Рудолф Щайнер: Древните Мистерии, Великден и Възкресението (2)

Определено може да се каже, че първоначалната идея на празника беше да пробуди човешкото съзнание и да му покаже неговата свързаност с преходните земни неща, за разлика от неговата по-друга свързаност с извънземните събития и факти. Това важи особено за Великденския празник, чието разглеждане днес, т.е. според антропософската гледна точка, може да го приближи в още по-голяма степен до човека. В хода на последните три, четири, пет столетия цивилизованият свят мина през такова душевно-духовно развитие, което все повече и повече отклони човека от връзките му с космическите сили. Човекът беше все повече ограничаван, все повече принуждаван да се съобразява единствено със земните сили – да зачита единствено материалните събития и факти.

В известен смисъл дори е логично, че с днешните познавателни средства просто не могат да се установят някакви други отношения със света. И ако в предхристиянските епохи или пък в първите столетия на християнството някой, който беше запознат с Мистериите и ако с тогавашното си душевно устройство би могъл да вникне в нашето днешно познание, той направо би се изумил: Нима човекът е в състояние да живее без никаква признателност, без никакво съзнание за своето извънземно, за своето космическо отечество!

Тука аз бих желал да скицирам само някои подробности, защото по-точните описания са вече изложени в един или друг лекционен цикъл. Тези четири лекции са замислени именно за да ни свържат още по-дълбоко с Великден; ето защо аз няма да се впускам в подробности.

Ако мислено се пренесем в някоя от древните религиозни системи, една от тези, които стоят най-близо до модерния човек, несъмнено е юдейско-еврейската религиозна система. Във всяка монотеистична религиозна система на древността, ние неизбежно ще открием преклонението пред едно Божество, а конкретно в християнското вероизповедание, това е „първото лице“ на Божеството или Бог Отец.

И забележете, че във всички тези религии, които са вдъхновени от идеята за Бог Отец, във всички тях малко или много пулсира живата връзка между този Бог Отец и космическите сили на Луната – силите, които постоянно се изливат от Луната към Земята. Разбира се, от този древен спомен, от тази зависимост на човека от Лунните сили, днес едва ли е останало нещо друго, освен отблясъци от поетичното творчество, което сякаш се развихря под действието на Лунните сили, както и онази традиция в медицината, според която ембрионалното развитие на човека се измерва именно в лунни, в лунарни месеци.

Обаче древните светогледи бяха наясно, че когато човек слиза от духовния свят, където преди земното си въплъщение той живее като духовно-душевно същество, когато влиза в своето физическо битие, тогава той ще бъде проникнат, импрегниран от онези импулси, които идват от Луната. И ако човекът иска да насочи погледа си към всичко онова, което го формира като живо същество, което пулсира в него като сили на дишането, като сили на изхранването, изобщо като универсални сили на растежа, той трябва да се обърне не към Земните сили, а към извън-Земните сили.

Обърне ли се към Земните сили, той ще установи начина, по който те се отнасят към него. Защото: Ако ние останем без организиращата функция на извън-Земните сили, ако лишени от тяхната космическа помощ ние престанем да поддържаме пластичния облик на нашето тяло, какво биха дали тогава Земните сили на нашето тяло? В мига щом извън-Земните сили се отдръпнат от това тяло и то бъде оставено само на Земните сили, тогава то се разпада, разлага се, превръща се в труп. Земните сили могат да направят от човека само един труп, те не могат да изградят никакъв жив човек.

А онези сили, които между раждането и смъртта поддържат човека като един жив и цялостен организъм и не му позволяват да се изостави на силите на разрушението и смъртта, силите, които през целия земен живот на човека се борят срещу това разрушение, защото те трябва да се борят срещу него – тях ние дължим на влиянието на Луната, на Лунните сили, на Лунната мощ. Ако от една страна приемем, че Лунните сили насочват и поддържат формирането на човешкото тяло, от друга страна ние трябва да видим как древните религии почитаха тъкмо тях – тъкмо тези сили, които чрез раждането вкарваха човека във физическия свят; и те ги почитаха като бащини сили, като сили на Бог Отец. И при посветените на древната юдейска религия живееше ясното съзнание, че от Луната се изливат онези космически сили, които въвличат човека във физическото съществуване и от които той се изтръгва, щом мине през Портата на смъртта.

Древните монотеистични религии имаха тази особеност, че караха човека да се преклони пред силите на Бог Отец, да ги приеме в дъното на душата си, да ги възвеличи в култа, в молитвата. Обаче в тези древни религии имаше много по-здрава логика, отколкото обикновено се мисли. Днес тези неща се представят в историята съвсем погрешно и изопачено, защото историята може да се произнася върху тях само въз основа на външните документи, тя не може да черпи от наблюденията в духовния свят.

Всъщност религиите, които отправяха взор към Луната, към Луната като духовно Същество, възникнаха сравнително по-късно. А първоначалните религии, наред с тази представа за Луната, имаха едно ясно усещане и за Слънчевите сили, дори и (налага се да го споменем) за Сатурновите сили, но преди всичко за силите на Слънцето. Виждате ли, сега ние навлизаме в едно много трудно историческо разглеждане, чийто обект лежи цели хилядолетия преди основаването на християнството. За това историческо разглеждане не съществуват никакви външни документи. Тази далечна епоха е описана в моята „Тайна наука“ под името древноиндийска културна епоха. Следващата епоха е древноперсийската. В хода на тези две цивилизации човекът се развиваше по съвсем друг начин, а не както впоследствие.

Практически през последните 2000 години всички ние се развиваме по такъв начин, че просто не можем да забележим огромната пропаст, която ни дели от по-ранните епохи. Да, тази пропаст ние наистина не можем да видим. Например това, което в душевен смисъл се извършва с човека в неговата 30-та година, за преобладаващата част от днешните хора то остава в подсъзнанието. Но за човечеството, което живееше в осмото или деветото столетие преди основаването на християнството, тези неща бяха съвършено различни. Тогава беше така, че до към своята 30-та година, човекът се развиваше по такъв начин, че неговото развитие протичаше като един непрекъснат процес. Обаче с настъпването на 30-та година, с човека ставаше една мощна промяна, една метаморфоза. Тази метаморфоза трябва да бъде описана сега смело и решително.

В онези древни епохи можеше да се случи например следното: Преди да е навършил 30 години, един човек се запознаваше с друг, по-млад от него, с 3 или 4 години по-млад. После той минаваше през метаморфозата; това ставаше някъде около неговата 30-та година. По-нататък можеше да се случи така, че тези хора да не се видят за дълго време… А още по-нататък те отново се срещаха… (Вие разбирате, че описвам нещата с днешни думи и затова те изглеждат още по-крайни, още по-радикални.) И тогава да стане така, че този, който е минал през метаморфозата на своята 30-а година, да бъде заговорен на улицата или където и да е от другия, и изобщо да не го познае. Толкова дълбоко бяха преобразени неговите спомени, неговата памет.

И ние трябва да сме сигурни, че в онези древни епохи съществуваха такива направления, свързани с Мистериите, които поддържаха определени малки общности, а тези общности, така да се каже, „регистрираха“ живота на младите хора, защото самите те забравяха какви са били по-рано, преди метаморфозата, преди голямата промяна в 30-та година, така че трябваше отново да учат и да си припомнят своите предишни изживявания и срещи. Изобщо, щом тези хора започваха да съзнават: Ами да, след моя 30 рожден ден аз станах съвсем друг, аз трябва първо „да се обадя в регистратурата“ или пък в отдел „справки“ (естествено това е един модерен израз), за да узная моите предишни изживявания, тогава те започваха да разбират и смисъла на учението, което им говореше: В първите 30 години от живота ви, върху вас действат предимно силите на Луната; след 30-та година в развитието на вашия земен живот се включват силите на Слънцето.

Обаче силите на Слънцето действат по съвършено различен начин върху човека, отколкото силите на Луната. И какво ли знае днешния човек за силите на Слънцето? Той знае само приблизителни и съвсем външни подробности от физическо естество. Той знае например, моля да ме извините, че Слънчевите сили го изпотяват… Или пък, че може да си прави слънчеви бани и т.н. С други думи, дори и да е достигнал до някои терапевтични свойства на Слънцето, днешния човек разсъждава за него съвсем повърхностно, съвсем външно. Той изобщо не долавя и не може да измери онези събития в своя живот, които се направляват от духовните сили на Слънцето.

Последният езически Цезар „вероотстъпникът“ Юлиан все още можеше да открива в далечните и слаби отблясъци на Мистериите нещо от тези духовни сили на Слънцето. И когато се опита да ги съживи за официалния живот на империята, да реабилитира Слънчевия култ, той беше убит по време на похода към Персия. Ето колко могъщи бяха силите, които през първите християнски столетия действаха, за да унищожат всяка следа от подобно знание, от подобно отношение към Слънцето.

Едуард Армитаж:
„Юлиан Апостат (Отстъпник) ръководи събор на еретици“

Ето защо не е чудно, че днешният човек не може да стигне до познанието за тези неща. Докато Лунните сили представляват онова, което детерминира човека, което го изпълва с една неумолима вътрешна необходимост, така че той е длъжен да постъпва според законите на своите инстинкти, на своя темперамент, емоции, изобщо според цялото си физическо-етерно тяло, то духовните Слънчеви сили освобождават човека от тази необходимост. Те претопяват, така да се каже, силата на тази необходимост, претопяват я в самия човек, така че чрез Слънчевите сили той става едно свободно същество.

В древните епохи този решителен момент от развитието на човека беше обект на сериозно наблюдение. Тъкмо в своята 30 година той ставаше един Слънчев човек, един свободен човек. Преди тази възраст той оставаше Лунен човек, несвободен човек. Днес тези въздействия са тясно вплетени едно в друго. Днес в детската възраст, наред с Лунните сили, действат и Слънчевите сили, а дори и в напредналата възраст, наред със Слънчевите, действат и Лунните сили. Така че днес тези неща – свобода и необходимост – са в известно безредие, наслагани едно през друго в съдбата на човека. Но далеч не винаги е било така.

В древните предисторически епохи, за които говоря сега, в хода на живота Лунните и Слънчеви действия бяха строго разграничавани едно от друго. И затова по отношение на тези древни хора впрочем се считаше за нещо патологично, за нещо абнормно, ако един човек не минаваше през решителната метаморфоза в своята 30 година. Спрямо тези хора просто се знаеше: Те ще се родят не веднъж, а два пъти. И щом нечие развитие напредваше по такъв начин, че това второ – Слънчево раждане (първото се знаеше като Лунно раждане) се оказваше непълно, или пък изпадаше в трудности и застой, тогава хората се обръщаха към определени упражнения, към определени култови действия, изобщо към определени личности, които бяха посветени в Мистериите. С тяхна помощ те минаваха през такива процедури, които оставаха непознати за останалото човечество. И за тези хора се знаеше, че те са родени за втори път.

Ако в ориенталската литература днес откриете израза „повторно родени“, той няма да ви каже нещо съществено. Аз наистина бих желал да се обърна към всеки ориенталист, към всеки един от познавачите на санскрит, надявам се, че всред нас е и нашият приятел проф. Бек, и да попитам: Могат ли днес дори строго научните и лингвистични изследвания да ни отговорят ясно и недвусмислено какво е истинското значение на израза „повторно родени“? Разбира се, формалните отговори са не един и два, но до истинското му значение могат да се доберат само тези, които се осмелят да го потърсят в съотношенията, изложени от мен в днешната лекция. До тях най-вярно прониква не университетският шаблон, а духовното наблюдение.

И сега, след като вие чухте резултатите от духовното наблюдение, бих желал да попитам който и да е не предубеден специалист, пристъпващ към работа с документите и сведенията на външната наука, дали тази външна наука не потвърждава точка по точка изнесените пред света духовно-научни факти. Рано или късно тя ще ги потвърди. Обаче ние трябва да насочим вниманието си пред всичко към онези сили, които предхождат всяка документална наука, защото с такава документална наука човекът изобщо не може да бъде разбран.

И така, нека отправим поглед към онези древни епохи, в които за Лунното раждане на човека се говореше като за сътворението на човека от Бог Отец. Относно Слънчевото раждане на човека, посветените бяха наясно: В духовната атмосфера на Слънцето действа силата на Христос, на Сина, и тази сила прави от човек едно свободно същество. Помислете само – как действа тази сила, Слънчевата сила? Тя действа по такъв начин, че едва с нейна помощ ние като земни хора сме в състояние да направим нещо от самите себе си. Ако към нас не бяха отправени освобождаващите Слънчеви сили, които разрушават импулсите на необходимостта, ние щяхме да бъдем поставени като строго детерминирани същества в една неизменна и сковаваща природна необходимост; ние не бихме израснали до там да изпитаме ударите на съдбата, не бихме израснали до необходимостите на съдбата.

И когато древният човек вдигаше поглед към Слънцето, той знаеше: Ето, аз съм застанал пред окото на света, от което извира силата на Христос. Това космическо око не ме подхвърля на предишната сковаваща необходимост, която тегнеше над мен при моето Лунно раждане и която подчиняваше развитието ми единствено на веригата от необходимости. Тези Слънчеви сили, тези Христови сили, които се спускат от космическото око на Слънцето, водят до там, че по време на моя земен живот, вътрешно освободен, аз мога да направя нещо от себе си, което Лунните сили никога не биха ми позволили. И в космическите Слънчеви сили човек виждаше тъкмо тази възможност, че може да се преобрази, че може да направи нещо от себе си.

Като допълнение и така да се каже в скоби, бих желал да отбележа, че на трето място тогавашните хора поглеждаха и към силите на Сатурн. В Сатурновите сили те виждаха всичко онова, което човек получава, след като мине през Портата на смъртта – с други думи, след като мине през третата земна метаморфоза.

Раждане = Лунно раждане
Второ раждане = Слънчево раждане
Трето раждане = Сатурново раждане, смърт, земна смърт

Да, на човека предстоеше да получи и могъщите Сатурнови сили, които тогава пулсираха в самия край на планетарната система. Защото след неговата трета метаморфоза точно тези сили поемаха човека, подкрепяха го и го отвеждаха навън в духовния свят; те правеха от човека едно космическо цяло. В този смисъл беше изграден и един още по-древен светоглед.

Обаче човечеството непрекъснато се развива. В хода на това развитие настъпи една епоха, в която Слънчевите действия върху човека бяха известни само в Мистериите. И знанията за Слънчевите сили се запазиха най-дълбоко в медицинските направления на Мистериите. Защото точно тези сили, които даваха на човека свободата, предоставяйки му възможността на направи нещо от себе си, тези Слънчеви сили, Христови сили, същевременно продължаваха да живеят в много от земните растения, както и в други земни същества под формата на лечебни средства.

Но човечеството, общо взето, изгуби именно своята връзка със Слънцето. И ако в продължение на дълго време хората пазеха свещения спомен: Да, човекът зависи от Лунните сили, от бащините сили, то съзнанието за Слънчевите сили и за освобождаващите им въздействия, беше вече напълно угаснало. Това, което днес наричаме природни сили, са всъщност абстрактно разбираните, абстрактно приеманите Лунни сили. Обаче в хода на времето Слънчевите сили все пак можеха да се изявят и те неизменно сочеха към носителя на Христос, Исус от Назарет. И Той трябваше да ги познава основно, защото беше определен да свали на Земята и да приеме в собственото си тяло именно тези Слънчеви сили, които в древните Мистерии се откриваха на човека само ако при своето Посвещение той би се издигнал до сферата на Слънцето.

Вчера аз говорих пред вас точно за тези процеси. А най-същественото в случая с Исус от Назарет беше това, че промяната, която стана в неговата 30 година, в предишните епохи се извършваше с всички хора, но с тази разлика, че тогава светлината на духовното Слънце проникваше само външно в тях, докато сега самият духовен повелител на Слънцето, самият Христос, ако трябва да го наречем с една човешка дума, се спусна долу, за да потърси убежище в тялото на Исус от Назарет и за да се включи в неговото развитие. И тъкмо това е най-важното събитие в планетарния живот на нашата Земя, тъкмо то лежи в основата на Голготската Мистерия.

Виждате ли, истинската връзка между тези неща става ясна само ако отправим поглед към древните Мистерии и установим колко естествен и човешки е изглеждал Великденският празник, защото той всъщност е и празник на Посвещението. Преди всичко той минаваше през три степени. Обаче първото изискване, за да се стигне до истинско Посвещение, беше това, че човекът трябваше да развие в себе си такава скромност, такова смирение, за каквито днес хората нямат дори и най-малка представа. Днес хората вярват, че по отношение на познанието са извънредно скромни, тъй като изпитват истинска надменност към всеки, който се осмели да твърди, че вижда в свръхсетивния свят. Да, днес това е точно така. Но преди хиляди години, в крайната точка на Посвещението, човек стигаше до там, че той просто не се считаше за човек и заявяваше: Сега аз съм длъжен да стана вече човек!

Днес никой не може да изисква от човека в определен момент от своя живот той да не се счита за човешко същество. Обаче навремето нещата изглеждаха така, че това беше главното условие, за да може някой да заяви: Наистина, преди да сляза долу в едно земно тяло, аз също бях човек; преди моето въплъщение аз бях един духовно-душевен човек. После духовно-душевните сили бяха вкарани във физическото тяло, което получих от моята майка, от моите родители. Да, те проникнаха в това физическо тяло. Впрочем хората нямаха никакво съзнание за начина, по който в рамките на един дълъг период от време, духовните сили проникваха във физическата материя, в нервно-сетивната система, в ритмичната система, в системата веществообмен крайници /*2/. Хората не знаеха това.

Разбира се, те съзнаваха, че вън от своите сетива възприемат именно околния физически свят… Но дори ако човек стига до там, че със своите духовни сили прониква дълбоко навътре в своето физическо тяло, имайки се за един напълно развит, напълно зрял човек… какво може той тогава? Той може само да гледа навън с очите си, да слуша навън с ушите си, да усеща навън с кожата си топлина или студ, грапавия или гладък предмет: С една дума, той може да възприема само в посока навън, а не в посока навътре. С очите си той не може да вникне вътре в себе си, в най-добрия случай може да сезира физическия труп и да вярва, че гледа навътре в себе си. Обаче в действителност това съвсем не е така.

И нима не звучи детински: Ето, тук аз стоя пред една къща; тя има прозорци, обаче аз не искам да погледна навътре през тях, а щом събера достатъчно сили, намирам всевъзможни инструменти и разрушавам къщата… Тогава пред мен са отделните тухли, тогава аз гледам само в купчини развалини. Точно така се постъпва днес. За да се научат да познават човека, хората просто го разрушават, разглобяват го; само че по този начин той не може да бъде разбран. Това, към което хората насочват усилията си, то изобщо не е човекът! Искат ли да изучат човека, хората трябва да сменят посоката: както днес виждат навън с очите си, както днес чуват навън с ушите си, това те трябва да могат, но в посока навътре. И всичко – очи, уши, цялата кожа като сетиво за допир и топлина, вкус, обоняние – всичко това древните Мистерии наричаха вратата към човека, портата към човека.

И Посвещението започваше от там, че на окултния кандидат ставаше пределно ясно: Аз нямам дори предчувствие за човека, как мога да бъда тогава човек! Аз трябва първо да се изуча на това да се вглеждам навътре в помощта на моите сетива, както иначе гледам навън в света. Да, тази беше първата степен в древните Мистерии. И в мига, когато човекът овладяваше това вглеждане, това взиране в своята собствена същност, в този миг той можеше да изживява себе си също и там, в пред-Земното си битие. Защото тогава той знаеше със сигурност: Сега аз съм в моето духовно отечество.

Пред вас е само една схематична рисунка. Човекът гледа навън; вместо това, той се научава да гледа навътре. Обаче в това потапяне, в това взиране навътре, той забелязваше всичко, което беше вложено в човека от неговото космическо пред-Земно съществуване, всичко, което беше вплетено в него чрез очите, ушите, кожата и т.н.

А по-късно на този човек започнаха да внушават: Ти би трябвало да изучиш първо това, което ние наричаме днес естествени науки. Защото, как изучаваме днес естествените науки, как стигаме до тях? Ние стигаме до тях, като наблюдаваме и описваме природните факти. Обаче това е все едно аз дълго време да съм познавал един човек и когато сега отново трябва да го разпозная тук или там, да дойде някой и да ми нареди: Добре, но преди това ти трябва да забравиш всичко общо, което си имал с този човек; ти не трябва да си спомняш каквото и да е, свързано с него!

Представете си например двама съпрузи. Представете си, че след известна раздяла, когато им предстои отново да се видят, дойде някой и поиска от тях да забравят всичко, което ги е свързало досега! Естествено, аз бих могъл да допусна, че в определени случаи това би било дори приятно… И все пак, съгласете се, че животът не може да съществува при такива условия. Обаче законите на нашата цивилизация изискват от модерния човек точно това! Защото преди още да е слязъл на Земята, човекът вече познава, човекът вече е изучил природните царства откъм духовната им страна.

И докато днес на човека се препоръчва да забрави всичко онова, което преди да е слязъл във физическо въплъщение, той е знаел за минералите, за растенията, за животните, на древния кандидат за Посвещение в т.н. първа степен от Мистериите се казваше: Сега ти виждаш кварц… И всички усилия бяха насочвани към една цел – той трябваше да си спомни онова, което е знаел за кварца преди своето земно въплъщение. Или пък което е знаел за лилията, за розата.

Познанието за природния свят беше всъщност едно припомняне. И щом някой подхождаше към природознанието като към едно припомняне на всичко, което е знаел, преди да слезе в земния живот, тогава той беше допускан до втората степен. По време на втората степен човекът изучаваше музика, както и това, което тогава беше архитектура, геометрия, геодезия и т.н.

Какво впрочем съдържаше тази втора степен? Тя съдържаше всичко, което човекът възприема не просто като се вглежда с очите си и като се вслушва с ушите си, а това, което той възприема, докато действително напредва и се издига в себе си. Тогава на кандидатите за Посвещение се казваше: Ти влизаш в човешката храмова пещера. Тази човешка храмова пещера – нея ти трябва да опознаеш отвсякъде! Тя олицетворяваше това, което беше проникнато включително и до физическите свойства, от духовно-душевните сили, от онези духовно-душевни сили, изграждащи човека преди земното му въплъщение.

Така че в случая човек нахлуваше в самия себе си. Веднага след това той беше предупреждаван: Тази храмова пещера има три помещения, три камери. Едната камера беше камерата на мисленето: Там ти трябва да изучиш всичко, свързано с мисленето… Да, ако на главата се гледа отвън, тя е твърде малка. Но ако се гледа отвътре, тя е голяма, голяма е колкото света… И в нея човек може да разбере своята духовна организация. Тази беше първата камера.

Втората камера беше свързана с чувствата, с изучаването на чувствата. Третата камера беше свързана с волята, с изучаването на волята. Така че по този начин окултните кандидати изучаваха как всъщност е организиран човека с оглед на неговите мисли, чувства и воля. Учеха се да познават онова, което има една или друга стойност в условията на земния живот.

Строго погледнато, природознанието няма голяма стойност за човешкия живот на Земята. То се придобива преди още човекът да е слязъл в своето земно тяло. Тук обаче ние сме длъжни да си припомним: В духовния свят знанията не се изграждат според земната архитектура. Там дори музиката е духовен мелос, земната музика е само това, което се проектира долу в земния въздух; земната музика е само проекция на небесната музика, едва начинът, по който човек я приема в сърцето си, я прави нещо земно. Така е и с всичко, което в земния живот подлагаме на измерване.

Ние измерваме земното пространство: геодезията и геометрията са земни науки. Всичко това беше твърде важно за втората степен на Посвещението. Тя изостряше вниманието на окултните кандидати, обясняваше им, че всички приказки за едно познание, което почива на обикновените земни средства, т.е. ако то не се основава на геометрията, архитектурата и геодезията, са пълна илюзия; че едно действително природознание всъщност трябва да бъде не нещо друго, а едно новоприпомнено знание от пред-Земния живот. И че геометрия, архитектура, музика, геодезия са науки, които трябва да се изучават именно на Земята, заради Земята.

След всичко това кандидатът потъваше в себе си, за да изучи „трикамерния“ човек в продължение на една земна инкарнация; кандидатът потъваше в себе си и външното наблюдение повече не му беше необходимо. А в третата степен кандидатът се опитваше да изучава човека не просто като потъваше в себе си, не просто като изживяваше себе си в духовно отношение, а като пренасяше това духовно отношение, тези духовни отношения, непосредствено в човешкото тяло. Всички древни Мистерии означаваха тази степен като Портата на смъртта. Едва в този момент окултният кандидат разбираше как изглеждат нещата, след като човек положи в земята своето физическо тяло. Само че между тази действителна смърт и ритуалите при Посвещението, съществува известна разлика. Защо е необходима тази разлика, аз ще посоча в следващите си лекции. Сега само изтъквам определени факти.

Когато действително умира, човек полага своето физическо тяло в гроба. Той не е свързан повече с него, не е повече под властта на земните сили, освободен е напълно от тях. Докато обаче беше все още свързан със своето физическо тяло, какъвто е случаят с Посвещението в древните епохи, човек трябваше да извоюва с вътрешните си сили както освобождаването от тялото, така и всичко онова, което смъртта би му дала сама по себе си. В хода на Посвещението това беше крайно необходимо: да се развият могъщи вътрешни сили, чрез които душата се освобождава от физическото тяло. И тъкмо тези сили, които даваха на човека възможността да се освободи от земното тяло, сега вече можеха да се издигнат към едно по-висше познание, каквото сетивата и разума никога не успяваха да постигнат. Те пренасяха даден човек в духовния свят, също както неговото физическо тяло го поставя всред пространствените взаимоотношения на материалния свят.

И тогава окултният кандидат проумяваше духовно-душевния човек в себе си още приживе, преди земната смърт. В този случай пред окултния кандидат Земята се явяваше като една външна планета – като една звезда. И там, в древните Мистерии, той трябваше вместо със Земята, да живее със Слънцето. Да, тогава той добре знаеше какво получава от Слънцето и как действат Слънчевите сили в него.

След тази трета степен, която току-що описах, следва четвъртата степен. Тя действа върху окултния кандидат приблизително по следния начин. Когато на Земята един човек приема храна, когато яде картофи, месо и т.н, или пък когато пие вода или чай, той безпогрешно знае: Това, което ям, е отвън, после то минава вътре в мен. Както и въздухът първо е отвън, а после вътре в мен. С други думи, човекът е в такава връзка със земните сили и субстанции, че всичко, което е вън, той може да го носи и вътре в себе си.

Преди да минеш през Посвещението – така се обръщаха древните към окултния кандидат – ти си носител на земните сили, носител на картофите, носител на телешкото и т.н. Обаче след третата степен на Посвещението, след като ти е поверено всичко, което може да ти се повери, след като си освободен от тялото, ти не ставаш носител на земните сили – носител на картофите, носител на телешкото – а се превръщаш в един носител на Слънчевите сили. И това, което идва от Слънчевите сили като определен духовен дар, него древните Мистерии навсякъде означаваха като Христос.

И по тези причини онзи, който беше минал през трите степени, беше наричан носител на Христос, Христофорус. В повечето от древните Мистерии точно това беше означението за окултния кандидат, намиращ се сега в четвъртата степен.

Третата степен трябваше да хвърли достатъчно светлина върху някои подробности. Преди всичко тя трябваше да разкрие на окултния кандидат как всякакви страсти и всякакви силни желания, свързани с физическото тяло, изчезват веднага, щом човек разбере: Да, според естеството на моето физическо тяло аз принадлежа на Земята. Обаче Земята може единствено да разруши физическото тяло; тя не може да го изгради, не може да го поддържа. И сега човекът трябваше да се запознае с градивните сили, които идват от Космоса. Именно след като ставаше Христофорус, той можеше да разбере, че в елементите на Земята и в нейните вещества, макар и по невидим начин, също действат духовните сили от звездния Космос.

И ако изобщо бих могъл да предам с днешни думи наставленията, които се даваха на окултния кандидат в онези далечни епохи, аз бих се изразил примерно така: „Ако искаш да изучиш нещата за веществата, науката за елементите, ако искаш да изучиш как елементите се свързват и отблъскват, ти трябва да се вслушаш в духовните сили на Космоса, защото точно тези духовни сили работят в елементите на земния свят. Но ако не си посветен, това е изключено, За тази цел ти трябва да се намираш в четвъртата степен. За да изучаваш химия, ти трябва първо да се съюзиш със силите на Слънцето.“

А помислете сега, ако днес на един фармацевт или химик, които искат да придобият научна степен, им бъде наложено: Добре, само че преди това вие трябва да се поставите спрямо силите на Слънцето по същия начин, както приемате картофите, телешкото и т.н. Нима това не е чисто безумие (за фармацевта и химика)! Обаче на времето тези неща бяха реалност. И за тогавашния човек беше пределно ясно: С онези сили, които живеят в тялото и с които си служа в обикновеното познание, с тях мога да изучавам само геометрия, геодезия, музика и архитектура… С тези сили аз не мога да изучавам химия.

Да, така е, след като мъдростта на Посвещението потъна назад във вековете, всички разсъждения за химията са нещо съвсем повърхностно. За онзи, който иска действително да навлезе в химията, те звучат направо отчайващо; те се базират на външни предписания и наблюдения, те не идват от вътрешното и духовно вникване в същността на науката, на нещата. И ако хората искат да са искрени и непредубедени, те щяха да кажат: „Тук е необходимо нещо съвсем друго; да, ако човек иска да изучава химията, той трябва да започне от нещо съвсем друго.“ Слабост на познанието, слабост и малодушие на познанието е щом човек не успее да приеме в сърцето си един такъв импулс.

Но тогава (в древността) човекът беше мъдър. Той стигна дори до там, че стана астроном. А това, което дойде после… (практиката) да се гледа на звездите отвън, да се пресмятат техните движения и траектории, това би изглеждало днес съвсем безсмислено. Защото в звездите обитават духовни Същества и до тях може да се стигне само ако се превъзмогнат всички възгледи, произтичащи от тялото; само ако превъзмогнат геометрията, тъй като фактически в Космоса обитават духовните първообрази на звездите. И навремето човек можеше да вникне в тях. Тогава той беше много по-сроден с Възкресението. Да, тогава той можеше непосредствено да вижда как Луната и Слънчевите сили работят в земното тяло на човека.

Така или иначе, днес трябваше да Ви опиша, и то от две различни страни, как беше изживян Великден в древните Мистерии, как беше изживян той не просто в едно определено годишно време, а в една определена степен от развитието на човека: Великден като Възкресение на духовно-душевния човек, издигащо го от физическото тяло до духовния Космос.

Но времето напредваше. От онези епохи останаха само далечни отблясъци, които мистерийното обучение постоянно припомняше на окултните кандидати. И когато дойде Мистерията на Голгота, всичко това беше вече отминало и забравено. Но човечеството би потънало в пълна нищета, в пълен упадък, ако тази могъща сила, до която впрочем се издигаха и посветените в Мистериите, ако тази могъща сила не беше слязла в земното тяло на Исус от Назарет, така че оттогава да е неизменно на Земята, предоставяйки на човека вълшебния дар чрез Христос Исус да се свързва със самия Слънчев Дух.

Извън всяко съмнение ние стигаме до извода, че днешния Великденски празник е само част от историята на Мистериите. Достатъчно е само отново да съживим тази забележителна част от живота на Мистериите и ние веднага ще стигнем до истинското съдържание на Великденския празник. И ако поне малко се приближим до изживяванията на един древен посветен, а това е предмет на следващите лекции, ние лесно ще можем да си представим как той се обръща към себе си и казва:

„Едва сега, едва след Посвещението, ми стана ясно как действуват в мен диаметрално противоположните сили на Слънцето и Луната. Вярно е, че в известен смисъл аз съм формиран като физически човек именно от тях. Например моите изпъкнали или вдлъбнати очи, моя правилен или извит нос, всичките ми телесни форми и органи, както и тяхната способност да растат, да растат дори и днес чрез процесите на изхранването – всичко това зависи от силите на Луната. От тези сили зависи всяка една необходимост в моя живот. А това, че вътре в моето тяло аз мога да се обособя като едно свободно същество, че мога да се преизградя сам и да се взема в ръцете си – всичко това зависи от силите ни Слънцето, от силите на Христос. И ако съзнателно искам да пробудя в себе си всичко онова, което Слънчевите сили влагаха в мен все пак по силата на една необходимост, аз трябва да раз движа в себе си именно тези Христови сили.“

Да, едва така ние ще разберем и начина, по който днес човек все още отправя поглед към Слънцето и Луната, за да определи датата на Великденския празник не според друго, а според тяхната взаимна констелация. Виждаме, че все пак е останало нещо, което кара човека да се замисли и попита: Да, и кога е първата неделя след първото пълнолуние на тазгодишното пролетно равноденствие? С други думи, Великденският празник се определя според първата неделя след пролетното равноденствие. А с това се загатва – утре ще се спрем още по-подробно на този момент – че в облика на структурите на Великденския празник се намесва и нещо, което идва от горе, от Космоса.

Но идеята за Великден, мисълта за Великден, трябва отново да се пробуди в човешкото сърце. А тя може да се пробуди само ако погледнем към древните Мистерии и си спомним как посветеният поглежда в себе си  (Портата на човека!), как прониква в себе си (трикамерния човек!), как се бори за своето освобождаване (Портата на смъртта!) и как свободно се движи в духовния свят (превръщайки се в Христофорус).

Самите Мистерии обаче залязоха в онзи час, когато мястото им трябваше да се заеме от свободното развитие на човека. Но сега идва времето, когато Мистериите трябва да бъдат отново намерени. И всеки трябва да е наясно, че за откриването на Мистериите днес са необходими общи и организирани усилия, необходими са така да се каже институти! От тази гледна точка, другият велик празник – Коледа или Рождество Христово – по необходимост трябва да се смята за такъв празник, който възроди Мистериите и ги направи достояние на всички хора по света.

И тук веднага искам да изтъкна, че в своето по-нататъшно развитие Антропософското общество /*3/ е длъжно да бъде не друго, а самият път към обновените общочовешки Мистерии. И занапред вашата истинска задача, скъпи мои приятели, може да бъде само тази: С едно вярно разбиране за нещата да проявявате активна помощ в укрепването на тези самообновяващи се Мистерии. За тази цел обаче човешкият живот трябва да бъде разгледан според неговите три етапа: Според онзи етап, когато човек поглежда в себе си; според онзи етап, когато човек влиза в себе си; и според онзи етап, когато човек стига до съзнанието, каквото иначе получава едва с настъпването на смъртта.

И накрая, като спомен от днешната среща, аз бих желал да отнесете в сърцата си следните думи:

Застани пред Портата на човешкия живот отново;
И виж там в арката нейна, ето, Мировото Слово.
Вживей се неустрашимо в дълбините на човека;
И в рождения час на света вникни ти полека.
(Макар погледът не винаги да стига до „рождения час“ на света, а само до отделни негови сфери.)

Замисли се над човека и предсмъртния му вик;
И безгрешно открий в него на Духа повратния миг.
Туй е духовният екстракт от днешната ни среща:
Застани пред Портата на човешкия живот отново;
И виж в арката нейна, ето, Мировото Слово.

Вживей се неустрашимо в дълбините на човека;
И в рождения час на света вникни ти полека.
Замисли се над човека и предсмъртния му вик;
И безпогрешно открий в него на Духа повратния миг.

* * *

Рудолф Щайнер. Великденският празник като част от мистерийната история на човечеството – втора лекция, изнесена в Дорнах, 20 април 1924 г.

БЕЛЕЖКИ:

*2 Още с първите си опити да разшири познанието ни за човешкото същество, Антропософията обръща внимание, че всъщност човекът се състои от четири съставни части:

1. Физическо тяло – неживо, веществено, „минерално“
2. Етерно тяло или „Жизнено тяло“, „растително“
3. Астрално тяло – лежи в основата на сетивната организация и чувствата, „животинско“
4. Азова организация – лежи в основата на индивидуалните, духовни „човешки“ качества

Взаимодействието между тези съставни части в човешкия организъм намира израз именно в неговото функционално-морфологично троично разделяне, включващо:

1. Нервно-сетивната система, носител на мисленето
2. Ритмична система, носител на чувствата
3. Системата „веществообмен-крайници“, носител на волята

*3.Антропософското движение има своите първоизточници в духовния свят, а своите проявления – тук на Земята. Антропософското общество е неговата видима структура, включваща Ръководство, представителства и членове, обединени около свободно поетата грижа и отговорност за опазване на онова, което Рудолф Щайнер нарича „антропософски импулс“.

След Коледното Събрание през 1923-1924г. в Дорнах, Швейцария, когато Рудолф Щайнер поема председателския пост, Антропософското движение и Антропософското общество стават едно цяло. В България Антропософски дружества са официално регистрирани по чл. 134 от ЗЛС в Стара Загора и София. Тяхната дейност е регламентирана според устава на Антропософското общество, чието представителство се намира в Дорнах, Швейцария (Аllgemeine Antroposophischaft, Ppstfach 134, СН-4143: Dornach).

Библиотеките на Антропософските дружества разполагат с голяма част от събраните съчинения на Рудолф Щайнер (на немски и български), с произведения на видни антропософски автори, както и с антропософска периодика.

Споделяне на публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

Коментарите са заключени.