Духовете на мрака – лекция 5: Промени в духовната нагласа на хората

Дорнах, 7 октомври 1917 г.

Духовният закон на съвремието настойчиво изисква от нас да се запознаем с отделни важни истини и факти от духовния свят. И аз трябваше многократно да подчертавам: Възгледите, които днешното човечество намира за извънредно удобни, след време ще се окажат съвършено неприложими. Защо? За да отговорим на този въпрос, ние трябва да вникнем в основата на нещата и само тогава ще можем с подобаваща сериозност и достойнство да се свържем с импулсите, които се дават на днешната епоха с оглед развитието на цялото Земно човечество.

Може би това, което искам да изнеса днес пред вас, ще бъде кай-добре разбрано, ако за изходна точка взема един общоизвестен факт. Вие знаете, че Четвъртият следатлантски културен период започна през 8 век преди Мистерията на Голгота и завърши през 15 век след Мистерията на Голгота. През тази Четвърта културна епоха човекът се намираше в съвсем други отношения с външния свят, отколкото сега в Петата следатлантска културна епоха. Аз често съм заявявал: Развитието на човечеството трябва да бъде приемано от нас извънредно сериозно. Душите се променят в много по-голяма степен, отколкото предполагат хората. Единствено удобният шаблон в мисленето позволи да се стигне до общоразпространеното мнение, че в човешките души днес всичко е така устроено, както е било и в древна Гърция както днес. Обаче сега бих искал да поговоря тъкмо за това душевно устройство, и по-точно за отношението на душите към външния свят.

Разбира се, привикналият с удобството човек ще каже: Гърците и римляните възприемаха сетивния свят около себе си, ние също възприемаме сетивния свят около нас, така че тук няма никаква съществена разлика. Обаче разлика има, скъпи мои приятели, и тя е много съществена! Днешният човек, който е едва в началото на Петата следатлантска епоха, възприема сетивния свят по съвсем друг начин, отколкото например древния грък. Древният грък също виждаше цветове, също чуваше звуци; обаче с помощта на цветовете той виждаше и духовни Същества; той не размишляваше за духовните Същества; благодарение на това, което бяха цветовете, нему се откриваха самите духовни Същества.

В моята книга “Загадките на философията” [18] се опитах да обясня тъкмо тази особеност на гръцкото светоусещане. Съвременният човек “изработва” своите мисли, той разсъждава за тях и ги мисли. Древният грък не разсъждаваше върху мислите, защото той ги виждаше. Те напираха срещу него от това, което го заобикаляше в сетивния свят. Околният свят не беше просто син или червен, а Синьото и Червеното му нашепваха онези мисли, до които той достигаше по-късно. Всичко това пораждаше една интимна и братска близост между света и човека. Човекът живееше с дълбокото и силно чувство: Целият този сетивен свят около мен е населен и изпълнен с духовни Същества. И това имаше непосредствена връзка с душевната организация, с цялостното душевно устройство на човека от Четвъртата следатлантска епоха.

Вие добре помните, че в развитието на нашата Земя трябва да разграничаваме няколко големи епохи – след първата и втората настъпиха Лемурийската епоха, Атлантската епоха и нашата съвременна (следатлантска) епоха. Задават се и още две предстоящи епохи. Може да се каже, че по време на Атлантската епоха както Земята, така и човекът, се намираха в средата на своето развитие. Дотогава, ако мога така да се изразя, всичко се намираше в един непрекъснат растеж, в едно непрекъснато развитие. В известен смисъл, от Атлантската епоха насам нещата са съвсем други. Това се отнася също и за Земята: Когато днес стъпваме по повърхността на нашата планета, често съм го споменавал, ние стъпваме върху една себераздробяваща и себе разпадаща се материя, върху нещо, което, сравнено с растежните процеси през миналите епохи, съвсем не изглежда като продължение на всеобщия градивен процес, а като нещо свързано с един всеобщ разпаден процес. До средата на Атлантската епоха Земята беше като един буйно и смело израстващ организъм. Но после Земята се осея с пукнатини, скалисти хребети, пропасти и т.н., и едва после възникнаха днешните контури на планините.

Днес този възглед се поддържа не само от антропософията. Дори външната и официална наука, вече се досеща, че нашата съвременна Земя е една раздробяваща се и разлагаща се планета, която върви към своя край. Зюс [19] е подчертал това в прекрасната си книга “Обликът на Земята”. В общи линии тази смела книга на Зюс обхваща всичко, което модерната наука твърди за “облика” на Земята, базирайки се на многобройни геологични и биологични факти. И както казах, черпейки само от фактите на официалната наука, Зюс стигна до убеждението, че ние се движим върху една разпадаща се, загиваща планета.
Обаче същото важи и за всички творения, доколкото те обитават Земята в едно или друго физическо тяло. Те са в едно низходящо развитие, което общо взето продължава от средата на Атлантската епоха насам. Обаче в самото низходящо развитие е налице и едно вълнообразно движение, което съществува под формата на известни повторения.

И ние ще сме прави, ако заявим: По време на Четвъртата следатлантска епоха т.е. Гръцко-римската, стана един вид повторение на това, което беше по време на самата Атлантска епоха. Така че включително до разцвета на Гърция, у човека все още не се забелязваха никакви външни прояви от страна на низходящото му развитие. Гръцката култура все още беше запазила една съвършена хармония между душата и тялото на човека. Естествено, хармонията беше най-съвършена в средата на Атлантската епоха. Обаче в Гърция тази хармония се повтори. Ние многократно сме обсъждали въпроса за душевното устройство на древните гърци, многократно сме се спирали на гръцкото изкуство, посочвайки, че то се развива от съвсем други импулси, които нямат нищо общо с изкуството на по-късните народи. Древният грък например все още чувстваше формиращите въздействия на етерните сили спрямо човека, той не се нуждаеше от модели като съвременният европеец, защото чувстваше формата в себе си. Изобщо по време на гръцката култура човешкото тяло се намираше в непосредствено пространствени отношения с външния свят. Връзката между човека и неговата пространствена среда беше много дълбока.

С началото на Петата следатлантска културна епоха – настоящата, нещата се промениха. Колкото и странно да ви прозвучи, но е така: Днес ние не идваме на света, за да се грижим за нашето тяло, за нашата организация. Разбира се, ние продължаваме да се инкарнираме, обаче не за да подобряваме нашата организация, тъй като тя имаше вече своята върхова точка през Атлантската епоха. Тогава, а и по-късно, човешките тела стигнаха максималното съвършенство, каквото изобщо може да се постигне на Земята. Една по-висока степен на съвършенство човешките тела ще постигнат едва на Бъдещия Юпитер. Ние впрочем сме тук, за да се свързваме все повече и повече с едно низходящо развитие; ние се инкарнираме, за да трупаме опитности именно в несъвършени, разпадащи се и умиращи човешки тела. Естествено, тези изрази са твърде силни. Обаче това, което развиваме в душевен смисъл, ние не го пренасяме както по-рано в полето на физическото тяло. Занапред този факт ще има важни поледици за еволюцията на човека.

През април тази година в Цюрих почина един забележителен човек: Франц Брентано [20]. Част от моите спомени за Франц Брентано ще намерите в излизащата скоро книга “Върху загадките на душата” [21]. Книгата е замислена в три части и едно приложение. В първата част показвам съотношението между антропологията и антропософията; във втората част се спирам на сблъсъка между днешния т.н. образован свят и антропософията, като разглеждам индивида Макс Десоар [22], и накрая разглеждам психологията на Франц Брентано и по-точно как този изтънчен дух, въпреки че остана в оковите на официалната наука, се приближи невероятно близо до антропософията. В приложението давам накратко подробности за съвременните отношения; впрочем те биха могли да станат предмет на доста книги. Тази нова книга замислих в съвсем кратки и сбити глави, тъй като нашата все по-тежка и по-мъчителна действителност сякаш не позволява да говорим дълго. Така човек има чувството: Тук в известен смисъл е написано нещо, което прилича на завещание.

Да, скъпи мои приятели, наред с много други неща, Франц Брентано написа и едно есе върху гениалността. Особеното в това есе беше, че Франц Брентано просто не пожела да дискутира понятието “гениалност”. Според Брентано душевните качества и импулси на гения не се различават от тези на другите хора, само че показват по-голяма бързина, подвижност и т.н., какъвто е случаят например с паметта, асоциативната готовност и т.н. Франц Брентано не се опря на традиционните понятия за гения; те впрочем са прекалено мъгливи и не са нищо друго, освен удобни и изтъркани шаблони на съвременното мислене. Общо взето, можем да кажем: Начинът, според който Брентано дефинира гения, изобщо не съвпада с това, което геният беше досега, обаче той съвпада с това, което геният ще бъде утре!

В своя досегашен смисъл, в своите досегашни параметри, геният не може да върви напред. На какво се опираха гениите в миналото? Те се опираха на това, че душите все още притежаваха силата да извличат импулси от наследствената маса, от възпитанието, и да ги “вкарват” в тялото; така че макар и в несъзнаван вид, интуициите, инспирациите, имагинациите на гения идваха от тялото. Докато човешкото тяло беше по пътя на своето възходящо развитие, геният беше свързан с тялото. Обаче с рушащото се и загиващо тяло на бъдещето, всичко ще се промени. Занапред човешката гениалност ще се прояви по такъв начин, че душите, които в бъдеще ще се наричат гениални, трябва да навлязат още по-дълбоко в процесите на духовния свят; тогава те ще извличат импулсите не от неосъзнаваните области на тялото, а именно от дълбокото си проникване в духовния свят. Да, между това, което беше развитие на миналото и това, което ще бъде развитие на бъдещето, ние виждаме тъкмо този феномен: преобразяването на гения.

Бихме могли да допълним: В миналото геният дойде от тялото, а това, което ще замести гения в епохите на бъдещето, ще дойде от проникването на душата в духовния свят. Един човек като Брентано, който вникна в тайните на съвременната епоха, успя да разбере много; също както и Зюс от своя страна прозря, че Земята е в процес на едно бавно умиране.

Обаче на какво се основава всичко това? То се основава на факта, че отношението на човека към околния свят е вече съвсем друго. Днес пространственият свят не говори на човека така, както преди, когато неговото тяло беше, така да се каже, един свеж и млад организъм. Днес пространственият свят не предоставя Духа в ръцете на човека. Днес цветовете не се обръщат към човека като елементи на духовния свят, звуците също не го пронизват като елементи на духовния свят; звуците се носят наоколо като механични вибрации от един или друг вид материя. Човешката душа се прибра навътре; онова, което съществува в човека, стана по-затворено, по-дълбоко. Това е забележително твърдение, нали?

Повърхностният, плиткият човек на нашата съвременност стана по-вглъбен, по-дълбок. Но така е, той наистина стана по-вглъбен, по-дълбок. А парадоксалното тук се крие в обстоятелството, че по отношение на повърхностния, тривиален епигон на съвременната епоха може да се твърди: той е повърхностен именно защото в сегашната си инкарнация просто не може да стигне до истинската дълбочина на своята собствена личност. Той изобщо не насочва вниманието си към своята собствена личност, не развива силата за себепознанието.

Ето защо, когато един човек духовно обгърне света, той вижда нещо странно: По света се движат хора, които всъщност не са самите те. Разбира се, това звучи твърде радикално, но е така. Духовният изследовател вижда бродещи тела, чиито души не са напълно вътре. Защо? Просто защото тези души не са изправени повече пред задачата да завладеят докрай физическите тела, които са минали вече в низходящо развитие, в упадък; те са изправени пред задачата да се подготвят за това, което ще се осъществи на Бъдещия Юпитер. Нашите души вече са вгледани в далечното бъдеще и се подготвят за него. И човекът трябва да върви към себепознание само с оглед на този факт, само с оглед на тази ситуация. Дълбоко в себе си ние се готвим да разберем Христовите думи: “Моето царство не е от този свят”. Обаче хората ще стигнат до разбирането на тази истина много бавно.

Въпреки нашата плитка и повърхностна душевност, ние сме все по-малко и по-малко от този свят, което обаче не трябва да се смесва с нещо съвсем друго. Като поклонник на Ницше, човек лесно би повярвал на тези “синеоки бестии”, които проповядват: Ние сме вече в духовния свят, ние не принадлежим към физическия свят. На тях впрочем трябва да се отговори: Да, това, което сами знаете за себе си, то принадлежи на физическия свят; другото е нещо окултно, нещо скрито. И нашата истинска задача се състои в следното: Ние сме длъжни с всичките си вътрешни сили, с цялата си енергия да опознаем онази част от нашето същество, която не трябва да се претопява изцяло във физическото тяло, не трябва да се изразходва изцяло във физическото тяло. Ние сме длъжни да направим от себе си кандидати за Бъдещия Юпитер. Само че това става твърде бавно. Засега хората остават в рамките на това, което им предлага външният свят. С други думи: Те остават в рамките на това, което е под тях. Обаче с всяка поредна инкарнация ние изтегляме навън от тялото все повече и повече душевни сили.

И ако това не беше така, скъпи мои приятели, цялата еволюция на човечеството щеше да тръгне по лош път. Ако човекът беше предопределен да остане единствено в рамките и традициите, завещани от гърците, еволюцията на човечеството щеше да пострада. Едно окултно изследване, устремено към цялостното проучване на човешкия род и неговите еволюционни закономерности, колкото и странно да звучи, ни от крива една поразяваща, една смайваща истина: Общо взето, още в седмото хилядолетие жените постепенно ще станат безплодни. Да, ето колко далеч ще стигнат телата в своето опустошително смъкване надолу: През седмото хилядолетие жените ще станат безплодни!

Замислете се добре: Ако човекът остане на сегашната степен, ако продължи да изживява света единствено в отношенията между душевните си трепети и физическото тяло, тогава той няма да има повече място на Земята. И още преди изтичането на последните Земни епохи ще стане така, че жените няма да могат да раждат деца. Ето защо човекът трябва да се свърже по друг начин със Земята. Последните епохи от планетарната еволюция на Земята ще принудят човека, макар и да е все още в нейните предели, да се откаже от физическото тяло. Битието е много по-тайнствено, отколкото си го представят повърхностните естественонаучни теории на нашия век.

И всички тези неща, скъпи мои приятели, бяха инстинктивно доловени в края на Четвъртата и в началото на Петата следатлантска епоха. Не малко хора се опитаха да отгатнат посоката, по която нашата Пета следатлантска епоха трябваше да поеме своето развитие. Обаче те рядко стигаха дотам, че да разберат самите себе си. Замислете се върху наглед жестокото учение на Августин, върху жестокото учение на Калвин: В смисъл, че една част от хората е предопределена за спасение, а друга за проклятие; една част устремена към доброто, друга към злото. Да, такива учения съществуваха сравнително доскоро и те изглеждаха наистина жестоки. И въпреки това за духовния изследовател те не бяха съвършено погрешни, както впрочем не е изцяло погрешно и всичко, което на пръв поглед изглежда безнадеждно погрешно.

Епохата на Августин, а и следващите столетия допуснаха едно тежко объркване по отношение на човешката душа и човешкия Дух. Вие знаете, че на вселенския събор в Константинопол човешкият Дух беше премахнат или, така да се каже, беше детрониран от пиедестала на човешкото тяло. Представете си, че навън срещате един човек, а след него друг; и според учението на Августин, вие можете да заявите: Единият е предопределен за доброто, другият за злото. Обаче, скъпи мои приятели, това се отнася до външните обвивки, до физическото тяло, то не се отнася до самата индивидуалност! За самата индивидуалност учението на Августин, а и цялата тогавашна епоха, не успяха да кажат нищо.

Ако днес някой види пред себе си определен брой човешки същества, той може да заяви (разбира се, това има своя смисъл в по-ново време, при древните гърци то не би имало никакъв смисъл): Пред себе си имам неколцина човешки души; естествено те са ковачи на техните собствени съдби; никаква фатална необходимост не се изправя по техния път. Обаче тези души живеят в тела, които са предопределени за добро или за зло. И в хода на Земната еволюция хората ще бъдат все по-малко годни да осъществяват своето душевно развитие успоредно със своето телесно развитие. Защо една индивидуалност трябва да се инкарнира в тяло, което според цялата си конструкция е устремено към злото? Човекът, впрочем, може да се приспособи добре, тъкмо защото индивидуалността не е вече в предишната дълбока и свещена връзка с физическото тяло. Ето още една трудна и неудобна истина, която обаче ние трябва да погледнем право в очите.

Накратко, обособяването и “оттеглянето” на човека от външния свят напредват все повече и повече. И ние сме длъжни да приемем този факт напълно сериозно: През последните епохи на Земното развитие човекът все повече ще се оттегля от външния свят. Обаче – както често съм подчертавал – хората ще се облъхнат от величието на тези факти едва след продължителен период от време. И все пак тези факти действат върху човешкото познание. Виждате ли, когато днес разглеждаме хората според външния им облик, пред нас застава един образ. А когато ги разглеждаме не според външния им облик, тогава пред нас застава друг образ. Тези два образа днес не съвпадат, а занапред ще съвпадат все по-малко и по-малко. Днешният човек не трябва да разчита на това, което му дава външният свят; днешният човек е длъжен да изкове съвсем нови понятия и да изгради своята личност съобразно онзи замисъл, според който Духът работи върху него.

Занапред такива понятия са нужни особено в политиката, социалния живот и т.н., но преди всичко в областта на възпитанието. Наистина, околният свят предлага твърде много понятия, но те не са достатъчни за това, от което човекът се нуждае. От тук идват и незадоволителните, неправдоподобните политически и социалистически теории на съвремието. Хората искат да се произнасят върху нещата единствено с оглед на физическия свят, те не позволяват да бъдат инспирирани от духовния свят. Ето защо всички тези теории и политически програми са неправдоподобни. Ние не живеем в една епоха, която може да се ръководи от политическите програми на Удроу Уилсън. Нашата епоха настоятелно изисква “световна програма” от съвсем друг произход. Днес не друг, а Духът трябва да ръководи тези, които правят “световните програми”.

Обаче хората съвсем не са склонни да допуснат в съзнанието си тези дълбоки истини. Те твърде бавно се превръщат в хора на Петата следатлантска епоха и искат да разсъждават като хора на Четвъртата следатлантска епоха. Да, по време на древна Гърция това беше нещо велико, нещо хармонично. Да разсъждава като грък, днес е пълно безсмислие за човека, понеже околният физически свят даваше на гърка всичко, от което той се нуждаеше. Днес този свят не дава на човека нищо. И аз бих желал да добавя, че в известен смисъл навсякъде е проникнала една враждебност, една омраза, която е само обратната страна на ужаса – ужаса пред новото и духовно вникване в човешкото същество. Нашият съвременник предпочита да остане при външния облик на нещата. А по този начин идват само реминисцении, които остават именно само реминисцении, неподвластни на човешката сила.

Ето и още едно интересно явление, което ви моля да разберете правилно: Днес хората обичат да правят събрания, това е всеизвестно. Представете си, че някъде са събрани десет или двадесет умни глави, но духовното ръководство не е сред тях. Епигоните са вече там, на първите редове. Но къде са истинските глави? Те са скрити! Обаче тези, които шумят на събранията, не знаят нищо за тях. И лесно може да се случи и със събранията, и с отделните хора, че в тях се задвижват като часовников механизъм отдавна износени и стари идеи. Физическите глави се тресат от старите и износени идеи. За всичко онова, което е в съответствие с новото време, те не искат и да знаят. Иначе тези автоматично действащи мозъци приемат всичко.

Виждате ли, наскоро в Лондон, през 1912 г., беше основана една съвсем нова наука: евгениката (общоприето е за най-тъпите неща да носят и най-гръмки имена). Идеите на тази евгеника са взети от мозъците, не от душите, а от мозъците. И какво иска тя, тази евгеника? Тя иска да осигури занапред само нормални и здрави човешки поколения, тя се стреми да премахне всички непълноценни индивиди. Да, с помощта на антропологията и националната икономика тя иска да изнамери такива закони, чието прилагане върху мъжете и жените ще има за последица раждането на здрави и нормални деца. Да, само че тези неща не са преценени докрай.

Идеалът на този конгрес под председателството на Дарвиновия син [23] се състоеше в разностранното изследване на различните обществени съсловия – колко голям е черепът при богатите и колко голям е при бедните, каква е сетивната чувствителност при богатите и каква при бедните; колко издръжливи са едните и колко другите, и т.н. По този начин хората се опитаха да стигнат до определени закономерности и принципи, според които би трябвало да се предвижда съвсем точно: За да се роди здраво дете, той трябва да изглежда така, а тя трябва да изглежда така; той да има такъв праг на издръжливост, тя – онакъв, и т.н. И всичко това представляваше суетен и празен шум, роден от празни мозъци. Идеите им бяха износени и стари; тези идеи биха имали стойност само в условията на далечната Атлантска епоха. Тогава действително имаше определени закони, които чрез всевъзможни кръстоски и съчетания можеха да регулират човешките размери, растежа и т.н. Това беше един вид наука, с която атлантите злоупотребиха извънредно много.

Тази наука, която работеше в параметрите на физическото тяло, знаеше: Ако този мъж се съедини с онази жена (а в тогавашната епоха те изглеждаха твърде различно, отколкото днес), тогава ще се роди дете. После на свой ред то може да се култивира в една или друга посока, също както се подхожда днес с растенията. Тази дейност се ръководеше от Мистериите; те бяха тези, които свързваха сродните и различни елементи; Мистериите формираха определени групи и общества. Мистериите отнемаха от хората това, което трябваше да се отнеме от тях. От друга страна обаче, възникна и един страшен произвол, една магическа злоупотреба. И редът беше отчасти възстановен, едва след като тези възможности бяха отнети от хората.

Ето, точно такива неща би трябвало да се знаят от днешните хора и само антропософията е тази, която може да им ги даде. Но празните мозъци раждат празен шум и износени стари идеи. Празните мозъци основават “нови” науки и се опитват да контролират външния облик на човека. Обаче този празен шум, скъпи мои приятели, може да се долови и в една съвсем друга област. Износени и стари идеи има навсякъде. Но в борбата си срещу тях, срещу пресъхналите и втвърдени мозъци, човешката душа трябва да укрепи своите сили. Само тогава тя ще разбере антропософията и това, което антропософията говори за човешката индивидуалност.

Вероятно сте запознати с претенцията на т.н. “психопатология”. Днес е достатъчно човек да напише едно добро стихотворение, за да пристигне веднага лекар, който обяснява: “Тук има еди-каква си болест”. Така ние получаваме най-различни версии: Виктор Шефел от психиатрична гледна точка, Гьоте от психиатрична гледна точка, Конрад Фердинанд Майер от психиатрична гледна точка. Ако четем между редовете на всичките тези писания, ще доловим, че техните автори всъщност казват: “Жалко, че той не беше лекуван навреме, ако беше лекуван навреме, сигурно нямаше да пише такива неща като например Конрад Фердинанд Майер, които могат да хрумнат някому само в болестно състояние.” Цялата тази работа обаче е в пълно съответствие с нашето време, което изобщо не се съобразява с “отдръпването”, с “оттеглянето” на човека от външния свят. При личност като К. Ф. Майер физическото тяло може да показва един или друг болестен симптом, докато в същото време, независимо от тялото, той черпи своите озарения от духовния свят.

Естествено, днешният материализъм пречи на хората да стигнат лесно до разбирането на тези неща. И въпреки това, те трябва да бъдат казани, защото отговарят на истината. Занапред ще се окаже, че всички стремежи, които не идват от духовния свят, въвличат хората в хаоса. С тези факти трябва да се съобразяваме.

Скъпи мои приятели, не казах тези неща, за да очертавам едно или друго становище. От чисто медицинска гледна точка нещата са поставени както трябва. Срещу тях няма какво да се възрази. Но от чисто медицинска гледна точка може да се направи и друго – могат да се подберат определени места от Евангелията и да се обяснят така, сякаш са възникнали от болестните пристъпи на Христос! Такава книга вече е написана и всеки може да я прочете: “Христос Исус от психиатрична гледна точка” В тази книга е посочено, че всичко, което Исус изнася на света, може да се разбере само като проява на една или друга болест.

И ако човек иска да вникне в същността на днешното човечество и неговото развитие, той трябва да разбере тези неща. В тази връзка аз ще насоча вниманието ви върху един друг проблем – възпитанието, за да покажа колко неправилно се отнася съвременната епоха към израстващото дете, разглеждайки го само външно, повърхностно. По този начин обаче възпитанието се разминава с нещо много важно, а именно с онази част от човешкото същество, която все повече се “оттегля” от външния свят. Пропуснат ли се тези подробности, всички ние ще затънем във всеобщо филистерство и истинското познание за човека ще ни бъде отнето. В известен смисъл филистерството е пълна противоположност на познанието за човека; защото филистерът е влюбен в своята представа за един измислен от него нормален човек. Всичко което се отклонява от тази представа, е “абнормно”, ненормално. Само че по този начин светът изобщо не може да бъде разбран, човекът – също.

В едно Общество като антропософското с тези неща трябва да се отнасяме извънредно сериозно, защото отделните индивидуалности са много по-различни, отколкото хората предполагат. В действителност човекът е нещо много сложно, тъй като в своята душа той не се покрива на пълно със своето тяло. С това е свързано нещо друго, към което хората се отнасят несръчно и грубо, въпреки че антропософията е призована да подобри също и тези отношения. Нека мислено да се пренесем в древна Гърция. Представете си как човешката душа плътно изпълва човешкото тяло, така че те се покриват и съвпадат напълно.

Днес не е така; в известен смисъл днес телата са празни. Аз далеч не бих искал да казвам нещо лошо за празните глави около нас; да, в този момент от развитието те са празни, обаче в действителност нищо не остава празно на този свят. И докато човекът “оттегля” душата си от тялото, това тяло е изложено на опасността да се изпълни с нещо друго. И ако душите откажат да се свържат с импулсите от духовния свят, тогава цялото тяло се изпълва с демонични сили. Днес човечеството е изправено пред опасността, че телата могат да се изпълнят с демонични сили, с демонично-ариманически сили. Представете си, че към това, за което вчера стана дума относно бъдещето развитие, се прибави и следното: Хората стават добри граждани според изискванията на бюргерския живот, обаче телата са толкова празни, че в тях се настаняват могъщи ариманически Същества. Занапред все по-често ще се срещаме с подобни ариманически Същества. Човекът само привидно ще изглежда този, когото ние виждаме. Индивидуалността на човека ще се различава все повече и повече от неговото тяло.

Да, занапред човекът ще става все по-комплициран. И ние вече бихме могли да кажем: Назряват такива времена, при които човек трудно ще се досеща с кого точно си има работа. А че Рикарда Хух изпита копнежа към дявола, това наистина е свързано с времената, които идват. Днес хората създават институции, понятия, социални идеи, само че те са абстрактни и неправдоподобни. Сложните отношения на бъдещето изискват нещо съвсем друго. И докато хората не изковат нови понятия и нови представи за духовния свят, те ще навлизат в хаоса все по-дълбоко и по-дълбоко, както всички ние достатъчно се убедихме от тази Световна война.

Този хаос възникна именно защото действителността е много по-различна и по-богата, отколкото хората си въобразяват с техните празни мозъци. И ние трябва да сме съвсем наясно – пред нас е надвиснала дилемата: или ще продължим всеобщото сгромолясване, или ще изковем нови понятия, нови представи за комплицираното естество на човека. Вътре в самото човечество трябва да съществува едно духовно течение, което да осигури на хората нови и съответствуващи на реалността понятия. Защото другите, стари понятия и идеи, които вдигат толкова много празен шум в човешките глави, а те ще стават все повече и повече, имат една важна последица – те изпълват телата с ариманическа духовност. Тези стари идеи искат да вдъхновят човека от външния пространствен свят. Спомнете си древните гърци! Само че днес това е невъзможно. Нека да не се заблуждаваме: Изправени сме пред едно настъпателно движение на външния свят.

Навремето Вселенският събор в Константинопол премахна Духа от човека и забрани да се говори за Дух. Човекът се състои само от тяло и душа; да се говори за Дух е светотатство и ерес. Сега ние сме изправени пред аналогичната опасност да се премахне душата, да се премахне духовният живот. Вие помните конгреса в Лондон от 1912 г. Идва време, а то не е твърде далеч, когато открито ще се настоява: “Да се говори за Дух и душа при човека, това е болест; здрави са само онези хора, които имат само тяло!” Да, ако един ден човекът стигне до идеята, че Духът и душата съществуват, той ще бъде провъзгласен за болен. И вие трябва да сте напълно сигурни, че съответното лекарство ще бъде намерено.

Навремето Духът беше премахнат с указ (на църковния събор), а душата ще бъде премахната с фармакотерапия. От “здравите възгледи” лесно ще се извлече ваксина, с която организмът ще бъде обработван от най-ранна детска възраст, дори още от раждането, за да стане напълно невъзможно човешкото тяло някога да стигне до мисълта: “Аз зная, че душата и Духът съществуват!” Да, ето така ще се сблъскат двата възгледа, двете течения в развитието на човечеството. Едното от тях ще се стреми да изкове нови понятия и представи, които органически израстват от сферите на душата и Духа. Другите, последователите на днешните материалисти, ще търсят “ваксината”, за да направят тялото “здраво”, т.е. да му придадат такова устройство, благодарение на което човек няма да говори повече за такива наивни и глупави неща като душа и Дух, а ще говори “нормално” и “здраво” за силите, които живеят в машините и химията, за силите, които образуват планетите, Слънцето и т.н.

Да, скъпи приятели, онези които вярват, че с детинските си представи ще влязат в бъдещия свят, грешат твърде много. В бъдещия свят можем да влезем единствено с окрилящата помощ на едно дълбоко и сериозно познание. Антропософията не е детинска игра, нито пък някаква теория. Днес антропософията е една истинска грижа за човечеството и неговото правилно развитие.

––
БЕЛЕЖКИ:

[18] “Загадките на философията”, Събр. съч. №18. Нередактираният български превод на Димо Р. Даскалов е на разположение на читателите в библиотеките на Антропософските дружества.

[19] Едуард фон Зюс, 1831-1914 г., австрийски геолог

[20] Франц Брентано, 1838-1917 г., католически свещеник, професор по философия във Виена

[21] Рудолф Щайнер, “Върху загадките на душата”, (Събр. съч. № 21)

[22] Макс Десоар, 1867-1947 г., професор по философия в Берлин

[23] Леонард Дарвин, 1850-1943 г.

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

Коментарите са заключени.