„Покушението над Юстиниан“ — 8: Славяноезичните готи

Автор: Георги Сотиров. Под редакцията на д-р Асен Чилингиров

„Покушението над Юстиниан“ — 8: Славяноезичните готи

а) Славяноезичните готи

– 30 –

През юни 251 година сл. Хр. римска войска попада на засада и е разбита при град Абрит (до сегашния Разград). Император Деций и синът му, които са били пълководците, също загиват. Лактанций ни разказва, че „варварите“, които разбили римската армия, били от племето карпи.1 Част от този народ решил да прекоси Дунава и да се противопостави на римската власт, която Деций се опитвал да наложи с последици, катастрофални за живота му.

Същото събитие се описва от Йордан (XVI.91)2 с малко по-различни термини. Според него Острогота, цар на готите, „предвождал триста хиляди въоръжени мъже, имайки за съюзници в тази война част от тайфалите и астрингите, а също три хиляди от карпите, един винаги готов за война народ и често враждебен към римляните“. Готите обсадили и превзели град Филипопол. Тъй като не могли да удържат града, те отстъпили назад, а на Деций му хрумнала фаталната идея да ги преследва и напада.

Ако приемем, че Лактанций е знаел какво говори, от неговия разказ можем да си извадим заключението, че карпите и готите са били съседи и че са сродни. Разбира се, Лактанций е знаел много добре какво пише. Като приближен на Константин Велики и учител на най-големия му син Крисп, той несъмнено е имал достъп до имперските архиви. Когато казва карпи, е имал предвид карпите, тоест народа, който живее при Карпатите, където по всяка вероятност са били домовете и на повечето готи. Част от карпите били избити през ІІІ век от Диоклециан и Констанций Хлор. Други били преселени в Панония. Но техните родственици, готите, като цяло останали там, където са били и по-рано, завещавайки неизяснени въпроси за съвременните историци.

– 31 –

Що за хора са били тези готи? Какви са били обичаите, религията и езикът им? Всички автори преди седемнадесети век са единодушни, че готите, гепидите и вандалите са различни клонове на един и същ народ. Както и че в по-стари времена са ги наричали с общото название гети.3 По причини, които са обяснени в обособено приложение към това изследване, от началото на трети век нататък името готи започва да се налага за повечето от гетските народи. Обичаите на гетите са били известни на учените, които са могли да четат гръцки, тъй като Херодот ги описва в четвърта и пета книга на своята История. Друг клон на този народ са даките, които живели по средното течение на Дунав. След походите на Траян в Трансилвания тези даки станали добре познати на римляните и името им започнало да се дава и на родствениците им по-далеч на изток.

Страбон ни казва, че даките и гетите говорят един и същ език, а Дио Касий пише: „Аз наричам тези хора даки, името, което използват самите жители, а също и римляните, въпреки че знам и някои гръцки писатели, които, правилно или не, ги наричат гети; онези гети, които аз лично познавам, живеят отвъд Хемус (Стара планина), покрай Истера (Дунава).“4 Около век по-късно Павел Орозий написва своите седем книги срещу езичниците, в които обрисува просторните земи на север от Дунав. „На изток — казва той — е Алания; в центъра е Дакия, където също е и Готия; след това е Германия, по-голямата част от която владеят свебите.“5 Някои от обитателите на тази Готия са въведени в християнската религия от епископ Улфила по времето на Константин Велики.6 Това предизвиква разединение между готите и гонения, затова християните са принудени да потърсят убежище на южния бряг на Дунав — в Мизия и Тракия.

Именно тези са гоненията в Готия, които Свети Августин отбелязва в своята книга „Божият град“. Той е чул за тях от християнски „братя, които по онова време били още юноши“.7 До самия край на дванадесети век тази Готия е била област на Русия. Творбата „Слово за похода на Игор“, написана, както се предполага, скоро след 1185 година, не оставя никакво съмнение за мястото на картата, където е можела да се намери тази държава. Безименният автор е написал: „Прекрасните готски моми запяха на брега на морето синьо; подрънквайки руско злато, те пеят…“8 Морето там действително е било синьо, но неговото име е Черно море, а описаните брегове са тези между устието на Дунав и това на Днепър.

– 32 –

Покръстените готи, които се заселили на юг от Дунав, останали там до времето на император Зенон, който подтикнал част от тях да заминат за Италия. И така, отряд от тези готи, воден от Теодорих (Федорик), син на Маламир, тръгнал по суша покрай Адриатическо море и стигнал Италия, където се установил във и покрай град Равена. В средата на шести век потомците на готския отряд били принудени да напуснат Италия и да се установят в Южна Галия и Испания. През всичкото това време готите запазили своя език — както тези, които се преселили, така и онези, които останали на Балканите. Прокопий разказва как един ден се водила битка с редуващи се настъпления и отстъпления пред стените на Рим, а римляните и готите един след друг паднали в дълбока яма, от която не могли да се измъкнат. За да се спасят, враговете се споразумели. Всеки от тях започнал да вика за помощ на своя език. Накрая някакви готи дошли до ямата и ги извадили. След това, както се били договорили, всеки се завърнал при своя отряд.9 Знаем, че готите, които са се заселили в Цариград (Константинопол), са имали собствени църкви, в които се отслужвала литургия на готски език. Не може да има никакво съмнение, че тези готи, които са останали в пределите на прародината си, тоест в Мизия и Тракия, са продължили да говорят на езика на своите предци. Например Беса — изтъкнат генерал в армията на Юстиниан — владеел готския език. Той бил „гот по произход, от онези, които някога живееха в Тракия и не последваха Теодорих, когато той отведе готския народ в Италия.“10

– 33 –

Историята на вандалите почти преповтаря тази на готите, техните едноплеменници. Вандалите — казва Прокопий, — „живеещи край Меотидското езеро (Азовско море), бяха подгонени от глад и поеха към страната на германците, които сега се наричат франки, и към реката Рейн…“11 По-късно, под водачеството на Годигискъл и с позволението на Хонорий, император на Западната империя, те се насочили към Испания. Но не всички го направили: „Когато първоначално вандалите бяха притиснати от глад и се канеха да напуснат бащините си земи, мнозина се възпротивиха и бяха изоставени, тъй като нямаха желание да следват Годигискъл.“12

И така, някои вандали също останали в родината си. Миграцията на готи и вандали на запад изглежда като това, което наистина е била — колонизация. Това би обяснило защо четем, че готите „опустошили земите на германците, които сега франките владеят“, което станало още по времето на Сула — тоест през първи век пр. Хр. Всеки, поел от Дунава към Испания, трябва да премине през „земята на германците“. Нищо чудно някъде тогава да е основан и град Gotha в Германия. Ще е още по-интересно да узнаем дали тези готи имат нещо общо с рутените, с които Юлий Цезар се е сблъскал в Галия, тъй като с името рутени са били известни украинците сред германците.

– 34 –

Тези факти — че готи, вандали и гепиди са били едноплеменни, че са говорили един език и че са основавали колонии в Южна и Западна Европа — никога не са описвани изчерпателно в оцелелите източници, макар да се споменават по начин, който не оставя съмнение, че е било точно така. Ето например какво казва Никифор Калист: „През онези дни няколко многобройни готски народа се разпростираха нашир и надлъж северно от Дунав. Сред тях четири бяха особено известни със своята справедливост: готите, визиготите, гепидите и вандалите. Те не можеха да бъдат различени едни от други, освен по имената им. Всички те говореха един език и имаха еднакви обичаи, и бяха последователи на презряното учение на Арий“.13

Кои учения са за презиране и кои не са, е въпрос на лично мнение. Това, което е сигурно обаче, е, че Калист, който е починал през 1375 г., е повторил почти дума по дума един пасаж от Анастасий Библиотекар: Erant autem Gothi tunc et gentes multæ et maximæ, trans Danubium in Hyperboreis locis inhabitantes, ex quibus rationabiliores quatuor sunt, Gothi scilicet et Hypogothi, Gipedes et Vandali, nomen tantum et nihil aliud mutantes, unaque lingua uten. („Някога готите се състояха от немалко и многочислени племена, които живееха в северните страни отвъд Дунава; четири от тях бяха особено цивилизовани, а именно готите, малките готи, гепидите и вандалите, различаващи се само по име и нищо друго, те говореха на един и същ език.“)14 Любопитно е да се отбележи името хипоготи, тоест малки готи, което наподобява съвременното разделяне на руснаци и малки руснаци (малоруси) или украинци.

Между другото, изразните средства на Анастасий Библиотекар звучат като тези, които четем и при Прокопий, писани четири века по-рано: „Имаше много готски племена в старо време, както и в наши дни, но най-големите и важните от всички са готите, вандалите, визиготите и гепидите. В антични времена обаче те бяха наричани сармати и меланхлени; някои наричат тези народи и гетски.“15 По-нататък Прокопий продължава: „…всички те имат бели тела и светли коси, и са високи и красиви на вид, спазват едни и същи закони, и служат на една религия. Всички те принадлежат към арианската вяра и говорят на един език, наречен готски; струва ми се, че всички те са произлезли по начало от едно племе, а по-късно са отличавани според тези, които са предвождали всяка от групите.“16

– 35 –

Значимостта на тези етнически връзки не е убегнала от вниманието на всички историци. Например Йохан Магнус, изтъкнат писател от петнадесети век, отбелязва съвсем точно: Proinde nisi prudens lector animadvertit Gothos et Gethas eundem esse populum, ipsosque a devictis Getibus quandoque Scythas quandoque Cimerios, vel Thraces nuncupatos, numquam Gothicas vel Scythicas historias intelleget. („В заключение, ако внимателният читател не забележи, че готите и гетите са едно и също, и че при някои победи на гетите те са наричани понякога скити, а понякога — кимерийци или траки, той [читателят] никога няма да разбере готската, сиреч скитската история.“)17

Това, че гетите са били велик тракийски народ, е обяснено още от Херодот.18 Тази тъждественост: траки = гети = даки = готи = вандали, помага да се разберат иначе объркващите сведения на някои средновековни автори. Тези народи са говорили един език, имали са една и съща религия и много сходни традиции, макар че заради обширните територии, които са обитавали, по-отдалечените едни от други са имали и известни културни и стопански различия, а също и различни имена. Затова Теофан не е сгрешил като е казал: „Тази година (497 сл. Хр.) армия, състояща се от готи, беси и други тракийски народи, беше изпратена от император Анастасий да бъде на разположение на Ареобинд, син на Дагалайф, който беше губернатор и префект на Изтока…“19 Теофан нарича и готите, и бесите тракийски народи, каквито са си били — готите са живели на север от Хемус, а бесите — на юг от планината.

Родствеността на готите и вандалите също е факт, който обяснява защо през 1680 година красивата и умна Христина (Christine) e била титулувана кралица на шведи, готи и вандали.20 По същото време Швеция контролира северните части на централна Европа, както и бреговете на Балтийско море. От „Земният кръг“ на Снори Стурлусон21 научаваме, че през ХІІІ век Gaut-ите в тези земи били доста многобройни.22

– 36 –

Снори Стурлусон не е единственият автор, който се отклонява от стандартизираното изписване Goth-и. През 1613 г. в Колони, недалеч от Женева, е издадена увлекателната творба „Съкровищница на историята на езиците на нашата вселена“.23 Авторът Клод Дюре е вплел в смайващата си книга няколко недействителни истории, но също така и ценна информация, включваща една глава за Gothz-ите. Откъде идва това ново изписване? Дюре не го пояснява, но причината не е трудна за отгатване. Някакви Gotz-и все още живеели в Карпатските планини. В тази част на Европа „g“ е веларна съгласна. Думата Gotz съответно се произнася Hotz. От последното се извежда умалителната форма Hotzul или Hutzul. Тези Hutzul-и съществуват и до днес, те са колоритен, упорит и енергичен украински народ, говорещ на славянски диалект, който в западна Украйна, а също и в Румъния, е отбелязан в официалните статистики под името Hutz.

Може би не е просто съвпадение, че малко пó на изток от Карпатите се намира град Gotin, на кирилица Хотин. Там е и областта, която Марко Поло през 1307 година нарича Gutia или Gucia и която, казва той, е едната от страните, покорени от Sain, хан на западните татари. Завладяването трябва да е станало около 1170 година.

– 37 –

Славянските народи са непогрешимо идентифицирани с древните гети от Теофилакт Симоката — египетски историк от седми век, който е писал на гръцки. Ще се позоваваме на него и по-нататък. В тази връзка ще отбележим, че мнозина от по-късните автори, писали през различни времена и на различни места, идентифицират и готите, и вандалите със славяните. Например Томас Спалатенсис, известен още под името архидякон Тома (роден през 1200 г.), разказва за едни събития следното, което води до тежки предразсъдъци относно славянската писменост през последвалите векове:

„При архиепископ Лауренций в държавите Далмация и Хърватия избухнали кавги заради проклетия разкол. И така, по времето на папа Александър и на Йоан, наследника на гореспоменатия Лауренций… беше свикан официален събор на всички далматински и хърватски прелати, на който бяха отметнати много теми, сред които също беше решено и потвърдено, че отсега нататък никой не трябва да се осмелява да прославя божествените тайнства на славянски език, а само на латински и гръцки, и никой да не бъде ръкополаган за свещеник на този (славянски) език. Защото се твърди, че били изнамерени готски писмена от някой си еретик Методий, който е написал на този славянски език много лъжовни неща против догмата на католическата църква… След това, след като беше взето надлежното решение на събора и то беше потвърдено от папската власт, голяма тъга налегна славянските свещеници, тъй като всичките им църкви бяха затворени. А самите те преустановиха обичайната си служба.“24

Лауренций е бил архиепископ в Сплит, където по-късно Тома става архидякон. Колкото до гореспоменатия събор, той се е състоял преди времето на папа Александър ІІ (1061-1073), който обаче приема взетите на него решения.

– 38 –

Можем да допуснем, че Джеймс Брайс и Константин Йосиф Иречек не са били запознати с написаното от Томас Спалатенсис. Те обаче не могат да се оправдаят, когато става дума за „libellus“ на Дуклянския презвитер, писал и издавал трудовете си преди Томас Спалатенсис. В своята статия Джеймс Брайс споменава Дуклянския презвитер няколко пъти, след което бодро продължава с литературното си старание, без да обръща внимание на това, което може да се окаже най-значимото сведение на презвитера относно готите. Говорейки за времето, в което се установяват българските благородници в Дунавската равнина, презвитерът пише:

Cæperuntque se utrique populi vade inter se diligere, id est Gothi, qui et Sclavi, et Vulgari, et maxime quod ambo populi gentiles essent et una lingua esset omnibus. Deinde Vulgari, iam ex omni parte securi, construxerunt sibi villas et vicos et inhabitaverunt terram quam ceperunt usque in presentem diem. („И тези две племена, а именно готите, наричани още склави, и българите, се заобичаха извънредно много, тъй като и двете племена бяха езичници и имаха общ език. Скоро българите се почувстваха сигурни от всички страни, построиха си градища и села, и останаха в земята, която обитават до днес.“)25

Дуклянският презвитер е писал към средата на дванадесети век. В написаното от него читателят ще забележи, че склавите, сред които се заселили българите, всъщност са друго име за готите. Презвитерът не казва, че славяноезичните готи са се изселвали повсеместно. Те не са го правили нито по-рано, нито по-негово време.

– 39 –

Друг автор, който бил запознат с истинската народност на готите, е Лукари. Неговата книга се появява през 1605 година, което е около двайсетина години преди Мърнавич да напише резюмето на юстиниановото житие. Лукари твърди, че готите в Испания продължавали да използват своя бащин славянски език чак до 764 година, когато се отказват от него в полза на едно местно латинско наречие.26

Всеки, запознат със съдбата на украинския език в западна Канада, познава фазите на подобни лингвистични промени. Имигрантите по правило научават само основното от местната реч. Второто поколение, макар да има по-чести контакти с местните и да е под влиянието на училищната система, става двуезично. Третото поколение обикновено разбира езика на своите предци, но говори предимно на местния език. Четвъртото поколение с малки изключения е вече асимилирано.

Затова няма нищо изненадващо от факта, че готските заселници — като завоеватели, дошли от Централна и Източна Европа — успели да запазят славянската си реч поколения наред, но накрая я изгубват. Те са били малцинство. И след като установили все по-близки отношения с местните чрез разпространението на християнската религия и смесените бракове, славянският им език потънал в забвение. Отказването, за което говори Лукари, бележи една междинна фаза: преминаването от готски към каталански или кастилски език на официално, писмено ниво. Говоримият готски обаче несъмнено е бил използван до по-късно в готските градчета и села. А църковните им книги са издържали дори още по-дълго. Брайс е блажено незапознат с този аспект на иберийската история. Той е знаел за Ristretto на Лукари, но не е намерил за необходимо да ни каже дали и Лукари е фалшификатор. Освен това, той е пренебрегнал и едно позоваване на Църковната история от Никифор Калист, който нашироко обяснява за живота на готите в Испания.

– 40 –

Някои автори не намират за нужно да разграничават готите от вандалите. Зонара например нарича Аларих водач на „вандалския, сиреч готския народ“. Атила също е наричан гот, макар това да се обяснява и с факта, че неговата армия се е състояла от значителен готски контингент.27 Между другото славяноезичието на вандалите е засвидетелствано от цяла поредица автори, които Брайс и Иречек, както изглежда, са предпочели да премълчат. Един от тях е Сигизмунд Херберщайн, опитен пътешественик в Централна и Северна Европа. Уводът на неговата книга се датира към 1549 година, а книгата е издадена посмъртно през 1571-ва. Авторът изброява народите, които говорят на славянски езици, започвайки с далматинците на юг и продължавайки с „вандалите, които живеят в Германия, на север от реката Елба“. Херберщайн, който е писал на латински, добавя: „Hi etsi omnes se Slauos esse fatentur, Germani tamen a solis Vuandalis denominatione sumpta, omnes Slauonica lingua utentes, Vuenden, Vuinden & Vuindisch promiscue appellan.“ („Макар тези народи да наричат себе си славяни, германците взимат само името на вандалите и с него наричат славяноезичните: венди, винди или виндиш, без да ги разграничават.“)28

Горното позволява задоволително обяснение на иначе странната бележка, която някой редактор е добавил към 15-та книга от Църковната история на Никифор Калист. А именно: „…Sicut et apud Vandalos sive Bohemos, rex Odoacrus, vir fortissimus, ante Permislatus nominatus“ („…също така сред вандалите, сиреч бохемите, цар Одоакър, много влиятелен мъж, преди известен като Пермислатус.“)29 Одоакър тук е представен като цар на чехите (бохемите), а неговото истинско име е посочено с типично славянско звучене — вероятно изкривена форма на Борислав. Както ще видим, Одоакър е бил, ако не чех, то тогава украинец — вижте приложенията.

– 41 –

Друга безусловна идентификация на вандалите с чехите откриваме и в творбата на Дюре, която споменахме по-рано. Като описва Бохемия, Дюре казва, че страната била владение на маркоманите или вандалите, „защото бохемите са вандалите“.30 След това пояснява: „Бохемите са наречени велики хора или велик народ от Птолемей, книга 3, глава 2, таблица 4 на Европа. И наистина, Германия никога не е имала по-велик народ от вандалите, които са руси, поляци, далматинци и бохеми. Техните езици много си приличат, донякъде са различни, но си заимстват думи, като едните знаят как да говорят езика на другите, както ни уверява С. Мюнстер в книга 3 на неговата Универсална космография, в раздела с описанието на царството Бохемия. Днес този език се говори от моравците.“

Познанията на Дюре за географските граници на Германия може и да са били мъгляви. Но той определено е бил запознат с няколко източника, които след негово време са изчезнали безследно — например Абрахам Ортелий: „Vandali, Venedi Fenni & Sclavi teste Melanchtone in Tacitum, qui eorum omnium meminit: sunt unius gentis variæ appelationes… Vandalos vocat Crantzius; Bohemos, Polonos, Russos, Dalmates: has enim omnes regiones Vuandaliam comprehendere ait.“31 В превод: „Меланхтон, в съответствие с Тацит, споменава следните: вандали, венеди, фени и склави, като заявява, че всички те са различни имена на един народ.“ (Алберт) Кранц определя като вандали: бохемите, поляците, русите и далматинците. Той казва, че Вандалия обхваща техните земи.32

– 42 –

Фактите, че готите и вандалите са близкородствени и че вандалите се отъждествяват от едни с чехите от сърцевината на Европа, а други ги локализират с готите по брега на Балтийско море, могат само да ни убедят, че в случая си имаме работа със славянското население на Централна и Северна Европа.

Според Снори Стурлусон „Свен Форкберд (Swein Forkbeard), данският крал, се оженил за Гунхилд (Gunhild), дъщерята на Бурислав (Burislav), цар на вендите“.33 Този Бурислав не е някой друг, а самият Болеслав I Полски (992-1025), син на основателя на полската държава — княз Мешко. Така вече не ни е трудно да разберем защо Петър Артопеус,34 друг автор от шестнадесети век, не прави разлика между вандалите и славяните от Северна Европа. Вече разбираме и как така Снори Стурлусон е успял да се срещне с много Gauts. Интересно дали той е допускал, че тези Gauts може да са потомци на онези Geats от „Беоулф“. Вандалите и готите, на които хубавата Христина се надявала да стане царица, са поляците от балтийските провинции, към които можем да прибавим и лужатите край датската граница.

– 43 –

Повече яснота за вандалите може да се придобие от най-ценното сведение на Херберщайн: „Всъщност, според някои, тъй като Вагрия някога е била най-известният град и провинция на вандалите, граничеща с Любек и Лужатия, от нея (Вагрия) Балтийско море е получило името си; самото море, както и заливът, който разделя Германия от Дания… е запазило името си до днес сред рутените, които го наричат „vuaretzokoie morie“, което ще рече Варяжко море. И така, тъй като вандалите тогава били могъщи и говорели на езика на рутените, и имали същите обичаи и религия, ми се струва, че рутените поканили предводители от вагрите, сиреч варягите, да бъдат техни водачи, вместо да дадат властта на чужденци, които се различават от тях по религия, обичаи и език.“35

Този цитат се отнася до молбата, отправена от руснаците в Новгород към тримата братя Рюрик, Трувор и Синеус, да дойдат и управляват тяхната обширна държава, която по онова време била разкъсвана от вътрешни борби. Най-интересното тук е, че Херберщайн отъждествява русите с рутените, а също така и че идентифицира рутените с вандалите.

– 44 –

Тъждествеността на вандалския език с едно славянско наречие личи убедително от краткия вандалски речник на Мавро Орбини. Неговата книга е имала честта да бъде поставена в index librorum prohibitorum (списък на забранените книги) три години след нейното отпечатване. Орбини дава италиански и словенски еквиваленти на около 180 думи. Той е подбрал тези думи от творбите на Карло Вагриезе и Волфганг Лациус. Само един поглед над този речник е предостатъчен да убеди читателя, че думите са чешки или полски.36 (Вж. приложенията.)

Орбини споделя и други интересни подробности. Той нарича Юстиниан славянски император. Брайс е бил запознат с този пасаж в книгата на Орбини и го цитира, но не казва на читателите си дали в него има грешки, а ако има — какви. Това мълчание е необяснимо, защото Орбини изброява имената на много славянски народи — Veneti, Slaui, Anti, Sirbi, Daci, Vandali, Gothi, Roxolani, Bulgari — някои от които присъстват често в творбите и на други класически автори, при това от векове преди времето на Юстиниан.37 Орбини дори цитира дословно един декрет, приписван на Александър Велики, който бил открит от имперски секретар на име Юлий Балтазар.38 Този декрет, който засяга славянските народи, щеше да разтърси Джеймс Брайс много повече от Vita Iustiniani на Богомил. Но Брайс не е потресен, защото е намерил за целесъобразно само да спомене книгата на Орбини, без да резюмира нейното съдържание. Орбини вероятно е допуснал грешки. Но далеч не всичко, което казва, е грешно. А неговият списък на славянските народи, в който готите заемат почетно място, е твърде важен, за да бъде подминат просто с мълчание.

– 45 –

Бихме могли да продължим с цитатите на пасажи от книги на споменатите или други автори, които Джеймс Брайс и Константин Йосиф Иречек или са познавали, или с които са могли да се запознаят, но по една или друга причина са предпочели да пренебрегнат. Всички тези автори имат нещо общо: те са живели и писали своите книги преди избухването на Тридесетгодишната война, по време на която са били унищожени хиляди славянски книги, както и хиляди други книги, в които е казвана истината за произхода на славянските народи. Трябва да го имаме предвид, когато опитваме да изчистим недоразумението, възникнало по отношение на славянската реч на готите в Испания.

Всъщност преди шестнадесети век никой не е поставял под съмнение славянството на готите и това на вандалите. Също така завладяването на Рим, Галия, Испания и Северна Африка от тези народи никога не е било тъй едностранчиво представяно като кърваво и жестоко. Презвитер Салвиан и Свети Августин описват с доста добри думи отношението на готите и вандалите към покорените чужди племена.  По-късно трябва да се е случило нещо, което е убедило хора като Джеймс Брайс, че е невъзможно готите в Испания да са говорили славянски език и съответно, че готите са били диваци. В това отношение Брайс не е с нищо по-различен от тежката кохорта съвременни историци, които са допуснали да бъдат омагьосани от една легенда, достойна за някой сборник на абсурдите.

– 46 –

Било е предопределено в края на шестнадесети век върху публиката да се излее водопад от книги и статии, в които се твърди, че готите са германоезични. Постигнати са и значителни резултати. Дори славянските историци днес вярват в тази халюцинация, чийто баща по всяка вероятност е Бонавентюр де Смет, наричан още Вулканий. Както повечето други учени, Вулканий е знаел, че през четвърти век епископ Улфила създава писменост за готите и че превежда за тях Библията. Тази библия е изчезнала наред с безчет други ръкописи. Но по някое време през шестнадесети век в манастира на Верден, Вестфалия, се появява един красив кодекс, написан на червеникав пергамент със златни и сребърни букви. Никой не е знаел за кого е съставен този луксозен ръкопис, но е било съблазнително да се мисли, че библията на Улфила е изглеждала така. Вулканий също си го е мислил и е изказал предположение в този дух. След това се случва неизбежното: разпространява се слухът, че това действително е Библията на Улфила. Можете да си представите последствията — Сребърният кодекс от Верден е написан на германско наречие! Улфила е бил гот! Ако това е неговата библия, тогава готите трябва да са говорили на германски език.

Своеволното изказване на Вулканий постепенно се превръща в догма. Проклет да е онзи, който се осмели да ѝ се противопостави! Но догмите не могат да направят грешката вярна. Никога не е било доказано и не може да се докаже, че Сребърният кодекс е Библията на Улфила. Езикът на Кодекса е германски. Има теория, че може да е ломбардски. Но няма никаква индикация, че е готски.

– 47 –

За да съм напълно сигурен в горното твърдение, се свързах с д-р Тьонес Клеберг, директор на университетската библиотека в Упсала, Швеция, където се съхранява Сребърният кодекс. Д-р Клеберг, автор на информативна статия за Кодекса,39 беше любезен да ме препрати за повече подробности при местен експерт. Неговият отговор гласеше:

До: G. Sotiroff, Esq.,
2230 Albert Street
Regina, Saskatchewan
13 януари 1965 г.

От Директора на Университетската библиотека получих Вашето писмо със запитването относно Библията на Улфила. Вярвам, че можете да получите най-компетентната информация при: Вилх. Щрайтберг, „Gotisches Elementarbuch“, 5-6 изд. (Хайделберг 1920), с. 20.

С уважение,
Валтер Янсон

Щрайтберговият „Elementarbuch“ е лесен за намиране. Там, на страница 20, четем следния бисер: „Trotz der Schweigsamkeit unserer Hauptquelle, des Auxentius, kann füglich nicht daran gezweifelt werden, dass die namenlos auf uns gekommene Werke Wulfilas angehoren. (Das hat Bon. Vulcanius 1597 zuerst ausgesprochen.)“ („Въпреки мълчанието на нашия главен източник, Авксентий, няма основателно съмнение, че безименните фрагменти на готския превод на Библията, които са достигнали до нас, са дело на Улфила. Това е казано за първи път през 1597 г. от Бон. Вулканий.“)

Казано иначе, три века и половина след откриването на Сребърния кодекс единственото доказателство, че това е Библията на Улфила или нейно копие, остава частното мнение на Вулканий. Неговото предположение продължава да е и ще бъде единственото „свидетелство“, че езикът на древните готи е бил германски диалект. Тоест не е никакъв научен аргумент.40

Джеймс Брайс може да е знаел, а може и да не е знаел, колко слаби са основанията, на които се основава германската теория за езика на готите. Той обаче ѝ се е доверил. В противен случай не би отхвърлил с презрение твърдението на Мърнавич за славянския език на визиготите в Испания.

– 48 –

Можем да запитаме: ако готите в Испания действително са говорили славянски език и са използвали славянски книги, защо нямаме солидни доказателства за това? Отговорът е: има известни данни, но има и причина да са само толкова, колкото са. Както знаем, готите са били ариани. Докато са разполагали с достатъчно сила и докато арабите са контролирали Испания, те са могли да използват своите книги и да отслужват необезпокоявани своите литургии.

Литургията, която се нарича мосарабска, се приписва на Изидор от Севиля. Говори се, че това е била националната литургия на испанската църква до края на единадесети век. Името Мосараб (или Мустариб; Musta’rib) е било дадено на онези християнски общности, които продължавали да се управляват от собствени закони и да служат на своята религия, докато живеели между арабите и се претопили сред тях. Ако Клод Дюре е бил правилно осведомен, терминът Мосараб произлиза от привилегията, дадена на тези християни от арабския владетел Муса. Изидорската или готската литургия e била приета в Толедо, а също — в Кастилия и Леон. Но крал Алфонсо VI — казва Дюре — през година 1086 „имаше желание да се покаже във всичко предан син на римската църква и пожела тя да бъде променена, като на нейно място въведе грегорианската литургия, наречена по името на нейния автор св. Григорий Велики“.

Имало е и събор, на който е присъствал папският посланик Рение (Regnier) и на който било решено занапред преписвачите и писателите да не ползват древните готски писмена, т.е. писмената на Улфила, наричани още толедско писмо.41 Възможно е обаче отделни готски книги да са били запазени и държани под ключ от упълномощени лица. Например през 1500 година кардинал Хименес решил да възкреси мосарабската литургия и за целта възложил по-голямата част от работата на образования сановник Алфонсо Ортис от Толедо, който бил „много добре запознат с готската литература“.42 Кардиналът построил в Толедо и параклис, в който да се отслужва литургията. Дюре казва, че по негово време, тоест до 1611 г., е имало шест енории, в които литургията се е била запазила.43

Повечето от готските книги в Испания обаче са имали различна участ. Арианските готи са си останали еретици. Техните книги съответно са били заклеймени. Да напомним само, че от 1515 година нататък, на основание на решение от Латернския събор, нито една книга не е била публикувана без предварителното одобрение на съответното лице, упълномощено от църквата. Трентският събор на 8 април 1546 година забранява продажбата или притежаването на анонимни религиозни книги, които не са предварително прегледани и одобрени. През 1557-ма и отново през 1559-та папа Павел IV публикува първия Index, към който е приложен списък с имената на 62-ма автори на еретични книги.

В Испания Фердинанд и Исабела узаконяват цензурата на книги през 1502 година. А през 1558-ма е издаден указ, според който притежанието и продажбата на забранени книги се наказва със смъртно наказание и конфискация на имуществото. Готските книги в Испания наистина е трябвало да са божествени, за да оцелеят след такива гонения.

От друга страна, фактът, че визиготите в Испания са били славяноезичен народ, съвсем не значи, че е нямало и германски колонии в тази страна, в Италия или южна Франция. Ломбардите, които са германски народ, заемат важна част от Италия след рухването на готското царство. Евтропий казва, че германците проникнали в Испания и завладели известния град Тарагона — събитие, което се отнася към средата на трети век. Суевите създали колонии в Аквитания, Галиция и Лузитания, а франки са придружвали вандалите, докато последните се отправяли към Испания.44 Тези раздвижвания не променят факта, че ломбардите, суевите и франките са германци, използващи германски книги, а готите и вандалите са славяни, използващи славянска литература.

– 49 –

Изследването на етническия произход на готите няма да е пълно, ако не споменем и някои други детайли от огромно значение. Има многобройни места в текстовете на латински и гръцки автори, в които готите се споменават като живеещи по едно и също време с германците — обикновено те са във военен конфликт, но не винаги. Например Теофан говори за победи на Константин Велики над германците, сарматите и готите,45 но не е ясно за кои точно походи става дума. Ясно е обаче, че според него и трите изброени са различни народи. В същото време в класическата литература не може да се открие и едничко сведение, в което готите и гетите да се споменават като отделни народи — независимо дали в мирни или конфликтни отношения. И няма как да бъде иначе, като имаме предвид, че двете имена са на един и същ народ, с уточнението, че готите са обозначени като клон на гетите.

Другата подробност е от лингвистично естество. Ние не твърдим, че в Галия и Испания се е говорил някакъв чист славянски диалект, който съществува и до днес. Така наречената „Влесова книга“, за която ще стане дума и по-нататък, показва, че около девети век е съществувало славянско наречие, което е изчезнало. Същото несъмнено се е случило и с други славянски диалекти. Освен това е почти сигурно, че когато готските колонисти са се отправили за Италия, Галия и Испания, те са били придружавани от влашки и ливонски спътници. Последните също са били определяни като готи от античните автори, а тяхната смесена реч — като готски език. Както показва „Chanson de la Croisade Albigeoise“, Тулуза и нейните околности са били наситени със славянски топоними и лични имена. На същото място се откриват и влашки елементи.

– 50 –

Да обобщим: виждаме, че готите в Испания, за които пише Мърнавич, са били колония на готите (гетите) и са говорили славянски диалект, който все пак може да е бил изменен до известна степен от латинския или под влиянието на други езици.

« Предполагаемите грешки на епископ Мърнавич | Митът за славянското нахлуване »


Бележки:

  1. Бел. ред.: Lactantius, De mortibus persecutorum, IV.3 – ЛИБИ І/1958, с. 47: „…като потеглил срещу карпите, които по това време били завладели Дакия и Мизия, [Деций] веднага бил заобиколен от варварите и погубен заедно с голяма част от войската си, без дори да може да бъде почетен с погребение. Съблечен гол, той лежал на земята за храна на зверовете и птиците, както заслужава един Божи враг“. [^]
  2. Бел. ред.: Jordanis, Romana et Getica, recens. Theodorus Mommsen (Monumenta Germaniae Historica 5,1, Berlin: Weidmann, 1882) — Всички посочвания в текста са по това издание, многократно преиздавано в репринт, за последен път през 1982 г. Най-ново критично издание на латинския текст: Iordanis, De origine actibusque Getarum, a cura di Fr. Guinta / A. Grillone, Roma: Istituto Storico Italiano per il Medio Evo, 1991 (Fonti per la storia d’Italia 117). Български превод на извадки от текста в редакцията на Момзен от Вес. Бешевлиев и Г. Цанкова-Петкова в: ЛИБИ І, София, 1958, с. 326-367. Отскоро има ново издание на излезлия през 1960 г. руски превод с критични бележки от Е. Ч. Скржинска: Иордан, О происхождении и деяниях гетов. Гетика, Санктпетербург, 1997. В бележките към текста по-нататък се цитира като Getica, а цифрите, отнасящи се към текста на Йордан, са по изданието на Момзен и са възприети от повечето редактори, издавали след него книгата на Йордан, вкл. редакторите на руското издание от 1960 година и нейното най-ново италианско издание. Getica, XVI.91. [^]
  3. Бел. ред.: Въпросът за готите и гетите е разгледан най-подробно в двата сборника „Готи и гети“, Изследвания I и II. [^]
  4. Бел. ред.: Roman History, конспект на книга 57.2. Loeb, т. 8, с 329 [Най-ново издание: Dio Cassius, Storia romana libri LXVII, т. VІ, Milano: Rzzoli, 1999]. Също при Strabo, Geographika, 7.3.13 — Преглед на текстовете от Страбон, посветени на населението южно от Стара планина, при: K. Boshnakov, Die Thraker südlich vom Balkan in dem Geographika Strabos (Palingenesia Bd. 81), Wiesbaden-Stuttgart, 2003. Най-ново издание на съчиненията на Страбон, заедно с немски превод: Strabons Geographika I-III, mit Übersetzung und Kommentar hrsg. von Stefan Radt, Göttingen:Vandenhoeck & Ruprecht, 2002-2004. [^]
  5. Pauli Orosii, historiæ adversus paganos, I,2, 53 – ЛИБИ І/1958, с. 207; Последно издание: Paulus Orosius, Histoires (contre les païens). Texte établi et trad. par Marie-Pierre Arnaud-Lindet, I-III, Paris: Les Belles Lettres, 1990-1991. [^]
  6. Бел. ред.: Тези т. нар. готи, известни по-рано като гети, както твърди Филосторг (ГИБИ І/1954, с. 31), всъщност са възприели християнството много преди ІV век в своята родина южно от Дунав. За да избегнат гоненията на Диоклециан, се преселват отвъд реката, извън границите на Римската империя, но влизат в конфликт със сънародниците си нехристияни. А в средата на ІV век получават разрешение от император Констанций да се завърнат в своята родина отсам Дунав, където ги води техният водач и духовен ръководител — епископът Улфила. Или по-точно Урфила, както го нарича Филосторг. [^]
  7. Бел. ред.: Augustinus, De civitate Dei, книга 18, глава 52. — Най-ново коментирано издание с библиография: Norbert Jacoby, Philologischer Kommentar zu Augustinus De civitate Dei, Frankfurt am Main: Lang, 2004. [^]
  8. Бел. ред.: Памятники литературы древней Руси, ХІІ век, Москва: Художественная литература, 1980, с. 380. — А на какъв език пеят „прекрасните готски моми“ в ХІІ век, шест века след като последните готи-«германци» напуснали Северното Причерноморие и според германските историци изчезнали в небитието, ни казва миноритският монах от фламандски произход Вилхелм де Рубрук. Той посетил Крим малко по-късно, в 1235 година, като пратеник на френския крал Лудвиг ІХ при монголския император Мангушан. В разказа за своето пътуване той съобщава, че езикът на тези готи бил същият като езикът на рутените (русите), полоните (поляците), бохемите (чехите), славоните (словените) и вандалите. Вж. българския превод заедно с латинския оригинал в ЛИБИ ІV/1985, с. 228. [^]
  9. Бел. ред.: Procopii, De bello gothico, VI.I.11-19. — Най-достъпно издание на оригиналния текст на Прокопий е репринтното издание на текста в редакцията на Havri: Procopii Caesariensis opera omnia, rec. Jacobvs Havry, Editio stereotypa correctior addenda et corrigenda adiect Gerhard Wirth, Lipsiae, 1958. По този текст, издаден за първи път в 1919 година, е направен частичният български превод в ГИБИ ІІ/1958 и руският превод на А. А. Чекалов: Прокоп Кесарийский, Война с персами, Война с вандалами, Тайная история, Москва: Наука, 1993. [^]
  10. Goth., V.XVI.2. [^]
  11. Бел. ред.: Vand., III.1. — Вж. също новите изследвания за вандалите, които категорично отхвърлят възприетите възгледи за техния германски произход: Jožko/Jozef Šavli, Unsere Vorfahren die Veneter, Wien: Ed. Veneti, 1988; същ., Slovenska država Karantanija, Koper: Založba Lipa 1990; същ., Slovenija. Podoba evropskega naroda, Bilje: Humar, 1995 — с библиография по въпроса. [^]
  12. Пак там., III.22.3. [^]
  13. Ecclesiasticæ Historiæ, XIV.LVI — PG, т. 146, кол. 1265-1268 [^]
  14. Historia Ecclesiastica ex Theophane, PG, т. 108, кол. 1228. [^]
  15. Бел. ред.: Vand., III.II.2-6 — пълен текст на оригинала с бълг. превод в Готи и гети ІІ, 2009, с. 301 сл. и 330. [^]
  16. Пак там. [^]
  17. Historia Septentrionalis, Рим, 1554, книга I, цитирано при Клод Дюре, Thresor de l’histoire des langues de cest univers, с. 859. [^]
  18. Бел. ред.: Херодот, История ІІ, (IV.93) — Целият текст от История на Херодот е издаден в български превод от П. Димитров, под редакцията на Г. Михайлов, София: Наука и изкуство, 1986, 1990. Вж. също и откъси в: Извори за историята на Тракия и траките І, София, 1981. Пълният текст на посочените цитати от Херодот в бълг. превод вж. в Готи и гети ІІ, 2009, с. 329 и сл., а в оригинал и бълг. превод в Извори за историята на Тракия и траките І, София: БАН, 1981, с. 197 и 220-221. [^]
  19. Бел. ред.: Chronographia, PG, т. 108, кол. 347-348. — Вж. също ГИБИ ІІІ/1960, с. 233, с бележки от Г. Цанкова-Петкова. Най-нови издания от Хронографията на Теофан: Bernard Coulie, Thesaurus Theophanis Confessoris, Turnhout: Brepolis, 1998-2000 и The chronicle of Theophanes Confessor. Byzantine and Near Eastern history AD 284-813, Oxford: Clarendon Press, 1997. [^]
  20. Sacramentum Gelasianum, PL, т. 74, кол. 1044-1045. [^]
  21. Snorri Sturluson, Heimskringla — превод на руски: Снорри Стурлусон, Круг земной, репр. Москва: Научно-издательский центр «Ладомир», 2002. [^]
  22. Бел. ред.: В действителност тук има недоразумение. Както изтъкват редица шведски автори, думата „готи“ на шведски език означава „коне“ и „конници“ и няма нищо общо с наименования на племена. (Бел. И. С.: Източник за това или отпада като коментар.) Ако има някаква връзка между едните и другите готи, тя е, че и за придунавските готи се използва същата дума, означаваща „конници“ или „конен народ“. Това е било известно дори на Паисий Хилендарски: „…българите по това време именували готи и конен народ и досега пребивават покрай Дунав в Тракия, а по онова време именували ги готи…“ — Паисий Хилендарски, Славянобългарска история, под редакцията на Петър Динеков, София: Български писател, 1972, с. 57. [^]
  23. Claude Duret, Trésor de l’histoire des langues de cest univers, 2. éd. Yverdon: Imprimerie de la Societé helvetiale caldor 1619. [^]
  24. Бел. ред.: MGH, т. 29, Hannover, 1892, с. 570 — Вж. и превод от Бор. Примов в ЛИБИ ІІ/1960, с.370 и сл. [^]
  25. Бел. ред.: De Regno Dalmatiæ et Croatiæ Libri Sex. Първа редакция от Joannes Lucius, Amstelodami, 1665. Репринт на целия текст от изданието: Mauro Orbini, Il Regno degli Slavi, Pesaro 1601 — München, 1985.  Цитирано по изданието на Фердо Шишич, Летопис попа Дуклјанина, Београд-Загреб, 1928. — Срв. също новия български превод на извадки от текста в: Мавро Орбини, Царството на славяните, 1601. Откъси, София, 1983, с. 9-40. Този текст сe цитира и използва от някои български историци в напълно превратен смисъл, почиващ на очевидно манипулираното му предаване при редактираното издание от 1601 година, респ. от руския му превод. В него вместо за „две племена“ (utrique populi), както е в цитираното изречение, се говори за „три народа: готи, славяни и българи“. Така въпросните български и руски историци извеждат тезата, че „кан Аспарух освен славяните заварил и някакво количество окаяни и мизерстващи готи; канът се смилил над тях и така готите станали етнообразуващ фактор на българската народност“. Във връзка с цитатите от книгата на Мавро Орбини трябва да се има предвид и че под „езичници“ следва да се разбира еретици, а под „еретици“ — християни ариани и/или богомили. [^]
  26. Пос. съч. (вж. бел. 39), с. 16. [^]
  27. Бел. ред.: Вж. Зонара, Epitome Historiarum, XIII.5. Bonn, 1879, стр. 98, също и Калист, който нарича Атила „готът“, PG, т. 146, кол. 1269. Сведението на Йоан Зонара не е дадено в ГИБИ. Също и на Никифор Калист. [^]
  28. Пак там, с. 832 и 835. [^]
  29. PG, т. 147, кол. 38. [^]
  30. Пос. съч., с. 831. [^]
  31. Synonymes thresors geographiques, libro 2 historiæ suæ Ecclesiasticæ. [^]
  32. Пак там, с. 832 и 835. [^]
  33. Бел. ред.: Heimskringla, VII.91. (Редакция на Erling Momsen, Кембридж, W. Heffer & Sons Ltd., 1932). Болеслав е бил известен и на Richer (Histoire de France, III.6., Париж, BL, 1964, т. 2, стр. 14), който го нарича «цар на сарматите». Ако това е грешка, понеже сарматите обикновено се отъждествяват с руснаците, тази грешка, като такава, е забележителна. [^]
  34. Бел. пр.: Петър Артопеус е известен още като Петер Кржечихлеб; пол­ски поет и лутерански пастор. Вж. приложение 7. [^]
  35. Пос. съч., с. 3. [^]
  36. Бел. ред.: Il Regno degli Slavi, Pesaro, 1601, стр. 99-101. Орбини приписва този списък на Giovanni Dubrauio. [^]
  37. Пос. съч. с. 27. [^]
  38. Бел. авт.: Пос. съч., с. 168-169. Някои учени като Фердо Шишич (Летопис попа Дуклјанина, с. 375) смятат, че този указ е недостоверен. Той се позовава на една статия от Lubor Niederle: Slovanské starožitnosti. Dil I. Svazek 2. Puvod a počatky naroda slovanskeho, Praha: Bursik & Kohout, 1904, с. 335-337. Проверих този източник и в него авторът действително казва, че указът на Александър е изфабрикуван от хуситски писатели. Не е посочено никакво доказателство за това твърдение. [^]
  39. Toennes Kleberg, Codex Argenteus – Die Silber-Bibel von Uppsala, Uppsala: Almqvist & Wiksell, 1962. [^]
  40. Бел. ред.: За съвременното състояние на изследванията върху Сребърния кодекс вж. моите бележки в двата сборника Готи и гети. Този Кодекс не може да е написан преди 1648 година, когато Йох. Глаубер открива сребърния нитрат, от който е направено мастилото, използвано за написване на ръкописа. От друга страна, в него се съдържат само части от Новия завет, а не и Стария завет, за чийто превод на Улфила говорят единодушно изворите. [^]
  41. Пос. съч., стр. 864. [^]
  42. Liturgia Mozarabica secundum regulam Beati Isidori, PL, т. 85, col. 12. Fr. Ant. Lorenzana, редактор на Liturgia и пр., казва, че копията на мосарабския требник са изключително редки и че той е имал възможност да види три от тях. (Пак там, кол.13.). [^]
  43. Това са енориите: St Luke, St Just, St Torquat, St Mark, St Eulalie и St Sebastian (пос. съч., с. 636.). Дюре също живописно разказва за обсъжданията, предхождащи замяната на готската (мосарабската) литургия в Испания с грегорианската. [^]
  44. За миграциите на суевите вж. Jordanes, Getica, XLIV.229; за тези на франките — Anastasius Bibliothecarius ex Theophane, PG, т. 109, кол. 1228. За превземането на Тарагона виж Eutropius, Breviarium Historiæ Romanæ, IX.VI, Paris: Garnier, с. 155. [^]
  45. Бел. ред.: Chronographia, PG, т. 108, кол. 113-114 — Това съобщение не е дадено в ГИБИ. [^]

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

15 коментара за "„Покушението над Юстиниан“ — 8: Славяноезичните готи"

  1. Петьо  29.04.2016 г. | 14:58 ч.

    Едноплеменен или едИноплемен? Питам без да знам отговора.

    ***
    Само за сведение – в югоизточната част на Полша в Карпатите има порода хуцулски коне (от Hutzul) – много яки и издържливи. Вероятно са ползвани от хуцулите, които обитават (са обитавали) същите места.

    ***
    Относно името Permislatus. Според мен то е по-скоро от чешкото Premislav отколкото от Борислав. Premislav или Przemysław (Пжемисуав) на полски. Има две основни мнения за произхода на името – съставно от przem (прям) и sława (слава), и производно от по-старото Przemysł, което пък аз свързвам с промисъл. Първото би могло да се свърже и с Троянското Приам (Прям).

    ***
    Петрус Артопеус – има ли български вариант, например нещо като Петър Артопей?

  2. Gergana  01.05.2016 г. | 19:37 ч.

    22. Бел. ред.: В действителност тук има недоразумение. Както изтъкват редица шведски автори, думата „готи“ на шведски език означава „коне“ и „конници“ и няма нищо общо с наименования на племена. Ако има някаква връзка между едните и другите готи, тя е, че и за придунавските готи се използва същата дума, означаваща „конници“ или „конен народ“. Това е било известно дори на Паисий Хилендарски: „…българите по това време именували готи и конен народ и досега пребивават покрай Дунав в Тракия, а по онова време именували ги готи…“ — Паисий Хилендарски, Славянобългарска история, под редакцията на Петър Динеков, София: Български писател, 1972, с. 57.

    Озадачена съм от тази бележка. Доколкото ми е известно има един цял остров Готланд на 100 км източно от основната суша на Швеция. Наименованието му се дължи на най-старото известно там население „гутар“, чието име шведските автори смятат за взаимозаменяемо/идентично с „готи“ – със значение на gjuta/utgjuta (оформям, извличам). Както се досещате, по техните версии, от Сканза (Скандинавския полуостров) готите са се разселвали към Европа.

  3. Стопанина  01.05.2016 г. | 20:50 ч.

    Петьо,

    Пише се „едноплеменен“. Ако не се лъжа, другото е на руски. 🙂

    За Permislatus съм напълно съгласен с твоите разсъждения. Затова, ако ти си съгласен, мога да включа размишленията ти като „бел. пр.“.

    Не ми е известно Петрус Артопеус да има стандартизиран български вариант. На руски е „Петер Артопеус“ и смятам да го българизирам на „Петър Артопеус“.

    Герка,

    Ще говоря с редактора. Със сигурност тази бележка трябва да се подкрепи с поне една препратка към публикация на въпросните шведски автори. Мисля, че наистина имаше някаква връзка с „коне“ и „конници“, но съм уморен и в момента не мога да разчитам на паметта си.

    Ако на д-р Чилингиров не му се занимава да търси източника на сведението си, ще го цензурирам. И без това бележката не ми се връзва особено със съответното място в текста на д-р Сотиров.

  4. Петьо  01.05.2016 г. | 20:56 ч.

    Може, може.

    Съгласен. 🙂

  5. Петьо  02.05.2016 г. | 11:05 ч.

    Още нещо, което ми направи впечатление при първия прочит, и което забелазах и сега:

    „Говорейки за времето, в което се установяват българските благородници в Дунавската равнина“.

    Авторът предполага, че по това време (VII век?) в Мизия се заселват български благородници. Това какво означава? Че преди това там не е имали такива, а само обикновени българи? Както е известно от данни, които цитира и самия автор, българи по тези места се споменават 3 века по рано. От изречението излиза, че тогава там са се заселили само „българските благоеодници“. На друго място в това си произведение аворът въобше не говори за тях, нито споменава какво има пред вид под този термин.
    Може и аз нещо да пропускам и все пак тази част ми се струва леко неясна и объркваща.

  6. Стопанина  02.05.2016 г. | 11:30 ч.

    Въпросът за „заселването“ на каквито и да било българи – прости или благородници – е засегнат в следващата част: „Митът за славянското нахлуване“. Виж бележката ми (26) на съответното място. Въпросът ще бъде разгледан малко по-подробно в предговора, който още не съм написал.

    По принцип благородниците, които се заселват в Мизия през 7 век, не са (само) българи. Сред тях е имало и българи, но като цяло са били представители на други сродни племенни групи: уногундури и котраги. В по-ранно време владетелите оттатък Дунава се смесват с авари и други племена. Дори в т. нар. „Именник на българските князе“, в който се описва как благородниците са царували оттатък Дунава „с бръснати глави“, а в един момент се заселват на юг от реката, всъщност никъде не се говори за българи! Никъде в текста не се споменава тази дума, нито имаме прилагателното български – забележително, нали?

    Българите са били тук и са асимилирали новодошлите. Не е вярно дори това, което се твърди в христоматиите, че от благородниците е останало само името българи. Дори това не е останало, защото са били сродни на българите, може и като далечни потомци на българите да се разглеждат, но са били вече смесени с масагети, сармати и други елементи от Северното Причерноморие.

    По тази причина Щайнер казва, че името българи на Балканите и периферни области в Централна Европа се е запазило „по интересен начин“, въпреки че в тези български земи впоследствие са идвали племена и народи с различни имена. Това изказване на Щайнер може да се разбере само ако знаем, че името българи възниква тук, на място, не като етноним. Впоследствие става етноним на част от местните трако-илирийци и на всички заселили се „скити“: готи, масагети (хуни) и пр.

    А ако задълбаем гледната точка, че по принцип „българи“ по начало не е било етноним, а епитет за хора с определени качества, нещата стават съвсем сложни за обяснение. 🙁

  7. Петьо  02.05.2016 г. | 20:09 ч.

    Може и да са сложни, но в крайна сметка ще трябва да се обясни, дори и да е извън рамките на настоящия труд.

    Объркани са и понятията славяни/словени/склави.

    Венетите/вандалите също се споменават къде ли не.

    Много често при подобни книги ми липсват и карти за онагледяване на нещата. Особено при цитиране на различни древни автори. Би било много добре, ако можем да добавим такива, поне приблизителни. Ще проверя, може и да мога да съдействам при направата.

  8. Стопанина  02.05.2016 г. | 21:09 ч.

    За славяни/словени/склави съм се изказал тук:
    http://www.otizvora.com/2009/08/321

    Може би от тези разяснения може да се направи отделно приложение, въпреки че идеята да пиша „издателски приложения“ към чужда книга ме поставя пред сложна нравствена дилема.

    Аз съм твърдо против онагледяването с карти. На тях не могат да се посочат сигурни граници на определени владения. А още по-несигурно е позиционирането на етноси и народи във всяка от териториите. Например по времето на Юстиниан е имало българи в Цариград, имало е българи в Сирмиум и околностите на града, имало е българи в Македония още от времето на Зенон, с Виталиан е имало българи в Мизия, Тракия и Скития… Българи в Панония… Българи „над Черно море“ според Йордан…

    Ако всички тези българи, споменати тук и там, ги маркираме на една карта, какво ще излезе? И какви изводи ще направим от това? Българите на Виталиан в Мизия, които са били федерати на Цариград, спокойно са могли да теглят ножа на българите, които са атакували северните граници на империята. Всъщност задачата на тези федерати е била точно такава. Когато Виталиан вдига въстанието срещу Цариград, дали не е имало виталианови българи и анастасиеви българи, които са се клали помежду си?

    Това, което ме вдъхнови навремето да преведа книгата, е житието на Юстиниан и по-специално онази негова част, в която младият Управда убива първия си братовчед Речирад. Като знаем, че става дума за верски, граждански и семейни войни на едноплеменници, не ни трябват карти. Едно и също е било на целите Балкани по онова време, пък и в периферните области… Защото сродните готи и гепиди също са се клали помежду си… Същото важи и за хуните (масагетите и сарматите) – трепали са се помежду си, кога заради вътрешни противоречия, кога заради насъскване отвън.

    Днешните карти на България, Македония, Сърбия, Хърватия, Босна каква работа ни вършат? Всички са васали на един нов Цариград, всички си ги мерят помежду си, готови са и на нож да си скочат… а са толкова еднакви, че ако не беше трагично, щеше да е комично. Съвършено прав е Херодот, като казва за предците на всички трако-илирийци, че могат да завладеят света, ама са толкова разделени на отделни царства, че са твърде заети да се трепят помежду си.

    За картите всъщност се изказва и Ганчо Ценов. Споменава се например в някоя година битка в Панония, в която са участвали българите, и „нашите“ историци маркират, че българите вече живеят в Панония. Ако две години по-късно плячкосванията на „хана“ се споменават на друго място, на новото място се локализира и целокупният му български народ. Разбира се, изключение се прави, ако плячкосват Тракия, защото българите трябва да завладеят Тракия примерно 3 века по-късно.

    Не, с карти аз няма да се занимавам. Според мен картата, която всеки читател трябва да си състави, е да прогреса на ума и сърцето от онова време до наши дни. И евентуално да отчете прогреса, ако има такъв.

  9. Петьо  03.05.2016 г. | 12:22 ч.

    Добре си се изказал там. Ако само от дефинициите там се направи една бележка може и да е по-ясно. Наистина целта на една такава книга едва ли е да се добавят нови и нови издателски приложения. В крайна сметка, който търси ще намери и други източници.

    Моето виждане за картите е само като помощно средство. Хората възприемат информация по различен начин и за някои би било от полза, особено при наличието на толкова информация.

    „Като знаем, че става дума за верски, граждански и семейни войни на едноплеменници, не ни трябват карти.“

    Ние може и да знаем, може и да сме добре с географията и ориентирането и да поназнайваме и нещо от по-древната такава. Това обаче важи далеч не за всички хора. Ако на картата се гледа като помощно средство за онагледяване на определени идеи, думи, и т.н. тя може да е само от полза. Ако някой чете в текста за Томи и не знае, че това е Кюстенджа (днешна Констанца в Северна Добруджа) с една карта може много по-бързо да се ориентира.

    Отделно от една или няколко карти може да „просветне“ точно, че „става дума за верски, граждански и семейни войни на едноплеменници“ и това да подтикне хората да си направят картата на ума и сърцето, за която говориш.

    Сега, аз не агитирам за това да се правят карти, в частност и за настоящата книга. Въпросът с точността е доста съществен и би представлявал голяма, но не и непреодолима трудност. Изказвам мнение, че на мен ми липсват такива в редица исторически книги и че с карти, дори и по-схематични, може много по-лесно да се онагледят неща, изписани в няколко абзаца текст. Според мен въпросът с достоверността на данните е пречка, но също и с възможностите и на самия автор за съставяне на такива карти. Това също може да е причина за липсата им.

    Разбирам становището ти като цяло, макар и да съм на различно мнение за ползите от картите. Според мен сега е по-важно да се завърши редакцията на настоящия текст и чак отпосле, ако има време, средства и желание да се правят и други приложения и карти в частност. Предложението ми за съдействие при последното остава.

  10. Стопанина  03.05.2016 г. | 12:36 ч.

    Сега разбрах идеята ти. За електронното издание можем спокойно да добавим карти, посочващи Томи, класическите провинции на Рим, земите на Северното Причерноморие и др. Вече имам карти, правени за други трудове на Сотиров, може би ще се наложи несъществена преработка за тази книга, ще те държа в течение, така че засега не бързай да си губиш времето с изработката на нови.

    По принцип има няколко места в книгата, където текстът просто плаче за илюстрации. Например на едно място се говори за гравюра, на която са изобразени варварите в Константинопол. Трябва да намерим илюстрацията. Има и други такива места в текста, които ще извадя като списък при последната редакция, за да търсим със съвместни усилия материалите.

    За печатното издание обаче трябва да се консултираме със спонсора. Доколкото разбрах, има вероятност да се включи още един спонсор, но това подлежи на уточняване, а аз няма да участвам в преговорите, освен ако вторият спонсор не пожелае да говори с мен, за да си изясни (целите на) проекта.

  11. Петьо  03.05.2016 г. | 13:22 ч.

    Някакви по-точни данни за гравюрата? Аз попаднах сега на тази (Диптих на Барберини), за която едно от предположенията е, че е на Юстиниан:

    https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/8/8e/Diptych_Barberini_Louvre_OA9063_whole.jpg

    Интересни са изображенията на старците/селяните в долната лява част.

  12. Стопанина  03.05.2016 г. | 16:46 ч.

    Нямам други данни освен дадените от Сотиров.

  13. Йордан  04.05.2016 г. | 17:54 ч.

    „склави“ – някъде прочетох, че така е записвано „слави“ на гръцки, поради някаква особенност на езика (понеже нямат ‘сл’ вмъкват ‘к’)

    „Този цитат се отнася до молбата, отправена от руснаците в Новгород“ – в този период още няма руснаци, по-правилно е руси.
    Сегашните руснаци отначало са наричани московци, после за да се изкарат по-древни (т.е. по политически причини) въвеждат понятията малороси и великороси. А т.к. московците са основно угро-фини, според мен и следващато не е коректно:
    „Любопитно е да се отбележи името хипоготи, тоест малки готи, което наподобява съвременното разделяне на руснаци и малки руснаци (малоруси) или украинци“.

  14. Стопанина  04.05.2016 г. | 18:21 ч.

    Адашът ти Йордан и други автори, писали на латински (а не на гръцки), също вмъкват „к“ – например:

    Hi sunt Casus Romanae reipublicae preter instantia cotidiana Bulgarum Antium et Sclavinorum.

  15. Йордан  05.05.2016 г. | 09:41 ч.

    Гърците веднъж като ти пуснат име с „К“ после иди доказвай, че не е 🙂
    В смисъл, че e вероятно латинските автори да са взели името от гръцки източници.

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.