ЛЕКЦИЯ II: Вътрешният аспект на социалния въпрос

Миналата седмица говорих, че ние, които сме тук като антропософи, можем да разберем в много по-дълбок смисъл всичко, което е необходимо за правилната оценка на парливите въпроси в наши дни. Ние можем да направим много повече по този начин [5], отколкото е възможно в по-широк кръг. В известен смисъл можем да се разгледаме като квас — ако ми позволите да използвам библейската дума — подкваса, чрез която всеки според собствената си среда може да допринесе с нещо, ръководен от силата и топлината на импулса и съобразно нуждите на епохата.

Ако си спомним онова, което съм изтъквал в публичните лекции, правилно ще разберем належащата необходимост от значителни усилия за едно определено разделение — определено „разчленяване“ на социалния организъм. Често казвам „значителни усилия“, но и дума не може да става, че очаквам революционни резултати от днес за утре. Ние трябва да полагаме усилия за разчленяването на нещо важно, което под съвременните влияния е станало централизирано. Това, за което трябва да работим, е — вместо тъй наречената унитарна (единна) държава — обособяването на определена сфера от обществото, за нейното свободно разгръщане и самостоятелен живот редом с останалите области. Тази сфера обхваща всичко свързано с духовния живот, възпитанието на децата, образованието, изкуството, литературата, а също така (както вече съм отбелязвал и ще спомена в публичната лекция утре) всичко, отнасящо се до администрацията на гражданското и криминалното право.

Като втори „член“ на социалния организъм трябва да разпознаваме, но в ограничен смисъл, онова, което се нарича „държава“. Хората искат да трупат възможно най-много върху плещите именно на тази „[политическа] държава“ — държавните училища, социалните служби и тъй нататък. Такава е главната тенденция от последните четиристотин години. А днес под влиянието на социалните идеи и социалистическото мислене хората искат да пришият и икономическия живот, като го направят едно цяло с политическия живот. Тези две области обаче също трябва да се разделят. Политическата държава трябва да стъпи на своя собствена независима основа, като втори член на обществото. И същата относителна независимост трябва да има областта на регионалната икономика, където се движат стоките за търговия — това ще рече стопанският живот.

Сега, скъпи приятели, ще разгледаме този въпрос от една гледна точка, която е трудно разбираема за хората извън нашето движение. И ще напредваме в материята до своеобразна кулминация, така че от въпросната кулминация да бликне едно по-дълбоко разбиране за положението, в което се намира човекът.

Нека разгледаме най-напред онова, което в светски смисъл се нарича духовен живот. Духовният живот в този светски смисъл обхваща всичко, което по един или друг начин ни издига над личния егоизъм и ни довежда до общество с други човешки същества. Нека посочим за пример онзи аспект от духовния живот, който все още се явява най-важното проявление на земния духовен живот — който би трябвало да ни свърже със свръхземния духовен живот; имам предвид практикуването на религия, както се прави в различните църковни конгрегации.

В човешката душа има потребности, които карат хората да се търсят взаимно. Хората се обединяват, след като изпитват сходни потребности. Отглеждането на едно дете означава, че една душа се грижи за друга. Всеки, който чете дадена книга, излиза от егоистичния кръг на неговия личен живот — така е, защото той не е единственият, който приема мислите на автора; дори да е стигнал само до средата на книгата, той вече споделя тези мисли с по-голяма група от други читатели. И така, с помощта на това сродство на душевните изживявания се образува определено общество от хора. Това е важна характеристика на духовния живот: изворите на този живот са в свободата, в индивидуалната инициатива на отделното човешко същество, но все пак този живот събира хората заедно и образува общества [или братства], в които общото е обединяващо.

За всеки, който търси по-дълбоко разбиране, предлагам да запомни един факт — факт, който довежда всеки вид човешки братства в отношение към централното събитие на земната еволюция: Мистерията на Голгота. Причината е, че от Мистерията на Голгота насам всичко, засягащо човешките братства, принадлежи в известен смисъл към Христовия импулс.

Това е същественото — Христовият импулс не принадлежи на отделните хора, а на обществата [братствата] от хора. Истината е такава, че според възгледа на самия Христос е голяма грешка да се вярва, че отделният индивид може да установи пряка връзка с Христос. Същественото тук е, че Христос живя и умря, и после възкръсна от мъртвите заради цялото човечество. От Мистерията на Голгота насам, следователно, Христовото събитие е в пряко отношение (ще се върнем на това по-нататък) с разгръщането на човешки братства, където и да било. И съответно, ако наистина разбираме света, земният духовен живот, извиращ от най-индивидуалния източник и според личните особености и таланти, ни води към Христовото събитие.

Нека сега конкретно разгледаме този земен духовен живот — религията, образованието, изкуството и тъй нататък. С негова помощ придобиваме известна връзка с други човешки същества. Тук трябва да направим разлика между връзките, които правим заради личната съдба и кармата, и онези, които в този тесен смисъл не зависят от нашата карма. Някои от връзките, които осъществяваме в течение на живота, са пряко следствие от връзките, създадени в предишни животи; някои ще дадат кармичните си плодове в бъдещи животи. Човешките същества създават връзки едно с друго по най-различни начини.

Връзките, оформени директно от нашата карма, трябва да се разграничават от по-широките връзки, които възникват, когато срещаме хора при влизането ни в дадено общество, религиозна структура или братство със сходни възгледи, а също и да ги разграничаваме от онези връзки, създаващи се при четене на една и съща книги или чрез общото удоволствие пред едно произведение на изкуството, и т.н. Хората, които срещаме по тези начини на земята, не винаги са свързани с нас кармично от предишен живот. Несъмнено има общества, които се коренят в общата съдба [на хората от дадено общество] от предишни животи; но при по-широките групи, за които стана дума, обикновено не е така. Това ни довежда до следващата гледна точка.

В края на престоя ни в свръхсетивния свят, между смъртта и новото раждане, когато стигнем до момента точно преди следващата ни инкарнация, ние влизаме във връзка — в зависимост колко сме узрели за нея — с Ангелите, Архангелите и Архаите, също и с по-горните Йерархии. Но също така се доближаваме и до други човешки души, на които им предстои да се инкарнират след нас — души, които трябва да чакат по-дълго, тъй да се каже, за тяхната инкарнация. През този период имаме най-разнообразни свръхсетивни изживявания, вариращи според индивидуалната ни степен на развитие, преди да се потопим отново в земен живот. И силите, които получаваме тогава, ни поставят на земята в положение, което ни позволява да намерим пътя към тези опитности от земния духовен живот, за които стана дума по-рано.

Същественото, което трябва да разберем, е, че нашият духовен живот на земята — всичко, което добиваме като опитност от религията, чрез възпитанието и образованието, чрез художествените творби и т.н. — тези неща не се определят само от земните обстоятелства. Нашият земен духовен живот придобива своя характер от изживяванията, които сме имали в свръхсетивния живот, преди да се инкарнираме. Както образът в огледалото показва онова, което се отразява, така земният духовен живот ни насочва към изживяванията на човешкото същество, преди да е влязло във физическо тяло.

Нищо на земята не стои в толкова интимно, истинско и живо отношение спрямо свръхсетивния свят, както прави това земният духовен живот — той действително показва някои отклонения, много отклонения… Но самите тези отклонения имат изпълнено със смисъл отношение към всичко, което изживяваме — макар и по доста различен начин — в свръхсетивния свят. Тази връзка с живота преди новото раждане поставя духовния живот на земята в доста специално положение. Нищо друго в земния живот не е толкова обвързано с живота ни преди новото раждане!

Това е факт, на който духовният изследовател трябва да обърне особено внимание. Такъв изследовател различава духовния живот от другите земни занимания на човека, защото свръхсетивното наблюдение му показва, че духовният живот на земята произлиза и получава импулсите си от живота преди раждането. Така за духовния изследовател този земен духовен живот се разграничава от другите светски занимания на даден човек.

Различно стоят нещата с онова, което в строго определен смисъл се нарича политически живот — животът на гражданските права, който носи административен ред в човешките връзки. Забележете следното. Колкото и усилия да полагате, дори с най-точните методи на Духовната наука, по-дълбоките връзки на политическия живот… всъщност няма да намерите никаква връзка между политическия живот и свръхсетивното. Политическият живот е изцяло на земята! Трябва съвсем ясно да разберем значението на този факт.

Например какво можем да вземем за основополагащ светски [земен] тип правни отношения? Това е правото на лична собственост, на имущество. Ако аз притежавам парцел земя, правото ми на изключителни права за владение на земята ми се дават изцяло по политически път. Това е правото, което ми позволява да не разрешавам на всички други да използват земята, да я застрояват и т.н. Същото се отнася и с всичко, което е свързано с общественото право. Сборът от всички закони на общественото право, заедно с онова, което защитава обществото от външни намеси — това е всичко, което образува политическия живот в най-строг смисъл.

Това е неподправеният земен живот — животът свързан само с импулсите, които възникват между раждането и смъртта. Колкото и държавата да си представя, че е от Бога, истината, до която ни водят всички религии в техния по-дълбок смисъл, е следната. Първата истина беше съобщена от Христос Исус, когато с присъщите думи от онова време Той каза: „Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу.“ Изправен пред претенциите на Римската империя, Той преди всичко пожела да разграничи всичко онова, което произлиза от политическия живот, от другото, което носи отпечатъка на свръхсетивния свят. Но когато изцяло земната държава се държи така, сякаш е носител на свръхсетивен импулс — например когато държавата поеме отговорност за религиозния живот, за образованието (последното, за жалост, се приема за даденост в наши дни) — тогава сме изправени пред ситуация, която е описана в по-дълбоките религиозни учения, в които се казва:

„Навсякъде, където се прави опит за смесване на духовното и свръхсетивното със земното и политическото, там си имаме работа с тираничния Княз на този свят.“

Какво се разбира под „тираничния Княз на този свят“? Може би знаете, скъпи приятели, че хората доста са размишлявали по този въпрос, без да стигнат доникъде. Значението може да се намери само с помощта на духовно изследване. Тираничният [или неправомерният] Княз на този свят царува навсякъде, където властниците, които би трябвало да се занимават само с реда в земните отношения, претендират за власт и в духовната област — а освен това, както ще видим по-нататък, опитват да асимилират и икономическия живот. Законният [или справедливият] Княз на този свят е този, който включва в царството си единствено онези неща, които принадлежат само на живота между раждането и смъртта.

И така, стигнахме до разбиране на втория „член“ на социалния организъм в смисъла на Духовната наука. Това е онази област или царство, което се занимава с импулсите, включени само между живота между раждането на човека и смъртта.

Сега можем да разгледаме и третия „член“, икономическата област. Помислете, скъпи приятели, по какъв начин икономическият живот ни поставя в определена връзка със света. Лесно ще разберете каква е тази връзка, ако се помъчите да си представите, че е възможно икономическият живот напълно да ни погълне. Ако това се случи, какво ще представляваме? Ние ще бъдем мислещи животни, нищо друго. Ние не сме мислещи животни, понеже, освен икономически живот, имаме и правов живот — политически живот, а също и духовни познания — земен духовен живот.

Чрез икономическия живот ние сме поставени в центъра на човешките взаимоотношения. И понеже личните интереси се подхранват — точно в тази област на човешките взаимоотношения можем да развием интереси, които в истинския смисъл на думата водят до братството. В никоя друга област, освен тази на икономическия живот, не могат толкова лесно да възникнат братски отношения между хората.

В духовния живот… Какъв е преобладаващият импулс в земния духовен живот? Основно това е личният интерес — интересът, който се надига от същността на душата, това е сигурно, но все пак това е егоистичен интерес. Хората искат от религията да ги направи святи. От образованието искат да развие талантите им. Изискването към всеки вид художествено творчество е да донесе удоволствие в живота на хората и може би също да укрепи вътрешните им сили. Като цяло егоизмът е това, което в по-груб или по един по-изтънчен начин поощрява даден човек — и това е разбираемо — да търси в духовния живот каквото му е необходимо.

В политическия правов живот, от друга страна, си имаме работа с нещо, което прави всички ни равни пред закона. Там разглеждаме отношенията между един човек с друг човек. Налага се да се питаме — какви трябва да бъдат правата ни. Сред животните не съществува въпрос за правата. В този смисъл ние също стоим по-високо от животните, дори в контекста на земните отношения. Но ако сме свързани с едно религиозно общество или с екип от училищни преподаватели, в такъв случай — също като в гражданските отношения — се натъкваме на лични претенции, лични желания. В икономическата сфера, ако преодолеем егоизма, се проявява нещо ценно, което не произлиза от личните желания — това е братството, грижата за другите, начин на живот, при който другите получават опит от нас.

В духовния живот ние получаваме според нашите желания. В правовата сфера ние поставяме изисквания за нещо, което ни е необходимо, за да си осигурим задоволителен човешки живот като равни измежду равни. А в икономическата сфера се ражда онова, което обединява хората според техните разбирания — това е братството. Колкото повече се култивира това братство, толкова по-плодотворен става икономическият живот. А импулсът към братството се проявява, когато установим определена връзка между нашето имущество и това на друг; между нашата потребност и тази на други; между нещо, което имаме ние, и нещо, което има друг, и т.н.

Това братство, тази братска връзка между хората, която трябва да се разпространява във всички посоки на икономическия живот — ако искаме здраве там [в социалния организъм] – може да се разглежда като плодът на икономическата сфера. И ако успеем да го приемем вътре в себе си, ще можем да го вземем с нас през портата на смъртта и да го задържим в свръхсетивния живот след смъртта.

Тук, на земята, икономическият живот изглежда като най-низш измежду трите „члена“ на социалния организъм, но именно от него идва импулсът, който продължава да действа и в свръхсетивните светове след смъртта. По този начин ни се разкрива третият член на социалния организъм в светлината на Духовната наука. Същността на икономическата сфера в известен смисъл ни запраща в подчовешко ниво; но фактът е, че пак тя се явява и благословение, тъй като от братството в икономическия живот успяваме да пренесем отвъд портата на смъртта нещо, което се запазва у нас и там, след като влезем в свръхсетивния свят. Точно както земният духовен живот ни връща обратно, подобно на отразен образ, към свръхсетивния духовен живот преди новото раждане, така икономическият живот с всичко, което произлиза от неговото влияние върху хората — социални интереси, чувство на човешка дружба, братство — така икономическият живот ни насочва към свръхсетивния живот след смъртта.

Разгледахме поотделно трите социални сфери в светлината на духовното изследване: духовния живот, който отразява свръхсетивния живот преди новото раждане; политическия живот, който е ограничен в импулсите между раждането и смъртта; и икономическия живот, който ни показва изживяванията, които ще имаме, след като преминем през портата на смъртта.

Човешкото същество принадлежи не само на земния свят, но и на свръхсетивните светове. Човек носи със себе си плодовете, придобити от живота му в свръхсетивното преди новото раждане, а сега развива в себе си семената (ако мога да използвам този образ) на изживяванията, които ще има в живота след смъртта. И както е вярно, че в този смисъл човешкият живот е троичен, разгръща се на земята с две отражения в свръхсетивното, такъв трябва да бъде и здравият социален организъм — троичен, ако искаме да служи като стабилна основа за човешкия духовен живот като цяло.

За онези от вас, които с помощта на Духовната наука са разбрали мястото на човека в космоса, има и по-дълбоки причини да разбират защо социалният организъм трябва да има троична структура; и защо, ако всичко е централизирано, ако всичко е натрупано хаотично в един неуреден социален живот, тогава човекът непременно ще започне да се изражда. И всъщност в съвременния живот, поне в някои отношения, [това израждане] доведе до ужасната катастрофа през последните четири години [6].

Вие знаете: Обхващането на човешкия живот по такъв начин, че да се разбере как всяко човешко братство е вътрешно свързано с цялото човечество и с по-широкия свят – това е, което все повече и повече трябва да прониква хората от задълбочаващото се духовно-научно познание. Това е и истинското разбиране на Христос в нашата епоха и близкото бъдеще. Това трябва да разберем, ако днес искаме да слушаме Христос. Самият Той казва — и аз често съм Го цитирал: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света.“ С други думи: Христос не е говорил само по Неговото време на земята; Неговото Слово продължава да звучи и ние трябва да продължим да Го слушаме. Не би трябвало да се задоволяваме само с четенето на Евангелията (въпреки че те е добре да се четат отново и отново); ние би трябвало да се вслушваме в живите откровения, които извират от Неговото продължаващо присъствие сред нас. В нашата епоха Той ни възвестява: „Обновете начина, по който мислите,“ (и Неговия предтеча, Йоан Кръстител, казваше: „Изменете мисленето си“) „така че да ви се разкрие троичната природа на човека, която изисква и социалната среда на земята да има троично устройство.“

Както разбирате, напълно основателно е да кажем: Христос умря и възкръсна за цялото човечество; Мистерията на Голгота е събитие, което засяга цялото човечество. В наши дни е особено необходимо да сме наясно с това — в наше време, когато народ воюва с народ в дивашка битка, и когато дори сега, след като събитията доведоха до криза, ние не откриваме никакво дълбокомислие, никакво съзнание за общочовешкото общество, а навсякъде около нас намираме само опиянението от победата! Нека не се заблуждаваме: Всичко, което преживяхме през последните четири години, всичко, което изживяваме сега и тепърва имаме да изживеем — за всеки, който вижда под повърхността, всичко това показва, че човечеството е изпаднало в криза в разбирането си за Христос. И причината за това е, че истинският братски дух, истинската връзка между хората е изгубена. И е крайно небходимо хората да се запитат: Как можем отново да намерим пътя към Христовия импулс?

Един прост факт ще ни покаже, че пътят не винаги се намира. Преди Христовият импулс да навлезе в земната еволюция чрез Мистерията на Голгота, народът, от който произлезе Христос Исус, гледаше на себе си като на богоизбран народ. И те вярваха, че щастието ще дойде в света само ако всички други народи измрат, а собственото им племе се разпростре върху цялото лице на земята. В известен смисъл това беше оправдана вяра, тъй като Йехова, богът на този народ, го беше избрал за свой народ, а Йехова беше разглеждан като един единствен Бог. Във времето преди Мистерията на Голгота това беше оправдана вяра на стария еврейски народ, тъй като от този стар еврейски народ трябваше да произлезе Христос Исус.

Но след като се извърши Мистерията на Голгота, трябваше да се преустанови този начин на мислене. По-късно той стана отживелица. На мястото на почитта към Йехова трябваше да дойде почитта към Христос — тази почит ни кара да говорим за цялото човечество, както по-рано почитащите Йехова говореха само за въпросния един народ. На това неразбиране се дължи трагичната съдба на еврейския народ. Днес обаче също сме изправени пред всякакви проявления на такъв атавизъм. Какво е, ако не атавизъм, когато даден народ — въпреки че този народ може да вярва, че върши нещо съвсем различно и да използва различни думи — иска да обожествява някакъв свой Йехова, някаква специална национална цел!

Разбира се, вече не се използват старите религиозни изрази, но следствието от съвременните разсъждения е, че всеки народ иска да издигне собствен национален бог и по този начин да се ограничи в строго национално съществуване. И неизбежният резултат е, че народ воюва срещу народ! Ние сме свидетели на упадъчно завръщане към старата Йеховистска религия — с тази разлика, че Йеховистската религия се раздробява на множество Йеховистски религии. Днес ние наистина се сблъскваме с упадъчно завръщане към Вехтия Завет.

Човечеството е склонно да се раздроби на обособени части по цялата земя — точно обратното на духа на Христос Исус, Който е живял и се е жертвал за цялото човечество. Човечеството опитва да се организира под знака на национални божества — в духа на Йехова. Преди Мистерията на Голгота това е било в реда на нещата. Днес е упадъчно явление. Това трябва да се разбере ясно — пътят на национализма е завръщане към Вехтия Завет.

Подобно упадъчно явление подготвя тежки изпитания за човечеството. Може да му се противодейства успешно само с едно лечебно средство — отново да се направят стъпки към Христос по пътя на духа.

Всеки, който се занимава с Духовната наука, няма как съответно да не зададе искрено въпроса: „Как, водени от дълбините на нашите сърца и души, притиснати под условията на нашата епоха, можем да намерим Христос Исус?“

Това е много сериозен въпрос — преди също често съм говорил върху него от различни гледни точки пред тази публика — както се вижда от факта, че много от официалните проповедници на християнството също са изгубили Христос! Има много добре познати енорийски свещеници, пастори и т.н., които говорят за Христос. Проблемът на техните проповеди е, че хората могат да достигнат Христос чрез определено задълбочаване във вътрешния живот, определено вътрешно изживяване. Ако някой вникне в онова, което тези хора проповядват за Христос, ще установи, че те не правят разлика между Христос и Бог като цяло — Бог-Отец в смисъла на Евангелията.

Ще се съгласите, че например Харнак е знаменит теолог [7]. Имитиран е от мнозина и тук, в Швейцария. Харнак издаде една малка книга — „Есенцията на християнството“ — в нея той пише много за Христос. Но това, което пише по адрес на Христос… защо то трябва да се отнася за Христос? То със същия успех може да се отнесе и към бога Йехова. По тази причина цялата книга „Есенцията на християнството“ е вътрешно неистинна. Тя ще стане истинна само ако се преведе на иврит — ако се преведе така, че там, където имаме думата „Христос“, използваме по-точната „Йехова“.

Това е истина, за която днешните хора нямат почти никакъв усет. Думата „Христос“ се използва от безброй проповедници по света и хората им вярват само защото чуват думата „Христос“ — вярват, че проповедникът наистина говори за Христос. Те никога не стигат до там, че да се замислят: „Ако зачеркнем думата „Христос“ от речта на пастора и я заменим с „Йехова“, само това и нищо друго няма да докара истинският смисъл!“ Виждате как в корените на най-дълбоките болки на нашето време намираме точно определена неистина.

Не мислете, че като казвам това, искам да обвинявам или да критикувам някого. Не е така. Желанието ми е просто да изложа фактите. Онези, които често падат в капана на някоя скрита неистина — бихме могли да я наречем и скрита лъжа — имат, общо взето, техни си добри намерения. Днес за човечеството е трудно да достигне истината, понеже онова, което определих като скрита неистина, разполага с изключително силна подкрепа в традициите. И тази скрита неистина, която е станала изповядвана от неизмеримо широки кръгове, става почва за израстването на други неистини, така че в най-различни области от живота попадаме на въпроса: „Има ли нещо, което още да отговаря на истината? Останала ли е някаква неподправена истина?“

По тази причина хората, които упорито следват пътя на Духовната наука, особено силно са подтикнати да се запитат сериозно: „Как да намеря истинския път към Христос — към това неповторимо Божествено Същество, Което безпогрешно може да се нарече Христос?“

Всъщност, ако тук, на земята, нашият духовен живот следва традиционните пътища на развитие от раждането до смъртта, ние нямаше да намерим причини да търсим Христос. Можем да сме духовни колкото си искаме, но нямаме причини да се приближаваме до Христос! Без да извършим нещо точно определено, което ще посоча след малко — ако просто вървим [по традиционния път] от раждането до смъртта, както правят повече съвременни хора — ще останем далеч от Христос. Как тогава да се доближим до Христос?

Импулсът за поемане на пътя към Христос — макар той да е често един импулс, идващ от подсъзнанието или от скрита област на чувствата — трябва да дойде от самите нас. Всеки човек, който е в нормално здраве, може да се приближи към Бога, когото свързваме с принципа на Йехова. Да не намираш бога Йехова не е нищо друго, освен болест в човечеството. Да отричаш Бог, да бъдеш атеист — означава, че в известен смисъл си болен. Всеки, който се е развил нормално и е здрав, не може да бъде отрицател на Бог, тъй като е просто смехотворно да се вярва, че здравият организъм може да има някакъв друг произход, а не божествен.

Значението на Ex Deo Nascimur („От Бога се раждаме“ или „По Бога направени“) е нещо, което се разбира от само себе си за правилно развития човек в течение на неговия живот. Аз съм роден от божественото — ако човек не разбира това, тогава той несъмнено има дефект, който се проявява в това, че е станал атеист. Но когато се доближаваме до тази обща концепция за Божественото — наричана „Христос“ заради самозаблудите на днешните пастори — това не е реално доближаване до Христос.

Ние се доближаваме до Христос — тук подчертавам, че това има специално значение за нашето настояще — само ако отидем отвъд обичайните добри условия, дадени ни по естеството на нашата природа. Ние знаем, че Мистерията на Голгота се осъществи на земята, защото човечеството нямаше да е способно да опази достойното си човешко положение без Мистерията на Голгота — без нея нямаше да се намери път към Христовия импулс. И затова ние не просто трябва да открием нашата човешка природа между раждането и смъртта — ние трябва да я преоткрием, ако искаме да сме християни в истинския смисъл и да сме способни да се свържем с Христос.

А това преоткриване на нашата човешка природа трябва да стане по следния начин. Ние трябва да се стремим към вътрешната честност — ние трябва да се решим смело на тази вътрешна честност — да си кажем: „От Мистерията на Голгота насам ние не се раждаме свободни от предразсъдъци спрямо нашия мисловен свят. Ние всички се раждаме с определени предразсъдъци.“ Ако разглеждаме човешкото същество като съвършено, както го прави Русо или по друг начин, по никакъв начин няма да намерим Христос. Това ще е възможно само ако знаем, че човешкото същество, което живее след Мистерията на Голгота, има някакъв дефект, който човек може да компенсира със собствените си действия по време на живота тук, на земята: „Аз се раждам като човек с предразсъдъци и свободата от предразсъдъци в моето мислене е нещо, което трябва да постигна в живота.“

И как мога да го постигна? Едничкият възможен начин е следният: „Вместо да се интересувам само от собствения ми начин на мислене и от това, което аз смятам за вярно, аз трябва да развия безкористен интерес към всяко мнение, на което се натъквам — независимо колко силно го смятам за погрешно.“ Колкото повече човек се гордее със своите собствени догматични мнения и се вълнува само от тях, толкова повече се отдалечава от Христос през сегашната епоха от земната еволюция. Колкото повече развива социален интерес към мненията на другите хора, макар да ги смята за погрешни, толкова повече светлина получава в собственото си мислене от мненията на другите — и толкова повече се прониква в дълбините на душата си от едни думи на Христос, които днес трябва да се преведат в духа на новия Христов език.

Христос казва: „Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили.“ [8] Христос никога не престава да разкрива Себе си на хората — така ще бъде и до края на земното време. Затова Той говори и днес на онези, които са склонни да слушат: „Каквото и да мисли най-малкият от вашите братя, трябва да знаете, че Аз мисля в него; и че Аз влизам в чувството ти всеки път, когато смириш чуждата мисъл с твоята собствена, и всеки път, когато изпитваш чувство на братски интерес към онова, което става в чуждата душа. Каквото и да откриеш в най-малките от твоите братя — било мнение или мироглед — там да търсиш и Мене.“

Така говори Христос за нашия мисловен живот — Христос, Който иска да разкрие Себе Си по нов начин на хората от двадесети век. Времето за това наближава. Хората не трябва да говорят по начина, по който го прави Харнак за Бога, понеже става дума по-скоро за бога Йехова, и нищо друго. Трябва да се знае: Христос е Богът на всички хора. Ние няма да Го намерим, ако останем егоистично привързани към нашите собствени мисли, а ще Го намерим само ако свържем нашите мисли с тези на другите хора, ако разширим интересите си и те обхванат с вътрешна толерантност всеки човек; само ако си кажем: „Поради факта, че съм се родил, аз съм човек с предразсъдъци. Само ако се родя отново с всеобхващащо братско чувство за мислите на всички хора, ще намеря в себе си импулса, който е истинският Христов импулс. Не трябва да гледам на себе си като на единствен източник за всичко, което мисля, а да намеря себе си, чак до дълбините на моята душа, като член на човешкото общество.“ — Тогава, скъпи приятели, пред нас се отваря един път към Христос.

Това е пътят, който днес може да се определи като път към Христос чрез мисленето. Сериозното самоусъвършенстване, при което добиваме истинска представа и преценка за мислите на другите, а също и за поправяне на предразсъдъците в нас — това трябва да предприемем като една от сериозните задачи в живота. Ако хората не започват работа по тази задача, ще изгубят пътя към Христос. Това е днешният път на мисленето.

Другият път е на волята. Тук също хората са доста пристрастени към лъжовен път, който не води към Христос, а далече от Него. И в това друго царство [на волята] ние отново трябва да намерим пътя към Христос. Младите все още съхраняват някакъв идеализъм, но като цяло днешното човечество е сухо и прозаично. Хората даже се гордеят с това, което често се нарича „практичен подход“, макар този израз да се използва в тесен смисъл. Днешното човечество не харесва идеалите, които бликат от извора на духа. Младите все още имат тези идеали. Никога по-рано животът на по-възрастните не се e отличавал толкова рязко от живота на младите, както е това днес. Липсата на разбиране между човешките същества всъщност е главният белег на нашето време.

Вчера говорих за дълбоката бездна, която съществува между пролетариата и средната класа. Същото е при възрастните и младите — колко малко те се разбират взаимно в наши дни! Това е нещо, което се налага да разгледаме най-сериозно. Можем да опитаме да разберем младежта на базата на нейния идеализъм — да, това би било чудесно — но днес се правят усилия за задушаване на идеализма у младите хора. Целта е това да се постигне, като лишават децата от имагинативното образование, което идва с приказките и легендите; от всичко, което ни откъсва от сухите външни възприятия.

Както и да е — няма да е толкова лесно да се изкорени от младите хора техният младежки, естествен, вроден идеализъм! Но какъв е този младежки идеализъм? Това е красиво нещо, велико нещо — но не е редно той да бъде достатъчен за човешките същества, тъй като младежкият идеализъм всъщност е обвързан с Ex Deo Nascimur, с онзи аспект на божественото, който е идентичен с принципа на Яхве. А това е точно онова, с което не трябва да се задоволяваме сега, след като стана Мистерията на Голгота на земята. Необходимо е и нещо повече — идеализмът трябва да извира от вътрешното развитие, от самоусъвършенстването.

Освен вродения идеализъм на младежите, трябва да се погрижим човешкото общество да придобие и нещо друго — а именно един придобит идеализъм: не само идеализъм, който извира от инстинктите и ентусиазма на младите, а такъв, който се подхранва и добива от собствената инициатива на човек; такъв, който няма да избледнее с отиващата си младост. Това е нещо, което отваря пътя към Христос, защото това също е нещо, което придобиваме през живота между раждането и смъртта.

Почувствайте огромната разлика между инстинктивния идеализъм и придобития идеализъм! Почувствайте разликата между младежкия ентусиазъм и ентусиазма, който извира от утвърждаването на духовния живот и може да проблясва отново и завинаги, защото сме го направили част от душата си — направили сме го независимо от нашето физическо съществуване. Тогава ще разберете добре този втори тип идеализъм, който не е просто идеализмът, който ни е вроден. Това е пътят към Христос чрез волята, който е различен от пътя на мисленето.

Днес не търсете абстрактни пътища към Христос. Търсете тези реални пътища. Стремете се да следвате пътя на мисленето, който се изразява в това, да бъдете вътрешно толерантни към мненията в човечеството като цяло; да развивате социален интерес към мислите на другите хора. Стремете се също да следвате пътя на волята — в него няма да се натъкнете на нищо абстрактно, а ще намерите неминуемата потребност да развивате идеализма в себе си. И ако развиете този идеализъм, или ако го внедрите в образованието на младите — което е особено необходимо — тогава ще разполагате с нещо, което инспирира хората да не правят само онова, което външният свят ги подтиква да правят. От този идеализъм възниква подтик да се прави нещо повече от подбудите в сетивния свят — да се действа по дух.

Когато нашите действия извират от този придобит идеализъм, ние действаме в съгласие с волята на Христос, Който не дойде от световете над земята, за да върши само земни дела, а дойде на земята от по-висшите светове, за да осъществи свръхземна задача. Ние ще растем към Него само ако развием идеализма в себе си, така че Христос, Който представлява свръхземното в областта на земята, ще може да работи чрез нас. Само с помощта на придобития идеализъм могат да се разберат думите на Павел за Христос: „Не аз, а Христос в мен.“ Всеки, който отказва да развие този втори тип идеализъм чрез новораждане на неговата морална същност, може единствено да каже: „Не аз, а Йехова в мен.“ Но онзи, който култивира този втори идеализъм, а той трябва да бъде развиван, може да каже: „Не аз, а Христос в мен.“

Това са два пътя, чрез които можем да намерим Христос. Ако тръгнем по тях, вече няма да говорим по такъв начин, че речта ни да е изпълнена с лъжи. Тогава ще говорим за Христос като за дейната Божествената Сила в нашето новораждане — докато Йехова е Божествената Сила в нашето [земно] раждане.

Днешните хора трябва да се научат да правят тази разлика, защото тя е тази, която води до истинския социален усет, до истинския интерес към нашите събратя. Който развие придобития идеализъм в себе си, ще има любов към човешкия род. Можете да проповядвате колкото си искате от амвоните и да казвате на хората, че трябва да се обичат взаимно — това обаче е като да проповядваш на печка. И най-сладкодумните увещания няма да убедят печката да затопли стаята. Тя чудесно ще затопли стаята, ако я напълните с въглища — няма да има нужда да я поучавате, че е нейно задължение да сгрее стаята.

По същия начин можете да продължите да проповядвате на хората — любов, любов, любов — но това са кухи проповеди, празни приказки. По-добре правете усилия хората да изживеят новораждане на техния идеализъм — освен инстинктивния идеализъм, да придобият в душите си и един идеализъм, който се запазва през целия живот — и тогава… тогава ще разпалите топлина в душите и любовта на човека към ближните му. Колкото повече идеализъм подхранвате в себе си, толкова повече вашият духовен живот ще се отдалечава от егоизма и ще се приближава към загриженост за другите хора.

И ако следвате този двоен път — пътят на мисленето и пътят на волята, които посочих пред вас във връзка с обновяването на християнството — има нещо, което неминуемо ще изживеете и ще откриете. От мисленето, което е вътрешно толерантно и проявяващо интерес към мислите на другите, и от волята да се помага безкористно на другите, която е в придобития идеализъм, пред нас се разкрива нещо. А то може да се опише само като подсилено чувство на отговорност за всяко действие, което извършваме.

Всеки, който е склонен да наблюдава внимателно развитието на душата си, ще почувства това чувство в себе си, ако следва тези два пътя. То е различно от всяко друго чувство, което изпитваме през обичайния живот извън тези два пътя — то е силно и чисто чувство на отговорност към всичко, което мислим и правим. Повишеното чувство на отговорност ни подтиква да кажем: „Мога ли да оправдая това, което правя или мисля, не само по отношение на непосредствените обстоятелства на моите живот и заобикаляща среда, но и в светлината на моята отговорност към свръхсетивния духовен свят? Мога ли да го оправдая в светлината на моето познание, че всичко, което правя тук, на земята, ще се запише за вечни времена в Акашовата летопис, откъдето неговото влияние ще се разпростре напред, далече напред в бъдещето?“

О, добре позната е за някои от нас — тази свръхсетивна отговорност към всички неща! [9] Тя действа като официално предупреждение за онзи, който търси двойния път към Христос — сякаш едно Същество стои зад човека, наднича зад рамото му и повтаря: „Ти не си отговорен само пред света около теб, но също и пред Божествено-Духовния свят, за всички твои мисли и всички твои дела.“

Но това Същество, което наднича зад рамото ни, което пречиства нашия усет за отговорността и което ни повежда по нов път — то е същото, което първо ни насочва към Христос, Който премина през Мистерията на Голгота. За този Христов Път, как може да бъде намерен и как ни се разкрива чрез Съществото, което току-що описах — за тези неща исках да ви говоря днес. Защото Христовият Път е най-интимно свързан с най-дълбоките социални импулси и задачи в нашата епоха. (Вижте и трета лекция)

––-
Бележки на преводача:
[5] Подразбира се събранието в по-тесен кръг от напреднали антропософи.
[6] На това място отново се има предвид Световната война.
[7] Адолф фон Харнак, немски историк и теолог. Популярен и извън родината си с неговата история на християнската догматика.
[8] Матей, глава 25:40
[9] Възгледът, че действията ни в даден живот оказват влияние в бъдещето, може да се срещне не само в древните Мистерии и днешните окултни течения, но и в античните външни паметници. Например Марк Аврелий Антонин (121-180 г.), римски император, описва на гръцки език своите стоически възгледи в книгата „Към себе си“ (?? ??? ??????), където намираме прозрението: „Това, което правим в живота си, отеква във вечността.“

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

Коментарите са заключени.