Рудолф Щайнер: Древните Мистерии, Великден и Възкресението (1)

Голяма част от хората приемат Великденския празник като събитие, свързано, от една страна, с най-дълбоките чувства и трепети на човешката душа, а от друга – с големите и застрашителни тайни на света и Космоса. Човек може да стигне до тази връзка между Великденския празник и космическите тайни дори и само по силата на обстоятелството, че Великденският празник е един т.н. „подвижен“ празник, който ежегодно трябва да се определя според съответната констелация на звездите.

Нашата задача е да обсъдим подробно и точно духовната същност на тези звездни констелации. Ако проследим как столетия наред празничните обичаи и култовите свещенодействия на Великден трогват и живо засягат милиони и милиони хора, ние неизбежно ще се видим принудени да насочим вниманието си към изключителните духовни стойности, които неусетно са били вложени в този Великденски празник, докато човечеството е напредвало в хода на своята история. Още в първите столетия на християнството – не веднага след неговото основаване, а именно в първите му столетия – Великден стана един от най-важните християнски празници, един християнски празник, свързан с основната мисъл, с основната идея на християнството, с импулса, който озари народите чрез факта на Възкресението Христово.

Великденският празник е празник на Възкресението. Обаче в същото време Великденският празник сочи към епохи, които са много по-древни от християнството. Той неудържимо ни насочва и води към празниците в сезона на пролетното равноденствие, показващи родството си с християнския Великден, поне що се отнася до годишното време; към празниците, свързани с новия, пробуждащ се и експлозивно израстващ природен свят. Така ние заставаме в непосредствена близост до основната тема на предвидените четири великденски лекции: „Великденският празник като част от мистерийната история на човечеството“.

Като християнски празник, Великден е един празник на Възкресението. Съответстващият му езически празник, който се пада в приблизително същото годишно време, е един вид празник на пролетно обновената земна природа, празник на нейното пролетно пробуждане и възкресение, след като, ако мога така да се изразя, досега тя е била дълбоко унесена в своя дълъг зимен сън. Обаче тук ние трябва да изтъкнем, че според вътрешния си смисъл, християнският Великден изобщо не съвпада с езическите празници на пролетното равноденствие. Като истински християнски празник, практически той е родствен с онези древни празници на езическите епохи, които произлизат от Мистериите и които се празнуват не в пролетните, а в есенните сезони на годината.

И най-забележителното относно датирането на Великденският празник, който според своето съдържание очевидно е свързан с определени форми на древните Мистерии, най-забележителното е точно това, че именно този Великденски празник ни разкрива какво огромно, какво радикално объркване и неразбиране са се вмъкнали в интелектуалните понятия на днешното човечество. Защото в хода на първите християнски столетия стана не друго, а това, че Великденският празник беше заменен с един съвсем друг празник, като по този начин той беше изместен от мъдрия здрач на есента в бликащите младенчески сили на пролетта.

Този факт всъщност ни отвежда към едно от най-забележителните явления от историята на човечеството. Нека само се вгледаме в съдържанието на този Великденски празник. Коя е неговата отличителна черта?

Неговата отличителна черта е, че Съществото, което стои в самия център на християнското съзнание – Христос Исус, мина през смъртта, както неумолимо и строго ни напомня Разпетия петък. Христос Исус беше положен в гроба на времето и след изтичането на третия ден, Христос безвъзвратно се свърза с Битието на Земната планета. Този отрязък от време от Разпети петък до Неделята на Възкресението в епохата на християнството стана неговия най-изтъкнат и основен траурен празник. От тогава Неделята на Възкресението се почита като ден, в който Христовото Същество победи смъртта и строши оковите на гроба. От тогава този ден е символ на Христовата победа. По този начин пред нас застава истинското съдържание на Великденския празник: Смъртта, Спокойствието на гроба, Възкресението на Христос Исус.

Но ето, че сега погледът ни улавя и далечните очертания на древния и съответстващ езически празник. И това ни помага да изживеем с нарастваща вътрешна сила дълбоката и истинската връзка между Великденския празник и принципът на Мистериите. На много места и всред много народи, ние откриваме такива древни езически празници, които в своята външна организация, в структурата на култа, са напълно сходни със структурата на християнския Великден.

Нека вземем древния празник на Адонис. Определени предноазиатски народи го имаха в своя календар далеч преди християнското летоброене. В центъра на този празник стоеше един образ и в него беше представен Адонис, духовният символ на всичко, което блика в човека като сили на младостта, като духовен символ на всичко, което се изявява в човека като дух на красотата.

Разбира се, в известно отношение древните народи смесиха това, което духовното отражение съдържаше, с неговия земен образ. По този начин съответните древни религии до голяма степен приеха характера на един фетишизъм. Защото в образа на слизащия бог на красотата и на младежката сила, символизиращ пред външния свят непобедимата и самоутвърждаваща се зародишна мощ, много хора виждаха това, което човек носеше или би могъл да носи в себе си като вътрешна стойност, като вътрешно достойнство и величие.

В съпровода на песнопения и други свещени ритуали, които издаваха най-дълбоката човешка мъка на света, хората спускаха това божествено изображение в морето, ако морето се намираше наблизо, или пък в нарочно подготвено изкуствено езеро до мистерийния храм, където то обитаваше в продължение на три дни. През тези три дни цялата човешка общност, която изповядваше този култ, се потапяше в неописуема сериозност и пълна тишина. След третия ден хората изваждаха божественото изображение от водата. Изведнъж предишните мелодии се обръщаха в ликуващи песни, в химни, прославящи завръщането на бога и повторното му сливане с живота.

Церемонията беше външна и показна, но тя разтърсваше душите на много хора. Всъщност тази церемония в своя външен ритуал и във външното протичане на своя култ, тази церемония постоянно загатваше за това, което се разиграваше в свещените Мистерии с онзи човек, избиран и подготвян от йерофантите, за да стигне до Посвещение. През онези древни епохи всеки от кандидатите за Посвещение трябваше да престои определено време в една съвсем необичайна обстановка. Стените, подът и таванът на залата бяха черни. Цялата зала, в чиято среда се намираше единствено един ковчег или подобна на ковчег клетка, беше мрачна и тъмна.

Тези, които стояха до ковчега и ръководеха Посвещението, се отнасяха към кандидата като към човек, изправен пред неизбежна смърт. Те подемаха траурни песни за смъртта. А на кандидата те даваха да разбере, че сега, след като бъде положен в ковчега, той ще изживее същото, което изживява всеки човек в първите три дни след своята смърт. И замисълът беше така успешно довеждан до своя край, че кандидатът за Посвещение действително минаваше при това в една значителна яснота на съзнанието през опитностите, които има всеки човек в първите три дни след смъртта.

А на третия ден пред кандидата за Посвещение йерофантите издигаха разлистен зелен клон, изобразяващ силите и енергиите на новопробудения живот. Предишните траурни мелодии прерастваха в ликуващи песни и химни. Окултният ученик излизаше от своя гроб с преобразено съзнание. Нему беше поверен един нов език, един нов почерк; езикът на духовните Същества, почеркът на духовните Същества. Сега вече той можеше да гледа на света от висините на Духа.

Ако сравним изпитанията на окултния кандидат в затворения мистериен храм с всичко, което се изнасяше навън като култови действия, ще открием че в своята цялостна структура тези култови действия бяха твърде сходни с онова, което кандидатът за Посвещение изживяваше вътре в лоното на Мистериите. Този култ беше честван през есента, и всички, които вземаха участие в него, потъваха в приблизително следното настроение: Ето, навън отново е есен. Земята изгубва своите цветя, треви и цялата си зелена украса. Всичко увяхва. Вместо зеленият и чуден взрив на пролетния живот, идва опустошителната суша, идва смразяващата снежна зима. Цялата природа умира.

Обаче докато всичко наоколо потъва в смъртта, вие трябва да изживеете онази част от човека, която само отчасти е сходна на смъртта. Човекът също умира. И за него рано или късно идва есен. И напълно естествено е за човешкото сърце, когато се задава краят на живота, да се изпълни с дълбока тъга. И когато пред вас застане строгият преход на душата през изпитанията на смъртта, с които тя не само изживява нея – смъртта, а постоянно и отново може да я вика в своите спомени, тогава с един истински есенен трепет на сърцето вие ще установите как тъкмо това божествено Същество, което е символ на красотата, младостта и величието на човека, как тъкмо това божествено Същество сега умира, как и то прави неизбежната крачка, на която е подчинен целият природен свят. Но точно сега, когато природата угасва в своята пустота, когато в природата нахлува неумолимата смърт, вие трябва да си спомните нещо съвсем друго.

Сега вие трябва да си припомните, че преди да мине през Портата на смъртта, т.е. докато е тук в своето земно тяло, човекът се докосва само до такива неща и до такива изживявания, които са сродни с преходните, мимолетни и смъртни явления на есента. Обаче след смъртта, щом се оттегли от Земята и проникне в световния етер, там човекът продължава да изживява вече самия себе си, а не света. Тогава той вижда как става все по-голям, докато накрая, негов става сякаш целия Космос. И в този необятен Космос, човекът възприема и изживява себе си в продължение на три дни след своята смърт. И докато тук земното човешко око е приковано в преходното и смъртното, там отвъд – в духовния свят, след третия ден бавно се пробужда безсмъртната човешка душа. Неуверено и плахо се появява тя там, три дни след смъртта и подема своя нов живот в духовния свят.

Окултният кандидат, т.е. кандидатът за окултно обучение, или кандидатът за Посвещение, изпитваше с цялото си тяло едно стремително вътрешно преобразяване. И най-забележителното впечатление, най-могъщият тласък върху човешкия живот в този решителен миг на древното Посвещение (ние ще по-кажем, че днес този начин е съвсем непригоден), се изразяваше в това, че се пробуждаха такива душевни сили, които превръщаха ученика на Мистериите в ясновидец. Тези сили даваха на човека непосредствената сигурност: Сега аз съм застанал не просто в сетивния свят, сега аз стоя в духовния свят.

И всичко онова, което през далечните древни епохи се даваше на окултните кандидати като поука и наставления в мистерийните храмове, може да се обобщи приблизително със следните думи. Ръководителите на Мистериите се обръщаха към окултните кандидати и им казваха: Това което става в Мистериите е образ на това, което става в Космоса; процесите, които се извършват в Космоса, са отражение на процесите, които се извършват в Мистериите.

За всеки ученик, допуснат до Мистериите, беше напълно ясно: В чисто земните и материални процеси, които се разиграваха в човека, Мистериите обхващат и отразяват такива процеси и събития, каквито човекът, издигайки се след физическата смърт в просторите на астрално-духовния Космос, изживява в съвършено други форми на съществуване. Разбира се, имаше и хора, а те бяха преобладаващото мнозинство, които поради едни или други недостатъци не бяха допускани до Мистериите, като по този начин бяха лишавани от възможността да възприемат духовния свят. Именно за тях беше създаден и култът, т.е. изображението на това, което ставаше в Мистериите.

Съответният мистериен празник – в случая празникът на Адонис – съвпадаше с есенното повяхване, с есенната пустота, с радикалното есенно подчертаване на преходността в земните явления и факти, с есенния полъх на умирането и смъртта. Великият есенен празник пораждаше у човека непоколебимата сигурност, или поне ясното предчувствие: Смъртта, която всяка есен завладява целия природен свят, същата тази смърт връхлита и върху човека; тя връхлита дори и върху символа на красотата, младостта и величието на човека – бога Адонис. Богът Адонис също трябва да умре. И ние виждаме, че сега той се появява не другаде, а в земното съответствие на космическия етер, във водата. Обаче точно както Адонис се измъква и освобождава от водата, така и човешката душа се издига над „водата“ на Космоса, т.е. над космическия етер. Това става приблизително три дни, след като човек мине през Портата на смъртта.

С други думи, под формата на съответния есенен празник, древните Мистерии показваха самата тайна на смъртта. От една страна, култът съвпадаше наполовина с умирането, със смъртта на природата, от друга страна обаче той сочеше към диаметралната противоположност, към най-съкровената част на човешкото същество. Нещата бяха така замислени, че човекът да се вгледа в смъртта на природата и да забележи как според външните сетива той умира, но как в същото време той възкръсва в духовния свят. Целият смисъл на този древен и свързан с Мистериите празник беше да разбули тайната на смъртта.

Обаче в хода на човешкото развитие настъпи един забележителен миг. Всичко, което кандидатът за Посвещение изживяваше в Мистериите, а именно смъртта и възкресението на душата, всичко това макар и на друго равнище, се извърши от Христос Исус, включително и до процесите в неговото физическо тяло. Защото как изглеждаше Тайната на Голгота пред познавача на Мистериите?

Познавачът на Мистериите виждаше как в езическите епохи кандидатът за Посвещение беше довеждан чрез смъртта и възкресението на душата до едно по-висше съзнание. Душата умираше, за да възкръсне в едно по-висше съзнание. И това, което още трябва да се потвърди тук, е, че умираше не тялото, а душата. Този беше пътя към висшето съзнание.

Всичко, което изпитваше душата на кандидата за Посвещение, се извърши в Христос Исус, включително и до процесите в неговото физическо тяло, макар и на едно съвсем друго равнище. Защото Христос не беше обикновен земен човек, а беше вмъкнат като Слънчево Същество в тялото на Исус от Назарет. По тази причина и особено след като Христос Исус мина през мъките на Голгота, древният мистериен принцип на Посвещението можеше да се приложи вече не само върху избрани хора, а върху цялото човечество.

Познавачите на Мистериите и преди всичко ръководителите на ритуала за Посвещение бяха хората, които най-добре разбраха значението и смисъла на Голгота. И какво можеха да си кажат те? Те можеха да си кажат например следното: Хилядолетия наред хората бяха приобщавани към тайните на духовния свят чрез смъртта и възкресението на техните души. По време на ритуала за Посвещение душата беше откъсвана от тялото. Душата навлизаше във Вечността едва след своята смърт. Но сега вече всичко, което след Кръщението в Йордан, когато Слънчевият Христос проникна в тялото на Исус от Назарет, всичко, което някога можеше да бъде изживяно от определени привилегировани избраници, стана достояние на Христос Исус. Това, което хилядолетия наред под една или друга форма беше строго охраняван ритуал на Посвещението, сега стана исторически факт.

А най-съществено беше следното: Тъкмо защото Христос, който беше едно Слънчево Същество, завладя тялото на Исус от Назарет, вече стана възможно всичко, което преди изпълваше душата на кандидата за Посвещение, да се осъществява сега в тялото на човека. И то можеше да работи там въпреки цялата преходност, въпреки тленността на това тяло, въпреки че смъртта погълна тялото на Исус от Назарет; да, въпреки всичко, можа да настъпи Възкресението Христово и Христос се издигна много по-високо от душите на кандидатите за Посвещение. От друга страна, тялото на окултния кандидат не можеше да го пренесе в онези дълбини на подсетивния свят, както това постигна Христос Исус.

Ето защо кандидатът за Посвещение далеч не можеше да достигне степените на свръхсетивния Христос. Тайните ритуали на Посвещението, все по-непригодни в хода на човешкото развитие, бяха изтеглени от западащите мистерийни центрове и така да се каже, бяха обнародвани в Събитието на Голгота.

В първите столетия на християнството малцина имаха съзнанието, че в Исус от Назарет близо три години живя едно космическо Същество, едно Слънчево Същество и че сега Земята беше като оплодена именно чрез силите, които това Същество свали от Слънцето. Малцина имаха съзнанието, че в древните епохи чрез методите на Посвещението земните хора можеха да идентифицират това Същество единствено под облика на небесното Слънце. Истинските ръководители на древните Мистерии имаха правото да заявят: Онзи Христос, до когото ние достигнахме чрез извисяването си към Слънцето, следвайки методите на Посвещението, сега сам е слязъл в едно смъртно тяло, в тялото на Исус от Назарет. Той сам слезе долу на Земята.

Онези хора от епохата на християнството, които подразбраха нещо от Мистерията на Голгота, усетиха, че душите им се заливат от празнично, тържествено настроение; нещо повече – бих могъл да кажа, че душите им бяха обзети от един свещен трепет. И всичко, което преди беше само едно живо съдържание на съзнанието, сега с помощта на процеси, чиито опознаване е наша най-близка задача, се превърна в един напомнящ празник за историческото събитие на Голгота. Обаче докато този свещен спомен зрееше в човешката душа, съзнанието за Слънчевото естество на Христос все повече и повече угасваше.

Разбира се, ръководителите на древните Мистерии не можеха да грешат по отношение на Христовото Същество. Те добре знаеха, че благодарение на постигнатата независимост от физическото тяло, водеща до преходната смърт на душата, истинските посветени се извисяваха до Слънчевата сфера, където намираха Христос, и единствено от него, от Христос вътре в Слънцето, те получаваха импулса за възкресението на душата; те знаеха кой е Христос, защото се извисяваха до него. Тези древни посветени можеха да разберат Тайната на Голгота; от това, което стана на Голгота, те можеха да разберат, че онова Същество, което по-рано трябваше да бъде търсено в Слънцето, сега беше слязло при хората на Земята. Защо?

Защото в хода на мировото развитие, природата на човека беше станала съвсем друга и онези процеси, които в древните Мистерии издигаха посветените до Христос в Слънцето, вече не можеха да бъдат прилагани. Методите на древното Посвещение бяха станали нещо невъзможно за човечеството. Те не позволяваха вече Христос да бъде търсен в Слънцето. И тогава той сам слезе при хората, за да предприеме един небивал акт, спрямо който тези земни хора можеха да имат ясно и будно съзнание. И всичко, включено в тази велика тайна, принадлежи към най-светите истини, които могат да се изрекат на нашата планета.

Как впрочем изглеждаше Мистерията на Голгота за човека от следващите столетия? Ако трябва да представя нещата схематично, аз бих започнал така: Ако това тук е Земята, в един от нейните мистерийни храмове, човекът можеше да получи Посвещение и да открие Христос в Слънцето. За да открие Христос, човекът трябваше да гледа навън в пространството.

Искам ли да продължа тази схематична рисунка, позволете ми да отбележа и развитието на следващите епохи – на времето. Ето едната година, втората, третата (в пространствен смисъл Земята е винаги тази, но по отношение на времето нека представим нещата по следния начин: Сега тук се разиграва Мистерията на Голгота. Нека приемем, че един човек живее, да кажем, в осмото столетие. За да стигне до Христос, той не трябва да прибягва до Мистериите и до извисяването към Слънцето. За да стигне до Христос, той трябва да отправи поглед към повратния миг на времето, към началото на християнското летоброене, или с други думи – към времето, когато стана Събитието на Голгота (стрелката на рисунката).

Това, което за древния човек беше възприятие, свързано в пространството, чрез Мистерията на Голгота се превърна във възприятие, свързано с времето. Този факт е изключително важен.

Ако оставим върху душата си да действат древните методи на Посвещението и всичко, което в тях беше образ на смъртта и възкресението на човека и ако от друга страна вземем външната структура на култовите действия, например в празника на Адонис, които също бяха изображение на мистерийните процеси, тогава от шеметната височина на тази гледна точка, ние ще установим как и трите явления – методите на Посвещението, смъртта и възкресението на човека – и празника на Адонис се обединяват в историческото Събитие на Голгота.

Всичко, което се извършваше незабележимо и тайно в светилището на Мистериите, сега беше изнесено навън в историята. Всичко, което преди съществуваше само за посветените, сега стана достояние на народите. И вече далеч не беше необходимо да се потапя нечие изображение в морето, като символ на едно или друго божествено присъствие. Решаваща стана мисълта, решаващ стана споменът за Голгота. Външният символ, насочващ към едно изживяване, свързано с пространството, трябваше да бъде изместен от един спомен, лишен от всякаква сетивна образност, от един спомен, който просто не позволяваше на душата да забрави историческото Събитие от Голгота.

А сега ние ставаме свидетели как в следващите столетия човечеството постигна едно забележително развитие. Хората все по-слабо проникваха в духовния свят. Духовното съдържание на Голгота не стигаше до сърцата им. Развитието напредваше към изработването на твърди и безкомпромисни материалистични светогледи. Сърдечният трепет, с който човек разбираше: Ето, точно сега, когато външната природа умира, аз мога да устремя погледа си към животворящия Дух, този сърдечен трепет изчезна. По същия начин изчезна и усещането за външната тържественост на празниците. Човекът не можеше да си каже както преди: Ето, точно сега, когато идва есента с нейната умиротворяваща смърт, аз най-добре мога да усетя как срещу смъртта на природния свят тържествено се надига възкресението в духовния свят.Така есента напълно изгуби възможността си да остане годишното време за празника на Възкресението.

Есента изгуби възможността си постоянно да извлича съзнанието за Духа от умиращия природен свят. Човекът започна да се придържа към материята, да вярва в материята. А всъщност той имаше нужда да се придържа към това, което изобщо не умира в природата, към вложените в нея сили на растежа. Човекът трябваше да гледа на материалния свят като един символ на духовния свят, тъй като самият материален свят не беше достатъчен, за да води човека към истините на Духа. Есента нямаше вече тази сила, да мобилизира човешката душа и да я вдъхновява така, че зад преходния земен свят тя да открива непреходния свят на Духа.

Ето защо се стигна до там, че човекът трябваше да бъде подкрепен от външната природа, от възкресението във външния природен свят. Той трябваше да изпита непосредственото пролетно нарастване на Слънцето, светлината и топлината, да види с очите си неудържимото буйство на треви и цветя, на целия растителен свят. Човекът трябваше да почерпи сили от възкресението в природата и да се устреми към идеята за Възкресението.

Андре Дюран – „Смъртта на Адонис“

По този начин обаче изчезна онова непосредствено отношение, което беше свързано с празника на Адонис, онова отношение, което можеше да бъде свързано и с Мистерията на Голгота. На времето след земната смърт на всеки индивид човешката душа знаеше: Ето, сега човекът минава в пълна сериозност през Портата на смъртта и през изпитанията на трите дни; после обаче душата трябва да се изпълни с празнично и радостно настроение, защото тя е непоколебимо уверена, че тъкмо след смъртта тя ще се върне в своето духовно отечество. Но сега това дълбоко изживяване престана да вълнува човека и той не черпеше от него никакви сили.

Онази сила, която живееше в празника на Адонис, умря. Затова и въпросът да се възроди отново тази сила, стана основен въпрос за човечеството. То гледаше в смъртта на бога, в смъртта на красотата, величието и младежкия устрем. Този бог ще бъде потопен в морето. Всички ще потънат в тъга, в сериозно и мрачно настроение. Защото по отношение на преходния земен свят трябваше да се изгради именно такова настроение.

Обаче тъкмо това настроение трябваше да се преобрази от човешката душа в един радостен трепет при нейното пробуждане в свръхсетивния свят. Когато богът, съответно неговото изображение, беше изваждан от водата, тогава истинският последовател на тази религия, обръщайки поглед към човешката душа, няколко дни след смъртта виждаше ясно: Това, което става с мъртвия човек в духовния свят, ето, то израства сега пред моята душа под образа на Адонис, възкръсналия бог на красотата и младежката сила.

По този начин всичко, което беше толкова дълбоко свързано с човешката душа, се пробуждаше всяка есен – всяка есен то се пробуждаше в духовния свят на човека. В онези времена не би било възможно да се разчита на външната природа. Това, което можеше да се изживее в Духа, то се представяше от посветените именно в култа, в ритуалите на свещенодействието. Но в хода на развитието трябваше да се случи нещо. Образът, почитан в древността, трябваше да бъде изместен от спомена – вътрешния, лишен от образ, душевно изживян спомен за Мистерията на Голгота.

Засега обаче човечеството не разполага с необходимата сила, за да осъществи този преход. Засега нещата са така устроени, че човекът има нужда да се придържа към външната природа. Обаче външната природа не ни дава никакъв символ, никакъв завършен символ на човешката съдба след смъртта. Идеята за смъртта, мисълта за смъртта – само тя продължаваше да живее в човека. Мисълта за Възкресението се отдалечаваше все по-безнадеждно от човека. И ако днес потърсим Възкресението като едно съдържание на вярата, ние ще установим, че за модерното човечество Възкресението не съществува.

Човечеството трябва отново да си върне Възкресението, и то може да стори това само с Антропософията. Само антропософският възглед може да пробуди заспалия инстинкт на човека за истинското Възкресение. Само ако, както това беше казано в съответната ми лекция, антропософската смелост се влее в Михаиловата мисъл на нашата епоха и заговори като мощен камбанен звън в човешкото сърце. Само ако антропософската смелост открие дълбоките тайни на Рождество Христово и укрепи мисълта за Рождество Христово. Само тогава Възкресението ще стане един истински и тържествен празник за човека.

Защото Антропософията е длъжна към мисълта за смъртта да прибави и мисълта за Възкресението. Самата тя трябва да се превърне за човешката душа в един вътрешен празник на Възкресението. Тя трябва да одухотвори човешкото мислене с настроението на Великден. И тя ще го направи, особено след като хората разберат как древната идея на Мистериите може да оживее във вярно осмислената идея на Възкресението. Защото един правилен светоглед възниква от тялото, душата и духа на човека, както и от съдбата на човешкото тяло, душа и дух във физическия, душевен и духовен свят.

* * *

Рудолф Щайнер. Великденският празник като част от мистерийната история на човечеството – първа лекция, изнесена в Дорнах, 19 април 1924 г.

БЕЛЕЖКА:

*1 По време на лекциите си Рудолф Щайнер често е рисувал върху черна дъска с цветни тебешири.

Голяма част от хората приемат Великденския празник като събитие, свързано, от една страна, с най-дълбоките чувства и трепети на човешката душа, а от друга с големите и застрашителни тайни на света и Космоса. Човек може да стигне до тази връзка между Великденския празник и космическите тайни дори и само по силата на обстоятелството, че Великденският празник е един т.н. „подвижен празник, който ежегодно трябва да се определя според съответната констелация на звездите.

Нашата задача е да обсъдим подробно и точно духовната същност на тези звездни констелации. Ако проследим как столетия наред празничните обичаи и култовите свещенодействия на Великден трогват и живо засягат милиони и милиони хора, ние неизбежно ще се видим принудени да насочим вниманието си към изключителните духовни стойности, които неусетно са били вложени в този Великденски празник, докато човечеството е напредвало в хода на своята история. Още в първите столетия на християнството не веднага след неговото основаване, а именно в първите му столетия Великден стана един от най-важните християнски празници, един християнски празник, свързан с основната мисъл, с основната идея на християнството, с импулса, който озари народите чрез факта на Възкресението Христово.

Великденският празник е празник на Възкресението. Обаче в същото време Великденският празник сочи към епохи, които са много по-древни от християнството. Той неудържимо ни насочва и води към празниците в сезона на пролетното равноденствие, показващи родството си с християнския Великден, поне що се отнася до годишното време; към празниците, свързани с новия, пробуждащ се и експлозивно израстващ природен свят. Така ние заставаме в непосредствена близост до основната тема на предвидените четири великденски лекции: „Великденският празник като част от мистерийната история на човечеството“.

Като християнски празник, Великден е един празник на Възкресението. Съответстващият му езически празник, който се пада в приблизително същото годишно време, е един вид празник на пролетно обновената земна природа, празник на нейното пролетно пробуждане и възкресение, след като, ако мога така да се изразя, досега тя е била дълбоко унесена в своя дълъг зимен сън. Обаче тук ние трябва да изтъкнем, че според вътрешния си смисъл, християнският Великден изобщо не съвпада с езическите празници на пролетното равноденствие. Като истински християнски празник, практически той е родствен с онези древни празници на езическите епохи, които произлизат от Мистериите и които се празнуват не в пролетните, а в есенните сезони на годината.

И най-забележителното относно датирането на Великденският празник, който според своето съдържание очевидно е свързан с определени форми на древните Мистерии, най-забележителното е точно това, че именно този Великденски празник ни разкрива какво огромно, какво радикално объркване и неразбиране са се вмъкнали в интелектуалните понятия на днешното човечество. Защото в хода на първите християнски столетия стана не друго, а това, че Великденският празник беше заменен с един съвсем друг празник, като по този начин той беше изместен от мъдрия здрач на есента в бликащите младенчески сили на пролетта.

Този факт всъщност ни отвежда към едно от най-забележителните явления от историята на човечеството. Нека само се вгледаме в съдържанието на този Великденски празник. Коя е неговата отличителна черта?

Неговата отличителна черта е, че Съществото, което стои в самия център на християнското съзнание – Христос Исус, мина през смъртта, както неумолимо и строго ни напомня Разпетия петък. Христос Исус беше положен в гроба на времето и след изтичането на третия ден, Христос безвъзвратно се свърза с Битието на Земната планета. Този отрязък от време от Разпети петък до Неделята на Възкресението в епохата на християнството стана неговия най-изтъкнат и основен траурен празник. От тогава Неделята на Възкресението се почита като ден, в който Христовото Същество победи смъртта и строши оковите на гроба. От тогава този ден е символ на Христовата победа. По този начин пред нас застава истинското съдържание на Великденския празник: Смъртта, Спокойствието на гроба, Възкресението на Христос Исус.

Но ето, че сега погледът ни улавя и далечните очертания на древния и съответстващ езически празник. И това ни помага да изживеем с нарастваща вътрешна сила дълбоката и истинската връзка между Великденския празник и принципът на Мистериите. На много места и всред много народи, ние откриваме такива древни езически празници, които в своята външна организация, в структурата на култа, са напълно сходни със структурата на християнския Великден.

Нека вземем древния празник на Адонис. Определени предноазиатски народи го имаха в своя календар далеч преди християнското летоброене. В центъра на този празник стоеше един образ и в него беше представен Адонис, духовният символ на всичко, което блика в човека като сили на младостта, като духовен символ на всичко, което се изявява в човека като дух на красотата.

Разбира се, в известно отношение древните народи смесиха това, което духовното отражение съдържаше, с неговия земен образ. По този начин съответните древни религии до голяма степен приеха характера на един фетишизъм. Защото в образа на слизащия бог на красотата и на младежката сила, символизиращ пред външния свят непобедимата и самоутвърждаваща се зародишна мощ, много хора виждаха това, което човек носеше или би могъл да носи в себе си като вътрешна стойност, като вътрешно достойнство и величие.

В съпровода на песнопения и други свещени ритуали, които издаваха най-дълбоката човешка мъка на света, хората спускаха това божествено изображение в морето, ако морето се намираше наблизо, или пък в нарочно подготвено изкуствено езеро до мистерийния храм, където то обитаваше в продължение на три дни. През тези три дни цялата човешка общност, която изповядваше този култ, се потапяше в неописуема сериозност и пълна тишина. След третия ден хората изваждаха божественото изображение от водата. Изведнъж предишните мелодии се обръщаха в ликуващи песни, в химни, прославящи завръщането на бога и повторното му сливане с живота.

Церемонията беше външна и показна, но тя разтърсваше душите на много хора. Всъщност тази церемония в своя външен ритуал и във външното протичане на своя култ, тази церемония постоянно загатваше за това, което се разиграваше в свещените Мистерии с онзи човек, избиран и подготвян от йерофантите, за да стигне до Посвещение. През онези древни епохи всеки от кандидатите за Посвещение трябваше да престои определено време в една съвсем необичайна обстановка. Стените, подът и таванът на залата бяха черни. Цялата зала, в чиято среда се намираше единствено един ковчег или подобна на ковчег клетка, беше мрачна и тъмна.

Тези, които стояха до ковчега и ръководеха Посвещението, се отнасяха към кандидата като към човек, изправен пред неизбежна смърт. Те подемаха траурни песни за смъртта. А на кандидата те даваха да разбере, че сега, след като бъде положен в ковчега, той ще изживее същото, което изживява всеки човек в първите три дни след своята смърт. И замисълът беше така успешно довеждан до своя край, че кандидатът за Посвещение действително минаваше при това в една значителна яснота на съзнанието през опитностите, които има всеки човек в първите три дни след смъртта.

А на третия ден пред кандидата за Посвещение йерофантите издигаха разлистен зелен клон, изобразяващ силите и енергиите на новопробудения живот. Предишните траурни мелодии прерастваха в ликуващи песни и химни. Окултният ученик излизаше от своя гроб с преобразено съзнание. Нему беше поверен един нов език, един нов почерк; езикът на духовните Същества, почеркът на духовните Същества. Сега вече той можеше да гледа на света от висините на Духа.

Ако сравним изпитанията на окултния кандидат в затворения мистериен храм с всичко, което се изнасяше навън като култови действия, ще открием че в своята цялостна структура тези култови действия бяха твърде сходни с онова, което кандидатът за Посвещение изживяваше вътре в лоното на Мистериите. Този култ беше честван през есента, и всички, които вземаха участие в него, потъваха в приблизително следното настроение: Ето, навън отново е есен. Земята изгубва своите цветя, треви и цялата си зелена украса. Всичко увяхва. Вместо зеленият и чуден взрив на пролетния живот, идва опустошителната суша, идва смразяващата снежна зима. Цялата природа умира.

Обаче докато всичко наоколо потъва в смъртта, вие трябва да изживеете онази част от човека, която само отчасти е сходна на смъртта. Човекът също умира. И за него рано или късно идва есен. И напълно естествено е за човешкото сърце, когато се задава краят на живота, да се изпълни с дълбока тъга. И когато пред вас застане строгият преход на душата през изпитанията на смъртта, с които тя не само изживява нея – смъртта, а постоянно и отново може да я вика в своите спомени, тогава с един истински есенен трепет на сърцето вие ще установите как тъкмо това божествено Същество, което е символ на красотата, младостта и величието на човека, как тъкмо това божествено Същество сега умира, как и то прави неизбежната крачка, на която е подчинен целият природен свят. Но точно сега, когато природата угасва в своята пустота, когато в природата нахлува неумолимата смърт, вие трябва да си спомните нещо съвсем друго.

Сега вие трябва да си припомните, че преди да мине през Портата на смъртта, т.е. докато е тук в своето земно тяло, човекът се докосва само до такива неща и до такива изживявания, които са сродни с преходните, мимолетни и смъртни явления на есента. Обаче след смъртта, щом се оттегли от Земята и проникне в световния етер, там човекът продължава да изживява вече самия себе си, а не света. Тогава той вижда как става все по-голям, докато накрая, негов става сякаш целия Космос. И в този необятен Космос, човекът възприема и изживява себе си в продължение на три дни след своята смърт. И докато тук земното човешко око е приковано в преходното и смъртното, там отвъд – в духовния свят, след третия ден бавно се пробужда безсмъртната човешка душа. Неуверено и плахо се появява тя там, три дни след смъртта и подема своя нов живот в духовния свят.

Окултният кандидат, т.е. кандидатът за окултно обучение, или кандидатът за Посвещение, изпитваше с цялото си тяло едно стремително вътрешно преобразяване. И най-забележителното впечатление, най-могъщият тласък върху човешкия живот в този решителен миг на древното Посвещение (ние ще по-кажем, че днес този начин е съвсем непригоден), се изразяваше в това, че се пробуждаха такива душевни сили, които превръщаха ученика на Мистериите в ясновидец. Тези сили даваха на човека непосредствената сигурност: Сега аз съм застанал не просто в сетивния свят, сега аз стоя в духовния свят.

И всичко онова, което през далечните древни епохи се даваше на окултните кандидати като поука и наставления в мистерийните храмове, може да се обобщи приблизително със следните думи. Ръководителите на Мистериите се обръщаха към окултните кандидати и им казваха: Това което става в Мистериите е образ на това, което става в Космоса; процесите, които се извършват в Космоса, са отражение на процесите, които се извършват в Мистериите.

За всеки ученик, допуснат до Мистериите, беше напълно ясно: В чисто земните и материални процеси, които се разиграваха в човека, Мистериите обхващат и отразяват такива процеси и събития, каквито човекът, издигайки се след физическата смърт в просторите на астрално-духовния Космос, изживява в съвършено други форми на съществуване. Разбира се, имаше и хора, а те бяха преобладаващото мнозинство, които поради едни или други недостатъци не бяха допускани до Мистериите, като по този начин бяха лишавани от възможността да възприемат духовния свят. Именно за тях беше създаден и култът, т.е. изображението на това, което ставаше в Мистериите.

Съответният мистериен празник – в случая празникът на Адонис – съвпадаше с есенното повяхване, с есенната пустота, с радикалното есенно подчертаване на преходността в земните явления и факти, с есенния полъх на умирането и смъртта. Великият есенен празник пораждаше у човека непоколебимата сигурност, или поне ясното предчувствие: Смъртта, която всяка есен завладява целия природен свят, същата тази смърт връхлита и върху човека; тя връхлита дори и върху символа на красотата, младостта и величието на човека – бога Адонис. Богът Адонис също трябва да умре. И ние виждаме, че сега той се появява не другаде, а в земното съответствие на космическия етер, във водата. Обаче точно както Адонис се измъква и освобождава от водата, така и човешката душа се издига над „водата“ на Космоса, т.е. над космическия етер. Това става приблизително три дни, след като човек мине през Портата на смъртта.

С други думи, под формата на съответния есенен празник, древните Мистерии показваха самата тайна на смъртта. От една страна, култът съвпадаше наполовина с умирането, със смъртта на природата, от друга страна обаче той сочеше към диаметралната противоположност, към най-съкровената част на човешкото същество. Нещата бяха така замислени, че човекът да се вгледа в смъртта на природата и да забележи как според външните сетива той умира, но как в същото време той възкръсва в духовния свят. Целият смисъл на този древен и свързан с Мистериите празник беше да разбули тайната на смъртта.

Обаче в хода на човешкото развитие настъпи един забележителен миг. Всичко, което кандидатът за Посвещение изживяваше в Мистериите, а именно смъртта и възкресението на душата, всичко това макар и на друго равнище, се извърши от Христос Исус, включително и до процесите в неговото физическо тяло. Защото как изглеждаше Тайната на Голгота пред познавача на Мистериите?

Познавачът на Мистериите виждаше как в езическите епохи кандидатът за Посвещение беше довеждан чрез смъртта и възкресението на душата до едно по-висше съзнание. Душата умираше, за да възкръсне в едно по-висше съзнание. И това, което още трябва да се потвърди тук, е, че умираше не тялото, а душата. Този беше пътя към висшето съзнание.

Всичко, което изпитваше душата на кандидата за Посвещение, се извърши в Христос Исус, включително и до процесите в неговото физическо тяло, макар и на едно съвсем друго равнище. Защото Христос не беше обикновен земен човек, а беше вмъкнат като Слънчево Същество в тялото на Исус от Назарет. По тази причина и особено след като Христос Исус мина през мъките на Голгота, древният мистериен принцип на Посвещението можеше да се приложи вече не само върху избрани хора, а върху цялото човечество.

Познавачите на Мистериите и преди всичко ръководителите на ритуала за Посвещение бяха хората, които най-добре разбраха значението и смисъла на Голгота. И какво можеха да си кажат те? Те можеха да си кажат например следното: Хилядолетия наред хората бяха приобщавани към тайните на духовния свят чрез смъртта и възкресението на техните души. По време на ритуала за Посвещение душата беше откъсвана от тялото. Душата навлизаше във Вечността едва след своята смърт. Но сега вече всичко, което след Кръщението в Йордан, когато Слънчевият Христос проникна в тялото на Исус от Назарет, всичко, което някога можеше да бъде изживяно от определени привилегировани избраници, стана достояние на Христос Исус. Това, което хилядолетия наред под една или друга форма беше строго охраняван ритуал на Посвещението, сега стана исторически факт.

А най-съществено беше следното: Тъкмо защото Христос, който беше едно Слънчево Същество, завладя тялото на Исус от Назарет, вече стана възможно всичко, което преди изпълваше душата на кандидата за Посвещение, да се осъществява сега в тялото на човека. И то можеше да работи там въпреки цялата преходност, въпреки тленността на това тяло, въпреки че смъртта погълна тялото на Исус от Назарет; да, въпреки всичко, можа да настъпи Възкресението Христово и Христос се издигна много по-високо от душите на кандидатите за Посвещение. От друга страна, тялото на окултния кандидат не можеше да го пренесе в онези дълбини на подсетивния свят, както това постигна Христос Исус.

Ето защо кандидатът за Посвещение далеч не можеше да достигне степените на свръхсетивния Христос. Тайните ритуали на Посвещението, все по-непригодни в хода на човешкото развитие, бяха изтеглени от западащите мистерийни центрове и така да се каже, бяха обнародвани в Събитието на Голгота.

В първите столетия на християнството малцина имаха съзнанието, че в Исус от Назарет близо три години живя едно космическо Същество, едно Слънчево Същество и че сега Земята беше като оплодена именно чрез силите, които това Същество свали от Слънцето. Малцина имаха съзнанието, че в древните епохи чрез методите на Посвещението земните хора можеха да идентифицират това Същество единствено под облика на небесното Слънце. Истинските ръководители на древните Мистерии имаха правото да заявят: Онзи Христос, до когото ние достигнахме чрез извисяването си към Слънцето, следвайки методите на Посвещението, сега сам е слязъл в едно смъртно тяло, в тялото на Исус от Назарет. Той сам слезе долу на Земята.

Онези хора от епохата на християнството, които подразбраха нещо от Мистерията на Голгота, усетиха, че душите им се заливат от празнично, тържествено настроение; нещо повече – бих могъл да кажа, че душите им бяха обзети от един свещен трепет. И всичко, което преди беше само едно живо съдържание на съзнанието, сега с помощта на процеси, чиито опознаване е наша най-близка задача, се превърна в един напомнящ празник за историческото събитие на Голгота. Обаче докато този свещен спомен зрееше в човешката душа, съзнанието за Слънчевото естество на Христос все повече и повече угасваше.

Разбира се, ръководителите на древните Мистерии не можеха да грешат по отношение на Христовото Същество. Те добре знаеха, че благодарение на постигнатата независимост от физическото тяло, водеща до преходната смърт на душата, истинските посветени се извисяваха до Слънчевата сфера, където намираха Христос, и единствено от него, от Христос вътре в Слънцето, те получаваха импулса за възкресението на душата; те знаеха кой е Христос, защото се извисяваха до него. Тези древни посветени можеха да разберат Тайната на Голгота; от това, което стана на Голгота, те можеха да разберат, че онова Същество, което по-рано трябваше да бъде търсено в Слънцето, сега беше слязло при хората на Земята. Защо?

Защото в хода на мировото развитие, природата на човека беше станала съвсем друга и онези процеси, които в древните Мистерии издигаха посветените до Христос в Слънцето, вече не можеха да бъдат прилагани. Методите на древното Посвещение бяха станали нещо невъзможно за човечеството. Те не позволяваха вече Христос да бъде търсен в Слънцето. И тогава той сам слезе при хората, за да предприеме един небивал акт, спрямо който тези земни хора можеха да имат ясно и будно съзнание. И всичко, включено в тази велика тайна, принадлежи към най-светите истини, които могат да се изрекат на нашата планета.

Как впрочем изглеждаше Мистерията на Голгота за човека от следващите столетия? Ако трябва да представя нещата схематично, аз бих започнал така: Ако това тук е Земята, в един от нейните мистерийни храмове, човекът можеше да получи Посвещение и да открие Христос в Слънцето. За да открие Христос, човекът трябваше да гледа навън в пространството.

Искам ли да продължа тази схематична рисунка, позволете ми да отбележа и развитието на следващите епохи – на времето. Ето едната година, втората, третата (в пространствен смисъл Земята е винаги тази, но по отношение на времето нека представим нещата по следния начин: Сега тук се разиграва Мистерията на Голгота. Нека приемем, че един човек живее, да кажем, в осмото столетие. За да стигне до Христос, той не трябва да прибягва до Мистериите и до извисяването към Слънцето. За да стигне до Христос, той трябва да отправи поглед към повратния миг на времето, към началото на християнското летоброене, или с други думи – към времето, когато стана Събитието на Голгота (стрелката на рисунката).

Това, което за древния човек беше възприятие, свързано в пространството, чрез Мистерията на Голгота се превърна във възприятие, свързано с времето. Този факт е изключително важен.

Ако оставим върху душата си да действат древните методи на Посвещението и всичко, което в тях беше образ на смъртта и възкресението на човека и ако от друга страна вземем външната структура на култовите действия, например в празника на Адонис, които също бяха изображение на мистерийните процеси, тогава от шеметната височина на тази гледна точка, ние ще установим как и трите явления – методите на Посвещението, смъртта и възкресението на човека – и празника на Адонис се обединяват в историческото Събитие на Голгота.

Всичко, което се извършваше незабележимо и тайно в светилището на Мистериите, сега беше изнесено навън в историята. Всичко, което преди съществуваше само за посветените, сега стана достояние на народите. И вече далеч не беше необходимо да се потапя нечие изображение в морето, като символ на едно или друго божествено присъствие. Решаваща стана мисълта, решаващ стана споменът за Голгота. Външният символ, насочващ към едно изживяване, свързано с пространството, трябваше да бъде изместен от един спомен, лишен от всякаква сетивна образност, от един спомен, който просто не позволяваше на душата да забрави историческото Събитие от Голгота.

А сега ние ставаме свидетели как в следващите столетия човечеството постигна едно забележително развитие. Хората все по-слабо проникваха в духовния свят. Духовното съдържание на Голгота не стигаше до сърцата им. Развитието напредваше към изработването на твърди и безкомпромисни материалистични светогледи. Сърдечният трепет, с който човек разбираше: Ето, точно сега, когато външната природа умира, аз мога да устремя погледа си към животворящия Дух, този сърдечен трепет изчезна. По същия начин изчезна и усещането за външната тържественост на празниците. Човекът не можеше да си каже както преди: Ето, точно сега, когато идва есента с нейната умиротворяваща смърт, аз най-добре мога да усетя как срещу смъртта на природния свят тържествено се надига възкресението в духовния свят.Така есента напълно изгуби възможността си да остане годишното време за празника на Възкресението.

Есента изгуби възможността си постоянно да извлича съзнанието за Духа от умиращия природен свят. Човекът започна да се придържа към материята, да вярва в материята. А всъщност той имаше нужда да се придържа към това, което изобщо не умира в природата, към вложените в нея сили на растежа. Човекът трябваше да гледа на материалния свят като един символ на духовния свят, тъй като самият материален свят не беше достатъчен, за да води човека към истините на Духа. Есента нямаше вече тази сила, да мобилизира човешката душа и да я вдъхновява така, че зад преходния земен свят тя да открива непреходния свят на Духа.

Ето защо се стигна до там, че човекът трябваше да бъде подкрепен от външната природа, от възкресението във външния природен свят. Той трябваше да изпита непосредственото пролетно нарастване на Слънцето, светлината и топлината, да види с очите си неудържимото буйство на треви и цветя, на целия растителен свят. Човекът трябваше да почерпи сили от възкресението в природата и да се устреми към идеята за Възкресението.

По този начин обаче изчезна онова непосредствено отношение, което беше свързано с празника на Адонис, онова отношение, което можеше да бъде свързано и с Мистерията на Голгота. На времето след земната смърт на всеки индивид човешката душа знаеше: Ето, сега човекът минава в пълна сериозност през Портата на смъртта и през изпитанията на трите дни; после обаче душата трябва да се изпълни с празнично и радостно настроение, защото тя е непоколебимо уверена, че тъкмо след смъртта тя ще се върне в своето духовно отечество. Но сега това дълбоко изживяване престана да вълнува човека и той не черпеше от него никакви сили.

Онази сила, която живееше в празника на Адонис, умря. Затова и въпросът да се възроди отново тази сила, стана основен въпрос за човечеството. То гледаше в смъртта на бога, в смъртта на красотата, величието и младежкия устрем. Този бог ще бъде потопен в морето. Всички ще потънат в тъга, в сериозно и мрачно настроение. Защото по отношение на преходния земен свят трябваше да се изгради именно такова настроение.

Обаче тъкмо това настроение трябваше да се преобрази от човешката душа в един радостен трепет при нейното пробуждане в свръхсетивния свят. Когато богът, съответно неговото изображение, беше изваждан от водата, тогава истинският последовател на тази религия, обръщайки поглед към човешката душа, няколко дни след смъртта виждаше ясно: Това, което става с мъртвия човек в духовния свят, ето, то израства сега пред моята душа под образа на Адонис, възкръсналия бог на красотата и младежката сила.

По този начин всичко, което беше толкова дълбоко свързано с човешката душа, се пробуждаше всяка есен – всяка есен то се пробуждаше в духовния свят на човека. В онези времена не би било възможно да се разчита на външната природа. Това, което можеше да се изживее в Духа, то се представяше от посветените именно в култа, в ритуалите на свещенодействието. Но в хода на развитието трябваше да се случи нещо. Образът, почитан в древността, трябваше да бъде изместен от спомена – вътрешния, лишен от образ, душевно изживян спомен за Мистерията на Голгота.

Засега обаче човечеството не разполага с необходимата сила, за да осъществи този преход. Засега нещата са така устроени, че човекът има нужда да се придържа към външната природа. Обаче външната природа не ни дава никакъв символ, никакъв завършен символ на човешката съдба след смъртта. Идеята за смъртта, мисълта за смъртта – само тя продължаваше да живее в човека. Мисълта за Възкресението се отдалечаваше все по-безнадеждно от човека. И ако днес потърсим Възкресението като едно съдържание на вярата, ние ще установим, че за модерното човечество Възкресението не съществува.

Човечеството трябва отново да си върне Възкресението, и то може да стори това само с Антропософията. Само антропософският възглед може да пробуди заспалия инстинкт на човека за истинското Възкресение. Само ако, както това беше казано в съответната ми лекция, антропософската смелост се влее в Михаиловата мисъл на нашата епоха и заговори като мощен камбанен звън в човешкото сърце. Само ако антропософската смелост открие дълбоките тайни на Рождество Христово и укрепи мисълта за Рождество Христово. Само тогава Възкресението ще стане един истински и тържествен празник за човека.

Защото Антропософията е длъжна към мисълта за смъртта да прибави и мисълта за Възкресението. Самата тя трябва да се превърне за човешката душа в един вътрешен празник на Възкресението. Тя трябва да одухотвори човешкото мислене с настроението на Великден. И тя ще го направи, особено след като хората разберат как древната идея на Мистериите може да оживее във вярно осмислената идея на Възкресението. Защото един правилен светоглед възниква от тялото, душата и духа на човека, както и от съдбата на човешкото тяло, душа и дух във физическия, душевен и духовен свят.

Eлитът, който не спи…

За малка група хора – може би само 1% до 3% от населението на Земята – сънят е загуба на време.

Естествените „краткоспящи“, както официално биват наричани, са едновременно сови и чучулиги. Те обикновено си лягат доста след полунощ, стават само няколко часа по-късно и прекарват деня, без да се нуждаят от дрямка или да се наливат с кофеин.

Също така те са енергични, дружелюбни, оптимистични и амбициозни, твърдят изследователи. Този техен модел на поведение започва в детска възраст и често се предава в рамките на семейството.

Въпреки че не е ясно дали всички хора с кратък сън постигат много в живота, те имат повече време в рамките на деня, в което да свършат задачите си – и намират по-интересни неща за вършене от съня, често занимавайки се с няколко неща наведнъж.

[…]

„Това е безумие, но за мен то върши работа“ – казва Елинор Хофман, нощен администратор в болницата „Белвю“ в Ню Йорк, която коментира, че би предпочела да прекарва следобедите си в игра на маджонг с приятели пред това да спи повече от четири часа.

Понякога тя се обажда на братовчедка си Линда Коен в Питсбърг към 4 часа сутринта, тъй като знае, че и тя тогава ще е будна – и двете спят по толкова още от деца. „Аз живвам около 11 през нощта,“ казва Коен, която заедно със съпруга си притежава верига магазини за играчки и става рано сутрин без особени усилия.

„Ако си лягам по-рано, бих смятала, че пропускам към половината си живот.“

Вижте по-пълна версия на статията тук – на български.

http://www.webcafe.bg/id_200319411_Elitat_koyto_ne_spi

Англоезичният оригинал на The Wall Street Journal е тук.

http://online.wsj.com/article/SB10001424052748703712504576242701752957910.html?mod=wsj_share_twitter

Коментар от Стопанина: Нямам нищо против идеята, че хората се наспиват за различно време. То това си се разбира от само себе си. Достатъчно е да направим аналогията, че различните хора за различно време се възстановяват от едно и също заболяване. На някои им трябват седмица-две, за да забравят, че например наскоро са били оперирани от апандесит, на други им трябва поне месец за същото.

Проблемът ми с горната статия е с нейните начало и край, където се прокарват следните две идеи: „сънят е загуба на време“ и „(ако спя,) пропускам половината си живот“. Втората идея навремето ми беше поднесена и като част от образователната програма в основното училище. С тази разлика, че учителката заяви пред класа как „хората проспиват една трета от живота си“, а не половината.

В една такава идея – тази за „загубата на живот“ – разбира се, дори няма логика. Защото ако приемем подобни твърдения за верни, би означавало, че не сме живи, докато спим. Това донякъде не е толкова абсурдно – не случайно в редица духовни учения сънят е определян като малката смърт. По-точно обаче е да кажем, че по време на сън не губим живота си, а обичайното си съзнание. Къде отива то?

При съня астралното тяло на човека

Най-древното изтезание

Импулси, важни за работата и през деня, сред Съществата, в Атлантида

Елит

–-

ПРИ ОСВЕЩАВАНЕТО НА АНТРОПОСОФСКИЯ КЛОН „КРИСТИЯН РОЗЕНКРОЙЦ”

Хамбург, 17. Юни 1912

Днес ние сме се събрали тук, за да измолим благословията на онези духовни Същества, които бдят над нашето духовно-научно движение, благословията за една нова работна група, която за най-дълбоко задоволство създаде едно свое място за работа, изразяваща чрез най-разнообразни символи импулсите на нашата воля: а именно импулсите на преданост към духовните Същества, волята да им служим по един истински начин. Употребен е много труд на Духа и на душата, за да бъде достойно обзаведено това помещение. Заобиколени от тези символи, членовете на този антропософски клон непрекъснато ще получават правилните подтици за своята работа; онези обаче, които дойдоха тук, за да съизживеят откриването, ще отнесат със себе си един траен спомен, а онези, които изпращат насърчаващи подтици, ще останат трайно свързани в Духа с хората, които потърсиха тук поле за своята работа.

Да си поставен в едно такова движение, каквото е нашето духовно-научно движение – това следва да приемаме като една милост от страна на духовните сили, защото това движение ще се превърне в една необходимост и ние трябва да участвуваме в това движение, което ще се влее в предстоящото общочовешко развитие, ако то не иска да пресъхне и да се провали в своя напредък.

Като окултист човек вижда, че едно такова оплодяване на човечеството е неизбежно. И че именно ние можем да се чувствуваме задължени да подадем ръка на това оплодяване: Ето кое трябва да считаме като една милост.

Времето между шестнадесетото и деветнадесетото столетие донесе вълните на материализма, който също е една необходимост, макар и той да донесе само такива блага, които са необходими за физическия свят. Само малцина от ръководните духове на по-новото време можаха да разберат, че от необходимите, но обременителни вериги на материализма отново ще израстне един подем.

Антропософското движение е изливането на духовни сили и истини от висшите светове. Хората отново трябва да разберат и знаят тези неща, които са били скрити в течение на хилядолетия.

Когато искаме да проверим как е устроено движението, в което стоим, ние можем да намерим най-важния признак. Това е като че в него би действувал най-красивият и най-истинският Дух на човечеството, защото три точки, почувствувани по правилен начин, дават веднага представата, че се касае за нещо, което е напълно в смисъла на изискванията на нашето време. Тези три точки не подсказват нищо друго, освен че в света трябва да бъде прокарано едно движение, в което може да участвува всеки човек. Общото най-човешко течение е охарактеризирано с думите: Това общество образува зародиша на едно всеобщо побратимяване на хората и така нататък. Това не означава нищо друго, освен: На Земята не може да има нито един човек, който не би могъл да стане член на това общество.

– Обаче по лицето на Земята са разпространени най-разнообразни вероизповедания и философии. Не всички изповедания и философии могат да са погрешни. Който би твърдял това, би обвинил мъдрото ръководство на света. Следователно може да става дума само за това да се търси обективното ядро на всички светогледи, което води до взаимно разбиране. Като един вид девиз, произтичащ от тези принципи, имаме в следното изречение: „Нито една религия не стои по-горе от истината.” Стремежът към истината може да обедини всички хора понеже истината подпомага взаимното разбирателство. Тук вече имаме и третия принцип.

Но би могло да се добави: Материалистите са изключени от това общество. Те са изключени само тогава, когато тяхната материалистична вяра стои за тях по-високо от търсенето на силите, които стоят в основата на всички явления. Не ние изключваме материалистите, защото когато всичко се схваща правилно, не може да има никаква злоупотреба и никакво израждане сред Теософското движение, понеже то обхваща великия идеал на душевната хармония и душевния мир. Нека нагледно да си представим как истината и мирът могат да навлязат в света.

Християнинът, който не е станал антропософ, ще има малко разбиране за това, което издига будиста до висшите светове. Обаче християнинът, който е станал антропософ, ще трябва да се старае да го разбере, той чувствува това като задължение, произлизащо от принципите на Теософското движение, които признава. И на християнина му става ясно: животът на Гаутама Буда на Земята означава нещо, ако той знае, че един човек трябва да е минал през множество прераждания, докато стане един Буда. Будистът знае, че след като Буда е достигнал степента Буда, той вече няма нужда да идва отново на Земята в тяло от плът. В Кристияния аз обърнах вниманието върху мисията на Гаутама Буда. Показах как тази душа има да решава една особена задача на планетата Марс. Буда е преминал на Земята предварителната степен, за да може да играе между Марсовите хора в една роля, подобна на тази, която Христос игра на Земята – не чрез един вид Мистерия на Голгота, не преминавайки през смъртта, защото Марсовите човеци имат условия на живот, различни от тези на Земните хора. Следователно на окултиста му е ясно: Вярата на будистите, че Гаутама Буда вече няма нужда да се връща отново на Земята в тяло и плът, си има своето дълбоко основание. Ние не водим борба срещу тяхното убеждение, което стои така близо до сърцето им, а искаме да проявим найдълбок интерес към това убеждение.

Когато будистът е станал антропософ, той се научава да познава това, което е най-свещено за християните. Той разбира, че във факта на минаването на определена личност през физическата смърт се крие една мирова тайна, че Христос е слязъл от висшите светове за еднократно въплъщение, за да не идва вече никога в едно физическо тяло. Той започва да разбира, че тази тайна е уравновесяването на борбата между Христос и Луцифер. Когато будистът научава това чрез антропософията, той си казва: Аз разбирам това, което християнинът мисли в най-дълбокия смисъл, разбирам еднократната инкарнация на Христос и виждам, че Христос не е бил на Земята, преди да е намерил едно тяло чрез Исус от Назарет.

Когато се отдадем на подчертаните принципи, ние научаваме нещо, което е точно противоположно на един определен страх, който често наблюдаваме при християните. Страхуващият се християнин лесно се подвежда, че неговото вероизповедание изгубва от своя блясък, когато бъдат осветлени също и предимствата на другите вероизповедния. Но християнското вероизповедание получава именно един по-възвишен блясък, когато проникнем окултно отделните религиозни вероизповедания. Който е така страхливо загрижен, че неговото вероизповедание би могло да изгуби, ако то бъде поставено до вярата на будистите, той трябва да си спомни, че за християнския богослов съществуват все още някои нерешени въпроси, че например един важен въпрос е още този, дали хората, които са живели преди Мистерията на Голгота, също участвуват в спасението. Обаче ако християнинът прибави това, което будистът знае, той вижда, че това са същите души, които вече са живели преди идването на Христос и които после непрекъснато се прераждат на Земята. Но някой би могъл да запита: Как стои обаче работата с душата на Буда, която шестстотин години преди Христос беше инкарнирана за последен път и вече няма да се върне на Земята?

На този въпро с окултното изследване дава един задоволителен отговор. То ни показва, че Буда беше един предшественик, принадлежащ към една по-висша Йерархия, изпратен долу с Венерините човеци, така че с право може да се говори за една мисия на Буда като подготовка за Христос. Всяка една религия, която е неегоистична и не тиранизира другите, може да ни улесни в разбирането на която и да е друга религия. Един ортодоксален будист би могъл да издигне своя Буда над всички други Същества – нещо, което един истински будист не би могъл да стори.

Ако някой би искал да бъде фанатичен в смисъла на един ограничен будизъм, той би могъл да проповядва, че не може да съществува никое друго същество, което да не се нуждае да дойде отново на Земята в плът като човек, освен самият Буда, следователно той трябва да бъде най-висшият. С това на будизма би било създадено едно безкрайно предимство спрямо християнството, така че то би заело второто място. Тогава едната религия би водила борба срещу другата. Обаче това би било едно нетеософско дело. Защото теософията или Духовната наука съществува за това, да разпространява мир по лицето на Земята, да доведе чрез разбиране и изучаване на едни и същи истини за основното значение на всяка една религия. Ето защо трябва да помним, че не бива да изговаряме нашите принципи устно, а после да ги превръщаме в тяхната противоположност.

Нека да сме завладени от убеждението, че основаването на една работна група е не само нещо, на което трябва да се радваме, но че с това за нас възниква едно висше задължение, особено тогава, когато свържем нейното основаване с онова име, което принадлежи на благородния мъченик, който чрез своя начин на действие е понесъл и в бъдеще ще понася повече, отколкото който и да е друг човек. Казвам: един човек, защото това, което Христос изстрада, изстрада го един Бог. Това е свързано с голямата опасност, пред която един ден ще се изправи истината. Когато кръщаваме нещо с името „Кристиян Розенкройц” следва да сме наясно колко трудно се поддържа тъкмо този съюз. Ние даваме обет за една вярност, за която може би не ще бъдем достатъчно силни. Въпреки това никому не бива да бъде забранявано да поддържа в своята душа тази вярност, една вярност, която прави необходимо да поемем в ръцете си посоката на нашето бъдеще. Когато се чувствуваме привлечени към нещо, което вече съществува, така че го превръщаме в поле за работа, ние вече апелираме към силите на вече утвърдения идеализъм. Обаче когато основаваме нещо ново, зад нас стои приятелят на всеки сепаратизъм, на всеки свръхземен егоизъм: За Луцифер възниква една нова надежда при всяко ново основаване. Не е така, когато се присъединяваме към нещо старо. Ето защо горко ни, ако сме забравили думите: „Народът не усеща Дявола, дори когато той го държи за яката”. Обаче ние винаги можем да го отстраним от нашата яка, когато имаме добрата воля за това.

Един велик, но опасен момент е, когато свързваме основаването с едно име, което носеше един толкова голям мъченик. Ето защо основателите трябва да дадат на самите си обета, да не се отказват от това дръзновение, а да следват с цялата си вярност и с всичките си сили това, което са обещали. С всяко основаване на антропософски работни група ние поемаме една тежка отговорност. Когато се вземе предвид колко недостатъчно беше разбран импулсът, даден от Кристиян Розенкройц, ние можем да преценим, че извънредно големи трудности ще възникнат именно за онези, които се осмеляват да го следват.

Ние виждаме вече в нашето време, колко трудно е разбирането на християнството и колко незначителна е волята за да бъде постигнато това разбиране. Принципите, които светят като пътеводни звезди в духовно-научното движение и които днес охарактеризирахме, ще допринесат както за едно задълбочаване, така също и за едно разтърсване на хладните, на безразличните. Необходимо е да бъде събудено чувството за отговорност. Да се проникнем достатъчно силно с това чувство, тази трябва да бъде задачата на това място. Дори и в най-тесните пространства, върху Вас могат да връхлетят всевъзможни изпитания.

В момента, когато дори само се произнася името на Кристиян Розенкройц, в сила влиза принципът: Никоя религия не трябва да бъде за нас по-висша от стремежа към истината. – Кристиян Розенкройц никога не изисква някакъв култ към личността и държи на това, ученията да бъдат доведени близо до ума и да бъдат разбрани. Неговото учение никога не изисква вяра в учителя. Ако първо употребим нашите сили, едва тогава ще получим вече възможността да разберем чрез истината Учителите на мъдростта и на хармонията. От никого не се иска да вярва предварително в тях, защото тогава вярата в Учителите би стояла по-високо от самата истина. Ако някога би се изискала безусловна вяра в един Учител, тогава вече принципите на Теософското общество биха били нарушени.

Ние можем да познаем дали нещо, което произхожда от окултните извори, е вярно или не, когато обърнем внимание на определени методи. Например би било лесно при издаването на книгата: „Как се постигат познания за висшите светове?” да се напише: Тези учения са дадени чрез инспирация, те произхождат от Учителя и така нататък, или нещо подобно. – Обаче принципът на Теософското движение е вече нарушен, ако авторът не носи отговорност за написаното от него. Ако някой би твърдял, че една книга е написана без отговорност от автора, Вие можете да сте сигурни, че тук няма никаква истина, а само една измама от страна на Луцифер и Ариман. Днес Учителите не позволяват писателят да отхвърлят отговорността от себе си; ето защо дълг е човек постоянно да призовава за съвет своя разум и да не счита нищо за истина само по силата на авторитета. Естествено много по-удобно е да се кълнем в култа на личността, защото преценките на разума изискват усилия. Само онези, които са винаги готови да проверяват, да изпитват това, което е дадено от духовните светове, могат да пазят вярност към Кристиян Розенкройц. Ето защо имайте предвид, че тук се основава една работна група, която иска да пази вярност – независимо от личността, която в даден момент е призована като Учител – да пази вярност към принципа: Да изложи в една разбираема за хората форма това, което се разлива чрез Христос от духовните светове.

Ако Вие давате обет да се придържате към този дух на мислене и действия, тогава в този час аз мога да си позволя и да призова долу благословията на духовните Същества, в които не е нужно да вярваме, понеже добре знаем, че се намираме в тяхната сфера. Нека тук да властвуват добрите Духове и да благославят работата, която ще се върши на това място, тези Духове, за чието съществуване аз съм толкова сигурен, колкото съм сигурен и в присъствието на всички, които стоят тук в своите физически тела. Нека с тези думи да бъде осветено и това работно място. Защото всичко, което възниква в резултат на нашата подкрепена от добрите Духове работа, наистина ще бъде в състояние да предпази християнството от иначе неизбежно връхлитащия го мрак. Нека тук да властвуват Учителите на мъдростта и хармонията.

* * *

Рудолф Щайнер. Великденският празник като част от мистерийната история на човечеството – първа лекция, изнесена в Дорнах, 19 април 1924 г.

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

Коментарите са заключени.