Рудолф Щайнер: Древните Мистерии, Великден и Възкресението (3)

А сега, позволете ми да се задълбоча преди всичко в астрономическия аспект на Великденския празник. Но за да се ориентираме в този астрономически аспект на Великденския празник, е необходимо по-напред да поговорим за някои подробности от т.н. тайна на Луната.

В древните епохи, които все още пазеха мистерийната мъдрост, постоянно се говореше за тайната на Луната и тази тайна на Луната постоянно се поставяше във връзка с човешкото същество, доколкото човекът беше разглеждан като духовен екстракт от целия Космос. Ние трябва да сме напълно убедени, че според своята истинска същност, човекът наистина е свързан с целия Космос, както и според своето физическо тяло, той е свързан със силите на Земята.

С епохата на материализма в съзнанието на човека нахлу едно съвсем друго обяснение: Нищо от безкрайните простори на Космоса, чиито духовни отражения имаме във формата на съзвездията и в движенията на звездите, нищо от този безкраен Космос не достига до човешкото съзнание; нищо освен външните параметри на звездите, техните орбити, движения и т.н. Днешната астрономия не признава каквато и да е връзка между човешкото физическо тяло и Космоса; тя изобщо не допуска, че в основата на пространствените отношения, констелации и т.н. лежат не физически, а духовни връзки.

Обаче все пак в човешкото същество пулсират именно духовно-душевни сили, които са сплотени около Аза. И духовното наблюдение установява не една компактна сила, а необозримо войнство от духовни Същества, които се изявяват във формите на съзвездията, в движенията на т.н. подвижни звезди, в излъчващата се светлина от звездите и т.н.

Всичко онова, което живее в звездите като отражение на духовните Същества, се намира по отношение на човека в такава взаимна връзка, каквато, от друга страна, съществува между физическия човек и необходимите му хранителни вещества от земния материален свят. И затова човекът застава в най-близки отношения с Космоса именно тогава, когато осъществява нещо от това, което можем да наречем тайна на Луната.

Ако наблюдаваме Луната външно, от земна гледна точка, тя ни се явява в една постоянна метаморфоза. Ние забелязваме Луната най-вече когато тя свети с пълния си диск. Да, ние наблюдаваме Луната, като междувременно приемаме, че тя е частично осветена: наполовина, четвърт и т.н. Наред с този, ние имаме и друг образ на Луната – намаляващия и изчезващ сърп, след който идва Новолунието. После цикълът отново стига до Пълнолунието.

Днес всичко това се обяснява по такъв начин, сякаш Луната е само едно мъртво тяло, което се движи навън в Космоса и което ни се представя в различни форми, само поради различния ъгъл на Слънчевото осветление. Но по този начин значението, което има Луната за Земята и особено за човечеството, далеч не се изчерпва. Ние трябва да сме наясно, че когато отправяме поглед към онова, което според физическите представи застава пред нас като Пълнолуние, действайки върху нас именно от физическа гледна точка, за нас то се явява като нещо съвсем различно от Новолунието, което впрочем не достига до нас като сетивно възприятие.

Независимо от това обаче, ние съвсем не трябва да игнорираме нито Новолунието, нито неговите въздействия върху нас. И ако имаме съзнание за космическите връзки и отношения, ще знаем: Ето, сега е моментът на Новолунието… Сега Луната обръща към нас своята невидима, но затова пък още по-духовна страна, а тази страна или „фаза“ е много по-духовна от фазата на Пълнолунието, когато нощем Луната ни залива с обилната си светлина.

Или иначе казано, веднъж Луната надвисва над нас в своя цялостен физически облик, а друг път – в своя цялостен духовен облик. Така че ние сме непрекъснато поставени в ритмичната смяна между физическата и духовна изява на Луната.

Ако искаме да разберем за какво точно става дума, ние трябва да се обърнем към един факт, който е подробно разглеждан в моята „Тайна Наука“. Нека се спрем на този факт: Някога Луната беше включена в тялото на Земята. Тя принадлежеше към тялото на Земята. Но после тя се откъсна от Земята и като нейна „съседна“ планета започна да обикаля около Земята. Така че на човека тя действа още от времето, когато беше свързана със Земята.

Естествено, в онази епоха, когато Луната беше включена в тялото на Земята, човекът изглеждаше по един съвършено друг начин. След като Луната се отдели от Земята, стана и нещо друго. По отношение на онова, което представляваше Луната, Земята сега изглеждаше като обедняла. И от тогава насам, за своето пластично изграждане, човекът можеше да разчита не на съвместните Земни и Лунни сили, а само на Земните сили.

Освен това всичко, което действаше върху човека, докато Луната беше все още включена в небесното тяло на Земята, действаше, така да се каже „от вътре“, а след като Луната се отдели от Земята, то започна да действа върху „човека“ „от вън“.

Така че ние можем да обобщим: В онези далечни епохи от планетарното развитие на Земята силите на Луната действаха преди всичко върху крайниците, върху ходилата и нозете; те проникваха в човешкия организъм отдолу нагоре. На този етап обаче Лунните сили имаха съвсем друга задача по отношение на човека. И как се проявяваше задачата на Лунните сили?

Тази задача беше свързана с обстоятелството, че още преди земната си инкарнация, човекът имаше съвсем определени изживявания от своето космическо съществуване. След като минаваше през изпитанията, очакващи го между смъртта и новото раждане, след като – ако позволите този израз – привършваше сметките си с духовния свят, той се отправяше към Земята, за да се свърже с материалните субстанции, които му се предоставяха от страна на родителската двойка. Обаче преди да е осъществил чрез своя Аз и своето астрално тяло свързването си със физическото тяло, човекът трябваше да се облече с едно етерно тяло и това етерно тяло той вземаше от Космоса.

След като Луната се отдели от Земята, този процес се измени основно. В епохата преди отделянето на Луната, когато привършваше живота си между смъртта и новото раждане, и все повече и повече се приближаваше към Земята, човекът се нуждаеше от определени сили, с чиято помощ да организира космическия етер, разпръснат из цялата Вселена; да го организира около себе си, около своя Аз и своето астрално тяло, така че да му придаде устойчивата форма на едно собствено етерно тяло.

Малко преди започването на своето земно съществуване човекът получаваше тези сили от Луната, включена все още в небесното тяло на Земята. След отделянето на Луната човекът също получава тези сили, които са му необходими, за да организира своето етерно тяло, но ги получава по един съвсем друг начин. Той ги получава от горе, от Луната, която се е отделила от Земята. Така че сега, непосредствено преди влизането си в земна инкарнация, за да организира своето етерно тяло, човек трябва да апелира към онова, което лежи в Лунните сили – с други думи, да апелира към Космоса.

Това етерно тяло трябваше да бъде изградено по такъв начин, че да притежава една външна и една вътрешна страна. Нека да си представим нещата схематично.

Това етерно тяло има една външна и една вътрешна страна. Ние можем да си представим още, че човек изгражда това етерно тяло откъм външната и откъм вътрешната му страна. Когато човек изгражда външната страна на етерното тяло, той се нуждае от силите на светлината, тъй като, наред с другите субстанции, етерното тяло се формира преди всичко от светлината на Космоса. Обаче за тази цел Слънчевата светлина е неупотребима. Тя не може да даде на човека онези сили, от които той се нуждае, за да изгради своето етерно тяло. За тази цел е необходима Лунната светлина, т.е. отразената от Луната и в същото време значително изменена Слънчева светлина. Затова пък цялата светлина, която ни изпраща Луната, цялата светлина, която се разлива от Луната в просторите на Космоса, съдържа в себе си определени сили. И те са решаващите сили, за да може човекът при слизането си към Земята да изгради външната страна на своето етерно тяло.

Обратно: С духовното излъчване на Луната, което съвпада с Новолунието, в Космоса нахлуват такива сили, от каквито човек се нуждае, за да изгради вътрешната страна на своето етерно тяло. Така че способността на човека да изгражда външната и вътрешната страна на своето етерно тяло, зависи именно от този ритъм между светлия диск на Пълнолунието и потъващия в мрака сърп на Новолунието.

Лунните сили непрекъснато работят за човека и това се дължи на обстоятелството, че в действителност Луната съвсем не е мъртво физическо тяло, както бълнува днешната астрономия, а е пронизано отвсякъде с духовни сили. Самата Луна, както вече споменахме, приютява невъобразимо голямо войнство от духовни Същества.

Досега в различни лекции многократно съм подчертавал, че когато Луната се отдели от Земята, в Космоса премина не само физическа материя. В Космоса преминаха и онези древни Същества, които обитаваха Земята, макар и да не притежаваха свое физическо тяло. С известно право можем да ги наречем „първите учители“ на човечеството. Там, в Космоса, те основаха един вид Лунна колония. И ако в небесното тяло на Луната разграничаваме нейната физическо-етерна част от нейната духовно-душевна част, за тази последната трябва да заявим, че тя далеч не представляваше нещо единно, а беше по-скоро като един конгломерат от духовни Същества.

Целият духовен живот на Луната зависеше от начина, по който духовните Същества, намиращи се в нея, наблюдаваха панорамата на Всемира – на Космоса. И ако ми позволите едно образно сравнение, естествено това е само едно сравнение, аз бих казал: Онези духовни Същества отправяха своя взор преди всичко към това, което беше важно и ново за тях, т.е. те отправяха взор към подвижните звезди на нашата планетарна система. И всичко, което ставаше на Луната – както впрочем и правилната употреба на Лунните сили от страна на човека, т.е. правилното изграждане на неговото етерно тяло – всичко това зависеше от резултатите на наблюдението, което осъществяваха тези Лунни Същества, взирайки се в подвижните звезди на нашата планетарна система: Меркурий, Слънце и т.н.

Цялото това знание беше добре известно в древните Мистерии. В много от тях посветените наистина знаеха: Констелациите и подвижните съотношения в планетарната система, която принадлежи на нашата Земя, зависят от Луната, от духовните Същества, които живеят там, от техния „наблюдателен пункт“. Този факт намери отражение и в нещо друго: Именно Луната беше схващана като определящата точка в планетарните взаимни връзки и отношения, от които пък зависеше и изграждането на човешкото етерно тяло.

С други думи, човечеството все пак разбра, че Лунните сили не са статични, а взаимодействат по определен начин със силите на другите подвижни звезди. И всичко това е записано в дните на седмицата.

Луна (Моnd) = ден на Луната, понеделник (Montag)

А вече с оглед констелациите и „наблюдението“ на Луната:

спрямо Марс = ден на Марс, вторник (Маrdi)
спрямо Меркурий = ден на Меркурий, сряда (Меrcredi)
спрямо Юпитер = ден на Юпитер, четвъртък (немският Донар; Dоnnеrstag)
спрямо Венера = ден на Венера, петък (немската Фрайя; Freitag)
спрямо Сатурн = ден на Сатурн, събота (Saturday)
спрямо Слънцето = немски: Sonne(tag)

Техните преки сили не се ползват от човека за изграждане на неговото етерно тяло; в действие влизат само отразените от Луната Слънчеви сили (= ден на Слънцето, неделя, Sontag). По този начин дори самото разпределение на времето както в планетарната система, така и в съзнанието на хората, се определяше от Луната, от „наблюдателния пункт“ на Лунните Същества. И ръководителите на древните Мистерии можеха да се обърнат към човека и да му кажат:

„Ти, човече, припомни си, че преди да слезеш на Земята, се нуждаеше от силите на Луната и че тези сили се образуваха на Луната според начина, по който Лунните Същества поглеждаха към другите планети на нашата планетарна система. Но това, което Луната има от вторника, срядата, четвъртъка, петъка и т.н., нему ти дължиш особената конфигурация, която твоето етерно тяло може да приеме непосредствено преди началото на новия ти земен живот.“

Така, от една страна, имаме ритмичния ход на Луната в нейния растящ и чезнещ светъл диск около нашата Земя, а от друга страна – цялата планетарна система, така да се каже, „регистрирана“ в съзнанието на човека: Да, Мистериите пазеха дълбокото знание за тези неща и можеха да потвърдят: Ето, само поради това, че Лунните Същества могат да погледнат към Марс, човекът получава в своето етерно тяло способността да говори; само поради това, че Лунните Същества могат да погледнат към Меркурий, човек успява да вложи в своето етерно тяло способността за движение.

Ако пък човек иска сам да говори с тези Лунни тайни, той може да го направи под една съвсем друга форма: Тогава от езика ще трябва да израсне евритмията. Евритмията наистина израства от езика, и то след като към неговите тайни се подходи приблизително по следния начин: Ето, сега Лунните Същества вече са отправили взор към Марс и техните наблюдения са готови, но по-нататък ще трябва да се проследи как тези наблюдения се изменят, след като Лунните Същества са отклонили своя взор към Меркурий. Говорната способност на човека се превръща в евритмична способност, едва след като Марсовите опитности на Лунните Същества се трансформират в Меркуриеви опитности. Този е космическият смисъл на нещата.

А това, което пронизва човека като способност за мъдри мисли, което го пронизва като мъдрост, той получава чрез опитностите на Лунните Същества спрямо Юпитер. И ако разгледаме по-нататък: Всичко, което пронизва човешката душа като сили на любовта и красотата, това той получава чрез опитностите на Лунните Същества спрямо Венера. Всичко, което Лунните Същества ще узнаят от наблюдението върху Сатурн, то ще даде в пределите на етерното тяло вътрешната душевна топлина на човека.

А онова, което трябва да се държи настрана, което трябва, образно казано, да се отблъсне, за да не се смути изграждането на етерното тяло непосредствено преди поредната инкарнация на човека, то води своето начало от Слънцето. От Слънцето, или от погледа към Слънцето, води началото си всичко, от което човекът трябва да бъде защитен, за да се превърне чрез изграждането на етерното тяло в едно самостоятелно и цялостно същество. Да, той наистина има нужда от тези закрилящи сили…

Ето как навремето човек изучаваше процесите, които се разиграваха на Луната. Той се учеше как трябва да изработи и формира етерното тяло непосредствено преди слизането си от Космоса в земното човешко тяло. Всички тези неща имат пряко отношение към тайната на Луната.

Да, всички тези неща днес могат да бъдат само художествено пресъздадени и разказани. Но в повечето от древните Мистериите не бяха просто разказвани, а дълбоко и правилно изживявани. И това, което днес мога да напиша на дъската, тогава то беше дълбоко и правилно изживявано:

понеделник :
вторник: говор
сряда: движение
четвъртък: мъдрост
петък: любов, красота
събота: вътрешна душевна топлина
неделя: закрилящи сили

С помощта на мистерийното Посвещение, за което вчера говорих, човекът можеше да излиза „вън“ от себе си, като за това беше необходимо да преодолява сетивните функции на своите очи, уши и т.н. Човек можеше да се освободи от физическото тяло и да живее само в етерното тяло. Ако обаче човек живееше в етерното тяло, той живееше в целия Космос. И тогава той изживяваше говора не като продукт на ларинкса, а го изживяваше като Миров говор, пораждан от силите на Марс. Човекът се движеше не просто като местеше ходилата и нозете си, а според законите, по които Меркурий управляваше всяко движение в Космоса.

Човекът не се впускаше в мъчителни усилия, за да спечели някаква мъдрост – която впрочем в материалистическата епоха е само едно безумие – а непосредствено се потапяше в мъдростта на Юпитер. Обаче той можеше да се потопи в мъдростта на Юпитер единствено чрез това, че можеше да се съедини с Лунните Същества, които наблюдаваха този Юпитер. И ако човек постигаше точно това Посвещение, за което говорим, той се оказваше изцяло поставен в стихията на Лунната светлина. Той беше като че ли изоставен от Земята, а продължаваше да живее като едно същество, потопено в Лунната светлина, но в една особена, конфигурирана Лунна светлина; в Лунната светлина, която беше модифицирана според това, което живееше на другите планети от нашата планетарна система.

Духовното наблюдение, до което човек израстваше в Мистериите, го изправяше пред една жива и залята от светлина Луна, а не пред нещо символично и абстрактно. Чрез Посвещението човек стигаше до едно ясно и конкретно съзнание за Лунните Същества, както например днес той може ясно и конкретно да си представи една разходка до Базел и обратно. Тогава човекът знаеше, че за определено време трябва да се раздели със своето физическо тяло и да проникне с духовно-душевните си сили в светлинната сфера на Луната, да осигури едно светлинно тяло около себе си. И тъй като в този момент беше съединен с Лунните Същества, да отправи поглед навън в просторите на планетарния свят, за да наблюдава какво точно се открива от този планетарен свят.

И какво можеше да наблюдава в този случай? Преди всичко, можеше да се наблюдава, наред с много други неща, но това беше най-съществено: Как от Слънцето идват такива сили, които не трябва да се допускат до изграждането на човешкото етерно тяло. Слънцето се проявяваше като нещо, което може да разпадне, да разруши етерното тяло. Етерните тела имаха нужда не от силите на Слънцето, а от силите на по-горните съставни части на човешкото същество – от силите на Азът и на астралното тяло.

Съвсем ясно беше: За етерното тяло човекът трябва да се обръща не към Слънцето, а към планетите. Към Слънцето той трябва да се обръща за астралното тяло и за Азът. Цялата вътрешна сила на Азът зависи от Слънцето. Това беше второто, до което достигнаха посветените в тайните на Луната: Етерното тяло принадлежи към планетарната система; астралното тяло и Азът вземат своите сили от Слънцето.

Този род Посвещение позволяваше на човека да знае, че той може да се обръща към Слънцето едва чрез Лунния преход, едва чрез Лунното съществуване на своето собствено същество. Човекът знаеше: „Слънцето изпраща светлината си към Луната, защото то не трябва да я предаде непосредствено на мен. После обаче светлината на Луната влиза в съюз с планетарните сили. И едва с тяхна помощ аз мога да изградя моето етерно тяло.“

Всеки от посветените беше наясно с тази тайна. Той знаеше до каква степен носи в себе си силата на духовното Слънце. Той виждаше това, той ясно съзнаваше до каква степен носи в себе си силата на духовното Слънце. И точно тази беше степента на Посвещение, според която човек се превръщаше в един носител на Христос – с други думи, в един носител на Слънчевото Същество. Не в един пасивен сателит на Слънцето, а в един носител на духовното Слънце; както и самата Луна по време на Пълнолуние е носителка на Слънчевата светлина, така и човекът се превръща в носител на Христос – в Христофорус. Цялото това Посвещение беше едно съвсем реално изживяване.

И сега, представете си само това реално изживяване, чрез което, ако мога така да се изразя, човек отлиташе от Земята и като посветен земен човек се издигаше до първичната си светлинна същност, до това по-ранно, съкровено и човешко изживяване на Великден. Представете си всичко това като преобразено в един космически празник. В следващите епохи хората вече не знаеха нищо за тази способност на човека: че той действително може да напусне пределите на земния свят и съединявайки се с Лунното естество, да отправи поглед към Слънцето. Но известен спомен за това трябваше да бъде запазен.

Тъкмо този спомен залегна в основите на Великденския празник.

Защото цялата тази опитност на човека изобщо не премина в по-късното материалистично съзнание. Тя се превърна само в една абстрактна представа. Човекът не можеше вече да се вглежда в себе си и да казва: „Ето, сега аз съм в състояние да се присъединя към Лунната светлина…“ Той можеше само да поглежда към външната Луна, към Пълнолунието. И тогава, гледайки към Пълнолунието, той казваше: „Всъщност не аз, а самата Земя се стреми да ме тласне към едно по-нататъшно развитие на душата.“ И кога този неин стремеж е най-силно подчертан? В началото на пролетта! Тогава, когато силите, вложени чрез семената и растенията вътре в Земята, се пробуждаха, за да напуснат Земната повърхност. Там, в Земната кора, семената се превръщаха в растения, но те не спираха тук и се отправяха към просторите на Космоса.

В древните Мистерии често прибягваха до този образ: Човекът най-лесно може да се издигне в Посвещението, свързано с Луна-Слънце, и да се превърне в Христофорус, точно сега, когато вътрешните сили на Земята чрез стъблата и листата на растенията се издигат и поемат към Космоса; защото тогава, така да се каже, човекът просто плува в подемащите се към Луната Земни сили. Обаче той трябва да стигне до светлината на Луната.

Всичко това премина в спомените на човека, но стана абстрактно. Обаче той трябва да стигне до светлината на Луната. Макар и несъзнателно, без никакво ясно вникване в това забравено човешко изживяване, хората усещаха: Ето, сега не самия човек, но все пак „нещо“ се издига към пълната Луна, към първото Пълнолуние след началото на пролетта. И какво може да стори сега това Пълнолуние? То може да съзерцава и възприема Слънцето.

С други думи, то съзерцава и възприема първия ден, посветен на Слънцето, първата неделя, която идва след пролетното Пълнолуние. Точно както по-рано от „наблюдателния пункт“ на Луната Христофорус съзерцаваше Слънчевото Същество, така и сега Луната съзерцава Слънцето, т.е. неговото символизиране в неделния ден. И ето че се задава началото на пролетта, 21 март: Силите на Земята избликват и се устремяват към Космоса. Сега трябва да се изчака истинския наблюдател, Пълнолунието.

21 март: Пълнолуние: Неделя

И какво наблюдава той? Слънцето! И следващата неделя, която идва, е винаги Великденската неделя, Великден.

Разбира се, днес всичко е превърнато само в едно абстрактно датиране на Великденския празник. Но в миналите епохи и техните Мистерии много от окултните кандидати имаха това изживяване в неговата първична и космическа цялост. Да, така стоят нещата с този Великденски празник. И днешният наш пролетен Великден представлява всъщност един процес от Мистериите, който се ширеше едва ли не навсякъде по времето на пролетния сезон; и все пак това е един друг мистериен процес, а не онзи, за който стана дума завчера.

Завчера аз говорих за такъв процес от Мистериите, който водеше човека до там, че да разбира събитието на смъртта. Аз казах: Човекът беше довеждан до изживяването на смъртта най-вече благодарение на онази мисъл за възкресението, която включваше в себе си и есенният празник на Адонис; благодарение на онази мисъл, която му откриваше възкресението в духовния свят след изтичането на трите дни. А защо този процес на духовно възкресение принадлежеше към есента, също обясних още тогава.

Процесът, който описвам днес, е съвсем друг. Той беше осъществяван в друг вид Мистерии под формата на Лунно и Слънчево Посвещение. Този процес изправяше човека пред самото начало на живота. Така че, ако можем да надникнем в отдавна преминалите исторически епохи, ще установим как определени Мистерии представяха слизането на човека от пред-Земното му съществуване в поредната земна инкарнация като потъване във физическия свят, докато друг вид Мистерии, а именно есенните Мистерии, представяха същия процес като едно издигане нагоре в духовния свят.

Обаче в следващите епохи тази жива връзка между човека и Космоса угасна и в нейния неудържим залез се стигна просто до сливането между асцендентните есенни и десцендентните пролетни Мистерии. А след като в хода на човешкото развитие се намеси и материализмът, в тези области настъпи безредие и хаос; материалистичният светоглед пораждаше не просто едни или други неправилни възгледи, а направо вкара човечеството в пълно объркване, в пълна безпомощност и то там, където преди цареше един свещен ред.

По силата на този свещен ред, с настъпването на есента хората започваха един велик космически празник. Този празник те имаха от Мистериите, чиито ръководители казваха: „Сега цялата природа увяхва и умира; така умира и човекът, гледан от към неговата физическа страна. Обаче доколкото човек отправя своя поглед към природния свят, там той открива само преходното, но в човека живее и нещо вечно. То, диханието на вечността в човека, проличава едва след смъртта като възкресение в духовния свят.“

От друга страна, Мистериите на пролетта бяха тези, които даваха на човека твърдата увереност: „Духът винаги ще преодолява и надмогва природата, тъй като Духът действа от Космоса, а физически-етерният свят напира и блика от Земята само защото е проникнат от силите на Духа.“

Но чрез всичко това хората трябваше да си спомнят не как, умирайки, те се отправят към Духа, а как се раждат от Духа, как слизат от Духа. И човекът трябваше да си спомни за своето слизане във физическия свят точно тогава, когато външната природа се готвеше за своя пролетен скок. А когато през външния природен свят минаваше предсмъртната есенна тръпка, т.е. годишният залез на прекрасния природен свят, човекът трябваше да си спомни своя полет, своето възкресение в сферите на Духа.

Тези неща изглеждаха различно и бяха устроени според съответните географски и етнически области. В миналите епохи действително имаше народи, които бяха предимно „есенни“, и народи, които бяха предимно „пролетни“. За есенните народи присъщи бяха Мистериите на Адонис, а за пролетните народи присъщи бяха по-друг вид Мистерии, отнасящи се към това, което описах днес.

И само такива хора, които бяха изпълнени с копнеж към познанието, за които с право се разказваше, че както Питагор странстват от един мистериен храм към друг мистериен храм, от една област към друг област, от една Мистерия към друга Мистерия, само те стигаха до цялостното човешко изживяване, до тоталността на човешкото изживяване. Те действително бяха в постоянно движение, от един мистериен храм, където се почитаха есенните тайни, Слънчевите тайни, към друг мистериен храм, където те можеха да съзерцават пролетните тайни, тайните на Луната.

Затова и за древните посветени се разказва, че те странстват от една Мистерия към друга Мистерия. По един тайнствен начин тези посветени изживяваха годината вътре в душите си, те изживяваха годината в нейните естествени празници. Един древен посветен би могъл да каже: „Пристигна ли тук, където цари култът към Адонис, аз мога да съзерцавам мировата есен, както и сиянието на духовното Слънце в започващата зимна нощ.“ Озовеше ли се в друг мистериен център, където зачитаха пролетните Мистерии, същият посветен би могъл да допълни: „А сега аз съзерцавам тайните на Луната.“ И то по този начин той се научаваше да прониква във всичко, което е свързано с истинското значение на годината.

Вие разбирате, че нашият Великденски празник всъщност е обременен с нещо, което му тежи и пречи. Всъщност нашият Великденски празник би трябвало да бъде един празник на „полагането в гроба“ и този празник на полагането в гроба би трябвало да се чества през пролетта, защото като такъв сериозен празник по отношение на човешката духовност той беше призван да служи като сигнал и предизвестие за работа, от каквато първичния човек винаги се е нуждаел в разгара на лятото. Така че, Великденският празник беше един напомнящ празник. Той трябваше да напомня за необходимостта от работа в разгара на лятото.

А празникът на есенното възкресение беше духовния свят на един празник, в който човекът отново се оттегляше от лятната работа, от летния труд. Обаче щом се оттегляше от летния труд, той беше длъжен да изживее в душата си това, което беше най-важно от всичко: а именно, да осъзнае своята вечна същност, която под формата на възкресение в духовния свят му се откриваше едва след смъртта.

И така, ако направим стъпката от земните тайни към космическите тайни, от земното познание към космическото познание, ние можем да вникнем също и във вътрешната структура на годишния цикъл, който определя реда и съотношенията в нашите празници. Обаче голяма част от първоначалното съдържание, вложено и закодирано в тези годишни празници, е вече напълно изгубена.

Утре, придържайки се още по-близо към определени принципи от Мистериите, ще се опитам, доколкото мога, да се задълбоча по-нататък в нашата тема, която днес разгледах откъм небесните съотношения на Слънцето, Луната и останалите планети.

* * *

Рудолф Щайнер. Великденският празник като част от мистерийната история на човечеството – трета лекция, изнесена в Дорнах, 21 април 1924 г.

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

Коментарите са заключени.