Когато тялото казва „НЕ“ – 13: Свое или чуждо – имунната система е объркана

Уилям Ослър предполага в първото издание на своята всепризната „Принципи и практика на медицината“ от 1892 година, че ревматоидният артрит „по всяка вероятност e на нервна почва“. На съвременен език това означава, че се дължи на психоемоционалния стрес. Той отбелязва и „връзката на заболяването с шока, тревогите и тъгата“.

Напълно разбираем като теоретик, Уилям Ослър е най-известният доктор по медицина в англоговорящия свят. Според Шъруин Б. Нюланд, също лекар и писател, Ослър „може да бъде определен като най-великия клиничен преподавател на всички времена и от всички държави“. Изнася лекции в университета „МакГил“ в Монреал, медицинския факултет на университета „Джон Хопкинс“ в Балтимор, а също и в Оксфорд. В Англия е посветен в рицарство за приноса си в лечителското изкуство. Учебникът му има широка популярност и шестнадесет издания, последното от които излиза през 1947 г., двадесет и осем години след смъртта на автора. През 1967 г. К. Е. Г. Робинсън – специалист по вътрешни болести – цитира Ослър в една от статиите си в списанието на Канадското медицинско дружество:

„Бях също така впечатлен от честите случаи, при които хроничният или продължителният стрес предхожда появата на ревматоиден артрит… Мисля, че емоционалното и психологическото състояние на пациентите с това заболяване e от първостепенна важност.“

Личи си, че трудовете на д-р Робинсън са повлияни от ослъровия хуманен и всеобхватен подход към проблемите.

Когато тялото казва „НЕ“ – 13: Свое или чуждо – имунната система е объркана
Днес, в началото на 21-ви век, трудно може да се намери нещо в преобладаващата медицинска литература, което да намеква за ролята на стреса в развитието на ревматоидния артрит или другите автоимунни заболявания, всички от които представляват своеобразна гражданска война на имунната система срещу тялото. Тази липса на информация, заради която страдат милиони хора с една или друга ревматоидна болест, няма как да бъде оправдана, защото след направени изследвания отдавна са установени връзките между стреса и автоимунните състояния. Известни са и много от физиологичните пътища на това взаимодействие. Дългият списък на частично припокриващите се медицински състояния, наречени ревматоидни заболявания, включва ревматоидния артрит, склеродермията, анкилозиращия спондилит и системния лупус еритоматозус (СЛЕ). При тях и другите неспоменати обърканата имунна система въстава срещу тъканите в тялото, като най-често биват засегнати съединителните тъкани: хрущялите, сухожилията, обвивката на ставите и стените на кръвоносните съдове. Появяват се различни видове възпаления в ставите на крайниците или в гръбнака; по повърхността на тъкани, като кожата или обвивката на очите; или във вътрешните органи като сърцето, белите дробове, а в случай на СЛЕ – даже в мозъка.

Характерно за мнозинството от пациентите с ревматоидни заболявания е стоическото понасяне на страданията и твърдото им решение да не търсят помощ. Те мълчаливо търпят непосилните си мъки, не се оплакват достатъчно напористо, за да им обърнат внимание, или отказват да пият лекарства, облекчаващи сиптомите им.

Силия е на тридесет и няколко години. Имала е артерит, общо възпаление на артериите, което е още един от автоимунните процеси. Болките ѝ били неописуеми.

– Два дни така се намъчих, че почнах да повръщам от тиленола и ибупрофена, които взимах. Дойде една приятелка и ме попита: „Кандиса ли вече?“ После ме откара в спешно отделение.

–  Какво трябва да се разбира по това дали си кандисала? – учудих се.

– Постоянно упорствам. Когато съм болна, все се опасявам, че никой няма да ми повярва и ще ме вземат за хипохондричка.

– Така значи, била си като парализирана от агонизиращата болка, но си се страхувала да не те помислят за хипохондричка. Нека погледнем положението от друг ъгъл. Представи си, че страдаше твой познат, съпругът ти или някое от децата ти. Щеше незабавно да предприемеш нещо, нали?

– Да.

– Тогава защо е този двоен стандарт?

– Не знам. Мисля, че отдавна съм си такава. Още от малка.

Присъщият стоицизъм на такива пациенти е рано усвоен поведенчески модел. Тревогите на Силия винаги били свързани с близките ѝ. Въпреки че самата тя е малтретирана като дете, главната ѝ грижа била да защитава майка си от нейните буйстващи партньори. Опасенията ѝ идвали от безпаричието и вероятността непознати да разберат за домашното насилие.

– Най-вече се страхувах брат ми да не свърши в затвор за малолетни или да не му се случи нещо лошо.

– А за себе си не се ли страхуваше?

– Аз си знаех, че все някак ще преживея всичко това. Не си позволявам да приема, че положението е непоносимо. Свеждам го мислено до някакви приемливи граници и го преодолявам. Смекчавам нещата.

През 1969 година мерилендският клон на Фондацията за изучаване на артрита и ревматизма провежда мащабно медицинско-психиатрично изследване над лица с ревматоиден артрит. В заключението се казва, че „въпреки различията в групата, психологическите характеристики на пациентите, тяхната уязвимост и житейски конфликти бяха извънредно сходни“.1 Обща черта била и лъже-независимостта им, която авторите описват като компенсираща свръхнезависимост.

Твърдото убеждение на Силия, че може да се справя с всичко сама, е поведенчески механизъм, с който балансира пренебрегваните си детски нужди. Човек в нейната ситуация оцелява, като се прави пред себе си и пред околния свят, че няма нещо, което да не може да постигне със собствени сили. Един от аспектите на тази преструвка е понижаването на емоционалните стресове до приемливо ниво – навик, който би могъл да остане за цял живот.2 Компенсиращата свръхнезависимост, породена от някогашната размяна на ролите между родител и дете, обяснява и защо страдащата Силия стискала зъби до момента, в който нейната възмутена приятелка я завела в спешното отделение.

През 1969 г. британският психиатър Джон Боулби публикува „Привързването“ – първи том на неговата образцова трилогия, в която се разглежда как отношенията между родители и деца оказват въздействие за развитието на личността. Той пише:

„Освен ако не е за кратко време, размяната на ролите между дете или юноша и негов родител в повечето случаи е не само признак за патология у родителя – тя уврежда и детето.“3

Това е така, защото се изкривяват отношенията на подрастващия човек с целия свят. Смяната на местата по-късно води до психологически и физически заболявания, тъй като предразполага към стрес.

Други отличителни черти на пациентите с ревматоиден артрит, описвани при проучванията, са: перфекционисти, страхуват се от изпускане на нервите, твърдят, че са неспособни да мразят, имат се за неадекватни. Както видяхме по-преди, подобни са характерните белези на „раковия тип“ и хората с риск да развият МС, АЛС или друго хронично състояние. Тези особености не са вродени у никой човек и съвсем не са непоправими.

Според изследването от Мериленд „е изумителен фактът, че болшинството от тези пациенти в детството си са изгубили единия или двамата си родители“. Сигурно вече сте забелязали от разказаните дотук случаи колко често в миналото на интервюираните лица са станали събития, като раздяла на родителите, изоставяне на малкото или дори смърт на майката или бащата. Още по-универсално е потискането на емоциите – една обичайно повтаряща се тема в изводите от проучванията. Австралийски експерти, занимаващи се със системния лупус еритоматозус, обявиха:

„Предимно болните, а не лицата от контролната група, признаваха за емоционални лишения в детството си, свързани с проблемните им отношения с родителите в „здравото“ семейство.“4

Подобно на компенсационната свръхнезависимост, потискането на гнева е форма на дисоциация – психологически процес с начало в най-ранните години. Младият индивид несъзнателно пропъжда от мислите си чувствата или данните, които иначе биха му създали неразрешими проблеми. Боулби нарича този феномен „защитно изключване“:

„Информацията, която е най-вероятно да бъде изключена с цел защита, е такава, която и преди е била приемана, но тогава е причинила големи страдания.“5

С други думи, ядосаното дете си навлича неприятности и се оказва в позицията на отчуждено. За да запази добрите си отношения с родителите, то е принудено занапред да отклонява гнева си, а съответно и усещането за изолираност, което обаче пак работи срещу него. Стига се до „силни чувства за неадекватност и слабо отстояване на личността“ – особености на пациентите с ревматоиден артрит, забелязвани от изследователите.

Боулби обяснява:

„Нерядко избягваме да насочваме гнева си към онези, към които сме привързани. Така гневът се натрупва в нас и атакуваме с него себе си. Резултатът е неоправданата самокритика.“6

При автоимунните заболявания защитните сили на тялото се обръщат срещу него. Ако в обществото ни някой ръководен орган си позволи такова поведение, то ще бъде наречено държавна измяна. Бунтът в организма се дължи на имунологично объркване, което напълно копира несъзнателното психологическо объркване за „свое“ и „чуждо“. Заради тази размита граница на понятията имунните клетки атакуват тялото – все едно е непозната материя, което пък на ниво съзнание е аналогично със самоупрекването и яда ни на самите нас.

Това вредно объркване е отражение на разцепленията във взаимосвързаните физиологични/психологични механизми в емоционално-нервно-хормонално-имунната суперсистема, която нарекохме ПНИ система. Чувствата напълно съответстват на другите компоненти от ПНИ системата и ги допълват: Подобно на имунната и нервната система, емоциите предпазват организма от външни заплахи. Също както нервната система, така и хормоните осигуряват задоволяването на належащи нужди и потребности. Освен това, досущ като всяка от останалите системи, подпомагат за баланса и възстановяването на вътрешната среда.

Страхът, гневът и любовта са толкова необходими за оцеляването на организма, колкото и нервните импулси, имунните клетки или потока от хормони. В ранните етапи на еволюцията първичните отношения на привличане и отблъскване са станали едни от най-важните за живота и размножаването на живите същества. Емоциите, редом с клетките и тъканите, които ги правят възможни, са еволюирали в части и частици от механизмите за оцеляване. Затова не е изненадващо, че основните молекули, които свързват всички компоненти в хомеостазата на тялото и защитните системи, участват и в емоционалните реакции. Информационните субстанции, включително ендорфините, се откриват и у най-примитивните същества, които даже си нямат зачатък на нервна система. Това не значи, че субстанциите, подпомагащи емоциите, си взаимодействат с ПНИ системата – всъщност те са съставни части от нея.

В седма глава споменахме цитокините, които представляват информационни молекули, отделят се от имунните клетки и могат да се свързват с рецепторите на мозъчните клетки, като така предизвикват съответните настроения и поведенчески промени. Чувствата водят до изменения в имунната активност, но това е само едната страна на въпроса. За да онагледим успоредните и взаимно допълващи се защитни функции на емоционалната и имунната система, можем да съпоставим ролята на имунните клетки с някоя емоция, да речем, гнева.

Защо се ядосваме? В животинския свят гневът не е „негативно“ чувство. Животните проявяват агресия, когато някоя от крайно необходимите им нужди трябва да бъде задоволена или са уплашени. Въпреки че нямат съзнателно възприятие за емоциите си, и при тях се наблюдават физиологичните промени при Емоции I. Освен това, разбира се, го има и поведенческото изражение от ниво Емоции II. Специфичната задача на Емоции I е да подготви създанието за мигновена реакция. Но тъй като острата реакция предполага огромен разход на енергия и е свързана с рискове от нараняване или смърт, Емоции II водят до компромисно решение: те често прекратяват конфликта преди някой от участниците в него да пострада.

Притиснатото животно се съпротивлява яростно на преследвача си. Гневът може да спаси живота му, ако хищникът се уплаши или жертвата успее да се изплъзне. В други случаи с това чувство може да бъде прокуден натрапник, който е от същия вид, глутница или стадо. Ако двете създания веднага се сбият за дадена територия, поне едното от тях най-вероятно ще бъде наранено, ако не и другото. Природата им предлага решение, което включва проява на агресия – оголване на зъбите, заплашителни движения и издаване на предупредителни звуци. Печели онзи, който е най-убедителен, без да навреди на съперника си.

За адекватното изразяване на гняв организмът трябва да различава заплахи. Първото условие е да се разграничава свое от чуждо. Ако не съм наясно къде почват и свършват моите граници, не бих могъл да знам кога някакъв потенциален източник на опасност ги прекрачва. Правилната преценка за свое и чуждо води до логичното разбиране за познато и непознато,  приятелско и вражеско. Гневът позволява да се разпознаят непознатите опасности и да им се противодейства.

Най-главната задача и на имунната система е да различава своето от чуждото. Това е сетивна функция, изпълнявана в нервната система от сетивните органи. С основание можем да кажем, че имунната система също е сетивен орган. Всяко нарушение в нея ще ни изложи на толкова опасности, с колкото бихме се сблъскали, ако бяха увредени зрението, слуха или обонянието ни. Друга функция на нервната система е запаметяването. Да, тя също си има памет – служи да напомня кое в обкръжаващата среда е полезно и добро за нас, кое е неутрално и кое е с потенциално негативни влияния.

Наблюдавани внимателно от родителите си, бебетата и малките деца опознават околния свят, учат се кое е годно за храна и кое не е, кое носи удобства и кое е източник на болка, кое е рисковано и кое е безопасно. Придобитата информация се съхранява в развиващия се мозък. Имунитетът също се гради чрез изучаване. В имунната система има клетки, които са програмирани мигновено да си припомнят за вече познати заплахи. И както нервната система трябва да запази свойството си да усвоява новости през целия си живот, така и имунната система има способността да складира нови „данни“, създавайки копия на специални клетки, чиято задача е да идентифицират все още непознатите опасности.

Имунните клетки се откриват в кръвния поток и всички тъкани. Затова можем да ги оприличим на „плаващ мозък“, способен да засича чужди тела. Сетивните органи на този „плаващ мозък“, които му служат като очи, уши и вкусови рецептори, са рецепторите по повърхността на имунните клетки. Те разпознават полезното от вредното. Идентифицирането на „своето“ става чрез така наречените „собствени антигени“ върху мембраната на обикновените телесни клетки. Това са молекули, които имунните рецептори безпогрешно различават.

Чуждите организми и вещества нямат такива отличителни белези, което ги прави мишена за имунната система. Собствените антигени са протеини, които се срещат при всички видове клетки. Тепърва учените откриват разнообразието им. В статия на списание „Наука“ се казва:

„Има вероятност в бъдеще да ни станат известни още повече от тези индивидуални маркери.“7

Т-клетките са лимфоцити, които достигат до зрялост в тимусната жлеза. Те „запомнят“ чуждите антигени. Броят им в човешкото тяло достига трилион. Заедно с подобните на тях имунни телца „трябва да се научат да различават всяка тъкан, клетка и протеин в организма. Необходимо е да разпознават хемоглобина в кръвта от инсулина на панкреаса, него – от стъкловидното тяло на окото, а пък него – от всичко останало. Функцията им е да отблъскват безбройните по количество и вид нахлуващи организми, като в същото време щадят тялото, което бранят“.8

Книгата няма за цел да разглежда механизмите, чрез които отделните имунни клетки надушват и елиминират вражеските микроорганизми и вредните субстанции. Все още има какво да се открива, а вече известното сочи, че се осъществява сложна поредица от биохимични реакции и взаимодействия със съответните последствия. Тук акцентираме само върху общите особености на имунната система и емоциите: първо, усещането за свое, придружено от такова за чуждо; второ, приемането на полезното за тялото и насочването на вниманието към заплахите; и накрая, способността да се допускат благоприятни въздействия и да се ограничават или премахват опасностите.

Когато психологически не можем да различим своето от чуждото, тази невъзможност неизбежно става валидна и на физиологично ниво. Потиснатият гняв води до отслабване на имунитета. Трудното изразяване на чувства и склонността да се задоволяват нуждите на другите преди да сме помислили за себе си са типични черти на хората, които развиват хронични заболявания. При техните модели на поведение има размиване на границите – една неясна представа за свое и чуждо на ниво съзнание. Същият смут настъпва в клетките, тъканите и органите. Имунната система става твърде объркана, за да отличава ясно компонентите на своя организъм от нашествениците, или става прекалено извадена от строя, за да противодейства успешно на опасностите.

Обикновено имунните клетки, които нападат компоненти на тялото, към което принадлежат, незабавно се убиват или се правят неактивни. Но ако не бъдат унищожени или обезвредени, те ще продължат с атаките си срещу тъканите, които всъщност трябва да опазват. Това може да доведе до алергични реакции или автоимунни заболявания.

Има и втора възможност. Ако здравите имунни клетки бъдат разрушени от радиация, медикаменти или, да речем, вируса на СПИН, тялото остава без защита срещу инфекциите или неконтролируемия растеж на туморите. Влиянието на хроничния емоционален стрес върху имунната система води до същия резултат.

Връзката между потъпкването на собствените чувства и бунта на имунната система беше илюстрирана в изследване от 1965-та, проведено сред относително здрави жени, страдащи от ревматоиден артрит. Нормално е антителата да се образуват само като противодействие срещу нашествието на микроби или потенциално опасни чужди молекули. Едно от най-значимите постижения на лабораторните учени беше откриването на антитяло, което работи срещу организма заради обърканата имунна система. Нарича се ревматоиден фактор (РФ). Имат го над 70 процента от пациентите с ревматоиден артрит, но и хора без това заболяване. Целта на въпросното изследване била да се разбере дали съществуват определени личностни характеристики, свързани с наличието на антитялото, дори когато отсъства здравословен проблем. В него участвали 36 жени в зряла или младежка възраст, като никоя от тях не е страдала от ревматоидно заболяване. Измежду тях 14 имали РФ. Съпоставена с онези без това антитяло, РФ-позитивната група получила значително повече точки на тестовете на психолозите – тоест при тях били по-чести случаите на потиснат гняв или загриженост, че може да не бъдат приети добре в социален аспект. Те се откроявали и със своята „отстъпчивост, срамежливост, религиозност, закоравели морални скрупули и принципи“.

Откриването на антитялото у тези лица предполага, че потискането на емоциите вече е задействало имунните механизми срещу тялото, макар и не до степен на заболяване със симптоми. Може да се очаква, че ако тези жени продължават да живеят в стресова атмосфера, това ще доведе до задълбочаване на имунния бунт, ще последват възпаления и вече отявлено влошаване на здравето. Авторите на изследването пишат:

„Емоционалното напрежение в комбинация с ревматоидния фактор може да причини ревматоидно заболяване.“9

Ревматоидният артрит е възможен и без РФ. Както се очаква, в такъв случай нивата на стрес трябва да са доста по-големи. Именно това е установено при друго проучване.10 През 1987 година е направен преглед на медицинската литература по въпроса, а заключението е, че „солидните доказателства от редица доклади убедително подкрепят идеята, че психологичният стрес причинява и изостря ревматоидния артрит, а освен това влияе и на лечението“.11

Как точно стресът предизвиква появата на автоимунни проблеми, се вижда от историята на Рейчъл – млада жена от еврейски произход. Усетила първите симптоми на ревматоидния си артрит след събитие, което ѝ напомнило емоционална травма от детството. Тя израснала в конфликт с брат си, който е по-възрастен от нея и когото смята за предпочитаното дете в семейството. Родителите им се разделили, а бащата не ѝ обръщал никакво внимание.

„Вечно бях като второ качество човек – споделя тя. – Той се интересуваше само от брат ми. Няма да забравя как веднъж вървях зад тях по улицата, а баща ми беше прегърнал сина си и двамата ходеха далеч пред мен. Помня още, че все аз трябваше да седя на задната седалка. Преди доста време майка ми каза, че когато преди няколко години татко взе мен и брат ми за едно пътуване до Чикаго, това било само защото тя му заявила: „Или взимаш и двете деца, или няма да вземеш никое от тях.“ Никога не ме е искал.“

Рейчъл се описва като едно от „малките добри момиченца, които никога не създават проблеми“ – стил на поведение, който продължава да следва и като възрастна. Преди две години на празника Рош Хашана, който е еврейският еквивалент на новогодишните тържества, тя била в дома на майка си и приготвяла вечерята. Бързала, за да може да си тръгне достатъчно рано, за да не се засича с брат си, който решил да дойде в последния момент.

– Не искаше да празнуваме заедно, затова се разбрахме, че ще отида по-рано в дома на мама, за да ѝ помогна с готвенето. В 4:00 часа следобяд трябваше да си отида, за да могат той, жена му и детето му да прекарат остатъка от Рош Хашана с майка ми.

– Правилно ли те разбирам? – прекъснах я. – Опитваш се да ми кажеш, че си отишла там, за да готвиш и да правиш другите приготовления, а после трябвало да напуснеш, за да могат останалите да се навечерят на спокойствие? Защо си се съгласила на такова нещо?

– Защото беше Рош Хашана и мисля, че семейството трябва да е заедно.

– И какво се случи?

– Докато бях при майка, започна да ме боли нетърпимо. Откараха ме в болница. Артритът беше на единия ми крак и не можех изобщо да стъпвам на него. Обикновено не пищя, ако ме боли. Но тогава цялото спешно отделение ме чу, убедена съм. На следващия ден пак трябваше да се върна, защото болката плъзна по цялото ми тяло. Бях обездвижена. Дори когато ме местиха с инвалидната количка, беше нетърпимо.

Стресът не само води до появата на ревматоидни заболявания и неприятни усещания, но определя и тяхната степен. В проучване от 1967 г. състоянието на 50 млади, наскоро диагностицирани пациенти с ревматоиден артрит било проследено за период от пет години. Първоначално били оценени психосоциалните стресови фактори в живота им преди началото на болестта. Всички минавали на преглед два пъти годишно, а на всеки 12 месеца им правили и рентгенови снимки на китките и дланите – местата, които най-често се влошават. Накрая участниците били класифицирани според степента на уврежданията им:

Категория 1 – нямали подувания по време на прегледите, а на рентгеновите снимки не личали следи от разрушаване на костите, наречено ерозия. Категория 2 – слабо подуване в тъканите, но без ерозии. Категория 3 – ерозии на костите в областта на китките и дланите.
Резултатите са публикувани в “The American Journal of Medicine”. Специалистите забелязали, че пациентите, които попаднали в третата категория, в началото на изследването „бяха определени от психолозите като значително по-податливи на психосоциални стресови фактори, които свързваме с появата на заболяването им“.12

Взех повечето интервюта за тази книга в домовете на хората. 51-годишната Гила, която също страда от ревматоиден артрит, настоя да се срещнем в най-близкия ресторант „Макдоналдс“. Тя беше олицетворение на „самопожертвувателните, лесно съгласяващи се, вечно притесняващи се, срамежливи, сдържани и склонни към перфекционизъм“ пациентки, описани в учебниците по психология. Поставили диагнозата ѝ през 1976-та след пристъп на полимиозит – общо възпаление на мускулите. Докато се решила да потърси медицинска помощ, изгубила много от мускулната си маса в областта на раменете и бедрата. А дихателните ѝ мускули били тъй слаби, че едва можела да си поема въздух. Освен това трудно преглъщала суха храна и с мъки движела ръцете и краката си. Когато отишла на лекар, той веднага я приел в болницата за лечение с интравенозно вливане на кортикостероиди.

– Каза ми, че приличам на ходещ труп. Според него беше чудо, че изобщо ходя. На теста за функционалност на белите ми дробове стрелката на апарата не мърдаше, колкото и да се напъвах. Не направи дори едва забележимо движение. Все пак успях да се посъвзема. Знаеш ли… дори не знаех, че съм толкова зле. Ходех, без да обръщам внимание, че влача краката си вместо да ги повдигам.

– Как така? Убедена ли си, че не си обърнала внимание?

– Бях твърде заета, предполагам. Налегнала ме беше силна умора. Имах две деца, които бяха съвсем малки, а това е свързано с търчане наоколо.

– Любопитно ми е, защо пожела да се срещнеш с мен в „Макдоналдс“.

– Притесних се, че нещо вкъщи може да не ти направи добро впечатление. Домът трябва да е чист и подреден. Ако някой дойде у нас и забележи, че има прах тук и там, тогава…

– В такъв случай не говорим за чистота, а за перфекционизъм. Не можем да се отървем от прахуляка, нали? Той е част от живота. Трябва да се примириш с факта, че не може всичко да е перфектно. За всичко ли гледаш така на нещата?

– Ами да. Преди да се разболея даже още повече се впрягах… Лелите ми ме наричаха жената-чудо. Съпругът ми често отсъстваше. Живеех сама с двете деца. Работех, при това и в извънредни часове – седем дни в седмицата по десет часа, защото останахме без пари след купуването на къщата.

– С какво точно се занимаваше?

– Бях служителка в пощата. Работата ми харесваше.

– Харесвало ти е да се бъхтиш по десет часа на ден и без почивни дни?

– То си беше нещо като отиване на почивка. Колегите ми допадаха. Началничката ми беше приятелка и никой не ме натоварваше излишно. Иначе другите служители бяха отегчени от професията си и не мога да ги разбера защо постоянно се оплакваха. Аз си прекарвах чудесно. Но и това, струва ми се, беше причината да си докарам ревматоидния артрит. Може би наистина се претоварвах. Не си почивах достатъчно. Не си доспивах.

Освен работата си в пощата и домакинството, Гила си наложила да поддържа безупречна градина пред къщата и изряден заден двор. Нейни съседи били две семейства пенсионери, които се грижели перфектно за своите имоти, затова тя се опасявала, че ако запусне своя, това ще обезцени и техните.

– Да, бяха безукорни. Всяка седмица косяха тревата си. Гледах да не оставам по-назад.

Стараела се децата да се развиват всестранно и да не им липсват нещата, от които тя е била лишавана. През почивните дни ги водела на уроци по пиано, пеене, балет, народни танци и в спортната зала. Гила вършила всичко това без помощта на мъжа си, а взимала и нощните смени в пощите, които започвали от 16:30 часа и приключвали в 1:00 сутринта. Спала по четири часа на денонощие в продължение на години.

– Когато се разболях, психотерапевтът ми заяви: „Ако се появят болките, трябва да се поспреш. Нужна ти е почивка, защото всичко това е знак на тялото ти, че е време да удариш спирачките.“ Така и правя. Но гадното е, че къщата ми вече не е същата като преди. По-рано минавах с прахосмукачката поне през ден, даже и по два пъти дневно. Сега мъжът ми върши това, защото на мен ми е трудно. Не съм доволна от него, защото не се старае. Понякога минавам втори път след него, въпреки че той не го знае. Просто доизпипвам работата. Но къщата не е чиста, подредена и изрядна каквато беше.

Гила израснала във Филипините в условия, за които читателят вече се досеща. Била най-голямото от осемте деца и като такава се грижела за по-малките. Родителите я критикували безмилостно за всичко. И за най-дребното прегрешение я биели.

– Имах астма. Когато ме пердашеха, получавах пристъпи. А когато почнех да се задушавам, майка ми казваше: „Ето, Бог те наказва, защото беше непослушна. Друг път ще си вършиш задълженията и няма да се репчиш на по-възрастните.“ Опитвах да не им давам поводи. Не бях умишлено лоша, за да им правя напук. Стараех се да им угаждам, доколкото позволяваха силите ми, но ме биеха, ако забравя за нещо. Случвало се е просто да не мога да отговоря на очакванията ѝ. Тя също беше перфекционистка.

Съпругът на Гила я малтретирал през първите години на брака им. После тормозът бил заместен от емоционално безразличие, въпреки че и до днес той я ревнува болезнено и контролира живота ѝ. Макар някой физиотерапевти да я разпитвали за стресовете ѝ, никой от докторите, които я лекували от ревматоиден артрит, не се поинтересувал от личните ѝ проблеми. Мъдростта на сър Уилям Ослър се е изгубила в Бермудския триъгълник на съвременната медицинска практика.

След появата на болестта Гила осъзнала, че има нужда да се погрижи за психологическото си състояние. Тя се убедила, че болките ѝ може да са неприятни, но имат и на какво да я научат. Здравната система не могла да ѝ помогне. По нейна инициатива била препратена към психиатър.

– Той ми препоръча да не се ядосвам толкова, а да гледам на мъжа си като на по-голям син. Късно е вече за това. Не ми трябва трети син. Искам съпруг.

Имунната система на жените с ревматоиден артрит изпада в безредие през периоди на стрес, но хората, които имат стабилен брак, не страдат от усложнения на болестта си, каквито са възпаленията и болките.13 Друго проучване сочи, че сътресенията в отношенията с партньорите водят до зачестяване на ставните възпаления.14

Тези изводи не са изненадващи. Спомнете си, че стресът е отговор на усещането за заплаха. Лабораторните опити показват, че много органи и тъкани в тялото стават уязвими към възпаления и увреждания в периоди, смятани за опасни.15 Стимули, интерпретирани като потенциално несигурни, могат внезапно да доведат до разширяване на кръвоносните съдове, подуване, кървене, по-голяма опасност от щети по тъканите и снижаване на границата за възприемане на болка.

Подобни промени могат да бъдат предизвикани бързо в изследваните лица и само чрез определени похвати в интервютата, които увеличават усещането за заплаха. Няколко са възможните пътища, по които силният психологически натиск води до възпаление на ставите, съединителните тъкани и органите. Гален – прочутият римски лекар от втори век – преподавал, че всяка част от тялото може да въздейства на другите части чрез нервните връзки. И наистина, бързите промени в организма, предизвикани от стрес, без съмнение се постигат посредством незабавните реакции на нервната система. Мозъкът може да стимулира и най-далечните нервни окончания да отделят про-възпалителни молекули, способни да доведат до увреждане в ставите чрез свръхактивност на имунните клетки. Някои от тези вещества са потенциални причинители на болка.

При автоимунните заболявания в течността около възпалените стави и в кръвообращението се откриват повишени нива на тези субстанции. Ненадейната поява на симптомите на артрит при Рейчъл, докато се приготвяла за празника Рош Хашана, на който нямало да присъства, вероятно се дължи на тези механизми. Непоносимите страдания, които изпитала още с първите болки, показват колко упорито е потискала емоциите си покрай ситуацията с нейния брат.

Хроничните особености на автоимунните заболявания ангажират цялата ПНИ суперсистема, но най-вече връзките между мозъка, хормоналната и имунната система. Хипотезата, че ПНИ дисбаланс, причинен от стрес, е с физиологични последствия като появата и усложненията на автоимунните състояния, се основава на огромно количество проучвания.

Описването с подробности на начините, по които стресът въздейства чрез ПНИ системата и води до автоимунни заболявания, би довело до задълбаване в научни детайли, което нямаме за цел. Достатъчно е да кажем, че стресовият апарат на тялото и най-вече производството на хормона кортизол излизат извън рамките на нормалното при хронична свръхстимулация. Нека си припомним, че отделянето на кортизол от надбъбречните жлези регулира имунната система и понижава възпалителните реакции, задействани от продуктите на имунните клетки. Нивата на този хормон са по-ниски при ревматоидния артрит, затова се наблюдават неестествена имунна активност и прекомерни възпаления. От една страна, обърканата имунната система атакува тъканите и причинява възпаления, а от друга – необходимите противовъзпалителни функции са отслабени и неефективни.

Съвсем не е случайно, че лекарството, което обикновено се дава на страдащите от автоимунни заболявания, е кортикостероидът кортизол – или, за да бъдем по-точни: неговите синтетични аналози. Кортизолът е хормонът с ключова роля в противодействието на стреса. Изследванията показват, че именно неговата секреция най-често бива засегната при хронични случаи на напрежение. Заболявания, като СЛЕ, ревматоидния артрит, склеродермията и анкилозиращия спондилит, са резултат от изтощаването и дисбаланса на телесните механизми за контрол на стреса.

И като стана дума за изтощение, веднага се сещам за мой бивш пациент с анкилозиращ спондилит, най-вече за живота му преди и след началото на болестта. Робърт е изтъкнат член на работнически профсъюз от Британска Колумбия. Взех интервюто с него в офиса му. Веднага прави впечатление – той е едър и вежлив мъж към петдесет години, говори с плътен глас и има добро чувство за хумор. Ако трябва да обърне главата си, за да говори по телефона или със събеседник, който стои встрани от него, му се налага да извърне цялото си тяло. Гръбнакът му изглежда като парализиран.

– От врата до задника съм вцепенен – обяснява той.

Когато бил на 25 години, започнал да изпитва болка в петите, а през следващите 24 месеца тя  станала постоянна в раменете и ключицата. Няколко пъти ходил на лекар, но бързо се отказал.

– Постоянно ти казват, че ти има това или онова, а после други твърдят, че проблемът бил съвсем различен. В крайна сметка не ти помагат. На какво да се надявам?

Накрая отишъл на ревматолог, тъй като пета поредна година го мъчели ханшът и краката.

– Бях започнал да щадя десния си крак. Една вечер лежах в леглото си и приятелката ми забеляза, че единият ми крак е по-къс от другия. Мускулите се бяха свили, защото използвах само левия. Както можеше да се очаква, тя изпадна в истерия и ме принуди да ида на лекар.

През дванадесетте години преди първите симптоми и поставянето на диагнозата му Робърт никога не е отсъствал от работата си. В много отношения неговата история е типична. Всички служители на профсъюзи, които съм лекувал докато практикувах, страдаха от преумора. Така е, защото се налага се да се трудят и в свободното си време, а и самите им задължения са съпровождани от неизбежен стрес заради вечните конфликти, отстояването на нечии интереси, дългите часове на непредвидени срещи – изобщо безспирно натоварване.

– Нашето дружество гарантира много добри пенсии, наистина добри – казва той. – Причината да са толкова добри е, че никой не доживява до 65 години, за да почне да си взима пенсията… или поне доживяват малцина! Затова нашият профсъюз може да си го позволи. Никой не се пенсионира.

След като се разболял, Робърт пътувал годишно със самолет около 150 хиляди километра из цяла Северна Америка. А през 1976 г., която определя за най-лошия си период, бил зад волана без прекъсване четири месеца и половина.

– Не се прибирах у дома нито за миг. Занимавах се със стачките в южните щати, защото бях към един международен профсъюз, където нямаха друг човек с необходимите умения. Обикалях Арканзас, Оклахома и Джорджия, бъхтех се по четиринайсет часа през шест дни от седмицата.

Позволявал си е да спи „през времето, което оставаше“. Попитах го:

– Как стояха нещата в личния ти живот?

– Имах жена и две деца. Кариерата в профсъюзите разрушава браковете. Никой от приятелите ми не успя да задържи първата си съпруга. С някои от колегите се познавам от 1973 г., едни от тях починаха, но другите вече са с втори или трети брак. Едно от момчетата се ожени за пети път! Тази работа те сдъвква и изплюва. Вечно си далеч от семейството си и с нищо не си му полезен. Сега се чувствам гадно от всичко това. Но преди бях глупак и не го осъзнавах. Не можех да оценя какво имам. Днес съм близък с децата си, които вече са големи. Но не помня особено добре сина ми като юноша или като малко хлапе. Е, имам снимки. А забелязах, че имам дъщеря, едва когато тя навърши двадесет. Не съм мислил върху тия неща, защото и другите бяха като мен. Просто беше част от професията. Всички са с провалени бракове и алкохолици. Аз бях първият в моето обкръжение, който престана да пие.

Робърт признава, че е склонен към пристрастявания.

– И не само към работата. Алкохол, наркотици, жени, хазарт – всичките пороци. Не съм се напивал от 7:40 вечерта на 2 септември 1980 година. Тогава за последно пих бира. Омръзна ми да се събуждам на пода с провесен до килима език и да се чувствам като ходеща бъчва. Също така 132 пъти отказвах цигарите. Проблемът е, че сега се заех за 133 път. Това е навик, от който така и не можах да се откажа.

Причината Робърт да работи в профсъюза и да се старае в службата е, че там има възможност да подобрява живота на хората и да осъществява вижданията си за едно по-честно и разумно общество.

– Затова никога не казвам „не“. Винаги има какво още да се направи. Списъкът с несправедливостите така и не става по-къс. Имам се за голям късметлия, че мога да допринасям за превръщането на света в по-добро място.

Междувременно той развил способността си да отказва прекомерните натоварвания. Интересно е, макар да не е изненадващо, че намира в своето заболяване ненадеен съюзник, който му позволява да изразява емоциите си:

– Имам преимущество по отношение на гнева, което другите нямат. Владея думите си. Не крещя на околните. Не ми се налага, защото мога да постигна същото само като си контролирам дишането. Едно от хубавите неща на анкилозиращия спондилит е, че сковава ребрата ти така, че остават като заключени и отпред, и на гърба.

Той пояснява, че когато хората се разстроят и нямат власт над яда си, те започват да дишат плитко, като използват мускулите между ребрата, за да издуват гръдния си кош и да пълнят дробовете си с въздух. Неговото състояние не му позволява да прави същото.

– За да е силен гласът и за да се направлява говоренето, дишането трябва да става чрез диафрагмата. Това не е точно дишане – ребрата обаче се движат напред и назад, от което се постига плитко поемане на въздух. А коремът ми се мести нагоре и надолу, което също е заради диафрагмата. Контролът върху нейните мускули е по-добър от този на мускулите на ребрата. Постига се значително владеене на емоциите и се осигурява нужният приток на кислород към съответните части от мозъка. По-рано дишах по този начин само с усилия. Но след като ребрата ми се сковаха, вече нямах избор и свикнах.

– Наистина, много любопитно. Учителите по йога казват, че дишането с диафрагмата е здравословният начин. Твоето заболяване те е принудило да го усъвършенстваш.

– Позволява ми да бъда кратък и ясен. Обикновено можеш да познаеш, че хората са ядосани, защото викат насреща ти. Така дават воля на гнева си. При моето дишане обаче е необходимо да изричам по-кратки изречения, да пестя думи и да регулирам интонацията си. Не мога да крещя. Овладяването на дишането води и до контрол над самообладанието и гнева. А когато контролираш нещо, можеш с него да постигнеш каквото си пожелаеш.

След разговора ми с Робърт останах поразен от тайнствените способи на природата да преподава уроци на възрастните чрез техните болести, които иначе – в един по-добър свят – биха усвоили още в детството си и без да боледуват. Едно изследване загатва за интересната вероятност, че може би дори болезнените възпаления при ревматоидния артрит притежават защитна функция – неприятните усещания в ставите се засилвали една седмица преди предстоящи стресови моменти.

Авторите заключават:

„Динамичното взаимодействие между конфликтните събития от социалната сфера и болката в ставите говори за една хомеостатична система, в която негативните социални контакти се регулират чрез влошаване на заболяването.“16

С други думи, усложненията на болестта принуждават пациентите да избягват действия, които биха им причинили още стрес. Тялото казва „не“.

« Глава 12: „Ще изсъхна откъм върха“ | Глава 14: „Добрият баланс“ »

(съдържание)

* * *

КОГАТО ТЯЛОТО КАЗВА „НЕ“
Автор: Габор Мате
Превод: Иван Стаменов
Редактор: Елица Тодорова
Издателство: ЛиК
Бележки:

  1. C. E. G. Robinson, „Emotional Factors and Rheumatoid Arthritis,“ Canadian Medical
    Association Journal 11 (15 August 1957), 344-45 [^]
  2. B. R. Shochet et alf, “A Medical-Psychiatric Study of Patients with Rheumatoid Arthritis”, Psychosomatics 10, no. 5 (September—October 1969), 274 [^]
  3. John Bowlby, Attachment, 2nd ed. (New York: Basic Books, 1982), 377 [^]
  4. R. Otto and I. R. Mackay, „Psycho-Social and Emotional Disturbance in Systemic Lupus Erythematosus,“ Medical Journal of Australia, (9 September 1967), 488-93 [^]
  5. John Bowlby, Loss (New York: Basic Books, 1980), 69 [^]
  6. Bowlby, Attachment, 68 [^]
  7. Michael Hagmann, „A New Way to Keep Immune Cells in Check,“ Science, 1945 [^]
  8. P. Marrack and J. W Kappler, „How the Immune System Recognizes the Body,“ Scientific American, September 1993 [^]
  9. G. E Solomon and R. H. Moos, „The Relationship of Personality to the Presence of Rheumatoid Factor in Asymptomatic Relatives of Patients with Rheumatoid Arthritis,“ Psychosomatic Medicine 27, no. 4 (1965), 350-60 [^]
  10. M. W. Stewart et al., „Differential Relationships between Stress and Disease Activity for Immunologically Distinct Subgroups of People with Rheumatoid Arthritis,“ Journal of Abnormal Psychology 103, no. 2 (May 1994), 251-58 [^]
  11. D.J. Wallace, „The Role of Stress and Trauma in Rheumatoid Arthritis and Systemic Lupus Erythematosus,“ Seminars in Arthritis and Rheumatism 16, no. 3 (February 1987), 153-57 [^]
  12. S. L. Feigenbaum et al, „Prognosis in Rheumatoid Arthritis: A Longitudinal Study of Newly Diagnosed Adult Patients,“ The American Journal of Medicine 66; March 1979 [^]
  13. J. M. Hoffman et al, „An Examination of Individual Differences in the Relationship between Interpersonal Stress and Disease Activity Among Women with Rheumatoid Arthritis,“ Arthritis Care Research 11, no. 4 (August 1998), 271-79 [^]
  14. J. M. Hoffman et al, „Examination of Changes in Interpersonal Stress as a Factor in Disease Exacerbations among Women with Rheumatoid Arthritis,“ Annals of Behavioral Medicine 19, no. 3a (Summer 1997), 279-86 [^]
  15. L. R. Chapman, et al, „Augmentation of the Inflammatory Reaction by Activity of the Central Nervous System,“ American Medical Association Archives of Neurology; November 1959 [^]
  16. Hoffman, „Examination of Changes in Interpersonal Stress…“ [^]

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.