Рудолф Щайнер: Древните Мистерии, Великден и Възкресението (4)

Ние видяхме как от Мистериите израстват такива сили, които в съзнанието на хората осъществяват определена връзка с космическия свят и как тази връзка може да намери своя израз в хода на годишните празници. Изтъкнахме и обстоятелството, че Великденският празник също води началото си от принципа на Посвещението. Сигурен съм, че постепенно вие сами ще се убедите в огромната роля, която Мистериите изиграха в цялостното развитие на човечеството.

Нещата с тези Мистерии бяха така устроени, че всичко, което духовно проникваше в света и тласкаше напред развитието на човечеството, идваше от Мистериите. И ако бихме искали да си послужим с един днешен израз, ние можем да заявим: Мистериите се намесваха извънредно вещо и компетентно в духовното ръководство на цялото човечество.

Но ето че от един определен момент нататък, човечеството се видя изправено пред задачата да развие свободата. А за да развие свободата, то трябваше известно време да живее без духовното ръководство, без духовното настоятелство на Мистериите; за известно време хората трябваше да останат извън тяхната компетентна намеса, хората трябваше да бъдат, така да се каже, оставени на самите себе си.

Разбира се, далеч не може да се твърди, че днес е дошло вече времето, когато хората са извоювали своята истинска вътрешна свобода, както и че са подготвени за това, което идва след епохата на свободата. Разбира се, такива неща не могат да се твърдят. Обаче винаги се намират достатъчно много хора, които са минали през своите инкарнации, без да бъдат облъхнати от Мистериите с онази сила, с която са били облъхвани в по-миналите епохи. Макар и семената на тези далечни посвещения да не са покълнали, те се намират в човека. Те са заровени на сигурно място в човешката душа.

Междувременно идва една епоха, която е много по-духовна и през нея хората ще са длъжни да разгърнат такива качества на душата, които все още дремят в тяхното смътно и слабо съзнание. Но преди всичко от гледна точка на свободата необходимо е да проявим дълбоко уважение, да изпитаме истински трепет и страхопочитание към бъдещите срещи с Духа, до които може да ни издигне новото Посвещение. Защото без уважение, без трепет и страхопочитание, не е възможно никакво истинско познание, не е възможен никакъв духовен живот. И ние се вживяваме истински в нашите празници, само ако те ни помагат да приемем в душата си поне малко от този трепет, от това страхопочитание пред Духа; само ако се научим по възможно най-интимния начин да вникваме в историческите събития като в проявления на Духа.

А засега нещата са така устроени, че в хода на повтарящите се земни животи, хората постоянно слизат в една или друга инкарнация. По този начин от миналите епохи те донасят своите предишни изживявания в следващите епохи. Така хората се явяват като най-важното звено в еволюцията на човечеството. Обаче независимо от характера на дадена епоха, човекът съществува в определено обкръжение. И в този смисъл, най-същественото обкръжение в поредицата на неговите инкарнации, неговата същинска жизнена среда – това бяха Мистериите.

Най-решителната крачка в еволюцията на човечеството е не друга, а тъкмо пренасянето на онези изживявания, които хората имаха в Мистериите, било то в нови и съответстващи на развитието Мистерии, било то направо в познанието. Впрочем днес цялото това „пренасяне“ трябва да става по някакъв начин именно в познанието, защото същинските Мистерии са вече неподходящи за съвременните условия на живот.

А сега идва ред на нещо съвсем друго и ние трябва да го формулираме съвсем точно: Ако онзи импулс, който се породи през коледните ни сбирки тук, в Гьотеанума, намери благодатна почва в средите на Антропософското общество, тогава Антропософското общество, напредвайки все повече и повече в духовно-научното познание, ще съумее да се превърне в здравата и надеждна основа на новите общочовешки Мистерии. И тяхното по-нататъшно развитие ще легне като съзнателна грижа върху цялото Антропософско общество.

И сега това Антропософско общество има пред себе си едно събитие, което в хода на живота ще може да се използва така, както някога беше използвано друго подобно събитие: Пожарът на храма в Ефес. Тогава, както и сега, в основата на всичко лежеше една голяма несправедливост. Обаче на различни нива нещата изглеждат различно, а това, което на едно ниво представлява ужасяваща несправедливост, на друго ниво, в условията на човешката свобода, ще може да се оползотвори в един най-висш смисъл, защото тъкмо такива чудовищни събития тласкат човечеството към най-смелите му и решителни стъпки.

Както вече споменах, до подобни неща трябва да се приближаваме с най-голяма нежност, с най-интимно и дълбоко разбиране. Ние неизбежно трябва да отправим поглед към Мистериите, където се поддържаше духовният огън на човешкия род. Вчера загатнах, че датирането и структурата на ежегодния Великденски празник се определят от констелацията на Слънцето и Луната. Загатнах още и за „наблюденията“, за съзерцанията, които съществуват на Луната и които са отправени към другите планети. И според резултатите от тези наблюдения, слизайки от Космоса в поредната земна инкарнация, човекът си изгражда своето етерно тяло.

Ако искаме да стигнем до правилния възглед, който обяснява решаващото значение на Лунните сили – на Лунните „наблюдения“ или дори ако разрешите този израз: на духовната Лунна „обсерватория“ – за изграждането на човешкото етерно тяло, ние трябва да отправим поглед към Космоса, където тези сили са записани и където те съществуват като един обективен факт. И точно тук ние трябва да апелираме към съучастието на човека, което в различните епохи извира с различна сила от неговата душа.

Всъщност това човешко съучастие в слизането от Космоса към поредната земна инкарнация и по-специално в неговия последен етап – изграждането на етерното тяло – никога не е било толкова интимно и дълбоко, колкото в Мистериите на Ефес. В тези Мистерии на Ефес цялата служба се поемаше от богинята на Ефес, която за външния, екзотеричен свят беше известна като Артемида. И всичките й усилия бяха насочени към това, човекът да усети и съизживее духовното изграждане на своето етерно тяло от необятния космически етер.

Когато последователите на ефеските Мистерии се приближаваха до изображението на богинята, те имаха едно странно усещане, което постепенно нарастваше до слухово възприятие, сякаш чуваха самия глас на Артемида: „С каква радост посрещам аз всички младенчески и плодоносни сили от необятния космически етер.“ Това беше едно извънредно дълбоко впечатление, което, черпейки ентусиазъм от опияняващата радост на Артемида, се пренасяше върху всичко, което напира, расте и цъфти в необятните сфери на космическия етер. И от духовната атмосфера на ефеското светилище се излъчваше един вълшебен полъх, който беше дълбоко родствен с растежните сили на необятния космически етер.

Тези Мистерии бяха така устроени, че човек ясно усещаше: Никъде другаде, освен в Ефес, аз не мога да изживея по такъв дълбок начин бликащата енергия на растителния свят, която впрочем е енергията на Земята, бликаща и устремена към Космоса. И тъкмо в тези ефески Мистерии на окултните кандидати се даваше едно учение, което с най-голяма яснота им откриваше онези тайни на Луната, за които стана дума вчера.

Нещата там изглеждаха така, сякаш всеки имаше своята лична опитност от едно светлинно одеяние, от един светлинен образ. Ефеските посветени просто получаваха този свой светлинен образ от Луната. В Ефес съществуваше едно направление, при което нещата изглеждаха примерно по следния начин: Онзи, който следваше това направление, се пренасяше изцяло в преобразената от Луната Слънчева светлина. Пространството около него започваше да ехти и той сякаш чуваше от самото Слънце: „И О А“

Той добре знаеше, че това И О А задвижва неговия Аз, неговото астрално тяло. И О = Аз, астрално тяло, а присъединяването на светлинното етерно тяло в звука А = И О А. Сега той чувстваше как в него вибрира акорда И О А, сега той чувствуваше себе си като Аз, като астрално тяло, като етерно тяло.

А после, като че ли се разнасяше един грохот и този грохот сякаш идваше от Земята. Човекът беше изтеглен горе в Космоса и от там той чуваше един грохот, един могъщ звук, който се вмъкваше в И О А: „ех“, „в“, Иех Ов А. Така звучаха силите на Земята: „ех“ „в“.

И сега в това „Иех Ов А“ той чувстваше целия човек. Съгласните звуци му даваха предчувствието за неговото физическо тяло, което той щеше да има едва в земния си живот. Гласните звуци И О А загатваха за Азът, астралното тяло и етерното тяло. За ефеските посветени това дълбоко вживяване в „Иех Ов А“ беше нещо много съществено и оказваше решаващо значение при слизането от духовния свят.

Но в същото време, това изживяване на „И О А“ беше обгърнато от светлина. Да, така изглеждаше тогава човекът: звучащият Аз и звучащото астрално тяло, вложени вътре в осеяното от светлина етерно тяло. Звукът беше носен от светлината. Така изглеждаше космическият човек, такъв е той. И точно поради тази причина, той е способен да възприема онова, което се намира навън в Космоса, както с очите си е способен да възприема обкръжаващия го физически свят.

Но щом носеше в себе си това „И О А“, ефеският ученик се чувстваше като пренесен в сферата на Луната. И там той вземаше участие в наблюденията от „гледната точка“ на Луната, в наблюденията от духовната Лунна обсерватория.

Тогава човекът беше човек в един общ смисъл; той се превърна в „мъж“ и „жена“ едва след слизането си на Земята. И той все още се чувстваше като изнесен нагоре в сферата на пред-Земното си съществуване, макар и твърде близо до предстоящата инкарнация. Ефеските ученици изживяваха това обитаване в сферата на Луната по един особено дълбок и затрогващ начин. След това те отнасяха в сърцата и душите си могъщи космически впечатления. И за ефеския ученик тези впечатления биха могли да се предадат със следните думи: Да, всеки ефески посветен беше изпълнен с това незабравимо впечатление и то непрекъснато пулсираше в него:

Ти, Дух, изграждащ световете, обвит от неземна светлина,
от Слънце укрепен във Лунната си мощ,
от Марс дарен с първичния космичен Звук,
от Меркурий с Движение безкрайно,
от Юпитер облъхнат със сияйна Мъдрост,
от Венера с всеотдайна Красота,
от Сатурн и духовната му древна топлина,
посветен в пространствата и в ставащите времена.

Може дори да се каже, че за всеки от последователите на ефеските Мистерии това състояние изглеждаше така, простете ми тривиалния израз, сякаш в ушите му гърмяха същите звуци, които са уловени и тук в тези кратки поетични строфи. Защото те чувстваха ясно: „Ето, чак сега разбирам как чрез силите на моето етерно тяло аз съм свързан със силите на планетарната система.“ И съвсем кратко и сбито, това намираше израз в първия стих, отнасящ се до етерното тяло на Всемира, на Космоса:

Ти, Дух, изграждащ световете, обвит от неземна светлина,
от Слънце укрепен във Лунната си мощ,

Да, в този случай човек се пробуждаше с ясното себеусещане на едно космическо същество, което е включено в могъществото на Лунната светлина.

от Марс дарен с първичния космичен Звук

Защото звукът от епицентъра на Марс се носеше из Космоса като една съзидателна и творческа стихия. А от Меркурий идваше всичко, което раздвижваше свръхсетивните съставни части на човека, превръщайки го в подвижно човешко същество.

от Меркурий с Движение безкрайно

От Юпитер също напират могъщи духовни сили:

от Юпитер облъхнат със сияйна Мъдрост

Венера има свое място в космическия танц:

от Венера с всеотдайна Красота

А най-после идва ред и на Сатурн – той обединява всичко, което човек постига „вътрешно“ и „външно“. Сатурн подготвя човека за неговото слизане на Земята. Сатурн подготвя онзи космически човек, който вече влиза в своето физическо тяло, онзи космически човек, който в своето физическо тяло носи Бога.

от Сатурн и духовната му древна топлина,
посветен в пространствата и в ставащите времена.

От всичко, което описвам тук, вие разбирате: Животът, духовният живот в Ефес, представляваше нещо, което беше облъхнато от вътрешна, неземна светлина; нещо, което беше обагрено в най-различни цветове. И в този вътрешен просветлен, разноцветно обагрен живот практически се намираше всичко, което Великден или мисълта за Великден можеше да утвърди като единственото и истинско достойнство на човека в пределите на целия Космос.

Вчера споменах за странстващите окултни кандидати, които посещаваха различните Мистерии, за да стигнат до едно цялостно вживяване в мистерийния принцип. И мнозина от тях бяха напълно убедени: „Никъде другаде не би могла да се открие такава дълбока и съкровена хармония на сферите, както в Ефес.“ Тя сякаш извираше от онова усещане за Луната, което залива човека с астралната светлина на света. И тогава те започваха да възприемат Луната като преобразена от Слънцето, като преобразена Слънчева светлина; Луната като едно вълшебно сияние, одухотворено от астралната светлина. Да, всичко това ефеските посветени не можеха да намерят никъде другаде, освен в Ефес, или поне не можеха да го намерят с онова дълбоко упование в художественото обхващане и пресъздаване на света, което цареше в Ефес.

Но след известно време една престъпна или пък безумна ръка причини унищожителен пожар в ефеския храм. Обаче двама от ефеските посветени, както споменах през коледните сбирки тук, се преродиха отново като Аристотел и Александър. И тогава тези две индивидуалности успяха да се доближат до онези Мистерии, които в съответната епоха бяха известни като Мистериите на Самотраки. По този начин едно привидно случайно събитие изигра огромна роля в духовното развитие на света. В нашите среди, макар и преди много години, аз изтъкнах:

Докато пожарът поглъщаше храма в Ефес, настъпи рожденият ден на Александър Велики. Докато долу (на земята) гореше храма, горе (в духовния свят) станаха решителни и важни събития.

А да знаете само колко тежки бяха съдбите на тези, които принадлежаха към храма, колко тежки бяха съдбите им в хода на вековете! Те помнеха духовната светлина и Божествената Мъдрост, които озаряваха пространството в храма. Но докато огнените езици поглъщаха храма в Ефес, всичко което беше минало като духовна енергия през този храмов център, всичко то беше предадено и поверено на световния етер. Така че можем да заявим: Оттогава непрекъснатият Великденски празник в Ефес, който пулсираше зад стените на храма, беше вписан, макар и с едва доловим почерк, в цялата космическа катедрала на света, доколкото този свят се крепи на животворните етерни сили.

Така изглеждаха нещата в древните епохи. Огромна част от тяхната мъдрост беше затворена зад храмовите стени. Но в определено време, тя се промъкна извън тях, за да бъде вписана в космическия етер. И стига човек да се издигне до истинската имагинация, тази мъдрост веднага ще блесне пред неговия духовен поглед. Самата тази имагинация е така да се каже интерпретаторката на звездните тайни. Или иначе казано: В космическия етер е вписано онова, което някога беше храмова тайна, а сега с помощта на имагинацията, тази храмова тайна може да бъде разчетена отново.

Но същите неща могат да бъдат изразени и по друг начин: Ето, сега аз се изправям в светлата звездна нощ, вдигам поглед към звездното небе и го оставям да действа върху мен. И стига да съм извисен до тази възможност, аз виждам, че то се преобразява. Формата и движенията на съзвездията, на подвижните звезди – всичко се преобразява в един грандиозен космически почерк, в едно космическо послание. И това космическо послание се обръща към човека приблизително по онзи начин, по който вчера ви говорих за тайната на Луната. Но този космически почерк може да се чете само от човек, който изживява звездите не като механичен феномен, а като съставни букви на вечната космическа азбука.

А сега бих искал да споделя още една подробност за по-нататъшното развитие на нещата. Известно е, че в Мистериите на Самотраки се пазеха т.н. тайни на Кабирия. В епохата на Александър, общо взето, Мистериите започнаха да потъват в упадък. Самотраки беше едно от последните места, където живееше спомена за древната Мъдрост – това беше едно от последните „работни места“ на Мистериите. В този момент, под влияние на Кабирия и нейните Мистерии, за Александър и Аристотел настъпи един проблясък, едно озаряващо спомняне на древната ефеска епоха, през която те двамата бяха минали преди около едно столетие. И за тях отново прозвуча могъщото тризвучие на „И О А“.

Ти, Дух, изграждащ световете, обвит от неземна светлина,
от Слънце укрепен във Лунната си мощ,

от Марс дарен с първичния космичен Звук,
от Меркурий с Движение безкрайно,

от Юпитер облъхнат със сияйна Мъдрост,
от Венера с всеотдайна Красота,

от Сатурн и духовната му древна топлина,
посветен в пространствата и в ставащите времена.

Обаче в това озаряващо спомняне, в тази историческа ретроспекция, беше вложена строго определена сила – силата да се изкове нещо ново, нещо съвършено неочаквано. И вие наистина трябва да разберете, че това ново съдържание, изградено от съвместните усилия на Александър и Аристотел, имаше твърде своеобразен характер.

Вземете една поетична или пък друга творба, вземете най-прекрасната от тях, било то на немски език или пък в превод на немски, вземете немския превод на Бхагавад Гита, вземете Гьотевия Фауст, Ифигения или нещо друго, което цените високо, и се замислете над могъщото съдържание, което е побрано в тази творба, например в Гьотевия Фауст. И сега, скъпи мои приятели как стига до вас това могъщо съдържание, как ви се предава то? Нека допуснем, че то стига до вас по същия начин, както и при повечето хора. Просто в определено време от живота си, вие прочитате Фауст.

Но какво застава пред вас на физическия план? Какво виждате на хартията? На хартията няма нищо друго, освен комбинации от а, б, в, г, д, е, и т.н. Могъщото и велико съдържание на Фауст облъхва човека чрез комбинациите от а, б, в, г, д, е, и т.н. И ако вие познавате азбуката, както може да се предполага, на хартията няма да откриете нищо, което да не съвпада с някоя от нейните двадесетина букви.

Но от тези двадесетина букви като по един вълшебен начин на хартията се получава нещо, което ви дава възможност, ако наистина умеете да четете, да се изправите пред цялото могъщо съдържание на Фауст. И сега вече никой не ви спира, можете да решите така или иначе, имате напълно свободен избор. Сега комбинациите от а, б, в, г, д, могат да се окажат за вас вълнуващи или досадни; и това всъщност е нещо много абстрактно, възможно най-абстрактно. И все пак, комбинирани по правилния начин, тази абстракция дава истинския Фауст!

А как стояха нещата с инспирацията на Аристотел? Те стояха така, сякаш древният звук от Луната се появи отново, сякаш в него Аристотел и Александър си спомниха какво точно означаваше пожара в Ефес и как този пожар изнесе нагоре в космическия етер самата тайна на Ефес. Да, така възникна инспирацията в Аристотел, която му позволи да мотивира по един нов и общочовешки начин посланието на Космоса. Само че космическото послание не е съставено от а, б, в, г, д, е. То е съставено според начина, по който те се свързват помежду си, или с други думи: според мислите.

Ако на дъската пред вас напиша определени думи от това космическо послание, те ще изглеждат също така абстрактно, като а, б, в, г, д:

Битие | Време
Количество | Положение
Качество | Притежание
Отношение | Действие
Пространство | Страдание

Аристотел обучава младия Александър

Така вие имате един сбор от понятия. Ако с тези понятия, в които най-напред Александър беше въведен от Аристотел, ако с тези понятия, се научите да правите същото, каквото правите с а, б, в, г, д, тогава с помощта на понятията Битие, Количество, Качество, Отношение, Пространство, Време, Положение, Притежание, Действие, Страдание, вие ще четете в Космоса.

В логиката на преподаването, т.е. в училищната логика, особено с напредването на интелектуалистичната епоха настъпи нещо странно. Представете си само, че едно училище има задължението да учи хората не да четат, а да фабрикуват книги, в които се използват всевъзможните комбинации на а, б, в, г: аб, ав, аг, и т.н. С други думи, без да използват буквите, за да вникнат в богатия смисъл на света. Тогава те биха навлезли в онзи свят, който е типичен за логиката на Аристотел.

За всички логици е характерно, че те си служат с определени категории. Те ги научават наизуст, обаче не знаят откъде да започнат. То е все едно, ако един човек научи наизуст а, б, в, г, д, но му липсва всякакво умение да продължи нататък. Само четенето и вникването в космическия почерк, само то ни връща към онова елементарно съдържание на Фауст, което имаме под формата на а, б, в, г, д. И голяма част от това, което Антропософията някога ще може да доведе до край, се състои в следното:

Тя изпълва тези понятия с живот! Също както и дълбокото изживяване на Фауст може да се получи от неговия текст, изграден със съчетанията на а, б, в, г, д. Защото всички тайни на физическия и духовен свят се съдържат в тези елементарни понятия като в една чудна космическа азбука.

Виждате ли, в хода на световното развитие и особено след Александър, настъпи нещо, което рязко се различаваше от непосредственото душевно изживяване в Ефес; нещо, което продължи и през Средновековието, нещо скрито, нещо дълбоко езотерично. Смисълът на тези елементарни десет понятия е дълбоко езотеричен. Обаче ние трябва да се научим все по-добре да вникваме и да живеем в тези елементарни понятия, да ги изживяваме в душите си, както непосредствено изживяваме а, б, в, г, стига те да са изпълнени с богат и духовен смисъл.

И вие виждате как в тези десет понятия, чиято осветляваща и действена сила тепърва ще трябва да се открие на света как в тях се влива онова, което през хилядолетията представляваше могъщото и инстинктивно откровение на мъдростта. Рано или късно, неизбежно ще се стигне до там, че хората отново ще открият космическата мъдрост и невидимата духовна светлина, които сега са като оковани в един гроб. Хората отново ще четат в Космоса; хората на всяка цена ще изживеят Възкресението, което лежи скрито в тъмния преход между две духовни епохи.

И ние, скъпи мои приятели, сме тук, за да изнесем отново навън всичко, което е скрито от погледа на човека. Ние сме тук, за да възобновим Великден като едно дълбоко и покъртващо изживяване за цялото човечество. И ако в други случаи сме изтъквали, че Антропософията е едно Коледно изживяване – една опитност, свързана с рождението на Исус от Назарет – сега сме в правото си да заявим: В своето цялостно въздействие Антропософията е едно Великденско изживяване, една опитност за Възкресението, свързано с гроба на Христос Исус.

Извънредно важно е, че тъкмо на тези великденски лекции, ако ми позволите този израз, всички ние ясно усещаме празничното ликуване на основния антропософски стремеж. Днес ние вече сме в състояние да се издигнем до един духовен живот, който се разиграва непосредствено „зад прага“, да се потопим в него и да кажем: О, в далечното минало човечеството беше озарено от онова божествено-духовно откровение, което все още припламваше в Ефес. Но сега всичко това е заровено в гроба! Как да го извадя от там? Защото нима то не е все пак там, нима е невъзможно да бъде отново намерено, там в неговия гроб?

И ето, сега идва едно Същество и ни отговаря, както в подобни случаи е ставало и преди: „Това, което търсите, вече не е тук; но ако вие правилно вникнете в сърцата си, ще го намерите там във вашите сърца.“

Да, Антропософията наистина е стаена в човешките сърца. Необходимо е само те да се отворят по един правилен начин. И тогава ние ще можем да проследим в напълно ясно съзнание онази мистерийна мъдрост, която в античните епохи беше овладявана инстинктивно, а не съзнателно.

Да, това са същите неща, скъпи мои приятели, които бих искал да приближа до сърцата ви през тази великденска седмица. Защото във всяко човешко сърце, което търси Антропософията, може да се разгори един безкраен празник. И това, което гори в този празник на антропософското познание и светоусещане, също се издига нагоре в духовния свят и там то непременно трябва да се свърже с Коледния импулс, извикан за живот също тук, в Дорнах. Защото този импулс не трябва да остане като нещо измислено, като нещо интелектуално – този импулс трябва да се преобрази в един импулс на сърцето. Този импулс не трябва да действа като една трезва и суха мозъчна мисъл, този импулс трябва – и то не от сантименталност, а с оглед действителната стойност на нещата – да бъде тържествен и ведър.

Унищожителният огън, изпепелил храма в Ефес, се издигна нагоре и проникна в световния етер – за да възпламени от там онези тайни, които после Аристотел прие в своето сърце. Да, така беше употребен огънят в Ефес. И всичко това ни задължава, нека да го кажем с подобаваща скромност – задължава ни да употребим смело и с неуморно духовно усърдие всичко, което пожарът /*4/ в Гьотеанума изнесе горе в етерния свят; всичко, което Антропософията иска и е длъжна да бъде за цялото земно човечество.

Но какво следва от всичко това, скъпи мои приятели? От това следва, че ние се нуждаем от нещастието, което ни сполетя през миналата новогодишна нощ; ние трябваше да го понесем, за да отправим към етерния свят един нов импулс от Гьотеанума! Защо? Защото ние трябва да сме наясно: Всичко, което преди това беше малко или много една земна задача, което беше замислено и осъществено като земна задача, всичко то е изнесено от огнената стихия горе в етерния свят. Размишлявайки върху последиците от това нещастие, трябва да изтъкнем:

Сега вече ние разбираме, че се застъпваме не за една земна задача, не за едно земно дело; ние се застъпваме за едно дело в етерния свят и в този етерен свят властва Духът. Защото цялото дело на Гьотеанума е дело на космическия етер, където властва Духът и озарената от Духа мъдрост на света. Това дело е изнесено вече горе и ние трябва да приемем импулсите на Гьотеанума отгоре, от Космоса.

Нека се обърнем към това, което искаме да постигнем, нека да го приемем като един образ. Обаче в този образ е скрита дълбока истина. И тази дълбока истина може да се изрази със следните прости думи: След като е приела вече Коледния импулс, Антропософията трябва да се проникне от един езотеричен импулс. И този езотеричен импулс е тук, само защото всичко, което беше земно, се изнесе горе в космическия етер, излъчи се там с помощта на физическия огън, обаче не като огън, а като астрална светлина… И сега тя отново хвърля отблясъците си долу, като импулси на Антропософското Движение, стига, разбира се, да сме в състояние да разграничим и да приемем тези импулси в хода на нашия живот.

И тогава, след като сме успели да го сторим, навсякъде в Антропософията ние започваме да долавяме една изключително важна и характерна подробност. Тази важна и характерна подробност се състои в антропософското Великденско настроение, в онова антропософско Великденско настроение, което винаги и при всички обстоятелства ни убеждава, че Духът никога не умира. Или пък ако минава през смъртта в условията на физическия земен свят, той винаги отново и отново полита към своето възкресение.

И накрая нека наистина да приемем в нашите сърца мисълта за Великден, трепетното усещане за Великия ден. Защото от тази наша среща, скъпи мои приятели, ние ще отнесем дълбоки и здрави чувства, които ще ни вдъхнат смелост и енергия за нашето дело, независимо от мястото, където ние решим да работим за Антропософията.

* * *

Рудолф Щайнер. Великденският празник като част от мистерийната история на човечеството – четвърта лекция, изнесена в Дорнах, 22 април 1924 г.

БЕЛЕЖКА:

*4. Първият Гьотеанум в Дорнах е унищожен от пожар на 31.12.1922 г. Вторият Гьотеанум, изграден по проект на Рудолф Щайнер, е завършен през 1928 г. и се намира на същото място.

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.