Когато тялото казва „НЕ“ – 18: Силата на негативното мислене

Ванкувърската онколожка Карен Гелмон не одобрява войнствените метафори по отношение на рака.

„Налага се идеята, че с прилагането на достатъчно сили можеш да контролираш болестта и да я победиш – пише тя. – Сякаш говорим за военни действия. Не смятам, че това е здравословен поглед върху нещата. Първо, на физиологично ниво подобна идея не е валидна. С нищо не допринася и за психологическото равновесие на пациента. В телата ни се осъществява едно постоянно течение, досущ като на река – има внасяне на нови елементи и отнасяне на други, а ние не можем да контролираме всеки аспект на тези процеси. Трябва да знаем, че разполагаме с влияние върху дадени процеси, но не и върху други. За война и дума не може да става. По-скоро според принципа на опита и грешките трябва да търсим баланс и хармония, като обединим противоположните сили на една обща идея.“

Според военната теория, ако можем да я наречем така, болестта е враг – нещо чуждо, с което организмът трябва да се бори, докато победи. Подобно становище не отговаря на един важен въпрос. Да вземем за пример лечението на остри инфекции, където можем да установим лошите микроорганизми и да ги убием със съответните антибиотици. Но как става така, че едни и същи вируси или бактерии щадят определени хора, а повалят други? Стрептококите са болестотворни организми, които живеят у мнозина от нас, но създават проблеми на малцина. Също така е възможно години наред да не се проявят у човек, а ненадейно да нанесат смъртоносен удар. На какво се дължат тези обстоятелства?

Когато тялото казва „НЕ“ – 18: Силата на негативното мислене
През 19 век са водили разгорещени дискусии по този въпрос, като най-изтъкнатите опоненти са двама забележителни учени в областта на медицината. Единият е новаторът микробиолог Луи Пастьор, а другият е физиологът Клод Бернар. Пастьор настоявал, че вирулентността на микроба определя развоя на заболяването. А според Бернар от по-голямо значение е степента на уязвимост от страна на гостоприемника. На смъртния си одър Пастьор се самоопровергал с думите:

„Бернар беше прав. Микробите са нищо. Всичко зависи от този, в когото попадат.“

Умиращият Пастьор може би е залитнал твърде много в противоположната посока, но като цяло имал нюх за бъдещето. От негово време насам, особено след началото на ерата на антибиотиците в средата на 20 век, сякаш сме забравили, че болестта работи в конкретен човек и в конкретен период от живота му. „Защо този човек има тази болест точно сега?“, пита през 1977 година Джордж Енгел, изследовател на единството майндбоди.1 За всекиго и всичко съвременната медицина прилага принципа за причината и следствието. Когато не се откриват външни причинители – както е в случаите на повечето сериозни заболявания, – тя вдига ръце и обявява причината за неизвестна. Може би най-честата фраза в учебниците по вътрешни болести е именно „с неясна причина“. Примиренчеството в научните среди е оправдано, а причинно-следствените връзки, търсени за всеки проблем, са източник на заблуди. Те не могат да обяснят механизмите, чрез които здравето се превръща в болест, както и начините, чрез които можем да си го върнем обратно.

Мюсюлманите разказват един анекдот, в който главно действащо лице е прочут персонаж от 12 век. Името му е Настрадин Ходжа. Понякога е представян като мъдрец, а друг път – като глупак. Веднъж въпросният герой пълзял на лакти и колене, търсейки нещо под уличния фенер. Негов съсед полюбопитствал: „Какво търсиш?“ Настрадин отговорил: „Ключовете ми за дома.“ Насъбрали се още комшии и всички започнали сантиметър по сантиметър да гледат улицата под фенера. Така и не намерили ключовете. Накрая някой се сетил да пита: „Настрадине, ама ти къде ги затри?“ Ходжата отвърнал: „Ами вкъщи.“ Учудването било всеобщо: „Защо тогава ги дириш тука?“ Настрадин им рекъл: „Как защо? Защото под фенера е светло и ми е по-лесно.“

Може действително да е по-лесно (и финансово изгодно) да се проучват отделни причинители, като микробите и гените, но ако продължаваме да пренебрегваме по-всеобхватните гледища, болестите ще си останат „с неясна причина“. Търсенето навън, където е светло, няма да ни отведе до ключовете към здравето. Трябва да търсим и вътре, където е сумрачно или направо тъмно. Никоя болест не се дължи само на една причина. Дори онези, при които са известни значителни рискови фактори – наследствеността за автоимунните заболявания и тютюнопушенето за рака на белите дробове, – тези фактори сами по себе си не са всемогъщи. Личният характер също не е самостоен причинител на здравословни проблеми: не се разболяваме от рак, само защото потискаме гнева си, както и не развиваме АЛС, само защото сме твърде любезни. Множество процеси и фактори работят заедно за пораждането на болест или за възстановяване на здравето. В тази книга показахме биопсихосоциалното становище на медицината. Според него биологията на даден индивид е отражение на взаимоотношенията му с околната среда през целия му живот и представлява постоянен обмен на енергия, в която психологическите и социалните фактори са толкова важни, колкото и физиологичните. Или както казва д-р Гелмон, здравето се постига чрез намирането на баланс и хармония.

Няма да е излишно да си припомним, че думата „изцеление“ е с древен произход и идва от „цял“, а впоследствие сме започнали да даваме еднакъв смисъл на „изцелен“ и „здрав“. Да се изцелиш или да се изцериш – това означава да станеш цял. Но как можем да станем по-цели, отколкото вече сме?

Цялото може да бъде нарушено по два начина – да се отнеме нещо от него или вътрешната му хармония да бъде така засегната, че отделните части, които някога са работили заедно, вече да не го правят. Както видяхме, стресът води до нарушения във вътрешния баланс на тялото и се изразява в някаква заплаха, включително за това, че някоя потребност може да не бъде задоволена. Гладът е форма на лишение на физиологично ниво, но в нашето общество лишенията са предимно от духовно естество – например не получаваме емоционална подкрепа или губим психологическата си хармония.

Една жена с рак на яйчниците ми сподели:

„Не разбирам защо се случи точно на мен. Водих здравословен живот, храних се разумно, редовно правех гимнастика. Грижех се добре за себе си. Бях олицетворение на здравия човек.“

Тя обаче пропуска един важен аспект, които е незабележим за мнозина: стресът от емоционалното потискане. Нейните съзнателни и упорити опити да се поддържа добре няма как да обхванат и областта, за която тя дори не подозира, че съществува. Затова познанието и интуицията имат силата да преобразяват. Собствената ни проницателност е по-полезна от чуждите съвети. Ако придобием умението да вникваме в себе си – честно, със състрадание и с необременен от предразсъдъци ум – ще открием начина, по който да си помогнем. Причината е, че вече ще виждаме неща за себе си, които по-рано са се криели в тъмнината.

Постигането на цялост може да допринесе с много за здравето. Всички разполагаме с този потенциал, но също и с потенциала да се разболеем, като изгубим хармонията си. А болестта е именно дисхармония. Ако трябва да сме съвсем точни, тя е изражение на вътрешната дисхармония. Ако гледаме на болестта като на нещо чуждо и външно, може да се окаже, че обявяваме война на себе си.

Първите стъпки по пътя към здравето са свързани с освобождаването ни от предразсъдъците за полезния ефект от т.нар. „позитивно мислене“. Чет и брой нямат случаите, когато съм сядал до обезсърчените пациенти в палиативното отделение и съм изслушвал как не могат да проумеят с какво са заслужили рак. Един от тях, мъж на около 60 години, ми каза:

„Винаги съм мислил позитивно. Нито за миг не съм допускал песимистични мисли в главата си. Как стана така, че заболях от рак?“

Като антидот на крайния оптимизъм обикновено препоръчвах силата на негативното мислене. В шеговит контекст, разбира се. Всъщност вярвам с силата на мисленето като цяло. Ако започнем да мислим само позитивно, автоматично изключваме онези области от реалността, които ни нападат като негативни. Точно това правят повечето хора, които прегръщат идеята за позитивно мислене. Но автентичното позитивно мислене включва всички аспекти на действителността. Само така можем да сме уверени, че имаме сили да се изправим пред цялата истина, независимо каква може да се окаже тя. Доктор Майкъл Кер изтъква, че натрапчивият оптимизъм е един от начините да озаптим тревогите си, защото избягваме сблъсъка си с тях. Този тип позитивно мислене е механизъм, чрез който нараненото дете оцелява. Възрастният, който продължава да бъде уязвим, без да го осъзнава, превръща отбранителния модел в житейски принцип.

Появата на дадени симптоми или заболяване трябва да ни накара да се запитаме следните два въпроса: Какво ни казва тази болест за миналото и настоящето? Какво ще ни помогне в бъдеще? Обичайната практика е да се акцентира само върху втория въпрос, без да се търсят причините за заболяването. Подобни „позитивни“ подходи изпълват рафтовете на книжарниците и постоянно излизат от устите на лекарите. За да се изцелим, е нужно да съберем смелостта да мислим и негативно. И тук не става дума за самосъжаленията и песимизма, които пък се представят за реализъм. Всъщност ни е необходимо да преценим кое не функционира нормално. Къде няма баланс? Какво пренебрегваме? На какво тялото ни казва „не“ и „стига толкова“? Ако не си зададем тези въпроси, стресовете в нас, които рушат баланса, ще си останат скрити. И дори още по-важно – избягването на тези питания само по себе си е стрес. Първо, „позитивното мислене“ се основава на несъзнателното убеждение, че не сме достатъчно силни, за да се справим с реалността. Допускането на този страх да властва над нас причинява задържането на емоционалното развитие в детска възраст. Няма значение дали убеждението е съзнателно или не, то е форма на стрес. Второ, липсата на съществена информация за нас като индивиди, а също и за положението ни спрямо средата, в която живеем, е един от най-мощните източници на вътрешно напрежение, което активира съответните реакции в ендокринната ос. Трето, стресът спада с повишаването на независимия и самостоятелен контрол.

Трудно бихме могли да бъдем самостоятелни, ако се оставим на произвола на бурното течение, което представляват социалните отношения. Не по-малки трудности идват и от чувствата за вина, непременно да сме обвързани с някого, от стремежа за успехи, от страховете пред началниците, скуката и самотата. Причината е проста – автономия не е възможна, докато нещо определя действията ни. Подобно на листото, подхвърляно от вятъра, зависимият човек бива контролиран от по-могъщи сили. Самостоятелната воля не се задейства дори когато той си мисли, че е „избрал“ напрегнатия си начин на живот и смята, че заниманията му носят удовлетворение. Решенията, които взима, са пристегнати с невидими окови. А когато накрая се събуди, поклаща глава и казва досущ като Пинокио:

„Колко глупав съм бил, докато бях кукла на конци.“

Джойс – университетската преподавателка с астмата – се чувства неловко, когато казва „не“. Дробовете ѝ го изричат вместо нея. Нейното неудобство да отказва не е страх от другите хора, а от празнотата, която усеща, ако не работи до предела на силите си.

– Тази празнота си е направо ужас – признава тя. – Ужас, че ако не върша, каквото очакват от мен, все едно не съществувам.

Ако се довери на силата на негативното мислене, тя би могла да приеме своето страховито чувство за празнота, което я мъчи. Така би разбрала дали тази празнота наистина е толкова страшна и нужно ли е веднага да се опитва да я запълва с позитивни подвизи. Мишел, която на 33 години научава, че е с рак на гърдата, е свикнала да търси утеха в стария си навик да фантазира.

– Нормално е, че живеех в измислен свят – обяснява тя, докато описва нещастието си през детството. – Някак по-безопасно е. Измисляш си правила и подробности, които те правят доволно спокоен и щастлив. Истинският свят е съвсем различен.

В продължение на две години е правено проучване сред пациентки с рак на гърдата, което показва, че с най-неблагоприятни прогнози са онези, които имат склонност да живеят в илюзорни светове. Същото се отнася и за жените, които избягвали да проявяват негативни емоции.2 Според друго изследване на пациентки, при които ракът на гърдата се появил повторно, вероятността за летален изход в рамките на една година е особено голяма при онези, които не осъзнавали психологическия си стрес и били описвани от познатите си като „доста спокойни“.3

Честият извод, че хората с по-жизнерадостни и необременени от проблеми мисли са по-податливи на заболявания, привидно противоречи на здравата логика. Битува почти всеобщото убеждение, че позитивните емоции непременно са в основата на крепкото здраве. Макар да е вярно, че непресторената радост и доволството оказват положително влияние върху организма, „позитивните“ настройки, които целят да прикрият психологичния дискомфорт, понижават устойчивостта на болести.

Мозъкът управлява и обединява дейността на всички органи и системи в тялото, като в същото време координира взаимодействията ни с околната среда. Тази регулаторна функция зависи от ясното разпознаване на негативните влияния, сигналите за опасност и знаците за вътрешен дистрес. Ако едно дете постоянно получава противоречиви послания от близките си, това води до разстройства в развитието на мозъка му. Понижава се способността да се преценява средата, включително да се разпознава полезното от вредното. Наранените по този начин хора, сред които е и Мишел, са по-склонни да взимат решения, които им носят още повече стрес. Колкото повече потискат тревогите си с „позитивни мисли“, отрицание на реалността или фантазиране, толкова по-дълго стресът работи в тях и нанася поражения. Ако човек не умее да усеща горещината и да я взима предвид, има голяма вероятност да изгори.

Неизбежно е, че негативното мислене от най-откровения тип ще ни изправи пред болезнените теми и конфликтите, които сме отбягвали досега. Няма как да бъде другояче. Непреодолимият стремеж на детето да избягва болката и опасностите е в основата на личностни характеристики или поведенчески модели, които по-късно, вече като възрастен, го предразполагат към болести. Натали с множествената склероза е настроила себе си според нуждите на съпруга си – алкохолик и грубиян. Тя без почивка се грижела за него, докато се възстановявал след две операции от рак. Съобразявала се с всичките му капризи. Накрая той я изоставил, но дори години след смъртта му тя не може да казва „не“ на други хора.

– Изминаха пет години, а още не съм се научила да си слагам граници. Тялото ми често казва „не“, а аз си продължавам по старому. Просто не си взимам поука.

Нейното обяснение е следното:

– В мен живее всеотдайна медицинска сестра, която не ми позволява да престана.

От начина, по който го казва, изглежда така, сякаш наистина се убеждава, че в съзнанието ѝ съществува малка, но всемогъща медицинска сестра, контролираща поведението ѝ. Ако Натали не казва „не“, най-вероятно ще продължи да изпитва стрес и да страда от изострянето на множествената си склероза. Но за да се освободи от вътрешното си напрежение, ще трябва да приеме болезнената реалност, че само собствените ѝ убеждения, коренящи се в детството ѝ, я правят неспособна да отстоява нуждите си.

Много хора са възпрепятствани по пътя към себепознанието и личното си израстване заради митовете, че са длъжни да се придържат към дадени принципи и че непременно са имали „щастливо детство“. Малко негативно мислене би им дало сила да надникнат отвъд самозаблудите, които ги държат приклещени във вредни поведенчески модели.

35-годишната Джийн е секретарка в юридическа кантора. На 24 години започнала да се чувства отпаднала и замаяна, имала проблеми с пикочния мехур и временна загуба на зрението. Тогава ѝ поставили диагнозата МС. В продължение на почти 12 месеца се лекувала в различни медицински заведения, санаториуми и един рехабилитационен център. Оттогава изострянията на състоянието ѝ се разредили и като цяло станали по-леки. Омъжила се на 19 години. Първият ѝ съпруг бил доста по-възрастен и си позволявал да я контролира и малтретира.

– Тормозеше ме предимно емоционално, с думи. Но преди да се разделим ми посегна… удари ме. Затова го напуснах. Записваше телефонните ми разговори с приятели. Работех на две места – нощем като музикантка по заведенията, а през деня гледах малки деца. Давах му всичките си пари. Не ми харесваше да свиря в групата му. Пътуването ми идваше твърде много. Бях самотна. Отдавна имах проблем с храненето. Когато постъпих в болницата, тежах само 41 килограма, а съм висока метър и седемдесет. Бях анорексичка. Единия ден напуснах съпруга си, а на следващия се озовах на болничното легло.

– Едва ли е случайно, че пет години си търпяла грубости. Мисля, че това е доста показателно за семейството, в което си израснала.

– Изобщо не е така. Близките ми бяха пълна противоположност на насилниците. За всичко ме подкрепят. Имам двама братя и сестра. Родителите ми вече 40 години се радват на щастлив брак. Никога не съм получава от тях нещо различно от внимание, нежност и любов.

– Като казах „грубости“, не говорех за семейството ти. Имах предвид, че историята с мъжа ти ми дава обща представа за родното ти семейство.

– Така ли? (дълга пауза) Ами не знам. Каква точно е представата ти?

– Нека първо те попитам дали си била сексуално малтретирана като дете.

– Не… Всъщност имаше една случка с неприлични опипвания, когато бях на около 11 години. Посегна ми познат човек, беше нещо като колега на татко. Стана при поредния излет в провинцията. Споделих с нашите, но не го направих веднага, а години по-късно. Какво точно стана… Бяхме насядали край огъня. Носех къси панталони. Той непрекъснато ми говореше колко съм хубава, а на мен ми беше приятно. После започна да гали краката ми. Това продължи около половин час. Но когато взе да ме опипва от вътрешната страна на бедрата и да плъзга пръсти по-нагоре, побързах да намеря някакво извинение, за да се отдръпна, и се отдалечих. Помня, че бях разстроена от станалото. Днес всичко ми е като в мъгла. Понякога дори съм се питала дали не си внушавам. Даже сега, докато ти го разказвам, не ми изглежда като нещо кой знае какво. И все пак някак се откроява в спомените ми. Най-вече усещането за нещо мръсно и ужасно в цялата случка.

– Ако имаше дъщеря на 11 години и тя беше преживяла нещо такова, какво би очаквала от нея?

– Ами… определено не бих искала да чака години наред преди да ми сподели.

– И защо не?

– Защото бих желала да обсъдим положението като начало, а после да ѝ помогна да разбере чувствата, които изпитва.

– Ами ако не ти каже?

– Ще си помисля, че се страхува да споделя с мен. Не знам какво бих си помислила…

Тук Джийн едва сдържаше сълзите си, но настоя да продължим с интервюто.

– Определяш детството си като щастливо.

– Точно така.

– Разкажи ми за анорексията си.

– Помня конкретни събития от времето, когато бях на около 15 години. Много по-късно се разбра, че е анорексия, едва когато премина в булимия. Изхвърлях обяда си и не исках да закусвам. Бях доста слабичка. Родителите ми все се притесняваха.

– За какви неща си мислеше тогава?

– Основното беше, че се чувствах неуверена заради тялото си, както е при всички момичета в тази възраст. Не помня да съм се имала за дебела, защото определено не бях. Просто смятах, че връстниците ще ме харесват повече, ако съм по-слаба. Харесвах се, ако и хората ме харесваха. Затова исках да допадам на всички.

– Според мен това дали се харесваме, зависи от усещането дали сме харесвани от родителите си.

– Вярвах, че ако не нося пълни шестици от училище, няма да ме обичат. По-голямата ми сестра по онова време правеше нашите на луди и цялото им внимание беше съсредоточено върху нея. Получаваше и кръвоизливи, така че това беше друга причина да се занимават основно с нея. Тя дори лежа в болница, като имаше период, когато сериозно се съмняваха за левкемия.

– Позволи ми да те върна на въпроса. Била си дете, което не се е чувствало обичано, ако не носи отлични бележки. На 11 години си имала неприятно сексуално преживяване. Било ти е гадно, но не си казала на родителите си. На 15 години си станала анорексичка. И след всичко това, казваш, си имала щастливо детство? Виждаш ли противоречието?

Джийн се засмя:

– Ами младежките ми години не бяха кошмарни, като се замисля. Наистина не бяха. Тогава проблемът с храненето едва се проявяваше…

– Усещаш ли, че пак избягваш въпроса ми?

– Дали виждам противоречието? Действително не звучи като щастливо детство. Но не смятам, че беше и нещастно.

Изхвърлянето на мрачните спомени от мислите за детството е типично. В едно проучване се съпоставят пациенти с множествена склероза със здрави лица от контролна група. Те трябвало да дадат оценка на първите си години, като възможните отговори били следните: нещастно, умерено щастливо и много щастливо.4 Над 80 процента и от двете групи определили живота в родните си семейства като умерено или много щастлив. Според тези резултати изглеждало така, сякаш всички те са израснали в някаква приказна страна. Но когато ги помолили да опишат по-подробно емоциите и преживелиците си, също както в интервюто с Джийн, идеализираните картини от детството придобивали доста по-различни образи.

– Анорексията беше средството да притъпявам чувствата си. Но ако ме питаш защо съм избрала точно този начин, не зная.

– Вероятно си виждала страданията на родителите си покрай по-голямата ти сестра и си искала да ги защитиш. Поела си ролята на закрилник. Най-вероятно продължаваш да се грижиш за останалите, въпреки че не го осъзнаваш… за родителите си, братята и сестра си, съпруга си.

– Грижа се за всички тях. Да вземем мъжа ми… Ако е ядосан или тъжен, първата ми мисъл е: Как да го успокоя? Даже не го мисля. Някак автоматично го правя. Напоследък съм се заела да лекувам рака на простатата му.5. Не знам какво си въобразявам.

– Не можеш да го излекуваш. Но докато се мъчиш, можеш да си докараш изостряне на твоето състояние.

– Това вече стана миналата година, когато му поставиха диагнозата. После пак се влоших, след като свекърва ми почина след кратко боледуване. Толкова се притеснявах за мъжа ми, че занемарих грижите за себе си. Не се хранех добре и не си доспивах. Старая се да пестя грижи и на родителите ми. Пазя ги от всичко, което би могло да ги обезпокои. Пред тях никога не съм говорила с подробности за анорексията. Понякога не им казвам за поредното изостряне на МС или смекчавам нещата, защото знам, че ще се разстроят.

Често когато възрастният си спомня за детските си години, не може да вземе предвид скритата цена, която е трябвало да заплати за одобрението и благосклонността на родителите си. Памела Уолин е канадска журналистка, която през 2001 г. заболява от рак на червата. В своята автобиографична книга „След като попитахте“ тя чудесно илюстрира нашето мнение, че съществува ясна граница между спомените на зрелия човек и реалното му емоционално състояние като малък. Авторката настройва читателите си така:

„Предупреждавам ви. Следващите редове може да прозвучат като извадени от туристическа брошура за провинциално градче или от платена реклама на агенциите са семейно планиране, но всичко, поне за мен, е чистата истина. Знам, че имах почти съвършено детство.“

Няма как да се съгласим с идеализираните спомени на г-ца Уолин (настоящ дипломат в Ню Йорк), след като се запознаем със сцените, които съвсем откровено е описала. В една от главите тя признава, че постоянно била тормозена от кака си. Потисканият гняв от насилието достигнал до такава точка на кипене, че веднъж, за да си отмъсти, порязала ръката на сестра си.

„Бони и до днес носи белега, който ѝ остана. Нараних я нарочно в деня, когато щеше да ходи на важна среща и искаше да носи новия си тоалет без ръкави. Наложи си да заеме шал от познати, за да прикрива грозното последствие от моята отмъстителност.“

Авторката обвинява кака си за своя страх от тъмното, който я мъчи и като възрастна. Бони имала навика да гони по-малката си сестра до спалнята им, да загася осветлението и да заключва вратата, за да не може Памела да пречи на срещите ѝ с момчета.

„Тя много добре знаеше, че се ужасявах от чудовищата под леглото и никога не бих прекосила стаята до ключа на стената, за да си светна отново лампата. Така си гарантираше спокойствието – оставяше ме да треперя в тъмното цяла вечер.“

Историята е предадена с нотки на хумор. Тук наблюдаваме в действие нещо като „синдром на лъжовната памет“, но обърнат наопаки: на съзнателно ниво хората често си спомнят само щастливите моменти от детството. Дори да се сетят за неприятни случки, емоционалните им аспекти се потискат. Любовта на родителите напълно основателно се отбелязва, но не и чувствата на детето, когато то се е възприемало за неразбрано или оставено без подкрепа. В конкретния пасаж отсъства всякакъв коментар за усещанията на малкото, което е оставено без възможност да се оплаче на родителите си, че неведнъж го затварят самò в тъмна стая.

Че Памела не е можела да намира сигурност от най-близките си възрастни, се потвърждава от един дори още по-болезнен епизод, случил се през младежките ѝ години. Тогава потърсила съдействие от майка си за проблем в училището. Трябва да се уточни, че майката на момичетата била учителка в училището, което те са посещавали.

„Само веднъж ме е предавала. Един от учителите опипваше гърдите ни в неговите часове, а мама не искаше да ми повярва, че някой от уважаваните ѝ колеги е способен на такова нещо. Тя ми заяви, може би в духа на ония времена, че ще е добре да обясня и на другите девойки как да седят на чина, за да бъде избегнато неволно докосване. Направихме както ни заръча, но се наложи да търпим до края на годината, когато отидохме в нов клас и далеч от ръцете му… Все пак всички оцеляхме, без да ни се отрази емоционално.“

Проблемът е в привидното „оцеляване“. Емоционалните травми най-често са невидими. Белезите от всякакъв тип не са толкова здрави и еластични като тъканите, върху които се появяват. Затова си остават потенциални огнища на бъдеща болка и рани, освен ако не ги имаме предвид и не се съобразяваме с тях. В своята книга Памела бегло споменава мнението си, че „на децата често им е невъзможно да разговарят открито с родителите си“, от което се разбира, че и самата тя не е била изслушвана като дете. Отсъства описание на чувствата, които малкото изпитва, когато най-важните възрастни в живота му не знаят как да комуникират с него. Като цяло тя настоява, че „нямах лични демони за прокуждане“, което най-добре сочи, че тя също отрича своите тревоги, гняв и негативни емоции, както обикновено правят повечето пациенти с рак по време на проучванията.

Чрез фантазирането, наред с други способи, детето смогва да изтърпи преживяванията, които иначе биха породили реакции, водещи към проблеми. Подобно откъсване от реалността наблюдаваме и когато човек може да си спомни събития от миналото, но не и емоционално травматичната им същност. Затова имаме толкова много случаи на „щастливо детство“, например и това на Айрис – болна от СЛЕ, – която е категорична за спокойните си първи години, въпреки че израснала покрай тираничен баща и емоционално дистанцирана майка.

– Баща ми не можеше да се контролира и никога не знаехме какво ще последва, ако се ядоса. Понякога хвърляше чинии или риташе някого.

– Теб ритал ли те е?

– Никога. Аз бях любимката на тате.

– Как успяваше да му се харесаш?

– Не му създавах проблеми. От съвсем малка се научих да ставам като невидима.

– Беше ли нещастна като дете?

– Нещастна? Не.

– При такива обстоятелства как може едно дете да не се чувства тъжно или нещастно?

– Ами някак си претръпваш.

– Тоест не би могла реално да знаеш дали си се чувствала нещастна и тъжна, защото си била претръпнала…

– Да. Не си спомням кой знае колко от детството си.

– Защо е трябвало да претръпваш на неприятностите? Нямаше ли с кого да разговаряш за страховете си? Какво ще ми кажеш за майка си?

– Ами не можех да говоря за тия неща с майка ми, защото преди всичко не исках да я тревожа, че не съм щастлива. От друга страна, тя се беше вкопчила в баща ми. Позицията ѝ за всичко беше неутрална. Освен това децата са с беден речник. Не разбират всичко. Знам, че бях напрегната, но все пак и някак щастлива в това напрежение.

– Как така?

– Играех си с кукли… Като се замисля, не беше точно игра… По-скоро ги дъвчех!

– В смисъл?

– Бяха от пластмаса и дъвчех пръстчетата на ръчичките и крачетата им!

– Обезобразявала си ги заради потиснатия си гняв. Помисли върху следното: в какви случаи се налага да претръпваме?

– Когато изпитваме страдание…

– А когато в един момент претръпнем достатъчно, си въобразяваме, че сме щастливи. Щастлива си, само защото си станала безчувствена за огромна част от действителността. Което означава, че всъщност не водиш пълноценен живот.

– Съгласна съм.

И така, сега ще се върнем отново към Дарлин, застрахователната агентка, на която случайно откриха рак на яйчниците при преглед за вероятен стерилитет. В нейната биография нищо дори не загатва за травми. Единственото неприятно събитие, което си спомня, е появата на болестта, а после и нейното завръщане, въпреки ранното ѝ откриване и привидно успешно лечение. Тя обяснява:

– Имаше празненство скоро след операцията, но когато ракът пак се появи, настана траур. Винаги съм искала да контролирам живота си и добре се грижех за себе си. Хранех се разумно, правех упражнения, поддържах се в добра форма. Нямам никакви вредни навици.

Единственият ѝ рисков фактор бил стерилитетът. Дарлин описа живота си така, че поне на мен ми прозвуча като нещо нереално. Не можеше да си спомни никаква неприятна случка от детството, която да е свързана със страх, гняв, тревожност или тъга.

– Аз съм най-голямата от трите дъщери. Всичките сестри сме изключително привързани помежду си. Чудесно си се разбираме с мама и тате, които също са живи и здрави. Не е за вярване, но съм в страхотни отношения и със семейството на мъжа ми. Благословена съм с идеално семейство и истински близки приятели, с някои от които се познавам от 5-годишна. И приятелите, и семейството ми са невероятна опора. Мисля, че съм голяма късметлийка в това отношение.

Десният заболял яйчник на Дарлин бил отстранен през 1991 г. Оставили левия с надеждата, че ще може да забременее в бъдеще. Успешно заченала през следващата година.

– Често съм разговаряла с близките си за прословутия петгодишен решаващ срок и че съм го надживяла. Бяха изминали пет години и половина от операцията, а синът ми вече беше на четири, когато се появиха симптоми, на които не обърнах сериозно внимание. Бързо се уморявах и отслабнах, но само с пет килограма, нищо страшно и необяснимо… Имах малко дете, кариера и домакинска работа. Гърбът ме болеше долу ниско, но отново предположих, че е заради малкия, с когото трябваше да се боря през зимата, за да му обличам дебелите палтенца. И все пак през 1996 г. пак ми откриха рак с метастази. Както можеш да се досетиш, всички бяхме съсипани. Този път прогнозата беше много, много по-различна, защото не беше засегнат само яйчникът, а също – матката и други тъкани в тазовата област.

– След като вече си била запозната с рака на яйчника, ми е любопитно защо повторните симптоми не са те притеснили веднага. Ако ставаше дума за твоя приятелка в същото положение, какво би я посъветвала?

– Какво ли? Давам всичко за приятелите си. Само да кихнат и веднага ги пращам на лекар.

– Разликата в начина, по който се отнасяш към себе си и към познатите ти, ме кара да си мисля, че не всичко в живота ти е било както го описваш. Друго, което засилва подозренията ми, са изразните ти средства. „Мисля, че съм голяма късметлийка.“ Това „мисля“ подсказва неувереност и отразява вътрешен спор. Може би това, което мислиш, не е онова, което чувстваш. В противен случай просто би заявила, че се чувстваш късметлийка. Забелязах още, че се усмихваш, когато говориш за страданията и мъките си, сякаш се опитваш да смекчиш въздействието на думите си. Как и кога си се научила да правиш така? Постоянно виждам и други хора, които се усмихват, щом се отвори тема за физическа болка или болезнени събития. Но когато бебетата се родят, те нямат умението да прикриват каквото и да било. Ако на пеленачето не му е добре или е нещастно, то плаче, показва тъга или гняв. Всичко, което правим, за да прикрием болката и тъгата си, е придобито умение. При определени обстоятелства е нормално да сдържаме негативните си емоции, но мнозина го правим непрекъснато и някак автоматично. Хората се научаваме, едни по-често от други, несъзнателно да се грижим за емоционалните потребности на околните, пренебрегвайки собствените си нужди. Така крием неприятните усещания дори от себе си.

Дарлин ме изслуша замислено. Нито се съгласи, нито възрази.

– Интересна гледна точка. Определено ще я предложа за обсъждане на момичетата в моето положение, с които ходим на групова психотерапия. Точно сега не знам как да коментирам всичко това. Според мен не ти трябва незабавният ми отговор. Мнението ти е доста логично. Накара ме да се замисля, за което ти благодаря.

Набирането на смелост да мислим негативно ще ни позволи да се видим такива, каквито сме. Наблюдава се забележително сходство в поведенческите модели на пациентите с различни заболявания, споменати дотук. Те потискат гнева си, отричат да са уязвими и имат стремеж към свръхнезависимост. Никой не избира да бъде с такива характеристики преднамерено и не ги проявява съзнателно. Негативното мислене ни помага да разберем какви са били истинските условия в живота ни и как са се оформили възприятията ни за заобикалящата ни среда. Емоционално изтощителните взаимоотношения с роднините се сочат като рисков фактор за почти всяка категория от по-сериозните болести – от дегенеративните неврологични заболявания до автоимунните.

Целта на този тип мислене не е да се обвиняват родителите, предишните поколения или брачните партньори, а да се освободим от убежденията, които са опасни за здравето ни. За да се използва силата на негативното мислене, е нужно да свалим розовите си очила. Обвиненията са излишни, а има смисъл да поемем отговорност за изправяне на отношенията ни към нас самите и околните. Изобщо не е лесно да кажете на човек, който току-що е научил диагнозата си, че е редно да преоцени досегашните си взаимоотношения така, че да стигне до разбиране на болестта. За онези, които не са свикнали да обръщат внимание на емоционалните си потребности, ще е особено трудно да намерят правилните думи, с които да се обърнат към близките си, защото ще трябва да покажат както твърдост, така и състрадание. А най-трудното идва от това, че заради заболяването ще са особено уязвими и зависими от подкрепата на другите. Няма лесен изход от този проблем, но ако той не бъде решен, ще продължи да създава поводи за стрес, който от своя страна ще доведе до още болести или влошаване на вече съществуващата. Независимо как пациентът ще опита да се лекува, психологическият товар, който му тежи, няма как да бъде облекчен, ако не се мине през размишляването на бистър ум и трезвото оценяване на най-важните взаимоотношения в живота му.

Както вече отбелязахме, не очакванията на другите и намеренията им, а нашата интерпретация за тях се явява реалният стресор. Състоянието на Джийн с множествената склероза се влошило, защото се притеснявала за рака на простатата, който има съпругът ѝ. Освен това се смята за длъжна да му намери и осигури най-подходящите медицински грижи. Самият Ед негодува, че Джийн го контролира, но е неспособен да ѝ опише чувствата си. Убеждението на Джийн, че е отговорна за мъжа си, както и убеждението на Ед, че на жена му ѝ харесва да го контролира, са все интерпретации на типове взаимоотношения, които са насадени и у двамата още в детска възраст.

„Повечето от нашите обтегнати отношения и тревоги се дължат на натрапчивата потребност да се правим на такива, каквито не сме“, пише Ханс Селие.

Силата на негативното мислене води и до осъзнаване на преувеличената ни издръжливост. Упорито сме си наложили образ на твърди и дейни, с който прикриваме нашата слабост – относителната слабост на всяко дете. Няма нищо срамно в това да си крехък и деликатен. Човек може да е силен и все пак да се нуждае от помощ. Може да е овладял до съвършенство някои аспекти на живота, но да е напълно объркан от други.

Често си мислим, че можем да се справим с всичко, а това е заблуда. Не са малко пациентите, които сами осъзнават – за съжаление понякога твърде късно, – че опитите да играем постоянно ролята на силни и неуязвими водят до стрес и нарушения във вътрешната хармония. Дон с рака на червата се изрази именно така за едно от твърдите си убеждения докато бил здрав: „Мога да се справя с всичко.“ След повторната поява на заболяването си Гилда Раднър признава: „Не можех да изцеря всички жени с рак на яйчниците. Не можех и да чета всички писма, които ми пращаха, защото ми късаха сърцето…“

Ако се научим да мислим негативно, ще престанем да подценяваме личните си емоции и нужди. В интервютата за тази книга събеседниците ми прибягваха до честата употреба на думи и фрази като „само мъничко“, „може би“, „не особено“. Спомнете си Вероника с МС, която определи като „не непременно лоши“ натрупващите се стресове в живота си, а именно: бурна раздяла с приятел-алкохолик, финансови затруднения, наред с още няколко други.

Живея ли живота си както ми се иска или живея така, че да отговарям на чуждите очаквания? Колко от нещата, в които съм вярвал и съм правил, са действително за мен, а не за поддържането на образа, създаден с убеждението, че е нужен, за да се харесвам на родителите ми?

Магда с коремните болки станала лекарка, въпреки че професията не ѝ харесва и въпреки че родителите ѝ не я подтиквали или молили да го прави. Тя само е приела някои техни убеждения за свои и то още по време, когато била твърде малка, за да решава какво ще прави с живота си. „Почти всичките ми постижения са по един или друг начин свързани с амбициите на баща ми, а не с моите собствени“, признава Денис Кей, умиращ от АЛС. Бившата първа дама Бети Форд пък пише: „Не бях дори наполовина достойна жена като майка ми. Беше чудесна – силна, мила, с железни принципи и никога не ме е разочаровала. Тя беше перфекционистка и опитваше да направи такива и нас, децата.“6 Негативното мислене щеше да накара г-жа Форд да се запита дали наистина е мило да опитваш да „програмираш“ перфекционизъм у детето си. С негова помощ Бети щеше да отхвърли невъзможните стандарти на перфекционистите и щеше да избегне самообвиненията, търсенето на утеха в алкохола и хроничния стрес, който  достигнал връхната си точка с появата на рака на гърдата. При едно негативно мислене констатацията „не бях дори наполовина достойна жена като майка ми“ вероятно щеше да бъде повод за радост и допълнение като:

„Не искам да съм дори четвъртина жена като нея. Просто искам да бъда себе си.“

Лаура беше жената с АЛС, която се чувстваше виновна, защото не ѝ се занимава да посреща гости в частното си хотелче, докато икономката е в отпуска. Тя все пак не връща посетителите, защото страхът от чувството ѝ за вина е по-голям от страха за стреса, който си причинява, докато в своето състояние прислугва на клиентите си. Ед с рака на простатата обясняваше: „Винаги се старая да помагам на хората. Ако не го правя? Чувствам се гадно. Виновен.“ Вината обикновено е знак, че сме избрали да направим нещо за себе си. Обяснявам на повечето пациенти със сериозни болести, че при тях вероятно има нещо небалансирано и нередно, ако не се чувстват виновни. Най-вероятно продължават да поставят себе си, нуждите и интересите си на последно място. Негативното мислене дава силата да се приветства вината, а не да бягаме от нея. Ед би трябвало да стигне до извода: „Изпитвам вина? Но това е чудесно. Алилуя! Значи съм постъпил правилно, като поне веднъж съм помислил за себе си.“ Най-неприятното за него беше, че жена му го контролира. Как решава проблема си?

– Мълча си.

Негативното мислене ще даде сили на Ед да приеме по-леко вината си, че ще се противопостави на вмешателствата в личните му решения, независимо, че с тях жена му просто опитва да помогне. Мой познат психотерапевт веднъж ме посъветва:

– Ако трябва да избираш между вината и сподавеното възмущение, винаги избирай вината.

Това е мъдрост, която оттогава непрекъснато споделям с други хора. Ако да кажеш „не“ те обременява с чувство на вина, а съгласието оставя потисната горчилка и възмущение, нека бъде вината! Горчилката и възмущението са отрова за душата.

С негативното мислене можем да търсим безстрашно нещата в нас, които ни пречат или не работят оптимално. От многобройните проучвания стана ясно, че склонните към натрапчиво позитивно мислене по-често развиват разни заболявания и са с по-малки шансове за оцеляване. Автентичното позитивно мислене е друго – то ни помага да преодолеем страха и да видим цялата истина, независимо каква е тя.

„Здравето не се постига само чрез размишления върху щастливите моменти – пише молекулярната биоложка Кендъс Пърт. – Понякога най-силният тласък към изцелението може да бъде рестартирането на имунната система с изливането на отдавна потискания гняв.“7

Гневът – или поне здравословната му страна – е едно от седемте условия за изцелението. Всяко от тези условия има връзка с някое от дълбоко вкоренените убеждения, които ни предразполагат към болести и възпрепятстват лекуването им. Ще ги разгледаме в следващата, последна глава.

« Глава 17: „Биология на убежденията“ | Глава 19: „Седемте условия за изцеление“ »

(съдържание)

* * *

КОГАТО ТЯЛОТО КАЗВА „НЕ“
Автор: Габор Мате
Превод: Иван Стаменов
Редактор: Елица Тодорова
Издателство: ЛиК
Бележки:

  1. Kerr and Bowen, Family Evaluation, 279 [^]
  2. Mogens R. Jensen, „Psychobiological Factors Predicting the Course of Breast Cancer“, Journal of Personality 55, no. 2 (June 1987), 337 [^]
  3. Levy, Behavior and Cancer, 165 [^]
  4. S.Warren et al., „Emotional Stress and the Development of Multiple Sclerosis: Case-Control Evidence of a Relationship“, Journal of Chronic Disease 35 (1982), 821-31 [^]
  5. Съпругът на Джийн е Ед, с когото се запознахме в 8 глава [^]
  6. Ford, A Glad Awakening [^]
  7. Candace B. Pert, Molecules of Emotion, 193 [^]

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.