ЛЕКЦИЯ III: Вътрешният аспект на социалния въпрос

От огромно значение е начинът, по който определени хора се чувстват задължени да говорят в наши дни за настоящото положение на човечеството — това са хора, които поне опитват с помощта на чувствата и възприятията си да вникнат в сърцевината на социалните отношения. В тази връзка бих желал да ви прочета няколко изречения от едно обръщение, което Курт Айзнер [10] направи скоро преди смъртта си към група студенти в Базел. Може би някои от вас вече са чували неговото изявление, но то е извънредно важно за всеки, който иска да разбере симптоматичното значение на някои неща в наши дни.

„Нима не чувам и не виждам ясно,“ — казва той, като има предвид по-ранните изказвания в речта си — „че тези много силни копнежи търсят как да намерят проявление в нашия живот — но в същото време с тях идва и убеждението, че нашият живот, какъвто сме заставени да го водим днес, не е нищо друго, а творение на зъл дух! Представете си един велик мислител, който не знае нищо за нашето време, а живее например преди две хиляди години. Той може да фантазира как би изглеждал светът след две хиляди години — но и с най-богатото въображение той не би могъл да си представи светът, в който ние сме осъдени да живеем. Истината е, че сегашните условия са една велика илюзия в света, докато същината на нашите желания и копнежите на нашия дух са най-дълбоката и окончателна истина — и всичко извън тях е ужасно. Ние просто сме разменили съня с будността. Нашата задача е да се отърсим от прастарата илюзия за реалността в нашето сегашно социално положение. Да вземем например войната: можете ли да си представите човешка мисъл, която да причини такова нещо? Ако тази война не е била онова, което хората наричат реалност, тогава може би сме сънували, а чак сега се събуждаме.“

Само помислете — в своите опити да разбере днешното време този човек е принуден да използва концепцията за илюзията и да си зададе въпроса: Нима реалността, която днес ни заобикаля, не е по-точно да се нарече лош сън, отколкото истинска реалност? Имаме забележителен случай — замислете се и колко е типичен — на изцяло съвременен човек, който се смяташе за вестител на новата епоха и който разглежда външната сетивна реалност като един сън, като една обикновена Майя (илюзия) – твърде подобно на философията на индусите. И този човек е принуден от отделни събития в наше време да повдигне въпроса — няма значение в какъв смисъл, все пак го повдига — дали тази реалност не е всъщност един сън! Да, общият смисъл на речта от Айзнер показва, че той използва нещо повече от голи фрази, когато казва, че съвременната реалност може да не е нищо друго, освен нещо причинено на човечеството от някакъв зъл дух.

Нека сега си припомним някои от многото неща, с които сме срещали душите си в хода на нашите антропософски занимания, и преди всичко факта, че като цяло ние не разглеждаме външната сетивна реалност като цялата реалност, а че над сетивното ние намираме свръхсетивното, което не позволява на сетивното да се нарича истинска, изчерпателна реалност. Този възглед обаче е само една малка искрица в потоците на съвременните мисли, които са дълбоко просмукани от материалистични идеи — и все пак виждаме как един човек като Курт Айзнер, който определено не беше влязъл в досег с тази искрица (не и през физическия живот), се намери принуден от съвременните факти да направи следното изненадващо сравнение: той сравни външната реалност, по-точно съвременните й проявления, с една илюзия! Изправен пред съвременната действителност, той е подтикнат към признание, което той може да изрази само като се позове на истината, че външният сетивен свят е неистинен — с илюзорен характер.

Нека се занимаем по-дълбоко с многото неща, които нашето разглеждане на социалния проблем изправи пред душите ни през последните няколко седмици. Нека разгледаме как тенденцията на събитията от последното столетие все повече и повече кара хората да отричат действителността на духовния или свръхсетивния свят — така това отрицание, бихме казали, се е вкоренило в най-широки кръгове. Несъмнено има някои среди — бихте могли да възразите — в които много се говори за духовния свят; черквите са още многобройни, дори и винаги пълни, а в тях ехтят и думи, които претендират да ни запознават с духа. Освен това днес и снощи чувахте почти непрекъснато камбаните, които също би трябвало да са изражение на нещо, което във външния свят се смята за духовен живот. Но в тази връзка ние изживяваме и нещо друго. Ако днес се опитаме да разгласим онова, което Христос говори през нашата епоха, именно от последователите на старите религиозни общества идват най-яростните атаки. Истинският духовен живот, който не се основава само на вярата или на старата традиция, а на непосредствените духовни открития от настоящето — това е нещо, което се търси само от съвсем, съвсем малко хора в наши дни.

От друга страна, нима съвременното човечество сякаш не е заставено — може би не от зъл земен дух, а от добър земен дух — да се замисли отново за духовната страна на битието? За това свидетелства фактът, че хората са заобиколени от такъв вид сетивна реалност, че един човек със съвременни възгледи е могъл да каже: „Това е като сън… Дори великият мислител отпреди две хиляди години нямаше да си представи облика на съвременната външна действителност.“

Както и да е, ето един съвременен човек, който стига до изграждането на представи, които не са обичайни в наши дни. Знам, че представите за реалността, които днес посочих за важни, са трудни за разбиране от много наши антропософски приятели. Но, скъпи приятели, вие не можете да се справите със съвременния живот, ако нямате волята да имате предвид тези представи. По какъв начин хората днес оформят мислите си в дадена област? Те държат един кристал в ръцете си: това е реален обект. Те взимат една роза, откъсната от стъблото, и по същия начин казват: това е реален обект. Те наричат и двата обекта реални в един и същ смисъл.

Учените от естествените науки, работещи в техните кабинети, лаборатории и клиники, говорят за реалността по такъв начин, че я приписват само на неща, които имат същата реалност като кристала или откъснатата роза. Но нима няма една очевидна и важна разлика във факта, че в продължение на дълги векове кристалът запазва от само себе си неговата форма на съществуване? Розата, която е откъсната от стъблото, изгубва формата си за много по-кратко време; тя умира. Тя няма същата степен на реалност, каквато има кристалът. Ако отскубнем от почвата самото стъбло, то също няма да има същата степен на реалност, каквато щеше да има, ако беше останало свързано със земята. Това ни показва, че трябва да разглеждаме обектите по доста различен начин от обичайните повърхностни наблюдения в наши дни. Не можем да говорим за розата или за стъблото на розата като за реални обекти. За да говорим за реалност в пълния смисъл, трябва да вземем цялата земя предвид — и тогава да говорим за розовите стъбла и розовите цветчета като своеобразна коса, която пониква от тази реалност!

По този начин вие разбирате, че сетивната реалност включва обекти, които престават да бъдат реални в пълния смисъл на думата, ако се отделят от тяхната основа. Именно тук, в тази велика илюзия, в проявленията на външната реалност трябва да търсим онова, което е истинска реалност.

Грешки от типа, който описах, днес са често срещани в наблюденията на природата. И всеки, който прави такива грешки и е свикнал с тях заради многовековен навик, ще се намери пред изключителната трудност да мисли върху социалните въпроси по начин, който съответства на реалността. Това е огромната разлика между човешкия живот и природата: всичко в природата, което вече няма пълната реалност — например откъснатата роза — то започва да умира. Да, нещо може да изглежда външно като реалност, но да не е реалност: външният облик е една лъжа. А ние много лесно можем да включим в реалността на социалния живот нещо, което всъщност не е реалност. Само че тогава това нещо не е задължително да увехне веднага. По-напред то ще се превърне в източник на болки и мъчения за човечеството.

Затова нищо не може да доведе до изцеление на човечеството, ако по-напред не е изпитано и обмислено в контекста на цялата реалност — и чак след това да е посадено в социалния организъм. Няма да е само прегрешение спрямо социалния ред, а ще е грях и спрямо истината, ако занапред, да речем, се запази погрешният възглед, че човешката работна сила (често съм говорил тук за това) може да се продава като всяка друга стока на пазара. Това действително може да се представи като верен възглед, но резултатът от него са болки и страдания за човешкото общество. А тази заблуда води също до сътресения и революции в икономическия живот.

Обобщено, за днешните хора трябва да стане разбираема мисълта, че не всичко, което на външен вид изглежда като реалност — когато ни се разкрива в определени граници — несъмнено е истинска реалност; то може да е жива лъжа. А тази разлика между живите истини и живите лъжи е нещо, което би трябвало да пусне дълбоки корени в днешните човешки умове. В колкото повече хора трайно се настани този възглед, толкова повече ще се пробужда и чувството: „Ние трябва да търсим тези неща, които не са лъжи, а живи истини… А по този начин възможно най-скоро и социалният организъм ще възвърне здравето си.“ Какво трябва да добавим към всичко това?

Необходимо е и нещо друго, за да прозрем истинската или частично видимата реалност на даден външен обект. Представете си едно същество, което идва от планета с различна организация от нашата — това същество никога не би могло да направи разлика между една роза, растяща от стъбло, и един кристал. Ако поставим един кристал и една роза пред него, то като нищо може да повярва, че тяхната реалност е от едно и също естество. И то без съмнение ще се изненада, когато забележи, че розата скоро повяхва, докато кристалът остава същият. Тук, на земята, ние знаем къде сме изправени пред лицето на реалност, защото имаме поглед върху живота на нещата за продължителни периоди.

Но не винаги е възможно да се отличи истинската реалност по същия начин като с розата. През живота се натъкваме на обекти, които изискват от нас по-напред да създадем една основа за нашата преценка, ако искаме да разберем тяхната истинска реалност. Що за основа е тази — особено по отношение на социалния живот?

В предходните две лекции говорих за тази основа, а днес ще добавя нещо повече. Знаете от моите книги какви описания съм дал за духовния свят — светът, в които човек живее между смъртта и следващото раждане. Известно ви е, че когато говорим за този живот в свръхсетивния, духовния свят, трябва да сме наясно за отношенията, които преобладават между отделните души. Понеже там човешкото същество е свободно от неговото тяло, то не е подвластно на физичните закони в света, в който живеем между раждането и смъртта. Така че говорим за силата или силите, които действат от една душа към друга. Можете да прочетете в моята „Теософия“ как в тази връзка можем да опишем силите на симпатия и антипатия, които действат между отделните души в онзи свят.

По особено вътрешен начин тези сили въздействат от една душа на друга. Антипатията настройва една душа срещу друга; чрез симпатията душите стават по-благоразположени една към друга. От вътрешните изживявания на душите възникват хармонии и дисхармонии. Вътрешното изживяване на една душа, породено от вътрешното изживяване на друга душа, е това, което определя истинската връзка на свръхсетивния свят със сетивния. Това, което може да се изживее тук, във физическия свят през живота, е само отражение — нещо като избледнял остатък от онова изживяване в свръхсетивното.

Въпросното отражение обаче трябва да се разглежда в неговата истинска значимост. Можем да попитаме: „По какъв начин от социална гледна точка нашият живот тук, между раждането и смъртта, е свързан с нашия свръхсетивен живот?“ Оттук веднага се насочваме — както често правим при изучаване на необходимостта от троично разчленяване на социалния организъм — към средния член: а именно към политическата държава. Хората, които в нашата епоха размишляват върху политическата държава, винаги се стараят да разберат какво точно представлява тя. Още повече, че различните класови интереси в нашето време правят така, че всичко се струпва хаотично в държавата — без по-пълни познания е почти невъзможно да се каже дали държавата е реалност, или жива лъжа.

Има огромна разлика между възгледа на немския философ Хегел и твърде противоположния на Фриц Маутнер — автор на един философски речник. Хегел разглежда държавата повече или по-малко като Божие дело на земята. Фриц Маутнер казва: държавата е необходимо зло. Той смята държавата за зло, без което обаче хората не могат — нещо изисквано от социалния живот. Такива са заключенията на два съвременни духа, които влизат в остро противоречие.

Поради факта, че много от онова, което по-рано е било инстинктивно, сега се надига в светлината на съзнанието, хора с най-различни мисловни нагласи опитват да оформят концепции как трябва да бъде устроена държавата и каква институция се очаква да бъде. А тези концепции придобиват и най-разнообразни форми. От една страна, имаме благочестивите овце, които отказват да разберат какво представлява държавата, но искат да я представят така, сякаш за нея не може да се говори много, а има само много за оплакване. От друга страна, имаме онези, които искат радикално да променят държавата, така че хората да получават от нея задоволителни условия на съществуване. Затова възниква въпросът: „Как можем да добием представа какво в действителност е държавата?“

Ако някой наблюдава безпристрастно какви са връзките между отделните хора в контекста на държавата, а след това го съпостави с онова, което представляват връзките между отделните души в живота след смъртта (както ги описах преди малко), тогава и само тогава човек може да придобие представа за реалността в държавата — за нейната потенциална реалност. Както всяка връзка в живота след смъртта възниква от изначалните сили на симпатия и антипатия в човешката душа и живее в най-съкровените дълбини на душата, така всичко, което се изгражда между хората чрез политическата държава, живее изцяло външно, основава се на външен закон, лежи на външен ред, според който хората са поставени в отношения едни с други.

И ако вникнете правилно в тази мисъл, ще разберете, че държавата представлява точно противоположното на свръхсетивния живот. И това, тази политическа държава, става толкова по-завършена за себе си, колкото повече изпълва своята противоположна роля: колкото по-малко включва в структурата си нещо, което принадлежи на свръхсетивния живот, толкова повече тя обединява само външните връзки между хората — тези, при които всички хора са равни с оглед на закона. Все повече и повече се проникваме от следната истина: изграждането на държавата се състои именно в обхващането на само онова, което принадлежи в нашия живот между раждането и смъртта, само на онова, което принадлежи към нашите най-външни отношения.

Но тогава трябва да се запитаме: „Ако държавата отразява свръхсетивния живот само като негова противоположност, по какъв начин свръхсетивното намира пътя към всичко останало в нашия сетивен живот?“ В предишната лекция говорих за това от различна гледна точка. Днес се налага да добавя, че антипатиите, които имаме в свръхсетивния свят между смъртта и раждането, имат определени остатъци — и ние ги носим със себе си във физическото ни съществуване. Работата срещу тях във физическия живот е всичко, което живее в тъй наречения духовен живот, в духовната култура. Те са това, което обединява хората в религиозни общества, или в други духовни общества, така че те да могат да противодействат срещу антипатиите, които са донесени от живота преди раждането.

Цялата ни духовна култура трябва да се обяснява отделно, тъй като отразява нашия предземен живот и в известен смисъл подготвя човечеството за живота в свръхсетивния свят, като в същото време се явява и нещо като лекарство за антипатиите, които донасяме от свръхсетивния свят. Затова е толкова отвратително, когато някои хора предизвикват разколи в духовния живот, вместо да работят за единение — преди всичко в духовния живот. Остатъчните антипатии бушуват в дълбините на човешката душа и пречат за постигането на онова, което трябва да е основната цел: истинската духовна хармония, истинското духовно сътрудничество. Точно там, където това трябва да преобладава, откриваме възникването на секти. Разколите и сектантството в действителност са отражения на земята от антипатиите, които са свързани с произхода на целия духовен живот и за които духовният живот би трябвало да послужи като лекарство.

Ние трябва да знаем, че духовният живот е нещо, което има вътрешна връзка с живота ни преди раждането — има известна родствена връзка с него. Като имаме това предвид, трябва да опитваме да организираме духовно-културния живот като свободен [самостоятелен] живот — той трябва да е извън областта на политиката, която в този смисъл не е отражение, а пълна противоположност на свръхсетивния живот. И ще можем да изградим концепция за реалното в политическата държава и в духовно културния живот само тогава, когато вземем предвид както свръхсетивния живот, така и сетивния живот. Двете заедно образуват истинската реалност, докато само сетивният живот не е нищо повече от илюзия.

Икономическият живот има доста различна характеристика. В икономическия живот отделният човек работи за останалите. Той работи за другите, защото, също като останалите, намира изгода да го прави. Икономическият живот извира от потребностите и се изразява в различни дейности, които служат за задоволяването на обичайните естествени нужни на човешките същества на физически план — включително на по-деликатните, но по-инстинктивни потребности на душата. И в рамките на икономическия живот съществува несъзнателно развитие на нещо, чието влияние продължава отвъд смъртта.

Хората работят един за друг заради егоистичните нужди на икономическия живот. От глъбините на тази работа израстват семената на определени симпатии, чиято съдба е да разцъфнат в душите ни през живота след смъртта. И затова, както духовно-културният живот е нещо като лекарство за остатъците от антипатиите, които носим от живота преди да се родим, така в дълбините на икономическия живот расте семето за симпатиите, които ще развием след смъртта.

Ето още един аспект по пътя, който ни помага чрез знанията за свръхсетивния свят да разбираме необходимостта от троично разчленяване на социалния организъм. Със сигурност никой не може да достигне тази гледна точка, освен ако не положи усилия да се запознае с духовно-научните основи на познанието за света. Но за всеки, който положи такива усилия, ще става все повече и повече очевидно, че здравият социален организъм трябва да се разчлени на тези три области, тъй като всяка от тези три области имат своята доста особена връзка със свръхсетивния свят. Както казах по-рано, само когато обединим свръхсетивния свят и сетивния, получаваме истинската реалност.

Но вижте сега — никой през последните няколко века не говори за тези взаимовръзки във външния свят, които се проявяват в културния живот, политическия живот и икономическия живот. Хората отдавна буксуват в старите традиции, без дори да ги разбират. Те са изгубили навика да предприемат прекия път към духовния свят чрез активен духовен живот, за да могат да потърсят там светлината, която е в състояние да освети физическата реалност — за да може тази реалност да бъде опозната правилно за пръв път. Водещите кръгове на човечеството поощряват този бездуховен живот. И по този начин зейва огромна бездна между социалните класи — бездна, която лежи в основата на съвременния живот и която не можем лениво да пренебрегваме.

Може би ще ми позволите отново да напомня как, преди да дойдат юли и август 1914 г. [11], хората от управляващите класи — бившите управляващи класи — имаха навика да възхваляват степента на развитие, която беше достигнала нашата тъй наречена цивилизация. Те говореха как мисълта можела да се носи като стрела през огромни разстояния с помощта на телеграфа и телефона, както и за другите бляскави постижения на модерната техника, която културата и цивилизацията бяха издигнали на такова високо ниво. Но тази култура, тази цивилизация вече препускаше към бездната, заради която се стигна до днешните страховити катастрофи.

Преди юли и август 1914 г. политиците на Европа, особено онези на Централна Европа — това може да се установи и от външните документи — безброй пъти декларираха: „При сегашните условия мирът в Европа е гарантиран за дълго време.“ Това беше казвано буквално по този начин от политиците в Централна Европа, най-вече в партийните им речи. Мога да ви посоча изказвания, направени чак през месец май 1914 г., в които се твърдеше: „Благодарение на нашата дипломация, връзките между държавите бяха заздравени, което ни дава основания да вярваме в дълготрайния мир.“ Това е от май 1914 г.!

Но всеки, който по онова време можеше да види отвъд тези връзки, говореше по друг начин. В лекциите, които изнесох във Виена преди да започне войната (вижте „Вътрешната същност на човека и живота между смъртта и новото раждане “ [12]), аз повторих онова, което често бях казвал в течение на предходните години: Живеем насред нещо, което може да се определи само като раково социално заболяване, карцинома на социалния организъм. Тази карцинома, тази язва, както се очакваше, в един момент се усложни и се превърна в онова, което хората наричат Световна война.

По онова време, разбира се, моето изказване — ние живеем в карцинома, социална язва — за повечето хора беше просто начин на изразяване, една фраза, тъй като Световната война беше още в бъдещето. Хората си нямаха понятие, че танцуват в кратера на надигащ се вулкан! Същото е и при много хора в наши дни, ако им обърнеш внимание към другия вулкан — а определено има такъв — който се намира във всичко онова, което сега произлиза от социалния въпрос, както не отскоро го наричат. Понеже хората много обичат да спят пред лицето на реалността, те не могат да забележат в тази реалност онези сили, които единствени я превръщат в истинска реалност.

Виждате ли, ето защо е толкова трудно да се обясни на днешните хора кое е толкова необходимо — да им се обясни идеята за троичното разчленяване на социалния организъм и нуждата от този здрав троичен ред! Кое е това, което отличава мисленето, водещо към изискване за троичен социален ред, от другите начини на мислене? Другото мислене идва от опитите да се теоретизира кой би могъл да бъде най-добрият социален ред в света и какво трябва да се направи, за да се постигне. Сега забележете колко различен е начинът на мислене, който се основава на троичния ред на социалния организъм! Няма смисъл тук да се питаме: „Кой е най-добрият начин да се уреди социалният организъм?“ Ние започваме от реалността, като питаме: „Какви трябва да са взаимоотношенията на самите човешки същества, за да могат да са свободни членове на социалния организъм и да са в състояние да работят заедно за онова, което е правилно и справедливо?“

Този начин на мислене има предвид не някакви теории или социални догми, а човешките същества. Ние казваме: „Нека хората се намерят в условията на троичен социален ред и самите те ще кажат как трябва да се организира.“ Това мислене апелира към действителни човешки същества, а не към абстрактни теории или социални доктрини.

Ако някой живее напълно сам, никога няма да развие човешка реч — човешката реч се проявява само в социално общество. По същия начин, ако някой живее сам, не може да придобие социално мислене; той няма да има никакви социални възприятия и социални инстинкти. Само в правилно устроено общество е възможно да се изгради социален живот, съобразен с нашата епоха.

Но има сериозни препятствия за всичко това. Заради възхода на материализма през последните векове, хората се отдалечиха от истинската реалност. Те се отчуждиха от нея и станаха самотни във вътрешния си живот. А най-самотни от всички са онези, които бяха изтръгнати от връзката с техния живот и попаднаха между чука и наковалнята: от едната страна е фабриката, от другата — бездушният капитализъм. Човешката душа действително се превърна в пустиня. Но в тази пустиня се мъчи да оцелее всичко онова, което може да произлезе от дадения човек. А то включва вътрешни мисли, вътрешни откровения от свръхсетивния свят, а също и видения, които хвърлят светлина във външната природа.

Само когато сме съвсем сами, когато сме оставени изцяло сами на себе си, сме най-добре разположени душевно към цялото познание, което отделният индивид може да придобие за връзките му със света на природата и онзи на духа. Противоположно на това имаме всичко, което трябва да произтича от социалното мислене. Само ако успеем да разберем това, ще си съставим точна представа за голямото значение на отрязъка от време, в който живеем. Беше необходимо в хода на земната еволюция хората да имат това изживяване на самотата, за да могат от тази самота на душата да развият духовния живот. И най-самотните измежду всички бяха великите мислители, които — по всичко личи — живееха в абстрактни висоти и от там търсеха пътя към свръхсетивния свят.

Но, разбира се, хората не трябва да търсят само пътя към свръхсетивния свят и света на природата. Те трябва да намерят и пътя, който обединява тяхното мислене със социалния живот. Социалният живот обаче не може да се развие в самота, а само чрез действителен живот с други хора. А самотните индивиди, които се появиха в нашата сегашна епоха, не бяха добре пригодени за социално мислене. Точно когато такива хора искрено искаха да изработят нещо смислено от вътрешния си живот, плодовете на техния вътрешен живот се оказаха анти-социални, те не бяха изобщо социални! Наклонностите и страстните желания на днешното човечество са следствие от духовните сили, които са свързани със самотата — те се насочват в погрешна посока от съкрушителното влияние на ариманическия материализъм.

Важността на този факт се откроява ясно, ако се запитаме нещо, което много хора намират за ужасно. Да предположим, че някой пита: „Какво разбираш под «болшевизъм»?“ Повечето хора ще кажат: „Ленин, Троцки.“ Обаче аз мога да ви посоча един болшевик, който вече не е между живите — това е не друг, а немският философ Йохан Готлиб Фихте. Навярно много сте слушали за идеализма на Фихте, за духовния му начин на мислене. Но вие ще разберете по-добре Фихте само ако се запознаете с възгледите му, описани в Geschlossenen Handelstaat („Затворената национална икономика“), която днес може да се купи много евтино. Прочетете как Фихте си представя социалната подредба на човешките маси и направете сравнение с трудовете на Ленин и Троцки — ще откриете забележително единомислие.  Тогава ще станете по-критични към външните твърдения и преценки, като неминуемо ще се запитате: „Какво се крие зад всичко това?“ И ако опитате да разгледате въпроса по-отблизо и направите основни проучвания, ще се натъкнете на следното.

Да предположим, че опитвате да си изясните конкретната духовна нагласа на най-радикалните съвременни хора и че полагате старание да вникнете в душите на Троцки и Ленин, в техните начини на мислене и мисловни форми — тогава ще попитате: „Какво да мислим за тези мъже?“ Отговорът, който получавате, е: По-напред си ги представете в различна социална среда, а след това си ги представете отново в нашия социален ред, в нашия социален ред, който се е развил в светлината — или по-точно в мрака, в сянката — на материализма от последните векове. Замислете се — ако Ленин и Троцки живееха в различен социален ред, какви щяха да станат, в случай че техните духовни сили се разгръщаха по доста по-различен начин? Задълбочени мистици! При една религиозна атмосфера съдържанието на такива души можеше да се развие в посока на дълбок мистицизъм. В условията на днешния материализъм развитието им стана такова, каквото го знаете.

Разгледайте Geschlossenen Handelstaat на Йохан Готлиб Фихте: Виждаме социалния идеал на един човек, който най-искрено се стремеше да върви нагоре по пътя на познанието. Мисленето му постоянно клонеше към свръхсетивния свят. Когато обаче се породи желанието му да си изгради и социален идеал, това всъщност беше един чист импулс на сърцето, човешкото сърце. Но същото това нещо, което ни служи да търсим вътрешно най-високите идеали на познанието, се превръща в пречка, ако искаме да го приложим в социалния живот; прави ни неспособни да развием социален начин на мислене. При духовния път, предприет и от Фихте, човек трябва да върви сам. Социалното мислене трябва да се развива в общество с други човешки същества. Задачата на социалния мислител е преди всичко да вземе под внимание по какъв начин да се устрои социалният ред, така че хората да работят заедно за изграждането на социален живот от непосредственото изживяване на социалното братство.

Затова аз никога не казвам на хората: „Ето как трябва да организирате средствата за производство като частна собственост или средствата за производство като обществената собственост.“ По-скоро съм склонен да кажа: „Опитайте да работите за обособяването на трите члена в социалния организъм. Тогава движенията на капитала ще се регулират от духовната сфера и ще се съчетават с човешките права от политическата сфера. Тогава духовният живот и правовият живот ще протичат заедно с икономическия живот по един по-добър начин. И тогава ще настъпи такава социализация, която в съответствие с определени концепции в правото ще гарантира, че онова, което човек придобива в излишък на неговите собствени нужди като потребител, непрекъснато ще преминава в духовната сфера. Така то се завръща отново в духовната сфера.“

В наши дни този ред се прилага само за интелектуалната собственост, където не смущава никого. Един човек не може да запази своята духовна собственост за потомците си за по-дълго от определен период — най-много тридесет години след неговата смърт. След това тя става обществена собственост. Трябва само да вземем това като един възможен модел за възвращаемост на всичко, което е произведено от усилията на даден индивид, всъщност на всичко, което се използва от капиталистическата система — един модел за възвращаемостта на всичко това в социалния организъм. Въпросът тогава е само: „Как ще се разпределя всичко това?“ На такива части, които ще са справедливи спрямо непосредствените духовни и индивидуални способности на заинтересованите човешки същества: това ще е въпрос за духовната сфера. Хората ще я организират така, ако са правилно поставени в условията на социалния ред. Ето какво се влага в този начин на мислене.

Във всяко столетие — бих казал — тези неща трябва да се прилагат различно; при такава организация решенията не са валидни за вечни времена. Но нашата епоха е свикнала да разглежда всичко от материалистична гледна точка и затова вече нищо не се вижда в правилната светлина. Често съм изтъквал, че в наши дни работната сила се е превърнала в търговска стока. Обичайните договорености за заплатата се основават на това схващане; те са следствие от схващането, че работната сила е като стока на пазара, като се оценява според количеството работа, която работникът върши за работодателя.

Здрави отношения ще възникнат само при следните условия: Договореностите в никакъв случай не трябва да се правят на базата на количеството работа. Работата трябва да се разглежда като въпрос на правото — да се регламентира от политическата държава. А трудовият договор трябва да се основава на разпределението на произведените стоки между работниците, извършващи физически труд, и работниците, извършващи духовен труд. Такъв трудов договор може да се основава само на произведените стоки, а не на взаимоотношенията между работниците и работодателя. Това е единственият начин нещата да се поставят на здрава основа.

Хората питат: „Откъде идват социалните злини, които са свързани с капитализма?“ Казват, че тези злини идвали от капиталистическата икономическа система. Но никакви злини не могат да дойдат от една икономическа система — те идват преди всичко от това, че нямаме истинско трудово право, което да защитава труда на хората; и от това, че не забелязваме как начинът, по който отказват справедливия дял на работниците, е равносилен на жива лъжа. Но на какво разчита това? Не на организацията на икономическия живот, а на факта, че социалният ред позволява несправедливо възнаграждение на отделни работодатели за сметка на работниците. Разпределението на дейностите би трябвало да се прави на базата на стоки, тъй като те са общите продукти от работата на работниците, извършващи духовен [в т.ч. интелектуален] труд, и работниците, извършващи физически труд. Но ако вие използвате личното си положение, за да отнемете нещо от някого, което не би трябвало да му отнемате, какво правите? Вие го лъжете, възползвате се от него! Човек трябва само да погледне тези обстоятелства право в очите, за да осъзнае, че бедите не са в капитализма, а в злоупотребата с духовни възможности.

Ето как се установява връзката с духовния свят. По-напред излекувайте социалната среда, така че да не се позволява на интелектуалните сили да се възползват от работниците — по този начин ще донесете здраве за социалния организъм като цяло. Важното е да разглеждаме правилно и справедливо всички неща.

За да разберем това, се нуждаем от принцип на справедливост. Днес сме достигнали до един етап на развитие, при който принципите на справедливост могат да се извличат само от духовния свят. Отново и отново трябва да се посочва, че в наши дни не е достатъчно да продължаваме да обявяваме: „Хората трябва да възвърнат вярата си в духа.“ О, днес има много проповедници, които с готовност говорят за необходимостта от вярата в духа! Но доникъде не стигаме, когато хората просто казват: „За да се излекуваме от нездравословните условия в нашето време, хората трябва да загърбят материализма в полза на духа.“ — Не, голата вяра в духа днес не води до никакво изцеление!

Колкото си искат проповедници могат да тръгнат из страната да повтарят отново и отново: „Хората трябва да се обърнат към себе си“ или „Христос някога беше грижа само за личния живот на човека, сега Той трябва да влезе в социалния живот“. — С такива изказвания не се постига абсолютно нищо! Защото важното днес не е просто да вярваме в духа, а дотолкова да сме изпълнени с духа, че чрез самите нас духът да се влива директно в сетивния свят. Днес е безсмислено да се казва: „Вярвай в духа.“ Необходимо е да се говори за духа, който действително може да овладее външната реалност и може действително да посочи как да бъде осъществено обособяването на социалния организъм в отделни членове. Причината за бездуховната същност на настоящето не е само в това, че хората не вярват в духа, а също и в това, че те не могат да достигнат такава връзка с духа, която ще позволи на духа истински да организира материалния живот.

Колко много хора има днес, които мислят, че е напълно оправдано да кажат: „О, в материалното съществуване няма нищо духовно — човек трябва да се оттегли от него: нашето задължение е да се оттеглим от материалното съществуване към напълно самостоятелния духовен живот.“ Ето я физическата реалност: взимате си отпуска от работа, после сядате в стаята за медитации и се изстрелвате към духовния свят. Два чудесно разграничени живота, поддържани елегантно отделно един от друг! Това обаче не води наникъде днес.

Това, което се иска днес, е духът така да нарасне и да се засили в човешките души, че да не се проявява само в разговорите как хората да бъдат благословени и спасени, а да проникне и в онова, което трябва да направим на физически план — да позволим на духа да се влива и да прониква външната реалност. Да говорят повърхностно за духа — това е лесно за човешките същества. И в тази връзка много хора залитат към странни противоречия. Героят в пиесата на Анценгрубер, който отрича Бога, може да ни послужи за илюстрация. Особено показателно е, че той отрича Бог с думите: „Колкото е вярно, че има Бог на небето, толкова аз съм атеист.“ Такива самопротиворечиви хора — макар да не са в чак такъв карикатурен вид — съвсем не са рядкост в наши дни. Но доста често се говори по този начин: Колкото е вярно, че има Бог на небето, толкова аз съм атеист!

Всичко това ни носи поредното предупреждение да не мислим само за вярата в духа, а преди всичко да опитваме да осъществим такава среща с духа, че той да ни даде сили да виждаме нещо повече от ограничената реалност в материалния, външния свят. Тогава действително хората ще престанат да използват думата „дух“, „дух“, „дух“ във всяко изречение. Тогава човек ще докаже от начина, по който гледа на нещата, че ги вижда в светлината на духа. Това е важното днес: Хората трябва да виждат нещата в светлината на духа, а не само да продължават да говорят за духа.

Необходимо е правилно да разберете това, за да не може антропософската Духовна наука постоянно да се припознава с всичкото онова говорене за духа, което е толкова разпространено в наши дни. Отново и отново се случва, когато някой неделен проповедник от светски тип е говорил по-добре от обикновено, някой да казва: „Той говори досущ в духа на Антропософията!“ Истината е, че в повечето такива случаи той всъщност говори напълно противното на Антропософията! Това е място, което се нуждае от вашето внимание; то е важно.

Всеки, който разбира това, лесно ще разбере и защо едно изказване като онова на Курт Айзнер е особено ценно — то е, бих казал, изказване с предчувствие за трагичната му смърт — защото ни въздейства като изповед: „Честно казано, не вярвам сериозно в свръхсетивното — поне нямам желание да му отделям голямо внимание. Тези, които говорят за свръхсетивното, определено винаги са казвали, че реалността, която обхващаме тук с нашите сетива, е само половината реалност — тя е като илюзия! Но със сигурност съм готов да изследвам формата, в която сетивна реалност се проявява в съвременния социален живот — и тогава на мен тя наистина ми изглежда като същинска илюзия! Резултатът е, че човек е принуден да си каже: Тази реалност очевидно е изобретение на някакъв зъл дух…“

Безспорно една достойна за внимание изповед! Но нима не е възможно да е обратното? Не е ли възможно тази трагична, ужасяваща дреха, с която се разкрива съвременната реалност на човечеството, да е дело на един добър дух — дух, който ни дава образователен урок, като ни подканя да търсим в лошия кошмар всичко онова, което е истинската реалност и включва сетивното и свръхсетивното? Не трябва да приемаме изцяло песимистичен възглед за настоящето. От това настояще можем да извлечем и силите, с които да намерим дадено обяснение за смисъла от сегашното положение.

Тогава ние никога няма да позволим да се ограничим в сетивния свят: ние ще се чувстваме подтикнати да намерим пътя в него, който води към свръхсетивното. Всеки, който отказва да търси този път, несъмнено няма да стигне далеч в мислите си и ще каже: „Тази реалност е дело на някакъв зъл дух!“ Но онзи, който развие умението да се повдига над тази реалност към една духовна реалност, ще може да говори и за образованието, което ни се дава от един добър дух. И въпреки всичко, което виждаме около нас в наши дни, ще съхраним убеждението си, че човечеството ще намери спасителния изход от сегашната си трагична съдба. Но, разбира се, трябва да се придържаме към ясното условие, което изисква да работим заедно за социалното изцеление.

Това исках да добавя към онова, върху което говорих наскоро.

––-
Бележки на преводача:
[10] Курт Айзнер е роден на 14 май 1867 г. Баварски журналист и политик. След катастрофата от Първата световна война организира социалистическата революция, която съкрушава монархията и на нейно място се установява „автономна“ държава Бавария. Айзнер е министър-председател до убийството му на 21 февруари 1919 г., последвано от провъзгласяването на болшевишка съветска република, а по-късно Бавария става средище и на крайно десни движения.
[11] Има се предвид началото на Световната война.
[12] Вижте Събр. съч. 153.

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

Коментарите са заключени.