Когато тялото казва „НЕ“ – 16: Щафетата на поколенията

Като се има предвид информацията, поместена в предходните глави, някой може да си направи извода, че родителите са виновни за по-късното развитие на заболяванията у техните деца. Подобно заключение изцяло противоречи на моите намерения и не е в съответствие с научните доказателства. Родителското поведение не е отражение на повечето или по-малкото любов, която се таи в сърцата на майката и бащата. Тук своята дума казват и други, по-приземени фактори. Любовта на родителите е безкрайна и за нея си има съвсем практична причина: самоотверженото отглеждане на малкото е запечатено в механизмите за привързване, които работят в мозъка на бозайниците. Ако това чувство е ограничено, то е само защото възрастният също някога е бил дълбоко наранен.

Покрай работата ми с наркозависими от Ванкувър се срещнах с много подвластни на опиатите мъже и жени. Макар да бяха закоравели, с криминални досиета, готови на какво ли не за поредната доза, заразени с вируса на СПИН, гонени и отхвърлени от обществото, всички те имаха една голяма болка – трябвало да обърнат гръб на децата си или им били отнети. Без изключения тези хора бяха малтретирани или изоставяни като малки. Ако детето усеща, че не е приемано безрезевно, това се дължи на факта, че любовта на родителите се пречупва през характера им. Ако възрастният е стресиран, измъчван от неразрешени проблеми или има незадоволени нужди, малкото най-вероятно ще се окаже в ситуация, в която ще се чувства изоставено – въпреки че това не би отговаряло на намеренията на големите.

За добро или лошо, повечето от реакциите ни и отношенията ни като родители се определят от преживелиците ни като деца. Поведението е следствие от ранния опит и това става ясно както от наблюденията върху животни, така и от по-сложните психологически изследвания сред хората. Резус макаците са вид примати, които са любими на учените в областта на психологията, защото са относително малки на размер и лесно се отглеждат. Двадесет процента в едно стадо на тези маймуни са „твърде чувствителни“ – те особено често проявяват депресивни настроения заради раздяла с майката, свръхреакции на ендокринната ос, прекомерна възбуда на симпатичната нервна система и по-силно потискане на имунната активност. С по-популярен термин бихме могли да наречем твърде чувствителните с определението свръхчувствителни. Подобно на положението при хората, тези резус макаци обикновено се оказват на най-ниските нива на социалната йерархия. Поколението им не се отличава от тях по поведение, реакции и обществен статус. Проучванията показват, че „типичната им напрегнатост може да бъде заличена, като се смени средата“.1

Когато тялото казва „НЕ“ – 16: Щафетата на поколенията
Благоприятните промени се предават и на следващите поколения:

„Когато се отглеждат от особено грижовни майки, такива животни не показват и следа от обичайното си нездравословно поведение. Вместо това се развиват преждевременно и се изкачват до върховете на йерархията като възрастни. Женските пък стават не по-малко грижовни от майките, които са ги отгледали.“2

Тези наблюдения не засягат единствено усвоените модели на поведение. В по-голямата си част еднаквостта на родителите с децата по отношение на грижите към потомството не е отражение на заучените похвати, като това се отнася както за животните, така и за хората. Предаването на родителски похвати между поколенията до голяма степен се дължи на физиологичното развитие – от начина, по който лимбичната система в мозъка се програмира през детството, и как се формират взаимовръзките в ПНИ суперсистемата. Както беше упоменато в предходната глава, емоционалните центрове на детето се развиват под влиянието на тези на възрастните. Подрастващият човек не научава как да се държи като родител чрез имитирането на майката и бащата, а ако го прави – то е само частично. Основното въздействие се осъществява в контекста на отношенията на детето с родителите му. Същото важи и за механизмите за реакция на стрес на малкото.

Един показателен експеримент с животни е достатъчен да онагледи горното. Успокоителните валиум и ативан принадлежат към клас медикаменти, наречени бензодиазепини. Подобно на всички фармацевтични продукти, които оказват влияние на мисловната дейност, те функционират успешно, благодарение на рецепторите за сходни естествени вещества, произвеждани в самия мозък. Амигдалата е бадемообразна структура в темпоралния дял на мозъка и представлява един от главните регулатори на страха и безпокойството. Снабдена е с рецептори за бензодиазепини, които при активация водят до успокоителни реакции. Съпоставени с възрастните плъхове, за които били полагани по-малко грижи, онези, които се радвали на повече внимание от майките си, имали повече рецептори в амигдалата си. Майчинското старание в детството води до здравословна регулация на негативните емоции в зряла възраст. Тези различия не могат да се обяснят с генетични фактори.3

Въпреки че психологичното развитие при хората е доста по-сложно от това при животните, предаването на родителските особености и стреса през поколенията също е общовалидно правило. Група канадски изследователи пишат, че „грижите на майката в ранното детство „програмират“ поведенческите реакции на стрес в подрастващите, като се променят нервните системи, осъществяващи посредничеството за плашливото поведение“.4 Казано иначе, твърде вероятно е тревожните майки да предадат безпокойствата си на своите потомци и техните поколения. Учени са разработили таблица, чрез която се оценяват качествата на привъзраност между родителите и техните деца. Измерването е по точкова система, а изследваните поколения били три: възрастни майки, техните дъщери и бабите им по майчина линия.

Резултатите сочат, че степента на привързаност била еднаква при различните поколения.5 Сред порасналите деца на оцелели от холокоста, страдащи от ПТС (пост травматичен стрес), се наблюдават проблеми с ендокринната система и производството на кортизол. Колкото по-голям е ПТС на родителите, толкова по-увредени са механизмите за секреция на кортизол у децата.6

Мери Ейнсуърт – бивша сътрудничка на Джон Боулби, която по-късно става професор по психология в Университета на Виджиния в Шарлотсвил, съставила метод за оценка на типа и качествата на привързаността между родителите и децата им. През първата година от живота на бебето специалистите записвали различните реакции на малките и отношенията им с майките в домашна среда. След изтичането на тази година участниците в експеримента са заведени в лаборатория за кратък опит, наречен „Непозната ситуация“.

„През различни интервали в рамките на 20 минути малкото оставаше или с майка си, или с майка си и непознат човек, или само с непознатия, или съвсем само, все за около 3 минути. Идеята беше (и все още е), че отделянето на едногодишното дете от лицето, към което е привързано, и поставянето му в чужда обстановка ще активира системата му на привързаност. Така беше възможно да се проучат реакциите му при отделянето от майката и нейното завръщане. Най-полезните резултати се получиха в епизода на връщането на майката.“7

Оказало се, че поведението на бебето било програмирано от начина, по който то взаимодействало с родителя си през изминалата първа година. Малките, които расли в хармония и били обект на внимание у дома си, демонстрирали симптоми, че майките им липсват след краткотрайната раздяла. Те я посрещнали с радост при завръщането ѝ, търсейки и физически контакт. Утешили се бързо и преминали към спонтанните си игри. Този модел на отношенията е определен като „спокоен“. Но имало и редица неспокойни модели, съответно наименувани „отбягващ“, „противоречив“ и „разстроен“. Отбягващите деца не показали стрес след отделянето си от майката и я отбягвали или не ѝ обръщали внимание след нейното завръщане. Това не означава, че хлапето е самостоятелно, а говорим за същата псевдо-автономия, която споменахме и в случаите на пациентите с ревматоиден артрит: вярата, че трябва да разчитат единствено на себе си, защото опитите да се привлече помощ от родителя са безполезни. Вътрешно обаче тези бебета изживяват физиологичен стрес от завръщането на майката, който е установен чрез промяната на пулса. Малките, които са попаднали в несигурните категории, идват от домашна среда, в която отсъстват хармоничните отношения. Те получавали ясни знаци за емоционалната дистанцираност на майката или противоречиви послания, при които се редували моменти на близост и отчужденост. Едва навършили годинка, децата вече проявяват реакции, които ще характеризират тяхната личност и поведение за в бъдеще.

Еспериментът „Непозната ситуация“ е провеждан многократно в редица държави. Наблюденията на малките в тази възраст дават точни и ранни индикации за поведението им в младежките години, включително за особености, като емоционалната зрялост, отношенията с връстниците и академичните успехи. По всички тези показатели децата, които били сигурно привързани като бебета, получили по-добра оценка от специалистите, за разлика от децата в несигурните категории. Трябва да се отбележи обаче, че Даниел Сийгъл в книгата си „Развиващият се ум“ обосновано посочва във връзка с преноса на особености между поколенията, че реакциите на бебетата в „Непозната ситуация“ могат с точност да бъдат предвидени още преди раждането им.

Професор Мери Мейн от Калифорнийския университет в Бъркли е бивша студентка на д-р Ейнсуърт. Тя разработила точен метод за оценяването на някогашните отношения на привъзраност между вече достигнали пълнолетие индивиди и техните родители. Особеното при нейния метод е, че не се взима предвид какво е отговорено на въпросите, а главно как отговарят интервюираните. Спецификата не речта и ключовите думи, които се употребяват за изразяване на мнение, се смятат за по-важни от онова, което хората съзнателно вярват и споделят при общуването. Значението на думите отразява само съзнателните убеждения на човека, който ги изрича, като болезнените спомени често биват пренебрегвани. Пълната история става ясна от начина, по който се говори – гладко или колебливо, с подробности или оскъдно, последователно или с противоречия, от фройдовите увъртания, съдържащи намеци или очевидно сервилно съгласие. Тестът на Мери Мейн се нарича Интервю за привързаността на възрастните (ИПВ). Подобно на детските реакции в „Непозната ситуация“, зрелите индивиди могат да се класифицират според степента на сигурност в някогашните им отношения с родителите. Оказва се, че „ИПВ е най-сигурният способ за предсказване на това как децата ще се привържат към родителите си“.

Иначе казано, според онова, което възрастният несъзнателно разкрива за отношенията си с родителите през детството, може да се предопредели какви ще са взаимоотношенията му на привързаност към неговите собствени деца. Затова, когато бъдещият родител се подложи на въпросното интервю още преди да се роди детето му, с точност може да се прогнозира как бебето му след навършването на една година ще се държи по време на експеримента „Непозната ситуация“. Нещо повече – според данните, получени от „Непозната ситуация“, може да се предскаже как две десетилетия по-късно вече порасналите бебета ще преминат ИПВ. Тоест по разказа на даден човек за детството му по време на ИПВ може да се разбере как ще отгледа бъдещите си деца, а оттам и как неговите деца след година ще реагират при „Непозната ситуация“. От своя страна „Непозната ситуация“ е предвестник за предстоящите резултати от теста ИПВ на новото поколение.

Казано накратко, родителското поведение е своеобразна щафета на поколенията. Проблемите, които засягат едно от поколенията и не бъдат разрешени, се предават на следващото.

Ланс Мороу е журналист и писател. В своята книга „Сърцето“ той кратко и ясно описва приемствената природа на стреса между различните генерации, като разтърсващо и красиво споделя своите преживявания на прага на смъртта, причинени от тежкото му сърдечно заболяване:

„Поколенията са като матрьошки. В склонността към насилие на майка ми се съдържаше насилието на дядо ми, а в него (така подозирам, но не зная подробности) прозираше друга зловеща история – черна и изпълнена с потайна енергия. История подир история, всяка избледняваща с времето.“

Обвиненията стават безсмислени, след като се проумее, че семейните проблеми се коренят далеч назад в по-старите поколения. „Осъзнаването на този факт веднага разсейва всяка наклонност да разглеждаме родителя като злодей“, пише Джон Боулби – британският психиатър, който със своите трудове хвърли научна светлина за значителната важност на привързаността в бебешка и детска възраст. Тогава кого да обвиняваме?

Ако можем да видим как стресът се предава на всяко следващо поколение, по-лесно ще разберем защо толкова много от описаните случаи в предходните глави засягат семейства, при които една и съща болест засяга различни генерации, или хора от едно и също поколение, страдащи от всевъзможни и привидно нямащи нищо общо помежду си заболявания. Ето няколко примера:

Натали: множествена склероза. Нейният по-голям брат бил алкохолик и починал от рак на гърлото. По-малката ѝ сестра е шизофреничка. Чичовците и лелите ѝ са алкохолици. Баба ѝ по майчина линия също е алкохоличка. Съпругът ѝ – Бил, починал от рак на червата. Свръхактивният ѝ син страда от недостиг на внимание и се бори със зависимост от наркотиците.

Вероника: множествена склероза. Вярва, че е зачената при изнасилване и кръвосмешение. Дядо ѝ по линия на приемната майка е алкохолик, а неговата съпруга развила болестта на Алцхаймер след навършване на 60 години. Наред с другите си проблеми, баща ѝ отрано има високо кръвно налягане.

Сю Родригес: АЛС. Баща ѝ починал от увреждания на черния дроб заради алкохолизъм. Една от лелите ѝ умира заради аневризма в мозъка, а друга – при пожар вкъщи.

Ана: рак на гърдата. От същата болест починали майка ѝ и баба ѝ по майчина линия. В същото време обаче липсва генетична предразположеност. Ана наследява проблемния ген от баща си. Има две сестри – едната живее с алкохолик, а другата е умствено болна.

Габриел: склеродермия с наченки на ревматоиден артрит. Родителите ѝ са алкохолици. На брат ѝ му е правена операция заради рак на червата, а на сестра ѝ наскоро поставили диагнозата рак на гърдата.

Жаклин дю Пре: множествена склероза. Баба ѝ била съкрушена от смъртта на друго от децата си по времето, когато се ражда майката на Жаклин. Самата майка на виолончелистката умира от рак, а баща ѝ се разболява от болестта на Паркинсон.

Роналд Рейгън: рак на дебелото черво, болест на Алцхаймер. Баща му и брат му били алкохолици. Втората му съпруга заболява от рак на гърдата. Дъщеря му умира от метастази на меланома.

Читателят вероятно си спомня от първа глава за гневното писмо, получено от една ревматоложка по повод моята статия за Мери. В материала ми се загатваше, че проблемното детство на тази пациентка, свързано с насилие и отчужденост, е довело до нейната потиснатост, а отчасти в резултат на нея – и до склеродермията. Специалистката заявяваше, че това заболяване е наследствено и моята аргументация нямала никаква стойност. Тя се възмущаваше за следното:

„Статията е заблуждаваща за широката публика и погрешно приписва отговорността за появата на склеродермията на жертвите на това заболяване и на техните семейства.“

Вече се убедихме, че „приписването на отговорност“ – под което ревматоложката има предвид разпределяне на някаква вина – не е същината на проблема. Основната ни идея е, че се осъществява неумишлено предаване на стрес и безпокойства на следващите поколения. Друга моя пациентка – Кейтлин, също почина от склеродермия. При нея всичко протече доста по-бързо, отколкото при Мери, защото Кейтлин си отиде преди да е изтекла и една година от поставянето на диагнозата ѝ. Имах възможност да я опозная едва през последните месеци на живота ѝ. Въпреки че изродих децата ѝ и бях техен личен лекар, тя посещаваше моя колежка за личните си проблеми.

И Кейтлин, също като Мери, беше крехка и тиха душица, вечно загрижена повече за околните, а не за себе си. Когато някой я питаше как се чувства, тя отговаряше с топла, едва забележима усмивка, чрез която се опитваше да предпази събеседника си от физическата и емоционалната болка, която изпитваше. Бързо отклоняваше разговора в странична тема, далеч от личните ѝ проблеми. Никога няма да забравя последния ми разговор с нея, докато лежеше в болничното си легло. Дробовете и сърцето ѝ едва функционираха. Поприказвахме си по-малко от 24 часа преди да издъхне. Попитах я как е. Моментално ми отвърна с въпроса как съм се чувствал аз. Споделих ѝ разочарованието си, че седмичната рубрика, която списвах за местен вестник, същата сутрин беше прекратена от издателите.

– О, сигурно ти е много тежко – прошепна тя, а лицето ѝ се натъжи в искрено съчувствие. – Знам колко много обичаше да пишеш.

На прага на смъртта, обездвижена на 42 години от коварната си болест, която щеше да остави съвсем сами нейния мъж и четирите им деца, Кейтлин не промълви и дума за това, колко ужасно се чувстваше самата тя. Съпругът ѝ Ранди сподели пред мен: „Част от нейния характер бяха вечната усмивка и приветливост, които не я напускаха нито в здраве, нито в болест.“ Според него жена му „събираше и консервираше емоциите си“, особено когато била разстроена. Две са темите, за които рядко разговаряла: смъртоносното ѝ заболяване и детските си години.

„Ако изобщо кажеше нещо за детството си, подбираше само хубавите си спомени.“

Ранди вярваше, че ранните години на жена му са били нерадостни, а щастливите мигове – редки и малобройни. Баща ѝ бил преуспяващ бизнесмен, суров и тираничен, думата му била закон. Често критикувал Кейтлин, по-голямото от двете си деца.

„Тя вярваше в идеята, струва ми се, че раждането ѝ е довело до семейни проблеми. Мислеше, че не е била планирана и не са я искали.“

Последното ме подсети за нещо. Кейтлин беше гореща привърженичка на движенията, осъждащи абортите, но не беше от враждебните и жлъчните им представители. Знаеше, че аз съм за правото на жените да избират дали да продължат или да прекратят бременността си. Тъй като отношенията ни се основаваха на взаимно уважение, тя ми писа, умолявайки ме настойчиво, да престана да насочвам някои от пациентите си към клиниките за аборти. На едно място в писмото се казваше:

„Ако абортите бяха законни по времето, когато съм била зародиш, днес нямаше да ме има.“

Това подкрепя наблюденията на Ранди, че жена му се е възприемала като нежелана. След като болестта на Кейтлин напреднала, се случило нещо, което мъжът ѝ ми разказа със сълзи на очи.

„Седяхме в кухнята, а пред нас бяха разпилени всички тия лекарства, които тя трябваше да взима. Чувстваше се кошмарно. Изведнъж избухна в плач и рече: „Иска ми се да си имах майчица.“ А майка ѝ живееше на няколко пресечки от нас. Не бяха достатъчно близки, за да я поканим и да се надяваме на утеха от нейна страна. По онова време си бяхме наели помощница за домакинската работа, която се разстрои и дойде да прегърне Кейтлин. Помислих, че е много жалко напълно непознатата да проявява повече съчувствие към жена ми от собствената ѝ майка. Но и не бих си позволил да обвинявам родителите ѝ. Запознат съм с проблемите в това семейство. Майката на Кейтлин останала без баща още като малко момиче. Старият ги зарязал. А нейната майка – бабата на Кейтлин – трябвало да се справя съвсем сама.“

Предположенията на Ранди за детството на съпругата му се потвърдиха и от интервюто ми с брата на покойната. Той ми довери:

„У нас липсваше любов, а и всякаква емоционална подкрепа. Баща ни се държеше гадно с нас, а майка се страхуваше. Тя е мил човек – страхотен човек – но не се осмелява да се опълчи на злото. Баща ми просто беше непоносим. Мисля, че още не бяхме навършили със сестра ми пет или шест годинки, когато той ни пращаше в мазето да чистим. Не ни разрешаваше да излизаме оттам, докато не си свършим работата. Връщал ни е да му излъскваме и ботушите от униформата. Трябваше да блестят.“

Според брата на Кейтлин тя била „твърде нежна душа“, а бащата се държал с нея така, „сякаш беше откровено глупава. Самият факт, че сестра ми се записа да учи в университет, го дразнеше. Не уважаваше никое от начинанията ѝ. Беше се включила в една организация, която пропагандираше естественото кърмене. Старият ѝ се присмиваше. Докога щяла да кърми децата си – докато почнат да я боцкат мустаците им?“

След като години наред братът се усещал потискан, включително в зряла възраст, той прекъснал отношенията с баща си и двамата вече не си говорят:

„Кейтлин беше загрижена, че съм се дистанцирал от семейството. Не можеше да проумее защо го направих. Опитах да ѝ обясня, че това беше най-доброто решение за мен и че нямах друг избор. Тя така и не ме разбра.“

Той си спомня и друга случка, която е много сходна с разказаната от Ранди:

„Един ден, скоро преди жена ми да почине, Кейтлин дойде при нея и седна край леглото ѝ. Държейки ръката ѝ, каза: „Иска ми се да имах майка, която да прилича на тебе. Аз си нямам майка. Пожелавам всичко добро на майка ми, но тя не беше добра майка. Не можеше да обича.“

Братът сподели и подробности за семейната история, която за пореден път показва принципа, по който страданията се предават на идните поколения. За него и за Кейтлин било голям шок, когато научили какво се е случило с дядо им. Един от чичовците, който дошъл за погребението на баба им, се изпуснал, че дядо им не е умрял, когато майката на Кейтлин била младо момиче – така се говорело във фамилията – а зарязал жена си и по-късно се развел с нея. През целия си живот внуците вярвали, че дядо им е починал внезапно.

„Ако разпитвахме майка ни какво точно е станало с баща ѝ, тя винаги отвръщаше: „Спомина се от сърдечен удар, когато бях на седем години.“ Баба ни поддържаше тази версия. Останахме много разстроени от разкритието, защото обичахме баба си, а се оказа, че ни е лъгала. Ако знаехме истината, това много щеше да помогне на отношенията ни преди и след нейната смърт. Но при нас винаги се постъпваше така. В нашето семейство проблемите не се решават, а се замитат под чергата.“

Колкото и добри намерения да стоят зад лъжите, те не могат да предпазят детето от болката. Винаги има нещо, което ни подсказва, че ни мамят, независимо дали възприемаме съмнението си съзнателно. Заблуждаването поставя прегради между хората. То поражда чувства на тревожност, изолираност или дистанцираност. Конкретно при Кейтлин най-вероятно се е зародило усещането, че не е желана – то било подсилвано от грубостта на бащата и липсата на съчувствие от майката.

Около година преди появата на склеродермията Кейтлин за пореден път се оказала отритната от семейството, защото била изключена от фамилния бизнес. Брат ѝ казва:

„Сестра ми никога не влизаше в сметките. И това се смяташе за нормално.“

Въпреки обидата, тя не е повдигала въпроса, освен пред брат си малко преди да почине. Също така поддържала мнението си, че той трябва да подобри отношенията с родителите си.

„Смяташе за свой приоритет и задължение да оправя нещата. Само това я вълнуваше – да поставя всичко на мястото му.“

Кейтлин се оказала с определена роля в семейството – роля, която ѝ била завещана от предходните поколения. Майка ѝ била лишена от нормални родителски грижи през ранните си години, тъй като може да се предполага, че проблемите не започват от мига, в който дядото решил да изостави жената и децата си. Също така можем да сме сигурни, че грубиянското поведение на бащата на Кейтлин се корени в собственото му нелеко детство. Комбинирането на непосрещнатите нужди, от които страдали родителите ѝ, довели до отчаяните опити на дъщеря им да бъде харесвана и винаги готова да се превъплъти в ролята на мило и нежно момиче, което не се оплаква, не се гневи, винаги се грижи за другите, а рядко – за себе си. По този начин адаптивните реакции на детето към често долавяните очаквания на родителите се превръщат в характерни черти.

Кейтлин успешно изпълнявала своята роля, но за сметка на здравето си. Цената била постоянният стрес. Нейното превъплъщение и живот приключиха с бързоразвиващо се и смъртоносно автоимунно заболяване, протекло в рамките на година, през която продължавала да се чувства отхвърлена, без да има сили да проявява присъщата си гъвкавост.

Ханс Селие – изследователят на стреса – е съставил теория за енергията, необходима за адаптация.

„Изглежда притежаваме скрити резерви на адаптивност или адаптационна енергия по цялото си тяло… Едва когато цялата тази енергия бъде изразходвана, следва необратимо изтощаване, а след него и смърт.“8))

Остаряването естествено е нормалният процес, при който се изразходват адаптационните резерви. Но физиологичният стрес също ни състарява. Дори си имаме израз като „побелях от нерви (или страх или тревоги)“. През целия си живот Кейтлин използвала личната си енергия, за да се грижи за другите. Когато се разболяла, тя била напълно изтощена. Централно място в разбирането на стреса, здравето и болестите заема адаптацията. Тя представлява умението да се реагира на външни стресори без сковаване, а с гъвкавост и дори оригиналност, без крайни безпокойства и без да се оставяме емоциите да ни контролират. Хората, които не са адаптивни, функционират нормално само ако нищо не ги смущава, но бързо рухват и стават безпомощни, ако претърпят загуба или са изправени пред препятствие. Те започват да винят себе си или околните. Способността да се адаптираме зависи до голяма степен от усещането ни като отделни индивиди, от гъвкавостта на хората от предишните поколения и от това какви външни стресори са въздействали върху семейството.

Да вземем Голямата депресия, която била мъчителен период за милиони души в САЩ. Фамилната история на едни им е позволила да се адаптират и справят с трудностите, докато други семейства, сблъскали се с икономическата криза, били психологически съсипани. Доктор Майкъл Кер пише:

„По-адаптивните хора като цяло рядко заболяват, а ако се стигне до здравословен проблем, той протича без усложнения.“

Тъй като един от важните фактори за появата на болест е степента на адаптивност на дадения човек, а тя от своя страна се определя от емоционалните процеси, протичащи от едно поколение към друго, физическите и душевните заболявания са симптом за нездравословен баланс в отношенията, който не засяга само един индивид. С други думи, физическите болести са последици от болестите на семейната емоционална система, като в нея са включени поколенията от настоящето и миналото.9

Децата, които се опитват да угаждат на родителите си, цял живот ще бъдат потиснати. А тази роля им е наложена от факта, че самите родителите някога са имали незадоволени потребности в ранните си години. Нишката продължава поколение след поколение назад. Учени от университета „МакГил“ са на мнение, че „не е нужно децата да бъдат малтретирани физически, за да се увреди психиката им“.10 Ненормалната симбиоза между родителите и детето е източник на не по-малко патологии.

Постепенното приспособяване на подрастващия човек към семейните особености води до утвърждаване на характерни черти, които могат да бъдат взети за „вродени“. Вече отбелязахме, че не характера, а стресът ни разболява. Доколкото можем да говорим за тип хора, които са по-податливи на болести, това е само в контекста на схващането, че някои индивидуални черти – в частност потискането на гнева – повишават стреса и той се натрупва с времето. Идеята, че има ревматоиден тип или раков тип е донякъде подвеждаща, защото тя разглежда човека като отделен индивид и не взима под внимание, че той е поставен и оформен в сложната семейна система. Както отбелязва д-р Кер, по-уместно е да се говори за ракова позиция, а не за раков тип.

„Терминът „раков тип“ може в известна степен да е правилен, но той се основава на теориите за самостоятелното човешко функциониране. Тезата за „ракова позиция“ се базира на по-сложното гледище, че индивидът се влияе и регулира от въздействията на всички останали.“11

Ако хората са част от семейна система, включваща редица поколения, от само себе си се разбира и че отделните личности и фамилии са компоненти на още по-мащабно цяло: на културата и обществото, в които живеят. Функционирането на даден човек вече не може да не се разглежда и в по-обширен социален контекст, тъй както отделната пчела не е независима от своя рояк в кошера. Затова винаги трябва да взимаме под внимание обществените, икономическите, културните и другите фактори, моделиращи семейния живот.

Ракът и различните автоимунни заболявания са болести на цивилизацията. Макар в индустриалния свят да са решени много от проблемите на жителите – например тези за подслона, прехраната и здравеопазването – той води със себе си други източници на напрежение, дори за онези, които не са принудени да се борят за нормално съществуване. Вече гледаме на стресовете като естествени и неизбежни спътници на живота ни, сякаш нашият живот е нещо абстрактно и извън нас. Когато наблюдаваме хората, които отскоро се сблъскват с градската цивилизация, няма как да не забележим, че ползите от „прогреса“ си имат цена. Заплащаме с физиологичния си баланс, а дори не е нужно да подхващаме наново темата за емоционалното и духовно удовлетворение.

Ханс Селие пише:

„Сред популацията на зулусите урбанизацията води до повишаване на кръвното налягане, което ги предразполага към проблеми със сърцето. При бедуините и други арабски номади се наблюдава зачестяване на случаите на улцерозен колит след установяването им в голям град като Кувейт, а това отново го причисляваме към последиците от урбанизацията.“12

Резултатът от новите тенденции на социално-икономическата система, поддържана от стремежа към глобализация, е подценяването на семейството и прекъсването на връзките, които доскоро осигуряваха на хората чувства за принадлежност, сигурност и смисъл на съществуване. Децата днес прекарват по-малко време с възрастните си роднини от когато и да било. Средата на възпитание и любов, която е включвала семейството, квартала, махалата или цялото населено място, е заменена от институции, като детските градини и училищата, в които подрастващите са принудени да търсят опора и познания от своите връстници, а не от благонадеждните си родители или настойници. Дори семейството от средната класа, което се води за основна клетка в социалния организъм, е подложено на непоносимо напрежение. Все по-често се налага и двамата родители да работят, за да посрещат нуждите, за които само до преди няколко десетилетия е стигала и една заплата.

„Отделянето на малките деца от майките им и другите аналогични действия в съвремието водят до лишаване от ценни контакти и притъпяване на усещанията. А това може да се превърне в значителен проводник за болести“ – казва далновидният Ханс Селие.

Мич Албом пише във „Вторници с Мори“, че Мори Шварц – негов бивш професор, заболял от АЛС – „си беше поставил за цел да докаже, че думите „умиращ“ и „безполезен“ не са синоними“. Спонтанният въпрос е: За какво му е на някого да доказва такова нещо? Няма безполезни хора, независимо дали говорим за безпомощно бебе или за умиращ старец. Идеята е да се докаже, че обречените на скорошна смърт могат да са полезни, без да робуват на фалшивото мнение, че хората трябва да са в услуга на някого, за да бъдат оценени. Мори от малък се научил, че неговата „цена“ зависи от способността му да посреща нуждите на околните. Същото послание, взето присърце от мнозина в детска възраст, се поощрява от преобладаващите норми в нашето общество. Твърде често хората са заставяни да вярват, че цената им е в пряка връзка с коефициента им на полезно действие, като се превръщат в едно нищо, ако вече не могат да носят икономически печалби.

Делението на разум и тяло, което е основополагащо в медицинската практика, е доминиращата идеология и в западната култура. Почти не гледаме на социално-икономическото устройство като определящо за здравословното ни състояние. Този аспект сякаш не е част от проблемите ни. В същото време събраните научни данни не подлежат на дискусии: социално-икономическите фактори имат абсолютно влияние върху здравето. Например медиите и медицинските специалисти, вдъхновени от откритията на фармацевтиката, неуморно ни втълпяват становището, че след високото кръвно и пушенето високите нива на холестерол са най-рискови за появата на сърдечни заболявания. Фактите обаче са малко по-други. Преумората в работата представлява по-опасен рисков фактор от изброените преди малко, взети заедно. Нещо повече, стресът като цяло, а в частност – изцеждането на силите в службата, водят до високо кръвно и завишаване на нивата на холестерола. Икономиката няма как да не влияе върху здравето, защото, ако не друго, хората с повече доходи могат да си позволят по-здравословни диети, по-добри условия за живот и работа, както и да си поставят цели, които не са свързани с толкова стрес.

Денис Рафаел е професор към Йоркския университет в Торонто, където преподава лекции за здравното осигуряване и мениджмънт. Наскоро той публикува проучването си по темата за общественото въздействие върху сърдечните заболявания в Канада и други страни. Неговото заключение е следното:

„Едно от най-важните условия, от които зависи здравето на даден човек, е неговият доход. Трябва да се има предвид, че в Северна Америка е от значение личният доход, а не заможността на обществото като цяло… Редица изследвания посочват социално-икономическите фактори за по-значими от медицинските за появата на сърдечно-съдови заболявания. А тези фактори съвсем се открояват, ако са били налице още от ранна възраст.“13

Контролът може да е по-незабележим аспект на темата ни, но и той, също като общественото и служебното положение, си казва думата. Тъй като стресът се покачва, ако усещането за контрол се губи, индивидите, които владеят ситуациите на работното си място и у дома, се радват на по-добро здраве. Британско проучване е категорично, че чиновниците, заемащи по-ниски длъжности, са изложени на по-голям риск от сърдечни заболявания. Това е факт, въпреки че те получават почти еднакви заплати със стоящите по-горе в йерархията.14

След като вече сме наясно, че едни шаблони на поведение (и произтичащите от тях болести) се предават като щафета от поколение на поколение, би трябвало да се освободим от ненаучната склонност да обвиняваме. Не бива да забряваме още, че семействата и човешките животи се повлияват и от външни социални фактори. Ако се освободим от склонността да обвиняваме, това ще ни позволи да продължим напред, като възприемем необходимата лична отговорност, която е ключова за по-нататъшните стъпки към изцелението.

« Глава 15: „Биология на загубата“ | Глава 17: „Биология на убежденията“ »

(съдържание)

* * *

КОГАТО ТЯЛОТО КАЗВА „НЕ“
Автор: Габор Мате
Превод: Иван Стаменов
Редактор: Елица Тодорова
Издателство: ЛиК
Бележки:

  1. M. Marmot and E. Brunner, „Epidemiological Applications of Long-Term Stress in Daily Life“, in T. Theorell, ed., Everyday Biological Stress Mechanisms, vol. 22 (Basel: Karger, 2001), 89-90 [^]
  2. Пак там [^]
  3. C. Caldji et al, „Maternal Care During Infancy Regulates the Development of Neural Systems Mediating the Expression of Fearfulness in the Rat“, Neurobiology 95, no. 9 (28 April 1998), 5335-40 [^]
  4. C. Caldji et al, „Variations in Maternal Care in Infancy Regulate the Development of Stress Reactivity“, Biological Psychiatry 48, no. 12, 1164-74 [^]
  5. L. Miller et al, „Intergenerational Transmission of Parental Bonding among Women“, Journal of the American Academy of Child and Adolescent Psychiatry 36 (1997), 1134-39 [^]
  6. R. Yehuda et al, „Cortisol Levels in Adult Offspring of Holocaust Survivors: Relation to PTSD Symptom Severity in the Parent and Child“, Psychoneuroendocrinology 27, no. 1-2 (2001), 171-80 [^]
  7. D.J. Siegel, The Developing Mind:Toward a Neurobiology of Interpersonal Experience (New York: The Guilford Press, 1999), 73 [^]
  8. ((Selye, The Stress of Life, 81 [^]
  9. Kerr and Bowen, Family Evaluation, 259 [^]
  10. Caldji, Variations In Maternal Care in Infancy… [^]
  11. M. Kerr, „Cancer and the Family Emotional System,“ in J. G. Goldberg, ed., Psychotherapeutic Treatment of Cancer Patients (NewYork:The Free Press, 1981), 297 [^]
  12. Selye, The Stress of Life, 391 [^]
  13. D Raphael, Social Justice Is Good for Our Hearts: Why Societal Factors — Not Lifestyles — Are Major Causes of Heart Disease in Canada and Elsewhere (Toronto: CSJ Foundation for Research and Education, 2002), xi; Докладът е публикуван на сайта socialjustice.org [^]
  14. M. G Marmot et al, „Inequalities in Death—Specific Explanations of a General Pattern“, Lancet 3 (1984), 1003-6, cited in M. Marmot and E. Brunner, „Epidemiological Applications of Long-Term Stress in Daily Life,“ in T. Theorell, ed., Everyday Biological Stress Mechanisms, 83 [^]

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.