„Покушението над Юстиниан“ — приложение 3: Бележки върху тракийската ономастика

Автор: Георги Сотиров. Под редакцията на д-р Асен Чилингиров

„Покушението над Юстиниан“ — приложение 3: Бележки върху тракийската ономастика

Приложение 3
Бележки върху тракийската ономастика

Пълното унищожаване на тракийските архиви от езическата епоха и всеобхватното горене на славянски книги през войните на седемнадесети век (и не само тогава) ни принуждават да се заемем с внимателно претърсване на наличните гръцки и латински източници, за да открием следи от ранната славянска история. Такива следи откриваме при имената на определени личности и места, някои от които са особено показателни.

Не е тайна, че Лъв Велики, император на източната империя, е имал дъщеря, но не и наследник от мъжки пол. С течение на годините Лъв явно е започнал да се притеснява за бъдещето на дъщеря си. Какъвто си бил находчив, му хрумнало едно мъдро решение. През 466 година той „се сдружил с исаврите в лицето на Tarasicodissa, син на Rusumbladeotus“. След това „направил Tarasicodissa съпруг на дъщеря си Ariadne…, променил името му на Zeno и го назначил за генерал на Изтока“ през 469 година.1 На младата двойка се родил син, също наречен Лъв. Този Лъв II станал император след смъртта на дядо си през 474 година. Новият император бил само на шест години, затова коронясали баща му. По този начин Zeno се възкачил на трона.

Името Zeno е добре познато от класическата гръцка литература, където е записвано като Ζήνων. Това, което никой досега не е забелязал, е, че Zeno, произнасяно Цèно, е гальовната форма на тракийското име Цветан. Съвпадението лесно може да се отхвърли като незначително, ако не знаехме, че самият Лъв Велики е бил тракиец (от бесите). Като такъв, и владеещ трите най-важни езици в империята — тракийски, латински и гръцки, — той трябва да е бил наясно с нуждата от име, което да е лесно за произнасяне от всички.

Промените на имена, какъвто е случаят с Tarasicodissa, са били чести в античността, но и съвсем не само тогава. Една от причините за смяната на имената е спонтанното възникване на прякори и тяхната устойчивост. Калигула е получил името си от сандалите — caligæ — които обичал да носи като малко момче във войнишкия лагер. Каракала, чието истинско име било Басиан (Bassianus), е получил прякора си от галската мантия — caracallus — която особено харесвал. Плутарх пише, че „в много случаи, както изглежда, прякорите хвърлят сянка над истинските имена. Например казват, че Polyxena, майката на Александър, по-късно била наричана и Myrtale, и Olympias, и Stratonice.“2

Други имена са се променяли според произхода на дадената личност. По начало Diocletian не е било лично име. То означава „човек от селото Douclea“. Истинското име на Maximin Daia е Daca, тоест Максимин Дака (от даките). От друга страна, Berenice изглежда като последната брънка от редицата, започваща с Vera:

Vera → Verina → Verinka → Vernika → Vere/onika.

Причина за тези промени би могла да се намери и в постоянните опити на римските и гръцките сноби да се отърват от „варварските“ звуци, като ги заменяли (без право на обжалване) с по-благозвучни гръцки или римски варианти. Това обикновено се е постигало, като са изпускали буква от неудобната дума или като са разменяли местата на някои от буквите. Гърците дори имали технически термин за тази операция: metaplasm. Но и приемането на изцяло ново име не е било нещо необичайно, особено в императорския дворец.

Излишно е да обясняваме какви трудности изникват за историците от систематичното прикриване на т.нар. варварски имена. Собственото име на даден човек често разкрива етническата му принадлежност, а тя може да хвърли светлина върху мотивите на този човек за конкретни негови действия. Затова си струва да се опитваме да намираме първоначалните лични имена — поне там, където това е възможно. В случая с Лъв като че ли не е възможно. Доколкото ни е известно, името Лъв не се появява в никакъв текст, свързан с Тракия. Обаче Западна Тракия и Северна Македония са единствените области в Европа, където по времето на Херодот е имало лъвове.3 На наскоро открита мозайка в Пела е изобразен лов на лъвове и се предполага, че двамата младежи, участващи в него, са Александър и Кратер.4 Мозайката може да представя и някое събитие, случило се в Азия. Но все пак е възможно да показва сцена от юношеските години на Александър в родната му Македония.

Във всеки случай трако-македонците трябва да са имали дума за благородното животно, а както изглежда тя е била лев или лъв, което пък е leo на латински и λέων на гръцки. Подобно на случая с Zeno, името Leo (Лъв) също е било достатъчно удобно за изговаряне на всеки от трите основни езици в източната империя. Нещо повече — лъвовете, като символ на власт, винаги са вдъхновявали въображението на царете, както знаят студентите по хералдика.

Същото важи и за орлите. Плутарх твърди, че след една военна победа епирците удостоили своя цар Пирх с прозвището Орелът. „Благодарение на вас — казал царят, — аз съм орел; и как няма да съм такъв, след като вашите ръце са крилете, които ме поддържат?“5 Плутарх не ни пояснява как е „орел“ на епирски. Можем само да предположим, че думата е била тракийска и че е използвана в цяла югоизточна Европа — от Дарданелите на юг до изворите на Дунав на север. А това ни отвежда до обсъждането на името Aureolus.

1) Името «Aureolus»

Aureolus е името на един от тракийските войводи, който станал император за няколко месеца през 268 година. По време на своето кратко царуване той никога не е виждал Рим или Константинопол. Провъзгласен е за император от илирийските легиони и остава в Илирия до смъртта си. На пръв поглед Aureolus е латинско име, което не подтиква към коментари. Но Зосим изписва името като Αύρίολος.6 Същото изписване срещаме и при Зонара. Както може да се очаква, латинската форма на това име се свързва с думата aurum (злато). Поне такова е мнението на Требелий Полио.7 Според Полио, когато Aureolus станал император, Гал Антипатер възкликнал: „Избрахме си император, който наподобява собственото си име.“ На това място Полио саркастично подмята: „Голяма добродетел, няма що, да добиеш името си от злато.“ Все пак той добавя и съдържателните думи: „Обаче аз добре знам, че сред гладиаторите това име често е давано на смелите бойци. Всъщност, съвсем наскоро във вашето собствено обявление на игрите8 същото име се срещаше в списъка с бойците.“

Естествено е да се очаква, че гладиатор, който рискува живота си на арената, ще си спечели слава, но не защото е „от злато“, а защото е смел. Каква може да е връзката между смелостта и Aureolus? Гръцката форма на името ни подсказва. Като се махне типичното гръцко окончание, името става Αυρίολ. Дифтонгът αυ често преминава в Ο, и обратно. Затова имаме основание да разгледаме още една форма на името: Ορίολ. Славянската дума orol значи орел, което е по-подходящ епитет за смел гладиатор, отколкото злато или златен. Въпросната дума има незначителни фонетични различия в отделните славянски езици и се среща като орьел, орел, орёл и т.н.

Може би не е случайно, че земите на гетския цар Oroles не са много далеч от родното място на Aureolus, ако вярваме на Помпей Трог.9 Знаем също, че бащата на Тукидид, който бил тракиец, се е казвал Orolus, макар в някои ръкописи името му да се изписва и като Olorus.10 Ако в такъв случай истинското илирийско име на Aureolus е било Orol, тогава бихме могли да разберем по-добре думите на Гал Антипатер. Той очевидно е имал предвид: „Избрахме си император, който е като орел“, а не „избрахме си император, който е като злато“.

2) Книгата на Джакомо ди Пиетро Лукари

Няколко тракийски имена могат да се намерят и в Ristretto на Лукари. Той завършва 175-страничната си книга във Венеция на 24 декември 1604 година. Второто издание е публикувано през 1790-та в Рауза или Рагуза, както по-често се изписва името на град Дубровник. Оттогава не са излизали други издания, а днес Лукари е почти неизвестен за повечето историци и лингвисти. Не го познават и студентите по ономастика.

Ristretto прелива от интересна информация. Понеже историята на Рагуза е тясно свързана с тази на югоизточна Европа, Лукари не се е сдържал и описва лица и събития, отнасящи се към земите на юг от Дунава. От полза са му били познанията, придобити от неговите пътувания, а също и много източници, които са изчезнали през четиристотинте години, които ни делят от времето на Лукари. Освен всичко останало, той ни дава славянските първообрази на имената на четирима императори: Probus, Gratian, Justinian и Justin. Като добавка дава славянските имена на родителите на Максимин Тракиец и бащата на Юстиниан. Изследването на тези имена ни навежда на мислите, че те са латинизирани форми на местния език и че подобно нещо се е случвало и с други имена, които не се споменават в книгата му.

а) Mečko

През 235 година сл. Хр. тракийските легиони издигат за император Максимин Тракиец (Maximinus Thrax). Историческото значение на това събитие е огромно. Максимин е първият император, който не е свързан със сената и не е бил санкциониран от него. Провъзгласяването на Максимин за император е било равносилно на разпускането на сената. Центърът на империята се измества далеч от Рим, като се придвижва на изток през Панония, Илирия и Мизия, а през 324 година Константин Велики го установява официално в Цариград.

Кой е този Максимин, който става водач на разбунтувалите се легиони през 235 година? Юлий Капитолин ни казва, че бащата на Максимин се е казвал Micca, а майка му — Ababa.11 Това, че Ababa е полуграмотно латинско изписване на славянската дума баба, е фрапиращо очебийно. Колкото до Micca, това е съкратена форма на Michæl (Михаил). Но Лукари, говорейки за татарско нападение над град Pleuie (може би Плевен) на юг от Дунав, казва, че там е роден Mečko (Мечко), бащата на Максимин.12 Името Mečko убедително може да се приеме и за умалително на Мечислав.13

б) Milutin

Друг интересен случай от книгата на Лукари е този на император Gratian. Flavius Gratianus е роден в Сирмиум (Срем) през 359 година. Той е син на Валентиниан I и е известен с това, че бил привърженик на аланите.14 Докато описва едни събития от тринадесети век, Лукари споменава сръбския цар Milutin. На италиански — казва Лукари — това име се превежда като „Gratiano, nome ch’egli rinouo da Gratiano Ungaro Imperadore Romano“.15

Разбира се, Gratian и Milutin не са унгарски имена. Като знаем все пак, че Валентиниан I е бил панонец, можем да приемем, че името, което е дал на сина си, е това, което ни посочва Лукари — а именно Milutin (Милотин).

в) Uprauda

Позовавайки се на Libellus от Дуклянския презвитер, Лукари споменава името Исток: „Той беше славянски благородник, жена му се казваше Biglenza, беше сестра на Юстин16 и майка на Юстиниан — все римски императори, които, както съм виждал в един летопис в България, на славянски език са наречени Uprauda, което означава Justinian или Justinus.“17

Всички учени са единодушни, че Юстин е бил тракиец. Понеже траките са говорили славянски диалекти, няма нищо по-естествено след полатинчването на името Управда то да стане Юстин. Името Bielenitsa се среща и при Прокопий, но в елинизираната форма Βιγλεντία.18 Прокопий пише, че тя е сестра на Юстиниан. Това не е непременно грешка, защото е възможно майката и сестрата на Юстиниан да са носили едно и също име.

Прокопий твърди още, че бащата на Юстиниан се казвал Sabbatius.19 На тази подробност като че ли не се обръща голямо внимание, макар да е известно, че Sabazius (Сабазий) е тракийското име на бога на слънцето, който гърците наричат Аполон.20 От друга страна — както Мърнавич правилно е отчел, — Istok на славянски говор означава мястото и посоката, откъдето изгрява (изтича) слънцето, а на латински това е oriens (изток).

По отношение на името Uprauda трябва да се отбележи, че Лукари е знаел и за друг човек с такова име — Uprauda Katunar di Dabar, който е свързан със събития около 1462 година.21 Както изглежда, името е продължило да се използва в югоизточна Европа доста дълго време.

г) Dobrio

Още едно интересно име, спомената в Ristretto,22 е това на Dobrio. Според Лукари то било славянската форма на името Probus. За император Probus се знае, че е от Сирмиум (Сремска Митровица/Срем), където хората винаги са говорили славянско наречие. Биографът му ни казва,23 че този император разполагал със скромно лично богатство. Майка му имала по-благороден произход от баща му. Роднините му не били влиятелни хора. Младият мъж притежавал такава телесна сила, че Валериан го направил военен трибун още преди да му е поникнала брадата. Всички летописци са единодушни, че Probus бил особено талантлив и справедлив владетел. Описват го като притежаващ качествата на Аурелиан, Антонин, Траян и Клавдий.24

Лукари вероятно е знаел, че бащата на Probus е бил панонец, следователно човек, който би могъл да даде местно панонско име на сина си. При Апиан25 четем, че името, което са дали гърците на панонците, е пеонци, а Йоан Цеца казва категорично: „А пеонци са българите. Не вярвай на глупците, като мислиш, че пеонците са различни от тях.“26

Probus, който е управлявал от 375 до 383 година, е прекарал по-голямата част от времето си извън Рим, подготвяйки, както изглежда, преместването на столицата извън Италия. Когато Диоклециан, бивш войвода от войската на Проб (Probus), става император, той практически премества столицата на империята в Никомидия — град, намиращ се в азиатската част на Тракия, на изток от Босфора.

Особено интересен е фактът, че името Dobri е сравнително често срещано и до днес в Пеония. То означава „добър“. Dobri-o е членуваната форма, на която съответства френското Le Bon, особено в диалекта, който се говори край София.

Могат ли да се направят някакви заключения от примерите дотук? Отговорът е положителен. Всички тези имена имат славянски характер, едно обстоятелство, което стои в пряка връзка с етническия облик на централна и източна Европа през онзи период — като започнем от бащата на Максимин Тракиец и продължим до царуването на Юстиниан, че и още по-нататък.

« Красноречието на липсите | Гети и готи »


Бележки:

  1. Candidus, Fr. I, както е цитирано от C.D. Gordon, пак там, с. 132-133. [^]
  2. Moralia, De Pythiæ Oraculis, 401A-B. Loeb, т. 5, с. 295. [^]
  3. Херодот VII.126. [^]
  4. Вж. Photius M. Petsas, Pella, Carl Bloms Boktryckeri, Lund, 1964, с. 6. [^]
  5. Historia Nova, I. 38-41. Превод на английски от James J. Buchanan и Harold T. Davis, Trinity University Press, San Antonio, Texas, 1967, с. 23 сл. [^]
  6. Annals, XII.24. [^]
  7. Div. Claud., V.5. SHA. Loeb, т. 3, с. 161. [^]
  8. Бел. авт.: Това, изглежда, се отнася за обявление, направено от Константий, баща на Константин Велики. [^]
  9. Justinus. Epitoma, XXXII.16. Paris (Garnier), 1936, т. 2, с. 133. [^]
  10. Изписването «Orolos» е дадено във Vita Thucydidi на Markellinos. Виж Thuсydides. Lib.I-II. Ed. O. Luschnat. Leipzig (Teubner), 1960, с. 4, бележка. [^]
  11. Maximini Duo, I. SHA. Loeb, т. 2, с. 317. [^]
  12. Пос. съч., с. 104. [^]
  13. Бел. пр.: Името Мечко, както и близките му форми Мечо, Мешо, съществуват и до днес в България — вж. Йордан Заимов, Български именик, София: Издателство на БАН, 1988 (1994).Там е посочено като производно на Мето (с. 150). А според Н. П. Ковачев, Честотно-тълковен речник на личните имена у българите, 1901-1970, с. 131, името Мечко има пожелателен характер: да бъде здрав като мечка. Любопитно съвпадение във връзка със споменатия гр. Плевен е, че близо до него се намира с. Мечка. [^]
  14. Бел. пр.: Амиан Марцелин определя аланите като потомци на масагетите (Ammianus Marcellinus. Roman History. XXXI. II. 12). Дио Касий направо твърди, че „те са масагети“. От един момент нататък аланите стават съществена част от хунския съюз, включващ още сармати, царски скити, меланхлени и потомците на други народи, населявали Северното Причерноморие, Кавказ и Евразия от зората на писаната история. По тази причина Прокопий, Евагрий Схоластик и други автори използват хуни и масагети (алани) като взаимозаменяеми понятия. За да могат да фантазират на воля, че европейските хуни са дошли от Монголия или друго място в дълбока Азия, повечето византолози „ослепяват“ както за категоричното и единодушно отъждествяване на масагетите и хуните в първоизворите, така и за пълните културни сходства: масагетите и сарматите са имали и жени за владетели, хуните — също; масагетските и сарматските жени (отъждествявани с амазонките) са участвали в сражения, жените на хуните — също, и т.н.
    Римлянинът Овидий е пряк свидетел, че масагети (алани, съществен компонент от бъдещите „хуни“) и гети (бъдещите „готи“) са живели в град Томи (днешна Констанца в Румъния) през първи век сл. Хр. Още по-старите автори, като се започне със самия Херодот (Herodotus, I.205-214) и Страбон, са единодушни, че Томи е основан от масагетската царица Томира. Овидий е бил заточен дълги години в този град, като е общувал с местното население и дори е възнамерявал да пише поема „на езика на варварите“.
    Смята се, че осетинците са потомци на аланите. Понеже осетинският език принадлежи към т.нар. група на иранските езици, някои съвременни учени разглеждат осетинците като „късно поиранчен“ кавказки народ. Повечето „авторитети“ обаче приемат, че осетинците действително са потомци на аланите, като на това основание вярват, че древният алански език също трябва да е бил от иранската група. Единственото им пряко доказателство са твърденията на гръцкия автор Йоан Цеца, който е живял през 12 век и е бил женен за Мария Аланска. Същите тези „авторитети“ във византологията обаче отказват да приемат други твърдения на Цеца — например, че българите от 12 век са потомци на древните тракийски пеони. Ако има нещо, което може да се каже категорично по този въпрос е, че твърде много съвременни учени показват изумителна последователност в умението си да цитират от източниците си само онова, което им върши работа. [^]
  15. Пос. съч., с. 37. [^]
  16. Бел. авт.: Лукари изписва името като Giustino [^]
  17. Пос. съч., с. 3. [^]
  18. Vand., IV.XXIV.3. Бел. авт.: Преводачът на английски за изданието на Loeb (Х. Б. Дюинг) охотно латинизира това име на Vigilantia. [^]
  19. Anecdota, XII.18. [^]
  20. Macrob., Sat., I.18.8-11. Ред. J. Willis, Лайпциг: Teubner, 1968, т. 1, с.102-103. [^]
  21. Пос. съч., с. 109. [^]
  22. Пос. съч., с. 70. [^]
  23. Flavius Vopiscus, Probus, III. SHA. Loeb, т. 3, с. 341. [^]
  24. Пак там, XII.2. Loeb, т. 3, с. 359. [^]
  25. Appian, Illyrica, 14. [^]
  26. Chil., X, 185. [^]

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

Един коментар за "„Покушението над Юстиниан“ — приложение 3: Бележки върху тракийската ономастика"

  1. Петьо  04.05.2016 г. | 14:03 ч.

    „Какъвто си бил находчив, му хрумнало едно мъдро решение.“

    „Какъвто си е бил…“ или „Какъвто е бил…“ или само „Какъвто бил…“

    За лъвовете, спомнете си и българската народна приказка за дърваря и лъва – Лъв и човек. Всъщност не знам доколко е стара народна приказка. Има я в сборник от Ангел Каралийчев.

    Uprauda Katunar di Dabar – Това Управда Катунар от Дебър ли ще да е?

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.