.

И тъй като днес изключително много се държи децата да разбират всичко, даже таблицата за умножение се набива в главите им – те така и не успяват да я разберат! По този начин, вместо мислещи хора, ние превръщаме децата в сметачни машини. Вместо да работим, за да развият своето собствено мислене, ние ги вкарваме в елементарния мисловен свят, за който вече стана дума. Да, днес това се случва на всяка крачка. Хората се стремят да издигнат един идеал, а не да развият мисленето на отделния човек, не и да извлекат мисленето от човека. По този начин те отблъскват детето и го потапят в елементарния мисловен свят, който ни обгръща отвсякъде. Днес това е всеобщо и разпространено явление. И какви са последиците?

Последиците са тези, че хората престават да мислят самостоятелно; те мислят, така да се каже, в една обща мисловна атмосфера. И ако от нея трябва да произлезе едно или друго индивидуално решение, това не зависи толкова от божествените елементи в човешката природа, а от съвсем други фактори.
Животът, самата природа и естеството на живота отново трябва да се намесят в съдбата на човека. Както се досещате, това е една твърде неудобна постановка на въпроса и не прилича на заниманието с тези или онези мисловни трупове. Животът трябва отново да се заеме с човека. И хората са длъжни да разберат: Мъртвите истини не могат да ръководят живота, живота могат да ръководят само живите истини.

Една мъртва истина е например следната. Ние сме задължени да възпитаваме децата в разумни хора; и така според мъртвата истина ние започваме да култивираме разума във възможно най-ранната възраст, защото по този начин децата ще станат разумни хора. Обаче това е истинско безумие. То е същото безумие, каквото би изглеждало желанието ни да превърнем едногодишното дете в обущар, да го изучим в занаята на обущаря. Индивидът ще стане един разумен човек само ако разумът не бъде култивиран в него прекалено рано. В живота ние често вършим обратното на това, което сме решили да постигнем. Често например храната е такава, че тя не може да бъде веднага изядена; първо трябва да я сготвим; и ако при готвенето искаме да постигнем същото, каквото постигаме при яденето, ние няма да получим нищо. Ако култивираме разума прекалено рано, ние няма да направим хората разумни. За тази цел е необходимо друго – в ранната младост да култивираме онова, което по-късно ще подготви хората да станат разумни.

Абстрактната истина гласи: “Разумът се култивира с помощта на разума.” Живата истина гласи: “Разумът може да се култивира с помощта на една здрава вяра в един истински авторитет.” Виждате ли, тук предпоставката и следствието имат съвсем друго съдържание, отколкото в по-горното, абстрактно и мъртво изречение. Рано или късно, човечеството ще приеме тези неща. А че те са неудобни, това е ясно. Помислете само: Колко по-удобно е човек да си постави една цел и после да се вдъхновява от мнението, че би могъл да я постигне, като върши всичко, което се изисква от формулировката на тази цел. В живота обаче често трябва да се говори обратното. Естествено, всичко това е твърде неудобно, обаче задачата на нашето време е точно тази: Човекът трябва да открие себе си в реалния свят и в живота. И ако не проумеем тези неща, ние ще вършим обратното на това, което е правилно; ние просто няма да сме разбрали знаменията на времето.

Днешният човек дори не предполага колко абстрактно, колко безкрайно абстрактно е, когато той иска да вкара всичко това в един или друг шаблон. Обаче действителността не може да бъде вкарана в никакъв шаблон; действителността може да бъде обхваната само с помощта на редуващи се метаморфози. Нашата глава е преобразен и хипертрофирал гръбначен прешлен, макар и те да изглеждат съвсем различно. Позволете ми да посоча един практически пример от живота. Представете си, че в даден университет преподава един учен. Той застъпва възгледи, срещу които аз трябва да водя решителна борба; възгледи, които според мен са погрешни. Естествено, ако сметна това за мой дълг, аз ще положа всички усилия, за да покажа неговите слаби и погрешни места; и бих искал да съм съвсем убедителен и прав, когато ще заявя: “Ето защо всички негови думи са празна работа.” Тази е едната страна на нещата.

Сега нека допуснем, че поради някаква причина, например заради дисциплинарно нарушение, университетските власти решават да уволнят този учен. И каква ще бъде моята реакция? Естествено, ще се застъпя за него, ще се обявя против неговото уволнение, защото в случая се отнася до учението на един мой противник, а не до нещо друго. Докато спорът се води на теоретична основа, борбата трябва да е решителна и постоянна. Но ако спорът бъде изнесен навън – в сферите на политиката, финансите или промишлеността – тогава борбата срещу този човек трябва да се превърне в защита! В този случай осъдително и подло е, ако поради несъгласие и мирогледен сблъсък, аз поискам да направя нещо за уволнението на моя противник.

Обаче нека да приемем и друго – например че нашият университетски преподавател иска да премине в икономическия факултет, в политиката, в държавния апарат. Тогава също би възникнал въпросът: Подходящ ли е той за този пост? И естествено, нашата позиция би трябвало да бъде само една: Този човек да се отстрани по възможно най-бърз начин от държавна служба; защото неговото учение ще стане практически вредно.

Виждате ли, в поведението на човека нещата опират до това, той да действа в непосредствената и жива действителност, а не да се остави под властта на своите понятия. В разсъдъчния и понятиен живот нещата се свеждат до ясно разграничение на едно понятие от друго. Аз нарочно избрах този пример, за да посоча разликата между поведението в света на понятията и в света на непосредствената и жива действителност. И ако един човек не може да схване тази разлика, той няма да разбере и задачите, които близкото бъдеще ще постави пред него. Въпросът тук се свежда до следното – да се съобразим преди всичко с това, което живее в реалния свят.

От тази гледна точка трябва да се разглежда и всичко, свързано с възпитанието на младежта. Днес на всички учители, на всички онези, които са длъжни да бъдат възпитатели, се втълпяват принципите: как трябва да преподават, как трябва да възпитават. А в близкото бъдеще това изобщо няма да е важно; тогава ще е важно друго – възпитателите да изучат истинската човешка природа, да станат психолози в дълбокия смисъл на тази дума, да станат познавачи на човешката душа, защото занапред те ще трябва да се обръщат към детето като ясновидци. Дори и възпитателят да не стигне напълно съзнателно до тези истини, дори и да ги усеща само инстинктивно в своята душа, той пак ще стигне до предчувствието какво точно ще се иска от него. И тогава ще се установи нещо забележително, колкото и нелепо да звучи то днес. Възпитателите на бъдещето непрекъснато ще сънуват своите ученици, защото в сънищата са скрити предсказания, пророчества.

Тези образи, които имаме от нашите сънища, съществуват само защото не сме свикнали да ги свързваме с бъдещето; ние по-скоро ги мятаме като едно наметало върху реминисценциите от миналото. Това, което пулсира в съня, е насочено винаги към бъдещето. И бъдещето ясно подсказва, че вътрешният живот на човека трябва да бъде преобразен най-напред от страна на възпитателите. Точно това е важното. Впрочем, малко или много, по един или друг начин, всички хора, с незначителни изключения, са възпитатели и затова моите думи за кармическите връзки между хората, трябва да станат достояние на всички. От всеобщото и масово познание на тези неща зависи твърде много.

Днешното човечество е възпитано в духа на абстрактното мислене; то постоянно смесва абстрактното мислене с живото мислене. Затова и днес рядко може да се случи така, че един човек да се застъпва за своя противник, макар и да ненавижда неговите идеи. Обаче хората ще трябва да се научат да постъпват в подобен стил. И нищо не може да възпитава хората по-добре от обстоятелствата, които биха ги тласнали да защитават с ентусиазъм своите противници. Естествено, тези неща не могат да бъдат разбрани веднага. Днес човек стига по един напълно абстрактен начин до извода кой е негов приятел и кой е негов враг. Само че това няма никакъв смисъл. Смисъл имат само реалните отношения на живота. И те вече се пораждат не от нашите симпатии и антипатии, а от самия живот. Но въпреки всичко, ние трябва да развиваме нашите симпатии и антипатии, трябва да ги имаме. Махалото не трябва да виси само от едната страна, то трябва да политне и към срещуположната страна. Да живеем в двойственост, в дуализъм, да задълбочаваме мисленето и от дълбочините на нашето мислене да изкарваме навън това, което изисква действителния свят – ето на какво трябва да се научим всички ние.

Когато днешното човечество се стреми да проникне в действителния свят, то пренася там и своя начин на мислене, своите мисловни форми; човечеството вижда действителния свят само доколкото той съвпада с неговите мисловни форми. Човечеството иска да има около себе си шаблони, един цял удобен, подреден и стандартизиран свят. Обаче духовният поглед не може да оправдае подобни стандартни и шаблонни мисли. Такъв, какъвто е, светът не може да бъде удобен за нас. Не всеки човек може да има симпатично лице – лице, което ни харесва. И само заради това да се отнасяме с него според нашите симпатии или антипатии е фалшиво. Тук вече са необходими други импулси. Да, с тези неща днес хората не могат да се справят; те гледат навън в света, и ако не открият там съответствията на своите симпатии и антипатии, тогава понятията им се объркват напълно и те стигат до убеждението, че светът трябва да се промени. От една страна нещата изглеждат така.

Обаче от друга страна не трябва да стигаме до обратното положение: Да приемаме света такъв, какъвто е. Това също е погрешно. Има много случаи в живота, които изискват сурова и строга критика. Всичко това означава: Хората трябва да приемат не измислената от тях действителност, а истинската действителност. Махалото трябва да се движи между ясно очертаните понятия и преливащата от обич прегръдка, която събира в себе си явленията и процесите на целия свят.

Ако я приемем както трябва, Духовната наука може да се превърне за нас в един верен пътеуказател. А ние трябва да се научим да я приемаме истински. Всяка истина, която човек получава от духовния свят, идва до него като едно озарение. И когато после към тези истини започнем да се отнасяме така, както се отнасяме към външните сетивни факти, ние правим грешка спрямо Духовната наука, спрямо антропософията. Тя може да разбере всичко. Обаче когато към всичко, което казва един антропософ, отправяме постоянното “Защо? Защо?”, това изглежда съвсем фалшиво, защото той получава отговорите като озарение от духовния свят.

Представете си, че срещам един човек и му казвам: “Ханс Мюлер ми съобщи нещо важно.” А този ме пита: “Добре, но защо ти го каза?” Нали разбирате в този случай неговото “Защо” просто няма никакво значение. Основното тук е да разберем, че отговорите от духовния свят идват като озарения.

––
БЕЛЕЖКИ:

[30] Четиристотин години от началото на Реформацията. На 31 октомври 1517 г. Мартин Лутер заковава своите 95 тези върху вратата на църквата във Витенберг.

[31] Виж Рудолф Щайнер, “Как се постигат познания за висшите светове” (Събр. съч. № 10), последните две глави от книгата.

[32] Виж Рудолф Щайнер, “Теософия” (Събр. съч., 9), гл. 4

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

Коментарите са заключени.